Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (15)

11.

Ботаническа градина „Уайнака“

28 октомври, 22:45 ч.

 

— Какво правиш тук, Алисън? — попита Дрейк, докато слизаше от бентлито. Беше оставил фаровете запалени.

Тя примигна от ярката им светлина.

— Защо ме следиш?

— Тревожа се за теб, Алисън. Много се тревожа.

— Добре съм.

— Имаме много работа за вършене. — Каза той, докато я приближаваше.

— Какво? — Тя отстъпи назад.

— Трябва да се защитим.

Рязко поемане на дъх.

— Какво си намислил?

Дрейк не можеше да позволи вината да се стовари върху него. Върху нея — да, но не и върху него. Планът беше започнал да се оформя в главата му. Имаше начин да се справи с това.

— Нали знаеш, за изчезването им има причина — каза той.

— За какво говориш, Вин?

— Основателна причина да ги няма. Причина, различна от теб и мен.

— Каква?

— Алкохолът.

— Какво?

Той я хвана за ръката и я помъкна към парника.

— Те са бедни студенти. Без пукната пара. Винаги се опитват да спестят центовете. Искат да си направят купон, да се насвяткат, но нямат пари. И къде ще идат бедните студенти, когато искат да се насвяткат безплатно?

— Къде?

— В лабораторията, естествено.

Дрейк отключи вратата и запали осветлението. Редиците лампи светнаха една след друга в дългото помещение, осветявайки маси с екзотични растения и орхидеи в саксии зад висящи напоителни уреди; в ъгъла имаше множество лавици с бутилки и стъкленици с различни реагенти. Дрейк взе пластмасова туба с надпис „Етанол 98%“.

— Какво е това? — попита тя.

— Медицински спирт — отвърна той.

— Това ли е идеята ти?

— Да — каза той. — Ако си купиш водка или текила от магазина, получаваш между трийсет и четирийсет и пет градуса алкохол. Това тук е над два пъти по-силно. Почти чист алкохол.

— И какво?

Вин взе пластмасови чаши и й ги подаде.

— Алкохолът предизвиква пътни произшествия. Особено сред младите.

Тя изстена.

— Вин…

Той се взираше в нея.

— Добре, да говорим направо — рече след малко. — Не ти стиска да го направиш.

— Ами да…

— На мен също. Това е положението.

Тя примигна объркано.

— И на теб?

— Да, и на мен. Не мога да го понеса, Алисън. Не искам да преминавам през всичко това. Не искам да ми тежи на съвестта.

— Тогава… Какво ще правим? — попита тя.

Дрейк се престори на разколебан.

— Не зная — каза и тъжно поклати глава. — Може би изобщо не трябваше да започваме всичко това, а сега… просто не зная. — Надяваше се неувереността му да е убедителна. Знаеше, че може да бъде убедителен. Замълча, хвана ръката й и я вдигна към светлината; Алисън държеше хартиен плик със завит отвор. — Те са вътре, нали?

— Какво искаш да направя? — Ръката й трепереше.

— Излез навън и ме чакай — рече той. — Остави ме да помисля няколко минути. Трябва да намерим решение, Алисън. Без повече убийства.

Нека тя ги убие. Дори да не осъзнава, че го прави.

Алисън кимна мълчаливо.

— Нуждая се от помощта ти, Алисън.

— Ще го направя — рече тя. — Ще ти помогна. Обещавам.

— Благодаря ти — прочувствено каза той.

Алисън излезе.

Дрейк отиде до шкафа и намери кутия лабораторни ръкавици от нитрил — здрави, много по-издръжливи от гумените. Извади две и ги напъха в джоба си. Забърза към съседния кабинет и включи монитора, наблюдаващ паркинга. Беше свързан с камера за нощно виждане, която предаваше в зелено и черно. Разбира се, всичко се записваше. Видя как Алисън излиза навън и застава при колите.

Тя закрачи напред-назад, надничайки в плика.

Дрейк почти виждаше как идеята се оформя в главата й.

— Направи го — прошепна той.

Полевите екипи се бяха сблъскали с огромни проблеми. Само в Папратово дере бяха загинали четирима служители. При това тежковъоръжени… Тези хлапета нямаше да оцелеят и час в онзи биологичен ад. След това оставаше да привлече Алисън на своя страна… временно.

Тя се отдалечи от колите.

Да.

Към гората.

Да.

Тръгна по пътеката към Папратово дере.

Добре. Продължавай.

На монитора фигурата й изчезна в мрака, надолу по склона, навътре в джунглата. Дрейк я изгуби от поглед.

После се появи светеща точка, досущ като звезда.

Имаше фенерче и го беше включила. Сега Дрейк гледаше как светлината се отдалечава и става все по-слаба. Алисън вървеше на зигзаг по стръмната пътека.

Колкото по-дълбоко в биологичния ад, толкова по-добре.

Изведнъж чу писък. Уплашени крясъци от тъмната гора.

— Господи!

Изключи монитора и изтича навън.

Макар че луната беше изгряла, в гъстата джунгла бе толкова тъмно, че му бе трудно да види Алисън. Забърза надолу по пътеката, като се препъваше и подхлъзваше, ориентирайки се по светлината на фенерчето.

— Не знам, не знам — повтаряше тихо тя в мрака. Лъчът на фенерчето шареше насам-натам.

— Алисън. — Дрейк спря и зачака очите му да свикнат с тъмното. — Какво не знаеш?

— Не знам какво стана.

Тя бе тъмен силует. Държеше плика пред себе си, сякаш беше дар от някакъв мрачен бог.

— Не зная как са излезли. Ето, виж.

Тя насочи лъча към плика. Дрейк видя неравен срез по дъното му. Съвсем тънък.

— Някой е имал нож — каза той.

— Най-вероятно.

— И са скочили. Или са паднали.

— Да, сигурно така е станало.

— Но къде?

— Някъде тук. Тук забелязах. Оттогава не съм мърдала. Не исках да ги настъпя.

— Не бих се безпокоил за това. Вероятно и без това са мъртви.

Той взе фенерчето, приклекна и освети върховете на папратите. Търсеше някакви следи по проблясващата роса на листата. Не видя нищо.

Тя се разплака.

— Вината не е твоя, Алисън.

— Знам — изхлипа тя. — Смятах да ги пусна.

— Досетих се.

— Съжалявам, но щях да го направя.

Вин я прегърна през рамо.

— Вината не е твоя, Алисън. Това е важното.

— Намери ли някаква следа от тях?

— Не. — Той поклати глава. — Паднали са отвисоко, а те са много леки. Може да са били отнесени на значително разстояние.

— В такъв случай може би още са…

— Да, възможно е. Но не ми се вярва.

— Трябва да ги потърсим!

— Алисън, тъмно е и има опасност да ги настъпим…

— Не можем да ги оставим тук.

— Знаеш ли, падането почти със сигурност ги е убило. Виж, Алисън, вярвам ти, че не си разрязала плика и не си ги изтърсила…

— Какво говориш…?

— Но полицията може да не повярва с такава готовност на разказа ти. Може би вече си заподозряна за смъртта на Ерик, а сега и това — да изхвърлиш нарочно хлапетата на такова опасно място. Това е убийство, Алисън.

— Ти ще кажеш на полицията истината!

— Разбира се, но защо мислиш, че ще ми повярват? Има само един изход — да продължим започнатото. Изчезването им трябва да бъде обяснено като инцидент. А ако се случи някакво чудо и се появят по-късно… какво пък, Хаваите са магическо, вълшебно място. Тук стават чудеса.

Тя замръзна в мрака.

— Значи просто да ги оставим?

— Можем да ги потърсим утре, на светло. — Той стисна рамото й и я придърпа при себе си. Насочи фенерчето към земята. — Хайде. Да тръгнем по пътеката, така ще виждаме къде стъпваме. Утре ще се върнем. Но сега трябва да се погрижим за колата. Нали? Всяко нещо с времето си.

Все така хлипайки, тя се остави да я изведе на паркинга. Вин Дрейк погледна часовника си — 23:14. Време беше за следващия етап от плана.