Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (44)

40.

Редутът на Рурк

31 октомври, 19:00 ч.

 

Бен Рурк добави още парчета орех в огъня и провеси отгоре метален казан, който беше окачен на кука и железен лост, забит в пода. Металните части бяха събрани от базата „Тантал“. Водата — общо няколко супени лъжици — завря почти моментално. Рурк загреба с една по-малка кофа и занесе горещата вода при дървено корито, поставено в ниша в стената.

Това беше импровизирана баня. Рурк разреди горещата вода с малко студена от един резервоар.

Рик се потопи в коритото. Отровата още циркулираше в кръвта му; чувстваше се схванат, с мудни крайници и малко замаян. Имаше парче примитивен мек сапун. Беше от средновековен тип — Рурк вероятно го беше направил от пепел и мазнината на някое насекомо. Беше чудесно да измиеш тялото си, след като си пълзял три дни в мръсотията. Рик обаче не откъсваше очи от тъмните сенки, плъзнали по ръцете и краката му. Опитваше да се убеди, че това са синини от непредвидената среща с осата. Чувстваше се странно, но вероятно заради отровата, Дани отказа да се къпе, тъй като се страхуваше, че топлата вода може по някакъв начин да възбуди личинките. Седеше на стола си, пиеше уискито на Рурк и се взираше в огъня.

Керън се отдаде на лукса на горещата баня. Беше толкова хубаво отново да се почувства чиста. Изпра дрехите си и ги окачи да съхнат, уви се в една роба на Рурк и седна до огъня. Чувстваше се като преродена. Рик беше облякъл панталони и работна риза на домакина. Дрехите бяха грубо ушити, но чисти и удобни.

Самият Рурк през това време сготви вечеря за гостите си. Кипна вода в една тенджера и добави пушено месо на насекоми, някакви корени, нарязани листа и сол. Яхнията стана бързо и изпълни помещението с приятен аромат. Ястието се оказа наистина превъзходно и бързо възвърна силите им. Всички се настаниха в странните столове на Рурк около огъня. И той им разказа историята си.

Бен Рурк бе физик и системен инженер със специалност мощни магнитни полета. Попаднал на данните от старите експерименти на военните в Хънтсвил и решил да изследва метода за смаляване на материя в тензорно поле. Решил някои на вид неразрешими уравнения за турбулентността в тези полета. Вин Дрейк научил за работата му и го наел като един от основателите на „Наниджен“. Заедно с други инженери на компанията Рурк създал тензорния генератор на базата на модифицирани, но иначе стандартни индустриални инструменти, закупени най-вече в Азия. Дрейк успял да събере огромен капитал от консорциума „Даврос“; бил истински магьосник, успявал да представи всичко по най-вълнуващ начин и да убеждава, че цялото това начинание ще донесе на инвеститорите несметни богатства.

Бен Рурк бил първият доброволец, осмелил се да влезе в тензорния генератор. Подозирал, че може да бъде опасно, затова смятал, че трябва да е първият, поел този риск. Живите организми са сложни и крехки. Смаляваните в генератора животни често умирали, обикновено от кръвоизливи.

— Дрейк омаловажаваше риска — каза Рурк. — Твърдеше, че няма да има проблем.

Рурк останал смален само няколко часа, след което отново бил върнат в нормални размери. Следващите доброволци останали смалени за по-дълги периоди, но с течение на времето започвали да се чувстват зле, лесно им се появявали синини и получавали загадъчни кръвоизливи. Бързо били върнати в нормални размери и прегледани. Изследванията показали необяснима деградация на способността на кръвта да се съсирва.

Междувременно „Наниджен“, вече къпеща се в парите на инвеститора, се втурнала да изследва микросвета. Компанията решила най-напред да се съсредоточи върху кратера Тантал. Там имало изключително биологично разнообразие, невиждани дотогава химически и биологични вещества. Базата „Тантал“ била изградена на модулен принцип.

— Построихме всеки модул в мащаб едно към десет, след което ги смалихме в генератора, за да са подходящи за микрочовеците.

Заредени с припаси и оборудване, модулите били поставени при кратера Тантал.

Отначало полевите екипи можели да остават в базата не повече от трийсет и шест часа, след което били връщани в „Наниджен“ и възстановявани до нормалните им размери. После компанията добавила снабдителните станции в ботаническата градина „Уайпака“ и започнала да праща хора и там.

Управлението на копаещите роботи и събирането на проби било трудно при толкова честа смяна на екипите. Въпреки рисковете Вин Дрейк искал да оставя хората смалени по-дълго. Той попитал Рурк дали ще се съгласи на по-дълъг престой на Тантал като тест — да проверят дали човешкото тяло няма с времето да се приспособи към микросвета.

— Вярвах на Вин, вярвах и на изобретението си — каза Рурк. — „Наниджен“ бяха патентовали разработката ми и при успех ме чакаха много пари. Затова бях готов да приема риска от по-дълъг престой, за да помогна на компанията да продължи напред.

Бен Рурк предложил да води екип доброволци, които да опитат да прекарат една седмица на Тантал.

— Аз проектирах тензорния генератор и затова реших, че трябва да съм първият, който ще остане за повече време. Да рискувам лично.

Заедно с него имало още двама доброволци от „Наниджен“ — инженер на име Фабрио Фарцети и лекарката Аманда Кауелс, която трябвало да следи за промени в състоянието им. Тримата били смалени в генератора и откарани на базата.

— Отначало нещата вървяха добре — каза Рурк. — Провеждахме експерименти, изпробвахме оборудването. Поддържахме редовен контакт с „Наниджен“ посредством специална комуникационна система — видеовръзка с трансформатор на честотата, благодарение на който можехме да разговаряме с големите хора. — Той посочи една врата в дневната. Тя зееше отворена и зад нея се виждаше електронно оборудване и монитор. — Това е видеовръзката. Преместих я тук от базата. Може би някой ден Дрейк няма да е начело на „Наниджен“ и тогава ще мога да се обадя у дома. Но докато Вин Дрейк върти нещата, няма да използвам системата. Дрейк мисли, че съм мъртъв. Би било фатална грешка да научи, че още съм тук.

След няколко дни в базата и тримата доброволци започнали да показват симптоми на микрокесонна болест.

— Появиха се синини по ръцете и краката. После положението на Фарцети стана наистина сериозно. Доктор Кауелс установи вътрешни кръвоизливи и се обади за евакуирането му.

Фабрио Фарцети трябвало незабавно да постъпи в болница, в противен случай щял да умре.

— И тогава Дрейк ни каза, че е невъзможно да евакуира Фарцети. Обясни, че генераторът се е повредил — каза Рурк. — Твърдеше, че се опитват да го поправят.

Естествено Бен Рурк познавал тензорния генератор по-добре от всеки друг. Започнал да ръководи опитите за ремонтиране дистанционно, а инженерите в централата на „Наниджен“ изпълнявали инструкциите му. Машината обаче така и не заработвала; винаги нещо се повреждало. Накрая Фарцети умрял въпреки усилията на Аманда Кауелс да го спаси.

— Мисля, че Дрейк саботира генератора — каза Бен Рурк.

— Защо? — попита Керън.

— Ние бяхме опитни зайчета — отвърна Рурк. — Дрейк искаше да събере медицински данни за нас до момента на смъртта ни.

След това се разболяла д-р Кауелс. Бен Рурк се грижил за нея, като през цялото време умолявал за помощ.

— Накрая разбрах, че няма да ни помогнат. Вин Дрейк беше твърдо решен да доведе отвратителния си опит до самия му край — до смъртта на всички ни. Искаше да научи повече за кесонната болест, но това беше като нацистки експеримент за оцеляване. Опитах се да убедя в това служителите на „Наниджен“, но никой не ми повярва. А и си мисля, че на Дрейк му беше забавно да ни гледа как умираме — този човек изпитва удоволствие от страданието на другите. Сякаш забравяше, че смалените хора си остават човешки същества. Никой не можеше да повярва, че е способен на това. Хора като него действат извън границите на общоприетия морал. Злото у тях може да бъде невидимо за нормалните хора, защото те просто не могат да повярват, че някой би постъпил по подобен начин. Един психопат може да остане години наред незабелязан, стига да е достатъчно добър актьор — каза Рурк.

Керън Кинг го попита дали според него Дрейк е действал сам.

— В „Наниджен“ има хора, които подозират истината за него — отвърна Рурк. — Хората от проект „Омикрон“ вероятно знаят нещо.

— Това пък какво е?

— Проект „Омикрон“ ли? Тъмната част на „Наниджен“.

— Тъмната част?

— „Наниджен“ провежда секретни изследвания за американското правителство. Това е проект „Омикрон“.

— С какво се занимава този проект?

— С някакъв вид оръжия — отвърна Рурк. — Но това е единственото, което ми е известно.

— Как научихте за него?

— От клюките. Неизбежно е. — Рурк се усмихна, потърка брадичка и отиде при купчината орехи. Взе един по-голям и го отнесе при огнището. Пламъците лумнаха.

Керън си помисли, че домакинът не изглежда много самотен за отшелник. Загледа се в огъня и се усети, че мисли за собствения си живот на Източното крайбрежие. Самата тя беше същински отшелник в своя тесен занемарен апартамент в Съмървил и с дългите часове в лабораторията. Беше й станало навик да прекарва нощите на работното си място. Нямаше близки приятели, не излизаше с момчета, дори не ходеше сама на кино. Беше жертвала нормалния живот, за да напише доктората си и да стане учен. За последен път бе спала с мъж преди повече от година. Мъжете като че ли се страхуваха от нея покрай паяците, характера й и упоритата работа в лабораторията. Знаеше, че е избухлива. Може би си беше просто такава. Може би беше по-щастлива сама, както на Бен Рурк му харесваше да бъде отшелник. Точно сега животът в Кеймбридж изглеждаше като някаква друга вселена.

— Ами ако поискам да остана в микросвета, Бен? Мислите ли, че бих могла да оцелея?

Рурк стана и хвърли още едно парче от орех в огъня.

— Защо ви е да оставате, госпожице Кинг?

Керън се загледа в пламъците.

— Тук е опасно… но и толкова… красиво. Видях неща, за които не бях и сънувала…

Рурк отново стана, сипа си още яхния, върна се на мястото си и задуха ястието, за да изстине.

— Има една дзен поговорка, че мъдрецът може да се чувства удобно в ада — каза той сред кратко мълчание. — Всъщност тук не е чак толкова зле. Просто трябва да се овладеят някои допълнителни умения.

Керън гледаше как димът излиза от отвора в тавана. Запита се къде ли отива. Осъзна, че Рурк трябва сам да е изкопал комина. Ужасно много работа само за едно огнище. Какво ли е да опиташ да оцелееш в микросвета? Бен го беше направил. Тя би ли се справила?

Рик се обърна към нея.

— Само не забравяй, че времето ни изтича.

Прав беше.

— Бен — рече Керън. — Трябва да се върнем в „Наниджен“.

Той се облегна назад и ги изгледа с присвити очи.

— Питам се дали мога да ви се доверя.

— Можете.

— Надявам се. Елате и ще видим какво можем да направим. Имате ли метал по себе си?

Накара Керън да остави ножа си.

Към дневната имаше друго малко, отделено с врата помещение, до което се стигаше по къс тунел. Рурк отвори вратата. Зад нея на пода лежеше огромен диск от сив лъскав метал с дупка в центъра, подобно на поничка.

— Това е неодимиев магнит с мощност две хиляди гауса — обясни той. — Свръхсилно магнитно поле. След като Фарцети и Кауел умряха, аз също се разболях. Имах обаче една хипотеза, че силното магнитно поле може да стабилизира пространствените флуктуации, които променят някои ензимни реакции в тялото, като например съсирването на кръвта. Затова се поставих в магнитното поле и останах в него две седмици. Бях ужасно зле. Едва не умрях. Но излязох жив и здрав. Сега мисля, че съм имунизиран срещу микрокесонната болест.

— Тоест, ако застанем в магнита, има вероятност да оцелеем? — попита Рик.

— Вероятност — натърти Рурк.

— Лично аз бих предпочел генератора — каза Рик.

— Разбира се. Точно затова ще ви покажа тайната на Тантал — отвърна Рурк.

Излязоха от помещението с магнита и Рурк ги поведе по дълъг тунел, който завиваше и се изкачваше нагоре. Те вървяха след него, като се питаха къде отиват. Бен Рурк като че ли се наслаждаваше на мистериозните разкрития. Влязоха в просторна дълга зала, потънала в сенки и пълна с неясни форми. Дрейк включи осветлението. В помещението имаше три самолета. Намираха се в подземен хангар. Широките му врати бяха затворени.

— Боже мой! — промълви Керън.

Самолетите бяха с открита кабина, къси, изтеглени назад криле, двойна опашка и перка в задната част. Колесниците им се прибираха.

— Бяха повредени, така че хората на Дрейк ги изоставиха. Успях да събера разни части и ги поправих. Летял съм навсякъде из планините с тях. — Тупна фюзелажа на единия самолет. — Оборудвах ги и с оръжия.

— Къде са? Не виждам никакви картечници — каза Рик, докато оглеждаше крилете.

Рурк бръкна в кабината и извади мачете.

— Малко е примитивно, но това е най-доброто, което успях да направя — отвърна той и върна мачетето на мястото му.

— Можем ли да стигнем с тях до „Наниджен“? — попита Керън.

— Ще е доста трудно. — Рурк обясни, че максималната скорост на микросамолета е единайсет километра в час. — Средната скорост на преминаващите през Оаху пасати е около двайсет и пет километра в час. Ако се опитате да летите срещу вятъра, ще летите назад. Ако вятърът е попътен, може и да успеете да пресечете Пърл Харбър. Или пък не. Зависи дали ще се съглася да ви дам самолетите си. Те са едноместни и не могат да поберат двама души. Вие сте трима, самолетите също са толкова. Така че не остава самолет за мен, нали?

— Доктор Рурк, готов съм да ви платя много голяма сума за един от самолетите ви — каза Дани. — Наследник съм на попечителски фонд. Той може да бъде ваш.

— Не се нуждая от пари, господин Мино.

— Добре, тогава какво искате?

— Да видя как разобличавате Винсент Дрейк. Ако сте в състояние да го направите, можете да вземете самолетите.

— Абсолютно, ще спипаме господин Дрейк — съгласи се Дани.

Керън запази мълчание. Рик я погледна. Какво ставаше с нея? После попита Рурк как ще оцелее без самолет.

— Ще си построя друг — пренебрежително отвърна той. — Разполагам с предостатъчно резервни части.

Рурк пое нещата в свои ръце. Накара ги да седнат в кабините и обясни начина на управление.

— Много е просто. Всичко се контролира от компютър. Това е лостът за управление. Ако направите грешка, компютърът ви коригира. Това е радиото… и слушалките.

Можеха да разговарят помежду си, докато летят. Но нямаха радари, нито навигационни инструменти.

Как щяха да открият „Наниджен“?

— Би трябвало да разпознаете без проблем индустриален парк „Каликимаки“. Представлява група складове на магистрала „Фарингтън“. — Рурк ги упъти най-общо.

— Добре — каза Рик. — Стигаме до „Наниджен“, а после?

— Тензорното ядро се пази от охранителни ботове.

— Охранителни ботове ли?

— Летящи микроботове. Не вярвам обаче да имате проблем. Прекалено сте малки, за да бъдете засечени от сензорите им. Те няма да ви видят. Можете да прелетите покрай тях, без да ги събудите. Има начин да задействате генератора със сегашните си размери. Лично проектирах пулта за управление. Той се намира в пода на помещението, под един люк. Люкът е разположен в центъра на третия шестоъгълник. Отбелязан е с бял кръг. Би трябвало да го видите от въздуха.

— Управлението сложно ли е?

— Не. Просто отворете люка и натиснете червения бутон. Ще бъдете уголемени… — Рурк млъкна, вперил поглед в ръката на Рик.

Рик се беше облегнал на един самолет, ръкавите на ризата му бяха навити. Рурк се взираше в синините по ръката му.

— Рухването започва — каза той.

— Рухване ли? — не разбра Рик. Помисли си, че домакинът има предвид самолета.

— Започне ли кървенето, с теб е свършено. Влизай в магнита — рязко му каза Рурк. — След няколко часа ще рухнеш.

Керън погледна ръцете си. Те също не бяха в особено добра форма. Май им предстоеше надпревара с времето. Трябваше да чакат до сутринта и да се надяват, че дотогава никой няма да започне да кърви.

Бен Рурк ги посъветва да спят в магнита. Не гарантираше нищо, но магнитното поле може би щеше да забави появата на симптомите. В помещението с магнита също имаше огнище; Рурк го зареди с орехи и запали огън. Керън и Рик застанаха в дупката на поничката, завиха се с одеяла и се опитаха да се настанят удобно. Не се чувстваха много отпуснати. Бяха ужасно уморени. Времето в микросвета течеше по-бързо и много по-често се нуждаеха от почивка.

Дани Мино отказа да спи в магнита. Заяви, че предпочита да остане в основното помещение. Настани се в един от столовете на Рурк и се уви с одеяло.

Рурк хвърли още едно парче орех в огъня и стана.

— Отивам в хангара да подготвя самолетите. Ще трябва да излетите на зазоряване — каза той и излезе. Щеше да прегледа микросамолетите, да изпробва инструментите и да зареди акумулаторите, за да могат да потеглят при първите признаци на зората.

Дани Мино се оказа сам в залата, свит в стола си. Не можеше да мигне. Допи последните глътки уиски и метна бутилката настрани. Ръката му помръдваше, движеше се сама, кожата се издуваше и скърцаше. Той повдигна одеялото и я погледна. Видя как личинките се гърчат под кожата. Гледката беше непоносима. Заплака. Дали от алкохола, дали от ужасното състояние на ръката му, или от положението му като цяло, но изгуби самоконтрол. Плачейки, погледна към тунела, в който беше изчезнал Рурк. Колко ли щеше да се бави?

И тогава ръката му се разцепи.

Чу се звук като от късане на хартия. Дани не почувства нищо, но звукът го накара да погледне надолу. И видя главата на личинка, която се подаваше през разширяващата се цепнатина в кожата на ръката. Създанието имаше мазна, блестяща глава. Беше огромно и се гърчеше, движеше главата си във всички посоки, мъчеше се да излезе.

— Ох, Господи! Излюпва се! — прошепна той.

Ларвата започна да прави нещо странно и ужасно. Изплю течност от устата си на тънки, подобни на нишки лиги — не, всъщност не бяха лиги, а копринени нишки. Ларвата, все още частично в ръката му, започна да увива коприната около себе си. Като движеше бързо глава, тя тъчеше нишките около тялото си, създавайки защитен пашкул, макар задната й част да оставаше загнездена в ръката на Дани.

Какво правеше? Нямаше да се излюпва! Това беше началото на нова фаза. Превръщаше се в какавида. Но така и не напускаше ръката му!

Ужасен, Дани задърпа ларвата, за да я махне от себе си. Тя се замята гневно, като плюеше коприна и се мъчеше да го ухапе с малките си зъби. Не искаше да излиза от ръката му. Искаше да остане там, скрита в копринената си обвивка.

— Керън? Рик? — тихо повика той. Вратата към съседното помещение беше затворена. Не го чуваха. А и не можеха да му помогнат. — О…

Потисна паническия стон. Ами онзи видеоекран в другата стая? Рурк беше казал, че е комуникационна система, свързана с „Наниджен“. Огледа се. Рик и Керън бяха в магнита, на известно разстояние оттук. Рурк беше отишъл в хангара. Дани отметна одеялото, стана и отиде в комуникационната стая. Огледа оборудването. Видя обектив. Миниатюрна камера, поставена пред екрана. А отдолу имаше капак. Отвори го и видя бутон за включване и друг червен бутон с надпис „Връзка“. Проста работа. Натисна бутона за включване и секунди по-късно екранът засвети в синьо. После натисна червения бутон за свързване.

Почти моментално се разнесе женски глас, но екранът си оставаше празен.

— Отдел за сигурност на „Наниджен“. Откъде се обаждате?

— От Тантал. Трябва ми помощ…

— Сър, кой сте вие? Какво е положението ви?

— Казвам се Дани Мино…

Внезапно на екрана се появи лице на жена. Имаше спокойно, професионално изражение.

— Свържете ме с Вин Дрейк, ако обичате — каза й той.

— Късно през нощта е, сър.

— Спешно е! Кажете му, че се обаждам от Тантал и се нуждая от помощ.