Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (13)

9.

„Наниджен“

28 октомври, 19:30 ч.

 

Докато Дрейк говореше на специализантите, Питър Янсен дръпна Алисън Бендър настрани.

— Някои от нас донесоха образци и материали, които да покажем на господин Дрейк.

— Много добре — отвърна Алисън.

— Аз имам компактдиск с някои мои… проучвания — каза Питър.

Тя кимна.

— Запис е. Свързан с брат ми — добави Питър.

Надяваше се това да я изнерви, но тя отново кимна и излезе от заседателната зала. Беше ли видял тревога в очите й?

Дрейк продължаваше да говори. Питър се промъкна през служебната врата и отиде до аудиопанела. Трябваха му инструменти, нещо, което да усили гласа му — не искаше Дрейк или някой друг да му затвори устата. В помещението имаше няколко чекмеджета. Питър ги претърси и намери каквото му трябваше — безжичен микрофон, който можеше да предава гласа му на високоговорител. Беше същият като онзи, който Дрейк използваше за презентацията си. Устройството представляваше предавател и микрофон с кабел, който го свързваше с предавател. Питър пъхна предавателя в джоба на панталоните си, след което прибра кабела и микрофона.

Дрейк завърши презентацията си и лампите в заседателната зала светнаха.

— Разбрах, че някои са донесли материали — каза той. — С нетърпение очаквам да ги видя. А сега… да, какво има?

Алисън Бендър се беше върнала в залата. Приближи се до него и зашепна в ухото му. Дрейк слушаше, без да сваля поглед от Питър, след което се извърна. Кимна два пъти, но не каза нищо. Накрая отново се обърна към Питър.

— Питър, разбрах, че имаш запис?

— Компактдиск, да.

— Какво има на него? — Дрейк изобщо не изглеждаше разстроен.

— Нещо, което ще ви заинтересува. — Сърцето му биеше бясно.

— Свързано с брат ти?

— Да.

Дрейк остана напълно спокоен.

— Знам, че ти е тежко. — Постави ръка на рамото му и добави меко: — Няма ли да е по-добре да поговорим насаме?

Искаше да го отдели, да го изолира някъде, където никой да не чуе какво ще каже.

— Можем да говорим тук — каза Питър. — В заседателната зала, пред всички останали.

Дрейк го погледна загрижено.

— Ако нямаш нищо против, искам да поговорим насаме. Ерик ми беше приятел. Аз също съм дълбоко покрусен от загубата му. Нека идем в съседната стая.

Питър сви рамене и отиде с Вин Дрейк и Алисън Бендър в по-малкото съседно помещение. Дрейк затвори вратата и с едно плавно движение заключи. После се завъртя и за част от секундата лицето му се промени — вече беше изкривено от ярост. Той сграбчи свирепо Питър за гърлото, блъсна го в стената и изви ръката му.

— Не знам каква е играта ти, малко копеле такова…

— Няма игра…

— Полицията не търси никакъв телефон на лодката…

— Така ли?

— Така, ситен кучи сине. Защото през целия ден не са ходили там.

Питър мислеше трескаво.

— Не е нужно да ходят, защото могат да открият телефона благодарение на джипиес сигнала…

— Не, не могат. — Дрейк пусна ръката му и заби юмрук в стомаха му. Питър изпъшка и се преви, а Дрейк отново изви ръката му отзад и му приложи обездвижваща хватка. — Не ме лъжи. Не могат, защото изключих джипиеса, преди да сложа телефона в лодката.

— Вин… — нервно се обади Алисън.

— Млъквай.

— Значи си изключил джипиеса и си свързал телефона така, че да запуши маркучите? — попита Питър.

— Не. Да изключи бензиновата помпа, задник такъв… Изключих и радиото…

— Вин, чуй ме… — отново се обади Алисън.

— Алисън, не се меси…

— Защо го направи? — попита Питър и се закашля, мъчейки се да се освободи от пръстите на Дрейк, които стискаха гърлото му. — Защо?

— Брат ти беше глупак. Знаеш ли какво искаше? Искаше да продаде тази технология. Оказа се, че имало някакви проблеми около собствеността върху нея, и Ерик решил, че трябва да продаваме. Представи си само — да продаде тази технология. Ерик предаде „Наниджен“. Предаде лично мен.

— Вин, за Бога…

— Млъквай…

— Микрофонът ти! — Алисън посочи устройството на ревера на Дрейк. — Включен е.

— Ох, мамка му — изсъска Вин Дрейк. Нанесе силен удар в слънчевия сплит на Питър и той се стовари на пода, като се мъчеше да си поеме дъх. С показни движения Дрейк дръпна сакото си, разкривайки закачения на колана му предавател. Потупа превключвателя, лампичката не светеше. — Не съм чак такъв глупак.

Питър стоеше на четири крака на пода, давеше се и кашляше, без да може да си поеме дъх. Видя, че малкият микрофон е изпаднал от джоба му и се люлее на кабела. Хвана го и неумело се опита да го напъха обратно в джоба си. Ръката му напипа предавателя и от тонколоните в заседателната зала се чу силно пукане.

Дрейк също чу звука и погледна към залата. Обърна се и видя малкия микрофон в ръката на Питър. Отстъпи и го изрита в главата. Питър рухна на пода, а Дрейк издърпа устройството от джоба му, изключи микрофона и го захвърли настрани. Питър се претърколи и изстена.

— Какво ще правим сега? — попита Алисън. — Те чуха…

— Млъквай! — Дрейк закрачи напред-назад. — По дяволите! Никой от тях няма мобилен телефон, нали?

— Да, оставиха ги на влизане…

— Добре тогава.

— Какво ще правиш? — разтреперано попита тя.

— Не ми се пречкай.

Дрейк отвори един панел и натисна червен бутон с надпис „ОХРАНА“. Зави сирена. Той хвана Питър под мишниците и го изправи на крака. Специализантът се олюля замаян.

— Мърдай, боклук такъв — каза му Дрейк. — Време е за оправяне на кашата.

Дрейк отключи вратата и се втурна в заседателната зала, подкрепяйки Питър. Наложи се да вика, за да го чуят от сирената.

— Имаме пробив в сигурността! Питър пострада. Пуснати са охранителните роботи. Изключително опасни са. Хайде, бързо насам. Трябва да стигнем до защитената стая.

Поведе ги по коридора, като поддържаше Питър. Алисън Бендър го хвана от другата страна.

Неколцина изследователи тичаха към изхода.

— Излизайте навън! — извика някой, докато се разминаваше с тях в посока към рецепцията. Повечето служители вече си бяха тръгнали.

Дрейк обаче поведе специализантите навътре в комплекса.

— Къде ни водите, по дяволите? — попита го Рик Хътър.

— Вече е късно и няма да стигнем до изхода. Трябва да се доберем до защитената стая.

Специализантите бяха съвсем объркани. Каква защитена стая? Какво означаваше това?

Алисън се обърна към Дрейк и го попита:

— Какво правиш?

Дрейк не отговори.

Стигнаха до масивна врата с надпис „ТЕНЗОРНО ЯДРО“. Дрейк въведе някакъв код в панела и вратата се отвори.

— Насам, по-бързо…

Специализантите влязоха в голямо помещение с шестоъгълни плочи на пода. Самият под беше почти прозрачен; отдолу се виждаха сложни машини, разположени дълбоко под земята.

— Добре, искам да застанете в центъра на някой шестоъгълник — каза Дрейк. — Те са безопасни места, недостъпни за роботите. Действайте… нямаме много време.

Дрейк въведе нещо на един панел и се чу щракане на резета. Бяха заключени в стаята.

Ерика Мол беше ужасно изплашена. От гърдите й се изтръгна вик и тя се втурна към изхода.

— Недей! — изкрещя Дани Мино след нея.

Вратата беше заключена и Ерика не можеше да излезе.

Дрейк се беше заключил в някакво контролно помещение и гледаше специализантите през прозорец. Секунда по-късно изчезна. Вратата на помещението се отвори и някакъв мъж, напълно непознат, бе изхвърлен в голямата зала; беше служител на „Наниджен“.

— Отивай да им помогнеш! — изрева Дрейк след него.

Мъжът се подчини на заповедта. Шокиран, той застана в центъра на един шестоъгълник сред специализантите.

Всички бяха заели позиции; Ерика също се бе върнала. Питър Янсен залитна и рухна на колене. Рик Хътър го хвана и се опита да го вдигне, но Питър остана коленичил. Керън Кинг забеляза някакви раници на стената, изтича, грабна една и я метна на рамо. Междувременно Дрейк се появи отново и го видяха да натиска трескаво някакви копчета. Алисън стоеше до него.

— Вин, за Бога — промълви тя.

— Нямам друг избор — каза Вин Дрейк и натисна последния бутон.

За Питър Янсен, който все още беше замаян от побоя, всичко се случи много бързо. Шестоъгълникът под него потъна и той се спусна на около три метра в множеството челюсти на някакъв огромен електронен апарат, който беше навсякъде около него, при това съвсем близо. Челюстите всъщност представляваха котви, боядисани на червени и бели ивици. Миришеше на озон, чуваше се силно електрическо бръмчене. Косъмчетата на кожата му настръхнаха.

— Моля, не се движете — каза синтетичен глас. — Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Чу се силно бам!, механично и изнервящо, след което електронното бръмчене зазвуча отново. За миг му се догади. Усети как някак се е преместил вътре в апарата.

— Вече можете да дишате. В готовност.

Питър пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Моля, не се движете. Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Отново бам!, отново бръмчене. Вълна на гадене, този път по-силна.

Питър примигна.

Вече беше сигурен, че нещата са се променили. Преди гледаше към ивиците горе-долу на нивото на очите му. Сега те бяха много по-високо. Смаляваше се. Челюстите избръмчаха и се приближиха към него. Разбира се, помисли си той. Магнитното поле е по-силно на малки разстояния. Колкото по-малки, толкова по-добре.

Синтетичният глас отново каза:

— Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Когато отново погледна нагоре, осъзна, че е станал още по-малък. Челюстите изглеждаха високо като тавана на катедрала. Колко ли беше голям сега?

— Моля, не се движете. Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Едно последно бум, стържене, пристъп на гадене, от който остана замаян… след което челюстите се отдръпнаха от него и той усети как подът под краката му завибрира и започна да се издига. Отгоре се появи светлина, повя прохладен ветрец.

В следващия момент се озова с останалите на пода и вибрирането престана. Намираше се на полирана черна повърхност, продължаваща във всички посоки. В далечината видя Ерика и Джени, които се оглеждаха замаяно. Още по-нататък пък бяха Амар, Рик и Керън. Но колко далеч всъщност се намираха? Питър не можеше да е сигурен, защото той самият едва ли беше по-висок от сантиметър и два-три милиметра. По пода се търкаляха прашинки и парченца мъртва кожа; някои се удариха в коленете му и спряха като търкалящи се бурени.

Питър ги погледна слисано. Чувстваше се бавен, с муден ум, тъп. Постепенно започна да си дава сметка за положението. Погледна към Ерика и Джени. Изглеждаха толкова шокирани, колкото беше и той. Един сантиметър високи!

Някакво хрущене го накара да се обърне. Озова се пред носа на огромна обувка, беше висок колкото подметката. Погледна нагоре и видя Вин Дрейк да се отпуска на коляно, извисявайки се над него. Лицето му бе огромно, а дъхът — силен, зловонен вятър. И тогава дълбоко буботене отекна в помещението като гръм.

Вин Дрейк се смееше.

Екотът от двамата великани беше силен и ушите го заболяха. Гигантите се движеха и говореха мудно, сякаш на забавен кадър. Алисън Бендър приклекна до Дрейк и двамата се загледаха в Питър.

— Какво… правиш… Вин? — попита тя. Думите кънтяха и сякаш се сливаха в миш-маш от звуци, твърде дълбоки, за да се различат без усилие.

В отговор Вин Дрейк се разсмя. Явно намираше ситуацията за много смешна. Смехът му обаче достигаше до Питър като пориви вонящ вятър и той се сви от гадната миризма на чесън, червено вино и пури.

Дрейк си погледна часовника.

— Работното… време… свърши — каза той и се усмихна. — Пау… хана… както… казват… на… Хаваите… Работата… е… свършена…

Алисън Бендър впери поглед в него.

Дрейк тръсна глава, сякаш нещо му беше влязло в ухото; явно му беше навик. Специализантите отново чуха гръмовния му глас:

— А… след… работата… идва… ред… на… забавленията.