Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (34)

30.

Пали

30 октомври, 16:00 ч.

 

— Това нещо ще бъде трепач за трафика в Бостън — отбеляза Керън Кинг. Тя караше хексапода нагоре по стръмния склон, проправяйки си път през камънаци и треви. Машината непрекъснато се люшкаше.

— Внимавай с ръката ми, ако обичаш! — Дани седеше до нея, хванал лявата си ръка, която висеше като кренвирш на клупа. Беше се подула много и изпълваше ръкава на ризата му. Хексаподът напредваше уверено, краката му виеха и той се катереше през огромния вертикален свят, сияещ в безброй оттенъци на зеленото. Ерика седеше свита в багажния отсек, привързана с въже. Рик вървеше до превозното средство с газова пушка в ръка и се оглеждаше, винаги нащрек за хищници. През рамото му беше преметнат патрондаш със стрели-куршуми.

Теренът бе станал много стръмен. Почвата отстъпи на трошащи се камъни, пясък и застинали потоци лава; всичко това бе покрито с треви и малки папрати. Отгоре преплитаха клони коа и гуава, сред които се извисяваха и правите стъбла на палми лулу. По много от дърветата пълзяха увивни растения. Клоните се люлееха от постоянния вятър по планинските склонове, който от време на време блъскаше и машината с човеците. През гората се носеше стена от мъгла — облак, следван от ослепително ярко слънце.

Смъртта на Питър Янсен и Амар Сингх тежеше на специализантите. От осмината запратени в микросвета бяха оцелели само четирима. Броят им бе намален наполовина. Петдесет процента смъртност. Ужасна статистика, помисли си Рик Хътър. По-лоша от вероятността за оцеляване на войниците, провели десанта в Нормандия. Рик знаеше, че предстоят още смъртни случаи — освен ако по някакво чудо не бъдат спасени. Но сега не можеха да се разкрият на никого от „Наниджен“ — Вин Дрейк бе мобилизирал ресурсите си, за да ги намери и унищожи.

— Дрейк още ни търси — отбеляза той. — Сигурен съм.

— Достатъчно — отвърна Керън. Нямаше смисъл да говорят за Вин Дрейк, това само ги караше да се чувстват още по-безпомощни. — Питър нямаше да се откаже — каза тя малко по-спокойно, докато водеше машината право нагоре по една голяма скала. Рик скочи да се повози на хексапода.

Вече бяха навлезли в планинска растителност. Случайните пролуки в зеления балдахин разкриваха поразителни гледки. Отвесните скали на Пали се издигаха навсякъде около тях, недалеч ревеше водопад. Някъде нагоре се виждаше заобленият ръб на кратера Тантал. Машината продължаваше напред и краката й смущаваха живите създания. Подплашени вилоскачки подскачаха и се превъртаха във въздуха, червеи се гърчеха в земята; кърлежи щъкаха насам-натам и понякога изпълзяваха по краката на хексапода. Непрекъснато трябваше да ги махат от машината, защото щяха да плъзнат навсякъде по оборудването и да изпоцапат всичко с течните си изпражнения. Във въздуха летяха хиляди насекоми, бръмчаха, изпълняваха сложни фигури и проблясваха на слънцето.

— Не издържам целия този живот — оплака се Дани Беше се навел над подутата си ръка и изглеждаше абсолютно нещастен.

— Ако батериите издържат, привечер може да стигнем до Тантал — каза Рик.

— И после какво? — попита Керън зад панела за управление.

— Ще разузнаем. Ще наблюдаваме базата, след което ще решим какъв да бъде следващият ни ход.

— Ами ако базата я няма? Ако е изтръгната като станциите?

— Нужно ли е да бъдеш такъв песимист?

— Просто се опитвам да бъда реалист, Рик.

— Добре тогава, кажи ми твоят план какъв е.

Керън нямаше план и не каза нищо. Най-добре беше да стигнат до Тантал и да се надяват, че ще се получи нещо. Това не беше никакъв план, а просто упование. Докато пътуваха напред, тя се замисли за положението им. Трябваше да си признае, че е много уплашена, но страхът й в същото време я караше да се чувства изпълнена с живот. Запита се и колко ли й остава. Може би ден, може би само часове. Каза си, че е по-добре да използва времето максимално; животът й можеше да се окаже толкова къс, колкото и на насекомите.

Погледна към Рик Хътър. Как го правеше? Ето го — вървеше до машината с пушка през рамо, с леко наперена походка, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. За момент му завидя, макар да не го харесваше.

Чу стон. Ерика, която седеше отзад, бе обвила коленете си с ръце.

— Добре ли си? — попита я Керън.

— Да.

— А… страх ли те е?

— Разбира се, че ме е страх.

— Опитай да не се страхуваш. Всичко ще се оправи — рече Керън.

Ерика не отговори. Като че ли не можеше да издържи напрежението на това пътуване. Керън я съжаляваше и се безпокоеше за нея.

Дон Макеле се отби в комуникационния център на „Наниджен“ — малък офис с кодирана радиоапаратура и корпоративно безжично мрежово оборудване. Обърна се към младата жена, която наблюдаваше всички фирмени канали.

— Искам да намеря сигнала на едно устройство, което изгубихме в долината Маноа — каза той и й даде серийния номер на апарата.

— За какво устройство става въпрос? — попита тя.

— Експериментално. — Нямаше намерение да й разкрива подробности за високотехнологичния хексапод от проект „Омикрон“.

Младата жена въведе нужните команди и включи мощния седемдесет и два гигахерцов предавател на покрива на парника в ботаническата градина „Уайпака“. Той предаваше и приемаше сигнали само при наличието на пряка видимост.

— Накъде да го насоча?

— На северозапад. Към снабдителна станция „Ехо“.

— Разбрано. — Тя затрака на клавиатурата и ориентира предавателя.

— А сега подайте сигнал.

Младата жена въведе команда и се загледа в екрана.

— Нищо — рече тя.

— Започнете претърсване на района около станцията.

Известно време жената въвеждаше команди, но не получиха никакъв резултат.

— А сега насочете предавателя нагоре по склона.

След малко лицето й грейна.

— Засякох го. Отговори ми.

— Къде се намира устройството?

— Господи! На скалите. На половината път към Тантал. — Жената извика картина на екрана и посочи едно място по планинския склон, високо над долината Маноа. — Как се е озовало там?

— Не зная — отвърна Макеле.

Значи някой беше оцелял и сега караше хексапода нагоре по планината. Интересно.

Макеле се върна в кабинета на Дрейк.

— Просто за всеки случай реших да засека хексапода. Получих ответен сигнал. Познайте. Хексаподът е на половината път до Тантал.

Дрейк присви очи. Ама че работа. Някой се беше измъкнал от хищника, който бе изял Телиъс и Джонстън.

— Можем ли да намерим хексапода и да го приберем?

— Скалите са много стръмни. Не мисля, че в момента бихме могли да стигнем до него. Можем да разберем приблизителното му местоположение. С точност стотина метра.

Устните на Дрейк бавно се разтеглиха в широка усмивка.

— Интересно… може би са се насочили към базата „Тантал“.

— Да, възможно е.

Дрейк избухна в смях.

— Базата „Тантал“! Ха! Иска ми се да видя физиономиите им, когато стигнат там. Очаква ги гадна изненада — ако изобщо се доберат до базата. — Изражението му стана сериозно. — Качи се при кратера и се погрижи да бъдат изненадани. Аз ще следя движението им.

Рик караше, когато се чу звън и комуникационният панел на хексапода оживя. На един екран светна надпис: ОТГОВОР 23094–451.

— Какво е това, по дяволите? — изуми се Рик.

Дани седеше оклюмал до него.

— Изключи това чудо.

— Не мога. Само се задейства.

Дали някой се опитваше да се свърже с тях? Може би Дрейк. Панелът отново притихна, но Рик имаше чувството, че Дрейк може би знае къде се намират. Ако наистина беше така, какво щяха да правят, ако ги намери? Газовата пушка беше безполезна срещу човек с нормални размери.

— Радиото се държи странно — каза той на Керън, която вървеше до машината.

Тя сви рамене.

Теренът продължаваше да се изкачва стръмно нагоре. Стигнаха до една ниска скала и хексаподът я изкатери. Горе заобиколиха туфа острица и стигнаха до един камък.

— Стоп! — каза Рик.

Приближи камъка — под него имаше нещо черно и лъскаво.

— Долу се крие някакъв бръмбар — каза той. — Ерика, от кой вид е?

Ерика се вгледа в бръмбара. Беше метромен, от същия вид, който бяха видели малко след пристигането си в микросвета.

— Внимавай — каза тя. — Пръска гадости.

— Точно това исках да чуя — рече Рик.

— Какво си намислил? — попита го Керън.

— Тук се води химическа война. На нас също ни трябват химически оръжия.

— Не ни трябват — отвърна Керън. — Имаме си бензо спрей.

Тя извади спрея от джоба си — веществото, което беше приготвила в лабораторията и се надяваше да покаже на Вин Дрейк. Натисна помпата, но от бутилката не излезе нищо. Беше го изразходвала срещу стоножката.

Рик беше твърдо решен да напълни бутилката отново. Промъкна се напред с пушката, прицели се и стреля по бръмбара. Иглата проби бронята, насекомото потръпна и запръска химикали около себе си в предсмъртни гърчове. Завоня на киселини.

Ерика ги увери, че в самия бръмбар са останали предостатъчно защитни вещества. Рик надяна премяната си на смахнат учен — гумената престилка, очилата и ръкавиците — и се захвана за работа.

Първо обърна мъртвия бръмбар по гръб. След това с мачетето започна да почуква бронираните сегменти на корема, търсейки отвор.

— Пробвай между шестия и седмия сегмент — посъветва го Ерика. — И махни склеритните плочи. Внимателно.

Рик пъхна острието между сегментите и използва мачетето като лост, за да вдигне броните. Те се отделиха с хрущене. Под тях имаше мазнина. Рик внимателно започна да я реже.

— Трябва да намериш две торбички в основата на корема — обясни Ерика, която беше коленичила до него. — Гледай да не спукаш някоя, че ще съжаляваш.

Рик извади един орган с формата на топка за ръгби, после втори. Това бяха въпросните торбички. Бяха затворени — мускулите им бяха стегнати. Следвайки инструкциите на Ерика, той сряза мускулите и от торбичката потече воняща течност.

— Това е бензоквинон — каза Ерика. — Смесен е с каприлична киселина, която засилва действието му като оръжие. Внимавай да не попадне на кожата ти.

Керън беше доволна да види Ерика заинтересувана от нещо. Промяната беше добре дошла — досега тя само мълчеше потисната. Заниманията с бръмбара я разсейваха, поне за малко.

Рик събра течността в бутилката, затвори я и я подаде на Керън.

— Дръж. За самозащита.

Керън го погледна замислено. Рик определено беше изпълнен с енергия. Тя сама трябваше да се сети да събере още химикали. Той изглеждаше доста вещ в оцеляването в микросвета; престоят тук сякаш дори му харесваше. Разбира се, това не го правеше по-добър, но Керън с известна изненада откри, че се радва, че той е с тях.

— Благодаря — рече тя и прибра бутилката в джоба си.

— За нищо. — Рик свали екипировката си, прибра я и продължиха катеренето.

Вече ставаше невъзможно стръмно. Теренът бе почти вертикален и стигнаха в основата на безкрайна отвесна скала. Тя се издигаше, докъдето поглед стигаше — шуплеста вулканична скала, покрита с лишеи и мъх и тук-там изпъстрена с папрати улухе. Като че ли нямаше начин да я заобиколят.

— Скалата да върви по дяволите, пълен напред — заяви Рик.

Провериха дали екипировката е добре закрепена, след което Рик скочи отзад при Ерика и се завърза. Керън караше. Хексаподът идеално прилепна за скалата и пое нагоре. Движеха се с отлична скорост и се изкачваха бързо.

Скалата обаче сякаш нямаше край.

Денят клонеше към края си, а те не знаеха колко път са изминали и още колко им остава. Индикаторът на батерията показваше, че енергията неотклонно намалява; две трети от батерията бяха изразходвани.

— Мисля да си направим бивак на скалата — каза накрая Рик. — Всъщност тук може да е най-безопасно.

Намериха си една издутина и паркираха хексапода на нея. Мястото беше чудесно и от него се откриваше изглед към долината. Изядоха последните запаси от скакалеца.

Дани си постла разни неща отзад на хексапода, където смяташе да прекара нощта. Ръката му беше силно подута и безжизнена. Сякаш вече не беше негова, чувстваше я като мъртва тежест.

— Ох — изпъшка той. Хвана ръката си и се намръщи.

— Сега пък какво има? — попита го Рик Хътър.

— Ръката ми току-що изпука.

— Изпука?

— Просто се чу някакъв звук.

— Дай да погледна — каза Рик и се наведе над Дани.

— Не.

— Хайде стига. Навий си ръкава.

— Добре съм, ясно?

Лявата ръка на Дани си оставаше парализирана и висеше на клупа. Беше така подпухнала, че издуваше ръкава на ризата. А и самата риза беше ужасно мръсна.

— Няма да е зле да си навиеш ръкава, за да може кожата ти да подиша — каза Рик. — Ръката ти може да се инфектира.

— Махай се. Да не си ми майка? — озъби се Дани, смачка някакъв парцал за възглавница и се сви на пода на хексапода.

Мракът се спусна над Пали. Нощните звуци отново се надигнаха. Насекомите заговориха на загадъчния си език.

Рик се настани на мястото до шофьора.

— Поспи, Керън. Аз ще пазя.

— Няма проблем. Защо ти не поспиш? Ще остана първа смяна.

Накрая и двамата останаха будни и мрачно мълчаха, докато Ерика и Дани спяха. Прилепите отново излязоха и писъците им отекваха отблизо и отдалеч; летящите бозайници се стрелкаха в небето и ловуваха нощни пеперуди и други насекоми.

Дани се размърда.

— От тези прилепи не може да се мигне — оплака се той. Секунди по-късно чуха хъркането му.

Луната се издигна високо над долината Маноа и превърна водопадите в сребристи нишки, падащи в бездната. Около един от тях заблестя светлина. Рик я зяпна. Какво беше това? Светлината сякаш трептеше, променяше се.

Керън също я забеляза и я посочи с харпуна.

— Нали знаеш какво е това?

— Нямам представа.

— Лунна дъга, Рик. — Тя докосна ръката му. — Виж! Двойна лунна дъга.

Изобщо не беше чувал за лунни дъги. Ето ги тук, пътешественици в един опасен Едем. И какъв късмет беше извадил само — да попадне в райската градина не с друг, а с Керън Кинг. Хвана се, че я поглежда. Е, наистина беше прекрасна, особено на лунна светлина. Сякаш нищо не можеше да я обезкуражи за дълго, нищо не бе в състояние да я победи. От Керън Кинг ставаше чудесен партньор за експедиция, дори личните им взаимоотношения да не бяха от най-сърдечните. Не й липсваше кураж, нямаше спор в това отношение. Жалко, че беше толкова неуправляема и вироглава. Рик се унесе и когато се събуди, видя, че Керън е заспала, опряла глава на рамото му. Дишаше едва доловимо.