Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (45)

41.

Уайкики Бийч

31 октомври, 22:30 ч.

 

Винсент Дрейк седеше на най-добрата маса в крайбрежния ресторант със сегашната си любовница Емили Сенклер, сърфистка и интериорен дизайнер. „Морето“ гледаше към плажа и беше едно от най-изисканите заведения в Хонолулу. Масата се намираше в уединен ъгъл на помещението до отворен прозорец, от който се откриваше изглед към Даймънд Хед. Подухваше лек бриз, който шепнеше в листата на близката палма. Бяха приключили с вечерята. Емили ровеше шоколадовата си паста и отпиваше от превъзходното „Шато д’Икем“.

Дрейк разклати чашата си малцов скоч — „Макалан“ от 1958 г.

— Трябва да се върна на Източния бряг за няколко дни.

— Защо? — попита Емили Сенклер.

— Имам среща с едни партньори. Искаш ли да дойдеш?

— В Бостън през ноември? Не, благодаря.

Светлините на къщите в подножието на Даймънд Хед примигваха, фарът горе светваше и угасваше.

— След това можем да отскочим до Париж — каза Дрейк.

— Може, стига да пътуваме с „Гълфстрийм“-а.

В този момент се чу бръмчене и Дрейк докосна сакото си. Беше криптираният му фирмен телефон.

— Извинявай — каза той и извади апарата.

Стана, остави кърпата на масата и отиде до един отворен прозорец между масите. Екранът на телефона показваше картина в реално време; Дани Мино го гледаше от другата страна.

— Казвате, че сте в база „Тантал“?

— Не точно — отвърна Мино. — Намираме се в крепостта на Бен Рурк.

— Какво?

— Има всякакво оборуд…

— Да не искате да кажете, че Бен Рурк е жив?

— Абсолютно — многозначително отвърна Мино. — И той не ви харесва, господин Дрейк.

— Опишете тази… крепост.

— Старо гнездо на плъхове. Трябва ми лекарска помощ…

Дрейк го прекъсна.

— Къде е това… гнездо на плъхове? Кажете ми точно.

— На метър и осемдесет нагоре по склона от базата „Тантал“.

Дрейк замълча за момент. Бяха изкатерили скалите. Бяха успели да прекосят неизследвана джунгла, която би трябвало да ги убие само за няколко минути.

— Господин Дрейк! Трябва да вляза в болница! — бързо заговори Мино. — Ръката ми. Инфектирана е. Вижте…

Дрейк видя как Дани вдига ръка към камерата и дърпа ръкава на ризата си. Ръката се беше превърнала в подута торба с… бели глави. Огромни циреи. Циреите се… движеха… помръдваха. Стомахът на Дрейк се преобърна.

— Излюпват се, господин Дрейк! — Дани приближи ръката си към камерата. Образът се увеличи и Дрейк успя да разгледа ясно един от циреите. Това бе главата на ларва, която се мъчеше да излезе през дупка в кожата на Дани. Личинката напъваше напред и изплю копринена нишка. Камерата се премести и той видя други личинки, които се гърчеха, наполовина излезли през кожата.

— Благодаря, господин Мино, виждам много добре…

— Ужасно е! Цялата ми ръка е напълно безчувствена.

— Съжалявам, Даниел… — Гърлото му се стегна. Погледна към Емили Сенклер, която май започваше да губи търпение.

— За Бога, помогнете ми! — замоли го малкото лице от екрана.

— Кой е с теб? — рязко попита Дрейк, като доближи телефона до ухото си.

— Не виждам лицето ви!

Дрейк обърна телефона така, че Дани да може да го вижда.

— Ще ти помогнем — меко рече той. — Кой друг е с теб?

— Искам да постъпя в най-добрата болница…

— Да, да, в най-добрата. Кой е с теб?

— Керън Кинг и Рик Хътър.

— А останалите?

— Всички са мъртви, господин Дрейк.

— И Питър Янсен ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Простреляха го. Гърдите му се пръснаха. Видях го с очите си.

— Какъв ужас. Къде са Кинг и Хътър?

— Не ми пука за тях! Закарайте ме в болница!

— Къде са те?

— Спят — намусено отвърна Дани и кимна. — Рурк е в хангара.

— В хангара? Какъв хангар, Даниел?

— Откраднал е самолети от базата „Тантал“. Той е крадец, господин Дрейк…

Значи Рурк имаше микросамолети. Как беше преживял кесонната болест? Беше намерил начин да се справи с нея. Това бе невероятно ценна находка.

— Даниел, как Рурк се е спасил от кесонната болест?

Дани го изгледа самодоволно.

— Това ли? О, просто е.

— Какво е направил?

— Ще ви кажа… ако ми помогнете.

— Даниел, правя всичко по силите си, за да ти помогна.

— Бен знае тайната — рече Дани.

— Каква е тя?

— Абсолютно проста.

— Кажи ми!

Дани знаеше, че е спипал Дрейк. Нямаше му доверие, но знаеше, че е по-хитър от него.

— Господин Дрейк, закарайте ме в болница и ще ви кажа как може да се преодолее кесонната болест.

Дрейк стисна устни.

— Добре…

— Това са условията, господин Дрейк. Окончателните.

— Съгласен съм, разбира се. А сега трябва да правиш точно каквото ти кажа.

— Помогнете ми…!

— Можеш ли да управляваш някой от самолетите?

„Всеки идиот може да ги управлява. Дори ти, малки ми Даниел.“

— Вижте, помогнете ми…

— Точно това се опитвам да направя.

— Махнете ме оттук…! — Дани вече крещеше.

— Можеш ли да ме изслушаш за момент?

Дрейк пристъпи до отворения прозорец и погледна навън. Трябваше да го разкара оттам. Да говори с него, да го подпита, да се сдобие с информацията на Рурк… и после бързо да се погрижи за всички дребосъци. Погледна към Уайкики Бийч. Малкият Даниел се нуждаеше от ориентир. Видя светлина, която светваше и угасваше…

Фарът Даймънд Хед.

Отляво, към вътрешността, над планинските върхове се бяха струпали облаци. Това означаваше, че пасатът духаше. От Тантал към Даймънд Хед. Това беше важно.

— Даниел, нали знаеш как изглежда Даймънд Хед?

— Всеки го знае.

— Искам да се качиш на един самолет и да полетиш натам.

— Какво?

— Лесно се управляват. Не можеш да се разбиеш. Просто ще отскочиш от онова, в което си се ударил.

Мълчание.

— Слушаш ли ме, Даниел?

— Да.

— Щом наближиш Даймънд Хед, ще видиш примигваща светлина недалеч от морето. Това е фарът. Лети към него. Няма начин да го пропуснеш. Аз ще бъда в червена спортна кола, паркирана възможно най-близо до него. Приземи се на покрива.

— Искам да ме чака медицински хеликоптер.

— Първо трябва да те уголемим. Прекалено си малък за хеликоптер.

Мино се разкиска.

— И могат да ме изгубят в него, нали? Ха-ха!

— Много смешно, Даниел — рече Дрейк. — Ще те закараме в най-добрата болница.

— Те се излюпват!

— Просто полети към фара.

Дрейк прекъсна връзката, прибра телефона и се върна на масата. Целуна Емили Сенклер по бузата.

— Много спешна ситуация. Съжалявам.

— Господи, Вин. Къде отиваш?

— В „Наниджен“. Наложително е. — Улови погледа на келнера и той тръгна към тях.

Емили Сенклер поклати глава и отпи от виното си. Остави чашата.

— Както искаш — рече тя, без да поглежда към Дрейк.

— Ще се реванширам, Емили, обещавам. Ще идем до Таити с „Гълфстрийм“-а.

— Това е изтъркано. Предпочитам Мозамбик.

— Дадено — съгласи се Дрейк.

Бръкна в сакото си и извади от портфейла дебела пачка стодоларови банкноти. Даде ги на келнера, без да го поглежда.

— Погрижи се за дамата — каза той и излезе забързано.

Потегли към големия магазин за преоценени стоки на булевард „Капиолани“ и по пътя се обади на Дон Макеле.

— Веднага тръгни към фара Даймънд Хед. Вземи радиостанция за микрокомуникации. Използвай микробуса на охраната. Ще ми трябва.

Дрейк излезе от магазина с найлонов плик, в който имаше нещо обемисто, и го прибра в багажника на колата.

Дани изключи екрана, върна се в основното помещение и пи вода от кофата. Изпитваше непоносима жажда. Откакто личинките разкъсаха кожата, от ръката му започна да тече нещо, което намокри ризата и панталоните му. А най-големият ужас бе, че те предяха коприна около себе си — превръщаха се в какавиди! Забити в ръката му! Сърцето му биеше бясно; беше ужасно уплашен, но знаеше какво да прави. Убий или ще бъдеш убит — така гласеше желязното правило в този свят. Сви се в стола до огнището. Когато Рурк се върна от хангара, Дани затвори очи и се престори на заспал. Дори захърка за по-убедително.

Гледаше през притворените си клепачи как Рурк добавя орехи в огъня и си ляга.

Дани стана и тихомълком се запромъква към тунела.

— Къде отивате? — попита Рурк.

Дани замръзна.

— До тоалетната.

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо.

— Разбира се.

Тръгна по тунела, мина покрай отклонението за тоалетната и забърза към хангара. Включи осветлението. Вътре имаше три микросамолета. Кой да избере? Спря се на най-големия с надеждата, че ще има най-голям обхват и най-мощен двигател. Към батерията на самолета бе свързан кабел, който изчезваше в пода. Махна го. Беше забравил да отвори вратите на хангара.

Вратите се задържаха от метални игли. Дани ги извади и избута настрани вратите, разкривайки нощно небе с ярки тропически звезди, лунен сърп и призрачни силуети на дървета.

Качи се в кабината, настани се в седалката, закопча колана и докосна панела за управление.

Обзе го ужас — не разполагаше с ключ за запалване.

Разгледа панела и намери бутон със символ за включване. Натисна го. Таблото светна и Дани усети как самолетът потръпна, когато електромоторът се включи. Беше готов за излитане. Лявата му ръка лежеше в скута му като реквизит от филм на ужасите; ръкавът беше станал на парцали благодарение на излизащите личинки. Още две бяха разкъсали кожата и образуваха пашкули около себе си. Беше ужасно. Защо Природата бе така жестока? Беше толкова отвратително, толкова нечовешко и ужасно нечестно.

Побутна лоста за управление и видя как елероните се движат. Увеличи мощността. Перката на опашката забръмча и се завъртя по-бързо. Самолетът се понесе напред, като подскачаше. Дани изруга, дръпна лоста към себе си, за да овладее машината. Самолетът излетя от хангара и започна да се издига в ненаситната нощ.