Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ulysses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart(2013-2014)
Корекция и форматиране
NomaD(2014)

Издание:

Джеймс Джойс. Одисей

Ирландска. Първо издание

ИК „ФАМА“, София, 2004

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 954-597-184-3

 

Превод от английски и бележки © Иглика Василева

Художествено оформление © Сотир Лазарков

 

James Joyce

Ulysses

Oxford University Press, 1993

© Estate of James Joyce

 

Формат 70/100/16, печ. коли 52,5

Печат „Унискорп“ ООД

 

На корицата:

Джеймс Джойс и Силвия Бийч пред входа на „Шекспир и Co“ на улица „Одеон“ в Париж, 1920 г.

История

  1. —Добавяне

6.[1]

 

Мартин Кънингам първи пъхна зацилиндрената си глава в скърцащия файтон и след като влезе пъргаво, се отпусна на седалката. Господин Пауър се качи след него, като внимателно преви високия си ръст надве.

— Хайде, Саймън.

— След теб — рече господин Блум.

Господин Дедалус се загърна набързо и влезе вътре с думите:

— Да, да.

— Събрахме ли се всички? — попита Мартин Кънингам. — Ела насам, Блум.

Господин Блум влезе и зае свободното място. Дръпна вратата след себе си, затръшна я здраво да се затвори плътно. Пъхна китката си в каишката на ръкохватката и със сериозен вид се загледа през отвореното прозорче на файтона към спуснатите транспаранти по цялата улица[2]. Един лекичко се отмести встрани, старица надникна. Долепен до стъклото нос, сплескан до бяло. Благодари на звездите си, че този път я е отминало. И колко са любопитни само на тема трупове и мъртъвци. Радват се, като си отиваме, ние, дето им причиняваме толкова болки с идването си на белия свят. Това май им харесва. Шушу-мушу в ъглите. Шъткат си една на друга, ходят на пръсти от страх да не събудят мъртвеца. Обичат да го мият и приготвят. На показ да го подреждат. Моли и госпожа Флеминг оправят леглото. Я дръпни повече към себе си. Нашият саван. Не знаеш кой ще дойде да те опипва, като умреш. Кой ще те мие и сапунисва. Май им режат ноктите и косите. Пъхват си по кичур в пликче. Режат — не режат, те продължават да растат. Мръсна работа.

Всички чакат. Никой не говори. Май товарят венците. Седнал съм на нещо твърдо. О, онзи сапун в задния ми джоб. Трябва да го махна оттам. Изчакай сгоден момент.

Всички чакат. Но ето че колелата отпред изскърцаха, звукът се приближи, после отекна тропот от конски копита. Рязко раздрусване. Файтонът им потегли, изскрибуца и се разклати. Зад тях тропнаха други копита, заскрибуцаха още колела. Отминаха спуснатите транспаранти на улицата, както и номер девет с черен креп около чукалото, външната врата — открехната. С бързината на човешки ход.

Продължаваха да чакат, коленете им се допряха, докато колата завиваше, след което тръгна по трамвайните релси. Улица Трайтънвил. Ускори ход. Колелата дрънчаха по калдъръма, а стъклата се раззвънтяха като луди в прозоречните рамки.

— Накъде ни кара? — попита господин Пауър и погледна през двата прозореца.

— Айриштаун — отвърна му Мартин Кънингам. — По Обиколния. Улица Брънсуик.

Господин Дедалус кимна и погледна навън.

— Това е един хубав, стар обичай[3] — рече той. — Радвам се да видя, че все още не е забравен.

Всички се загледаха навън — минувачите сваляха шапки и каскети. Отдаваха почит. Файтонът сви от трамвайните релси по по-гладкия път на Уотъри Лейн. Докато зяпаше навън, господин Блум зърна слаб млад мъж, облечен в траур, с широкопола шапка.

— Ей, Дедалус, един твой приятел минава отвън — обади се той.

— Кой е той?

— Твоят син и наследник.

— Къде е? — попита господин Дедалус и източи шия.

Файтонът се друсаше по откритите канавки и бабуни на вълнообразно нагънатия път, но малко преди да стигне бедняшкия квартал, се килна на една страна и зави, пак излезе на трамвайните релси, потракващите му колела задрънчаха още по-звънливо. Господин Дедалус се облегна назад и попита:

— С онзи мерзавец Мълиган ли беше? Неговият fidus Achates[4]?

— Не — отвърна му господин Блум. — Сам беше.

— Сигурно е бил при леля си Сали — подхвърли господин Дедалус, — при отцепниците Гулдинг, онова пиянде счетоводителчето и Криси, малкото лайнце на татко, умницата, дето знае кой е баща й[5].

Господин Блум се усмихна мрачно. Вече бяха на улица Обиколна. Ето я стъкларската работилница на братя Уолас. И мостът Додър.

Ричи Гулдинг и касиерското му куфарче. Гулдинг, Колие & Уорд, така е нарекъл кантората си. Майтапите му — отдавна мухлясали. Навремето беше голям чешит. Една неделя сутрин как двамата с Игнейшъс Галахър танцуваха по улица Стамър, а той бе нахлупил върху главата си и двете шапки на хазяйката. Вилнееха по цели нощи. И сега това си казва думата: май тая болка, дето му се обажда в гърба. Жена му все го масажира. Въобразява си, че ще се излекува с хапчета. Хм, само се залъгва с тези дражета. Около шестстотин процента им е печалбата.

— Той е един закоравял пропаднал тип — изръмжа господин Дедалус. — По мнението на всички тоз Мълиган е скверен, брутален непоправим грубиян и престъпник. Името му е позор за цял Дъблин. Но с помощта Божия и Богородична ще взема аз някой ден да драсна едно сочно писъмце я до майка му, я до леля му, или каквато там му се пада, та хубавичко да им отворя очите аз на тях. Да знаят каква стока кътат. Ще му погъделичкам аз на него основанието[6].

Надвика тропота на колелата.

— Няма да позволя на това копеле, нейния племенник, да провали сина ми. Чедото на продавача. Баща му пробутваше на женорята ленти и ширитчета в магазина на братовчед ми Питър Пол Максуини. Тая няма да я бъде!

Млъкна. Господин Блум премести поглед от разпенения му мустак към благото лице на господин Пауър и после към очите на Мартин Кънингам, който тъжно поклащаше брадичка. Гласовит, упорит и своенравен. Само за сина си мисли. И е прав. На нещо трябва да го научи, родителска отговорност носи. Ако малкият Руди беше оживял. Да израсне пред очите ми. Да чувам гласа му в къщата. Да крачи до Моли с костюмче като от колежа Итън. Да имам син. Да се оглеждам в очите му. Странно чувство би било. Нещо, излязло от мен. От мен заченато. Сигурно е станало онази сутрин, още живеехме на Реймънд Теръс. Тя стоеше до прозореца и гледаше как две кучета се онождат край стената на злото забрави[7]. А един сержант се хилеше доволен. Беше с онази кремава нощница със съдраната цепка, която така и не закърпи. Ела да се гушнем, Полди. Боже, как ми се иска. И така начева животът.

После наедря. Че зор как да откаже концертите в Грейстоунс[8]. Моят син вътре в нея. Можех да съм му от полза в тоя живот. Можех. Щях да го науча да бъде самостоятелен. И на немски също така.

— Не закъсняваме ли? — попита господин Пауър.

— Има още десет минути — уточни Мартин Кънингам, като погледна часовника си.

Моли. Мили. Като две капки вода, втората малко разредена. На каква мъжкарана се правеше, как само псуваше. Кълна се в шибания Юпитер! Дяволи и таласъми крачат по налъми. И все пак тя е много мило дете. Скоро ще стане жена. Мълинджър. Най-скъпо татенце. Млад студент. Да, да: тя жена. Живот. Живот.

Файтонът се килна косо и назад, четирите им тела се люшнаха.

— Корни можеше да ни намери по-удобно возило — обади се господин Пауър.

— Можеше, ами че как — съгласи се господин Дедалус, — ако не беше това негово кривогледство. Нали разбираш накъде бия, недовижда, завалията.

Затвори лявото си око. Мартин Кънингам взе да почиства трохите под себе си.

— Какво, за Бога, е това? — възмути се. — Ама това трохи ли са?

— Май някой си е правил пикник тук, и то неотдавна — рече господин Пауър.

Всички повдигнаха задници и огледаха с погнуса поплесенясалата кожена тапицерия на седалките, в която липсваха копчетата. Господин Дедалус сбърчи нос, начумери се, погледна надолу и рече:

— На мен ли така ми се струва или?… К’во ще кажеш, а, Мартин?

— Абе и мен ме удари в носа — отвърна му Мартин Кънингам.

Господин Блум се отпусна отново. Добре, че се изкъпах. Краката ми са съвсем чисти, знам си. Но ако и госпожа Флеминг се бе постарала да ми закърпи чорапите по-добре, а не тъй надве-натри.

Господин Дедалус въздъхна с примирение.

— В края на краищата — каза той, — това е най-естественото нещо на света.

— Том Кърнан появи ли се? — попита Мартин Кънингам, като нежно усука връхчето на брадата си.

— Да — отговори му Блум. — Зад нас е, заедно с Нед Ламбърт и Хайнс.

— А самият Корни Келъхър? — попита господин Пауър.

— Ще го видим направо при гроба — отвърна му Мартин Кънингам.

— Тази сутрин видях Маккой — рече господин Блум. — Каза, че ще гледа да дойде.

Файтонът спря отведнъж.

— Какво има?

— Спряхме.

— Къде се намираме?

Господин Блум си показа главата през прозореца.

— При големия канал — уточни.

Заводите за светилен газ. Разправят, че лекувал от магарешка кашлица. Добре поне, че на Мили й се размина. Клетите дечица! Червата си изповръщат, чак се засиняват от напъни. Срамота. Много леко караше болестите. Само морбилите я поизмъчиха. Чай от ленено семе. Скарлатина, всички епидемии от инфлуенца. Агенти провокатори на смъртта. Не изпускайте златния си шанс! Ей го там кучкарника. Бедничкият престарял Атос! Бъди мил с Атос, Леополд, това е последното ми желание. Да бъде твоята воля. Като са в гроба, ги слушаме. Подраска, подраска, ала след време и той го последва. Взе го навътре, залиня и си отиде. Кротък звяр. Такива стават псетата на престарели господари.

Дъждовна капка се изплю върху шапката му. Отдръпна се навътре и видя за миг как ситен дъждец наръси сивия плочник с тъмни точки. Всяка като изрязана. Странно. Сякаш изцедени през гевгир. Мислех си аз, че може да валне. Защото обувките ми скърцаха.

— Времето се разваля — каза той тихо.

— Жалко, че не устиска още малко — рече Мартин Кънингам.

— От провинцията са го изискали, там повече им трябва — изкоментира господин Пауър. — Виж, май пак се показа.

Господин Дедалус се вторачи през очилата си към забуленото слънце и пусна една псувня към небето.

— Непредвидимо като бебешко дупе — отсече.

— Май пак тръгнахме.

Файтонът заизвива скованите си колела и телата им отново се пораздрусаха. Мартин Кънингам заусуква по-трескаво края на брадата си.

— Снощи Том Кърнан беше страхотен — рече. — Но и Пади Ленард не си поплюва, наговори му ги право в лицето.

— Ти остави това, Мартин — побърза да се намеси господин Пауър. — Това е нищо, почакай да чуеш мнението на Саймън за Бен Долард и неговото изпълнение на Малкия бунтовник.

— Невероятно — обади се Мартин Кънингам важно-важно. — Неговото изпълнение на тази простичка балада, Мартин, е най-трогателното нещо, което някога съм чувал през целия си предълъг професионален живот.

— Трогателно — избухна в смях господин Пауър. — Трябва да е откачил. И ретроспективният аранжимент.

— А четохте ли речта на Дан Досън[9]? — попита Мартин Кънингам.

— Аз не съм — отвърна му господин Дедалус. — Къде е отпечатана?

— В сутрешния вестник.

Господин Блум измъкна вестника от вътрешния си джоб. Трябва да върна книгата й в библиотеката.

— Не, не — побърза да го спре господин Дедалус. — По-късно, моля те.

Погледът на господин Блум пропътува надолу до края на страницата, изчитайки всички смъртни случаи. Калън, Коулман, Дигнъм, Фосет, Лаури, Науман, Пийк, кой Пийк е това? — да не би да е онзи от Кросби & Алейн[10], не, някакъв си Секстън Ърбрайт. Печатните букви бързо избледняваха върху изпомачканата вестникарска хартия. Благодарение на нашето Малко цвете. Нашият непрежалим. Неизразимата ни скръб по. На осемдесет и осем години след дълго и изтощително боледуване. По случай трийсетия ден ще бъде отслужена литургия. Куинлан. Милостивият наш Иисус душата му да приеме.

Месец откак с нас Хенри се прости,

отиде, отлетя в отвъдни висини.

Ала обичният му род да го прежали

не желае и моли се пред нас ликът му пак да засияе.

Скъсах ли плика? Да. А къде сложих писмото й, след като го изчетох в банята? И той потупа джоба на сакото си. На сигурно е. Така значи Хенри си отиде, отлетя. Още преди търпението ми да се е изчерпало.

Националното училище. Дъскорезницата на Мийд. Файтонджийската стоянка. Мъдреха се само двама свободни. Клюмат на капрата. Издули се като кърлежи. Твърди чутури, кухи отвътре. Другият пък предлага обиколка на града при фиксирана цена. Преди час минах оттук. Тогава дружно ме поздравиха.

Гърбът на един стрелочник ненадейно щръкна до прозорчето откъм господин Блум и се подпря на трамвайния стълб. Не могат ли да измислят нещо автоматично, което да бъде по-удобно и безопасно? Да, ама тогава този тук ще си изгуби работата. Хубаво, ама друг ще го смени на мястото му, онзи, дето е направил изобретението, нали така?

Концертна зала Антиент. Засега май нищо не предлагат. Мъж с кожен костюм и черна лента на ръката[11]. Значи много не жалее. Само една четвърт опечаление. Вероятно далечни роднини.

Минаха покрай мрачния амвон на Сейнт Марк, под железопътния мост, покрай Кралския театър: в пълно мълчание. Облепени с афиши строителни огради. Юджийн Стратън[12]. Госпожа Бандман Палмър. Чудя се дали тази вечер да не отида на Лия? Казах само аз. Или на Лили от Киларни? Оперният състав на Елстър Граймс. Голяма работа. Влажни лъскави плакати за следващата седмица. Веселба в Бристол. Мартин Кънингам може да издейства безплатен пропуск за Гейъти. Аз пък ще трябва да му викна едно-две питиета. Тогава къде ми е сметката.

Ще се отбие този следобед. За нейния репертоар.

Магазинът Пласто[13]. Мемориалният фонтан с бюста на сър Филип Крамптън. Какъв беше той?

— Как сте? — каза Мартин Кънингам и вдигна длан до челото си за поздрав.

— Май не ни видя — обади се господин Пауър. — А, видя ни. Добър ден.

— Кой беше? — попита господин Дедалус.

— Блейзис Бойлан — каза господин Пауър. — Ей го, развява си перчема.

Тъкмо за него си мислех.

Господин Дедалус се приведе да го поздрави. Откъм вратата на Червената банка белият диск на сламената му шапка се развя в отговор, после отмина.

Господин Блум заразглежда ноктите на лявата си ръка, после — на дясната. Ноктите, да, да. Има ли нещо повече в него, което те, тя виждат? Някакво пленително очарование. Той е най-лошият човек в Дъблин. Това го държи жив. Понякога се усеща какъв човек имаш насреща си. Инстинктивно. Но такъв тип. Моите нокти[14]. Само ги гледам: добре изрязани. А след това: ще умувам в самота. Тялото й е поомекнало. Така е, спомням си го отпреди. От какво се получава? Предполагам кожата не смогва да се свива с такава бързина, с каквато се губи плътта. Но формата си остава. Формата си е все още налице. И още как. Рамене. Бедра. Закръглени. В нощта на карнавала. И как тясната рокля се прищипна между двете й бузи отзад.

Прилепи длани, стисна ги между коленете си и, някак доволен, зарея празния си поглед над главите им.

Господин Пауър попита:

— Блум, как върви подготовката за концертното турне?

— О, много добре — отвърна му господин Блум. — Подочувам, обсъждат се грандиозни планове. Знаеш ли, една прекрасна идея е, че…

— Ти самият ще ходиш ли?

— О, не — отвърна му господин Блум. — Всъщност налага ми се да отида до графство Клеър по лична работа. Но идеята е да се обиколят всички големи градове. Така че онова, което изгубиш в единия, да го наваксаш в другия.

— Чудесно! — подхвърли Мартин Кънингам. — Сега Мери Андерсън е там.

— Има ли и други добри изпълнители?

— Луис Върнър й е импресарио — отговори му господин Блум. — Събрал е всички знаменитости. Надявам се да бъдат Дж. С. Дойл и Джон Маккормак и много други, разбира се. Всъщност най-добрите.

— И мадам — усмихна се господин Пауър, — недей да забравяш и нея.

Господин Блум разтвори длани в жест на любезно съгласие и отново ги прилепи една към друга. Смит О’Брайън[15]. Някой е поставил цветя на пиедестала. Жена. Сигурно е годишнина от смъртта му. За много години! Файтонът зави покрай статуята от Фаръл и техните неоказващи съпротива колене безшумно се допряха.

О-о-п: опърпан старец на тротоара предлага стоката си, устата му зее отворена: о-о-п.

— Два чифта връзки за обувки само за едно пени.

Какво се случи, че отнеха адвокатските му права. Кантората му беше на улица Хюм. В същата къща, в която живееше и адашът по фамилия на Моли. Туийди, кралски адвокат на Уотърфорд. Оттогава му е останал и коприненият цилиндър. Реликви от старото благополучие. И той в траур. Страхотен крах за клетия нещастник! Подритват го като момче за всичко. Съвсем е взел-дал бедният О’Калахан.

И мадам. Единайсет и двайсет. Станала е. Госпожа Флеминг вече е дошла да чисти. Прави си косата и тананика: voglio e non vorrei. Не: vorrei e non. Разглежда краищата на косата си да види дали й цъфти. Mi trema un poco il[16]. Каква красота има в гласа й при това tre: като трептящо ридание. Вибриращо напрежение. Дроздът пее така, на тласъци.

Погледът му се плъзна леко покрай благото лице на господин Пауър. Прошарени кичури над ушите. Мадам и се усмихва. И аз му се усмихвам в отговор. Усмивката може да идва отдалеч. А може и да е само от учтивост. Приятен човек. Дали има нещо вярно в онова за жената, с която живее? И за самата нея не е много приятно. Разправят, кой ми го каза, че между тях вече нямало нищо плътско. Можеш да си представиш тогава как всичко помежду им излинява. Да, точно така, беше Крофтън, който го срещнал една вечер да й носи фунт говеждо. Каква е била преди това? Барманка в Джури? Или май беше в Мойра?

Минаха под огромния, загърнат с пелерина силует на Освободителя[17].

Мартин Кънингам смушка господин Пауър.

— Ето ти един от Рувимовото коляно[18] — рече.

Висока чернобрада фигура, подпряна на бастун, изкуцука завоя при Елвъри Елефант Хаус и им показа свитата си в шепа ръка отзад, на гърба.

— В цялата му древна красота — допълни господин Пауър.

Господин Дедалус се загледа след накуцващата фигура и тихо промърмори:

— Мътните да те вземат!

Господин Пауър се преви надве от смях и скри лицето си от прозорчето, точно когато файтонът минаваше покрай статуята на Грей[19].

— Всички сме им сърбали попарата[20] — намеси се Мартин Кънингам на висок глас.

Очите му срещнаха тези на господин Блум. Погали брадата си и додаде:

— Е, почти всички.

Господин Блум изведнъж заговори оживено на спътниците си.

— Невероятна е онази история за Рубън Джей и сина му.

— И за лодкаря, нея ли? — попита господин Пауър.

— Именно. Не е ли странна?

— За какво става дума? — намеси се господин Дедалус. — Не съм я чувал.

— В случая, разбира се, е замесено момиче — започна господин Блум. — И затова бащата решил да изпрати сина си на остров Ман, далеч от очите, далеч от сърцето, нали така казват, но когато двамата били…

— Какво! — не издържа господин Дедалус. — Онова недорасло пичлеме, за него ли говорите?

— Да — отвърна му господин Блум. — Двамата вече били на път към кораба и той се опитал да удави…

— Да удави Варава! — извика господин Дедалус. — И да го беше направил!

Господин Пауър се изсмя шумно през покритите си с ръка ноздри.

— Не — обади се господин Блум, — собствения си син…

Мартин Кънингам го прекъсна грубо.

— Рубън Джей и синът му вече излизали от речното пристанище на път към корабчето за остров Ман и тогава младият Ромео се отскубнал, прескочил парапета и право в Лифи.

— Не, за Бога! — извика уплашено господин Дедалус. — И умрял ли?

— Умрял ли! — провикна се Мартин Кънингам. — Не и той! Един лодкар грабнал прът, закачил го за широките му гащи, измъкнал го като риба и го предал на бащата насред пристанището. Ни жив, ни умрял. Половината град се бил събрал.

— Точно така — обади се господин Блум. — Но най-смешното е…

— И тогава този Рубън Джей — продължи Мартин Кънингам, — дал на лодкаря един шилинг и осем пенса, задето спасил живота на сина му.

Изпод дланта на господин Пауър се освободи потисната въздишка.

— Точно това направил — повтори Мартин Кънингам. — Като на герой. Един-единствен сребърен флорин.

— Най-странното е, че… — каза развеселено господин Блум.

— Надплатил е шилинг и осем пенса — сухо се обади господин Дедалус.

В този миг сподавеният смях на господин Пауър се пръсна шумно в купето на файтона.

Колоната на Нелсън.

— Сливите са осем за пени! Осем за едно пени!

— Мисля, че трябва да се държим по-сериозно — рече Мартин Кънингам.

Господин Дедалус въздъхна.

— Е, хайде — рече, — клетият Пади няма да се разсърди за едно разсмиване. Той пък колкото смехории знаеше да разказва!

— Да ме прости Бог — намеси се господин Пауър, като бършеше прокапалите си очи. — Клетият ни Пади! Представял ли съм си преди седмица, когато го видях за последен път и той си изглеждаше съвсем добре, че толкова скоро ще ходя бавно подире му. Отиде си от нас, остави ни.

— По-свестен от него рядко ще срещнеш — добави господин Дедалус. — И така отведнъж си отиде.

— Авария — обади се Мартин Кънингам. — В сърцето.

И той тъжно потупа гърдите си.

Пламнало лице: кървавочервено. Прекаляваше го с Джон Ечемичното зърно. Средство за съхранение на червения нос. Пиеше до припадък, докато добие сиво-жълтеникав цвят. Бая пари потроши, докато го докара тоя цвят.

Господин Пауър зяпаше с печално разбиране отминаващите пред очите му къщи.

— Внезапна смърт, бедничкият — рече.

— Най-добрата смърт — изкоментира господин Блум.

Широко отворените им очи се вторачиха в него.

— Без да се мъчи — поясни той. — Един миг и толкоз. Все едно да умреш в съня си.

На туй нии-кой нищичко не каза.

От тази страна на улицата е мъртвило. През деня рехава търговийка, мотаят се посредници на недвижими имоти, комисиона търсят, хотел, ама алкохол не сервират, железопътния справочник Фалконър, колежът за държавни кадри Гил, католическият клуб, кооперацията на слепите. Защо? Има ли някаква причина? Слънцето ли, вятърът ли? Пък и нощем. Пройдохи и слугинчета. Под патронажа на покойния отец Матю[21]. Основният камък за Парнел[22]. И той капитулира. И него сърцето го предаде.

Бели коне с бели пера на челото[23] завиха откъм Ротондата в галоп. Мерна се миниатюрен ковчег. Галоп към гроб. Траурна кола. Неомъжена жена. Черно за женените. Пъстро за ергените. Сиво-кафяво за расо умряло.

— Тъжно е — рече Мартин Кънингам, — като умира дете.

Личице като на джудже, бледомораво и сбръчкано, каквото беше и на Руди. Телце като на джудже, хилаво и меко като пластилин, в чамов ковчег, подплатен с бяло. Разноските поети от Обществото на приятелите[24]. Пени на седмица за торфен чим. Наше. Мъничко. Бедното. Бебе. Нищо незначещо. Грешка на природата. Ако е здраво — то е от майката. Ако не е — от бащата. Дано следващия път има повече късмет.

— Клетото създанийце — каза господин Дедалус. — Поне се е отървало.

Катафалката се заизкачва по-бавно откъм стръмната страна на площад Рътланд. Кокалите му дрънчат. Колелетата искрят. Той е само сиромах. Няма си авер, ни враг.

— Насред живота[25] — пак се обади Мартин Кънингам.

— Но най-непростимо е — намеси се господин Пауър, — когато човек сам си отнеме живота.

Мартин Кънингам енергично измъкна часовника си, прокашля се и пак го прибра.

— Това е най-големият позор за едно семейство — продължи господин Пауър.

— Обикновено е в резултат на временно умопомрачение — повиши глас Мартин Кънингам. — Трябва да проявяваме повече милосърдие.

— Разправят, че само страхливците се самоубивали — подзе господин Дедалус.

— Не сме ние тези, дето да ги съдим — каза Мартин Кънингам.

Господин Блум, който се канеше да вземе думата, стисна устни. Големите очи на Мартин Кънингам. Извърнати встрани. Състрадателно създание е той. Интелигентно. Прилича на Шекспир в лицето. Винаги за всекиго намира по една блага дума. Тези тук, те милост не знаят — ни за убийство, ни за самоубийство. Отказват им християнско погребение. Навремето, макар и вече в гроба, забивали в сърцето на самоубиеца кол. Като че преди това не е било достатъчно разбито. Нещастниците понякога се разкайват, ама твърде късно. Намерен на дъното на реката, стиснал близката тръстика. Погледна ме. И тази негова ужасна жена пияница. Обзавежда й дом след дом, а тя седмица след седмица го разпродава, задръстила е заложната къща. Живее като прокълнат. Това може и сърце от камък да разбие. Понеделник сутрин започва отначало. Подпира тежката огромна скала с двете си длани, напъва мишци и бута нагоре. Боже Господи, кой знае каква гледка е представлявала онази нощ, Дедалус ми каза, че влязъл вътре. Пияна-заляна, всичко обърнато с краката нагоре, подрипва весело с чадъра на Мартин и пее:

Наричай ме на Азия бисера,

бялата гейша орисана.

Извърна поглед от мен. Значи знае. Кокалите му дрънчат.

Онзи следобед на разследването. Шише с червен етикет върху масата. Стаята в хотела, по стените картини с ловни сцени. Вътре душно и парно. Слънцето се процежда през ребрата на венецианските капаци. Ушите на съдебния следовател големи и космати. По обувките веществени доказателства. Първо помислили, че е заспал. После забелязали, че лицето му нещо жълтее. Бил се свлякъл в краката на кревата. Заключението: свръхдоза. Смърт при нещастен случай. Писмото. За моя син Леополд.

Край на мъките. Няма разбуждане. Няма си авер, ни враг.

По улица Блесингтън файтонът задрънча по-отривисто. Колелетата искрят.

— Май се забързахме — подхвърли Мартин Кънингам.

— Само да не ни обърне — отвърна му господин Пауър.

— Надявам се, не — додаде Мартин Кънингам. — Утре в Германия се провежда голямото автомобилно състезание. Гордън Бенет.

Като завиха по улица Бъркли откъм Водохранилището ги посрещна и изпроводи улична латерна с ритмично весела вариететна песен. Някой Кели да е виждал, ай? Кей-и-дабълел-уай[26]. Маршът на мъртвите в Саул[27]. И той като стария негоудник Антоунио. Заряса ме гоул, боус, проусяк. Следва пирует! Mater Misericordiae[28]. Улица Екълс. Там е моята къща.

Просторно място. Има и отделение за безнадеждни случаи. Това е много обнадеждаващо. Приютът за умиращи на Божията майка. А под него, много удобно, е домът на покойника. Където умря старата госпожа Райордан. Най-ужасно изглеждат жените. Хранят я като бебе от чашка, забърсват й устните с лъжичка. После разгъват параван около леглото й, за да умре. Имаше и един приятен студент, който ме превърза, когато ме ужили оса. След това се преместил в родилното, така ми казаха. От едната крайност, та в другата.

Файтонът зави на галоп и се закова на място.

— Сега пък какво?

Стадо жигосани говеда се проточи край прозорчетата, мучат, отпуснали глави, трамбоват с меките си копита, лениво подмятат опашки, шибат собствените си мършави сплъстени задници. Около тях и сред тях се блъскат белязани с червена боя овце, блеят уплашено.

— Емигранти — рече господин Пауър.

— Дий! — извиси се гласът на джелепина и тънката му жилава пръчка изплющя по хълбоците им. — Дий! Чиба! Къш оттам!

Разбира се, че е четвъртък. Утре е ден за клане. Младите заплодени юници. Къф ги харчи за по двайсет и седем лири едната. По всяка вероятност в Ливърпул, че къде другаде. Ростбиф за добрата стара Англия. Изкупуват само сочната стока. Затова една петина отива на вятъра: дръгливи кранти, кожи, косми, рога. Това прави много нещо за една година. Пазарище за убито месо. Вторичните продукти от кланиците отиват в цеховете за щавене на кожи, за производство на сапун и маргарин. Дали онези мошеници още търгуват със скапаното месо, дето го продаваха направо от вагоните на разклона при Клонсила.

Файтонът разполови чердата.

— Едно не разбирам. Защо градската управа не пусне една линия от парка до пристанището? — попита господин Блум. — Тогава всички тези животни ще могат да се натоварят на платформи и оттам право в корабите.

— Вместо непрекъснато да задръстват главните улици на града — уточни Мартин Кънингам. — Много си прав. Трябва да го направят.

— Да — продължи господин Блум, — и друго ми идва наум. Градските власти да вземат да пуснат погребални трамваи като онези, дето ги има в Милано, нали знаете. Спират точно пред гробището и имат специални купета — за покойника, за опечалените и всичко останало, както се полага. Нали разбирате какво искам да кажа?

— О, това ще бъде страхотно — рече господин Дедалус, — с луксозни купета, може би дори и спални, купета-салони и вагон-ресторанти.

— Мрачна перспектива за бедния Корни — подметна господин Пауър.

— Защо? — попита господин Блум, като се обърна към господин Дедалус. — Няма ли да е по-достолепно да се стръскат, отколкото да се друсаме един до друг, та вътрешностите ни да изпопадат?

— Ами виж, има нещо трогателно в тази традиция — призна си господин Дедалус.

— Освен това — додаде Мартин Кънингам, — няма да се случват истории като онази, когато катафалката се преобърнала на ъгъла при Дънфи и ковчегът се изтърсил на улицата.

— Ужасно! — ужаси се господин Пауър. — И трупът се пльоснал на пътя. Ужасно!

— Първият завой при Дънфи — кимна господин Дедалус. — За купата на Гордън Бенет.

— Да прости Господ! — набожно промълви Мартин Кънингам.

Бум! Прас! Преобръщане. Ковчегът се изсулва, тупва на земята, прекатурва се няколко пъти и се отваря. Пади Дигнъм излита отвътре, изтърколва се вкочанено в прахта, целият в кафяви одежди с няколко номера по-големи — халтаво се въртят около трупа му. Червендалесто лице, ама вече сиво-посивяло. Увиснала челюст. Пита: к’во става. Прави са, трябва да се затвори на мига. Гледката е ужасна. Вътрешностите се разлагат със страшна скорост. Трябва да се запушат всички възможни отверстия. Да, и там. С восък. Сфинктерът се е разхлабил. Всичко да се запечата.

— Ето ти го и Дънфи — заяви господин Пауър, докато файтонът завиваше.

Ъгълът при кръчмата на Дънфи. Траурни коли строени в редици, сърбат пиячка, мъката давят. Почивка по пътя. Екстра местенце, само за пивница. Мислех, че тук ще спрем на връщане да обърнем по едно за негово здраве. Да си поднесем съболезнованията и еликсира на живота[29].

Ами ако наистина се беше случило. Дали щеше да потече кръв, ако, да речем, при преобръщането го бе одраскал пирон? Може да кърви, може и да не кърви, така предполагам. Зависи къде. Кръвообращението спира. Ама някоя артерия пак може да цръкне нещичко. Затова трябва да ги погребват в червени одеяния: тъмночервени.

Мълчаливо продължиха по улица Фибсбъро. Покрай тях издрънча празна катафалка, на връщане от гробището: видимо облекчена.

Моста Кросгънс, каналът Ройъл.

Водата бясно шурти в шлюзовете. Един мъж стои на снишаващия се заедно с водата шлеп сред буци торф. Току до шлюза теглят на буксир вързан кон. На борда на Бугабу[30].

Очите им го проследиха. По бавния буренясал воден път се носеше върху сала си към брега[31], към Ирландия, въже го теглеше на буксир покрай гъстообрасли тръстики, тиня, запушени от кал бутилки и кучешка мърша. Атлоун, Мълинджър, Мойвали, мога и пеш да тръгна покрай канала, полека-лека, и да отида да видя Мили. Или пък с велосипед. Ще взема под наем някоя престаряла бричка, така ще е по-безопасно. Онзи ден Рен предлагаше един на търг, но беше дамски. Сега е на мода да се развива водният транспорт. На Джеймс Маккан му беше хоби да ме откарва с лодка до ферибота, сам гребеше. По-евтин транспорт е, дума да няма. Полека и плавно. Плаващи къщи. Като на къмпинг. Също и катафалки. Към небето по вода. Защо да не цъфна, без да й пиша предварително. Изненада, изненада! Лийшлип, Клонзила. Спуска се, шлюз след шлюз, та чак до Дъблин. Натоварен с торф от блатата на вътрешността. Махнахме си. Той свали кафявата си сламена шапка и поздрави Пади Дигнъм.

Минаха покрай къщата на Брайън Бороим. Ето ги, съвсем до нея.

— Чудя се как ли я кара нашия приятел Фогърти[32] — обади се господин Пауър.

— По-добре попитай Том Кърнан — отвърна му господин Дедалус.

— Така ли? — намеси се Мартин Кънингам. — Останал е с пръст в уста и със сълзи в очите, предполагам.

— Макар в отвъдното далечно — изрецитира господин Дедалус, — в спомена ми ще живееш вечно.

Файтонът зави наляво по улица Финглас.

Вдясно каменоделна. Последната отсечка по пътя. Сбрани върху ивица земя, смълчани сенки се явиха, бели, скръбни, протегнали нетрепващи ръце, коленичили в мъката своя, сочат нещо напред. Отломки от сенки, от камък изсечени сякаш. В бялата тишина молят и умоляват. Това е възможно най-доброто. Тос. Х. Денани, скулптор и каменоделец.

Отминаха.

На бордюра пред къщата на гробаря Джими Гиъри седи стар скитник, ръмжи недоволно, събул е едната си побеляла от прах обувка с отпорена като зинала паст подметка и я изтръсква от пръст и камъчета. След странстването из живота.

Така назованите тъжни полета се нижат едно по едно: и тъжни домове.

Господин Пауър посочи с пръст.

— Ето там е мястото, дето беше убит Чайлдс — поясни. — Последната къща.

— А, това било значи — рече господин Дедалус. — Зловещ случай. Сиймор Буш го отърва. Убил брат си. Или поне така се говореше.

— Обвинението не даде доказателства — подхвърли господин Пауър.

— Само косвени улики — допълни Мартин Кънингам. — Нали това е принципът на правото. По-добре да се измъкнат деветдесет и девет виновни, отколкото да пострада един невинен.

Всички обърнаха глави натам. Към мястото на убийството. Отминаха нещо мрачно, сякаш им причерня. Затворени капаци, никакви обитатели, занемарена градина. Цялото място пусто-опустяло. Осъден по погрешка. В убийство. Лицето на убиеца се запечатва в очите на убития. Ох, как само си падат по такива страхотии. Отрязаната глава на мъж се търкаля в чужда градина. Била е облечена със. Ето как точно е станало убийството. Най-последното безчинство! Оръжието на престъплението. Убиецът е още на свобода. Има улики. Една връзка от обувка. Пак ще изровят погребаното тяло. Убийството само себе си ще издаде.

Натъпкани в този файтон. Сигурно няма да й хареса, ако й цъфна, без да се обадя. С жените трябва да се внимава. Веднъж да ги сгащиш без гащи и никога няма да ти простят. На петнайсет години.

Високата ограда на Проспект[33] заподскача вълнообразно пред очите им. Сенчест бряст с клони вековни, силуети безплътни. Скупчени сенки белеят сред тъмни дървета, бели форми и бели фрагменти се нижат безмълвно, с жестове празни въздуха порят.

Колелото се удари в бордюра и спря. Мартин Кънингам протегна ръка, натисна дръжката, подбутна вратата с коляно и я отвори. Излезе навън. Господин Пауър и господин Дедалус го последваха.

Сега е моментът да преместиш сапуна. Ръката на господин Блум разкопча задния джоб на панталона и крадешком премести сапуна с полепналата по него хартия във вътрешния джоб на сакото. Излезе от файтона и върна на мястото си вестника, който другата му ръка все още държеше.

Мижаво погребение: катафалка и три файтона. И какво от това. Мъже, нарамили ковчег, черен кон в златна сбруя, религиозен реквием, заглушителен залп. Помпозният блясък на смъртта. Зад последната карета уличен търговец бута ръчна количка със сладкиши и плодове. Това май са великденски сладки, слепнали: сладки за умрелите. Твърди кучешки бисквити. Кой тях яде ги? Опечалените се точат тъжно.

Тръгна подир приятелите си. Господин Кърнан и Нед Ламбърт — след тях, Хайнс още по-назад. Корни Келъхър стоеше до отворената катафалка, за да поеме двата венеца. Подаде единия на момчето.

Къде изчезнаха онези от погребението на детето?

Конски впряг се показа откъм Финглас, подире си бавно и мъчително, в тържествено погребално безмълвие, теглеше скърцаща каруца, натоварена с огромен гранитен блок. Кочияшът крачеше отпред, свали шапка.

Дойде ред на ковчега. Мъртвец, мъртвец, ама ни беше изпреварил. Конят се оглеждаше малко накриво със забоденото си отпред перо. Мътен поглед: нашийникът го стягаше около врата, притискаше там някакъв кръвоносен съд ли, артерия ли. Дали крантите знаят какъв товар карат ежедневно? Двайсет-трийсет погребения всеки Божи ден. После, да не забравяме и Маунт Джеръм за протестантите. Погребения по целия свят, навред, всяка минута. На бърза ръка ги заравят под каруца пръст. С хиляди всеки Божи час. Като си помислиш, твърде много стават из целия свят.

Опечалените заизлизаха през главната порта: жена и момиченце. Тя — хищник с хлътнали страни, неумолима, шапката й килната на една страна. Лицето на момиченцето оцапано с размазани сълзи, стиска жената подръка, поглежда нагоре към нея, чака знак да се разплаче. Лице на риба, безкръвно и посивяло.

Мъжете от погребалната агенция нарамиха ковчега и го понесоха през портите. Непосилният товар на инертното тегло. И аз се почувствах по-тежък, като излязох от водата във ваната. Най-отпред трупът, после приятелите на трупа. Следваха Корни Келъхър и момчето, барабар с венците. Кой е онзи до тях? А, шуреят.

Всички останали отзад.

Мартин Кънингам прошепна:

— Сви ми се сърцето, като стана дума за самоубийство пред Блум.

— Защо, бе? — попита господин Пауър. — Какво толкова?

— Навремето баща му се отрови — прошепна Мартин Кънингам. — В една стая на хотел Куинс в Енис. Чу ли го, спомена, че се кани да върви в Клеър. Сигурно е за годишнина.

— О, Боже! — прошепна господин Пауър. — За пръв път чувам. Отровил се, викаш!

Погледна назад към лицето с тъмни умислени очи, към мавзолея на кардинала[34]. Говореше нещо.

— Има ли осигуровка? — попита господин Блум.

— Май да — отвърна господин Кърнан, — но полицата е здраво ипотекирана. Мартин се опитва да изпрати най-малкото в Артейн[35].

— Колко деца има?

— Пет. Нед Ламбърт пък обеща да се опита да уреди едно от момичетата на работа при Тод[36].

— Тъжна работа — обади се господин Блум съчувствено. — Пет невръстни дечица.

— И тежък удар за клетата жена — додаде господин Кърнан.

— Така е — съгласи се господин Блум.

Но сигурно си мисли, че най-накрая е успяла да излезе на глава с него.

Погледна към обувките, намазани с черна боя и лъснати до блясък. Изгубила съпруга си, успяла да го надживее. Сега за нея той е по-мъртъв отколкото за мен. Все единият трябва да преживее другия. Така викат мъдрите. В света има повече жени, отколкото мъже. Не забравяй да й изкажеш съболезнованията си. Вашата ужасна загуба, госпожо. Надявам се скоро да го последвате. Не, това беше при индусите, техните вдовици така правят[37]. Докато нашата ще се омъжи за друг. А той? Едва ли. Но знае ли човек? След края на старата кралица[38] вдовството вече не е както преди. Тялото й изпънато върху лафет. Виктория и Албърт. Погребалната служба във Фрогмор[39]. Но най-накрая и тя не издържа, бодна букетче виолетки в шапката си. Суетна дълбоко в себе си. И всичко това в памет на една сянка. И то принц-консорт, дори не крал. Тогава синът й се превръща в смисъл на нейния живот. Нещо ново, в което да се уповава, да чака, а не само да лелее миналото да се върне. То нивга се не връща. Единият си отива пръв: остава сам-самичък под земята и няма кой да стопля пустото й ложе.

— Как си, Саймън? — тихичко се обади Нед Ламбърт и потри ръце. — От сума време никакъв те няма. Къде се губиш?

— А, много съм добре. Как я кара добрият стар Корк?

— Бях в Корк по Великден за конните надбягвания — отвърна му Нед Ламбърт. — Същата работа, нищо ново. Отбих се при Дик Тайви.

— Как е Дик Канарата?

— Нищо не дели кратуната му от небето свише — отвърна му Нед Ламбърт.

— Прави Боже, не мога да повярвам! — възкликна господин Дедалус в приглушена почуда. — Дик Тайви оплешивял?

— Мартин е тръгнал да събира волни пожертвования за децата — рече Нед Ламбърт и посочи напред. — По шилинг на череп. Колкото да изкарат до отпускане на застраховката.

— Да, да — рече господин Дедалус колебливо. — Това най-отпред големият ли е?

— Да — отвърна му Нед Ламбърт, — дето е с брата на жена му. Зад тях е Джон Хенри Ментън. Дарил е цяла лира.

— Бас държа, че е така — намеси се господин Дедалус. — Колко пъти му виках на Пади да внимава да не си изпусне работата. Джон Хенри не е най-голямото зло, дето го има на тоя свят.

— Всъщност как стана, че си изгуби работата? — попита Нед Ламбърт. — Пиенето ли, що ли?

— Абе, то не беше едно и две — рече господин Дедалус и въздъхна.

Спряха пред параклиса в гробището. Господин Блум стоеше зад момчето с венеца и гледаше лъскавата му, пригладена назад коса и тънкия сбръчкан врат, стегнат в новата му новеничка яка. Клетото момче! Дали е било там, когато бащата? И двамата в несвяст. Дошъл на себе си за малко, колкото да ги разпознае за последно сбогом. А всичко онова, което можеше да направи. Дължа три шилинга на стария О’Грейди. Дали си дава сметка? Мъжете внесоха ковчега в параклиса. В кой край е главата му[40]?

След миг влезе и той, подир останалите, и премига на премрежената светлина. Ковчегът лежеше върху носилото си в източната част на църквата, при олтара, четири високи жълти свещи — в четирите му ъгли. Така че да се вижда отвсякъде. Корни Келъхър постави по един венец в двата предни края и кимна на момчето да коленичи. Опечалените се пръснаха и също коленичиха, всеки си избра по един аналой. Господин Блум остана по-назад, при купела за светена вода и, когато всички бяха вече на колене, той лекичко измъкна от джоба си вестника, пусна го небрежно на земята и положи дясното си коляно върху него. Внимателно закрепи черната си шапка върху лявото коляно и, като я придържаше за периферията, сведе глава благочестиво.

Един от църковните служители се появи през вратата с месингов утвар в ръце, в който имаше нещо. Свещеникът в бяла одежда вървеше след него и си връзваше епитрахила с едната ръка, а с другата крепеше малка книжка, която подпираше върху жабешкото си благоутробие. Кой книжката ще прочете? Аз, извика малкото мишле.

Спряха до ковчега и свещеникът започна да чете от книгата си с напевно дрезгаво подкрякване.

Отец Кофи. Знаех си, че името му напомня ковчег. Domine-namine[41]. В мутрата прилича на булдог. Шефът на шоуто. От яките християни е. Тежко и горко томува, що него накриво погледне: свещеник и половина. Ти си Петър[42]. Ще се пръсне по шевовете, Дедалус вика, като попско дете на задушница. Търбухът му издут като бохча. Какви ли не ги измислят хората. Х-ъ-ъ-х: ще се пръсне по шевовете.

— Non intres in judicium cum servo tuo, Domine[43].

Само си придават важност, като опяват на латински. Заупокойна меса. Оплаквачки в черен креп. Листове, обрамчени с черно. Името ти в олтарния списък на опечалените. Студено, усойно място. Сигурно добре си похапва, като седи по цял ден и си клати краката, докато дойде време за „моля, следващият!“ И очите му жабешки. От какво се подуват така? Моли се подува, като яде зеле. Може би от самия въздух в това мрачно място. Като напомпан е. Сигурно оттук някъде изтича пъклен зловреден газ. Ето, и касапите например: с времето заприличват на сурово говеждо. Кой ми то беше казал? Мървин Браун. В подземната гробница на Сейнт Вербърг, където е онзи прекрасен прастар орган[44], преди сто и петдесет години, се наложило да пробиват дупки в ковчезите и то на няколко пъти, за да пуснат навън лошия газ и да го изгорят. Изсвистява като дух: синкав. Едно вдишване и си мъртъв.

Ох, тая капачка на коляното. Заболя ме. О-у-у-у! А, така е по-добре.

Свещеникът взе от момчето с месинговия съд една тояжка с топуз накрая и я размаха над ковчега. После прекоси до другия му край и пак я размаха. После се върна и я пусна обратно в съда. Какъвто си бил, преди покой да намериш. Всичко е написано: но трябва да се следва.

— Et ne nos inducas in tentationem[45].

Момчето изписука отговорите с креслив дискант. Често съм си мислил, че наистина им трябват млади момчета за тази работа. До петнайсет години. След това, разбира се…

Това май е светена вода. Да поръсим одремалите се. Сигурно му е писнала тая работа, да мандахерцаш онова нещо над всевъзможни трупове, дето му ги мъкнат един подир друг. Нека им се любува, какво толкоз. Всеки Божи ден нова партида: мъже на средна възраст, престарели жени, невръстни деца, починали родилки, мъже с бради, плешиви бизнесмени, охтичави момичета с гърди като на врабче. Цяла година реди над тях едни и същи слова и молитви и ги ръси със светена вода: приспива ги. Сега поръсва Дигнъм.

— In paradisum[46].

Какво каза, че ще отиде в рая или че вече е там. Над всички го разправя. Досадна работа. Но нали и той, човекът, все нещо трябва да каже.

Свещеникът затвори книгата си и излезе, последван от момчето. Корни Келъхър отвори страничните порти и гробарите влязоха, вдигнаха ковчега, изнесоха го и този път го метнаха на своята си кола. Корни Келъхър даде единия венец на момчето, а другия — на шурея. Всички се източиха през страничните порти, излязоха в мекия сивкав ден. Господин Блум излезе последен, сгъна отново вестника и го пъхна в джоба си. Стоеше забол навъсен поглед в земята, докато колата с ковчега зави наляво. Металните колела захапаха чакъла с остро стържещо с хрусване и процесията от прашни обувки пое подире й по алеята между гробовете.

Тра-та-та, тра-та-та. Господи, точно тук и сега не бива да си тананикам весело.

— Могилата на О’Конъл — обади се някъде край него господин Дедалус.

Благите очи на господин Пауър се стрелнаха към върха на високия конус.

— Почива, успокоил се е — рече, — нали е сред свои, стария Дан О’. Но сърцето му е в Рим[47]. Колко ли разбити сърца са заровени тук, а, Саймън!

— Гробът й е ей там, Джак — изплака господин Дедалус. — И аз скоро ще легна до нея. Нека Той ме вземе, когато си поиска.

Сломен, той се разхълца сподавено и взе да се препъва по пътя си. Господин Пауър го хвана под ръка.

— На по-добро място е — помъчи се да го успокои.

— Дано, дано — каза господин Дедалус и тихичко изхлипа. — Предполагам, че е в рая, ако въобще има рай.

Корни Келъхър се отдели от групата, като остави опечалените да трамбоват напред.

— Тъжни поводи — любезно започна господин Кърнан.

Господин Блум затвори очи и умислено поклати главата си два пъти.

— Другите вече си слагат шапките — рече господин Кърнан. — Предполагам, че и ние можем да нахлупим нашите. Последни сме. Това гробище е място притворно.

Сложиха си шапките.

— Преподобният май изчете службата надве-натри, не мислиш ли? — подзе господин Кърнан с укор в гласа.

Господин Блум кимна сериозно и надникна в живите му, кървясали очи. Потайни очи, потайно проницателни очи. Май е масон: не съм сигурен. Пак се случи до него. Ние сме последните. На един хал[48]. Надявам се да смени темата.

Господин Кърнан додаде:

— Трябва да призная, че литургията на Ирландската църква, която отслужват в Маунт Джеръм например, е по-простичка, но по-въздействена.

Господин Блум се съгласи предпазливо. Езикът, на който се извършва богослужението, разбира се, е друга работа.

И господин Кърнан изрецитира тържествено:

Аз съм възкресението и животът. Не може да не ти трогне сърцето.

— Така е — рече господин Блум.

Твоето сърце — да, но какво да каже оня в дупката метър на два, носът му щръкнал сред маргаритките? Какво да го трогва него! Обиталище на емоции. Разбито сърце. Най-обикновена помпа, в края на краищата, която изпомпва хиляди галони кръв всеки Божи ден. Един хубав ден обаче, видите ли, оказва се, че се е запушила и дотук. Ей ги, купища такива са налягали околовръст: бели дробове, черни дробове, сърца. Стари ръждясали помпи и какво ли още не. Възкресението и животът, нали. Веднъж мъртъв, винаги мъртъв. Това дето да чакаш второто пришествие — бошлаф работа! И аз ще ви възкреся в последния ден. Излезни, Лазаре! И той покорно се изплези и си изгуби службата. Ставайте! Страшният съд пристигна! И тогава всички стават, почват да търсят кой белия си дроб, кой черния си, кой миглите, кой мигачите, кой други свои джаджи. Нея сутрин свари целият да се намери. В черепа му прах — една двайсета от унцията. Мерено-премерено! Това прави около дванайсет грама. По тройската мерна система[49].

Корни Келъхър влезе в крачка с останалите.

— Всичко мина екстра — рече. — Нали?

Изгледа ги изпод увисналите си клепачи. Полицейски плещи. С твоето тра-ла-ла, тра-ла-ла.

— Точно както трябва — кимна господин Кърнан.

— Какво? Какво било? — попита Корни Келъхър.

Господин Кърнан го успокои, че всичко е наред.

— Кой е онзи отзад, дето върви с Том Кърнан? — попита Джон Хенри Ментън. — Лицето му ми е познато.

Нед Ламбърт се извърна назад.

— Блум — каза. — Мадам Мариън Туийди, бивша Туийди де, сопраното. Тя му е съпруга.

— Да, разбира се — подсети се Джон Хенри Ментън. — Отдавна не съм я виждал. Хубава жена беше. Танцувал съм с нея, чакай да видя, преди седемнайсет златни години. Тогава тя беше на петнайсет в заведението на Мат Дилън в Раундтаун. Ох, как само ми напълни обятията.

Обърна се назад, провря поглед между телата на другите.

— Какъв е той? — попита. — С какво се занимава? Не беше ли нещо с канцеларски материали? Помня, че една вечер се сдърпахме с него, докато играехме кегли заедно.

Нед Ламбърт се усмихна.

— Да, така е — рече. — При Уиздъм Хели е. Търговски пътник, май попивателна хартия пласира.

— Боже Господи! — възкликна Джон Хенри Ментън. — Защо се е омъжила за такъв неудачник. Навремето беше жена и половина.

— И още е — отвърна му Нед Ламбърт. — Освен това набира и поръчки за реклами.

Джон Хенри Ментън вторачи поглед напред.

Колата с ковчега сви в странична алея. Плещест пехливанин изникна насред гъсталака и почтително свали шапката си. Гробарите му козируваха.

— Джон О’Конъл — рече господин Пауър доволно. — Никога не забравя приятелите си.

Господин О’Конъл мълчаливо се здрависа с всички един по един. Господин Дедалус му подхвърли:

— И на мен ми предстои посещение тук, при вас.

— Скъпи ми Саймън — сниши глас началникът на гробището, — да знаеш, че хич не си ми притрябвал.

Поздрави Нед Ламбърт, още Джон Хенри Ментън и се присламчи до Мартин Кънингам, като подрънкваше връзка ключове зад гърба си.

— Знаете ли за случката — попита ги — с Мълкахи от Кум?

— Аз не — рече Мартин Кънингам.

Приближиха едновременно цилиндрите си, само Хайнс сведе ухо. Началникът пъхна палци в халките на златната си часовникова верижка и заговори съзаклятнически пред празните усмивки на скупчените им лица.

— Разправят — започна той, — че през една мъглива вечер тук се появили двама пияни да търсят гроба на свой приятел. Попитали къде е погребан Мълкахи от Кум и им показали мястото. След като се пошляли известно време в мъглата, открили гроба, там бил. Единият пияница засричал името: Терънс Мълкахи. Другият замигал срещу статуята на Спасителя, която вдовицата била поръчала да издигнат над гроба.

Началникът също премига пред един от гробовете, който отминаха. И продължи:

— И след като дълго мигал пред светата статуя, рекъл: Слушай, тоя въобще не прилича на него. Това не е Мълкахи, та к’вото ще да ми разправят!

Възнаграден с усмивките им, той се отдръпна назад и се заприказва с Корни Келъхър, като взе от него всички документи по погребението, прелисти ги и продължи да ги преглежда, докато вървеше.

— Това беше нарочно — обясни Мартин Кънингам на Хайнс.

— Знам — отвърна Хайнс, — разбирам.

— Малко да се поразсеят хората — додаде Мартин Кънингам. — От чиста доброта го прави, че как иначе.

Господин Блум се захласна по обемистата представителност на началника. Всички много държат да са в добри отношения с него. Приличен мъж, този Джон О’Конъл, наистина свестен. Връзка ключове подрънква: като в рекламата на Кийс: не ни е страх, че някой може да избяга, затуй работим без морков и тояга. Habeat corpus[50]. След погребението трябва да проверя тая реклама. Написах ли Болсбридж върху плика, който така набързо прикрих с ръка, щом я видях, че влиза, докато бях седнал да драсна два реда на Марта? Дано не са го хвърлили в коша със сбъркани адреси. Нищо по-лесно от това да си удариш една контра. Сива набола четина. Това са първите признаци, щом космите започнат да израстват сиви и страшно да те дразнят. Сребреят нишки в сивата глава. Представи си само да си му жена! Чудя се как въобще се е решил да прави предложение на което и да е момиче. Ще дойдеш ли да живееш с мен на гробището? И закачливо поклаща пред лицето й същата връзка ключове. В първия миг може да й се е сторило забавно, дори предизвикателно. Игра със смъртта… Сенките на нощта витаят тук ведно с милиони мъртъвци, изпънали тела навред. Кобни каменни сенки, навирили глава, когато гробовете паст разчекват, а Даниъл О’Конъл, май и той сред тях, източил е снага чутовна и влюбчива[51], но все така голям католик, фантом гигантски. Блуждаещи огньове. Трупен газ от гробовете. Трябва някак ума й да разсееш, иначе едва ли ще зачене. Жените, те са особено чувствителни. Искаш ли да я приспиш, разкажи й история за духове. Виждала ли си някога призрак? Аз пък съм виждал. Беше тъмно като в рог. И ето че часовникът удари дванайсет. Те обаче нехаят, целуват се страстно, загрели са здраво. Блудници в турски гробища[52]. Да ги научиш на всичко можеш, но от малки. И малка вдовица дори можеш да си вземеш. Мъжете харесват това. Любов сред гробовете[53]. Ромео. Пикантно, перверзно удоволствие. Насред смъртта ние сме в живота. Значи кръгът се затваря. Да изкушаваш клетите мъртъвци. Все едно миризмата на сочен бифтек, а те прегладнели собствените си вътрешности гризат. Танталови мъки. Моли искаше да го правим на прозореца. И все пак има осем деца.

Сигурно бая хора е видял да отиват под земята, застлали са поле подир поле. Свещени поля. Щеше да има повече място, ако ги заравят прави. Седнали или на колене — няма как. А прави[54]? Ами току-виж някой ден, при свличане на земни пластове, да речем, главата му щръкне над земята, ръката му сочи напред. Сигурно цялата земя е надупчена като пчелна пита, само дето килийките са по-продълговати. Освен това умее да поддържа гробището в спретнат вид, тревата окосена, бордюрите — като по конец. Майор Гамбъл нарича градината си могила Йеронимова. И сигурно е прав. Трябва да е пълна с цветята на съня. Китайски гробища с гигантски макове, избуяли, дават най-добрия опиум, така твърди Мастиански. Ботаническата градина е ей там. Именно кръвта, попила в земята, поражда новия живот. Същото твърдят и ония евреи, дето убили детето християнче[55]. Всеки човек си има цена. Добре запазен угоен труп на джентълмен, епикуреец, е винаги безценен за вашата овощна градина. Сделката си струва. Тленните останки на Уилям Уилкинсън, счетоводител и финансов ревизор, наскоро починал, ще дойдат около три лири, тринайсет шилинга и шест пенса. С благодарности.

Земята би трябвало да е доволно обогатена с трупове, тор, кокали, плът, нокти, превърната е в същинска костница. Ужасно. Първо позеленяват, после порозовяват, разлагат се. По-бързо гният там, където земята е по-влажна. Жилавите и суховатите са по-издръжливи. После всичко се превръща в лепкава лоена маса с вид на сирене. После започва да почернява и отвътре потича тъмнокафяв гъст петмез. После изсъхват. Мъртвешка глава[56]. Разбира се, клетките на онова, което е било, продължават да живеят. Но се видоизменят. Животът винаги се нагажда. Щом няма какво да ядеш, ядеш себе си.

И така се развъждат безброй личинки. Почвата е като жива от тях. Трапчинки и къдрици омайват ми главата. Красавици на плажа край водата. Той обаче си е направо весел. Изглежда, получава някакво усещане за власт и сила, като вижда всеки ден що народ влиза в гроба преди него. Как ли гледа на живота? Пък и смешки разправя: сгряват му сърцето. Като онази за информационния бюлетин. Тази сутрин Спърджън пое към небето в четири нула нула часа. В единайсет вечерта затваряме, а него никакъв го няма. Питър. На самите мъртъвци, особено на мъжете, винаги ще им хареса да чуят някой виц за последно, жените пък предпочитат да научат някоя последна новина от света на модата. Сочна круша или дамски пунш, горещ, силен и сладък. Помага против влагата. Човек има нужда да се присмее понякога, ето защо направи го тук и сега. Като гробарите в Хамлет. Голям сърцевед, познавач на човешката душа[57]. Не смеят да се присмеят на мъртвеца поне до две години след това. De mortius nil nisi prius[58]. Трудно му е да си представи собственото погребение. Струва му се, че ще се получи нещо като голям майтап. Ако прочетеш собствения си некролог, така разправят, значи ще живееш дълго. Тоест, дава ти се втори шанс. Получаваш нов договор за живот.

— За утре колко имаме? — попита началникът на гробището.

— Две — отвърна му Корни Келъхър. — В десет и половина и в единайсет.

Началникът пъхна документите в джоба си. Погребалната кола бе спряла да трополи. Опечалените се разделиха на две и застанаха от двете страни на ямата, като внимателно се провираха между гробовете. Гробарите вдигнаха ковчега и го поставиха така, че предната му част застана над трапа, после го впримчиха във въжетата.

Погребват го. Тук съм не да хваля, а да погребвам Цезар[59]. Мартенските иди на Дигнъм се случиха през юни. Самият той не знае кой е дошъл да го почете, нито пък това го интересува.

А кой е онзи върлинест галфон с макинтоша ей там? Кой е той, искам да знам? Плащам, само и само да разбера. Винаги ще се намери да цъфне някой, за когото не си и сънувал. Човек може да си живее в пълно уединение цял живот. Да, би могъл. Все пак трябва да има някой, който да го зарови, след като умре. Виж, гроба си може и сам да изкопае. Нали това правим всички. Само хората погребват своите. Не, май и мравките. Това е първото поразително нещо. Заравят себеподобните си. Ако, да речем, Робинзон Крузо си беше самата истина. Тогава хубаво, Петкан, кръстен на деня петък, ще го погребе. Ако е за въпрос всеки петък погребва по един четвъртък.

Клетий ми, Крузо

защо те стигна зло?

Клетият Дигнъм! Последното му полягване в този живот се случи в ковчега. Като се замисли човек за тези ковчези, голямо прахосване на дървен материал. После всичко изгнива. Толкоз ли не могат да измислят една красива носилка с плъзгащ се панел и така да те спускат в гроба. Тогава пък ще има възражения, че се използвала дъската на преждепочившия. Такива педанти са. Искам да легна в родната си земя. И слагат шепа глина от обетованата[60]. Само майка и мъртвороденото й дете могат да легнат в един и същ ковчег[61]. Разбирам защо е така. Да, много добре го разбирам. За да го закриля колкото е възможно по-дълго, дори в земята. Ирландецът казва: моят дом е моят ковчег. Балсамирани в катакомби, мумифицирани и какво ли още не, идеята обаче е същата.

Господин Блум остана най-отзад, с шапка в ръка, взе да брои гологлавите пред себе си. Дванайсет. Аз съм тринайсетият. Не! Онзи с макинтоша е тринайсетият. Числото на смъртта[62]. Откъде, по дяволите, се пръкна пък той? Нямаше го в църквата, готов съм да се обзаложа. Глупаво суеверие, това за тринайсет.

От какъв хубав мек туид е костюмът на Нед Ламбърт. С лилава нишка. Имах един подобен, когато живеехме на улица Ломбард Уест. Голямо конте беше той навремето. Сменяше по три костюма на ден. Трябва да се отбия при Месайъс, ще им занеса да ми пребоядисат сивия костюм. Добър ден. Готов е. Неговата съпруга, о, забравих, че не е женен, или пък там хазяйката му сигурно са измъквали нишките една по една.

Ковчегът потъна и се скри от погледите. Мъжете, разкрачени, с ходила, опрени в подгробните подпори, го спуснаха до долу. После издрапаха нагоре: и те без шапки. Значи станаха двайсет.

Всички се умълчаха.

Ако можехме изведнъж да станем сякаш сме другият.

В далечината изрева магаре. Дъжд[63]. Няма такова магаре. Нали викат, че никой не е виждал умряло магаре. Срам за смъртта, не си гледа работата. Крият се. И клетия папа и той си отиде.

Тих ухаен бриз погали голите глави и отмина с шепот. Шепот. Момчето, щръкнало при главата на гроба, стискаше венеца с две ръце, безмълвно вторачено в зейналата чернота. Господин Блум се премести зад любезния плещест началник на гробището. Чудесна кройка на фрака. Претегля ги мислено, сигурно си прави сметка кой от тях ще бъде следващият. Това е дълга почивка. Напълно безчувствен. Само момента предусещаш. Трябва да е дяволски неприятно. В първия миг не можеш да повярваш. Станала е грешка, вероятно търсите друг. Попитайте в отсрещната къща, моля. Чакай, нали исках. Сакън, още не съм готов, в никакъв случай. После черната камера на смъртта. Светлина, реват, още светлина. Наоколо тихо шептят. Искаш ли да викаме свещеник? После трополене и суматоха. Делириум скрива целия ти живот. Предсмъртна борба. Спи, ама има нещо неестествено в съня му. Дръпни долния му клепач. Провери дали носът му не се е изострил, дали челюстта му не е увиснала, дали ходилата му не са пожълтели. Дръпни възглавницата, нека свърши на пода, и без това е обречен. Дяволът в онази картина за смъртта на грешника, дето го изкушава с жена. Живота си дава да я прегърне, да я притисне до себе си. Последното действие в Лучия[64]. Нима нивга няма да те видя? Х-ъъъ-р! Издъхва. Отърва се най-после. След това хората шушукат за теб известно време и те забравят. Но не забравяйте да се молите за него. Споменете го в молитвите си. И Парнел, и него. Денят на бръшляновия лист, денят, когато издъхна[65]. След време ще го последват: туп в трапа един по един.

Сега се молим за упокой на душата му[66]. Надяваме се, вече си добре; далеч от ада трябва да е гот, братле. Приятна промяна. От тигана на живота право в пещта на чистилището.

Дали някога си е мислел за ямата, която го очаква? Разправят, че се сещаш, когато потрепериш на слънце. Някой ходи върху гроба ти[67]. Момчето от театъра чука на вратата на гримьорната ти: твой ред е! Да легна до теб. Моето място е натам, към Финглас, парцела, който купих. Мама, клетата мама и малкият ми Руди.

Гробарите грабнаха лопатите и взеха да хвърлят тежки буци пръст върху ковчега. Господин Блум извърна лице. Ами ако е още жив? У-ффф! Ужас. По дяволите, толкова е страшно! Не, не и не: разбира се, че е мъртъв. Мъртъв е, разбира се. Умря още в понеделник. Трябва да има закон, да имат право да пронижат сърцето му, за да са сигурни, или да инсталират електрически часовник, или пък направо телефон вътре в ковчега, дупка, отдушник или средство за свръзка. Да може да даде сигнал за помощ, че е в беда, в опасност. Три дни. Твърде дълго е да ги държиш, особено през лятото. По-добре направо запечатваш, щом разбереш, че няма никакъв.

Пръстта пада по-меко, вече не чука като отначало. Започват да го забравят. Далеч от очите, далеч от сърцето.

Началникът се отдалечи от другите и нахлупи шапката си. Май му писна. Един по един опечалените се поокопитиха и без показност взеха да си слагат шапките. Господин Блум също си нахлупи своята и в същия миг видя как плещестата фигура се промъква ловко през лабиринта от гробове. Тихичко и уверено прекоси така назованите тъжни полета. Хайнс записваше трескаво нещо в тефтерчето си. А, имената. Нали ги знае наизуст. Не, щом идва към мен.

— Виж, записвам имената на присъстващите — рече му Хайнс шепнешком. — Как ти беше малкото име? Все го забравям.

— Пиши Л. — каза му господин Блум. — Леополд. Освен това включи и името на Маккой. Специално ме помоли.

— Чарли — изрече Хайнс, докато го записваше. — Знам го. Навремето работеше във вестника.

Значи така било, преди Луис Бърн[68] да му стане шеф в новата му работа в моргата. Хубава идея: по една аутопсийка за докторите. Да ги видим колко знаят или по-точно какво си въобразяват, че знаят. Причина на смъртта: вторник. Офейкал. Избягал с парите, които няколко рекламодатели му броили на ръка. Чарли, знай, обожавам те докрай. Значи затова ме помоли да. Добре де, няма лошо. Погрижих се да изпълня молбата ти, Маккой. Благодаря ти, старче, много съм ти задължен. Да ми е задължен ли? Разбира се, защото нищо не му коства.

— Я, кажи — попита Хайнс, — познаваш ли го оня с, оня бе, ей там с…

Той се огледа.

— Макинтоша ли? Да, видях го — рече господин Блум. — Сега къде изчезна?

— Макинтош — повтори Хайнс и го записа. — Преди не съм го виждал. Така ли се казва?

Отдалечи се, като продължаваше да се оглежда.

— Не — започна да му обяснява господин Блум, обърна се и спря. — Слушай, Хайнс!

Но той не го чу. Моля? Къде изчезна тоз човек? Ни следа от него. Ами сред всички тия. Някой Кели да е виждал? Кей-и-дабълел-уай. Станал е невидим. Боже Господи, къде се е дянал?

Седмият гробар цъфна до господин Блум, за да вземе една захвърлена лопата.

— О, простете!

Чевръсто отстъпи встрани.

Пръстта, кафява и мокра, взе да расте в трапа. Нараства. Ето, почти го запълни. Над гроба щръкна могила от влажни буци и продължи да расте, докато гробарите оставиха лопати. Всички отново свалиха шапки и се умълчаха за няколко минути. Момчето подпря венеца в единия край, шуреят — в другия, върху една буца. Гробарите нахлупиха шапки и понесоха лопатите, с полепнала по тях пръст, към колата си. Обърсаха ги в тревата: чисти блестят. Един се наведе да махне от дръжката няколко стръкчета трева. Друг заряза групичката и закрачи бавно, нарамил оръдието си на труда, а металното острие току проблясваше в синьо. Трети, коленичил при главата на гроба, взе да навива въжетата. Пъпната му връв. Шуреят, който в този миг се отдалечаваше, пъхна нещо в свободната му ръка. Мълчалива благодарност. Съжалявам, сър, за загубата. Кимване. Знам, знам. Лично за теб.

Опечалените потеглиха бавно и безцелно, пръснаха се в различни посоки, помайваха се, колкото да изчетат по някое име върху надгробен камък.

— Дайте да отидем до гроба на вожда[69] — подкани ги Хайнс. — Имаме време.

— Дадено — рече господин Пауър.

Свиха надясно, затътриха се подир собствените си унили мисли. Господин Пауър се обади с равен, благоговеен глас:

— Разправят, че той въобще не е в гроба. Че ковчегът бил пълен с камъни. Че един ден отново ще се върне.

Хайнс поклати глава.

— Парнел няма никога отново да се върне — отсече. — Той е ето тук, всичко тленно, което е останало от него. Мир на праха му.

Господин Блум се измъкна незабелязано покрай гората от натъжени ангели, кръстове, счупени колони, семейни гробници, каменни упования с молитвено долепени длани и вдигнати към небето очи, сърцата и ръцете на добрата стара Ирландия. Да бяха похарчили всички тези пари в благотворителност за живите. Помоли се за душата на. Прави ли го някой? Напъхат те в земята и толкоз. Като по улея на каменовъглена шахта. После пък по няколко наведнъж, да се пести време. Задушница, ден на душите. На двайсет и седми ще бъда до гроба му[70]. Десет шилинга за градинаря. Нали почиства плевелите. Самият той престарял. Прегънал се надве, подкастря с ножиците. Пред прага на смъртта. Кой умря? Кой посмя животът да напусне? Сякаш го правят по собствена воля. Изритали са ги, това е истината. Кой ритна камбаната? По-интересно е когато знаеш какви са били. Еди-кой си майстор каруцар. Аз пък продавах коркова настилка за под. Аз пък платих каквото можах и фалирах. Или пък жена с тиган в ръце. О, каква вкусна ирландска яхния умеех да приготвям. Възхвала, написана в селското гробище[71], нещо такова трябва да е имал предвид в поемата си този Уърдсуърт ли беше, Томас Камбъл ли беше? Вечен сън, така му викат протестантите. Дело на стария доктор Морън[72]. Големият доктор го повика за преглед у дома си. Ами да, за тях това е вечното жилище. Красива резиденция в провинцията. Прясно белосана и боядисана. Идеалното място да запалиш лула и да си изчетеш на спокойствие Църковен вестник. В него пък поканите за женитба са винаги сдържани и реалистични. Нищо разкрасено. Ръждясали венци върху външните порти, гирлянди от златист станиол. Така излиза по-евтино. Въпреки това цветята са далеч по-поетични. От другите ти писва, защото не вехнат. И нищо не изразяват. Безсмъртни.

Птичка, стои притихнала върху върбово клонче. Като препарирана. Като сватбения подарък, с който градският съветник Хупър ни дари. Хуухър! Не помръдва. Знае си, че няма да стрелят по нея с прашки. Още по-тъжна гледка са умрелите животни. Мили-Пили, когато погреба малката птичка в ковчег от кухненски кибрит и върху гроба й постави венче от маргаритки и парченца счупен порцелан.

Това е статуята на Светото сърце[73]: извадено. Току-виж, понесъл съм сърцето си на длан[74]. Трябва да е по встрани и червено, трябва да е нарисувано като истинско сърце. Ирландия му се е посветила, и на него. Но от това не изглежда по-доволна. Откъде идва това самоналожено вечно желание за страдалчество? Ще кацат ли тогава птичките да го кълват, както при онова момче с кошницата плодове, но той отвърнал не, защото би трябвало да се изплашат от момчето. Аполон, нали така беше[75].

Колко много са! И всички те из Дъблин някога са се разхождали. Правоверните покойници. И ний бяхме като вас.

Но как е възможно да запомниш всички? Очи, походка, глас. Да, гласът, да: грамофон. По един грамофон във всеки гроб или в къщата. След обяд в неделя. Защо не пуснеш клетия ни стар прапрадядо Краа-х-раарк! Здравейте, здравейте, здравейте ужасносерадвам кра-кра-кра давивидяотново, здравейте, здравейте, ужасносъм кррпъъфу. И тогава си припомняш гласа, както снимката ти припомня лицето. Иначе как ще помниш лицето след едно, да речем, петнайсет години. На кого например? Например на някой, който е умрял, докато съм бил на работа при Уиздъм Хели.

Хряс-хрус-хряс! Изхрущяха дребни камъчета. Я, чакай. Спри.

Втренчи се надолу в една каменна крипта. Някакво животинче май. Чакай! Ето го!

Тлъст сив плъх изщапука в единия край на криптата и размести камъчетата. Стара кримка е той: прапрапрадядо: познава вкуса на въжетата. Сивата живинка взе да се мушка под плинта, завъртя се, сгърчи се и успя да се напъха отдолу. Добро скривалище за съкровище.

Кой живее там? Тук почиват тленните останки на Робърт Емъри. Робърт Емет[76] е бил погребан тук по тъмна доба, нали така? Докато обхождал района.

Ето, и опашката се скри.

Тези приятели не се церемонят много-много с тук блаженопочившите. Глозгат кокалите наред, пет пари не дават на кого са. За тях трупът си е най-обикновено месо, е, малко развалено. А сиренето тогава какво е? Труп на мляко. Бях чел в онази книга Пътуване из Китай, че според китайците белите хора смърдели на мърша. Кремацията е за предпочитане. Ама църквата е страшно против нея. Подливат вода на конкуренцията. Търговците на едро, най-вече на горелки и открити холандски пещи. По време на чума. Изкопите с негасена вар, за да разложат заразата. Ами камерите за убиване на болни животни. Защото пръст си и в пръст ще се върнеш. Или погребение в морето. Къде е тази кула на безмълвието, дето парсите. Изкълван от птиците. Значи в земя, огън и вода става. Казват, че най-приятно било да се удавиш. Виждаш целия си живот в един-единствен мигновен проблясък. Но това не те връща обратно към него. Ала погребение във въздуха не става. Да те пуснат от летателна машина. Чудя се дали вестта бързо се разчува, когато дойде нов покойник. Как ли са подземните комуникации? Нали от тях всичко научаваме. Няма да се учудя. За тях това си е храна, редовен порцион. Как мухите го накацват, още преди да е предал Богу дух. Така се е разчуло и за Дигнъм. Те не се дразнят от миризмата. Соленобяла мека трупна каша: миризма и вкус като на сурова бяла ряпа.

Портите проблеснаха отпред: все още са отворени. Значи обратно в света на живота. Нагледах се на това място. И всеки път то се приближава все повече до мен. Последния път, когато бях тук, беше за погребението на госпожа Синико[77]. Ох, и клетият папа. Любовта, която убива[78]. Или пък онзи случай, за който бях чел — разравяли нощем земята под светлината на фенери, за да измъкнат оттам пресно погребани жени, дори и такива с вече гноясали сълзящи гробни рани. Просто тръпки да те побият. Знай, ще ти се явявам и след смъртта. Ще виждаш моя блуждаещ дух. Духът ми ще те навестява и подир смъртта. Има и друг свят след смъртта, казва се ад. Не харесвам онзи другия свят, ми бе написала тя. Нито пък аз. Има още много какво да се види, чуе и изживее. Да усетиш топла плът до себе си, ох. А те нека спят в ложетата си от ларви. Точно в тези дупки няма да се целя. Дай ми на мен топъл креват и до мен топъл пълнокръвен живот.

Мартин Кънингам се появи от една странична алея, разговаряше сериозно и съсредоточено.

Другият май беше адвокат. Лицето му ми е познато. Ментън. Джон Хенри, адвокат, оформяне и заверка на юридически актове, клетвени декларации и писмени показания. По едно време Дигнъм работеше и при него. И при Мат Дилън, но по-отдавна. Веселякът Мат, бурни нощи. Студено пиле, пури и танталови изкушения[79]. Всъщност има златно сърце. Да, Ментън. Причерня му онзи път с кеглите, защото му бръкнах в джигера. Страхотният ми удар беше чиста случайност. Защо изведнъж ме намрази така страшно. Омраза от пръв поглед. Моли и Флои Дилън стояха под люляка и се кискаха. Такива са мъжете, засягат се болезнено, когато в такива моменти наблизо има жени да ги зяпат.

Шапката му се е сгънала навътре. Сигурно се е сплескала в колата.

— Простете, сър — обади се господин Блум току до него.

Спряха на място.

— Шапката ви се е посмачкала — рече господин Блум и посочи с пръст.

Джон Хенри Ментън го изгледа продължително, без да помръдне.

— Ето! — Опита се да му помогне. Мартин Кънингам също посочи с пръст.

Джон Хенри Ментън свали шапката си, изправи хлътналата й част и внимателно приглади мъха на периферията, като я бръсна лекичко с ръкава си. И отново я нахлупи.

— Сега е добре — каза му Мартин Кънингам.

Джон Хенри Ментън тръсна глава сърдито.

— Благодаря! — сряза го с леден тон.

Поеха към портите. Господин Блум, унил и мрачен, изостана на няколко крачки, за да не пречи на разговора им. Мартин продължи да философства. Виждаше се, че върти глупавата му глава на малкия си пръст, без оня да разбере.

Очи на стрида. Няма значение. Може би ще съжалява, като проумее. Нищо, сега сме квит.

Благодаря. Колко сме важни тази сутрин.

Бележки

[1] Хадес

Време на действието: единайсет часа сутринта. Място: гробището в Гласневин в северната част на Дъблин. В продължение на епизода Блум пътува с погребалната процесия от къщата на Дигнъм през центъра на града до Гласневин. Орган: сърце. Изкуство: религията. Цветове: бяло и черно. Символ: погребален агент. Техника: инкубизъм (от инкубус — демон или зъл дух, който посягал на спящите и причинявал кошмари).

Съответствия: Додър, каналите Гранд и Ройъл, и Лифи са четирите реки на Хадес: Стикс, Ахеронт, Кокит и Пирифлегетон; Мартин Кънингам — Сизиф; отец Кофи — Цербер; погребалният агент Джон О’Конъл — Хадес; Даниъл О’Конъл — Херкулес; Дигнъм — Елпенор; Парнел — Агамемнон; Ментон — Аякс.

[2] Ирландски обичай, според който в селото, или, както е в случая, на улицата, където е живял покойникът, пердетата се спускат и магазините не работят в деня на погребението.

[3] Става дума за обичая катафалката да обиколи целия град и да мине през центъра, за да могат всички да отдадат почит на покойника.

[4] Верният Ахат (лат.), т.е. верен приятел; по името на спътника на Еней в „Енеида“ от Вергилий.

[5] Срв. с думите на Телемах: „Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев. Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си?“

[6] Перифраза на реплика на Фалстаф от пиесата на Шекспир „Хенри IV“, втора част.

[7] „Злото забрави — с доброто напредни“ е бил надписът над вратата на Ричмъндския затвор.

[8] Малко рибарско село югоизточно от Дъблин, което е било също така и модерен летен курорт.

[9] Преуспял собственик на хлебопекарна компания с голяма търговска мрежа. По-късно става член на парламента и кмет на Дъблин през 1882 и 1883 г.

[10] Както адвокатската кантора „Кросби & Алейн“, така и Пийк фигурират в разказа „Схватки“ от сборника „Дъблинчани“.

[11] Когато траурната лента се носи на ръката, това означава, че починалият е далечен роднина.

[12] Известен по онова време американски комедиант, очевидно гостуващ в Дъблин.

[13] Магазин за шапки.

[14] Тук трябва да се поясни, че думата „nails“ на английски освен „нокти“ означава „пирони, гвоздеи“. Намек за това, че посещението на Бойлан при съпругата на Блум е като пироните, забити в тялото Христово, тоест това е личната голгота на Блум.

[15] Минават покрай паметника на Уилям Смит О’Брайън (1803–1864), съратник на Даниъл О’Конъл, един от героите на въстанието през 1848 г. Паметникът е дело на сър Томас Фаръл (1827–1900), за когото става дума малко по-долу в текста.

[16] „Сърцето ми бие по-силно“ (ит.). Отново из ария на Церлина, „Дон Жуан“.

[17] Огромна статуя (почти четири метра) на Даниъл О’Конъл, дело на ирландския скулптор Джон Хенри Фоули (1818–1874), която се издига в северната част на моста „О’Конъл“. Виж бел.15, гл.2.

[18] Иска да каже просто „евреин“.

[19] Сър Джон Грей (1816–1875) е ирландски патриот, протестант, собственик и главен редактор на списанието „Фриман“. Проповядвал е отделяне на ирландската църква от държавата (което става през 1869 г.), поземлена реформа и свобода на вероизповеданието.

[20] Намек, че всички еднакво мразят „еврейските“ лихвари.

[21] Очевидно в този момент процесията минава покрай статуята на преподобния Тиобоулд Матю (1790–1861), известен с всеотдайната помощ, която е оказвал по време на холерната епидемия през 1832 г. и по време на Големия глад от 1846 до 1849 г.

[22] Процесията минава покрай основния камък, върху който е трябвало да бъде издигнат паметник на Парнел от американския скулптор Огъстъс Сейнт-Годънс.

[23] Според погребалните ритуали при смърт на дете траурът е в бял цвят, а не в черен.

[24] Името на застрахователно дружество, което поема разноските на своите членове в случаи на болест и смърт.

[25] „Насред живота ние сме в смъртта.“ Фраза от погребално богослужение.

[26] Името „Kelly“ произнесено буква по буква на английски.

[27] Оратория „Саул“ от Георг Фридрих Хендел (1685–1759).

[28] „Милосърдната Божия майка“ (лат.) е името на най-голямата дъблинска болница, в която е имало отделение за неизлечимо болни.

[29] Така в Ирландия казват на уискито.

[30] Сатирична балада от Дж. П. Руни, в която се разказва за морските премеждия на корабчето „Бугабу“, подмятано от „високи като планина вълни“ и безброй други неудачи, докато най-накрая се оказва, че то плава не в море, а в най-обикновен канал.

[31] Тук очевидно се визира Харон, лодкарят, който пренасял душите на покойниците през река Стикс в подземния свят. Но цялата глава, неслучайно наречена „Хадес“, е изпълнена със скрити цитати и образи от шеста песен на Вергилиевата „Енеида“, където Еней влиза в подземното царство, както и от единайсета песен на Омировата „Одисея“, където Одисей попада в царството на сенките.

[32] Отново герой от разказа „Благодат“ от сборника „Дъблинчани“, приятел на Кърнан, с когото имат малка сметка за уреждане.

[33] Така се нарича дъблинското гробището на улица „Гласневин“.

[34] Става дума за Едуард Маккейб (1816–1885), архиепископ на Дъблин, ръкоположен като кардинал през 1882 г.

[35] Тоест опитва се да уреди изпращането му в Дома за бедстващи деца, който се намирал в село Артейн.

[36] Известен търговец на спално бельо и завеси, при когото в един момент работи и сестрата на Джойс, Мей Джойс.

[37] Става дума за обичая при индусите вдовицата да се изгаря на погребалната клада заедно с трупа на мъжа й, който е бил отменен от англичаните в Индия през 1829 г.

[38] Намек за кралица Виктория (1819–1901), която след смъртта на съпруга си принц Албърт (херцог Сакс-Кобург-Гота) спазвала най-строг траур, като се затворила задълго и никъде не излизала. Още приживе поръчала за себе си погребение с военни почести, затова тялото й било изнесено на лафет. Макар синът й да бил смисълът на живота й, тя не му отстъпила престола преди смъртта си, и той става крал, Едуард VII, чак на шейсетгодишна възраст.

[39] Резиденцията Фрогмор се намира в замъка Уиндзор.

[40] Тялото винаги се носи с главата напред, така че да сочи олтара в църквата, а после, навън — да сочи надгробния камък. Тук, както и по-надолу в текста, става ясно, че на Блум, бидейки евреин, не са му ясни християнските ритуали и затова непрекъснато си задава въпроси.

[41] Свещеникът казва „In nomine Domini“ (В името Господне), но на Блум му се причува друго.

[42] „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят.“ Матей 16:18.

[43] „Не осъждай раба Твой, Господи“ (лат.). Началото на молитва, с която се дава опрощение на греховете.

[44] Тук наистина става въпрос за най-старата църква в Дъблин, строена още по времето на Хенри II (1133–1189), където по-късно редовно се провеждали концерти и където самият Хендел е дирижирал своята оратория „Месия“ за пръв път през 1742 г. с благотворителна цел, но и като жест към топлото посрещане, което е получил в Дъблин, за разлика от това в Лондон. През XVIII в. органът в църквата се е смятал за най-добрия на Британските острови.

[45] И не въведи нас в изкушение (лат.).

[46] В рая (лат.)

[47] Даниъл О’Конъл умира в Генуа през 1847 г. на връщане от Рим. Затова сърцето му е отнесено в Рим, в църквата „Санта Агата“, известна още като Ирландския колеж. Тялото му е върнато в Ирландия и погребано във въпросната могила във формата на кръгла кула.

[48] Тук смисълът е, че сред присъстващите на погребението Блум и Кърнан са единствените двама, които не са католици.

[49] Система за тегло, употребявана при благородни метали и скъпоценни камъни.

[50] Да имаш тялото си (лат.). Наименование на английски закон, който гарантира личната свобода. Според него затворникът трябва да бъде изведен (телом) пред съда, който ще установи виновността или невинността му.

[51] Намек за слуховете, които по онова време се носели из Дъблин за големия брой незаконни деца, които имал Даниъл О’Конъл. Макар и силно преувеличени, те го правят дори и буквално да изглежда „баща на ирландците“, за какъвто е бил смятан.

[52] През XIX в. много пътешественици описвали в книгите си турските гробища и с учудване отбелязвали, че много от тях се използват за място на любовни срещи между непознати и от двата пола, специално намеквайки колко удобни били за целта поради плоските си надгробни камъни. Джойсолозите смятат, че Джойс непременно е бил запознат с някои от тези пътеписи.

[53] Намек както за поемата на Браунинг „Любов сред руините“ (1855), така и за финалната сцена в пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“.

[54] Понякога древните ирландски крале и вождове са били погребвани прави в пълно бойно снаряжение, с лица, обърнати към земята на техните врагове.

[55] Вероятно се намеква за много нашумял процес в Киев през 1913 г., когато евреин бил съден, че е убил християнско дете, за да използва кръвта му по време на Пасхата. Бил е оправдан, главно поради голям международен натиск отвън. Но настрана от този конкретен повод Блум може би има предвид и ранните християнски митове, в които много често дете се принася в жертва, за да може кръвта му да подсили почвата в градината.

[56] Вид пеперуди, които имат в горната част на крилата си петънце, което много прилича на череп и затова се смятат за предвестници на смъртта.

[57] Така литературните критици на XIX в. единодушно се произнасяли за Шекспир.

[58] Тук вместо всеизвестното „За мъртвите или добро, или нищо“, Блум казва: „За мъртвите нищо, преди да е изтекъл срокът“, където nisi prius е юридически термин.

[59] „Юлий Цезар“ от Шекспир, трето действие, втора сцена.

[60] Погребален обичай при евреите, които смятат, че земята на Палестина е свещена и затова държали или да бъдат погребвани там, или, ако това е невъзможно, да положат шепа от тази земя в ковчега при главата им.

[61] Също еврейски погребален обичай.

[62] Християнско поверие, тъй като последният, тоест тринайсетият гост, който идва на Тайната вечеря е предателят Юда.

[63] Първо намек за древното римско поверие, че магарето носи нещастие, последвано от ирландското — че ревът на магарето предвещава дъжд.

[64] „Лучия ди Ламермур“ (1835) от Гаетано Доницети (1797–1848). Сценарият е по романа на сър Уолтър Скот „Ламермурската невеста“.

[65] Парнел умира на 6 октомври 1891. На този ден привържениците му носят бръшлянов лист, символ на вярност, в памет на своя вожд, „некоронования крал на Ирландия“.

[66] Според католическата доктрина преминаването на душата от чистилището в рая става с помощта на човешките молитви.

[67] Популярен израз, „някой ходи върху гроба ти“, в смисъл, подсеща те, че си смъртен.

[68] Д-р Луис Бърн е бил главен съдебен лекар и следовател на Дъблин.

[69] Тоест гробът на Парнел, който тук очевидно се явява в ролята на Агамемнон, върховният вожд на гръцките воини в похода срещу Троя.

[70] Всяка година на 27 юни Блум посещава гроба на баща си в Енис.

[71] Блум отново бърка. Става дума не за възхвала (eulogy), а за „Елегия (elegy), написана в селското гробище“ (1751), която не е нито от Уърдсуърт, нито от Томас Камбъл, въпреки че и двамата са поети, а от техния съвременник Томас Грей (1716–1771).

[72] Евфемизъм за смъртта.

[73] Един от най-ревностно почитаните култове в Ирландия е този към Светото сърце. Мария Маргарет Алакок (1647–1690), канонизирана за светица през 1920 г., е свързана с неговото възникване. Постъпила в манастир в ранна възраст, тя се прочула със своята благочестивост, самоизтезания и видения. При едно от тях й се явил Христос, който извадил сърцето й, сложил го в своето, после го върнал в гърдите й, пламнало от божествена любов. Игуменката не й повярвала, но когато я преместили в друг манастир, там признали виденията й за истинни. Така възниква култът към Светото сърце Иисусово.

[74] Цитат от „Отело“, реплика на Яго, първо действие, първа сцена.

[75] Тук Блум отново бърка по асоциация. Първо името на Аполон с това на Апелес (356–323 г. пр.Хр.), древногръцки придворен художник на Александър Македонски; и второ описанието на картината, което съответства на Зевксис (ум. нач. на IV в. пр.Хр.), древногръцки живописец, който пръв прилага светлосянката в картините си. Историята гласи, че изрисуваното от него грозде било така реалистично, че птичките отивали да го кълват; затова след време в картините си започнал да добавя и малко момче, което, бидейки също така живо и реалистично, да ги пъди.

[76] Името Робърт очевидно напомня на Блум за другия Робърт, а именно: Робърт Емет (1778–1803), ирландски патриот, който се опитва да вдигне въстание в Дъблин през 1803 г. и да получи подкрепление от самия Наполеон. Всичко се проваля, както обещаната от Наполеон помощ, така и местната въстаническа организация. Той е заловен и обесен, което го прави национален герой, въпреки факта, че въстанието се е превърнало във фарс. Гробът му е неизвестен, но тъй като и в двете най-големи дъблински гробища има по един ненадписан надгробен камък, и двете претендират, че там е неговият гроб.

[77] Героиня от разказа „Прискърбен случай“ от сборника „Дъблинчани“.

[78] Бащата на Блум се самоубива от любов по мъртвата си съпруга.

[79] Така се нарича една специална поставка за бутилки, които привидно можеш да вземеш, затова и танталова, но първо поставката трябва да се отключи и чак тогава шишето се освобождава.