Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (19)

15.

„Наниджен“

29 октомври, 10:00 ч.

 

В централната част на Оаху бе слънчево и от стаята се откриваше широк панорамен изглед към острова. Прозорците гледаха към полетата със захарна тръстика до магистрала „Фарингтън“, Пърл Харбър, където военните кораби се полюшваха като сиви призраци, и към белите кули на Хонолулу. Оттатък града по хоризонта вървеше назъбена редица върхове, потънали в мъгливи зелени и сини нюанси. Това бяха планините Коолау Пали на Оаху. Над хребета бяха започнали да се трупат облаци.

— Ще вали към Пали. Както обикновено — промърмори Винсент Дрейк, без да се обръща конкретно към някого. „Дъждът ще реши проблема — мислеше си той. — Ако мравките вече не са го решили.“ Разбира се, ако имаше оцелели, сигурно бяха намерили убежище в някоя снабдителна станция. Напомни си да не пренебрегва тази подробност.

Обърна гръб на прозореца и седна на дългата маса от полирано дърво, където го чакаха останалите. Срещу него бе Дон Макеле, вицепрезидентът по охраната. Присъстваше и медийният директор на „Наниджен“ Линда Велгроен, помощничката й и представители на различни отдели.

В другия край на масата, отделно от всички останали, седеше слаб мъж с очила без рамки. Д-р Едуард Кател беше главният представител на консорциума „Даврос“, групата фармацевтични компании, които осигуряваха капитала на „Наниджен“. „Даврос“ бяха налели един милиард в „Наниджен“ и Едуард Кател следеше събитията в компанията от името на инвеститорите.

— … седем специализанти — казваше Дрейк. — Смятахме да ги привлечем за полева работа в микросвета. Изчезнаха. Главният ни изпълнителен директор Алисън Бендър също изчезна.

— Може да са отишли да гледат прибоя на северния бряг.

Дрейк си погледна часовника.

— Досега трябваше да са се обадили.

— Май трябва да съобщя за изчезването им — обади се Дон Макеле.

— Добра идея — съгласи се Дрейк.

Запита се кога ли полицията ще открие фирмената кола с тялото на Алисън и дрехите на студентите. Автомобилът бе паднал в заливче, което се пълнеше по време на прилив. Не му се вярваше полицията да заподозре нещо около катастрофата. Ченгетата са местни, помисли си той. А местните жители приемат живота по-леко, предпочитат простите обяснения, тъй като те означават най-малко работа. Въпреки това не му се искаше полицията да прояви прекалено голям интерес.

— Точно сега „Наниджен“ не може да си позволи медиен интерес — каза той на Дон Макеле и медийния отдел. — Намираме се на критичен етап от експлозивното си разрастване. Трябва да работим без много шум, докато не изгладим несъвършенствата около тензорния генератор, особено проблема с микрокесонната болест. — Обърна се към Линда Велгроен. — Твоята задача е да не допускаш разгласяването на този инцидент.

— Разбрано — кимна Велгроен.

— Ако от медиите започнат да се интересуват, бъди любезна и отзивчива, но не давай никаква информация — продължи Дрейк. — Работата ти е да бъдеш скучна.

— Има го в характеристиката ми — с усмивка каза Велгроен.

— „Опит в многословни безсъдържателни медийни изявления в критични ситуации“. Това означава, че когато се размирише, мога да бъда толкова вълнуваща за медиите, колкото епископален викарий, обсъждащ как се пече тиква.

— Хлапетата не са влизали в тензорния генератор, нали? — попита Дон Макеле.

— Разбира се, че не — твърдо рече Дрейк.

Линда Велгроен надраска нещо в бележника си.

— Някаква представа какво се е случило с госпожица Бендър?

Дрейк я погледна загрижено.

— Честно казано, напоследък се тревожихме за Алисън. Известно е, че беше много потисната, а вероятно и объркана. Имаше връзка с Ерик Янсен, а когато стана онази трагедия с него… ами… да кажем просто, че Алисън страда от собствени демони.

— Да не мислите, че госпожица Бендър е посегнала на живота си? — попита Линда Велгроен.

Дрейк поклати глава.

— Не знам. — Обърна се към Дон Макеле. — Разкажи на полицията за душевното състояние на Алисън.

Срещата приключи. Линда Велгроен пъхна бележника си под мишница и излезе; останалите последваха примера й, но Вин Дрейк докосна лакътя на Дон Макеле и му каза да изчака.

Шефът на охраната остана и Дрейк затвори вратата. Сега в стаята бяха само те двамата и съветника на „Даврос“ д-р Едуард Кател, който още седеше в края на масата. През цялата среща не бе казал и дума.

Дрейк и Кател се познаваха от години. Бяха направили доста пари от съвместна работа. Според Дрейк най-голямата сила на Ед Кател бе способността му да не показва никакви емоции. Той сякаш просто нямаше такива. Кател бе медик, но от много години не беше лекувал пациенти. Интересуваха го единствено пари, сделки и печалби. Д-р Кател бе топъл като шиста през януари.

— Положението е различно от онова, което описах на хората от медийния отдел — каза Дрейк след кратка пауза. — Хлапетата наистина отидоха в микросвета.

— Какво се е случило, сър? — попита Макеле.

— Те са корпоративни шпиони — отвърна Дрейк.

Кател за първи път наруши мълчанието си.

— Защо мислиш така, Вин? — с мек, безпристрастен глас попита той.

— Пипнах Питър Янсен на територията на проект „Омикрон“. Тази зона е забранена за достъп. Държеше флашка. Когато тръгнах към него, изглеждаше адски гузен. Наложи се да го измъкна по възможно най-бързия начин. Ботовете можеха да го убият.

Кател вдигна вежда; той беше от хората, които можеха да контролират лицевите си мускули по-добре и от йога.

— Зоната „Омикрон“ явно не е толкова сигурна, щом някакъв специализант може да се озове там.

Дрейк се подразни.

— Зоната е много добре охранявана. Не можем обаче да оставим охранителните ботове активни през цялото време — тогава никой не би могъл да влезе в нея. Ед, би трябвало да попитам теб за сигурността. Ти плати доста пари на професор Рей Хох, за да ни позволи да наемем специализантите му.

— Не съм му платил нито цент, Вин. Той е на хранилка при нас. Под масата, естествено.

— И какво от това? Ти си отговорен за поведението на младоците! Ти манипулира положението в Кеймбридж, за да ги домъкнеш тук.

— Не си решил проблема с кесонната болест — безизразно отвърна д-р Кател. — Планирал си да ги изпратиш в микросвета, излагайки живота им на значителен риск. Или това са просто догадки?

Дрейк пусна думите му покрай ушите си и закрачи напред-назад.

— Лидерът им е Питър Янсен — енергично продължи той.

— Брат на покойния ни вицепрезидент Ерик Янсен. Изглежда, Питър ирационално обвинява „Наниджен“ за смъртта на брат си. Търси отмъщение. Опитва се да открадне фирмените ни тайни. Може би възнамерява да продаде технологията ни…

— На кого? — остро попита Кател.

— Има ли значение?

Кател присви очи.

— Всичко има значение.

Дрейк сякаш не го чу.

— В шпионажа е въвлечен и служител на „Наниджен“ — продължи той. — Оператор от контролната стая на име Джаръл Кински.

— Защо мислиш така? — попита Кател.

Дрейк сви рамене.

— Той също изчезна. Мисля, че е в микросвета, в ботаническата градина „Уайпака“. И играе ролята на платен екскурзовод на специализантите. Мисля, че се опитват да разберат как работим на терен и какво откриваме.

Д-р Кател сви устни, но не каза нищо.

— Искате ли да предприема спасителна…? — започна Дон Макеле.

— Късно е — отсече Дрейк. — Най-вероятно вече са мъртви. — Той изгледа остро шефа на охраната. — „Наниджен“ бе атакувана, докато ти беше на пост, Дон. Имаш ли обяснение за това?

Дон Макеле стисна зъби. Беше облечен с хавайска риза и имаше обемисто шкембе, но по жилавите му голи ръце нямаше и грам сланина. Дрейк видя как мускулите по тях се стегнаха като камък. Дон Макеле беше бивш разузнавач от морската пехота. Подобен пробив в сигурността — шпиони, действащи под носа му — беше непростим.

— Предлагам оставката си, сър — каза той. — Още от този момент.

Дрейк се усмихна, стана и постави ръка на рамото му. Усети, че изкуствената коприна е подгизнала. Изпита удоволствие, че няколко добре подбрани думи могат да накарат един бивш морски пехотинец да плувне в пот.

— Не я приемам. — Очите му се присвиха и той се вгледа изпитателно в Макеле. Беше унизил шефа на охраната си и сега той изгаряше от желание да му се хареса. — Иди в ботаническата градина и събери снабдителните станции, Дон. Всички. Донеси ги тук. Трябва да бъдат почистени и поправени.

Така евентуалните оцелели нямаше да намерят убежище в някоя от тях.

Д-р Кател взе дипломатическото си куфарче и тръгна към изхода. Погледна към Дрейк, кимна и излезе, без да каже нито дума.

Вин Дрейк отлично разбираше какво означава това кимане. Оправи бързо кашата и „Даврос“ няма да научи за това.

Отиде до прозореца и погледна навън. Както винаги пасатите брулеха планините, които вечно тънеха в мъгла и дъждовни облаци. Нямаше за какво да се тревожи. За хора без оръжия и защитно снаряжение оцеляването в микросвета се измерваше в минути, най-много в часове.

— Природата ще направи своето — тихо промърмори той.