Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (47)

43.

Планините Коолау

31 октомври, 23:10 ч.

 

На височина 670м. Дани Мино насочи носа на микросамолета нагоре, за да се изкачи достатъчно и да е сигурен, че ще премине стените на Тантал. Кратерът беше обкръжен от черни, страховити на вид дървета. Погледна назад, питайки се дали другите самолети не го следват по петите, но не видя нищо. Продължи да набира височина.

Беше по-лесно и от компютърна игра; микросамолетите бяха проектирани така, че да бъдат абсолютно безопасни. Имаше ли сигнални светлини? Натисна едно копче и те светнаха — червени и зелени в края на крилете, бяла на носа. Изключи ги, за да не го видят другите, но след малко ги включи отново. Мигащите светлинки по крилете го караха да се чувства някак по-добре.

И тогава видя ширналия се пред него Хонолулу. Хотелите на Уайкики се издигаха високо в небето и изглеждаха невъзможно грамадни. Червените и белите светлини на автомобилите пълзяха по булеварди, на пристанището бе спрял луксозен пътнически кораб. Океанът беше като мастилена шир отвъд града. Луната бе увиснала над хоризонта, а под нея се стелеше сребриста лунна пътека. От лявата страна на Уайкики се издигаше тъмна маса. Това беше Даймънд Хед. Гледано отгоре, възвишението беше кратер, пръстен. В центъра му горяха светлини. Дани различаваше очертанията на характерния нос на ръба на кратера, но не виждаше никаква мигаща светлина. Само тъмните контури на сушата. Къде се бе дянал фарът?

Увеличи мощността и се насочи към Даймънд Хед.

Самолетът внезапно се килна и полетя странично, като се превърташе. Дани извика от уплаха. Беше влязъл в пасата, който минаваше над планините. Изруга и сграбчи лоста за управление, подмятан от въздушните течения. Накрая самолетът се стабилизира и полетя по права линия, като се движеше доста бързо. Беше попаднал на попътен вятър. Все едно се носеше по течението на река. Погледна надолу. Гората се движеше под него. Или по-скоро той се движеше над нея. Алтиметърът показваше, че се е изкачил на деветстотин и петнайсет метра. Лунната светлина разкриваше великолепна картина.

Зад него зееше кратерът Тантал. Беше тъмен като пещера — никакви светлини, никаква следа от Редута на Рурк или от базата. Точно под него по планинските склонове се извиваха пътища, по които пълзяха светлини. Пред него кулите на града се бяха приближили значително, сякаш горяха от енергия и се извисяваха едва ли не до небето. За момент се почувства така, сякаш лети над столицата на някаква галактическа империя. Но това беше само Хонолулу. Още не можеше да види фара на Даймънд Хед.

Вятърът го носеше към хотелите на Уайкики Бийч. Дани искаше да лети наляво, към Даймънд Хед. Започна да експериментира с лоста за управление и скоростта. Зави наляво и продължи да лети с увеличена мощност. Огледа се.

Не искаше да бъде издухан в града — това щеше да е сигурна смърт. Там щеше да бъде смазан в движението или засмукан от някоя климатична инсталация. Затова превключи на максимална аварийна мощност и остана на курса към Даймънд Хед. На екрана пред него замига предупредителен надпис: ВНИМАНИЕ: БЪРЗО ИЗТОЩАВАНЕ НА БАТЕРИЯТА. Оставащо време за полет — 20:25 минути… 18:05 минути… 17:22 минути… Времето се стопяваше с главозамайваща скорост. След няколко минути щеше да остане без мощност.

Провери скоростта — 7,1 мили или 11,4 километра в час. Намери радиостанцията и я включи.

— Помощ. Помощ. Тук е Даниел Мино. Намирам се в малък самолет. Много малък самолет. Някой чува ли ме? Господин Дрейк, чувате ли ме? Не мога да стигна до Даймънд Хед… Вятърът ме отвява към града… ох, Господи!

Пред него се извисяваше хотел, грамаден като космически боен кораб. Видя двама гиганти на балкон, мъж и жена, с питиета в ръце. Самолетът се носеше неуправляемо към тях заради вятъра. Ръцете им бяха по-големи от Маунт Ръшмор^[1]. Мъжът остави питието си, пресегна се към жената и свали презрамката на роклята й, разкривайки колосална гърда със зърно, стърчащо най-малко два метра. Мъжът погали гърдата с чудовищната си ръка, лицата им се доближиха за целувка… Щеше да се разбие в тях. Дани изпищя, сграбчи лоста и мина между носовете им на аварийна мощност. Полъх на вятъра подхвана самолета и го понесе покрай ъгъла на сградата.

Мъжът рязко се дръпна назад.

— Какво, по дяволите…?

Тя беше видяла нещо шантаво. Мъничък човек, летящ в мъничък самолет. С мигащи светлинки на крилете. Мъничкият човек пищеше. Ясно беше чула подобния на насекомо писък на фона на бръмченето на мотора, беше видяла отворената уста, изцъклените очи… Невъзможно. Това бе от онези странни сънища наяве.

— Буболечките тук са ужасни, Джими.

— Беше от онези хавайски хлебарки, дето могат да летят.

— Да влезем вътре.

Дани овладя самолета, когато вятърът поутихна. Прелетя над Калакауа Авеню и погледна надолу към вечерната тълпа. Самолетът вече не се носеше странично. Летеше по-бързо от вятъра и се движеше право напред. Дани зави на североизток и полетя по дължината на Уайкаки Бийч, право към Даймънд Хед.

Загледа се към осветяваната от луната прочута форма на носа и видя примигващата светлина. Светло, тъмно. Пауза. Светло, тъмно. Това беше фарът.

— Спасен съм!

Намали малко мощността и я остави на крейсерска скорост — щеше да бъде истинска катастрофа, ако батерията се изтощи точно сега. Вече започваше да хваща цаката на самолета. Всичко беше въпрос на техника.

Набра височина. Искаше да остане над сградите, да бъде колкото се може по-далеч от тях. Странно как животът бе пълен с неочаквани обрати. В един момент си сигурен, че с теб е свършено, а в следващия пътуваш към най-добрата болница и се наслаждаваш на Уайкаки Бийч на лунна светлина. Животът е хубав, помисли си Дани.

Някаква форма се появи от тъмното. Зърна за миг криле… дръпна лоста и се размина на косъм с нещото.

— Тъпа пеперуда! Гледай къде летиш! — Беше се отървал за една бройка. — Ама че безмозъчно същество — промърмори той. Сблъскването с нощна пеперуда можеше да приключи с падане в морето, а вълните се разбиваха точно под него.

Дочу странен звук. Нещо като ехтящо уиим-уоом… Чу го отново… уиим-уоом. Уооом… Уоооиммм… иии… иии… Какво беше това? Нещо издаваше тези смахнати звуци в тъмното. После се чу барабанене пом-пом-помпомпом. Дани видя друга нощна пеперуда; барабаненето идваше от нея… и в следващия миг тя изчезна.

Нещо я беше помело във въздуха.

— Ох, мамка му — промълви Дани.

Прилепи.

Издирваха нощни пеперуди със сонарите си. Беше се озовал насред ловуващи прилепи. А това изобщо не беше добре.

Отново превключи на максимална аварийна мощност.

Чуваше как сонарните импулси разкъсват мрака — отляво, отдясно, отгоре, отдолу, отблизо, далеч… но не виждаше прилепите. Това беше най-лошото. Хищниците ловуваха навсякъде около него. Все едно плуваш посред нощ в гъмжащо от акули море. Не виждаше абсолютно нищо, но ги чуваше как улавят плячката си. Ууу… ууум… уууум… иии… иии… иилиилии…

И тогава го видя. Един прилеп уби нощна пеперуда точно пред него. Дани зърна изострената фигура, която профуча покрай него и самолетът потръпна и пропадна в турбуленцията зад хищника. Мили Боже! Прилепът беше много по-голям, отколкото предполагаше.

Трябваше да кацне. Просто да кацне — където и да е, дори на покрива на някой хотел. Насочи носа надолу и пикира, насочвайки се към най-близкия хотел… само че го отвяваше към плажа… ох, по дяволите… прекалено далеч от сградата, твърде близо до водата…

Звуците на прилепите се усилиха. Сонарният лъч мина през него и изчезна. Последва тишина… после лъчът го удари отново с пълна сила и отекна в гръдния му кош — УУМ… ИИИП… ИИИП… ЕЕЕ-ЕЕЕ-ЕЕЕ… Прилепът го рисуваше с ултразвук. Сигналите зачестиха и се фокусираха. Хаос от звуци обгърна Дани.

— Не съм пеперуда! — извика той. Рязко дръпна лоста назад и настрани, минавайки в тирбушон. Заблъска със здравата си ръка по външната страна на кабината, като се опитваше да имитира звука на пеперудите. Може би така щеше да заглуши радара на прилепа…

Със закъснение осъзна, че с блъскането е казал на хищника къде точно се намира.

Видя за миг кафява козина, по която блестяха косъмчета със сребристи върхове, чифт невъзможно широки криле, скриващи луната, и широко отворена уста, пълна с остри като бръснач зъби…

Микросамолетът продължи по спирала надолу със счупено крило и празна кабина, падна в морската пяна недалеч от брега и изчезна.