Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (56)

52.

Молокаи

18 ноември, 09:00 ч.

 

Дъждът над западната част на Молокаи спря и пасатът задуха по-силно, като разлюля палмите покрай брега и вдигна морски пръски във въздуха. Разположените на известно разстояние от водата палатки, направени от платно и бамбук, плющяха на вятъра. Екологичното ваканционно селище „Дикси Мару“ беше виждало и по-добри дни.

Но поне един специализант можеше да си го позволи със стипендията си.

Керън Кинг се надигна от постелката си и се протегна. Вятърът беше повдигнал муселиновата завеса на прозореца на палатката, разкривайки гледка към плажа, палмите и синята морска шир. Недалеч от брега изригна бял фонтан.

Керън сграбчи Рик Хътър за рамото и го разтърси.

— Рик, там има кит!

Рик се обърна, отвори очи и попита сънено:

— Какво?

— Никакъв интерес не проявяваш.

— Напротив, проявявам. Просто ми се спи. — Той също погледна през прозореца.

Керън тайно се възхищаваше на мускулите по гъба и раменете му. В лабораторията в Кеймбридж и през ум не й беше минавало, че Рик може да има доста сносно тяло под дочените ризи, които обичаше да носи.

— Нищо не виждам — рече той.

— Гледай. Може да се появи отново.

Наблюдаваха мълчаливо морето. В далечината, отвъд пролива Молокаи, се виждаха неясните очертания на Коолау Пали на Охау; планинските върхове бяха обвити в пухкави като памук облаци. Там валеше. Рик прегърна Керън през кръста, а тя стисна ръката му.

Изведнъж се случи отново. От водата се появи първо главата, после по-голямата част от тялото на гърбат кит, който разцепи повърхността и потъна отново с оглушителен плясък.

Продължаваха да се взират в морето, но то беше притихнало. Може би китът се бе гмурнал дълбоко и си беше отишъл.

Рик наруши мълчанието.

— Обади ми се онова ченге. Лейтенант Уатанаби.

— Какво? Не си ми споменавал.

— Каза, че можем да напуснем Хаваите.

Керън изсумтя.

— Потулват историята.

— Да. А ние се връщаме в досадния стар Кеймбридж…

— Говори от свое име — каза Керън и се обърна към него. — Аз няма да се връщам в Кеймбридж. Засега.

— Защо?

— Защото смятам да се върна… там.

— В микросвета ли имаш предвид?

Тя се усмихна.

— Керън, това е невъзможно. Няма начин… а дори да имаше, трябва да си луда, за да направиш подобно нещо. — Той погледна ръцете си. Синините още не бяха изчезнали напълно. — Микросветът убива хората като мухи.

— Така е. Всеки нов свят е опасен. Но си помисли за всички открития, които… — Тя въздъхна. — Рик, аз съм учен. Трябва да ида там. Всъщност не мога да си представя да не се върна отново в микросвета. Технологията съществува. А и двамата много добре знаем, че щом нещо бъде изобретено, то не изчезва.

— Това важи и за лошите неща — съгласи се Рик.

— Именно. Ботовете убийци и миниатюрните безпилотни самолети ще си останат. Хората ще умират по нови и страшни начини. С тази технология ще се водят ужасни войни. Светът никога вече няма да е същият.

Порив на вятъра разлюля палатката и платното заплющя над раниците им в ъгъла.

— Ами ние? — попита Рик, след като вятърът утихна.

— Ние?

— Да. Ти и аз. Искам да кажа… — Той се опита да я свали на постелката.

Но Керън беше унесена в мисли. В съзнанието й се появи картината, разкрила се от лагера им на скалите на Тантал — обгърната в мъгла долина, цялата в зелено, бистри водопади… изгубена, неизследвана долина, невиждана дотогава от човешко око.

— Трябва да има… — започна тя.

Нещо привлече вниманието й. Някакъв метален проблясък около едната раница. Побиха я тръпки — онези ботове, които се рояха във въздуха като насекоми…

Каквото и да беше, нещото отлетя; беше толкова малко, че мина през мрежата на прозореца. Керън реши, че й се е сторило.

Тя се обърна към Рик.

— Трябва да има обратен път.