Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (29)

25.

Папратово дере

30 октомври, 07:00 ч.

 

Утрото настъпи и шестимата оцелели се размърдаха в джоба от мъх по ствола на едно дърво някъде из покритите с джунгла склонове на Коолау Пали. Птиците пееха бавно и ниско. Звучаха като китове, зовящи се един друг в дълбините на океана.

Питър Янсен подаде глава от скривалището в мъха и се огледа. Долу се виждаха останките от укреплението, разпердушинено от сколопендрата. Мъртвата стоножка лежеше недалеч. Мравките вече бяха започнали да я насичат и бяха отнесли големи части от тялото й.

Сякаш се намираме над морското дъно, помисли си Питър. Тази джунгла беше дълбока като океан.

Проточи врат и погледна нагоре по ствола. Охията беше млада и малка, а короната й бе отрупана с червени цветчета, сякаш дървото бе избухнало в пламъци.

— Мисля, че трябва да се изкатерим до върха — рече той.

— Защо? — попита Рик.

Питър си погледна часовника.

— Искам да видя паркинга. Да проверя дали вървим в правилната посока. И да видя какво става там.

— Изглежда разумно — съгласи се Рик.

Двамата прибраха глави. Останалите седяха сгушени в мъха. Амар най-сетне беше заспал, увит в сребристото одеяло. Отстрани на главата му имаше синина, която покриваше лявото му слепоочие. Можеше да е просто синина, но можеше и да е симптом на кесонната болест. Решиха Рик да остане да се грижи за него, докато останалите се опитат да изкатерят дървото. Имаха общо четири радиостанции. Рик щеше да задържи едната, а другите три щяха да вземат катерачите.

— Трябва да ги използваме само в краен случай — каза Питър.

— Мислиш, че някой от „Наниджен“ може да ни подслушва? — попита Керън.

— Обхватът на радиостанцията е само трийсетина метра. Но ако Дрейк подозира, че сме живи, може да ни подслушва. Способен е на всичко — отвърна Питър.

Закатериха се нагоре. Питър водеше. Беше си сложил колана с макарата и въжето и носеше въжената стълба от раницата. Керън Кинг взе една от тръбите на Рик, кутията със стрелички и бутилката кураре, защото щеше да играе ролята на ловеца на експедицията.

Изкачването на дървото се оказа изключително лесно. Мъхът, лишеите и грубата кора им осигуряваха предостатъчно опорни точки. В микросвета бяха достатъчно силни, за да висят от нещо на една ръка, държейки се само с върха на пръстите си. Пък и дори да паднеха, това нямаше да е проблем. Нямаше да се пребият. Щяха да се приземят невредими.

Редуваха се кой да е начело. Един от специализантите, осигуряван от друг с макарата и колана, се изкачваше с въжената стълба и я закрепваше някъде, след което я пускаше на останалите.

Дървото беше покрито с неравна кора, по която растяха мъхове и гълъбови очички — малки растения, някои с почти микроскопични размери, макар че за микрочовеците бяха големи като храсталаци. Срещаха се и много видове накъдрени, подобни на дантели и топчести лишеи. Листата бяха заоблени и плътни като стара кожа, а клоните се извиваха като змии.

Накрая Дани Мино се предаде.

— Не мога — заяви той и се намести на слънце върху един лишей.

— Искаш ли да ни изчакаш тук, докато стигнем горе? — попита го Питър.

— Всъщност бих предпочел да съм в кафене „Алжирс“ на Харвард Скуеър, да пия еспресо и да чета Витгенщайн — отвърна Дани и се усмихна измъчено.

Питър му даде едната радиостанция.

— Обаждай се само ако е крайно наложително.

— Добре.

Питър постави ръка на рамото му.

— Всичко ще се оправи.

— Естествено, че няма да се оправи — каза Дани и се намести по-удобно върху лишея.

— Не можем просто да се предадем, Дани.

Дани се намръщи, облегна се и си сложи слушалките.

— Проба, проба — каза той в микрофона. Гласът му изпращя в ушите на другите.

— Хей, пази радиомълчание — предупреди го Питър.

— Вин Дрейк! Помощ! S.O.S. Загазихме на едно дърво! — извика Дани в микрофона.

— Изключи това нещо.

— Просто се шегувах.

— Улавям сигнал. — Джонстън се наведе над радиолокатора в кабината на хексапода със слушалки на главата. Започна да се смее. — Тъпи копелета. Викат Дрейк на помощ. — Погледът му се насочи към балдахина от листа. — Качили са се на някое гнездо.

Телиъс изсумтя. На врата му беше окачен бинокъл. Изправи се и започна да оглежда короните на дърветата, като се вслушваше и се мъчеше да засече някакво движение. Шпионите бяха някъде там. Нямаше лесно да ги открият.

Не видя нищо. Накрая мълчаливо посочи с пръст — тръгни натам.

Джонстън натисна лоста за управление. Хексаподът бързо и плавно тръгна през джунглата, без да издава почти никакъв звук; единствено моторите в краката му тихо виеха.

Телиъс сочеше едно дърво. Пандан.

— Качи ни — каза той.

Джонстън натисна няколко бутона и шиповете на краката на превозното средство се прибраха, разкривайки меки възглавнички, покрити с изключително фини власинки. Бяха с наноразмерни, приличаха на власинките по лапите на гекон и можеха да се закрепят за всякаква повърхност, дори за стъкло. Хексаподът тръгна право нагоре по ствола. Закрепени с колани в кабината, двамата мъже сякаш не забелязваха, че се движат отвесно. Почти не усещаха гравитацията.

Катерачите стигнаха горните клони на дървото и Керън Кинг поведе на последната отсечка. Тя се изкачи на един клон и тръгна по него към групата листа, осветени от слънцето. От това място се разкриваше великолепна гледка. Останалите я последваха. Клонът леко се полюшваше от вятъра. Червените, подобни на пръски цветчета на охията приличаха на фойерверки — сияйни експлозии от червени тичинки, от които се носеше упойващо сладък аромат.

Гледката обхващаше долината Маноа и околните хребети. Гънките на планинските склонове, покрити със зеленина и завършващи с отвесни скали, бяха обвити в облаци. По дълбоките цепнатини се виждаха сребристи водопади. Извитият ръб на кратера Тантал гледаше към долината от север. На югозапад, зад тесния вход на долината, се издигаха сградите на Хонолулу. Градът беше съвсем близо, но централата на „Наниджен“, разположена от другата страна на Пърл Харбър, спокойно можеше да се намира и на милиард километра оттук.

На югоизток се намираха парниците и паркингът — гол терен, по който проблясваха локви. Беше съвсем пуст, не се виждаха никакви хора и автомобили. В тясната част на долината зееше отворът на тунела в отвесните скали. Порталът беше затворен.

Питър засече с компаса посоката на паркинга.

— Намира се на сто и седемдесет градуса на юг-югоизток — каза той на останалите и погледна часовника си. Беше девет и половина сутринта. Камионът щеше да пристигне следобед, ако изобщо пристигнеше. В момента в долината нямаше никаква следа от човешка дейност.

Откъм листата над тях се чу гръмовен тътен. Всички инстинктивно се снишиха и се вкопчиха кой където свари. Питър се просна върху клона.

— Пазете се! — извика той.

Една пеперуда прелетя покрай тях. Крилете й, оцветени в оранжево, златно и черно, издаваха гръмовните звуци, докато пърхаха под слънчевите лъчи. Насекомото сякаш си играеше. Накрая увисна във въздуха, размахвайки криле, и кацна върху едно цветче.

В чашката на цветчето блестяха капчици нектар. Пеперудата разви хоботчето си, потопи го в цветето и докосна една капчица. Чуха се сучещи звуци; пеперудата помпаше цели литри нектар в корема си.

Питър бавно вдигна глава.

Керън се смееше.

— Само да можеше да се видиш отстрани. Уплашен от пеперуда.

— Доста е… впечатляваща — смутено отвърна Питър.

Ерика им обясни, че това е камехамеха, характерен за Хаваите вид. Насекомото продължи да се храни от цветчето и по едно време вятърът довя горчива воня. Пеперудата може и да изглеждаше добре, но смърдеше ужасно.

— Това е химическа защита — каза Ерика Мол. — Феноли, ако не се лъжа. Съставките са достатъчно горчиви, за да накарат една птица да повърне.

Пеперудата не обръщаше внимание на хората. Тя се отдели от цветчето и с мощни махове на крилете се понесе в синия въздушен океан.

Пеперудата научи хората на нещо. Цветчетата бяха препълнени с течна захар. Точно това им трябваше, за да заредят телата си с енергия. Керън Кинг изпълзя с главата напред в едно цветче. Посегна към капка нектар и загреба с шепи.

— Трябва да опитате това — каза тя с пълна уста. Усети как в тялото й се влива енергия още след първата глътка нектар.

Останалите последваха примера й и пиха колкото успяха да поберат.

Докато се тъпчеха, някакво движение в далечината привлече вниманието на Питър.

— Някой идва — каза той.

Всички спряха да пият и се загледаха натам. По виещия се път от Хонолулу приближаваше кола. Черен пикап. Автомобилът стигна до скалите и спря пред портала при входа на тунела. Шофьорът слезе. Питър гледаше през бинокъла и видя как мъжът вади жълт знак от багажника и го поставя върху портала.

— Сложи знак — каза той.

— Какво пише на него? — попита Керън.

— Не мога да видя — поклати глава Питър.

— Това редовният камион ли е?

— Чакай малко.

Мъжът вкара пикапа през портала, който се затвори зад него. Секунди по-късно пикапът се появи от тунела, спусна се в долината и спря на паркинга. Мъжът отново слезе.

Питър продължаваше да гледа през бинокъла.

— Мисля, че е същият, който изрови снабдителните станции. Мускулест тип с хавайска риза. На пикапа пише „Отдел сигурност на «Наниджен»“.

— Не ми прилича на редовен камион — отбеляза Керън.

— И на мен.

Мъжът вървеше по паркинга, като се взираше в земята и подритваше камъчета. После приклекна и прокара ръка под листата на един бял джинджифил.

— Търси нещо по края на паркинга — каза Питър.

— Нас ли? — попита Керън.

— Май да.

— Това не е добре.

— А сега говори по радиостанция с някого. Опа.

— Какво?

— Гледа право към нас.

— Не може да ни види — изсумтя Керън.

— Сочи към нас. И говори по радиостанцията. Сякаш знае къде сме.

— Това е невъзможно — възрази Керън.

Мъжът се върна при пикапа и извади нещо като пръскачка. Метна ремъка й през рамо и тръгна по края на паркинга, като пръскаше растенията. После напръска и самия паркинг.

— Това пък какво е? — попита Ерика.

— Обзалагам се, че е някаква отрова — отвърна Керън. — Знаят, че сме живи. Досетили са се, че ще се опитаме да се качим на камиона, затова минират паркинга. Вече съм сигурна, че камион няма да има. Опитват се да ни хванат в капан в долината. Смятат, че ще умрем тук.

— Да им покажем, че грешат — рече Питър.

Керън го изгледа скептично.

— Как?

— Като променим плана си — каза Питър.

— И какво ще правим? — попита Керън.

— Ще тръгнем към Тантал — отвърна Питър.

— Но защо? — не разбра Ерика.

— Там има база на „Наниджен“ — каза Питър. — И вероятно хора. Кой знае, може да ни помогнат. Джаръл Кински спомена и за самолети на Тантал. Микросамолети.

— Микросамолети ли? — повтори Керън.

— Аз вече видях един много малък самолет на „Наниджен“. Вие също сте го виждали, спомняте ли си? Намерих го в колата на брат ми. Двамата с Амар го разглеждахме под микроскоп. Имаше уреди за управление и кабина. Може да успеем да откраднем такива самолети и да отлетим.

Керън впери поглед в него.

— Това е пълна лудост. Не знаеш абсолютно нищо за базата на Тантал.

— Е, поне няма да очакват да се появим там, така че ще можем да ги изненадаме.

— Виж само планината — каза му Керън и посочи вулканичния конус на Тантал, който доминираше над всичко, почти вертикалните му склонове бяха покрити с джунгла. — Кратерът е висок шестстотин метра, Питър. — Тя се замисли за момент. — За нас това ще е равносилно да изкачим връх, който е седем пъти по-висок от Еверест.

— Да, но гравитацията няма да ни забавя — спокойно отвърна Питър. Той отново вдигна бинокъла и го насочи към Тантал. Откри масивна канара, кацнала на един открит участък на ръба на кратера.

— Това вероятно е Голямата канара. Според картата база „Тантал“ се намира в подножието й.

Не виждаше базата — възможно бе да е съвсем малка и да не се различава от това разстояние. Питър извади компаса и засече ъгъла.

— Намира се на триста и трийсет градуса. Просто ще вървим по компаса…

— Ще ни отнеме седмици — каза Керън. — А ние имаме максимум два дни, преди да ни пипне кесонната болест.

— Войниците могат да изминават по петдесет километра на ден — каза Питър.

— Но ние не сме войници — изстена Ерика.

— Какво пък, може да опитаме — рече Керън. — Ами Амар? Той не може да ходи.

— Ще го носим — каза Питър.

— А какво ще правим с Дани? Той е същински трън в задника — продължи Керън.

— Дани е един от нас. Ще се грижим за него — твърдо заяви Питър.

Точно тогава радиостанцията му оживя и се чу трескав глас. Беше Дани.

— Говорим за вълка… — промърмори Керън.

Питър си сложи слушалките.

— Помощ! — крещеше Дани Мино. — Ох, Господи! Помощ!

Дани Мино беше заспал на слънце, на един по-нисък клон. Устата му беше отворена и той хъркаше; бе изтощен след най-дългата и ужасяваща нощ в живота му. Не чу бръмченето, което приближаваше отгоре. Увиснала във въздуха, осата го гледаше с безизразните си очи.

Насекомото кацна и приближи предпазливо. Докосна лявата му ръка с антената си, после потупа леко гърлото му и бузите, опитвайки вкуса на кожата му. Беше толкова бледа и мека, че напомняше на гъсеница. От края на коремчето й стърчеше дълга тръба, подобна на градински маркуч, която завършваше с нещо като шило.

Осата внимателно взе Дани в предните си крака, опря шилото в рамото му и го заби, инжектирайки обезболяващо вещество. След това задълба още повече и вкара маркуча в дупката.

Започна да пъшка, издавайки звуци, които зловещо напомняха стоновете на родилка.

Дани сънуваше. Сънят се менеше. Държеше прекрасно момиче в обятията си. Беше гола и пъшкаше от възбуда. Целунаха се. Усети как езикът й се спуска в гърлото му… погледна я, а очите й бяха съставни, изпъкнали на нежното лице… беше се вкопчила в него, не го пускаше… той се събуди със стряскане…

— Ааах!

Взираше се в очите на гигантска оса. Тя го държеше здраво с краката си и бе забила жилото си в рамото му. А той не усещаше нищо. Ръката му бе абсолютно безчувствена.

— Не! — изпищя Дани, сграбчи с две ръце жилото и се опита да го измъкне. Но осата сама го извади, пусна го и отлетя.

Дани се претърколи и се хвана за рамото.

— Ааа! Помощ!

Ръката му беше като чуждо тяло, висящо от рамото, мъртва тежест, абсолютно безчувствена, сякаш беше наблъскана с новокаин. Забеляза малка дупка в ризата си и тъмно петно, което се разпълзяваше по плата — кръв. Бързо се разкопча и впери поглед в дупката в рамото си. Беше равна и кръгла като дупка на сонда и от нея се процеждаше кръв. А той не усещаше никаква болка.

Грабна радиостанцията.

— Помощ! Ох, Господи! Помощ!

— Дани? — разнесе се гласът на Питър.

— Нещо ме ужили… Ох, Боже мой.

— Какво те ужили?

— Не я усещам. Мъртва е.

— Коя е мъртва?

— Ръката ми. Беше толкова голяма… — Дани заскимтя от ужас.

— Какво става? — обади се Рик Хътър. Беше останал с Амар Сингх в пещерата от мъх по-надолу по ствола на дървото.

— Дани е бил ужилен — каза Питър. — Дани, остани на място. Слизам при теб.

— Пропъдих я.

— Добре.

Дани се сви. Не искаше да поглежда рамото си. Кръвта напояваше ризата. Докосна челото си. Имаше ли треска? Изпадаше ли в несвяст?

— Не съм отровен… — замърмори той. — Добре съм… Не съм отровен. Не съм отровен, не съм…

Питър взе аптечката със себе си. Спускаше се бързо и лесно, като често увисваше на една ръка. Намери Дани свит в зародишна позиция с напълно побеляло лице. Лявата му ръка беше отпусната.

— Не си чувствам ръката — изхленчи Дани.

Питър разкопча ризата му и огледа раната на рамото. Беше малка дупка. Почисти я с йод, очаквайки Дани да усети щипането, но той изобщо не реагира.

Питър потърси признаци на отравяне. Вгледа се в очите му, за да види дали зениците са свити или разширени. Изглеждаха нормални. Премери пулса му, вслуша се в дишането, провери за промени в цвета на кожата или в умственото му състояние. Дани беше много уплашен. Питър огледа ръката му. Кожата беше с нормален цвят, но ръката висеше отпусната. Ощипа я.

— Усети ли това?

Дани поклати глава.

— Гадене? Болка?

— Не съм отровен… Не съм отровен…

— Не мисля, че си отровен. — Ако жилото беше отровно, Дани вече щеше да е много зле, да изпитва ужасна болка или дори да е мъртъв. Жизнените му показатели обаче оставаха стабилни.

— Мисля, че си просто ужасно уплашен. Какво беше?

— Пчела или оса — промърмори Дани. — Не знам.

Осите се срещаха много по-често от пчелите. На Хаваите сигурно имаше хиляди видове оси, много от които все още неидентифицирани. Нямаше начин да се разбере каква точно е ужилила Дани — ако изобщо ставаше въпрос за оса. Питър сложи лейкопласт на дупката в рамото. Отпра ръкава на собствената си риза и направи от него импровизиран клуп. Зачуди се как Дани ще слезе до земята.

— Мислиш ли, че ще успееш да скочиш?

— Не. Може би.

— Няма да се нараним. — Питър се свърза по радиото с Керън Кинг и Ерика Мол, които още бяха на върха на дървото. — С Дани ще скочим на земята. Можете да направите същото.

Керън и Ерика погледнаха от гъстите листа. Не виждаха земята. Керън погледна Ерика и тя кимна.

— Става — каза Керън по радиото и провери дали тръбата е закрепена здраво на гърба й. — Едно, две, три…

Ерика скочи първа. Керън я последва миг по-късно.

Докато летеше в бездната, Керън разпери ръце и крака и започна да се плъзга.

— Иииха! — изкрещя тя.

Ерика падаше под нея и също крещеше. Двете се плъзгаха и можеха да контролират полета си. Керън раздвижи ръце и крака и се спусна косо надолу. Усещаше как въздухът тече около нея плътен и мек, поддържащ тялото й. Беше досущ като бодисърф, но във въздух вместо във вода. Удари се в един клон и се запремята невредима, разпери отново ръце и се понесе в течния вятър, спускайки се надолу. Видя Ерика да пикира под ъгъл под нея. Беше я изпреварила и падаше по-бързо.

Керън поиска да намали скоростта си. Обърна се наляво и надясно, като улавяше въздуха и използваше ръце и крака, за да забави падането. Отново извика с пълно гърло. Приближаваха листа. Керън изгуби Ерика от поглед… чу писъка й…

Понесе се през листата… и точно под себе си видя паяжина. Ерика беше уловена в нея, подскачаше нагоре-надолу, мяташе ръце и крака, мъчеше се да се освободи. Светлозелен паяк дебнеше в края на паяжината… Ракообразен паяк… много отровен…

Керън обърна тялото си странично. Знанията й за този вид паяци преминаха мълниеносно през ума й. Трябваше да падне в паяжината. Това бе единственият начин да спаси Ерика. Като улучи мрежата. Не се страхуваше. Можеше да се справи с паяка… Блъсна се в края на паяжината и увисна, люлеейки се във въздуха.

За Керън паяжината изглеждаше широка петнайсет-двайсет метра, много повече от предпазните мрежи на акробатите в цирка. За разлика от предпазната мрежа, паяжината бе лепкава и по радиалните й нишки имаше блестящи капчици лепило. Керън усети как лепилото се просмуква в дрехите й и я приковава към паяжината, а Ерика се мяташе в сляпа паника и крещеше за помощ, уловена в нишки извън обхвата на Керън. Паякът сякаш се поколеба. Може би не разпознава хората като плячка, помисли си Керън. Но въпреки това щеше да атакува, при това всеки момент. И бързо.

— Не мърдай! — извика тя на Ерика.

Претърколи се, озова се срещу паяка и изтегли мачетето си.

— Я! — извика тя на създанието. Погледът й се стрелкаше по паяжината. Търсеше основната нишка и я откри — започваше от единия крак на паяка и минаваше през спиралата към центъра. Керън се метна към нея и я преряза с мачетето.

Паякът използваше нишката, за да долови присъствието на плячка в паяжината. Прерязването й бе като прерязване на нерв. И сигнал за тревога.

Паякът внезапно побягна и се скри в едно навито листо — в дома си.

— Повечето се плашат лесно — каза Керън на Ерика.

Тя разсече още една нишка и двете полетяха отново.

— Съжалявам, скъпи! — извика Керън на паяка.

Паднаха заедно на земята след лепкави нишки. Ерика беше доста потресена.

— Помислих си, че с мен е свършено.

Керън започна да я чисти от нишките.

— Няма от какво да се страхуваш, стига да познаваш структурата на паяжината.

— Аз съм по бръмбарите — отвърна Ерика.

Питър и Дани бухнаха в купчина листа наблизо. Накрая се появи и Рик, който спусна Амар с помощта на въжето. Събраха се при ствола на дървото и Питър обясни промяната в плана. Щяха да тръгнат към Тантал.

Рик и Питър понесоха Амар и след десет минути навлязоха в папратова гора, приличаща на безкраен лабиринт от остри листа, високи и пропити с влага, образуващи тунели, които вървяха във всички посоки. Сред папратите растяха коа, олопуа и бял кокио хибискус, които се извисяваха към горния етаж на джунглата.

Питър погледна компаса.

— Натам — каза той и тръгнаха по дълъг лъкатушещ проход сред папратите. Листата се извиваха високо, потапяйки света в различни оттенъци на зеленото.

Дани се препъваше до тях, но внезапно спря и се загледа в Амар Сингх. Очите му се разшириха.

— Той… той кърви.

Никой не беше забелязал. Рик свали Амар от гърба си и той се отпусна на колене. Кръв бликна от носа му, потече по горната му устна и закапа бързо по земята.

— Оставете ме — прошепна Амар. — Имам кесонна болест.