Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (39)

35.

Индустриален парк „Каликимаки“

31 октомври, 10:30ч.

 

Лейтенант Дан Уатанаби паркира кафявия си форд на единственото място, отбелязано с „Посетители“. Боядисаната метална сграда се издигаше до скелета на недовършен склад от едната страна и до празен участък от другата, осеян тук-там с храсталаци. До склада се виждаше покрита с чакъл площ. Уатанаби отиде там и взе няколко камъчета. Натрошен варовик. Интересно. Изглеждаше досущ като онзи, останал в грайферите на гумите на частния детектив Родригес. Прибра камъчетата в джоба на ризата си с намерението да ги даде на Дороти Гърт.

Паркингът около сградата на „Наниджен“ беше пълен с коли.

— Как върви работата? — попита той рецепционистката.

— Не ме държат в течение.

От кафеварката се носеше киселата миризма на кафе, подгрявано часове наред.

— Желаете ли да ви направя кафе? — попита рецепционистката.

— Мисля, че вече сте направили.

Появи се шефът на фирмената охрана, Дон Макеле — набит мъж, целият мускули.

— Някакви новини за изчезналите специализанти? — попита той.

— Може ли да говорим в кабинета ви?

Влязоха в основната част на сградата и минаха покрай затворени врати. Към помещенията гледаха прозорци, не в момента те бяха със спуснати черни щори от другата страна. Защо бяха тези щори? И защо бяха черни? Докато вървеше, Дан Уатанаби долови някакво бръмчене, вибрация, идваща откъм пода. Това означаваше, че в сградата се използва огромно количество електричество. За какво?

Макеле го въведе в кабинета си. Помещение без прозорци. Уатанаби забеляза снимка на жена, вероятно съпругата на домакина. Две деца, все още кейки. Забеляза и почетната табелка на дъската. Морска пехота на САЩ.

Уатанаби се настани на един стол.

— Хубави хлапета.

— Обичам ги до смърт — отвърна Макеле.

— В морската пехота ли сте служили?

— В разузнаването.

— Страхотно. — Бъбренето никога не вреди, пък и можеш да научиш нещо полезно. — Открихме вашия вицепрезидент Алисън Бендър… — започна той.

— Знаем. Беше много депресирана.

— Какво я е депресирало?

— Изгуби приятеля си, Ерик Янсен. Онзи, който се удави.

— Значи да разбирам, че между госпожица Бендър и господин Янсен е имало романтична връзка. — С инстинкта си на ченге Уатанаби долавяше скритото безпокойство на Макеле. — Доста е трудно седем души да изчезнат на тези острови. Обадих се тук-там да попитам дали специализантите не са се появили някъде. В Молокаи например. Всеки на Молокаи знае къде е всеки друг. Ако седем хлапета от Масачузетс са се появили там, местните щяха да говорят.

— Аз ли не знам, роден съм на Молока’йи — рече Макеле.

Уатанаби забеляза, че шефът на охраната произнася името по стария начин — Молока’йи. Това го накара да се запита дали Макеле говори хавайски. Родените на Молокаи понякога владееха езика; научаваха го от бабите и дядовците си или от „чичовците“ — традиционните учители.

— Молокай е прекрасно място — отбеляза Уатанаби.

— Там са старите Хваи’й. Каквото е останало от тях.

Уатанаби смени темата.

— Познавате ли господин на име Маркос Родригес?

Макеле го изгледа неразбиращо.

— Не.

— Ами Уили Фонг? Адвокат с кантора северно от магистралата. — Уатанаби пропусна да спомене, че и двамата са мъртви.

Макеле обаче се досети.

— Разбира се… — Присви очи и го погледна озадачено. — Онези, които са били наръгани, нали?

— Да, в офиса на Фонг. Фонг, Родригес и още някакъв мъж, който още не е идентифициран.

Макеле изглеждаше объркан. Разпери ръце.

— Какво пропускам, лейтенант?

— Не знам — отвърна Уатанаби, като следеше внимателно реакцията му.

Макеле изглеждаше изненадан и раздразнен, но запази спокойствие. Уатанаби със задоволство видя, че шефът на охраната мърда неловко на стола си. Беше нервен.

— Знам за убийството само онова, което видях по новините — продължи Дон Макеле.

— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за убийство?

— Така казаха по новините… — Макеле замълча.

— Всъщност казаха, че е самоубийство — уточни Уатанаби. — Да не би да мислите, че е убийство?

Макеле не подмина небрежно въпроса.

— Лейтенант, има ли някаква причина да говорите с мен за това?

— Фонг или Родригес не са имали вземане-даване с „Наниджен“, нали?

— Майтапите ли се? „Наниджен“ никога не би наела подобни нещастници — отвърна шефът на охраната.

Дон Макеле много добре знаеше какво се е случило с Фонг и Родригес. В нощта на проникването в „Наниджен“ бяха изчезнали охранителни ботове. Бяха се спуснали върху неканения гост, бяха си прорязали път в тялото му и бяха попаднали в кръвоносната му система, разрязвайки артерии от вътрешната страна. Но ботовете не биваше да правят това. Не бяха програмирани да убиват. От тях се очакваше да фотографират натрапника и да порежат кожата му, за да му потече кръв и да остави следи, както и да пуснат беззвучната аларма. Това беше всичко. Нищо опасно, още по-малко смъртоносно. Някой обаче ги беше програмирал да убиват. Вин Дрейк, помисли си Макеле. Ботовете бяха нарязали нарушителя на ленти, после се бяха измъкнали от тялото му и се бяха прехвърлили на следващия като бълхи. Кръвожадни, смъртоносни бълхи. Взломаджията и приятелите му бяха намерили смъртта си. Инцидентите се случват по-често на задниците. Но какво знаеше този детектив? Макеле не беше сигурен и това го изнервяше.

Реши да играе твърдо. Наведе се напред, превключи гласа си на официалния тон и каза:

— Компанията или някой от служителите й заподозрян ли е в престъпление?

Уатанаби направи дълга, многозначителна пауза.

— Не — отвърна той най-сетне. — Засега.

— Радвам се да го чуя, лейтенант. Защото тази компания много държи на морала. Основателят, Винсент Дрейк, е известен с това, че инвестира в лекарства за болести, които никой не си прави труда да лекува, защото не са доходоносни. Господин Дрейк е добър човек, чието сърце е там, където са парите му.

Лейтенант Дан Уатанаби изслуша това с безизразно лице.

— Искате да кажете, че парите му са там, където е сърцето му.

— Точно това казах — отвърна Макеле, без да сваля поглед от него.

Уатанаби постави визитката си на бюрото и написа телефонен номер на нея.

— Това е мобилният ми. Обаждайте се по всяко време, ако изскочи нещо. Мисля, че господин Дрейк ме очаква.

Вин Дрейк седеше зад бюрото си, облегнат в президентското кресло. Подът беше покрит със стар персийски килим, във въздуха се носеше приятното ухание на пура. По аромата Уатанаби предположи, че пурата струва повече от десет долара. Кабинетът нямаше прозорци. Осветлението бе меко. През една притворена врата се виждаше лична баня с мраморни плочки. Интересна гледка за един склад. Този тип определено полагаше грижи за себе си.

— Много сме разстроени от последните събития — каза Дрейк. — Надяваме се, че ще можете да ни помогнете.

— Правим всичко по силите си — отвърна Уатанаби. — Просто искам да събера малко допълнителна информация относно изчезванията.

— Разбира се.

Уатанаби хареса портрета на Дрейк на стената зад домакина. Не беше лош. Може би малко претенциозен, но изпълнен с живот.

— Можете ли да ми кажете с какво се занимава компанията ви?

— Най-общо казано, произвеждаме малки роботи и ги използваме да изследват природата като средство за откриване на нови лекарства за спасяването на човешки живот.

— Колко малки?

Дрейк сви рамене и показа с палец и показалец.

Уатанаби присви очи.

— Искате да кажете, че са около сантиметър? Колкото фъстък?

— Може би малко по-малки — отвърна Дрейк.

— Колко по-малки?

— Малко.

— Примерно един милиметър?

Дрейк го дари с бегла усмивка.

— Това едва ли е постижимо.

— Но вие сте го постигнали.

— Какво да сме постигнали?

— Произвели сте роботи с размери един милиметър.

— Стигаме до въпроси, касаещи фирмени тайни — каза Дрейк и се облегна назад.

— Имали ли сте промишлени инциденти с роботите си?

— Инциденти? — Дрейк се намръщи, след което се изкиска. — Да. Често.

— Има ли пострадали хора?

— Обратното. — Дрейк се разсмя. — Хората случайно настъпват роботите. И роботите винаги губят. — Въздъхна и си погледна часовника. — Имам среща.

— Разбира се. Само още едно нещо.

Щеше да опише видяното през микроскопа, но нямаше да му покаже снимка на устройството — снимката беше улика, а човек не бива да показва уликите си. Затова заговори неопределено.

— Имаме сведение за устройство, доста малко, което има нещо като перка и режещи остриета. Вероятно може да лети или да плува в кръвоносната система на човек. Това продукт на „Наниджен“ ли е?

За момент Дрейк не отговори; Уатанаби си помисли, че моментът се проточи малко повече от необходимото.

— Не — отвърна Дрейк. — Не произвеждаме подобни роботи.

— А някой друг произвежда ли ги?

Дрейк го изгледа внимателно. Накъде биеше това ченге?

— Мисля, че описвате теоретично устройство.

— От какъв вид?

— Ами би могло да е хирургически микроробот.

— Какво?

— Хирургически микробот. Наричан също хирургобот. Много малък робот, използван за медицински процедури. На теория може да бъде направен толкова малък, че да циркулира в кръвоносната система на пациента. Екипирани със скалпели, ято подобни устройства могат да се окажат безценни в микрохирургията. Могат да се инжектират в пациента и да стигнат по кръвоносните съдове до съответната тъкан. Например могат да се справят със запушвания на артериите. Или с ракови клетки. Да ги убиват една по една и така да унищожат рака. Но засега хирургоботите са само мечта.

— Значи не произвеждате тези… как бяха… хирургоботи?

— Не такива, за съжаление.

— Извинете, но не разбирам — рече Уатанаби.

Дрейк въздъхна.

— Стигаме до един много деликатен въпрос.

— Защо?

— „Наниджен“ прави проучвания… за вас.

— За мен ли? — озадачи се Уатанаби.

— Плащате ли данъци?

— Разбира се.

— Значи „Наниджен“ работи за вас.

— О, значи имате правителствени…?

— Да спрем дотук, лейтенант.

Изпълняваха правителствени задачи, засекретени поръчки, нещо, свързано с малки роботи. Дрейк го предупреждаваше да не задълбава и намекваше, че може да си има неприятности, ако упорства. Добре. Уатанаби рязко смени посоката.

— Защо вицепрезидентът ви е скочил от лодката си?

— Какво искате да кажете?

— Ерик Янсен е имал богат опит с катери. Знаел е, че трябва да остане в лодката дори при силен прибой. Това означава, че е имал причина да скочи. Защо го е направил?

Дрейк се изправи със зачервено лице.

— Нямам представа накъде биете. Помолихме ви да намерите изчезналите специализанти. Не сте намерили никого. Изгубихме двама ключови служители. И по този въпрос не ни помогнахте никак.

Уатанаби стана.

— Сър, ние намерихме госпожица Бендър. Все още търсим Ерик Янсен. — Той отвори портфейла си и извади визитка.

Дрейк я взе, загледа се в нея и въздъхна с кисела физиономия.

— Честно казано, разочаровани сме от полицията в Хонолулу. — Пусна визитката да падне върху бюрото. — Направо да се чуди човек какво правите всъщност.

— Сър, не съм сигурен дали знаете, но полицейското управление в Хонолулу е по-старо от това в Ню Йорк. Просто работим по случаите, както винаги.

— Имаме още пет. — Дороти Гърт постави фотографиите на работната маса пред Уатанаби. На тях се виждаха същите устройства, с перки в защитен кожух и гъша шия с остриета. — Намерих ги в азиатския Джон Доу. Доста миризлива работа.

— Как успя, Дороти? Много са малки.

Дороти Гърт се усмихна тържествуващо, отвори едно чекмедже и извади от него тежък предмет — индустриален магнит с формата на подкова.

— Прекарах го над раните. Проклетото нещо тежи като гира.

Остави магнита и му подаде увеличена снимка на един от роботите. Беше разрязан прецизно на две. Вътре се виждаха невероятно малки чипове и платки, както и нещо, което приличаше на батерия, предавка, зъбни колела…

— Това нещо е идеално разрязано на две! Как го направи, Дороти?

— Лесно. Сложих го в епоксидно блокче, също като проба. После го срязах с микротом. По същия начин, по който се режат тъканните проби. — Микротомът с извънредно острата си работна част беше разрязал микробота право през средата. — Виж това, Дан.

Той се наведе над фотографията и проследи пръста й до нещо като кутийка във вътрешността на машината. Върху кутийката имаше малка буква н.

— Значи президентът ме е излъгал — каза Уатанаби.

Искаше му се да я тупне по гърба, но се сдържа в последния момент. Дороти Гърт не беше от хората, които биха приели радушно подобен жест. Затова той предпочете да кимне леко, както правеха японците в знак на уважение — семеен навик.

— Отлична работа, Дороти.

— Хм — изсумтя тя.

Работата й никога не е заслужавала оценка, по-малка от отлична.