Джеймс Джойс
Одисей (9)

9.^[1]

 

Вежливо, за да ги успокои, библиотекарят квакер измърка:

— Но ние разполагаме, нали така, с онези безценни страници от Вилхелм Майстер? Един голям поет за друг голям поет, негов побратим. Една терзаеща се душа, въстанала с меч в ръка срещу море от мъки, разкъсвана от вечни съмнения, както човек сам вижда, че става в действителността.

Стори петостъпие напред върху гьоненокожата си подметка, която изскърца в такт, после пак петостъпие назад върху тържествено излъскания под.

Един безмълвен негов помощник отвори вратата, по-скоро я открехна и също тъй безмълвно кимна.

— Съвсем — рече, изскърца, уж да се отдалечи, ала взе, че се помая. — Красивият безплоден мечтател, който се натъжава от суровите факти. И човек непрестанно се уверява колко верни са възгледите на Гьоте. Верни и в доста по-широк контекст.

Двускръцна в контекста си и се отдалечи, танцувайки куранта. Плешив и пламенен, стигна вратата и обърна голямото си наострено ухо към думите на помощника; а, беше ги чувал; изчезна.

Останаха двама.

— Мосю дьо ла Палис — подсмихна се Стивън — беше съвсем жив петнайсет минути преди смъртта си^[2].

— Откри ли онези шестима храбри медици? — попита Джон Еглинтън^[3] с типичната за по-възрастните жлъч, — дето ще пишат Изгубеният рай под твоя диктовка? Ще я кръстиш Скръб Сатанаилова^[4], нали така беше?

Усмивка. Да се усмихне с усмивката на Кранли.

Първом леко я погъделичка,

после й подшушна нежна сричка.

Сетне напъха й катетъра уж женски,

нали си беше той медик студентски.

Вечният медик студентски…^[5]

 

— Имам чувството, че за Хамлет ще ти трябва още един. Седем е любимо на мистика число. Блестящите седем, нали така ги нарича У. Б.^[6]?

С блеснали в рижия му череп очи, сведени под зеленоабажурата настолна лампа, потърси лицето, брадато, сред тъмнозелените сенки, поет-философ, святоок. Изсмя се тихо: смехът на студент стипендиант в Света Троица, останал без ответ.

Сатаната, с туловище проточено на много мери

опита трижди, ала трижди, въпреки гнева,

все сълзи — сълзи ангелски го давеха.

Ed egli avea del cul fatto trombetta^[7].

Безразсъдството за заложник той държи.

Единайсетте истински мъже на Кранли^[9], от Уиклоу разбира се, с които ще освободи земята на своите деди. Беззъбата Катлийн и нейните четири красиви изумрудени полета, а чуждите в нейния дом — вън! Затуй отново да го поздравим: Аве, рави!^[10] Дванайсетте от Тайнахили. Притулен в сянката на горската полянка^[11], тихичко им подгуква. Младостта на моята душа му давах, нощ след нощ. Добър ти път! Добър ти лов!

Мълиган е получил телеграмата ми.

Глупостта. Не умира.

— На нашите млади ирландски бардове — отсъди Джон Еглинтън — тепърва им предстои да сътворят образ, който светът ще постави редом с Хамлет на саксонеца Шекспир. И въпреки че като стария Бен^[12], аз много му се възхищавам, не стигам чак до култово боготворене.

— Всички тези въпроси са чисто академични — изпророкува Ръсел откъм мрачния си ъгъл. — Искам да кажа това дали Хамлет е Шекспир, или Джеймс I, или граф Есекс. Също като църковните спорове за историческата достоверност на Иисус. Изкуството е призвано да ни разкрива идеи, безформени духовни същности^[13]. Най-важният въпрос относно едно произведение на изкуството е доколко дълбокосмислен е бил животът, който го е породил. Картините на Гюстав Моро^[14] са изображение на идеи. Чрез философската поезия на Шели, както и чрез думите на Хамлет ние се докосваме до извечната мъдрост, до Платоновия свят на идеи. Всичко останало са разсъждения на ученици за пред ученици.

А.Е. отвърнал на някакъв янки, дето довтасал да го интервюира. Ужас, точно мен ли? По-скоро адът да ме погълне!

— Нека не забравяме, че учените първо са били ученици — обади се Стивън със свръхзализан тон. — Аристотел първо е бил ученик на Платон.

— И е останал такъв, да се надяваме — спокойно се намеси Джон Еглинтън. — Човек лесно може да си го представи като ученик за пример с диплома под мишницата.

Отново се изсмя на вече усмихващото се брадато лице.

Безформена духовност. Отецът, Словото и Светият Дъх. Всеотецът, небеснобожественият. Йезос Кристос^[15], чудотворецът на красивото, Логосът, който всеки миг страдае в нас. Во истина страдае. Аз съм огънят в олтара. Аз съм жертвеното масло.

Дънлоп^[16], Джъдж^[17], най-добрият от всички римляни, които знам^[18], А. Е., Арвал^[19], Святото име непроизносимо^[20], в небесните висини, К.Х.^[21], техният учител, чиято личност не е тайна за посветените. Братята от голямата бяла ложа винаги будни и бдителни, ако могат да помогнат с нещо. Христосът с невестата-посестрима, вода-светлина, роден от девицата с преродена душа, каещата се София, отправила се към поселенията на буддхи^[22]. Животът езотеричен не е за обикновения човек. О.Ч. трябва само да опъва каиша, белки се измъкне от коловоза на лошата си карма. Госпожа Купър Оукли^[23] навремето зърнала астралното тяло на нашата знатна и знаменита сестра Е.П.Б.^[24]!

Пфу, че гадост! Pfuiteufel!^[25] Не е бивало да гледате, госпожо, не е прилично да се гледа, когато една дама си разголва астралното.

Влезе господин Бест^[26], висок, млад, сияещ, изискан. В ръката си грациозно стискаше книга — нова, голяма, сияеща, лъскава.

— Този ученик за пример — подзе Стивън — ще намери умишленията на Хамлет за живота след смъртта на неговата царствена душа невероятни, незначителни и недраматични. Суховат монолог по платоновски плитък и плосък.

Джон Еглинтън се намръщи и рече с набъбващ бяс:

— Честна дума, кръвта ми кипва, когато някой вземе да сравнява Аристотел с Платон.

— Кой от двамата — попита Стивън — ще ме низвергне от държавата си?

Извади от ножницата кинжалските си дефиниции! Конство, това е каквотостта на всеки кон^[27]. Почитат потоци от наклонности и еони, това почитат! Бог: глъч на улицата; много перипатетически. Пространство: какво толкова очевидно трябвало да видя в него? Процепи, по-тесни и от ходниците на църцорещите струйки човешка кръв, където пъплят потайно и гадно, същи гадини, по Блейковите бедра-валма, валят се към вечността, на която този вегетиращ свят е само сянка^[28]. По-добре се дръж за тук-и-сегато на тоя свят, чрез който всяко бъдеще преминава в минало^[29].

Появи се господин Бест, дружелюбезен, присъедини се към колегите си.

— Хейнс изчезна — рече.

— Така ли?

— Показах му книгата на Жюбенвил^[30]. Страшно се въодушеви, нали го знаете, примря по Любовни песни от Конахт на Хайд. Затова не успях да го склоня да дойде да чуе нашата дискусия. Хукна към книжарницата на Гил да си я купи.

Побързай, книжке моя, кът, върви!

Неуката ни публика най-сетне просвети.

Прости, написах те, макар и против воля,

на тоз английски, дето не е за пред хора.

— Торфеният пушек се е просмукал в главата му — изкоментира Джон Еглинтън.

Ние сме като в Англия. Каещ се крадец. Изчезнал. Аз си пафкам от тютюнеца му. Зелен блещукащ камък. Изумруд сред пръстен от морски води.

— Хората нямат представа колко опасни могат да бъдат любовните песни — окултно ги предупреди златното яйце на Ръсел^[31]. — Движенията, които пораждат революциите в света, възникват от мечтания и видения в селската душа, кацнала на хълма. За тях земята не е обработваема площ, а жива майка^[32]. Разреденият въздух на академията и арената създават евтини романчета, вариететни мелодии, Франция пък даде на света най-красивото цвете на падението в лицето на Маларме^[33], но привлекателният живот се разкрива само на бедните по сърце, животът на Омировите феаки.

От тези думи господин Бест обърна благовидното си лице към Стивън.

— Маларме, ако не знаете — каза той, — е написал онези прекрасни поеми в проза, които Стивън Маккена^[34] обичаше да ми чете в Париж. И особено онази за Хамлет. Когато казва: il se promène, lisant au livre de lui-même^[35], нали знаете, дето чете книгата за себе си. Той описва едно представление на Хамлет в провинциално френско градче, нали знаете. Афишът гласял…

И свободната му ръка грациозно заизписва във въздуха чуждите букви.

И той повтори пред нановосмръщената морда на Джон Еглинтън:

— Пиеса от Шекспир^[36], разбираш ли? Толкова е френско, френската гледна точка. Хамлет или…

— Разсеяният просяк^[37] — припомни им Стивън.

Джон Еглинтън се изсмя.

— Да, предполагам нещо такова — рече. — Прекрасни хора, не ще и съмнение, ала отчайващо късогледи в някои отношения.

Разточителен и разточен разказ за пресилени убийства.

— Убиец на душата, така го нарича Робърт Грийн^[38] — обади се Стивън. — Значи неслучайно е бил син на касапин^[39]: плюне си на ръцете, па размаха жасапския сатър. Девет отнети живота^[40] срещу един — на баща му, Отче наш, който си в чистилището^[41]. Хамлетовците в маскировъчни униформи не се двоумят: стрелят! Кървавите съсиреци на касапницата в пето действие предвещават концентрационния лагер, възпят от господин Суинбърн^[42].

Кранли и аз, неговият безмълвен ординарец, наблюдавахме битката отстрани.

На смъртоносния ни враг деца, жени,

които преди никой друг не пощади…

Между саксонската усмивка^[43] и варварския вик. Между чука и наковалнята.

— Той по-скоро би възприел Хамлет като пиеса за призраци — обади се Джон Еглинтън за сведение на господин Бест. — Като малкия дебелак в Пикуик, който много държи тръпки да ни побият.

Чуй ме! Чуй! О, чувай!

И моята плът го чува: настръхнала слуша.

Ако нявга…

— Какво е призрак? — попита Стивън, трептящ от въодушевление. — Човек, изпаднал в недоловимост посредством смърт, прекомерно отсъствие или промяна в обстановката и обноските. Лондон по времето на кралица Елизабет е бил толкова далеч от Стратфорд, колкото и порочният Париж е от девствения Дъблин. Кой е призракът от limbo patrum^[44], който се връща в отдавна забравилия го свят? Кой е крал Хамлет?

Джон Еглинтън размърда суховатото си тяло, наведе се напред да прецени.

Изправи се.

— Било е някъде по това време на деня в средата на юни — започна Стивън и някак страстно само с поглед се опита да прикове слуха им. — Знамето е вдигнато върху сградата на театъра край реката^[45]. Мечокът Секерсън реве в близкото си убежище Парижката градина^[46]. Пълно е с моряци въжедрапачи, плавали заедно с Дрейк^[47], които са сред правостоящите в партера, стърчат и жвакат суджук.

Малко местен колорит. Колкото да им ангажира вниманието. Да ги направи свои съучастници.

— Шекспир току-що е излязъл от къщата на хугенота на улица Силвър и вече отминава лебедарника покрай брега. Не се спира да нахрани женската, подкарала малките си лебедчета към тръстиките. Лебедът от Ейвън^[48] е потънал в други мисли.

Композиция на мястото. Игнатий Лойола, побързай, помогни ми^[49]!

— Пиесата започва. Един актьор излиза изпод козирката, издокаран в изхвърлената ризница на някой дворцов франт, добре сложен мъж с басов глас. Това е призракът, кралят, който е хем крал, хем не е крал, а актьорът е Шекспир, който е изучавал Хамлет през всичките тези години на детинството и младостта, които за него не са минали в суета, за да може да изиграе ролята на призрака. Той изрецитира репликата си към Бърбидж^[50]. Младият актьор е застанал пред него, отвъд стойката със савана, импрегниран с восък, и го вика по име:

Хамлет, духът съм аз на твоя клет баща,

тоест моли се да го изслуша. Говори на сина си, син на собствената му душа, принца, младия Хамлет, плът от плътта му, Хамнет Шекспир, който умрял в Стратфорд, за да може адашът му да живее вечно.

— Възможно ли е актьорът Шекспир, един призрак поради отсъствие, и в доспехите на мъртвата върховна власт на Дания, един призрак поради смърт, който произнася собствените си думи на адаша на собствения си син (ако Хамнет Шекспир не бе умрял, той щеше да бъде близнак на принц Хамлет), та възможно ли е, искам да знам, вероятно ли е той да не си е направил заключението, да не е предвидил логичния развой при дадените обстоятелства: ти си лишеният от наследство син: аз съм убитият баща: твоята майка е виновната кралица. Ан Шекспир, по баща Хатауей?

— Стига си си завирал гагата в семейния живот на един велик мъж — подразни се Ръсел.

Човек честен и мой добър приятел?

— Те са любопитни само за енорийските чиновници. Искам да кажа, че пиесите са налице. Искам да кажа, че когато четем поезията в Крал Лир, какво ни интересува в този миг как е живял поетът? Да живеем ли? Слугите ще сторят това вместо нас, както е казал Вилие дьо Лил^[51]. Да се вреш и надзърташ в тогавашния живот на театралите, в чашата на поета, в дълговете на поета, защо, моля? Той ни е оставил Крал Лир: самото безсмъртие.

Лицето на господин Бест, към което бяха отправени настойчивите слова, кимна утвърдително.

Вдигни водите свои, талазите разлей нашир

ти Мананаан, Мананаан, Мананаан Маклир…^[52]

Какво ще стане, господинчо, с онази лира, дето грабна, като от глад примираше?

Бога ми! Как здравата я бях закъсал.

Ето ти още една златна пара.

Недей! Пръскаш си до цент парите в леглото на Джорджина Джонсън, пасторската щерка. Agenbite of inwit: Угризения на съвестта, а?

Възнамеряваш ли да върнеш парите?

Че, как!

Кога? Сега?

Ами… не точно.

Тогава кога?

Платил съм си за всичко. За всичко съм си платил с все лихвите.

Спокойно. Той е родом отвъд Бойнските води^[53]. Североизточният край. Дължиш му го.

Ще трябва да почакаш. Пет месеца. Всички молекули се променят. Сега съм друг. Различен от онзи, дето ги е взел назаем.

Дрън-дрън.

Нали аз, нали ентелехия^[54], форма на формите, само паметта ме пази да не се разпадна при тези вечно променящи се форми.

Аз бях, дето прегреших, молих се, постих.

Същият — детето, което Конми спаси от камшика.

Аз, Аз и А. А.

A.E.I.O.U.^[55]

— Нима искаш да се опълчиш срещу една тривековна традиция? — гласът на Джон Еглинтън проскърца заядливо. — Нейният дух вече почива в мир. Споминала се е, поне за литературата, още преди да се роди.

— Умряла е — троснато му отвърна Стивън — шейсет и седем години, след като се е родила. Тя го е посрещнала и изпратила от този свят. Тя е приела първите му прегръдки. Тя е родила децата му, тя е поставила монети върху склопените му клепачи, когато е лежал на смъртния си одър.

Смъртният одър на моята майка. Свещите. Покритото с чаршаф огледало^[56]. Онази, от която съм се пръкнал на белия свят, лежи там, под няколко стръка евтини цветя, клепачите й затиснати с бакърени парички. Liliata rutilantium.

Аз сам ридах.

Джон Еглинтън погледна към спираловидната жичка на лампата.

— Светът е убеден, че тогава Шекспир е сгрешил — рече той, — и затова е побързал да се махне оттам колкото е възможно по-бързо.

— Глупости! — грубо го прекъсна Стивън. — Гениите не грешат. Неговите грешки са доброволно избрани, тъй като именно те представляват дверите към откривателството.

Тогава дверите на откривателството се отвориха, за да пуснат вътре библиотекаря квакер: гологлав, остроух, усърден, с леко поскърцваща танцова стъпка.

— Не мога да си представя, че една зла и хаплива жена — рече хапливо Джон Еглинтън — е способна да играе ролята на добротворните двери на откривателството. Какво смислено откритие е направил Сократ с помощта на Ксантипа?

— Диалектиката — отвърна му Стивън, — а от майка си е научил как да изражда мислите си на белия свят^[57]. А какво е научил от другата си съпруга Мирто (absit nomen!^[58]), Епипсихидиона на Сократидидиона^[59], виж, това ни мъж, ни жена някога ще узнае. Но нито познанията на майка му, нито навикванията на жена му са успели да го спасят от архонтите на Шин Фейн и тяхната чаша бучиниш.

— Ами Ан Хатауей? — разсеяно попита тихият глас на господин Бест. — Да, ний все се разсейваме, като стане дума за нея, както се е разсейвал и самият Шекспир.

Погледът му се премести от брадата на мислителя към черепа на мърморкото да им напомни, да ги сгълчи не без любезност, после към плешиво-розовата тиква на лоларда^[60], безобиден, ала зловредно обидчив.

— Акъл колкото за пет пари има — продължи Стивън — и неизневеряваща памет. Напъхал в торбичката си спомени, поел пешком към Римвил^[61] и крачейки весело, си свирукал Момичето, което аз оставих. Дори и да не беше земетресението от вятъра, под земята скрит, дето я разтърсва, би трябвало да се досетим, че това е станало където зайо се е скрил през две могили и чака прав с вирнати уши, където юздата му през клон чепат тя умело в миг прехвърля, че е мигът крилат, и гледа го с очите си — прозорци от сапфир^[62]. Този спомен, който е всъщност Венера и Адонис, е лежал дълбоко скрит в будоара на всяка лондонска лекомисленица. Дали Катерина е грозноватата опърничава? Хортензио я нарича млада и красива. Смятате ли, че авторът на Антоний и Клеопатра, този страстен странник, е бил слепец, та да избере най-смачканата фуста в цял Уорикнгър^[63], за да легне с нея? Така е: напуснал я, за да покори света на мъжете. Неговите момчета-женички^[64] са били всъщност женичките на момчето. Тъй като тогава живота, мислите, дори речта на жената са били пресъздавани изцяло от мъже. Ще кажете, избрал е зле? Не, по-скоро него са избрали, така поне на мене ми се струва. Щом за Уил са други по-прекрасни, Ан няма да стои на празни ясли. Непразна станала била, но туй по нейна си вина. Казала му хайде, давай, нали парче била и половина, пък и навършвала двайсет и шест същата година^[65]. Совооката богиня^[66] надвесила лице над нежния Адонис, готова да се предаде като прелюдия към акта, който коремите надува, същинска стратфордска девойка дръзколика, катурнала в нивята житни любовника си дваж по-млад от нея.

А моят ред? Кога?

Давай!

— Не житни, а от ръж — поправи го сияещ от радост господин Бест и вдигна новата си лъскава книга, пак сияещ от радост.

Измърмори с русоляво задоволство за сведение на останалите:

Вървели те и изведнъж

се скрили сред вълни от ръж.

Парис: угодникът мазник и славолюбец.

Висока фигура в домоткана дреха се изправи в тъмния ъгъл и разбули верния си часовник.

— Опасявам се, че трябва да потеглям към Айриш Хоумстед.

Надругаде зове го нещо. Където повече почва за подвизи има.

— Тръгваш ли? — попитаха го веждите на Джон Еглинтън, които се изгърбиха въпросително. — Ще се видим ли вечерта при Мур^[67]? И Пайпър^[68] ще бъде.

— Пайпър ли? — пропя господин Бест. — Ама Пайпър върнал ли се е?

Пайпър плет плете през три реда преплита, плети, Пайпър, плети.

— Не знам дали ще успея. Четвъртък. Днес имаме сбирка^[69]. Ако мога да се измъкна по-рано.

Фокус-бокус в покоите на улица Досън. Разбулената Изида. Опитахме се да заложим свещената им книга на езика пали. Кръстосал нозе под кафеникавия купол-чадър, възкачил престола ацтекски, общува единствено на астрално ниво и само със свръхдушата, техния махамахатма. Верующите херметисти очакват светлината, узрели за будистко послушничество, в кръг са го заобиколили, ринги-ринги-рае. Луис Х. Виктъри^[70]. Т. Колфийлд Ъруин^[71]. Дамите на лотоса с поглед ги погалват, епифизните им жлези^[72] блещукат. Преливащ от божественост, на трона си седи Буда — под бананово дърво. Гълтач на души, поглъщач. Тойдуши, тядуши, цели стада души. Поглъща ги с победоносни крясъци, а те кръжат в кръг и, клетите, ридаят.

В квинтесенция тривиална,

притисната в плътта,

мъждукала с години, тънела в тъма.

— Разправят, че ни очаква литературен сюрприз — обади се библиотекарят квакер с приятелски и искрен тон. — Господин Ръсел, така се говори, бил събрал цяла пачка стихове от наши млади поети. Всички ги очакваме с нетърпение.

С нетърпение погледна в конуса на лампата, където три лица блестяха осветени.

Виж това. И запомни го.

Стивън погледна към широката, смачкана и безглава шапка, окачена върху дръжката на бастуна от ясен, щръкнал над коляното му. Шлемът и мечът ми. Леко ги докосни с двата си показалеца. Експериментът на Аристотел. Един или два? Необходимостта е онова, по силата на което се оказва невъзможно едно нещо да бъде друго. Ерго: една шапка си е една шапка.

Слушай.

Младият Колъм и Старки. Джордж Робъртс се занимава с търговската част. Лонгуърт ще го разгласи, както само той си знае, в Експрес. Дали? Харесах Джелепин на Колъм. Да, определено смятам, че притежава онова странно нещо, наречено гений. Наистина ли смяташ, че е гений? Йейтс много се възхищаваше на онзи негов стих: Като ваза гръцка в дивата земя. Така ли? Надявам се, че ще успееш да дойдеш довечера. Ще бъде и Малахия Мълиган. Мур го помоли да доведе и Хейнс. Знаеш ли какво каза госпожица Митчел, на шега, разбира се, по адрес на Мур и Мартин^[73]? Че Мур бил дивият овес^[74] на Мартин. Много хитро, нали? Двамата приличат на Дон Кихот и Санчо Панса. Нашият национален епос още не е написан, твърди и упорства д-р Сигерсън. Мур е човекът за тази работа. Нашият дъблински рицар на печалния образ. С жълт килт, а? О’Нийл Ръсел. О, да, той сигурно говори прастария език забравен. А неговата Дулсинея? Джеймс Стивънс пише нелоши очерци. Май значението ни нараства.

Корделия. Кордолио^[75]. Най-самотната дъщеря на Лир^[76].

В ъгъла сврян. Покажи френското си лустро.

— Много ви благодаря, господин Ръсел — каза Стивън и се изправи. — Че сте така любезен да занесете писмото на господин Норман…

— О, разбира се. Ако реши, че е важно, той непременно ще го помести. Затрупани сме с писма.

— Разбирам — рече Стивън. — Благодаря.

Бог да те възнагради за това. Прасешкият вестник. Биколюбив бард.

— Синг ми обеща една статия и за Дана^[77]. Дали ще имаме успех? Имам чувството, че да. Галската лига^[78] иска нещо на ирландски. Надявам се, че довечера ще отскочиш. Доведи и Старки.

Стивън седна.

Библиотекарят квакер се сбогува със сбогуващите се и пак се върна при нас. Поруменялата му маска рече:

— Господин Дедалус, твоите схващания са изключително прозорливи.

Проскърца напред-назад, повдигна се на пръсти, извиси се по-близо до небето с цяла една подметка — дебела коркова подметка — и захлупен от шума на излизащите, все пак успя тихичко да прошумоли недоумението си:

— Смяташ ли наистина, че тя не е била вярна на поета?

Изпаднало в паника лице. Защо изобщо се е домъкнал? Посещение на учтивост или желание за вътрешна светлина^[79]?

— Където има помирение — отвърна му Стивън, — преди това трябва да е имало и размирение.

— Така е.

Христофокс с тесни кожени гащи, презглава търчи, крие се в чаталестите клони на чепати дървета, погнат като животно от крясъците на своите неумолими преследвачи. Не, не познава никакви женички-лисички, сам се спасява в гонитбата. А иначе фусти умее да прикотква към себе си: създания нежни, вавилонски блудници, дами от съдии по-праведни, кръчмарски съпруги. Лисугерът и гъските. А в Ню Плейс^[80] омекналото и пренебрегнато тяло, което някога било хубаво, уханно, свежо и дъхаво като канела, сега стърчало с окапали листа, голо дърво, уплашено от мисълта за тесния гроб, неопростено.

— Да, а смяташ ли…

Вратата се затвори зад излизащия.

Отведнъж пауза от покой обсеби малката сводеста стаичка, покой от топъл и умислен въздух.

И една весталска лампа.

Умисли се върху неща неслучили се: какво щеше да направи Цезар с живота си, ако бе повярвал на гадателя; кое е онова, което би могло да се случи; възможностите на възможното като възможни; нещата незнайни; какво име е носил Ахил, когато живял сред жени^[81].

Край мен — заковчежени мисли, мумии в сандъци заковани, балсамирани със саламура от думи. Тот, богът на библиотеките, птицебогът, коронясан с двурогата луна. Чух гласа на онзи висш египетски жрец. Зали изрисувани, с кахлени книги препълнени.

Притихнали са. А преди разбуждали умовете човешки. Притихнали: ала смъдежът на смъртта ги ръчка да ми разказват на ухо приказки сълзливи, да ми натрапват волята си.

— Няма съмнение — изразсъждава на глас Джон Еглинтън, — от всички велики мъже той е най-загадъчният. Нищо не знаем за него, освен че е живял и страдал. Дори и това не знаем. Други се наемат да отговорят на въпросите ни. А над всичко останало е легнала сянка.

— Но Хамлет е толкова лична драма, нали^[82]? — обади се господин Бест. — Искам да кажа, нещо като документ за самоличност, нали така, документ за собствения му личен живот. Мен хич не ме е еня, нали така, кой кого убил или кой виновен, кой невинен…

Положи с нищо невиновната му книга в края на бюрото и се усмихна предизвикателно. Личните документи в оригинал. Ta an bad ar an tir. Taim imo shagart^[83]. Кажи го на английски, Литъл Джон^[84].

И рече Литъл Джон Еглинтън:

— От това, което Малахия Мълиган ни каза, бях готов да изслушам някакъв парадокс, но нека отсега те предупредя, че ако искаш да разклатиш вярата ми в това, че Шекспир е Хамлет, трябва да знаеш, че те чака тежка задача.

Тогаз простете.

Стивън издържа упора на друговерските му очи, които святкаха строго изпод смръщеното чело. Същински василиск. E quando vede l’uomo l’attosca^[85]. О, господин Брунето^[86], благодаря ви за думата.

— Както ние, или пък нашата майка Дана, плетем и разплитаме телата си — започна Стивън, — ден след ден и техните молекули сноват като совалка напред-назад, така и творецът плете и разплита собствения си образ. И както бенката отдясно на гърдите ми си стои там, където е била при раждането, макар че цялото ми тяло е било доплитано и донаждано с още и още нов материал, така през призрака на неспокойния баща прозира образа на неживия син. Защото във върховния миг на лумналото въображение, когато умът, както казва Шели, е като разпален въглен, онова, което съм бил, е онова, което съм и онова, което при възможност бих могъл да бъда. Така в бъдещето, побратим на миналото, може един ден да се видя как седя тук сега, но то ще бъде отражение според онова, което ще бъда тогава.

Дръмънд от Хоторндън^[87] помага да се преодолее това препятствие.

— Да — обади се господин Бест с младежки глас, — имам чувството, че Хамлет е бил съвсем млад^[88]. Огорчението може да идва и от бащата, но онези откъси с Офелия със сигурност идват от сина.

Сбърка адреса, любезни^[89]. Той е в моя баща. Аз съм в неговия син.

— Ето бенката, тя последна ще си иде — каза Стивън и се изсмя.

Джон Еглинтън изгримасничи недоволно.

— Ако това е рожден белег на гениалността — рече той, — тогава гениалността ще се превърне в залежала стока. В по-късните Шекспирови пиеси, от които Ренан^[90] толкова се възхищава, диша друг дух.

— Духът на помирението — издиша го библиотекарят квакер.

— Не може да има помирение — настъпи го Стивън, — ако преди това не е имало размирение.

Това вече го казах.

— Ако искаш да знаеш кои събития са хвърлили сянка над пъкленото време в Крал Лир, Отело, Хамлет, Троил и Кресида, помъчи се да разбереш кога тази сянка се вдига. Какво разнежва сърцето на мъжа, претърпял корабокрушение в бушуващ ураган, изпитван от съдбата като Одисей, като Перикъл, цар на Тир?

Главата му, закапена с червена островърха шапка, блъскана от вълните, ослепена от солените пръски.

— Едно дете, едно момиченце в ръцете му подават, Марина.

— Склонността на софистите да следват кривите пътеки на апокрифите е постоянна величина — отсече Джон Еглинтън. — Правите пътища са скучни, ала водят право към града.

Добрият Бейкън: позорно плесенясал. Шекспир е дивият овес на Бейкън. Шифърожонгльорите^[91] крачат по правите пътеки. Търсачи на едра плячка. От кой град сте, позорни познавачи? Завоалирани в имена: А.Е., еон; Магий, Джон Еглинтън. На изток от слънцето, на запад от луната: Tir na n-og^[92]. Двоицата с калеври и с тояжки просяшки.

Още колко до Дъблина града остават?

Три по дванайсет мили дотам е чак.

А ще стигнем ли, преди да падне мрак?

— Господин Брандс я приема — намеси се Стивън — за първата пиеса на заключителния му период.

— Така ли? А какво казва по въпроса господин Сидни Лий, или господин Саймън Лазаръс, както някои твърдят, че се казвал?

— Марина — продължи Стивън — е дете на бурята, Миранда — на чудото, Пердита е изгубената. Изгубеното обаче му се връща и това е дъщерята на собствената му дъщеря. На таз девойка приличаше жена ми и навярно би станала такава дъщеря ми — казва Перикъл. А дали всеки мъж ще обича дъщерята, ако не е обичал майката преди това?

— Изкуството да бъдеш дядо — издърдори господин Бест по дядовски. — L’Art d’être grand…^[93]

— Човек, който носи у себе си онази дивотия гениалността, той не признава друго, освен собствения си аз — материален и морален. Молба такава би го трогнала, докато образите на други мъжки чада с неговата кръв непременно ще го отблъснат. В тях той ще види гротескните опити на природата да предскаже или повтори самия него.

Благото чело на библиотекаря квакер пламна с розовия цвят на надеждата.

— Надявам се, че Дедалус ще представи теорията си докрай, за да осветли своите слушатели. А нека споменем и друг един ирландски коментатор, господин Джордж Бърнард Шоу. Да не забравяме и господин Франк Харис. Неговите статии върху Шекспир в Сатърди Ревю бяха повече от блестящи. Странно обаче, че той също ни запознава с не много благовидни заключения по отношение на смуглата дама от сонетите. Всепризнатият му съперник е Уилям Хърбърт, херцог Пембрук. Признавам, че ако поетът е трябвало да бъде пренебрегнат от нея, такова едно отхвърляне би било повече в унисон с — как да кажа? — с нашите представи за онова, което не би трябвало да се случва.

За щастие млъкна и благовидната му чутура остана да стърчи като яйце на голяма гагарка: награда за раздразнените им нерви.

Говори й с тежки съпружески думи, със старовремски слова я сгълчава. Ти, Мириам, обичаш ли? Съпруга си обичаш ли, кажи!

— Може и така да е било — обади се Стивън. — Има една фраза на Гьоте, която господин Магий обича да цитира. Внимавай какво си пожелаваш на младини, защото може да те сполети на старини. Защо поначало ще праща при една лудетина, при „залива, открит за всеки съд“^[94], при една придворна дама със скандално девичество, някакво си лордче да я ухажва от негово име? И то точно той — виртуозният майстор на словото и безобразен любовчия, човекът, вече написал Ромео и Жулиета. Защо ли? Защото вярата у него била без време убита. Отрано е бил повален и унизен в житната нива (или май беше в ръжта) и оттогава е знаел, че никога не ще бъде победител в собствените си очи, нито ще може с успех да играе играта „легни, люби и всичко забрави“. Знаел е, че колкото и да донжуанства, тази поза няма да го спаси. Че подвизите сетни няма да заличат първия провал. Бивните на глигана са го ранили дълбоко и любовта му може само да кърви^[95]. Дори да е надвил на опърничавата, все пак остава нейното невидимо женско оръжие. В думите му усещам подтика на плътта, която го тласка към нова страст — мрачна сянка на първата, смрачаваща дори собствената му представа за себе си. Такава съдба го очаква и двете влудяващи го яростни възбуди се смесват във въртоп.

Те слушат. А аз наливам ли, наливам в ушните им двери.

— Още преди това душата е била ранена смъртно, после идва и отровата в дверите на заспалото ухо. Но онези, които намират смъртта си, докато спят, не могат да знаят как убийството е станало, освен ако техният Създател не ги осени със съответното познание в отвъдния живот. Защото за отравянето, както и за двугърбото животно^[96], подтикнали призрака му, крал Хамлет няма как да е знаел, ако не беше надарен с познание от Създателя си. Ето защо речта му (на тоз английски, дето не е за пред хора) все нанякъде криви и все назад се връща. Насилник и насилен, каквото искал, но не би направил, за да го последва от белите като слонова кост кълба на Лукреция със сини кръгчета девичи до оголените гърди на Имогена, а на лявата встрани — пет точици, събрани в сладка бенка. Връща се, изтощен от творението, което расте и набъбва, за да го скрие от него самия, стар пес ближе старата си рана. Но тъй като неговата загуба е неговата сполука, той продължава напред към вечността с вид ненакърнен, необлекчен от мъдростите сам написал, нито от законите човешки, които сам открил. Шества с вдигнат лицебран. Той е призрак, вече сянка, вятърът край Елсинорските скали или нещо друго там, гласът на морето, гласът, дочут единствено в сърцето на онзи, който носи тялото на неговата сянка, синът единосъщен с отца.

— Амин! — прогърмя откъм прага на вратата.

Ти ме намери, мой враже^[97]!

Entr’acte.

С лице на сквернословец, сърдито уж като на стар свещеник, Бък Мълиган пристъпи напред, по шутовски бъбрив и шарен, към поздрава от техните усмивки. Моята телеграма.

— Говорите за гръбначните с газогръбначен стълб, ако не греша? — обърна се той към Стивън.

Жилетка в жълто, весел поздрав с панамена шапка в ръка — жезълът на шута.

Приветстват го с добре дошъл. Was Du verlachst wirst Du noch dienen^[98].

Пасмина подигравчии: Фотий, псевдомахалия, Йохан Мост^[99].

Онзи, който сам се е заченал с помощта на Светия дух, и сам се е изпратил тук като Спасител-избавител, между себе си и другите посредник да ни бъде, Който бе предаден от Своите врагове, съблечен и бичуван, закован като прилеп върху вратата на хамбара, погинал на кръстното дърво, Който бил в гроб положен, ала сам се изправил, изтърпял мъките на ада, поел към рая и оттам през тия хиляда и деветстотин години седи от дясната страна на Собствената си персона, и пак го чакаме да дойде в деня на Страшния съд да съди живите и мъртвите, когато всички живи ще са вече мъртви.

 

 

Вдига ръце. Забулените се отбулват. О, цветя! Звън със звън със звън камбанен сбира.

— Да, наистина — обади се библиотекарят квакер. — Много поучителна беседа. Господин Мълиган, сигурен съм в това, също си има своя теория за пиесата и за Шекспир. Животът трябва да бъде представен от всички страни.

И се усмихна поравно на всички страни.

Бък Мълиган се замисли озадачено:

— Шекспир ли? — попита. — Името ми звучи познато.

Крилата слънчева усмивка огря отпуснатите му черти.

— Ами да — продължи, припомняйки си ясно. — Онзи, дето пише като Синг^[100].

Господин Бест се обърна към него:

— Май се разминахте с Хейнс — рече. — Видяхте ли се? Очаква да се срещнете в Дъблински пекарни. Преди това отиде до книжарницата на Гил да си купи Любовни песни от Конахт на Хайд.

— Минах покрай музея — отвърна му Бък Мълиган. — Тук ли беше?

— Сънародниците на барда — намеси се Джон Еглинтън, — бързо се уморяват от нашето остроумно философстване. Чувам, че снощи в Дъблин някаква актриса е изиграла Хамлет за четиристотиниосми път. Вайнинг^[101] също твърди, че принцът е бил жена. Няма ли да се намери някой, дето ще го изкара ирландец? Съдията Бартън работи по въпроса, но още не е събрал всички доказателства^[102]. Защото той се кълне (Негово височество, не Негова светлост) в свети Патрик.

— От всички най-блестяща е обаче версията на Оскар Уайлд — обади се господин Бест, стиснал блестящата си книга. — Онази Портретът на господин У. Х., където доказва, че сонетите били написани от някой си Уили Хюс, момче с хъс.

— Не беше ли, че са посветени на Уили Хюс? — попита библиотекарят квакер.

Или Хюи Уилс. Господин Уилям Химселф^[103]. У Х.: кой съм аз?

— Исках да кажа за Уили Хюс — побърза да се поправи господин Бест. — Разбира се, всичко това е един парадокс, нали така, този Хюс, или хъс, или хрус-хлевоуст, но много типично за начина, по който умът му работи. Това е самата есенция на Уайлд, нали разбирате? Постига го с лекота, с едно докосване.

И погледът му с лекота докосна лицата им, а той се усмихна — русоляв ефеб. Опитомената есенция на Уайлд.

Страхотно остроумен си. Нагълтал си се с уиски от дукатите на Дан Дийзи.

А аз колко похарчих? О, само няколко шилинга.

За една сбирщина журналисти. С влажносух темперамент^[104].

Ум. О, даваш и петте достойнства на ума за днешната му пищна дреха млада, ще ти се и ти да се накичиш с нея^[105]. Чертите на утоленото желание.

Ще има много. Тогаз една за мен вземи. Когато дойде време за чифтосването брачно. О, Зевсе, охлади ме малко, че както съм се разгонил, лойта ми ще се стопи до капка^[106]! Да, ще ми се да я изгургулича.

Ева. Голият белопъп грях. Змията я обвива, отровни зъби впива.

— Дали е само парадокс? — попита библиотекарят квакер. — Никой не взима насериозно присмехулника, когато е най-сериозен.

И най-сериозно се разприказваха за сериозността на присмехулника.

Натежалото лице на Бък Мълиган отново спря поглед върху Стивън. После заклати глава, приближи се и измъкна от джоба си сгъната телеграма. По раздвижените му устни се прочете новопоявило се доволство.

— Телеграма! — рече. — Какво вдъхновение! Телеграма! Папска була!

Приседна в единия край на неосветеното бюро и с нескривана радост зачете на глас:

— Сантиментален е онзи, който умее да се радва, без да се обременява с дълговете на деянията си. Подпис: Дедалус. Откъде я пусна? От някой публичен дом ли? Не. От Колидж Грийн. Беше ли изпил всичките си пари преди това? Знай, че лелята ще те наклепа пред твоя неединосъщен отец. Телеграма! До Малахия Мълиган, Кораба, улица Аби. О ти, артистично мрънкало! Ти, одухотворена чекия!

Доволно пъхна посланието и плика в джоба си, но продължи да нарежда с раздразнен провинциален акцент:

— Слушай какво ще ти кажа, господин сладурчо, едва не се вкиснахме — Хейнс и моя милост, — докато те чакахме, то самото време се вкисна, какво остава за нас. Устата ни пресъхна, готови бяхме и отрова да гаврътнем, а в това време той ми плете крака от пенетрации и еякулации. Докато ние — един час, два часа, три часа киснем при Конъри^[107], кротуваме, чакаме за по пинта на парче.

Идеше му да вие!

— Значи, висим си ние, съкровище ненагледно, а ти се мотаеш дявол знае къде, изпращаш ни телеграмни комуникации, а на нас езиците ни увиснали цял метър като на светите прежаднели за комка братя.

Стивън се изсмя.

Бързо и предупредително Бък Мълиган се наведе към него:

— Скитникът Синг те търси — изрече бавно и отчетливо, — за да те убие. Чул, че си се изпикал на прага му в Гластул. Нахлузил калеврите си и хукнал да те убива.

— Мен ли? — възкликна Стивън. — Или това е твоят принос към литературата?

Бък Мълиган се изправи развеселен, после се изсмя гръмогласно към мрачния таван, надал ухо и той да подслушва.

— Теб, драги. Ще те убива! — изсмя се той.

Грозното гаргойлско лице, озъбено насреща ми, докато набивахме евтина помия на улица Сен Андре де-з-Ар^[108]. С думи, от думи, за думи, палабрас. Ойзин и Патрик^[109]. Срещнал фавън в горите на Кламар, размахал винена бутилка в ръка. C’est vendredi saint!^[110] Плещи на ирландски. Докато бродел, често срещал образа си в гората. И аз моя. Шут! Шут! В гората!^[111]

— Господин Листър — обади се един служител откъм открехнатата врата.

— … където всеки може да открие своя собствен. Именно по този начин господин съдията Мадън в своите Записки на магистър Уилям Сайлънс^[112] открива термините на лова… Да? Какво има?

— Сър, отвън чака един господин — уведоми го служителят, приближи се и му подаде пропуска. — От Фриман е. Иска да разгледа архивните броеве на Килкени Пийпъл от последната година.

— Разбира се, разбира се, разбира се. А господинът?…

Взе тикнатия в ръката му пропуск, погледна го, нищо не видя, остави го непогледнат, вдигна очи, попита, изскърца с подметки, пак попита:

— А той?… О, той е тук!

Затанцува бързата куранта, фръцна се, излезе. В осветения от дневната светлина коридор заговори с бъбриви напъни на отзивчивост, верен на дълга си, изключително вежлив, изключително любезен, изключително честен, изключително квакер.

— Този ли е господинът? От Фриманс Джърнъл ли? За Килкени Пийпъл ли става дума? Но, разбира се. Добър ден, сър. Килкени, значи… Имаме ги, не ще и дума…

Търпеливо заслушан силует стоеше и чакаше.

— Всички основни провинциални вестници… Северни Виги, Коркски Екзаминър, Енискортски Гардиън, ето хиляда деветстотин и трета… Бихте ли?… Еванс, покажи пътя на господина… Последвайте нашия служ… О, разрешете… Оттук… Заповядайте, сър…

Приказлив и изпълнителен, той пое към архива с провинциални вестници, а подир забързаните му пети — приведен сумрачен субект.

Вратата се затвори.

— Чифутина! — провикна се Бък Мълиган.

Скочи и грабна пропуска.

— Как се казва? Айки Моузес ли? Не, Блум.

И продължи да буботи.

— Йехова, събирачът на обрязана плът, вече не съществува. Видях го в музея, бях отишъл да ударя едно чело пред родената от морската пяна Афродита. Гръцката уста, която молитва не знае. Всеки ден трябва да й се кланяме. Живот на живота, устните ти нас възпламеняват^[113].

И ненадейно се обърна към Стивън.

— Той те знае. Добре познава твоя старец. О, боя се, от гърците е по̀ грък. Безцветните му галилейски очи надничаха в медиалното й отвърстие. На Венера Калипига^[114]. О, разтърсващата тръпка на тези слабини! Горски бог девойка гони, тя занича между клони.

— Нека чуем и по-нататък — реши да се обади Джон Еглинтън с одобрението на господин Бест. — Заинтригува ни тази госпожа Без Мълвна, особено сега, след като се размислихме, доколкото това ни се удава, и си я представихме като една смирена Гризелда^[115], като една покорна и домолюбива Пенелопа.

— Антистен, ученикът на Горгий^[116] — започна Стивън, — взел палмата на красотата от самката на Менелай Хубавата Елена, дървената кобила на Троя, в чиято утроба дремели дузина херои, и я връчил на преданата Пенелопа. Живял цели двайсет години в Лондон^[117] и през част от това време изкарвал пари колкото на лорд-канцлера на Ирландия. Животът му бил пълноценен. Изкуството му, повече от изкуството на феодализма, както го нарича Уолт Уитман^[118], е изкуство на излишеството и пресищането. Горещи пироги с херинга, зелени кани с бяло испанско вино, шербети и амброзии, розов шекер, марципан, гълъби с цариградско грозде, захаросани корени^[119] и любовни зарзавати. Сър Уолтър Роли, когато го арестували, бил така натруфен, че по себе им имал най-малко половин милион франка, включително два изкелифещени корсета. Онази стара лихварка Елиза Тюдорска притежавала долно бельо в такива количества, че можела да се мери единствено със Савската царица. Та значи двайсет години се лутал напред-назад между брачното ложе с неговите целомъдрени удоволствия и разюздания креват с неговите греховни кефове. Нали знаеш историята на Манингам за онази важна градска особа, която поканила Дик Бърбидж в кревата си, след като го видяла да играе в Ричард III, но така се случило, че Шекспир подслушал разговора им и без много шум за нищо, хванал кравата за рогата и, когато Бърбидж пристигнал, почукал на вратата и се представил за Ричард Трети, както им била уговорката, изпод завивките на леглото се чуло: Уилям Завоевателя пристигна преди Ричард Трети^[120]. Значи от една страна веселата дамичка, мадам Фитън, вече покатерена и изненадана О! — а от друга, неговата грациозна сърноока лейди Пенелопи Рич^[121], жена чиста проба, пред която само молитви да мълвиш, и от трета — пачаврите покрай реката, дето ти пробутват едно бутане за едно пени.

Алеята на кралицата. Encore vingt sous. Nous ferons de petites cochonneries. Minette? Tu veux?^[122]

— Каймакът на каймак-обществото. А майката на сър Уилям Давънант от Оксфорд налива чаши бяло вино за всеки потенциален потент^[123].

Бък Мълиган забели молитвено вдигнатите си очи към тавана и се помоли:

— Благословена да бъде нашата Мария Маргарет Алакок.

— А дъщерята на Хари с шестте жени^[124] и други семейни приятелки от съседни резиденции, както пее поетът джентълмен Ливад Тенисън. А какво си мислите, че е правила преданата Пенелопа в Стратфорд зад зарешетените прозорчета през всичките тези двайсет години?

Ще го сторя, сторя, сторя. Речено-сторено. Ето го, в един розариум на Фетър Лейн, собственост на билкаря Джерард, разхожда се, вече с прошарено кестенява коса. Камбанки, лазурни като жилките й. Свенливи теменужки с мъха на клепките Юнонини. Разхожда се. Животът е всичко, което имаме. Тялото също. Така е, но действай. Някъде в далечината, на лъст и похот във вонята, ръце опипват белотата^[125].

Бък Мълиган рязко почука върху бюрото на Джон Еглинтън.

— Кого подозираш^[126]? — предизвика го той.

— Искаш да кажеш, че именно той е отритнатият любовник от сонетите. Веднъж отритнат, винаги отритнат. Ала дворцовата парясница наистина го чупила заради един лорд, неговата мечтана-моя-любов.

Любовта, която не смее себе си да назове^[127].

— Искаш да кажеш, че като всеки англичанин — енергично се намеси Джон Еглинтън, — и той си падал по лордовете.

Стар дувар, току пробягват гущери. Наблюдавах ги в Шарантон.

— Може и така да се каже — каза Стивън, — щом винаги е бил готов — на него и на всякакви други самотни непреорани утроби услуги да прави, свещения акт, с който конярят обгрижва своя жребец. Може би, като Сократ, и той е имал акушерка за майка и опърничава жена за съпруга. Ала тя, разпусната и разплещена, брачният обет не е престъпила^[128]. Две неща обаче са се вгнездили и гранясват в ума на призрака: нарушеният брачен обет и тъпоумието на дръвника, когото тя с вниманието си обгражда, брат на споминалия се съпруг. Сладката Ана, така си мисля, е имала гореща кръв. Веднъж ухажвала, ще го направи пак.

Както си стоеше на стола, Стивън се обърна отведнъж.

— Бремето на доказателството върху теб тежи, не върху мен — каза и се намръщи. — Ако отречеш, че в пета сцена^[129] на Хамлет той я дамгосва с безчестие, тогава кажи ми защо нищо подобно не се споменава за нея по време на онези трийсет и четири години, тоест от деня, в който се е омъжила за него, до деня, в който го е погребала. Всички тия жени до една са погребали съпрузите си: Мери — нейния прекрасен Джон^[130], Ан — нейния мил, клетичък Уилъм, който се върнал при нея да умре, недоволен от това, че пръв на него се пада честта, Джоун — нейните четирима братя^[131], Джудит — нейния съпруг и всичките си синове^[132], Сюзан — пак нейния съпруг^[133], докато дъщерята на Сюзан Елизабет, да използваме думите на дядо й, вдовицата, която взима друг, убийца е на своя пръв съпруг^[134]!

О, нещичко се споменава. В годините, когато той си карал кефа в кралски Лондон, за да изплати един дълг, й се наложило да вземе назаем четирийсет шилинга от един пастир, работник на баща й. Хайде, ти го обясни. Обясни, ако обичаш, и лебедовата песен, с която я препоръчва на поколенията.

Той издържа на мълчанието им.

На което Еглинтън рече:

                — Говориш за завещанието му.

То беше обяснено, надявам се добре, от юристите.

Имала е право на дял, съответстващ на зестрата й.

Клаузите на обичайното право. Той от право е разбирал.

Така твърдят нашите прависти.

                А Сатаната му се присмива,

 

Присмехулник:

                И затова задраскал името й

от първата чернова на завещанието, но не задраскал

подаръците за внучката си, нито за дъщерите си,

за сестра си, за старите си приятели в Стратфорд

и в Лондон. И следователно, когато го притиснали,

както мисля, че е станало, да впише името й,

той й оставил

своя второкачествен, недотамкачествен креват.

 

                Punkt.^[135]

 

Нейоставил той

Втораупотреба

 

        Требовтора

        Треботрета

        Далисвой

        Креватотсой.

Уаааа!

— По това време селяните мили не са имали много имот — отбеляза Джон Еглинтън, — както е впрочем и сега, ако вярваме на съвременните пиеси, посветени на живота им.

— Той е бил богат провинциален джентълмен — обади се Стивън, — със собствен герб и сума ти земя в Стратфорд, освен това и с къща в Ирландския двор^[136], истински капиталист акционер, инициатор на закони в собствена защита и събирач на десятък. Защо тогава да не й остави най-хубавото си легло да си хърка в него, на воля там да си хъркоти до края на нощите си?

— От всичко става ясно, че е притежавал две легла — едно първо и едно второ качество — обади се второкачествено господин Бест Първокачесл-вений.

— Separatio a mensa et a thalamo^[137] — поправи го Бък Мълиган и събра всички усмивки.

— Древността споменава за прочути легла — елегантно се обади Еглинтън с къдрава креватна усмивка. — Чакай да помисля.

— Древността споменава Стагирит^[138] и като недоучен хлапак, и като плешив езически мъдрец — започна Стивън. — Когато умира в изгнание, освобождава и осигурява собствените си роби, отдава почит на високопоставените, моли да бъде положен в земята до костите на починалата си съпруга, заклева приятелите си да бъдат добри с вече остарялата му любовница (не забравяйте Нел Гуин Херпилис), като настоява тя да остане да живее в къщата му^[139].

— Да не искаш да кажеш, че умрял и толкоз? — попита господин Бест леко обезпокоен. — Искам да кажа…

— Умрял е от препиване — не се сдържа Бък Мълиган. — Защото даже графът е щастлив пред канче пиво^[140]. О, да не забравя да ви споделя какво каза Даудън^[141].

— Какво? — попита Бестглинктън.

Уилям Шекспир & Co. Ltd. Уилям, човекът от народа и за народа. За повече подробности виж: Е. Даудън, Хайфийлд Хаус…

— Страхотно е! — Бък Мълиган въздъхна влюбено. — Попитах го какво мисли за обвинението в педерастия, повдигнато срещу барда. Той вдигна ръце във въздуха и рече: Всеизвестно е, че по онова време животът е кипял разгулно. Прекрасно! Пасивен педераст.

— Любовта към красотата ни кара да залитаме встрани от правите пътеки^[142] — подхвърли красивотъжният Бест към настроения егалитарно Еглинтън.

Неотстъпчивият Джон му отвърна строго:

— Докторът^[143] може да ни каже какво означават тези думи. Но това не може: хем вълкът сит, хем агнето цяло.

Ти ли го казваш? Дали ще успеят да изтръгнат от нас, от мен например, палмата на красотата^[144]?

— И вкусът към благосъстоятелност — подметна Стивън. Измъкна Шейлок от собствения си длъгнест джоб. Син на малцов гешефтар и същевременно лихвар, самият той се явява зърнен спекулант и лихвар, скътал настрана пшеница по време на гладните бунтове. Без съмнение от него са взимали назаем онези търсачи на преклонение, споменати от Четъл Фалстаф, които свидетелствали и за неговата добросъвестност по време на сделките. Осъдил колега актьор заради цената на няколко торби малц и стръвно настоявал за точното спазване на договора, особено за полагащата му се лихва върху всеки отпуснат грош. Как иначе това момче конярче^[145] и начеващо театралче ще забогатее толкова бързо? От всичко умеел полза да извлича, каквото и да се случи, все се оказвало, че наливало вода в личната му воденица. Шейлок, например, е творение в стил на тогавашната мода да се преследват евреите, която се установява след обесването и разчленяването на кралския лекар Лопес, когато еврейското му сърце било изтръгнато, докато чифутинът още дишал: Хамлет и Макбет пригласят на възкачването на престола на онзи шотландски философо-фантазьор, дето си падал по магии и печени вещици^[146]. Изгубената армада е неговият отговор в Напразни усилия на любовта. Неговите пищни пиеси, пресъздаващи определени моменти, както и историческите му драми, плават с платна, издути докрай от попътния вятър на Мафекингски ентусиазъм^[147]. Съди уорикшърските йезуити, а на нас ни пробутва теорията на един пиян вратар^[148] относно двусмислието на думите на някакъв криводушник. А когато корабът Морска дързост най-накрая се завръща от Бермудските острови^[149], пиесата, от която Ренан толкова много се възхищава, е вече готова и кого виждаме в нея? Патси Калибан, нашият американски братовчед. Захаросаните сонети следват по стъпките на Сидни^[150]. Що се отнася до феята Елизабет, или с други думи морковенокосата Бес, девственицата грубиянка, послужила за вдъхновение на Веселите уиндзорки, дай й на нея някой майнхер от Олмани^[151] да се рови и тършува на воля в търсене на дълбокия смисъл на нещата, потънал в глъбините на коша за мръсно бельо.

Смятам, че го даваш много добре. Забърка хубава смес от всичко теолологикофилолологическо. Mingo, minxi, mictum, mingere.^[152]

— Докажи, че е бил евреин — одързости се Джон Еглинтън и очаквателно зачака отговор. — Твоят университетски декан твърди, че принадлежат към Светата римска църква.

Sufflaminandus sum.^[153]

— Той е германско производство — отвърна му Стивън, — също като главния френски ваксаджия на италиански сандали.

— Несметносмислен мъж — напомни им господин Бест. — Колридж го нарича несметносмислен. Amplius. In societate humana hoc est maxime necessarium ut sit amicitia inter multos.^[154]

— Свети Тома… — започна Стивън.

— Ora pro nobis^[155] — изпъшка монах Мълиган и се отпусна върху един стол.

И зави на умряло някакви рунически заклинания.

— Pogue mahone! Acushla machree!^[156] С нас е свършено оттук нататък! С нас е свършено, това е ясно!

Всички се ухилиха чинно.

— Свети Тома — обади се Стивън с усмивка, — чиито шкембелийски произведения обичам да чета в оригинал, пише за кръвосмешението от гледна точка, която се различава от онази на съвременната виенска школа, спомената от господин Магий, като по един доста мъдър и любопитен начин го оприличава на нещо, което може да се нарече всеядност на чувствата. Иска да каже, че любовта, дадена по този начин, на кръвен родственик, е в същото време скъпернически скътана, пазена и неотдадена на онзи непознат, който при определени обстоятелства би я жадувал. От всички раси на света евреите, които християните смятат за свидливи сребролюбци, са расата, която най-много се жени помежду си. Тези обвинения се отправят не без упрек. Християнските закони^[157], които всъщност пълнят гушката на евреите (за които, както и за лолардите, бурята е убежище), също стягат сърцето със стоманени скоби. Дали това са грехове или добродетели, ще ни каже старият Отче не-наш^[158], когато настъпи часът на Страшния съд. Но нормално е човек, който толкова неотстъпчиво държи на онова, което нарича свои права, за разлика от онова, което нарича свои дългове, да настоява също толкова неотстъпчиво и на своите права върху онова, което нарича своя жена. И никой негов ближен, и никой мистър Смешлю да не си и помисля да пожелава ни вола му, ни жена му, ни роба му, ни робинята му, ни осела му.

— Ни ослицата му — контрира Бък Мълиган.

— С нежния Уил грубичко са се отнесли — нежничко подхвърли нежният господин Бест.

— Кой Уил, коя воля?^[159] — сопна му се сладко-сладко Бък Мълиган. — Май нещо се оплетохме.

— Как коя? Волята за живот — изфилософства Джон Еглинтън, — защото у клетата Ан, вдовицата на Уил, имало само воля за смърт.

— Requiescat!^[160] — помоли се Стивън.

А наш’та воля и ищах?

Отдавна станаха на прах…

— Лежи — положена в своята мъртвешка вцепененост върху ложето втора употреба, досущ царица плачевна, макар че според твоите доказателства подобно легло в онези дни е било такава рядкост, каквато са днес автомобилите, а изящните резби по него били единственото чудо на чудесата в цели седем околни енории. На стара възраст взела да се увлича по пуритански проповедници (знае се, че един от тях отседнал в Ню Плейс и изпил цяла кварта бяло вино, за което платил градът, но в кое по-точно легло е спал, някак не иде да питаме) и тогава разбрала, че има душа. Тя била чела или пък той й изчел своите книжлета с пуритански памфлети и трактати, които били за предпочитане пред Веселите уиндзорки и като изпуснала нощната си вода в голямото цукало, умислила се най-дълбокомислено над Здрави телени котета за гащите на вярващия и Най-духовното енфие за кихавицата на най-благочестивите смъркащи души. Венера била виновна за кривоустата й молитва. Agenbite of inwit: угризения на съвестта. Век на издъхващото блудство, който търси своя бог.

— Историята е показала верността на всичко това — inquit Eglintonus Chronolclogos^[161]. — Епохите се сменят. Но ние знаем от най-достоверен източник, че най-лошите врагове на човека ще си останат неговият дом и семейство. Имам усещането, че Ръсел е прав. Какво ни интересува неговата съпруга, неговият баща? Бих казал, че само поетите на семейното огнище имат семеен живот. Фалстаф не е бил семеен човек. Мисля, че тлъстият рицар е неговото най-висше творение.

Кльощав, той се облегна назад. Свенливецо, отречи се от своите родственици, тесногръдите и боязливи богуверни. С безбожните трапезничи, задига канчета от кръчмите. Поканен, пристига бащата от ълстърски Антрим. Посещава го тук в дните на тримирене. Господин Магий, сър, един джентълмен иска да ви види. Мен ли? Казва, че е вашият баща, сър. Дай ми моя Уърдсуърт. Влиза Великият Матю Магий, груб недодялан селяндур, като че в гората расъл, копчелъкът му замрежил рибата отвътре, партенките му оцапани с калта на през десет гори и планини, в ръката му пръчка от ябълка дивачка.

Твоят собствен? Той познава твоя старец. Вдовецът.

Връщам се от празничния Париж, бързам към бедняшки занемареното й смъртолеговище, на пристана едва докосвам ръката му. Гласът говори с нова топлота. Доктор Боб Кени е при нея. Очи, които ме обичат. Но не ме познават.

— Бащата — рече Стивън, опитвайки се да надмогне своята безнадеждност, — е необходимо зло. Написал е пиесата през месеците непосредствено след смъртта му^[162]. Ако приемем, че той, вече прошарен мъж с две дъщери за женене, закръглил трийсет и пет лазарника, nel mezzo del cammin di nostra vita^[163], равни на цели петдесет по жизнен опит, е всъщност голобрадият студент от Витенберг, тогава трябва да приемем още, че неговата седемдесетгодишна майка е лъстивата кралица. Не. Трупът на Джон Шекспир не броди нощем по земята. А час след час той гние ли, гние. Почива в мир, без оръжията на бащинството, ала оставил на сина си имане духовно. Каландрино на Бокачо е първият и последен мъж, който се почувствал като с дете в утробата. Бащинството, в смисъл на съзнателно оплождане, е непознато на мъжа. То е нещо като мистика, апостолическа приемственост от единородния до всекиродения. Именно върху тази мистерия, а не върху мадоната, която лукавият италиански интелект е подхвърлил на тълпите в Европа, е била основана църквата, при това основана непоклатимо, защото е почивала, подобно на света, макро- и микрокосмоса, върху празнота. Върху несигурното, върху неправдоподобното. Amor matris^[164], подлог и допълнение в родителен, може да се окаже единственото истинско нещо в живота. А бащинството — само юридическа фикция. Кой е бащата на сина, когото въпросният син трябва да обича, или той — сина.

За какво, по дяволите, намекваш?

Аз си знам. Млъквай. Господ да те порази! Имам си причина.

Amplius. Adhuc. Iterum. Postea.^[165]

Осъден ли си да го правиш?

— Разкъсват се от плътски срам, така постоянен и траен, че криминалните хроники в света, омърсени от гнусотата на всевъзможни други кръвосмешения и скотщини, едва ли сварват да го регистрират като прегрешение. Синове с майките си, бащи с дъщерите си, сестри лесбийки помежду си, любовта, която не смее себе си да назове, племенници с баби, затворници с ключалки, кралици с расови бикове. Нероденият син помрачава красотата: ала роден, носи болка, разделя чувствата, умножава грижите. Той е мъж: неговото израстване е залезът на бащата, неговата младост — завистта на бащата, неговият приятел — зъл враг на бащата.

Тогава си го помислих, на улица Мосю-льо-Пренс^[166].

— Какво в природата им ги свърза? Един миг на сляпо разгонване.

Баща ли съм? А ако бях?

Съсухрена несигурна ръка.

— Африканецът Савелий, най-изтънченият ересиарх от всички полски зверове, твърди, че Отецът е собствен син на себе си. Булдогът от Аквино^[167], за когото няма слово невъзможно, го опровергава. Добре тогава: ако отецът, който няма син, не е отец, тогава може ли синът, който няма отец, да бъде син? Когато Рътландбейкънсаутхамптъншекспир^[168] или някой друг негов съименник в комедията от грешки, е написал Хамлет, тогава той не е бил отец единствено на собствения си син, както и самият той не е бил вече син, бил е и се е чувствал баща на целия народ, баща на собствения си дядо, баща на своя нероден внук, който, по същата причина, никога не е бил роден за природата, която, както я разбира господин Магий, не търпи съвършенство^[169].

Еглинтъновите очи светнаха от удоволствие, огрени от свенливо сияние. Радостно поглежда, пуритан развеселен, през мрежата от клонки на цъфналия дрен.

Ласкай. Не често. Но ласкай.

— Сам на себе си отец — измърмори Синмълиган. — Чакай. Май съм издул корема. В главата си нося неродено дете. Атина Палада! Пиесата! Сцената, това е нещото! Давай да раждам!

И се хвана за изпъкналото си като корем чело с двете си акушерски лапи.

— А що се отнася до неговото семейство — рече Стивън, — името на майка му живее в Арденската гора^[170]. Нейната смърт му е помогнала да напише сцената с Волумния в Кориолан. А смъртта на неговото момченце — сцената със смъртта на младия Артур в Крал Джон. Хамлет, черният принц, е всъщност Хамнет Шекспир. Вече знаем кои са момичетата в Бурята, Перикъл и Зимна приказка. Коя е Клеопатра, котлите с месо в Египетската земя, коя е Кресида и коя Венера, можем да се досетим^[171]. Но има и друг член от неговото семейство, който е описан.

— Сюжетът се сгъстява — каза Джон Еглинтън.

Библиотекарят квакер влезе на пръсти, разтърси снага, размърда маска, потрепери набързо, тръп-тръп-тръп, кряк-кряк.

Вратата се затвори. Килия. Ден отвън.

Те слушат. Трима. Съвсем като насън.

Той — това са те, а ти — аз това съм.

Влез, безумство.

 

 

СТИВЪН. Имал е трима братя, Гилбърт, Едмънд и Ричард. Гилбърт на стари години разказал на някакви местни величия как на гос’ин Бирника му паднало билетче да гледа в самия Лонън братлето гос’ин Уилул, дето пише пиеси за театрото и видел една, дето имало бая кьотек и не щеш ли — един рипнал право на гърба на братлето^[172]. Ама иначе наденичките в театрото му напълнили душата. Той никъде не се среща, но Едмънд и Ричард се срещат в пиесите на прекрасния Шекспир.

МАГИЙГЛИНДЖОН. Имена! Какво е едно име?

БЕСТ. Ами например моето име, Ричард, нима не знаеш? Надявам се да кажеш една добра дума за Ричард, не се ли сещаш, заради мен самия.

(Смях.)

БЪК МЪЛИГАН (Piano, diminuendo).

Провикна се медикът Дик.

Отвърна му медикът Дейви…

СТИВЪН. В това триединство на черни желания, от злодеите коварни Яго, Ричард Гърбавия и Едмънд в Крал Лир двама носят имената на злите чичовци. Не, последната пиеса е написал или се канел да я напише, докато брат му Едмънд бил на смъртно ложе в Съдърк.

БЕСТ: Надявам се Едмънд да е устискал. Никак не искам моето име Ричард…

(Смях.)

КВАКЕРЛИСТЪР (A tempo). Но който открадне ми доброто име…

СТИВЪН (Stringendo). В пиесите си обаче е потулил собственото си име, иначе хубаво име, Уилям, статист тук, шут там, като художник в стара Италия е скрил лицето си в най-тъмния ъгъл на платното. Но виж в сонетите Уиловци колкото щеш. Също като Джон Гонт, милее за името си, толкова му е скъпо колкото и гербът, получен след упорити подмазвания^[173]: диагонална черна черта, копие в стоманена сребристост, honorificabilitudinitatibus, по-скъп му е и от славата сценична, ширнала се из цялата страна. Какво е едно име? Това се питаме от най-ранно детство, изписвайки името си, за което са ни казали, че е наше. Звезда нощна ли, утринна ли, метеор ли — какво светило е покатерило небосклона в часа на нашето рождение. Блестяло денем сам-самичко, а нощем сияело по-ярко и от Венера, там над делтата на Касиопея, полегналото на една страна съзвездие, което представлява подписът на неговия инициал в небосклона сред звездите^[174]. Очите му често го съзерцавали, ниско на хоризонта. на изток от мечката, докато крачел нощем през сънените летни нивя на връщане от Шотъри^[175], от топлината на нейните обятия.

И двамата доволно утолени. Аз също.

Не ми казвай, че е бил на девет години, когато тя угаснала.

И в нейните обятия.

Чакаш да те ухажват и любят. О, мекушавецо! Кой да те ухажва?

Тълкувай небесата. Autontimerumenous^[176]. Bous Stephanoumenos^[177]. Къде е твоята небесна конфигурация? Стивън, Стивън, ти, поравно хляба нарежи. S.D.: sua donna. Gia: di lui. Gelindo risolve di non amar S.D.^[178]

— Какво е това, господин Дедалус? — попита библиотекарят квакер. — Какъв е този небесен феномен?

— Нова звезда се появява ноще — отвърна Стивън, — облачен стълб дене^[179].

Какво повече да кажа?

Стивън погледна шапката си, бастуна си, обувките си.

Stephanos^[180], моят венец. Моят меч. Неговите обувки развалят формата на краката ми. Купи си нов чифт. Дупки в чорапите ми. И носна кърпа също.

— Ти обаче се справяш с твоето име — подхвърли Джон Еглинтън. — Твоето име, което е доста странно. Предполагам, че това обяснява необичайното ти чувство за хумор.

Моя светлост, Магий и Мълиган.

Изкусен занаятчия, ястреболик човек. Ти отлетя. Накъде? Нюхейвън-Лиеп, пасажер от трета класа. В Париж и обратно. Калугерица^[181]. Икар. Pater, ait.^[182] Пада, поглъща го морската бездна, завлича го, дави го като тинеста вада. Калугерица си ти. Той също.

Господин Бест вдигна книгата си и нетърпеливо понечи да каже:

— Това е много интересно, защото този мотив за братята, нали знаете, се среща и в старите ирландски митове. Точно както казваш. Тримата братя Шекспир. И при братята Грим, нали ги знаете, онези с приказките. Третият брат, който се оженил за спящата красавица и спечелил най-голямата награда.

Най-добрият от братята Бест. Добър, по-добър, най-добър.

Библиотекарят квакер изкуцука наблизо.

— Бих искал да знам — рече, — ти кой брат… Разбирам, че намекваш за нещо нередно в поведението на един от братята… Но може би избързвам?

Възпря се, огледа останалите и млъкна.

Един служител се провикна откъм вратата:

— Господин Листър! Отец Дайнийн иска…

— О! Отец Дайнийн! Незабавно.

Забавно, бавно изскърца по пода, полечка и бавно излезе незабавно.

Джон Еглинтън пак задуши дирята.

— Хайде — рече. — Нека чуем какво има да ни казваш за Ричард и Едмънд. Запазил си ги за десерт, нали така?

— Като ви помолих да си спомните за тези двама сродници благородници, чичото Ричи и чичото Едмънд — започна Стивън, — всъщност май поисках твърде много. Защото брат се забравя по-лесно и от чадър.

Калугерица.

Къде е твоят брат? В голямата аптека. Моят брус. Беше той, после Кранли, после Мълиган: сега тези тук. Реч, искаме реч! Но и действие. Действена реч. С подигравки ме изпитват. Игра. Играят те.

Калугерица.

Уморен съм от собствения си глас, гласът на Исав. Кон ми дайте! Кралство срещу кон!

По-нататък.

— Ще кажете, че тези имена са били вече в хрониките, от които е почерпил материала за своите пиеси^[183]. Защо именно тези хроники, а не други? Ричард, едно гърбаво копеле, извънбрачен урод, се люби с вдовицата Ана (какво е туй „име“?), кога е била друг път жена така ухажвана, кога е била така спечелвана? Ричард Завоевателя, третият брат, идва след Уилям Завладяния. Другите четири действия на пиесата висят като парцали след първото^[184]. От всички негови крале Ричард е единственият, който не се ползва с уважението на Шекспир. Уважението, този ангел, чиито правила крепят света. Защо допълнителният сюжет в Крал Лир, в който фигурира Едмънд, е трябвало да бъде задигнат от Аркадия на сър Филип Сидни с пришита към него келтска легенда, по-стара и от праисторията?

— Защото на Уил така му харесва — защити го Джон Еглинтън. — Днес вече знаем, че не трябва да смесваме норвежка сага с откъси от роман на Джордж Мередит. Que voulez-vous?^[185] — както би казал Мур. Не стига, че разположил Бохемия на крайбрежието, ами и в устата на Одисей слага думи на Аристотел^[186].

— Защо? — И Стивън сам си отговори. — Защото темата за брата изменник, узурпатор или прелюбодеец, или и тримата в едно, е за Шекспир онова, което сиромасите не са, защото тях всякога имаме при себе си^[187]. Темата за изгнанието, за пропъждането и от сърцето, и от дома, не престава да звучи, като се започне с Двамата веронци та чак до Просперо, когато решава да счупи вълшебната си пръчка и да я скрие вдън земя, а своите книги в морето да удави. Тя става дваж по-натраплива в средата на живота му, отразява се и в други теми, повтаря се, протасис, епитасис, катастасис, катастрофа^[188]. Повтаря се отново, когато той е съвсем близо до смъртта, когато неговата вече омъжена дъщеря Сюзан, издънка от стария дънер, е обвинена в прелюбодеяние. Но не друго, а първородният грях помрачил неговия светоглед, отслабил волята му и му внушил влечение към злото. Такива са думите на висшите църковни сановници от Мейнут: един първороден грях, както истинския първороден грях, е извършен от друг, в чийто грях той също е съгрешил. Това се чете между редовете на последните му думи, запечатани върху надгробния камък, под който нейните тленни останки не бивало да се полагат^[189]. Времето не ги е изличило. Красотата и покоят не са ги премахнали. Те се виждат навсякъде в безкрайното разнообразие на създадения от него свят, в Много шум за нищо, на два пъти в Както ви харесва, в Бурята, в Хамлет, в Мяра за мяра, както и във всички други пиеси, които не съм чел.

Изсмя се, за да освободи ума си от бремето на своя ум.

Съдия Еглинтън обобщи:

— Истината е по средата — отсече той. — Той е и призракът, и принцът. Човек е той — погледнат като цяло.

— Така е — намеси се Стивън. — Момчето от първо действие е зрелият мъж в пето действие. Погледнато като цяло. В Цимбелин и в Отело той е сводникът и рогоносецът. Играе и го играят. Влюбен ту в идеал, ту в перверзия, и като Хосе убива истинската Кармен. Неговият неукротим интелект е самият разбеснял се от ревност Яго, който все едно и също иска: мавърът у него да страда.

— Ку-ку! Ку-ку! — Куку Мълиган изкука похотливо. — Ку-ку, ку-ку — опасен знак.

Мрачният свод пое ехото и го върна.

— А Яго, що за тип е само! — неустрашимо извика Джон Еглинтън. — След всичко изречено Дюма син (или пък беше Дюма баща) ще излезе най-прав. След Бог най-много е сътворил Шекспир.

— Мъж не го радва, жените също — рече Стивън. — След дълго отсъствие се връща в онази точка на земята, където се е родил, където винаги е бил, мъж или момче, мълчалив свидетел, и там идва краят на попрището му жизнено, но преди това засажда една черница. После умира. Кръгът се затваря. Гробарите погребват Хамлет баща и Хамлет син. Крал и принц най-сетне в обятията на смъртта под музикален съпровод. И независимо дали убит или предаден, дали оплакан от сълзливи и съчувствени сърца, дали датчанин или дъблинчанин, за смъртника скръбта е съпруг единствен, от който той развод не търси. Ако харесвате епилога, вгледайте се продължително в него: преуспяващият Просперо, добрият мъж е възнаграден, Лизи, на дядо сладкото шекерче, чичкото Ричи, лошият пометен от поетическата правда и натикан там, където отиват всички лоши. Сюрприз и завесата пада. Открил е значи във външния свят действителности, които във вътрешния му са били само възможности. Метерлинк казва: Ако днес Сократ излезе от къщата си, той ще открие мъдреца, седнал на стъпалата отпред. Ако Юда тази нощ излезе навън, стъпките му ще го отведат право при Юда^[190]. Във всеки живот има много дни, ден след ден. Крачим през себе си, срещаме крадци, призраци, великани, старци, младежи, съпруги, вдовици и братя по любов. Ала винаги себе си срещаме. Драматургът, който написа фолиото на този свят и го написа сквернословно (Той първо ни даде светлина, а слънце — два дни по-късно^[191]), господарят на нещата каквито са, когото по̀ католиците и от папата наричат dio boia, тоест бог-палач, несъмнено присъства, погледнат като цяло, във всеки един от нас, коняр и касапин, щеше да стане и сводник, и рогоносец, ако не бяха ония съкращения небесни, предсказани още от Хамлет да няма никакви женитби повече, прославен мъж, ангел андрогин, съпруга на самия себе си.

— Еврика! — извика Бък Мълиган. — Еврика!

Ненадейно развеселен, той скочи и с една крачка се озова до бюрото на Джон Еглинтън.

— Може ли? — попита. — Защото Бог проговори на Малахия.

И започна да дращи върху лист хартия.

На излизане да си взема няколко листа от бюрото му.

— Тези, които са се оженили вече — възвести смиреноуравновесения вестител господин Бест, — с изключение на един, нека си живеят. Но другите да останат каквито са!

Изсмя се нежененият към Еглинтън Йоан, ерген на изкуствата^[192].

Неоженени, невъзлюбени, нащрек за уловки, нощем те плюнчат и преплюнчват всяко ново издание на Укротяване на опърничавата с бележки и коментари, с всевъзможни варианти на оригиналния текст.

— Само ни будалкаш — обобщи Джон Еглинтън, като се обърна към Стивън. — Доведе ни чак дотук да ни запознаеш с един най-обикновен френски триъгълник. Вярваш ли в собствената си теория?

— Не! — мигом му отвърна Стивън.

— Ще си направиш ли труда да я напишеш? — попита господин Бест. — Трябва да го направиш под формата на диалог, нали знаеш, като диалозите на Платон, които пише Уайлд^[193].

Джон Еклектикон^[194] се усмихна многозначително.

— Е, в такъв случай — продължи той, — не виждам защо ще очакваш заплащане за нещо, в което самият ти не вярваш. Даудън вярва, че има някаква загадка в Хамлет, но повече от това не желае да каже. Хер Блайбтрой, онзи, когото Пайпър срещнал в Берлин, дето се мъчи да докаже теорията за граф Рътланд, вярва, че тайната е скрита в Стратфордския монумент. Кани се да посети сегашния тамошен херцог, твърди Пайпър, и да му докаже, че не друг, а неговият праотец е написал пиесите. Това ще бъде голяма изненада за Негова светлост. Но онзи вярва в собствената си теория.

Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми^[195]. Което какво ще рече, помогни ми да вярвам или помогни ми да не вярвам? Кой ще ти помогне да вярваш? Egomen.^[196] А да не вярваш? Някой друг.

— Ти си единственият сътрудник на Дана, който си иска сребърниците. Освен това не знам нищичко за следващия брой. Фред Райън държеше да има място за една икономическа статия.

Фредрайън. И той ми даде назаем два сребърника. Помогна ми да се оправя в тежък миг. Икономика.

— Срещу една гвинея — продължи Стивън — ти разрешавам да публикуваш този разговор.

Бък Мълиган се изправи след ухиленото си дращене, доухили се, после заяви тържествено с порядъчна доза захаросана злобица:

— Отбих се при поета Кинч в неговата лятна резиденция на улица Мекленбъро и го сварих да чете, изцяло погълнат, Summa contra Gentiles^[197] в компанията на две триперясали дами — Нели Свежарката и Розали, пристанищната курва.

Заряза четенето.

— Хайде, Кинч. Ела, скитнико Ангус, Ангус на пойните птички^[198].

Ела, Кинч, вече изяде всичко до шушка. Ела, ще ти сервирам твоите собствени дреболии-карантии.

Стивън се изправи.

Животът от много дни се състои, така е. Ала до време.

— Ще се видим тази вечер — подхвърли Джон Еглинтън. — Notre ami^[199] Мур каза, че Малахий Мълиган трябва непременно да присъства.

Бък Мълиган размаха къс хартия и панамена шапка.

— Мосю Мур — отвърна — преподава френска литература и френски неща на младежта. Ирландската. Ще бъда там. Тръгвай, Кинч, поетите трябва да пият. Можеш ли да вървиш по права линия?

През смях…

Има да се наливам до единайсет^[200]. Хиляда и една ирландски нощи.

Шут-селяндур…

Стивън селяндура следва…

Един ден в Националната библиотека, така се случи, разприказвахме се. Шексп. След селяндурския му гръб поех тогава. Селякът вече така е застигнал придворния, че току му настъпва слиновете на петите^[201].

Стивън се сбогува, после мрачно потиснат пое подир шута-селяк със сресана глава, пресноподстригана, излязоха от сводестата стаичка и ето ги насред ослепителната дневна светлина на безмисленето.

Какво научих? От тях? От мен?

Сега пошляй се като Хейнс.

Читалнята за редовни читатели. В книгата за посетители Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл парафира със завъртулки своите безкрайни многосричности. Тема: Луд ли е бил Хамлет? Лъсналото квакерското теме се наведе елейно към свещеничето в буквоядски разговор.

— Но, разбира се, сър, заповядайте… Ще бъда поласкан…

Развеселен, Бък Мълиган се разприказва весело със себе си, като от време на време си кимаше самодоволно:

— Задоволен гъз.

Стигнаха кръстовидната преграда.

Това не е ли?… Шапката със синя лента… Пише нещо някак лениво… Какво ли? Май обърна се насам?…

Извитата балюстрада; тихичко тече си Минций.

Пък Мълиган^[202], с панамен шлем, пое стъпка по стъпка, ямбически запристъпя, пусна си гласа най-безгрижно:

Джон Еглинтън, братленце Джо,

защо не се ожени ти, защо?

Опръска въздуха със слюнки:

— О, китаец без брадичка! Чин Чу Ег Лин Тон. Курдисахме се в тяхната ложа, двамата с Хейнс, в залата на водопроводчиците^[203]. Нашите актьори създават там новото изкуство на Европа, както гърците навремето или като М. Метерлинк. Театърът Аби! Надушвам сърдитата смрад на отците^[204].

Изплю се без плюнка.

Забравил я: колкото е могъл да забрави пердаха, дето го е ял от гадняра Луси^[205]. И изоставил femme de trente ans^[206]. А защо не са се родили и други деца? И първородното момиче?

Многоумности. Връщай се обратно.

Мрачният отшелник е все още там (получава си агнето — цяло), както и прелестният младок, любимец на всички удоволствия, палавите руси къдрици на Федър.

О!… Аз само, ами… исках… забравих, че… той…

— Лонгуърт и Макърди Аткинсън бяха там…

Пък Мълиган закрачи победоносно, зачурулика трепетливо:

Пачаврата май нищо не извика,

не чух да казва нещо и войника,

ала това отпрати мислите ми бързи

към Аткинсън, Еф. Ем. Макърди.

Да, същият, със дървения крак

и със поличка — много ясен знак,

дето вкуса на винцето не знае,

от жажда да умира — пак нехае;

към милия Магий с устата голобрада,

дето кат’ чуе брак, перде му пада.

И двамата не щат жени,

чекии нека бият до зори!

Давай, шутосвай се на воля. Опознай себе си.

Стои под мен, нагоре към мен любопитства. Спирам.

— Печална пантомимо — подкачи го Бък Мълиган, — Синг вече не носи черно, за да е по-близо до цветовете на природата. Само враните, свещениците и английските въглища били черни.

По устните му пробяга къдрав смях.

— Лонгуърт направо се е поболял — рече — след онова, което си написал за старата клюкарка Грегъри^[207]. О, ти, йезуитино, ти пиян престъпник и евреин! Тя ти дава работа във вестника, ти приемаш и от благодарност съсичаш писанията й на парчета. Не можеш ли да правиш като Йейтс?

Продължи да му чете конско, ту се мръщеше, ту пропяваше, грациозно размахал ръце във въздуха:

— Най-красивата книга, излязла от пределите на нашата страна по мое време. Напомня на Омир.

Спря в основата на стълбата.

— Написал съм пантомима — заяви тържествено.

Колонадата в мавърската зала, увивни сенки, сключили ръце. Идеално за игра на дама, понеже игрището в общинската ливада е плувнало в кал.

Обърна кривата си клоунска усмивка към Стивън и рече:

— Маскировката май прозира. Но чуй това. И зачете ясно, силно и изразително:

— Действащи лица:

 

ТОБИ ДАГОДУХОВ (издухан поляк)

ПИЧ ВЪШКАТА (горски от гъсталака)

МЕДИЧЕТО ДИК и МЕДИЧЕТО ДЕЙВИ — два заека с един куршум

БАБА ГРОГАН (водоноска)

НЕЛИ СВЕЖАРКАТА и РОЗАЛИ (пристанищна курва)

 

Изсмя се, залюля глава напред-назад и продължи напред, последван от Стивън: веселяшки се обърна към сенките, души човешки.

— О, нощта в Камдън Хол, когато дъщерите на Ерин трябваше да запретват поли, за да те прескачат, докато ти лежеше в несвяст насред собствения си черничноцветен, многоцветен, многообилен бълвоч!

— Най-невинният син на Ерин — обади се Стивън, — за когото някога са си запретвали полите.

Тъкмо да излезе през вратата, усети, че някой върви зад гърба му и затова се дръпна встрани.

Разделиха се. Сега е моментът. А после накъде? Ако днес Сократ излезе от къщата си, ако Юда тази нощ излезе навън. Защо? Онова се крие накъде в пространството, до което във времето аз трябва да достигна сам, неизбежно.

Моята воля: неговата воля ме гледа в упор. Между нас — морета.

Един човек мина помежду им, поклони се, кимна.

— Отново добър ден — рече Бък Мълиган.

Порталът.

Тук се взирах в птиците за някакво знамение. Ангус с птиците на вдъхновението. Долитат, отлитат. Снощи и аз летях. С лекота. Хората се удивляваха. После прелетях улицата на блудниците. Поднесе ми кремоплодов пъпеш. Влизай. Ела. Ще видиш кой.

— Евреинът скитник — прошепна Мълиган с паляческо благоговение. — Видя ли му очите? Как само те изгледа, желае те. От теб боя се, моряко древний. О, Кинч, грози те опасност. Опичай си акъла.

Привичките оксънфордски^[208].

Пладне. Колелото на слънчевия диск се търкаля по сводестия мост.

Черният гръб мина пред тях. Походка на леопард, надолу, през входа, под бодливите шипове на решетестата външна ограда.

Те след него.

Продължавай да ме обиждаш. Говори.

Свежият въздух изостряше ъглите на сградите по улица Килдеър.

Няма птици. Две нежни перца от дим танцуваха над покривите, литнали нагоре, перести перца, в легло от пух, като пух издухани.

Стига стремления. Мирът на друидските жреци в Цимбелин, първожрецът: цялата земя в олтар божествен да превърнем.

Да славим боговете!

И нека къдравият жертвен дим

на нашите олтари възрадва ноздрите им!^[209]