Джеймс Джойс
Одисей (7)

7.^[1]

В сърцето на ирландската метрополия

Пред колоната на Нелсън^[2] трамваите намаляваха, маневрираха, прехвърляха лирите и поемаха към Блакрок, Кингстън и Далки, към Клонски, Ратгар и Теренюър, парка Палмерстън и северен Ратмайнс, Сандимаунт Грийн, Ратмайнс, Рингсенд и Сандимаунт Тауър, към Харолдс Крос. Дрезгавият глас на кондуктора от Обединени трамвайни линии изрева страховито:

— Ратгар и Теренюър!

— Който е за Сандимаунт Грийн, да побърза!

Отляво и отдясно паралелно издрънчаха двуетажен и едноетажен трамваи, които отиваха към крайните си спирки, после свиха по релсите и пак заплаваха успоредно.

— Палмерстън парк! Тръгваме!

Носителят на короната

Пред главния вход на централната поща са се курдисали ваксаджийче до ваксаджийче: подвикват, вапсат и лъскат. На улица Норт Принс са паркирани яркочервените пощенски коли на Негово величество с кралските инициали — E.R.^[3] — изписани и от двете им страни, шумно мятат в тях чували с писма, картички, писма-картички, колети, застраховани и платени, за столицата, за провинцията, за Англия и чужбина.

Господата от пресата

Каруцари с тежки кундури търкаляха тъпотрополящи бъчви от складовете на улица Принс, после ги хакваха нагоре във вагоните на пивоварната. Във вагоните на пивоварната се хакваха тъпотрополящи бъчви, изтъркаляни нагоре от каруцари с тежки кундури от складовете на улица Принс.

— А ето, намерих я — каза Ред Мъри, — Александър Кийс.

— Би ли ми я изрязал? — попита господин Блум, — за да я занеса в редакцията на Телеграф.

Вратата към офиса на Рътлидж изскърца отново. Дейви Стивънс^[4], сгушен и някак дребен в огромната си дълга пелерина, с малка шапка като венец над къдравите му букли, излезе със свитък вестници под пелерината, кралският куриер.

Дългите ножици на Ред Мъри изрязаха рекламата от вестника с помощта на четири решителни кръцвания. Ножици и лепило.

— Ще мина през печатарския цех — рече господин Блум, като взе изрязаното квадратче.

— Разбира се, ако иска цял абзац — обади се Ред Мъри със сериозен тон и писалка зад ухото, — можем да се погрижим.

— Добре — кимна господин Блум. — Ще се опитам да го убедя.

Убедим.

Уилям Брейдън, благородник от Оукландс, Сандимаунт

Ред Мъри побутна господин Блум по ръката с ножиците и прошепна:

— Брейдън.

Господин Блум се обърна и видя как облеченият в ливрея портиер свали шапката си с надпис, докато една внушителна фигура влезе помежду вестникарските табла на седмичника Фриман и Нашънъл Прес и на Фриманс Джърнъл и Нашънъл Прес. Тъпо трополясваха бъчонки с Гинес. Гордо заизкачва стълбите, въоръжен с чадър, строго, сериозно, обрамчено с брада лице. Гърбът, облечен в гладък вълнен плат, се въздигаше с всяко ново стъпало по-нагоре: гърбът. Целият акъл е в мазния му врат, обичаше да казва Саймън Дедалус. Отзад се виждаха дебели дипли плът. Тлъсти вратни гънки: ред лой, ред врат, ред лой, ред врат.

— Не смяташ ли, че в лице прилича на нашия Спасител? — прошепна Ред Мъри.

Вратата на Рътлидж пак изпъшка: ф-ю-ю, с-к-р-ъ-ъ-ъ-ц. Винаги така ги правят, врата срещу врата, за да му е по-удобно на вятъра. Ха вътре, ха вънка.

Нашият спасител: овално, обрамчено с брада лице: шепти в мрака, говори на Мария, на Марта. Въоръжен с чадърен меч, пристъпва към светлините на рампата: тенорът Марио^[5].

— Или на Марио — додаде господин Блум.

— Да — съгласи се Ред Мъри. — Твърдят, че Марио е отрязал главата на нашия Спасител.

Иисус Марио, по бузите му руж, наконтен с къс мъжки жакет, а краката му — като мотовилки. С ръка върху сърцето. В Марта^[6].

Върни се, изгубена моя.

Върни се, моя любима.

Владишки жезъл и перо

— Негово преосвещенство се обажда два пъти от сутринта — каза Ред Мъри умислено.

Продължаваха да зяпат коленете, прасците, обувките, скри се. Вратни гънки.

Едно пощаджийче се вмъкна чевръсто, хвърли телеграмата на тезгяха и пое обратно с пощаджийска скорост, като само се провикна:

— За Фриман!

Господин Блум рече натъртено:

— И той е един от нашите спасители.

Блага усмивка го сподири, докато вдигаше подвижното крило на тезгяха, после, докато излезе през страничната врата, по топлите мрачни стълби и коридора, по вече вибриращите дъски на пода. Ще успее ли да спаси тиража? Туп-туп, туп-туп. Тъпо туптене.

Блъсна стъклената летяща врата, влезе и настъпи пръснатата наоколо опаковъчна хартия. През шпалир от тракащи барабани се упъти към малкия работен кабинет на Нанети^[7].

С голямо прискърбие ви уведомяваме за смъртта на един дълбоко уважаван наш дъблински съгражданин

Ето ти го и Хайнс тук: сигурно с дописката за погребението. Тъпо трополене. Тази сутрин тленните останки на покойния господин Патрик Дигнъм. Машини. Паднеш ли им, ще те раздробят на атоми. Днес те управляват света. Собствените ми чаркове също здраво се трудят. Но и те като тези тук стават неуправляеми: ферментация, братче. Обработват и изхвърлят, бачкат, та се късат. А онзи стар сив плъх драпа да се напъха.

Как се издава голям ежедневник

Господин Блум спря зад съсухреното тяло на началника на цеха, колкото да се полюбува на лъсналото му теме.

Странно, никога не е виждал истинската си родина. Ирландия е моето отечество, казва. В настоятелството на колежа. Тръби навред, пеняви се, че е човек работещ, а не професионален политик. Рекламите, казва той, и пикантните историйки, те продават газетата, а не втръсналите на всички ни новини. Кралица Ана е мъртва. Оповестено от властите в лето Господне хилядо и не знам кое си. Имението е разположено в окръг Розеналис, баронство Тийначинч. На всички заинтересовани джамбази, съгласно поетите ангажименти, привеждаме данни за броя на мулетата и дребните испански коне, изнасяни от Балина^[8]. Поуките на природата^[9]. Заядливи злободневки. Поредната история на Фил Блейк за Пат и ирландския Бул. Страницата на чичо Тоби за мъдри малчугани. Въпроси на провинциални простаци. Уважаеми господин редактор, страдам от газове. С какво да ги лекувам? Виж, това ми харесва. Научаваш много, като поучаваш другите. Личните наблюдения на седмичника К.З.К. Картинки за кретени. Добре сложени тела се къпят на плажа. Най-големият балон в света. Да отпразнуваме двойната сватба на двете сестри. Двамата младоженци широко ухилени един срещу друг. Печатарят Купрани също^[10]. Повече ирландец от ирландците.

Машините потракваха в три четвърти такт. Трак, трак, трак. Ами ако той се парализира и никой не знае как да ги спре, ще продължат да тракат до безкрайност, ще печатат отново и отново, нагоре и надолу. Залудо буботи, залудо не стой. Тук е нужна хладномислеща глава.

— Е, господин съветник, ще влезе във вечерното издание, нали? — рече Хайнс.

Скоро ще му вика не господин съветник, а господин кмете. Дългия Джон стоял зад него, така разправят.

Началникът, без да отговори, надраска за печат в единия ъгъл на листа и даде знак на словослагателя. Той пък безмълвно положи листа върху зацапана стъклена поставка.

— Добре, благодаря — каза Хайнс, докато се отдалечаваше.

Господин Блум се изпречи на пътя му.

— Ако си тръгнал за пари, знай, че касиерът току-що отиде да обядва — рече му и посочи назад с палец.

— А ти взе ли си ги? — извика Хайнс.

— Аха — отвърна му господин Блум. — Ако побързаш, може и да го хванеш.

— Благодаря ти, старче — извика му Хайнс. — И заем ще му изкрънкам.

И, окрилен, забърза към Фриманс Джърнъл.

Три шилинга му дадох назаем в пивницата на Мар. Преди три седмици. За трети път му намеквам.

Рекламният агент в действие

Господин Блум постави изрезката върху бюрото на господин Нанети.

— Извинявай, съветник — рече. — Тази реклама, нали разбираш. На Кийс, спомняш ли си?

Господин Нанети задържа поглед върху изрезката, после кимна.

— Иска я за юли — додаде господин Блум.

Не чува. Нанан. Железни нерви.

Началникът посегна с молива си към нея.

— Ама не — прекъсна го господин Блум. — Той иска да я промени. Кийс^[11], разбираш ли? Иска да има два ключа отгоре.

Страхотен грохот. Може би пък чува какво искам да му.

Началникът търпеливо обърна ухо към него, вдигна единия си лакът и започна бавно да чеше подмишницата на жакета си от алпака.

— Ето така — рече господин Блум и кръстоса показалците си при нокътя.

Нека първо това проумее.

Господин Блум вдигна очи от кръстосаните си пръсти, погледна изпитото лице на началника, прежълтял като от жълтеница, и по-нататък отвъд послушните ролки, които подаваха хартията от огромни, прилични на паяжина рула. Трак-трак и така, докато я изтракат цялата. Километри още неразвита хартия. Какво става с нея след това? О, месото си да завиеш, колетчето да опаковаш: безброй употреби, служи за хиляда и едно неща.

Като ловко му пробутваше думите си в паузите между траканията на машините, той същевременно взе бързо да рисува върху издраскания плот на бюрото.

Къщата на ключовете

— Нещо такова, разбираш ли? Два кръстосани ключа ей тук. Затворени в кръг. А на това място тук изписано името Александър Кийс, търговия с чай, вино, спиртни напитки и така нататък.

Май по-добре да не му давам акъл как да го прави, да не му се бъркам в работата.

— Съветник, ти знаеш най-добре какво иска той. После отгоре в дъга: къщата на ключовете, нали разбираш, визира се къщата на Кийс. Как смяташ, добра ли е идеята?

Началникът приплъзна заетата си с чесане ръка по-надолу по ребрата, стигна до последното и там задращи на място.

— Идеята — взе да пояснява господин Блум — за тази къща на ключовете, нали разбираш, съветник, е намек за парламента на остров Ман^[12]. Демек самоуправление. И понеже нали на острова ходят много туристи, та затова. Лови око, к’во ще кажеш? Така ще стане ли?

Защо не взема да го попитам и как се произнася това voglio. Но от друга страна, ако не знае, само ще се сконфузи. По-добре да си мълча.

— Ще стане, защо да не стане — отвърна му началникът. — Имаш ли макет?

— Мога да дам — побърза да отговори господин Блум. — Същото го има в един килкенски^[13] вестник. И там е с къща. Ще изтичам да попитам. Значи това трябва да се направи и един малък абзац, който да привлича вниманието. Нали знаеш, обичайните неща. Лицензиран търговец, висока класа, отдавна се нуждаем и така нататък.

Началникът нещо се замисли.

— Разбира се, че можем да го направим — рече, — но първо той да си поднови договора за реклама с още три месеца.

Един словослагател му донесе бледа шпалта. Започна да я проверява и се умълча. Господин Блум остана да стърчи до него, заслушан в гръмовния пулс на коляновите валове, зазяпан в мълчаливите фигури на словослагателите, застанали като на пост пред наборните каси.

Правопис

Всеки иска да си проверява правописа. Същинска мания. Тази сутрин обаче Мартин Кънингам забрави да ни донесе правописния си ребус. Провери и поправи: Необикновенна е глетката, безскрайно е онинието на клетиа продавач на круши, седнъл под уградата на блиското гробиште, уличен незщасник. Ужасно глупаво, нали? Уградата нарочно заради уличен — едното вярно, но другото не.

Можех нещичко да кажа, когато нахлупваше цилиндъра си. Благодаря, вика. Трябваше да подхвърля нещо, да речем, за старата шапка. Не, не бих могъл. Например, че сега изглежда като нова. И тогава стой, та гледай физиономията му.

Ш-л-и-и-т. Най-долната платформа на първата машина се шлитна, изхвърли напред подавачката си, шлиит, заедно с първата партида сгънати на коли вестници. Шлиит. Почти като жива, шлитна се сякаш нарочно, за да привлече вниманието към себе си. Прави каквото може, за да проговори. Вратата и тя току изскърцва с едно шлиит, моли се някой да я затвори. Всичко говори по своя си начин. Шлиит.

Известен духовник инцидентен дописник

Началникът върна шпалтата, но ето че нещо му щукна.

— Чакай! Къде е писмото на архиепископа? Трябва да се пусне и в Телеграф. Къде е… как му беше името?

Огледа се, заби поглед в гръмогласните нечленоразделни машини.

— Мънкс ли, сър? — дочу се глас откъм цеха с отливките.

— А-ха. Къде е Мънкс?

— Мънкс!

Господин Блум прибра изрезката си. Време е да се омита.

— Ще взема макета, господин Нанети — рече, — а пък ти ще избереш най-хубавото място, сигурен съм.

— Мънкс!

— Да, сър.

Подновяване с още три месеца. Първо да му кажа, че да ми олекне. Трябва да опитам. Ще настоявам за август: чудесна идея: месец на конското шоу. Болсбридж^[14]. Тълпи туристи заради шоуто.

Бащата на дневната смяна

Той прекоси наборния цех, мина покрай един прегърбен старец с очила и престилка. Дядо Мънкс, бащата на дневната смяна^[15]. Какви ли не неща са минали през ръцете му за толкоз години: некролози, реклами на кръчми, речи, бракоразводни дела, намерени удавници. Сега е вече на края на силите си. Сръдлив сериозен старец, едва посъбрал нещичко в спестовната си книжка. Жена му готви и пере цял живот. Дъщеря му и тя върти машината, ама във вестибюла у дома. Джейн е грозновата, без майтап, горката.

И празник Пасха наближава

Забави ход да погледа словослагателя, който сръчно редеше печатарските букви. Изчиташе ги отзад напред. И как чевръсто се справяше. Това сигурно иска дълга практика. мънгиД. киртаП. Бедничкият папа и той с неговата хагада^[16], обичаше да ми чете на глас и плъзгаше пръст отдясно наляво. Песах. Пък следващата година в Йерусалим^[17]. Боже, Боже, о, Божке! Цялата тази безкрайна история, докато излезем от Египет и влезем в дома на робството^[18], алилуя^[19]. Слушай, Израилю: Господ, Бог наш. Не, това беше по-нататък. После дванайсетте братя, синовете на Яков. После агнето, и котката, и кучето, и тоягата, и водата, и колачът, и ангелът на смъртта убива колача, той пък убива вола, а кучето убива котката. Звучи доста глуповато, ако не вникнеш в смисъла. Уж справедливост, а всеки изяжда всекиго. В края на краищата това е животът. Колко бързо работи. Повторението е майка на съвършенството. Сякаш вижда не с очите, а с пръстите си.

Господин Блум излезе от оглушителния грохот, прекоси прохода и се озова на стълбищната площадка. Сега ще има да се кандилкам с трамвая чак дотам, за да се окаже, че го няма. По-добре първо да му се обадя по телефона. Кой му беше номерът? Същият като на Цитроновата къща. Двайсет и осем. Двайсет и осем, четири, четири.

Пак този сапун

Спусна се надолу по стълбите. Кой, по дяволите, е издраскал целите стени с кибритени клечки? Сякаш на бас се е хванал, че може да го направи. В тези цехове винаги вони, тежка мазна миризма. От съседната книговезница на Том, хладно лепило.

Извади носната кърпа, за да си издуха носа. Цитрон-лимон? А, това е от сапуна. Махни го от този джоб. Пъхна обратно носната си кърпа и извади сапуна, премести го и за по-сигурно закопча задния джоб на панталона си.

Какъв парфюм използва жена ти? Все още мога да се върна вкъщи, с трамвая, ще кажа, че уж нещо съм забравил. Само да я зърна как се преоблича. Не. Стой тук. Не.

Откъм редакцията на Ивнинг Телеграф ненадейно избухна неистов кикот. Май знам на кого е. Какво ли става там? Ще се вмъкна за миг, колкото да звънна по телефона. На Нед Ламбърт, разбира се.

Влезе на пръсти.

Ерин^[20], искрящ изумруд сред сребристи вълни

 

— Призракът иде^[21] — приглушено изшептя професор Макхю с бисквитенопълната си, извърната към прашния прозорец уста.

Господин Дедалус, застанал до празната камина, зазяпан в насмешливото лице на Нед Ламбърт, се обади язвително:

— Иисусе Христе, наистина ще получа стомашни киселини, дирника ми ще изприщят.

Нед Ламбърт, седнал върху масата, продължи да чете:

— Или отново, забележете лъкатушните извивки на бълбукащото поточе, което шумоли, накъдрено от лекия зефир, спъва се в камъчетата, препречили пътя му, сърди им се, бърза към бурните води на Нептуновата морска шир, сред мъхнати брегове, обгрявано от сиянието на щедрите слънчеви лъчи, скътало в замечтаната си гръд смълчаните сенки на надвисналия отгоре му кичест свод на горските исполини. Какво ще кажеш, а, Саймън? — попита и надникна над горния край на разтворения вестник. Това се вика висок стил, братче?

— Бая питиета трябва да е смесил — отвърна му господин Дедалус.

Нед Ламбърт се изсмя, шляпна вестника върху коленете си и повтори:

— Скътало в замечтаната си гръд смълчаните сенки. О, не, не издържам! Ще пукна!

— И Ксенофонт в Маратон е взрян — обади се господин Дедалус с тържествен глас, като сам погледна към пустото огнище и към прашния прозорец, — а Маратон — в егейските води^[22].

— Стига, предостатъчно! — провикна се професор Макхю от мястото си до прозореца. — Да не съм чул повече и дума от тази плява.

Доизяде вече отхапаната си като месечина бисквита и лакомо загриза следващата, която стискаше в другата си ръка.

Голямо цветистословие. Поетичното плещене на господин Дрън-дрън. Виждам, че Нед Ламбърт си е взел свободен ден. Ето как едно погребение може да ти зароби свободата на деня. Разправят, че се ползвал с голямо влияние. Ами как иначе, нали старият Чатъртън, вицеканцлерът, му е прачичо или пък прапрачичо. Казват, наближавал деветдесет лазарника. Сигурно колонката за неговото in memoriam е отдавна готова. Ама на, живее напук на всички. По-скоро нашичкият ще си отиде преди него. Джони, направи място за чичо си. Многоуважаваният Хеджис Еър Чатъртън. Сигурен съм, че треперещата му от старост ръка му драсва по едно-две чекчета на месец. Ще удари кьоравото, щом многоуважаваният ритне камбаната. Алилуя.

— Само още една полюцийка — отвърна му Нед Ламбърт.

— Какво четете? — попита господин Блум.

— Наскоро открит фрагмент от реч на Цицерон — надуто му отвърна професор Макхю. — Нашата прекрасна страна.

Кратко, но ясно

— Чия страна? — господин Блум попита простичко.

— Много уместен въпрос — каза професорът между две примлясквания. — С ударение върху чия.

— На Дан Досън, разбира се — отвърна му господин Дедалус.

— Това снощи неговата реч ли беше? — попита господин Блум.

Нед Ламбърт кимна.

— Чуй, чуй, само това чуй.

Дръжката се заби право в кръста на господин Блум, отворената врата го хласна и го приклещи в ъгъла.

— Прощавай — каза Джей Джей О’Молой и влезе.

Господин Блум отскочи пъргаво встрани.

— И аз прощавай — рече той.

— Здрасти, Джак.

— Влизай, влизай.

— Здравейте.

— Как си, Дедале?

— Абе, по-добре кажи ти как си.

Джей Джей О’Молой разклати глава.

Тъжно

Беше най-умният млад стажант-адвокат. Ама на, не му провървя. Тази трескава червенина по бузите не вещае нищо хубаво. Животът му виси на косъм. Какво ли шушукат зад гърба му? Май парични проблеми.

— Или отново, ако изкачим стройната редица планински върхове.

— Изглеждаш бомба.

— Да сте виждали тук редактора? — попита Джей Джей О’Молой и кимна въпросително към вътрешната врата.

— И още как — отвърна му професор Макхю. — И виждали, и чували. Затворил се е в светая светих заедно с Ленехан^[23].

Джей Джей О’Молой отиде до пюпитъра и взе да прелиства розовите страници на вестникарското течение.

Практиката му започнала да запада. Един от многото акаквомомчебеше. Падаш духом. Подхващаш комара. Затъваш в комарджийски дългове. Започваш да жънеш буря след буря^[24]. А имаше много добър договор с адвокатската кантора на Д. & Т. Фицджералд. Адвокати с перуки — удостоверение за сивото им вещество^[25]. Носят си го на ревера като значка или не, по-скоро като онази статуя в Гласневин. Май се зае да пише литературни рецензии за Експрес заедно с Гейбриъл Конрой^[26]. Много начетен човек. Майлс Крофорд започна в Индипендънт. Странно как тия вестникарски плъхове успяват да надушат всяко вакантно място, все по вятъра се въртят. Петли ветропоказалци. И горещо, и ледено с един и същ дъх духат^[27]. Не знаеш на какво да вярваш. Всяка история е вярна, докато не чуеш следващата. Хващат се за гушите, гологлави^[28], спорят, та пушек се вдига. Ала мине, не мине време и ето че пак свойски се потупват по рамото.

— О, не, за Бога, само това чуйте — примоли се Нед Ламбърт. — И отново, ако изкачим стройната редица планински върхове…

— Стига с тия бомбастични басни! — сряза го сприхаво професорът. — Празнодумстващ въздух под налягане!

— Върхове — продължи Нед Ламбърт, — които се извисяват високо във висините, промиват душите ни, сякаш…

— Акъла му промиват — подхвърли господин Дедалус. — Господи Боже всевечни, Боже милостиви! Да? Плащат ли му нещо за тия неща?

— Сякаш в необозримата панорама на ирландската съкровищница, необозрима и безпримерна, въпреки прехвалените първообрази в други превъзнасяни като първокласни места, заради самата им красота, заради гористите им хълмове, вълнисти равнини и тучни пасбища от свежа пролетна зеленина, потулени в неземната дантелено прокъсана прозирност на мекия и мистериозен ирландски здрач…

Неговият роден диалект

— Луната — обади се професор Макхю. — Забравил е Хамлет^[29].

— Който е забулил гледката нашир и длъж в очакване лъчистият диск на луната да просияе и пръсне навред сребристия си седеф.

— О, не! — извика господин Дедалус и изпъшка тежко и отчаяно. — Лайна с праз! Достатъчно, Нед! Животът е кратък.

Взе копринения си цилиндър, нервно духна рунтавите си мустаци, сви пръстите си като гребло и среса косата си.

Нед Ламбърт захвърли вестника и се изкикоти доволно. Миг след това дрезгав подлайващ смях разтегна небръснатото очилато лице на професор Макхю.

— Дан Тестото! — извика гръмогласно.

Тъй рече Уедъръп

Много хубаво сега да се присмиваш, когато всичко е черно на бяло, ама точно такива неща се харчат като топъл хляб. Пък и той нали идва от хлебопекарния бизнес, значи разбира от харчене на хляб. Защо иначе ще го наричат Дан Тестото. Ама добре си оплете кошницата. Дъщеря му, сгодена за оня в митницата, дето прибира акцизи и всевъзможни данъци, пък и кола кара. Хубаво се закачи за него. Къщата им винаги отворена за гости. Добро хапване дават. Уедъръп винаги тъй е казвал. Трябва да им бръкнеш право в джигера.

Вътрешната врата се отвори със замах и оттам се подаде пламнало остроносо лице с гребен от рехава косица. Дръзките сини очи ги изгледаха един по един, а дрезгавият глас отсече:

— К’во става тук?

— А, ето го и мнимия благородник! — тържествено обяви професор Макхю.

— Махаймисе оттук! Проклет стар педагог! — каза редакторът, след като успя да го разпознае.

— Хайде, Нед — каза господин Дедалус и нахлупи шапка. — След всичко това имам нужда от едно питие.

— Питие! — извика редакторът. — Никакво пиене преди вечернята.

— Страшно си прав — отвърна му господин Дедалус и излезе. — Хайде, Нед.

Нед Ламбърт се изхлузи от масата. Редакторът забоде сините си очи в лицето на господин Блум, по което пробягна усмивка.

— Майлс, идваш ли с нас? — попита го Нед Ламбърт.

Да си спомни за паметната битка

— Опълчението на Северен Корк! — извика редакторът и закрачи към камината. — Винаги сме печелили! Северен Корк с испански офицери!

— Че къде е било това бе, Майлс? — попита го Нед Ламбърт, забол умислен поглед в бомбетата на собствените си обувки.

— В Охайо^[30]! — изрева редакторът.

— Да бе, верно! Как не се сетих! — съгласи се Нед Ламбърт.

На излизане обаче подшушна на Джей Джей О’Молой:

— Делириум тременс в начална фаза. Тъжна работа.

— Охайо! — изграчи редакторът в писклив дискант с изпънат врат и вдигнато нагоре зачервено лице. — Мой край Охай!

— Съвършен амфимакър^[31]! — обади се професорът. — Дълга-кратка-дълга!

О, арфа Еолова

Извади конец за почистване на зъби от джоба на жилетката си, откъсна едно парче и като със звън от струна го завря между два от неизмитите си зъби.

— Банг, банг.

Господин Блум, като видя, че хоризонтът е чист, се отправи към вътрешната врата.

— Само за миг, господин Крофорд — рече. — Трябва да звънна по телефона във връзка с една реклама.

И бързо се вмъкна.

— Какво става с уводната за довечера? — попита професор Макхю, като се приближи до редактора и стовари върху рамото му яката си десница.

— Всичко е наред — отвърна му Майлс Крофорд вече по-спокойно. — Не му бери грижа. Здрасти, Джак. Всичко е наред.

— Добър ден, Майлс — каза му Джей Джей О’Молой и остави страниците да се огънат, да се изплъзнат и отново тихо да полегнат в течението на архива. — Днес ли ще се гледа онова дело за канадската измама?

Телефонът забръмча.

— Двайсет и осем… Не, двайсет… после две четворки… Точно така.

Познай победителя

Ленехан излезе отвътре с отделни страници от вечерния Спортс.

— Кой иска да знае сигурният победител в Златната купа? — провикна се. — Скиптър с жокей О. Мадън.

И хвърли листовете върху масата.

Откъм коридора долетяха крясъците на босите вестникарчета, профучаха наблизо и ето че вратата се отвори с трясък.

— Тихо! — изкомандва Ленехан. — Дочувам стъпки.

Професор Макхю прекоси стаята и сграбчи за врата един от пъпчивите малчугани, докато другите се разбягаха, хукнаха навън и офейкаха надолу по стълбите. Листове се разшумяха от въздушното течение, заплаваха грациозно из въздуха като сини завъртулки, след което се приземиха под масата.

— Не бях аз бе, сър. Оня големият ме блъсна вътре.

— Изхвърли го навън и затвори вратата! — заповяда редакторът. — Цял ураган изви.

Ленехан взе да събира страниците от земята, като с голямо пъшкане се наведе два пъти.

— Нали чакаме извънредното издание за надбягванията бе, сър — измрънка вестникарчето. — Казвам ти бе, сър, Пат Фаръл ме блъсна вътре, не бях аз.

И посочи към двете лица, които в този момент надничаха предпазливо през прозореца.

— Ето, оня бе, сър.

— Марш навън! — изръмжа му професор Макхю.

Избута момчето и затръшна вратата след него.

Джей Джей О’Молой пак заотгръща шумно страниците на вестникарското течение, като мърмореше под нос, явно търсеше нещо, но не го намираше:

— Продължението е на шеста страница, четвърта колона.

— Да… Тук е Ивнинг Телеграф — господин Блум се обаждаше от вътрешния офис. — Шефът там ли е…? Да, Телеграф… Къде по-точно?… А-ха! Кои аукционни зали?… Аха! Разбирам… Добре. Ще го хвана там.

И последва сблъсък

Тъкмо затвори и телефонът пак иззвъня. Реши да побърза и ето че се блъсна в Ленехан, който в това време се бореше с вторите страници.

— Пардон, мосю — извини се Ленехан, като го сграбчи за миг и направи гримаса.

— Вината е моя — отвърна му господин Блум, притеснен от хватката му. — Наранихте ли се? Ужасно бързам, затова.

— О, колената ми! — изрева Ленехан.

Направи смешна гримаса, изохка и разтърка коляното си.

— От натрупаните лета Господни е.

— Съжалявам — извини му се господин Блум.

Отиде до вратата, задържа я открехната и спря. Джей Джей О’Молой шляпна ядно тежките страници и ги затвори окончателно. Два пискливи гласа и една устна хармоника проехтяха в пустия коридор, бяха на вестникарчетата, клекнали отвън на стъпалата:

На Уексфорд доблестни сме ний мъже

и хвърляме се в боя с пламнало сърце.

Блум излиза

— Ще отскоча за малко до Бачълър Уок — каза господин Блум, — във връзка с онази реклама на Кийс. Трябва да го уредя тоя въпрос, няма как. Казаха ми, че е ей тук, в аукциона на Дилън.

За миг изгледа лицата им, направи го някак смутено. Редакторът, който стоеше облакътен на полицата над камината, едва подпрял оклюмалата си глава, изведнъж изпъна ръката си напред в пълна дължина.

— Върви, махни се ти! — изрева. — Светът голям пред теб лежи!

— Ще се върна за нула време — отвърна му господин Блум и побърза да се омете.

Джей Джей О’Молой взе листовете от ръцете на Ленехан и трескаво ги заизчита, като нежно ги оставяше един по един без коментар.

— Ще пипне рекламката — обади се професорът, зазяпан през очилата си с черни рамки. Помежду ребрата на транспаранта зърна нещо. — Виж ги тия хлапетии какво се маймунджилосват подире му.

— Нима има нещо за зяпане? Къде? — ококори се Ленехан и изтича до прозореца.

Уличен кортеж

Надзъртайки между ребрата на транспаранта, и двамата се ухилиха на подрипващите хлапета, подредени в индийска нишка подир господин Блум. Последното подигравателно развяваше хвърчило с няколко бели фльонги, навързани по дължината му, което бе закачило отзад на дупето си и се фръцкаше колкото можеше.

— Само погледни онова гаменче зад него как се кълчи — рече Ленехан, — направо да се пръснеш от смях. О, издутите ми от кикот ребра се пропукват! Как умело имитират плоските му кьопави крака и начина, по който върви. Малки хитреци, ти казвам. Големи майтапчии.

И той се завъртя в карикатурна мазурка, плъзна се с танцови стъпки, прекоси стаята, мина покрай камината и се озова пред Джей Джей О’Молой, който напъха спортните страници в отворените му обятия.

— Какво става? — сепна се Майлс Крофорд. — Къде са другите двама?

— Кои? — обърна се към тях професорът. — Тръгнаха към Овала да пийнат по нещо. Пади Хупър бил там с Джак Хол. Пристигнали снощи.

— А ние какво чакаме? — подкани ги Майлс Крофорд. — Къде ми е шапката?

Докато влизаше в задната стаичка с поклащаща се походка, разтвори шлица на сакото си отзад, фръцна се и раздрънча ключовете в задния си джоб. Дрънченето им озвучи помещението още веднъж, когато връзката се чукна в дървото, докато заключваше чекмеджето на бюрото си.

— Изглежда, е фиркан — заключи професор Макхю с приглушен глас.

— Изглежда, да — съгласи се Джей Джей О’Молой, извади табакера и изкоментира под носа си: — но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Кой ще пожертва една кибритена клечка за мен?

Лулата на мира

Предложи цигара на професора и сам взе една. Ленехан светкавично драсна клечка и един подир друг им запали цигарите. Джей Джей О’Молой отвори отново табакерата и предложи и на него.

— Тенкю боку — рече Ленехан и си взе една.

Редакторът се появи от вътрешния офис със сламена шапка, килната над челото. Посочи с пръст професор Макхю и изпя патетично:

Сал сан и слава сърнето ти сгрява,

империи пищни душа ти пощява.

Професорът се ухили, после стисна дългите си източени устни.

— Ей ти? Гадна стара римска империя! — закани му се Майлс Крофорд.

Взе си цигара от отворената табакера. Ленехан, който бързо се притече и най-услужливо му я запали, извика:

— Тишина! Искам да чуете най-новата ми гатанка!

— Imperium romanum^[32] — тихо промърмори Джей Джей О’Молой. — Звучи по-благороднически от Британската или, недай Боже, Брикстънската^[33]. Самата дума ми напомня за тлъстото в тигана.

Майлс Крофорд нарочно издуха първото си всмукване цигарен дим към тавана.

— Така е — рече. — Но тлъстото сме ние. Ти и аз сме в тигана. Съвсем сме я вапсали, ясно ли ти е? Шансът ни е колкото на снежна топка в ада.

И старинният блясък на Рим^[34]

 

— Чакай, чакай! — извика професор Макхю и вдигна кротките си лапи. — Не бива да се подвеждаме от думите, от едното им звучене. Ние всички смятаме, че Рим е империя властна и повелителна.

Като същински оратор протегна ръце да щръкнат напред от оръфаните и мазни маншети на ризата си и направи премерена пауза:

— Каква е тяхната цивилизация? Огромна: съгласен съм, но още гнусна и безстойностна. Клоаки и канализации. Евреите в пустинята, както и на върха на планината казват: Добре е да бъдем тука. Нека вдигнем олтар на Йехова. Римлянинът, както и англичанинът, който е негов последовател, е донесъл на всички земи, където е стъпил кракът му (на нашия бряг негов крак не е стъпвал!), само клозетни придобивки. — Огледа се важно-важно в тогата си и отсече: — Добре е да бъдем тука. Нека вдигнем един клозет.

— И точно това са направили — рече Ленехан. — Нашите прастари предци, както четем в първата глава на Гинес^[35], са предпочитали течащото поточе.

— Били са големи почитатели на природата — измънка Джей Джей О’Молой. — Но нека не забравяме и римското право.

— И Пилат Понтийски е неговият пророк на земята — отвърна му професор Макхю.

— Знаете ли онази история за главния ковчежник Пер Полс? — попита Джей Джей О’Молой. — По време на обяд в Кралския университет. Всичко вървяло като по мед и масло…

— Първо моята гатанка — обади се Ленехан. — Готови ли сте?

Господин О’Мадън Бърк^[36], висок, с широка сива наметка от донегалски туид, влезе отвън. Стивън Дедалус, зад него, свали шапка още на прага.

— Entrez, mes enfants!^[37] — провикна се Ленехан.

— Водя ви един просител — съобщи господин О’Мадън Бърк с мелодичен глас. Младостта, предвождана от Опитността, посещава Знаменитостта.

— Приятно ми е — каза редакторът и протегна ръка. — Влизайте. Но бащата току-що излезе.

? ? ?

Ленехан се обърна към всички:

— Тишина! Коя опера страда от катилска склероза? Мислете, разсъждавайте, откривайте, отговаряйте.

Стивън му връчи написаните на машина листове, като посочи заглавието и подписа.

— Кой? — попита редакторът.

Единият край на листа беше откъснат.

— Господин Гарет Дийзи — отвърна му Стивън.

— Тоя презрян нещастник! — отсече редакторът. — Това кой го е откъснал? Да не би изведнъж да му се е присрало?

С пламнали бързоходни платна,

от бурни и южни места,

вампирът бледен към мене лети,

в устните ми свойте устни впи.

— Добър ден, Стивън — каза професорът, приближи се и надникна над раменете им. — Шап ли? Ти да не си станал…?

Биколюбив бард.

Скандал в реномиран ресторант

— Добър ден, сър — отвърна Стивън и се изчерви. — Писмото не е мое. Господин Гарет Дийзи ме помоли да…

— О, знам го — намеси се Майлс Крофорд, — и жена му познавах. Най-опакият човек, дето Бог някога е сътворявал. За Бога, тя страдаше от шап, да, да, без майтап! Онази нощ, когато лисна супата в лицето на келнера в Звездата и жартиерата. Охо и още как!

Жена е донесла греховността в света. Заради Елена, избягалата съпруга на Менелай, гърците воювали цели десет години. О’Рорк, принцът на Брефни.

— Вдовец ли е? — попита Стивън.

— Да, ама сламен — отговори Майлс Крофорд, а погледът му препускаше по листа. — Конете на императора. Хабсбурги. Ирландец спасил живота му край виенските бастиони^[38]. Не забравяйте! Максимилиан Карл О’Донъл, граф фон Тирконъл в Ирландия. Изпратил наследника си да удостои краля с титлата фелдмаршал на Австрия^[39]. Един ден големи главоболия ще създаде. Дивите гъски. О, да, всеки път. Не забравяйте това!

— Спорният въпрос тук е дали той наистина е забравил? — тихо се обади Джей Джей О’Молой, докато въртеше в ръцете си преспапие от конска подкова. Спасяването на принцове е доходна работа.

Професор Макхю се обърна към него.

— А ако не е? — попита.

— Ще ви кажа как е станало — започна Майлс Крофорд. — Един хубав ден унгарецът…

Изгубени каузи

Споменава се и благороден маркиз

— Ние винаги сме оставали верни докрай на изгубените каузи — рече професорът. — Според нас успехът е смърт за интелекта и въображението. Никога не сме били лоялни към успяващите. Ние само им служим. Ето, аз преподавам безпардонния латински език. Освен това говоря езика на раса, чийто връх на манталитета опира до максимата: времето е пари. Където материалното напълно доминира. Dominus! Господи! Къде е духовността? И Иисус е лорд. И Солсбъри е лорд^[40]! Диван в клуб в Уест Енд. Виж гърците!

Кирие елейсон!^[41]

 

Светла усмивка грейна в тъмнообрамчените му очи и разтегна източените му устни.

— Гърците! — повтори. — Кириос!^[42] Облян в слънце свят! Гласните, които семитите и саксонците не познават Кирие^[43]! Блясъкът на интелекта. Трябва да призная, че гръцкият е езикът на интелекта. Кирие Елейсон! Майсторите на клозети и канализации никога няма да станат господари на духа ни! Ние сме предани поданици на католическото рицарство на Европа, което се удави при нос Трафалгар, на империята на духа, а не на някаква си imperium, която погина заедно с атинските кораби при Егоспотами^[44]. Да, да. Там потънаха. Пир, подведен от един оракул, направил последен опит да върне богатствата на Гърция^[45]. Докрай верен на една изгубена кауза.

Отдалечи се от тях, закрачи към прозореца.

— В битката се хвърлят те безстрашно — мрачно продължи господин О’Мадън Бърк, — но в поражение погиват^[46].

— Буу! — изпъшка Ленехан сподавено, заради една тухла, която го цапардосала във втората част на матинето^[47]. Бедни ми, бедни Пире!

После пошепна в ухото на Стивън:

Лимърикът^[48] на Ленехан

Макхю е учен умислен и сложен,

очилата си в рамки от кокал е сложил.

Комай двойно все вижда, раздвоено се блещи —

защо ли ги носи тези глупави лещи?

Клозет не умерва, ни храст да е даже.

Какво ли всъщност държи да ни каже?

— Оплаква Салустий^[49], така казва Мълиган. Чиято майка пукнала.

Майлс Крофорд напъха страниците в страничния си джоб.

— Всичко е наред — рече. — Ще ги дочета после. Смятай, че всичко ще е наред.

Ленехан протегна ръце да ги спре.

— А моята гатанка! — възмути се той. — Коя опера страда от катилска склероза?

— Опера ли? — Лицето-сфинкс на господин О’Мадън Бърк се преозадачи.

Ленехан огласи тържествуващо:

— Операта Кастилската роза, бе. Не се ли сещате? Катилска склероза. Страхотно, нали!

И смушка господин О’Мадън Бърк в далака. Господинът се олюля назад, театрално се подпря на чадъра си и изохка превзето.

— Помощ! — изпъшка. — Усещам силна слабост.

Ленехан се повдигна на пръсти и взе бързо да вее в лицето му с шумящите страници.

Професорът се появи откъм стаичката с архивните броеве и посочи с пръст разхлабените вратовръзки на Стивън и на господин О’Мадън Бърк.

— Париж — и в миналото, и сега — подхвърли. — Приличате на комунари.

— На хора, които току-що са взривили Бастилията — подигравателно се обади Джей Джей О’Молой. — Или може би вие двамата сте застреляли вицекраля на Финландия? Имате вид на хора, които биха извършили подобно деяние. Генерал Бобриков^[50], а?

Омниум вкупум

— Просто се бяхме замислили — рече Стивън.

— За таланта на гениите ли? — попита Майлс Крофорд. — В правото, сред класиците…

— В конните надбягвания — намеси се Ленехан.

— Литературата, журналистиката.

— Ако Блум беше тук — каза професорът, — щеше да добави и в изящното изкуство на рекламата.

— И за мадам Блум — додаде господин О’Мадън Бърк. — Нашата гласовита муза. Най-голямата любимка на Дъблин.

Ленехан се изкашля шумно.

— Хм! — сниши тон. — О, как копнея за въздух чиста глътка! Настинах в парка. Вратата беше отворена.

Ти можеш!

Редакторът преметна нервно ръка през рамото на Стивън.

— Искам да напишеш нещо за мен — рече. — Ама да е пиперлия. Ти можеш. Познавам по лицето ти, че можеш. В речника на младостта…

Познавам по лицето ти. Познавам по очите ти. Мързелив лентяй и безделник^[51]!

— Шап! — презрително изруга редакторът. — Голямо сборище на националистите в Борис-ин-Осори^[52]. Всички накуп! Публиката сплашват! Дай им нещо пиперливо. Всички хубаво ни изтипосай, по дяволите. И Отца и Светия дух и Джейкс Макарти.

— Ние всички можем да помогнем с духовна храна — обади се господин О’Мадън Бърк.

Стивън вдигна очи към дръзкия му немигащ поглед.

— Иска да те вербува за пасмината на журналистическото войнство — подшушна му Джей Джей О’Молой.

Великият Галахър

— Ти можеш! — повтори Майлс Крофорд, като стисна юмрук, за да придаде повече тежест на думите си. — Почакай. Ще парализираме Европа, както обичаше да казва Игнейшъс Галахър, когато се мотаеше безработен и ратайстваше в билярдната на Кларънс. Галахър, това се вика журналист. Перо и половина! Знаеш ли как направи големия си удар? Ще ти кажа. Написа най-хитрото нещо в историята на журналистиката^[53]. Беше през осемдесет и първа^[54], шести май, по времето на непобедимите, убийствата в парка Феникс, когато, предполагам, още не си бил роден. Ще ти покажа.

Проправи си път покрай тях и влезе във вътрешната стая на архивното.

— Погледни тук — рече и прелисти вестникарското течение. Ню Йорк Уърлд телеграфира с молба за специален репортаж по случая. Спомняш ли си онова славно време?

Професор Мюкхю кимна.

— Ню Йорк Уърлд! — повтори редакторът развълнувано и побутна назад сламената си шапка. — Къде било, какво било. Нали разбираш там Тим Кели ли, Кавана ли, Джо Брейди ли^[55], останалите ли и така нататък. И къде точно е карал Одери-козата. Разбираш ли, целият маршрут.

— Одери-козата — повтори О’Мадън Бърк. — Фицхарис. Разправят, че държал файтонджийската бърлога при моста Бът. Така ми каза Холохан. Нали го знаеш Холохан.

— Ако говориш за Хоппалан, да — рече Майлс Крофорд.

— И бедния Гъмли беше там и той всъщност ми каза, че сега пазел паветата на Дъблинската корпорация. Абе, с една дума, нощен пазач е.

Стивън се извърна и го изгледа учудено.

— Гъмли ли? — рече. — Не думай! Че той е приятел на баща ми, нали за същия става дума?

— Остави сега Гъмли — разсърди се Майлс Крофорд. — Остави го да пази паветата да не му избягат. Погледни тук. И какво направи тогава Игнейшъс Галахър? Ще ти кажа. Гениално хрумване. Веднага им телеграфира обратно. Имаш ли Уикли Фриман, седмичника де, от 17 март? Точно така. Намери ли го?

Запрелиства страниците на течението, после бодна показалец на едно място.

— Отвори на страница четвърта, май там беше рекламата за кафе на Брансъм. Намери ли я? Чудесно.

Телефонът изжужа.

Глас отдалеч

— Аз ще го вдигна — упъти се натам професорът.

— Б — това е вратата на парка. Такааа.

Пръстът му запрескача от точка на точка, тръпнеше.

— Т — вицекралската резиденция. С — мястото на убийството. К — другият изход, вратата Нокмарун.

Отпуснатата кожа на врата му се разтресе като пуешка обица. Зле колосаното му жабо се измъкна навън, но той грубиянски го набута обрати с под жилетката.

— Ало? Тук е Ивнинг Телеграф… Ало?… Кой се обажда?… Да… Да… Да…

— От Ф до П е маршрутът, по който е карал Одери-козата, за да им осигури алиби. Инчикор, Раундтаун, Уинди Арбър, парка Палмерстън. Ранело. Ф.А.Б.П. Разбираш ли? Х — кръчмата на Дейви в северната част на улица Лийсън.

Професорът цъфна на прага на архивното.

— Блум е на телефона — рече.

— Кажи му да върви по дяволите — скастри го редакторът. — Х е кръчмата на Бърк, нали разбираш?

Хитро, направо хитрисимо

— Хитро, нали — рече Ленехан. — Направо хитрисимо.

— Поднесе им я на тепсия — каза Майлс Крофорд, — цялата история още топла-топла.

Кошмар, от който събуждане няма.

— Видях го със собствените си очи — рече редакторът. — Бяхме там, Дик Адамс^[56], най-готиният коркчанин, на когото Господ Бог е вдъхнал дихание да стане жива душа, и моя милост.

Ленехан се поклони на въздуха пред себе си и произнесе:

— Мадам, аз съм Адам. Да, бях Абле, но преди Елба, братле^[57].

— Историята! — възбуди се Майлс Крофорд. — Старицата от улица Принс^[58] пристигна първа на мястото. Голям плач беше и голямо скърцане със зъби. Заради една рекламка. Грегър Грей му изпипа рисунката. И това страшно му помогна. После Пади Хупър обработи Тей Пей, който го заведе в Звездата. Там се свърза с Блуменфелд^[59]. Това е журналистика, ти казвам. Големи таланти. Същински Пиат^[60]! На всички тях той им е бащата.

— Бащата на сензацията — заяви Ленехан на висок глас — и първи братовчед на Крис Калинън^[61].

— Здрасти?… Там ли си?… Да, още е тук. Размърдай си задника насам.

— Сега къде ще намериш такъв журналист, а? — извика редакторът. — И пусна страниците да се затворят сами.

— Пече му сипето! — обърна се Ленехан към господин О’Мадън Бърк.

— Страхотно му пече — съгласи се господин О’Мадън Бърк.

Професор Макхю се появи откъм вътрешната стаичка на архивното:

— Като говорим за непобедимите — рече, — прочетохте ли за онези улични търговци, дето ги бяха изправили пред съдията?

— О, спомням си — обади се нетърпеливо Джей Джей О’Молой. — Лейди Дъдли се връщала към къщи през парка, за да види падналите от миналогодишния циклон дървета и си наумила да купи един изглед от Дъблин. А то се оказало възпоменателна пощенска картичка за Джо Брейди ли беше, за Номер едно ли, за Одери-козата ли? И това под носа на вицекралската резиденция! Представяш ли си?

— Не баш пред съдията, ами в полицията, в отдела за дребни престъпления — поправи го Майлс Крофорд. — Брей! Журналисти и юристи! Къде ще намериш сега такива като Уайтсайд, като Исак Бът, като среброустия О’Хагън^[62]? А, кажи де! О, сега само глупости плещят! Най-многото, което им се полага, е второто място!

Устата му продължи да се гърчи в безмълвните нервни спазми на презрението.

Дали някой някога ще поиска да целуне такава уста? Откъде можеш да знаеш? Тогава защо го написа?

Разсъждения в рими

Уста, халка. Устата дали по нещо на халка прилича? Или пък халката на уста? Все нещо трябва тук да има. Халка, жена, сега, деня, нощя. Рими: двамина старци в дрехи с разен цвят пристъпваха в мълчание почтено^[63].

……………………………………………………………………………… la tua pace

………………………………………………………… che parlar ti piace

………… mentreche il vento, come fa, si tace^[64].

Видя ги три по три, с лекота момичета пристъпващи насам, в зелено, розово и кафеникавочервено, per l’aer per so^[65], в бледомораво, в пурпур, quella pacifica oriafiamma^[66], в златиста орифлама, di rimirar fe piu ardenti^[67]. Съгледах старци с вид смирен, с нозе оловнонатежали да крачат в недомръкналата нощ: уста халка: утроба гроба.

— Говори само от твое име — обади се господин О’Мадън Бърк.

Доста е на всеки ден…^[68]

 

Джей Джей О’Молой се усмихна бледо и прие предизвикателството.

— Прескъпи ми Майлс — подзе той, като размаха встрани цигарата си, — ти изтълкува погрешно думите ми. Никак дори не подкрепям, както е модно в момента, въпросната трета професия^[69], qua професия, но нали от Корк си, на корковите си крака офейкваш. Но защо да забравяме такива като Хенри Гратън и Флъд, и Демостен и Едмънд Бърк^[70]? Игнейшъс Галахър си го знаем, както и неговия Чапелизодски шеф, Хармсуърт^[71] с неговите евтини жълти сензации и с неговия американски братовчед^[72] от Бауъри с прословутата си парцалива преса, да не говорим за Новини от Пади Кели, Случки с Пю и нашият пренаблюдателен приятел Скиберинския орел. Кому бе нужно публикуването на онзи красноречив съдебен шедьовър на Уайтсайд? Доста е на всеки ден вестникарската му злоба.

Ехо от някогашното отколе

— И Гратън, и Флъд са писали за този вестник — озъби му се редакторът в лицето. — Ирландски доброволци. А вие сега какво правите? Основан през 1763-а. Доктор Лукас. Сега можеш ли да ми посочиш някой като Джон Филпот Кърам? А?

— Ами — започна Джей Джей О’Молой — държавният адвокат Буш например.

— Буш ли каза? — извика редакторът. — Може би. Буш, може би. Имаше нещо у този Буш, прав си. Кендъл Буш ли, защото аз говоря за Сиймор Буш.

— Отдавна да е станал съдия — намеси се професорът, — ако не беше… Но, няма значение.

Джей Джей О’Молой се обърна към Стивън, обади се умислено, бавно и тихо.

— Доколкото си спомням, най-възвишената реторика, която някога съм чувал през този живот, е излязла от устата на Сиймор Буш. По време на онова дело за братоубийство, случаят Чайлдс.

И вля в дверите на моя слух…^[73]

Между другото, как ли е разбрал за това? Нали е умрял в съня си. Или пък онази другата история за двугърбото животно^[74]?

— За какво по-точно ставаше дума? — попита професорът.

Italia, magistra artium^[75]

 

— Говореше за закона за уликите — отвърна му Джей Джей О’Молой, — за римското право в противовес на по-раншния Мойсеев закон, lex talionis^[76]. Тогава цитира онзи Мойсей на Микеланджело, който е във Ватикан^[77].

— Ха!

— Сега няколко добре подбрани думи — реши да се намеси Ленехан. — Тишина!

Пауза. Джей Джей О’Молой извади табакерата си.

Привидно затишие. Нещо съвсем обичайно.

Известителят извади собствената си кибритена кутийка и с отнесен вид си запали пурата.

Оттогава насам, поглеждайки назад към онзи странен миг, често съм си мислил, че именно този малък жест, тривиален сам по себе си, че именно онова драсване с кибритената клечка определи целият по-нататъшен ход на живота ни.

Изящна реторика

Джей Джей О’Молой се обади отново, извайвайки изречението си дума по дума.

— И тъй рече тогава: онова каменно изображение, сякаш музика застинала, рогато и страшно, сякаш сам Бог, приел човешка плът, онзи извечен символ на мъдростта и пророчеството, който, ако има нещо, изваяно от мрамор, одухотворено и одухотворяващо, сътворено от въображението или ръката на скулптор, което да си заслужава да пребъде, именно то е това, което заслужава да пребъде.

Тънките пръсти на ръката му махнаха небрежно като ехо, после се отпуснаха и ехото заглъхна.

— Чудесно! — побърза да се намеси Майлс Крофорд.

— Божественото вдъхновение — кимна господин О’Мадън Бърк.

— Харесва ли ти? — Джей Джей О’Молой се обърна към Стивън.

Стивън, кръвта му пламнала от изяществото на езика и жеста, се изчерви. Взе си цигара от табакерата. Джей Джей О’Молой предложи табакерата си и на Майлс Крофорд. Ленехан им поднесе огънче, както преди, после се почерпи с полагащата му се цигара.

— Мегамногус мерсимус.

Човек високонравствен

— Професор Магенис ми е говорил за теб — обърна се Джей Джей О’Молой към Стивън. — Какво всъщност мислиш за онази окултна пасмина, за поетите на опала и смълчанието^[78]: А. Е. баш мистикът? И за оная жена Блаватска, от която започва всичко. Приятна стара чанта, пълна с хитрини и какво ли още не. А. Е. казал на някакъв янки, дето пристигнал да го интервюира, че по тъмно в малките часове на деня си ходил при него да го разпитваш за различните нива на съзнанието. Магенис обаче смята, че ти просто си си правил майтап с него. Той, Магенис де, е човек с много висок нрав.

И той да говори за мен? Какво ли е казал? Какво е казал? Какво е разправял за мен? Хич не питай.

— Не, благодаря — рече професор Макхю и отпъди с ръка поднесената му табакера. — Чакай, чакай. Нека ти кажа нещо. Най-добрият пример за изящна реторика, която съм чувал, бе една реч на Джон Ф. Тейлър в университетското историческо дружество. Господин съдията Фицгибън, настоящият председател на Върховния съд, бе взел думата, а обсъжданата тема бе едно есе (много напредничаво за онова време), в което се ратуваше за възраждането на ирландския език.

Обърна се към Майлс Крофорд и рече:

— Знаеш го Джералд Фицгибън, нали? Значи можеш да си представиш стила на неговото изказване.

— Слуховете твърдят, че сега е заедно с Тим Хийли — намеси се Джей Джей О’Молой, — в състава на имуществената комисия на колежа Света Троица.

— Значи заседава заедно с едно сладурче в детска рокличка — рече Майлс Крофорд. — Продължавай. И какво?

— Именно тази негова реч, забележете — рече професорът, — го показа като завършен оратор, който със сдържано високомерие съумя да излее в изтънчени слова, няма да кажа гнева, но обидата на гордия човек от това ново движение. Защото навремето то беше ново движение. Бяхме слаби и затова презирани.

Стисна за миг дългите си тънки устни, но в желанието си да продължи вдигна разперена длан към очилата си и с треперещ палец и безименен пръст леко докосна черните рамки, за да ги намести на фокус.

Експромто

С равен делничен глас се обърна към Джей Джей О’Молой:

— За да отиде там, трябва да знаете, Тейлър се бе надигнал от болнично легло. Че предварително си е подготвил речта, това не го вярвам, защото наоколо нямаше дори един стенограф. Мрачното му изпито лице бе обрамчено от набола рехава брада. Носеше разхлабена широка вратовръзка и изобщо приличаше (макар че само приличаше) на мъртвец.

Ненадейно, ала бавно извърна взор от Джей Джей О’Молой към лицето на Стивън, после го сведе към земята и затърси нещо. Като оклюма глава, видя се протритата му ленена яка, замърсена от оредялата му четина. Като продължаваше да търси, рече:

— Когато Фицгибън приключи речта си, Джон Ф. Тейлър се изправи да му отговори. Съвсем накратко, доколкото си спомням, горе-долу каза следното…

Вдигна глава рязко и непоколебимо. Погледът му отново се вглъби. Обезумели рибки заплуваха напред-назад в дебелите лещи на очилата му, панически търсеха изход.

И той започна:

— Господин председател, дами и господа: С голямо възхищение изслушах забележките, отправени към младежта на Ирландия, току-що изказани от моя начетен приятел. Изведнъж ми се стори, сякаш бидох пренесен в една страна далеч оттук, в една епоха, далеч от нашата, сякаш се бях озовал в древен Египет и стоях заслушан в словата на първожреца на онази далечна земя, наставляващ младенеца Мойсей.

Слушателите му държаха цигарите си вдигнати във въздуха, а димът им се виеше като крехки стъбла, които ведно с напредването на речта му се закълбяха в разцъфнал цвят. И нека къдравият жертвен дим^[79]. Предстоят думи на благородство. Внимание. Самият ти би ли опитал перото си в подобно начинание?

— И ето, стори ми се, че долових гласа на онзи египетски първожрец, да извисява интонация с подобна надменност, с подобна гордост. Чух думите му и техният смисъл ми се разкри.

Из отците на църквата

Проумях, че само доброто може да стане лошо, докато абсолютното добро или пък недотам доброто, то не може да стане лошо. О, по дяволите! Това е свети Августин.

— Защо вие, евреи, не приемете нашата култура, нашата религия и нашия език? Вие сте просто племе празноскитащи пастири, докато ние сме могъщ народ. Вие нямате нито градове, нито богатства, докато нашите градове са кошери на човешкия род, а нашите галери — триреми и квадриреми — натежали от всякаква стока, — порят водите на опознатия от нас глобус. Едва надигнали сте се от недрата на примитивното, докато ние имаме литература, жречество, вековна история и политика.

Нил.

Дете, мъж, изображение^[80].

Край бреговете на Нил са коленичили двете Марии над бебето^[81], край люлката му от папур: мъж в битката сърцат и гъвкав: с рога от камък^[82], брада от камък, сърце от камък.

— Молите се на местни невзрачни идоли, докато нашите храмове внушителни и загадъчни, са домове на Изида и Озирис, на Хор и Амон Ра. Ваши са робството, още вечният страх и смиреността, докато ние владеем мълниите и моретата. Израил е слаб и малобройни са неговите чада, докато Египет разполага с войнство силно и страшни са неговите оръжия. Надничари и номади, тъй ви зоват: и трепери светът само името ви като чуе.

Глухо гладно оригване секна речта му. Ала той дръзко надигна глас да го надвика:

— Но знайте, дами и господа, ако младият Мойсей се бе вслушал и приел това схващане житейско, ако бе преклонил глава и воля, ако бе прекършил духа си пред презрителното предупреждение, тогава той нивга не би извел избрания народ от дома на робството, нито би следвал дене облачния стълб^[83]. Никога не би говорил с Всевишния сред мълнии на върха на планината Синай, нито, докато се връщал от планината, лицето му щяло да изпуща зари, задето е понесъл в ръце каменните плочи на откровението, издълбани от двете страни с писмото на низвергнатите.

Млъкна, изгледа ги, наслади се на тишината.

Знак злокобен го бележи!

Джей Джей О’Молой рече без жалост в гласа си:

— Ама е умрял, без да види Обетованата земя^[84].

— Внезапно… на мига… макар… след продължително… боледуване… като често… преди това… доста храчел… смърт… — заяви Ленехан. — Но вече имал голямо бъдеще зад гърба си.

Банда боси крака се втурна по коридора и изтопурка нагоре по стълбите.

— Това се вика оратор — обади се професорът. Никой не понечи да му противоречи.

Отнесени от вихъра. Тълпите, сбрани в Малахмаст и Тара на древните крале^[85]. Миля след миля се точат в редици от дверите на слуха. Думите на трибуна прогърмяват, после вятърът ги понася и пръсва в четирите посоки на света. Цял народ приютен в гласа му. Мъртъв шум отшумял. Хрониките на акаша^[86] за всичко, което някога някъде е било. Възлюбете и възславете го: мен повече ме няма^[87].

Имам пари.

— Господа, — обади се Стивън — разрешете като следваща точка в дневния ред да предложа закриването на това събрание.

— Какво предложение! Чак дъхът ми секна! Да ни би по някаква случайност туй да е френски комплимент^[88]? — попита господин О’Мадън Бърк. — И то в тозчас, така си мисля аз, когато каничка вино, метафорично речено, е най-сладката награда зарад задуха в хана.

— Тъй да бъде и да се запише, че тука на мига решението е решено. Които са за, да кажат да — провикна се Ленехан. — Другите да кажат не. Обявявам решението за единодушно. А коя в частност пивница ще покорим?… Лично аз гласувам за Мунис.

И мигом ги поведе напред със следното увещание:

— Категорично ще откажем да опитваме от огнените води, нали така? Точно така, няма да го бъде! По никакъв начин на начините!

Господин О’Мадън Бърк се затича да не изостане от тайфата, включи се в съюзническия щурм заедно с чадъра си и настървено се провикна:

— Ела насам, Макдъф, на смъртен бой!^[89]

— Цял бащичко! — рече редакторът и шляпна Стивън по рамото. — Да вървим. Мамка му, къде са ключовете ми?

Претърси джоба си и извади оттам смачканите, написани на машина листове.

— Шап. Знам, бе. Ще стане. Ще влезе в броя. Къде са ми ключовете? Добре, давай да вървим.

Напъха листовете обратно в джоба си и влезе във вътрешната стаичка.

Да се надяваме

Джей Джей О’Молой, който се канеше да го последва, тихичко се обърна към Стивън.

— Надявам се да доживееш публикуването на шапа във вестника. Майлс, момент!

Влезе във вътрешната стаичка и побърза да затвори вратата след себе си.

— Хайде, Стивън — подкани го професорът. — Всичко е наред, нали? Пророчески видения, нали. Fuit Ilium!^[90] Плячкосването на Троя от ветрове все брулена. Царствата от тоя свят. Днес владетелите на Средиземноморието са само прости фелахи^[91].

Първото вестникарче изтопурка надолу по стълбите буквално по петите им и изхвърча на улицата с вик:

— Специално издание за конните надбягвания!

Дъблин. Имам още много, много да се уча.

Завиха наляво по улица Аби.

— И аз имам пророчески видения — рече Стивън.

— Разбира се — кимна професорът и подскочи, за да влезе в крак. — Крофорд ще ни настигне.

Второ вестникарче се стрелна покрай тях и, още тичайки, се разкрещя:

— Специално! Специално за конните!

Скъпата ни скапана столица

Дъблинчани.

— Две дъблински весталки — започна Стивън — престарели и набожни, едната живяла петдесет, другата дор петдесет и три лазарника все на малката уличка Фъмболи.

— Къде е това? — попита професорът.

— Близо до Блакпитс.

Влажна нощ с бедняшкото ухание на топъл хляб. Облегната на стената. Под дефтинения шал лицето й лъщи като с лой намазано. Лудо препуска обезумелият пулс. Хрониките акаша. По-бързо, милишък, давай по-бързишко!

Сега. Не се страхувай. Да бъде живот!

— Искали да видят как изглежда Дъблин от върха на колоната на Нелсън. Спестили си жените три шилинга и десет пенса в една червена тенекиена кутия за писма, кутия за пари. Изтръскали от нея три пенита, шестпенсови монети, а останалите извадили с помощта на остър нож. Два шилинга и три пенса от сребро, един шилинг и седем пенса от мед. Нахлупили си шапките, облекли си най-хубавите дрехи, взели си чадърите за всеки случай, че можело да завали.

— Мъдри девици^[92] — подметна професор Макхю.

Животът нецензуриран

— Купили си парче пача и четири филии хляб за един шилинг и четири пенса от някаква закусвалня в северната част на улица Марлбъро от госпожица Кейт Колинс, собственичка… Купили си още двайсет и четири зрели сливи от едно момиче под колоната на Нелсън, за да утолят жаждата си след пачата. Платили си вход по два шилинга и три пенса и бавно се заклатили нагоре по извитата стълба с голямо сумтене, като от време на време се окуражавали една друга, защото се страхували от тъмното, здраво задъхани, току се подпитвали у кого останала пачата, ала не забравяли да прославят ту Господа Бога, ту Пресветата Дева, заканвали се, че видите ли по-добре да се връщат и току надничали през ребрата на перилата. Божичко, Божичко! Представа си нямали, че е толкова високо.

Казвали се Ан Кърнс и Флорънс Маккейб. Ан Кърнс страдала от лумбаго и се мажела с целебна вода от Лурд, която взела от една дама, която пък я била получила от някакъв отец пасионист^[93]. Всяка събота Флорънс Маккейб обядвала със свинско краче и бутилка бира.

— Една на друга пълна противоположност — рекъл професорът и кимнал два пъти. — Девици весталки. Пред очите ми са. Защо се бави нашият приятел?

Обърна се.

Рояк припкащи вестникарчета се спусна надолу по стъпалата, после се разлетяха във всички посоки с гръмогласни викове, а белите вестници пърхаха в ръцете им. Веднага след тях Майлс Крофорд цъфна на стъпалата, шапката му като ореол, обрамчил зачервеното му лице, стоеше и разговаряше с Джей Джей О’Молой.

— Хайде, побързай! — извика му професорът и махна с ръка. После продължи напред заедно със Стивън.

Завръщането на Блум

— Да — рече той. — Виждам ги.

— Господин Блум, май останал съвсем без дъх, уловен във вихъра на пощръклелите момчетии до сградата на Айриш Католик и Дъблин Пени Джърнъл, ей го провиква се:

— Господин Крофорд! Един момент!

— Телеграаааф! Специално спортно издание!

— Какво има? — рече Майлс Крофорд и намали ход.

Едно вестникарче извика в лицето на Блум:

— Ужасна трагедия в Ратмайнс! Дете захапано от машина!

Интервю с редактора

— Само тази реклама — рече господин Блум, като си пробиваше път към стъпалата и, пуфтейки, извади изрезката от джоба си. — Току-що говорих с господин Кийс. Ще поднови рекламата за още два месеца — рече. — Но първо иска да види. Освен това иска и текст в съботното издание на Телеграф с розовите страници, ама на видно място, че да лови око. Освен това иска, ако не е твърде късно, това вече го казах на съветник Нанети, да я взема от Килкени Пийпъл. Мога да отида до Националната библиотека. Къщата на ключовете, нали разбираш? Защото името му означава ключове. Абе, игра на думи. Но, на практика обеща подновяване с още два месеца. Обаче много държи рекламата да бие повече на очи. Какво да му отговоря, господин Крофорд?

Ц.П.Г.

— Би ли му казал да ме цуне по гъза? — отвърна му Крофорд и разпери ръце за по-голяма убедителност. — Кажи му го право в лицето.

Нервничък ми изглежда. Не иска да си има неприятности. Всички са поели към пиячката. Ръка за ръка. Капитанската фуражка на Ленехан лети припряно към авантата. После празни приказки. Дали пък тоз Дедалус не е главният подстрекател. Днес се е издокарал с хубави обувки. Последния път, като го видях, петите му зееха. Ама някъде в кал е газил. Немарлив човек. Чий го е дирил в Айриштаун?

— Ами — рече господин Блум и отново лепна поглед върху редактора, — ако успея да взема макета, предполагам ще се уреди за едно малко параграфче. Мисля, че няма да се отметне. Ще му кажа…

Ц.К.И.З.

— Разрешавам му единствено да ме цуне по кралския ми ирландски задник! — изкрещя Майлс Крофорд през рамо. — Когато пожелае, така му кажи.

Докато господин Блум стоеше и обмисляше предложението, онзи се фръцна красноречиво и бързо се отдалечи, тъкмо преди Блум да се усмихне.

Просба за заем

— Nulla bona^[94], Джак — каза той и вдигна ръка до брадичката си. — Дотук съм затънал. Самият аз съм останал без пукнат грош. Ей на, миналата седмица търсех под дърво и камък някой да ми заеме нещичко. Трябва да се задоволиш само с желанието ми за помощ. Съжалявам, Джак. Какво не бих дал да ти намеря пари отнякъде.

На Джей Джей О’Молой му увисна ченето, но продължи да върви тихомълком. Настигнаха другите и закрачиха редом с тях.

— Като изяли пачата и хляба и избърсали двайсетте си пръста в хартията, в която преди това бил завит хлябът, те се приближили до перилата.

— Нещо тъкмо за теб — обясни професорът на Майлс Крофорд. — Две стари дъблинчанки на върха на Нелсъновата колона.

Каква колона! — Тъй изкоментирала първопокатерилата се

— О, това си го бива — рече Майлс Крофорд. — Ще стане от него материалче. Към панаир поели, на кръчма налетели, а? Две дърти умници, проскубани лисици, и после к’во?

— Ала изведнъж се уплашили, че колоната може да падне — продължи да разказва Стивън. — Зърнали покривите и взели да спорят кой на коя църква е: синьото кубе на Ратмайнс, ей там на църквата Адам и Ева, и на Сейнт Лорънс О’Тул^[95]. Но ето че им се завило свят и вдигнали поли…

Тези необяздени женски

— По-леко, по-леко — смъмри го Майлс Крофорд, — без поетически волности, моля. Намираме се в епархията на самия архиепископ.

— Чучнали върху карираните си фусти и се зазяпали в статуята на едноръкия прелюбодеец^[96].

— Едноръкият прелюбодеец! — повтори професорът. — Това ми харесва. Разбрах намека ти. Разбрах го много добре.

Невероятно! Дъблински дами даряват съгражданите си с летящи костилки и скорострелни аеролити

— Обаче вратовете им се схванали — продължи Стивън, — почувствали се страшно уморени, не им се говори, не им се гледа ни надолу, ни нагоре, нито въобще. Сложили плика със сливи помежду си и взели мълчаливо да похапват от него, като от време на време забърсвали с носна кърпа лепкавия сок, дето се стичал от устата им, и бавно плювали костилките помежду пречките на перилата.

За край Стивън се изсмя с припрян младежки смях^[97]. Като го чуха, Ленехан и господин О’Мадън Бърк се обърнаха, кимнаха и оглавиха тайфата право към кръчмата на Муни.

— Това ли е всичко? — попита Майлс Крофорд. — Ами свършвай тогава, преди да са направили някоя друга дивотия.

Софист смъмря нафуканата Елена, чете й конско.

Спартанци избиват кътници. Итакийци твърдят.

— Напомняш ми за Антистен^[98] — рече професорът, — ученик на софиста Горгий. За него никой не можел да каже кога е по-злъчен, когато говори за другите или когато говори за себе си. Бил е син на благородник и крепостничка. Написал книга, в която отнел палмата на красотата от красивата Елена и я връчил на покорната Пенелопа.

Покорната Пенелопа. Пенелопа Рич^[99].

Приготвиха се да прекосят улица О’Конъл.

Ало, централа!

На различни места по всичките осем линии трамваите са спрели на място, щръкналите на гърба им лири не помръдват, а иначе са поели към или от Ратмайнс, Ратфарнам, Блакрок, Кингстън и Далки, Сандимаунт Грийн, Рингсенд и Сандимаунт Тауър, Донибрук, Палмерстън Парк и Горен Ратмайнс, всички застинали, кротнали поради късото съединение. Наемни файтони, каруци, товарни фургони, пощенски коли, частни карети, цели платформи върху които дрънчат и се клатят касети, пълни с газирана минерална вода, почукват се, залитат, аха да изпаднат, докато конете препускат безмилостно.

Какво?… И също така… Къде?

— Но какво заглавие да измислим? — попита Майлс Крофорд. — И откъде са взели сливите?

От Вергилий, отсича педагогът.

Студентът обаче предпочита стареца Мойсей

— Заглавието ли, почакай — обади се професорът, широко отвори уста и се размисли. — Ще го кръстиш, чакай да помисля. Ето така: deus nobis hoec otia fecit^[100].

— Не — отсече Стивън, — аз бих го кръстил Палестина — изглед от връх Фасга или Притча за сливите.

— Разбирам — рече професорът.

Изсмя се гръмогласно.

— Разбирам — повтори с удвоено удоволствие. — Мойсей и Обетованата земя. Ние му подсказахме идеята — додаде той към Джей Джей О’Молой.

Хубав юнски ден. Хорацио в центъра на вниманието

Джей Джей О’Молой хвърли поглед встрани към статуята, но нищичко не каза.

— Разбирам — рече професорът.

Спря на тротоарното островче на сър Джон Грей^[101] и вдигна глава към Нелсън, ехидна усмивка прокъса мрежата от бръчки край очите му.

Броят сливи намалява, играта на палавите повлекани загрубява. Ан насам, Фло натам — трябва ли да ги виним, не знам.

— Еднорък прелюбодеец — рече мрачно. — Трябва да призная, че това ми допада.

— На всички старци им допада — намеси се Майлс Крофорд, — но от Всевишния не ни е дадено истината да узнаваме.