Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (33)

29.

Хонолулу

30 октомври, 13:00 ч.

 

В своя кабинет без прозорци Дон Уатанаби се обади на служител от отдел „Изчезнали“.

— Уведомете ме, ако се появи нова информация за онези студенти.

— Странно, че питаш. Обади се на Нанси Харфийлд. В момента се намира в Осми район.

Сержант Нанси Харфийлд беше от пътна полиция; Осми район заемаше югозападната част на Оаху.

— Намирам се на Каена — каза му тя. — Намерихме луксозна кола в заливчето под разрушения мост. Автомобилът е регистриран на някоя си Алисън Ф. Бендър от „Наниджен Майкротекнолъджис“. Отдолу има труп. Изглежда на жена. Не се виждат други тела.

— Искам да огледам — каза Уатанаби.

Качи се в кафявия си необозначен форд „Краун Виктория“ и пое с безгрижните 140 км/ч по магистралата около Пърл Харбър. Оттам продължи през градчето Уайанае на югозападния бряг на Оаху. Това беше подветрената страна на острова, суха и слънчева, плажовете се милваха от нежни вълни и дори най-малките кейки можеха да си играят и да цамбуркат във водата. От гледна точка на реда обаче това бе по-неприятната страна на острова. Много кражби на коли и дребни обири, но все пак малко насилие. През деветнайсети век, по времето на Кралство Хавай, подветрената страна на Оаху била зловещо място, убежище на бандити, които обирали и убивали всеки, осмелил се да стъпи тук. Днес престъпленията бяха предимно имуществени.

При Каена Пойнт една кола лежеше преобърната в плиткото. На пътя бе паркиран най-тежкият кран на полицията. Стоманеното въже се спускаше през плетеницата хау; прокарването му през храсталаците несъмнено е било гадна работа. Колата се килна, когато въжето я задърпа, обърна се и падна на лявата си страна. Тъмносиньо бентли кабриолет. С разкъсан и смачкан мек покрив. От колата течеше пясък и вода, а мъртвата жена седеше зад волана в зловещо изправено положение.

Уатанаби се спусна с мъка по склона. Раздра панталоните си, като непрекъснато се пързаляше и проклинаше, че е с градски обувки.

Когато стигна колата, тя вече беше на скалите. Мъртвата жена бе облечена с тъмен делови костюм, косата й беше разпиляна по лицето и се бе напъхала в устата й. Очите й ги нямаше — рибите ги бяха изяли.

Уатанаби се наведе над трупа и огледа колата. Из цялото купе имаше разхвърляни дрехи, залепнали за седалките и закачени за огънатия метал на покрива. Сърфистки шорти, колан от змийска кажа, прояден от рибите, бледозелени женски гащета, втори чифт шорти, току-що купени и все още с етикета, хавайска риза и чифт джинси с широки крачоли и дупка на дясното коляно.

— Дамата да не е отивала да пере? — подметна Уатанаби на стоящия наблизо полицай. Дрехите бяха младежки. Под панела имаше пластмасова туба и той я извади и прочете етикета. Етанол. Хм.

На задната седалка откри портфейл. В него имаше издадена в Масачузетс шофьорска книжка на името на някоя си Джени Х. Лин. От липсващите специализанти. В колата обаче беше само тялото на жената — която можеше да е Алисън Бендър, но можеше и да не е. Това щеше да определи медицинската експертиза.

Изкачи се обратно горе. Нанси Харфийлд и още един полицай фотографираха и мереха следите от гумите в чакъла, започващи от завоя на пътя.

Уатанаби погледна Харфийлд.

— Е, какво мислиш?

— Колата май е спряла, преди да падне в пропастта. После е продължила право напред. — Харфийлд беше претърсила внимателно за отпечатъци от обувки по чакъла. Камъчетата бяха разритани, но нямаше ясни следи. — Изглежда, жената е спряла точно тук — продължи тя. — После колата е продължила и е паднала. Ако беше набила спирачки, щеше да има следи. Такива обаче няма, така че не се е опитвала да спре. Може да е спряла да помисли и после да е дала газ.

— Самоубийство? — рече Уатанаби.

— Възможно е. Отговаря на следите.

Криминалистите снимаха с фотоапарати и видеокамери. Прибраха тялото в чувал и го натовариха в линейка, която потегли без сирена, само с пуснати светлини. Смачканото бентли я последва, качено на полицейския влекач. От колата още капеше вода.

Уатанаби седеше на бюрото си в управлението и се взираше в издрасканата метална стена. Правеше го понякога, за да подреди мислите си. Не можеше да се освободи от чувството, че някой е сложил дрехите в колата. И най-вече портфейла. Решилите да скачат от скали не оставят портфейлите си. Ако Джени Лин се бе хвърлила доброволно, щеше да го вземе със себе си. Ами ако не е било по нейна воля? Може би е била отвлечена? Дали пък не е имало корабокрушение? Изгубена лодка би обяснила едновременното изчезване на толкова много хора.

Обади се на отдел „Имуществени престъпления“ и попита дали няма сигнали за изчезнали лодки. Нямаше. Отново заразглежда стената. Май беше време за спешно суши със „Спам“.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се човек от отдел „Изчезнали“.

— Има още един случай.

— Така ли? Кой?

— Жена на име Джоан Кински се обади да съобщи, че снощи съпругът й не се върнал от работа. Той е инженер в „Наниджен“.

— Пак от „Наниджен“? А стига бе…

— Госпожа Кински каза, че е звъняла в компанията. Никой не е виждал съпруга й от вчера следобед.

Шефът на охраната на „Наниджен“ не беше съобщил за този. Прекалено много хора на „Наниджен“ изчезваха в такова тихо градче като Хонолулу.

Телефонът отново иззвъня. Този път беше Дороти Гърт, съдебен лекар от отдел „Научни разследвания“.

— Дан, би ли слязъл да погледнеш? Става въпрос за случая Фонг. Намерих нещо.

Мамка му. Кашата Уили Фонг. Само тя му липсваше.

Дон Макеле влезе в кабинета на Вин Дрейк със смутено изражение.

— Телиъс и Джонстън са мъртви.

Дрейк изскърца със зъби.

— Какво е станало?

— Изгубих връзка с тях. Бяха открили оцелелите. Започнаха… спасителната операция — каза Макеле. Отново се потеше. — Точно в разгара й бяха нападнати от нещо. Чух писъци, после… Телиъс… ами… беше изяден.

— Изяден?

— Чух го. Някакъв хищник. Радиостанцията му замлъкна. Дълго се опитвах да се свържа с него. Предаванията прекъснаха.

— Какво мислиш?

— Мисля, че всички са мъртви.

— Защо?

— Хората ми бяха най-добрите. Нещо се е справило с оръжията и бронята им.

— Значи специализантите…

Макеле поклати глава.

— Никакъв шанс.

Дрейк се облегна назад в креслото си.

— Значи е имало инцидент с хищник.

Макеле задъвка устна.

— Когато бях в Афганистан, забелязах нещо за инцидентите.

— И какво по-точно? — попита Дрейк.

— Случват се по-често на задниците.

Дрейк се изкиска.

— Така е.

— Спасителната мисия… се провали, сър.

Дрейк осъзна, че Дон Макеле разбира много добре какво се има предвид под спасителна мисия. Самият Вин обаче си имаше своите съмнения.

— Дон, откъде си сигурен, че спасителната мисия се е… провалила?

— Няма оцелели. Сигурен съм.

— Покажи ми труповете.

— Но няма…

— Няма да повярвам, че специализантите са мъртви, докато не видя доказателства за смъртта им. — Дрейк се облегна. — Докато има надежда, ще направим всичко по силите си, за да ги спасим. Всичко. Ясно ли се изразих?

Макеле излезе от кабинета, без да каже нито дума. Нямаше какво да казва.

Колкото до Вин Дрейк, той имаше основателни причини да се радва на случилото се с Телиъс и Джонстън. Това означаваше, че няма да му се наложи да им плаща бонуси в ценни книжа. Въпреки това не можеше да приеме, че всички специализанти са мъртви. Те бяха показали умения да оцеляват и изненадваща издръжливост, така че трябваше да продължи с опитите да се добере до онези, които може би още бяха живи.