Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (12)

8.

Индустриален парк „Каликимаки“

28 октомври, 18:00 ч.

 

На връщане към централата на „Наниджен“ Керън Кинг караше бентлито, в което се бяха натъпкали останалите специализанти, а Алисън Бендър и Вин Дрейк пътуваха със спортната кола. Не мина много време и Дани Мино, докторантът по научни изследвания, се прокашля и заяви, надвиквайки воя на вятъра в открития автомобил:

— Мисля, че аргументите на Дрейк относно отровните растения са обект на диспут.

„Обект на диспут“ беше една от любимите му фрази.

— Така ли? В какъв смисъл? — попита Амар. Той изобщо не харесваше Мино.

— Ами тази идея за отровата е доста хлъзгава, нали така — каза Мино. — Отрова наричаме всяко вещество, което ни причинява вреда. Или си мислим, че ни причинява вреда. Защото в действителност то може да не е чак толкова вредно. В края на краищата през деветнайсети век стрихнинът е бил патентовано лекарство. Смятало се, че възстановява силите. И се използва и до днес при тежки алкохолни отравяния, ако не се лъжа. А дървото няма да си направи труда да произвежда стрихнин, освен ако не е с някаква цел, най-вероятно самозащита. Други растения, беладоната например, също произвеждат стрихнин. За това трябва да има някаква причина.

— Има — каза Джени Лин. — За да не бъдат изядени.

— Това е от гледна точка на растението.

— Както и от наша, защото не го ядем.

— Да не би да твърдиш, че стрихнинът не е вреден за хората? — обърна се Амар към Мино. — Че не е отрова?

— Точно така. Концепцията като такава е хлъзгава. Дори съмнителна, бих казал. Терминът „отрова“ всъщност не се отнася ясно и конкретно за нищо.

Из колата се чуха стонове.

— Може ли да сменим темата? — обади се Ерика.

— Просто казвам, че идеята за това какво е отрова е обект на диспут.

— Дани, за теб всичко е обект на диспут.

— Всъщност да — важно кимна той. — Защото не съм възприел научния светоглед на категорични факти и неопровержими истини.

— Ние също — каза Ерика. — Но някои истини се потвърждават многократно и затова имаме основание да ги приемем.

— Приятно е да се мисли така, нали? Но това е само фантазия, която повечето учени имат за себе си. В действителност всичко опира до силата — каза Мино. — И вие много добре го знаете. Който има влияние в обществото, той определя какво може да се изучава, какво може да се наблюдава, какво може да се мисли. Учените играят по свирката на властимащите. Трябва да го правят, защото властимащите плащат сметките. Ако не играете по свирката им, не получавате пари за изследвания, нямате работа, не ви публикуват, иначе казано — вече не играете. Извън системата сте. Със същия успех може и да сте мъртви.

В колата се възцари мълчание.

— Знаете, че съм прав — каза Мино. — Просто не ви харесва.

— Като стана въпрос за игра по свирката на силните, вижте там — каза Рик Хътър. — Май пристигаме в индустриалния парк „Каликимаки“ и централата на „Наниджен“.

Джени Лин извади малка кутийка гортекс с размерите на дланта й и внимателно я закачи на колана си.

— Какво е това, някаква презентация ли? — попита Керън Кинг.

— Да — отвърна Джени. — Ако наистина смятат да ни предлагат работа, помислих си… — Тя сви рамене. — Това са всичките ми пречистени екстракти. Ти какво носиш?

— Бензо, скъпа — каза Керън. — Бензоквинон на спрей. Образува мехури по кожата, изгаря очите. Може да идва от бръмбари, но е идеалният химикал за лична защита. Безопасен, с краткосрочно действие, органичен. От него ще стане чудесен продукт.

— Естествено, че ще донесеш някаква търговска стока — обади се Рик Хътър.

— Просто нямам твоите скрупули, Рик — каза Керън. — Ти да не би да не си донесъл нищо?

— Не съм.

— Лъжец.

— Е, добре. — Рик потупа джоба си. — Това е екстракт от смолата на моето дърво. Нанасяш го и убива всеки паразит, заврял се под кожата ти.

— Прилича ми на стока — заяви Керън, рязко завъртя волана и бентлито взе острия завой със залепени за асфалта гуми. — Може да изкараш милиард долара от него, Рик. — Тя откъсна за миг очи от пътя и го дари с дяволита усмивка.

— Не, не, просто изучавам биохимичния механизъм…

— Кажи го на капиталистите. — Керън погледна Питър, който седеше до нея. — А ти? Имаш много идеи. Носиш ли нещо?

— Всъщност да — каза Питър.

Питър Янсен опипа компактдиска в джоба на якето си и го побиха нервни тръпки. Приближаваха сградата на „Наниджен“ и той осъзна, че не е разработил напълно плана си. Трябваше някак да накара Бендър и Дрейк да признаят пред цялата група и се надяваше, че пускането на записа на телефонния им разговор ще бъде достатъчна провокация. Ако всички специализанти чуеха признанието, Дрейк нямаше да може да отмъсти. Те бяха седем; не можеше да нападне всички едновременно.

Поне такава беше идеята.

Потънал в мисли, Питър влезе с останалите в сградата. Алисън Бендър ги водеше.

— Оттук, дами и господа…

Първо спряха в елегантното лоби с черни кожени мебели.

— Искам да извадите телефони, фотоапарати и други записващи устройства. Ще ги оставите тук и ще си ги вземете на тръгване. Също така ще ви помоля да подпишете декларациите за поверителност.

Предаде им документите. Питър се разписа разсеяно, без да си прави труда да прочете текста.

— Ако някой не иска да подписва, може да изчака тук до края на обиколката. Има ли такива? Не? Добре тогава. Последвайте ме.

Поведе ги по един коридор към серия биологични лаборатории, където ги чакаше Вин Дрейк. Помещенията със стъклени стени бяха разположени от двете страни на коридора и бяха оборудвани с най-модерна техника. Питър забеляза, че в някои има изненадващо количество електроника, сякаш бяха инженерни лаборатории. Беше спокойно, работният ден бе към края си и повечето помещения бяха празни. Виждаха се само неколцина изследователи, които бяха останали да довършат работата си.

Докато вървеше по коридора, Вин Дрейк накратко ги запознаваше с всяка лаборатория.

— Протеомика и генетика… Химическа екология… Фитопатология и вируси по растенията… Стохастична биология… Електрически сигнали при растенията… Ултразвуци при насекомите… Фитоневрология, невротрансмисии при растенията… Питър, тук са отровите… Летливи вещества от арахниди и колеоптиди… Поведенческа психология, става въпрос за екзокринна секреция и социално регулиране, предимно мравки…

— За какво е цялата тази електроника? — попита някой.

— За роботите — отвърна Дрейк. — Трябва да бъдат препрограмирани или поправяни след всяко връщане от терен. — Спря и погледна групата. — Виждам много объркани физиономии. Заповядайте, влезте да разгледате по-добре.

Влязоха в лабораторията вдясно. Носеше се слаба миризма на пръст, гниеща растителност, сухи листа. Дрейк ги поведе към масата, на която бяха поставени четири подноса с пръст. Над всеки от тях висеше видеокамера, закрепена на подвижно рамо.

— Това са образци от материала, който носим от джунглата — каза той. — Всеки е за различен проект, но при всички се използват роботи.

— Къде са? — попита Ерика. — Не виждам никакви…

Дрейк нагласи светлината и видеокамерата. На един монитор отстрани се появи малък бял предмет в пръстта, увеличен многократно.

— Както виждате, това е сондираща и събираща машина с микроскопични размери — каза Дрейк. — И тя има много работа, защото една такава вана с пръст представлява огромен взаимосвързан свят, все още неизвестен на човека. Тук има трилиони микроорганизми, десетки хиляди видове бактерии и протозои, които почти не са каталогизирани. В такова количество пръст може да се открият хиляди километри нишки на гъбичен мицел. Милиони микроскопични артроподи и други насекоми, които са твърде малки, за да се видят с просто око. Десетки земни червеи с различни размери. Всъщност в това малко количество пръст има повече малки живи организми, отколкото са големите по цялата повърхност на планетата. Помислете си само. Ние, хората, живеем на повърхността. Мислим си, че животът е именно там. Мислим за хора, слонове, акули и гори. Възприятията ни обаче са погрешни. Истината за живота на нашата планета е много по-различна. Неговата истинска основа — гъмжаща, ровеща се, размножаваща се, непрекъснато активна — е тук долу, на това ниво. И именно тук ще бъдат направени всички открития.

Речта беше впечатляваща; Дрейк я беше държал и преди, и публиката винаги слушаше в захлас. Но не и тази. Рик Хътър реагира незабавно:

— И какво открива този конкретен робот?

— Нематоди — отвърна Вин Дрейк. — Микроскопични кръгли червеи, които според нас имат важни биологични свойства. В един поднос пръст като този има около четири милиарда нематоди, но ние искаме да съберем само онези, които все още не са открити.

Дрейк се обърна към редицата прозорци, гледащи към лаборатория, в която неколцина изследователи работеха с някакви машини. Сложни машини.

— В онова помещение се извършва скрининг — каза той. — Преглеждаме хиляди съединения, при това много бързо, с помощта на високоскоростно фракциониране и спектрометрия на масата — става въпрос за онези машини, които виждате. Вече открихме десетки напълно нови кандидати за лекарства. При това неутрални. Най-доброто, което може да ни предложи Майката природа.

Амар Сингх беше доста впечатлен от технологията, но все още не разбираше някои неща. Едно от тях бяха роботите. Те бяха наистина малки. Твърде малки, за да има кой знае какъв компютър в тях.

— Как роботите успяват да сортират червеите и да подбират конкретни екземпляри?

— О, правят го с лекота — отвърна Дрейк.

— Как?

— Роботът е достатъчно интелигентен, за да го направи.

— Но как? — Амар посочи подноса, където миниатюрният робот се трудеше трескаво в пръстта. — Тази машина не може да е по-дълга от осем-девет милиметра. Горе-долу колкото нокътя на кутрето ми. Не можете да сложите никаква изчислителна мощ в такива малки размери.

— Всъщност можем.

— Как?

— Да идем в заседателната зала.

Зад Вин Дрейк светеха четири огромни плоски екрана, по-казващи изображения в тъмносиньо и пурпурно, които приличаха на океански вълни, снимани от самолет. Дрейк крачеше пред екраните и говореше, а гласът му бе усилен от малкия микрофон, закрепен за ревера му. Той посочи изображенията.

— Тук виждате конвекция в магнитни полета със сила около шейсет тесла. Това са най-силните магнитни полета, създавани от човек. За да получите известна представа, поле със сила шейсет тесла е два милиона пъти по-мощно от магнитното поле на планетата. Полетата се създават от криогенна свръхпроводимост с помощта на материали на основата на ниобия.

Замълча, за да подчертае думите си.

— От петдесет години е известно, че магнитните полета въздействат по различни начини върху живи тъкани. Всички знаете за ядрено-магнитния резонанс. Знаете също, че магнитните полета могат да ускорят зарастването на счупени кости, да държат настрана паразити, да влияят върху поведението на кръвните телца и така нататък. Оказва се обаче, че всичко това са незначителни ефекти от излагането на полета с нисък интензитет. Положението е напълно различно при изключително силни магнитни полета като онези, които успяхме да получим едва напоследък — и доскоро никой нямаше представа какво се случва в подобни условия. Наричаме тези магнитни полета тензорни полета, за да ги разграничим от обикновените. Тензорните полета имат изключително голяма сила. В тензорно поле може да се стигне до промяна в размерите на материята. Все пак имахме някаква идея — или намек, ако предпочитате. През шейсетте години компанията „Нюклиър Медикъл Дейта“ провела изследване върху здравословното състояние на работниците в ядрени обекти. Било установено, че служителите като цяло са в добро здраве, но било забелязано, че за десет години онези, които са излагани на силни магнитни полета, изгубили около шест милиметра от височината си. Резултатът бил взет за статистическа грешка и игнориран.

Дрейк отново замълча, за да види дали специализантите разбират накъде бие. Като че ли все още нямаха представа.

— Оказва се, че не става дума за статистическа грешка. Френско изследване от седемдесетте години установило, че френски работници в райони със силни магнитни полета губят около осем милиметра от ръста си. Но французите също подминали откритието и го нарекли „несъществено“. Днес обаче знаем, че изобщо не става въпрос за тривиални неща. Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната прояви интерес към тези изследвания и проведе опити върху дребни кучета в условията на силни магнитни полета — най-силните, които можели да създадат по онова време в една секретна лаборатория в Хънтсвил, Алабама. Няма официални документи за експериментите, с изключение на няколко избелели ксерокопия и факсове, в които се споменава за пекинез с размерите на острилка за моливи.

Това предизвика раздвижване. Специализантите се размърдаха по местата си и се спогледаха.

— Доколкото знаем — продължи Дрейк, — кучето скимтяло жално и умряло след няколко часа, изпускайки мъничка капчица кръв. Като цяло резултатите били нестабилни и неокончателни, поради което проектът бил прекратен по заповед на тогавашния министър на отбраната Мелвин Лейърд.

— Защо? — попита един от специализантите.

— Тревожел се от евентуално дестабилизиране на отношенията със Съветския съюз — отвърна Дрейк.

— Това пък защо?

— Ще стане ясно след малко — каза Дрейк. — Важното е, че сега можем да генерираме изключително силни магнитни полета, така наречените тензорни полета. И вече знаем, че под влиянието на тензорно поле органичната и неорганичната материя претърпяват нещо подобно на фазова промяна. В резултат материалът в полето е подложен на бърза компресия от порядъка на десет на минус първа до десет на минус трета степен. Квантовите взаимодействия остават симетрични и непроменени в по-голямата си част, така че свитата материя взаимодейства по нормален начин с обикновената, поне през повечето време. Трансформацията е метастабилна и обратима при наличието на поле с обратни стойности. Дотук всичко ли е ясно?

Специализантите слушаха внимателно, но на лицата им бяха изписани различни изражения — скептицизъм, категорично неприемане, жив интерес, дори известно объркване. Дрейк говореше за квантова физика, а не за биология.

Рик скръсти ръце и поклати глава.

— И накъде всъщност биете? — доста високо попита той.

Дрейк изобщо не се смути.

— Радвам се, че попитахте, господин Хътър. Време е да го видите с очите си.

Огромните екрани зад Дрейк потъмняха и централният панел светна. Наблюдаваха широкоекранно видео.

Камерата снимаше яйце.

То беше поставено върху равна черна повърхност. Зад него имаше жълт фон, подобен на завеса.

Яйцето помръдна. Излюпваше се. От черупката се подаде малка човка; пукнатината се удължи и горната част на яйцето се отчупи. Новоизлюпеното писукащо пиленце с мъка излезе навън. Изправи се несигурно и размаха мъничките си крилца.

Камерата започна да се отдръпва.

Сцената се разшири и показа средата, в която се намираше пиленцето. Оказа се, че жълтият фон всъщност е огромен крак на птица. Крак на кокошка. Новоизлюпеното щъкаше до чудовищно грамадния крайник. Камерата продължи да се отдалечава и показа цялата кокошка — изглеждаше гигантска. Но когато камерата се отдръпна напълно, пиленцето и черупката от яйцето му се превърнаха в прашинки под голямата птица.

— Стига бе… — започна Рик, но млъкна. Не можеше да откъсне очи от екрана.

— Това — каза Дрейк — е технологията на „Наниджен“.

— Трансформацията… — започна Амар.

— Може да се извършва с живи организми. Да, ние свихме това яйце в тензорно поле. Плодът в него не беше засегнат от промяната в мащаба. Той се излюпи нормално, както сами видяхте. Това доказва, че дори много сложните биологични системи могат да бъдат смалени в тензорно поле и да продължат да имат нормални жизнени функции.

— Какви са онези неща на картината? — попита Керън.

Земята под гигантската кокошка изглеждаше осеяна с мънички точици. Някои от тях се движеха, други — не.

— Това са другите пиленца. Смалихме цялото люпило — отвърна Дрейк. — За съжаление те са толкова малки, че майката настъпи и премаза няколко от децата си, без изобщо да забележи.

Настъпи кратко мълчание. Амар заговори пръв:

— Правили ли сте това с други организми?

— Разбира се — отвърна Дрейк.

— И… с хора ли? — попита Амар.

— Да.

— Малките земекопни роботи, които видяхме в ботаническата градина… — продължи Амар. — Искате да кажете, че всъщност не ги програмирате.

— Не е необходимо.

— Защото се управляват от човешки същества.

— Да.

— Човешки същества, подложени на смаляване.

— Да му се не види! — не издържа Дани Мино. — Поднасяте ли ни?

— Не — отвърна Дрейк.

Някой избухна в смях. Беше Рик Хътър.

— Пълна шарлатания — промърмори той. — Човекът продава боклуци на глупаци.

Керън Кинг също не вярваше.

— Това са пълни глупости — каза тя. — Няма начин. Всичко може да се направи с видеозапис.

— Това е реално съществуваща технология — спокойно рече Дрейк.

— Значи твърдите, че можете да смалите човешко същество до десет на минус трета — каза Амар Сингх.

— Да.

— Което означава, че човек, висок шест фута, ще стане… седемдесет и два инча… не, седем стотни от инча.

— Точно така — каза Дрейк. — Малко по-малко от две десети от милиметъра.

— Господи — промълви Рик Хътър.

— А при мащаб десет на минус втора — каза Дрейк — човекът ще бъде висок около половин инч. Дванайсет милиметра.

— Бих искал да го видя с очите си — обади се Дани Мино.

— Разбира се — каза Дрейк. — И ще го видите.