Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (35)

31.

Улица „Беретания“, Хонолулу

30 октомври, 16:30 ч.

 

— Странно е. — Дороти Гърт, старшият съдебен лекар на полицейското управление в Хонолулу, се взираше през окулярите на мощния микроскоп „Цайс“. — Никога не съм виждала подобно нещо.

Тя стана и Дан Уатанаби зае мястото й пред уреда. Намираха се в просторно помещение, разделено от работни маси, отрупани с лабораторно оборудване, снимачна апаратура, микроскопи и компютри. Той нагласи окулярите и фокусира образа.

Отначало видя… малък предмет, сякаш направен от метал.

— Колко е голямо това? — попита той.

— Един милиметър.

Горе-долу колкото маково семе. Само че това беше машина. Или приличаше на машина.

— Какво, по дяволите…? — започна той.

— Точно така се почувствах и аз.

— Откъде се е появило?

— От кабинета на Фонг — отвърна Дороти Гърт. — Криминалистите поверявали за отпечатъци. Открили го върху фолиото от прозореца до вратата.

Уатанаби промени фокуса и отново огледа предмета. Беше повреден — като че ли беше смачкан и покрит с тъмно, подобно на катран вещество. Смътно напомняше на прахосмукачка, само че имаше и нещо като вентилатор. Перки на вентилатор в предпазен кожух. Почти като турбореактивен двигател. Имаше дълга, гъвкава шия като на гъска, в края на която стърчаха две остри метални плоскости.

— Сигурно е паднало от нечий компютър — каза той.

Дороти Гърт стоеше до него, облегната на масата, но се изправи при думите му.

— Компютрите имат ли подобни ножове? — тихо попита тя.

Той отново погледна през микроскопа. Нещата, които беше взел за плоскости в края на шията, сега приличаха повече на ножове. Кръстосани блестящи кинжали в края на гъвкава ръка.

— Да не мислиш…? — започна той.

— Искам да чуя ти какво мислиш, Дан.

Уатанаби завъртя копчето за увеличение и се съсредоточи върху кинжалите. Те се превърнаха в прецизни полирани инструменти. Всяко острие му напомняше за танто, японската кама, използвана от самураите. Остриетата бяха омазани с някаква тъмна мръсотия. И тогава видя клетките. Изсъхнали червени кръвни телца. Примесени с фибрин.

— По тях има кръв — рече той.

— Забелязах.

— Колко дълги са тези остриета?

— По-малко от половин милиметър — отвърна Гърт.

— В такъв случай не става — заяви той. — Жертвите са умрели от разрези с дълбочина до два сантиметра, достигнали югуларните им вени. Тези остриета са твърде малки, за да прережат нечие гърло. Все едно да се опитваш да убиеш кит с ножче за хартия. Просто не се получава.

Двамата замълчаха за известно време.

— Но ако са ножици… — добави Уатанаби.

— Моля…?

— Тези остриета са ножици — каза той. — Могат да отворят големи рани в жертвите.

Отново заразглежда устройството, търсейки идентифициращи знаци — сериен номер, отпечатана дума, фирмено лого.

Не откри нищо. Създателят на това чудо не беше оставил подписа си или го беше изтрил. Иначе казано, не е искал да бъде открит.

— При аутопсиите бяха ли намерени други такива? — попита той. — В раните или в кръвта?

— Не — отвърна Гърт. — Но е вероятно следователите просто да не са ги забелязали.

— Какво стана с телата?

— Фонг беше кремиран. Родригес е погребан. Джон Доу е в хладилника.

— Трябва да направим повторен оглед.

— Разбрано.

Уатанаби се дръпна от микроскопа, пъхна ръце в джобовете си и закрачи намръщен из помещението.

— Защо това чудо е било намерено на прозорец? Ако е излязло от тялото, как е стигнало до прозореца? И как изобщо се е оказало в тялото? — Върна се при микроскопа и отново разгледа малкото, подобно на вентилатор устройство. Не може да бъде. Това беше витло. — Мили Боже! Това нещо е можело да лети, Дороти.

— Звучи ми доста съмнително — сухо отвърна Дороти Гърт.

— Би могло да плава в кръв.

— Може би.

— Можеш ли да вземеш ДНК проба от кръвта по устройството?

Пестелива усмивка.

— Мога да взема ДНК проба и от кихавица на муха, Дан.

— Искам да видя дали кръвта по устройството съвпада с кръвта на някоя от жертвите.

— Това би било интересно — рече Дороти Гърт и циничните й очи проблеснаха.

— А те правят малки роботи — промърмори той.

— Какво, Дан?

Той се изправи.

— Добра работа, Дороти.

Дороти Гърт дари Уатанаби с едва доловима усмивка. Нима лейтенантът си мислеше, че тя върши нещо различно от добра работа в лабораторията? Извънредно внимателно взе с пинцети малкия предмет, пусна го в пластмасова епруветка, по-малка от кутрето й, и го отнесе в хранилището за улики. В края на краищата това може би бе оръжието на престъплението.

Уатанаби излезе, потънал в мисли. „Наниджен“, Малки роботи. А сега като че ли имаше връзка между Уили Фонг и „Наниджен“.

Време беше да си побъбри с шефа на компанията.

Вин Дрейк се намираше в комуникационния център. Беше изритал младата операторка и се беше заключил там. Лично се занимаваше с локатора и сега гледаше екрана, който показваше триизмерна карта на северозападните скали на долината Маноа, от самата долина до ръба на кратера Тантал на шестстотин метра над нея. Близо до скалите в основата на кратера имаше кръгче с кръст в него.

Знакът показваше приблизителното местоположение на откраднатия хексапод. Оцелелите почти се бяха добрали до подножието на Тантал. Със скоростта, с която се изкачваха, вероятно щяха да стигнат базата сутринта, освен ако някой хищник не им видеше сметката. Дрейк не можеше да контролира хищниците. Но пък за сметка на това можеше да контролира базата.

Седнал в комуникационния център, той извади криптирания си фирмен телефон и се обади на Дон Макеле.

— Хексаподът приближава.