Джеймс Джойс
Одисей (2)

2.^[1]

 

Ти, Кокран: кой град изпратил да го повикат?

— Тарент, сър.

— Много добре. И?

— Ами имало битка, сър.

— Много добре. И къде?

Празното момчешко лице се обърна за помощ към празния прозорец.

Предания, съчинени от дъщерите на паметта. Въпреки това случило се е някак, макар и може би не точно така, както го е прославила легендата. Значи фраза на нетърпеливостта, отекваща както глухото припляскване на Блейковите криле неукротими. Долавям разрухата, повсеместна е, посипани навред стъкла и срутени градежи, а времето лумва в сетен сиво-синкав пламък. Какво ни остава тогава?

— Забравих мястото, сър. Но годината е 279 преди Христа.

— Аускул — подсети го Стивън и погледна името и датата в изцапаната от мръсни пръсти книга.

— Да, сър. — И додаде: — Още една такава победа и ние ще загинем.

Фразата, която светът е запомнил. Тъпата склонност на ума да опростява. От възвишение над осеяната с трупове долина един генерал се подпира на копието и се обръща към офицерите си. Който и да е генерал към които и да са офицери. Те слушат.

— Ти, Армстронг — казва Стивън. — Какъв е бил краят на Пир?

— Краят на Пир ли, сър?

— Аз знам, сър. Попитайте мен — обажда се Комин.

— Изчакай. Хайде, Армстронг. Знаеш ли нещо за Пир?

Пликче със смокинови кифлички стои закътано в ученическата чанта на Армстронг. От време на време смачква една между пръстите си и я глътва безшумно. Трохички полепват по грапавата кожичка на устните му. Подсладеният дъх на момче. Заможни люде, горди, че големият им син е във флота. Вико Роуд, Далки.

— Пир ли, сър? Пир като пристан.

Всички се изсмяха. Безрадостен, гръмогласно злобен смях. Армстронг изгледа съучениците си, глупашкото им ликува в профил. След миг ще се разсмеят още по-силно, защото знаят, че не ме бива да ги стягам, а пък техните бащи са им платили таксите.

— Кажи ми — продължи Стивън, като сръчка момчето в гръб с книгата, — какво е пристан?

— Пристан, сър — започна Армстронг, — ами нещо до морето. Нещо като мост. Като пристана Кингстаун, сър.

Неколцина отново се изсмяха: безрадостно, но многозначително. Двама от най-задния чин заподсказваха шепнешком. Да. Те знаеха: не че учеха, но не бяха наивници. Всички те. Изгледа лицата им със завист. Едит, Етел, Гърти, Лили. И те: дъхът им също подсладен от чай и конфитюр, гривните им подрънкват, като се сдърпат.

— Пристана Кингстаун — повтори Стивън. — Да, един разочарован мост.

Думите ги озадачиха.

— Как така, сър? — попита Комин. — Мост е, когато минава над река.

Съвсем като за цитатника на Хейнс, в който събира мъдрости и балади. Но тук няма кой да чуе. Тази вечер сред шумния брътвеж на пиянството много сръчно ще прониже лъскавата броня на ума му. И после? Шут в двора на своя господар, разглезен и недооценен, който умее да печели единствено снизходителните му господарски похвали. Защо бяха избрали да играят именно тази роля? Не само заради гладките отношения. За тях също историята е приказка, като всяка друга, на която са се наслушали, а земята им — заложна къща.

Дали в Аргос Пир наистина е бил поразен от ръката на свадлива старица^[2], дали Юлий Цезар е бил промушен с кинжал? За тях забрава няма. Времето ги е белязало и, оковани, те стоят и не помръдват в стаята на безкрайните възможности^[3], които сами са пропъдили. Но дали те щяха да бъдат възможни, щом не са се проявили? Или единствено възможно е само онова, което се е случило? Тъчете, тъкачи на вятъра^[4].

— Разкажете ни нещо, сър.

— Наистина, моля ви. Нещо за призраци.

— Докъде стигнахме миналия път? — попита Стивън и отвори друга книга.

— До плач не плачи — подсети го Комин.

— Добре тогава. Толбът, ти продължи.

— А по история, сър?

— След това — отсече Стивън. — Давай, Толбът.

Смуглият малчуган отвори книгата и ловко я подпря зад укреплението на ученическата си чанта. Взе да рецитира на пресекулки, като се запъваше и често-често поглеждаше в текста.

Плач, тъжний пастирю, плач не плачи,

Лисида недей да оплакваш, недей го жали,

макар под талазите той да лежи^[5].

 

Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможното като една от възможностите^[6]. Фразата на Аристотел сама изплува насред измъченото ученическо декламиране и се понесе към вглъбената тишина на библиотеката Сен Жьонвиев, където обичаше да чете нощем, далеч от пороците на греховния Париж. Току до лакътя му седеше слаб сиамец^[7], забил нос в някакъв наръчник по тактика и стратегия. Навред глави преучени и недоучени: сведени под жумящи лампи, пребледнели като набучени на кол, с едва пулсиращи слепоочия, а в духовния мрак на ума ми е легнала някаква подмолна леност, вяла и мудна, премигва, плаши се от светлината, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е размисъл върху мисълта. Спокойна яснота. Душата, така да се каже, е всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие ненадейно, огромно, ослепително: форма на формите.

Толбът повтори:

Със силата свидна на Тоз, що по водата вървеше.

Със силата свидна…

— Обърни страницата — кротко го подкани Стивън. — Нищо не виждам.

— Какво, сър? — простичко го попита Толбът и се приведе напред.

Ръката му прелисти страницата. Той се облегна назад и отново продължи със строфите, които току-що си спомни. За онзи, дето вървял по водата. И тук над тези сплашени души сянката му е легнала, върху сърцето и устните на безбожника, върху моите. Легнала е върху ококорените им личица, тези, които му поднасят монета-дан. Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. Гледат ли, гледат тъмните детски очи, пулят се, недоумяват загадъчното изречение, а становете на църквата има още дълго да го сучат и пресукват. Що е то?

Гатанката отгатни,

без да правиш хитрини.

А когато я познаеш,

пак навънка ще играеш.

Толбът затвори книгата и я пъхна в чантата си.

— Докрай ли го изчете? — попита Стивън.

— Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.

— Днес сме на половин ден, сър. Нали е четвъртък.

— Кой иска да отгатне една гатанка? — попита ги Стивън.

Заприбираха книгите, затракаха с моливи и писалки, разшумоляха се страници. Скупчиха се наедно, взеха да закопчават катарамите и да пристягат ремъците на ученическите си чанти, да се надвикват превъзбудено:

— Гатанка ли, сър? Питайте мен.

— Не, питайте мен, сър.

— Ама да е трудна, сър.

— Ето ви гатанката — рече Стивън.

Петел пропя,

зора изгря:

камбани пеят,

душите тлеят.

Време е за тебе май,

да напуснеш земен рай.

— Що е то?

— Какво, сър?

— Кажете я още веднъж, сър. Не чухме.

Повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече. След известно мълчание Кокран се обади:

— Че какво е това, сър? Предаваме се.

Стивън, гърлото нещо го драскаше, отговори:

— Това е лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика^[8].

Изправи се, изсмя се нервно, а в отговор виковете им отекнаха недоумяващо.

Чу се как стик тропна по вратата и откъм коридора някой извика:

— Хокей!

Разпръснаха се, едни се изсулваха от чиновете, други направо ги прескачаха. Бързо се скриха от погледа, а откъм склада на училището долетя шум от тракащи стикове, тропот на крака и врява на развързани езици.

Сарджънт, който единствен изостана, се приближи бавно и му показа отворена тетрадка. Сплъстената му коса и мършавият, източен врат свидетелстваха за това, че не се е подготвил, а през замъглените стъкла на очилата слабите му очи гледаха умоляващо. Върху бузите му — прежълтели и безкръвни, се мъдреше мастилено петно с формата на фурма, съвсем прясно и още влажно като леговище на охлюв.

Подаде тетрадката си. Думата Събиране беше изписана най-отгоре. Под нея се виждаха наклонени на една страна цифри, а най-отдолу — подпис със завъртулки и пак петно. Сирил Сарджънт: неговото име и печат.

— Господин Дийзи ми каза да ги препиша отново — рече той — и после да ви ги покажа, сър.

Стивън докосна крайчеца на тетрадката. Безсилие.

— Разбра ли какво трябва да решиш? — попита.

— От единайсет до петнайсет — отвърна му Сарджънт. — Господин Дийзи каза да ги препиша от дъската, сър.

— Можеш ли да го направиш сам? — попита го Стивън.

— Не, сър.

Грозен и безпомощен: мършав врат и сплъстена коса, мастилено петно, леговище на охлюв. И все пак някоя майка го е обичала, носила го е на ръце и в сърцето си. Опасявала се е, че човешкият род ще го стъпче под краката си, смачкан безгръбначен охлюв. Обичала е слабата му разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истината? Единственото истинско нещо в живота^[9]? Проснатото тяло на майка си пламенният Колумбан^[10] прекрачил в свещен транс. И тя изгоряла: трептящият скелет на сгърчено в пламъците клонче, миризма на палисандър и лек мирис на тленни останки. Тя го бе спасила от стъпкването и си бе отишла, сякаш никога не я е имало. Клета душа, отлетяла в небесата: а в равната пустош под блещукащите звезди една лисица, рижата й козина вони на крадливост, с жестоки искрящи очи дълбае земята, ослушва се, дълбае, ослушва се, дълбае, дълбае.

Седнал до него, Стивън решава задачата. С помощта на числата доказва, че духът на Шекспир е дядо на Хамлет. Сарджънт го гледа косо през смъкнатите на носа си очила. Почукване на хокейни стикове в склада: глухото удряне на топка и провиквания откъм игрището.

Символите, изписани върху страницата, се раздвижват в тържествен мавърски танц, маскарад на буквите, нахлупили странни шапчици от кубчета и квадратчета^[11]. Подайте си ръце, сменете си местата, поклонете се един на друг — точно така; дяволитите пакостници на мавърското въображение. И те са се оттеглили от света, Авероес и Мойсей Маймонид, мъже мрачни по външност и обноски, блещукат с присмехулните си огледала, показват ни смутната световна душа, тъма, грейнала от светлина, която сама светлината не разбира.

— Сега разбираш ли? Ще успееш ли да решиш втората сам?

— Да, сър.

С муден и неуверен замах Сарджънт взе да преписва задачата. Все с надеждата, че ще чуе окуражителна дума, ръката му прилежно преписваше разкривените символи, а бледият цвят на срама пълзеше по глуповатото му лице. Amor matris^[12]: подлог в родителен падеж или допълнение в родителен падеж. С изпосталялото си тяло и мляко като кисела суроватка тя го кърмеше, криеше пелените му от хорските очи.

Като него бях и аз, със същите приведени рамене, същата недодяланост. Детството ми клечи до мен. Ала далече е, не мога да протегна ръка и да го уловя, не ми е лесно. Моето си отиде, а неговото е потайно като загадъчните ни погледи. Тайни, смълчани и смразяващи, стоят, крият се в тъмните ъгли на нашите две души: тайни, уморени от своите тирани: тирани, копнеещи да бъдат развенчани.

Сборът излезе.

— Много е просто — каза Стивън и се изправи.

— Да, сър, благодаря ви — отвърна Сарджънт.

Попи страницата с тънка попивателна хартия и върна тетрадката на чина си.

— Сега грабвай един стик и върви при другите — рече му Стивън и пое към вратата подир тромавата му момчешка фигура.

— Добре, сър.

В коридора прозвуча името му, викаха го откъм игрището.

— Сарджънт!

— Хайде, тичай! — подкани го Стивън. — Господин Дийзи те вика.

Застана на портала и се загледа подир мудния малчуган, който пое към пъстрото поле с пискливи сборичкани гласове. Бяха разделени на отбори, а господин Дийзи вървеше по тревата, загамашените му обувки стъпкваха стръкчетата й. Когато приближи училищната сграда, спорещите гласове отново го извикаха. Той извърна сърдитите си бели мустаци.

— Сега пък какво? — провикна се, без да слуша.

— Кокран и Холидей са на една страна, сър! — извика му Стивън.

— Ти би ли ме изчакал в кабинета — каза му господин Дийзи, — докато възстановя реда тук.

Пак нагази предпазливо в тревата на игрището, а старческият му глас се провикна строго:

— Какво има? Какво сте се разврещели?

Кресливите им гласове го накачулиха отвсякъде: различните им по форма тела се скупчиха край него, а лъчите на яркото слънце изсветлиха до бяло нектара на зле боядисаната му коса.

Застоял и спарен, въздухът в кабинета бе напоен с миризмата на отдавна овехтяла и протрита кожена тапицерия. Също като през онзи първи ден, когато се пазареше тук с мен. Както в самото начало, така е и сега. Във витрината на бюфета върху поднос се виждаха стюартови монети^[13], злощастното съкровище от блатото: и така ще си остане завинаги. Прилежно прибрани в постланата с избелял пурпурен плюш кутия с лъжички се мъдреха дванайсетте апостоли^[14], проповядвали сред овците изгубени царството небесно.

Отривисти стъпки по каменното преддверие на коридора. Недоволно навирил редките си мустаци, господин Дийзи спря пред масата.

— Първо да приключим с нашата малка финансова операция — рече.

Измъкна от сакото си портфейл с навита отгоре му кожена каишка. Отвори го с плясък и извади две банкноти, едната залепена по средата, и внимателно ги положи върху масата.

— Две — каза, след което нави обратно кожената каишка и прибра портфейла.

Дойде ред на златния трезор. Стивън размърда пръсти притеснено, опипа черупките, събрани в студения каменен хаван: раковини и монети, миди и черупки, бели и петнисти, тази тук навита на спирала като емирски тюрбан, другата пък — издължена като раковината на свети Яков^[15]. Старо пилигримско имане, мъртво съкровище, кухи раковини.

Една лира тупна, лъскава и нова, върху мекия мъх на покривката.

— Три — рече господин Дийзи, като мотаеше в ръцете си малката каса за пари. Много са удобни тези кутии. Виж. Това отделение тук е за златни лири. Това за шилинги, за монети по шест пенса и по половин крона. Това е за крони. Виждаш ли?

Измъкна оттам две крони и два шилинга.

— Три и дванайсет — рече. — Мисля, че не бъркам.

— Благодаря, сър — каза Стивън, смутено и прибързано прибра парите си, пъхна ги в джоба на панталоните.

— Няма за какво да ми благодариш — рече господин Дийзи. — Изработил си ги.

Ръката на Стивън, отново свободна, се върна при кухите раковини. И те символи на красота и власт. Куп пари в джоба ми. Символи, омърсени от алчност и мъка.

— Не ги носи така — посъветва го господин Дийзи. — Ще паднат от джоба ти и ще ги изгубиш. По-добре си купи един такъв прибор. Много са практични.

Отговори нещо!

— Ами то моят все празен ще стои — отговори му Стивън.

Същият кабинет, същият час, същите мъдрости: и аз — същият. Вече за трети път. Три примки, стегнати около мен. Ами. Ако искам, мога още сега да ги разкъсам.

— Защото не спестяваш — додаде господин Дийзи и назидателно го посочи с пръст. — Още не знаеш значението на парите. Като поживееш по-дълго като мен, ще разбереш, че парите са власт. Знам аз, знам. Ако младостта можеше и да знае. Но какво е казал Шекспир? Натъпчи кесията си, напълни я с парички!

— Яго — измърмори Стивън.

Вдигна поглед от безполезните раковини към очите на стареца.

— Той е знаел какво са парите — рече господин Дийзи. — Затова е забогатял. Поет, ама и англичанин. Знаеш ли коя е най-голямата гордост на англичаните? Знаеш ли коя е най-гордата дума, която ще чуеш да излиза от устата на англичанин?

Господарят на моретата. Студените му като море очи гледаха към пустия залив — историята е виновна, — към мен и към моите думи без ненавист.

— Това, че в неговата империя слънцето никога не залязва — отвърна му Стивън.

— Ба! — извика господин Дийзи. — Това не са думи на англичанин. Един френски келт го е казал. Почука спестовната касичка с нокътя на палеца си. — Аз ще ти кажа — заяви тържествено — коя е най-голямата фукня, с която се гордее всеки англичанин. Платил съм си за всичко.

Добър човек, свестен човек.

— Платил съм си за всичко. Никога през живота си и един шилинг не съм взел назаем. Разбираш ли го? Никому нищо не дължа. Ти така можеш ли?

На Мълиган девет лири, три чифта чорапи, един чифт спортни обувки, вратовръзки. На Къран десет гвинеи. На Маккан една гвинея. На Фред Райън два шилинга. На Темпъл два обяда. На Ръсел една гвинея, на Къзинс десет шилинга, на Боб Ренолдс половин гвинея, на Колър три гвинеи, на госпожа Маккернън наем за пет седмици. Купчинката в джоба ми е напълно безполезна.

— За момента не — отговори му Стивън.

Господин Дийзи се изсмя с огромно удоволствие и прибра спестовната си касичка.

— Знаех си, че не можеш — рече радостно, — но един ден ще разбереш. Ние сме щедри хора, но трябва да бъдем и справедливи.

— Не обичам големите думи — отвърна му Стивън, — които ни карат да се чувстваме толкова нещастни.

Известно време господин Дийзи остана загледан над камината в стройната фигура на мъж в шотландски килт: Албърт Едуард, принц на Уелс.

— Смяташ ме за изкуфял старец с отживели разбирания, за дърт консерватор, нали? — рече умислено той. — Пред очите ми минаха цели три поколения от времето на О’Конъл^[16] насам. Помня и големия глад. Знаеш ли, че именно тогава ложите на оранжистите агитираха за отмяна на съюза, двайсет години преди О’Конъл да го направи и преди прелатите на твоята църква да го изобличат като демагог? Вие, фенианците^[17], забравяте някои неща.

За славната, благочестива и вечна памет^[18]! Елмазената вила в красивата Арма, обкичена с труповете на паписти. Пресипнали, маскирани, въоръжени, съглашателство на плантаторите. Черният север и истинната синя Библия. Остригани глави, долу^[19]!

Стивън махна с ръка.

— И в моите вени тече бунтарска кръв — продължи господин Дийзи. — По майчина линия. Потомък съм на сър Джон Блакуд, който е гласувал за съюза. Всички сме ирландци, всички сме кралски синове!

— Уви! — измънка Стивън.

— Per vias rectas^[20] — гордо изрече господин Дийзи — е бил неговият девиз. Гласувал е наистина, обул ботушите си за езда и поел от Ардс-ъв-Даун към Дъблин, за да го направи.

Друс-друс-друс

по друма за Дъблин

опасен и пуст.

Един серт човек, земевладелец, на кон, с лъснати ботуши. Май влажничко ще дойде, сър Джон. Май ще запръска, ваше благородие… Влажно ще запръска, влажно ще вали… Два крака в ботуши за езда смушкват коня в бавен тръс до Дъблина града. Трала-ла-ла. Тра-ла-ла.

— Това ми напомня — продължи господин Дийзи, — че можеш да ми направиш една услуга, господин Дедалус. Нали имаш много литературни приятели. Приготвил съм едно писмо до пресата. Седни, де! Трябва да препиша само края му.

Отиде до бюрото под прозореца, придърпа стола си на два пъти и изчете на глас няколко думи от листа върху валяка на пишещата машина.

— Седни за малко. Прощавай — извини се през рамо, — повелята на здравия разум. Само още миг.

Надникна изпод рунтавите си вежди към ръкописа до лакътя си, измънка нещо под нос и взе бавно да натиска твърдите клавиши един по един, като току въздъхваше тежко и завърташе валяка, за да изтрие направената грешка.

Стивън се настани безшумно под височайшия портрет. По всички стени, затворени в рамки, образи на отдавна споминали се коне се радваха на голяма почит, вдигнали във въздуха послушните си и непомръдващи муцуни: Отпор на лорд Хейстингс, Изстрел на Уестминстърския херцог, Цейлон на херцог Бофор, спечелил Голямата награда на Париж през 1866. Върху седла от кралски знамена жокеите пигмеи са настръхнали в очакване на старта. Видя ги как препуснаха и закрещя заедно с отдавна споминалата се тълпа.

— Точка! — заповяда господин Дийзи на клавиатурата си. — Само незабавното разискване на този важен въпрос…

Където Кранли ме заведе, за да забогатеем бързо, и трескаво търсеше с поглед своите победители сред опръсканите с кал бариери, сред кресливите провиквания на букмейкърите, застанали на своя пост, сред вонята на околните лавки и пъстротата, нагазила в рядката кал. Красивият бунтар си струва парите: десет към едно за фаворита! Табладжии, комарджии хукнахме подир копитата, шапки и жилетки в бясна надпревара, профучават край месестото лице на жена, госпожата на касапина, жадно заръфала разполовен портокал.

Откъм игрището долитат кресливите момчешки гласове, сподирени от пронизително изсвирване.

Отново: гол! И аз съм сред тях, сред телата им, които се блъскат в меле, двубоят на живота. Искаш да кажеш, че си онова мамино синче с хиксобразните крака, което има вид на махмурлия? Турнири. Отекващи във времето рикошети, удар след удар. Турнири, лапавицата и ревът на битката, замръзналият предсмъртен бълвоч на убитите, свистенето на копия с окървавени човешки вътрешности, набучени върху остриетата им като стръв.

— Готово! — рече господин Дийзи и се надигна.

Застана до масата и забоде листовете един за друг. Стивън се изправи.

— Казал съм всичко кратко и ясно — рече господин Дийзи. — Става дума за шапа по добитъка. Хвърли му едно око. Не може да има две мнения по въпроса.

Мога ли да отнема част от драгоценното ви време. Тази доктрина laissez faire^[21] толкова често в историята ни. Търговията ни с добитък. Също както при традиционната ни промишленост. Бандитският ливърпулски картел, който възпрепятства изграждането на Голуейското пристанище. Големият пожар в Европа. Зърнени доставки през тесните проливи. Безпримерното безхаберие на земеделското министерство. Простете изтърканото позоваване. Касандра. От жена, която не блести с нищо повече от това, което е видимо с просто око. Но да си дойдем на думата.

— Не им цепя басма, нали? — попита господин Дийзи, докато Стивън продължаваше да чете.

Шап. Или още препаратът на Кох. Серуми и вируси. Процентът на „осолените“^[22] коне. Чумата по рогатия добитък. Императорските коне в Мюрцщег, южна Австрия. Ветеринарните специалисти. Господин Хенри Блакуд Прайс. Любезно предложение да се направи добросъвестен опит. Повелята на здравия разум. Много важен въпрос. В истинския смисъл на израза хванете бика за рогата. С благодарност за любезно предоставеното ми място във вашата рубрика.

— Искам това да бъде отпечатано и прочетено — отсече господин Дийзи. — Ще видиш, че при следващото избухване на епидемията ще наложат ембарго върху ирландския добитък. А той може да бъде излекуван. Лечимо е. Моят братовчед, Блакуд Прайс, ми пише, че австрийските доктори редовно прилагат това лечение, което дава резултати. Сами предлагат да дойдат тук да помогнат. Опитвам се да внуша това на министерството. Сега ще се опитам да му дам публичност. Но отвсякъде съм заобиколен от трудности, от… препятствия, от… задкулисни интриги, от…

Вдигна показалец и някак странно взе да сече въздуха с него, докато най-накрая гласът му проби.

— Помни ми думите, господин Дедалус! — рече. — Англия е в ръцете на евреите. Заели са всички най-високи постове: нейните финанси, нейната преса. Те са симптом за разрухата на нацията. Където и да се съберат, изсмукват жизнените сокове на нацията. И нас това ни чака, усещам го. Така сигурно, както че ние стоим тук и сега, еврейските търгаши въртят пъкленото си дело. Добрата стара Англия загива.

Отстъпи чевръсто встрани, очите му се облещиха в синьо, като ги стрелна широк слънчев лъч. Огледа се наоколо и пак продължи.

— Загива! — повтори. — Ако вече не е и загинала.

Домът развратен и комарът

във пропаст Англия ще вкарат^[23].

Широко отворените му, втренчени във видението очи, гледаха строго откъм слънчевия лъч, в който се бе спрял.

— Търговецът — обади се Стивън — е човек, който купува евтино и продава скъпо, независимо дали е евреин или неевреин, нали така?

— Те съгрешиха срещу светлината^[24] — тържествено заяви господин Дийзи. Видна е тъмата в очите им. И затова до ден-днешен си остават скитниците на света.

Върху стъпалата на парижката стокова борса бронзовокожи мъже показват курса, вдигнали обсипаните си със скъпоценни камъни пръсти. Крякане на гъски. Тълпят се гръмогласно, грубияните около храма, в главите им под непохватно нахлупените цилиндри зреят пъклени кроежи. Не са техни: дрехите, говорът, жестовете. Ситите им морни очи опровергават думите, жестовете им — нетърпеливи и безобидни, ала добре усещат озлоблението наоколо, знаят, че усърдието им е напусто. Напусто е старанието да къташ и да трупаш. Времето със сигурност ще разпилее всичко. Все едно купчина край пътя: оплячкосана погива. Очите им помнят годините на скиталчество, кроткотърпеливи са, познали позора на плътта.

— Че кой не е? — обади се Стивън.

— Какво искаш да кажеш? — попита господин Дийзи.

Стори крачка напред и щръкна до масата. Долната му челюст увисна странично, зина колебливо. Това ли е мъдростта на старите? Чака от мен да я чуе.

— Историята — рече му Стивън — е кошмар, от който опитвам да се пробудя.

Откъм игрището пак долетяха момчешки викове. Пронизително изсвирване: гол. Ами ако този кошмар ти хвърли един къч за събуждане?

— Неведоми са пътищата Божии — отсече господин Дийзи. — Историята се движи напред към една-единствена велика цел — проявлението Божие.

Стивън заклати палец към прозореца и рече:

— Това там е Божието проявление.

Ура-а-а! У-у-у! Хра-а-а-с!

— Какво? — попита господин Дийзи.

— Глъч на улицата^[25] — отвърна му Стивън и сви рамене.

Господин Дийзи погледна надолу и стисна издутите си ноздри с два пръста. После вдигна очи нагоре и ги освободи.

— Аз съм по-щастлив човек от теб — рече той. — Извършили сме много грешки и много грехове. Жена е донесла греховността в света. За една жена, която не блести с нищо повече от това, което е видимо с просто око — Хубавата Елена, избягалата съпруга на Менелай, гърците са воювали с Троя в продължение на цели десет години. Една невярна съпруга първа е довела чужденците до нашия бряг, жената на Макмъроу и нейният любовник О’Рорк, принцът на Брефни. Жена опозори Парнел^[26]. Много грешки, много провали, но не и онзи грях^[27]. Аз съм боец вече в края на дните си. Но ще се боря за правото докрай.

Защото Ълстър, той ще победи,

Ълстър в крак с прогреса ще върви!

Стивън взе листовете.

— Ами, сър… — започна.

— Предчувствам — рече господин Дийзи, — че няма да останеш задълго тук, на тази работа. Мисля, че не си роден за учител. Или може би греша.

— По-скоро за ученик — отвърна му Стивън.

А тук какво повече може да се научи?

Господин Дийзи поклати глава.

— Кой знае? — рече. — За да учи, човек трябва да се смири. Но животът е голям учител.

Стивън разшумя листовете отново.

— Що се отнася до тези… — започна.

— Да — каза господин Дийзи. — Имаш два екземпляра. Ако може да бъдат публикувани на две места едновременно.

Телеграф. Айриш Хоумстед.

— Ще се опитам — обеща му Стивън — и още утре ще ви кажа какво е станало. Познавам бегло двама редактори.

— Предостатъчно — отвърна му господин Дийзи енергично. — Снощи писах и на господин Фийлд, народния представител. Защото днес има среща на търговците на добитък в хотел Сити Армс. Моля го да направи моето писмо достояние на всички присъстващи. Виж дали ще можеш да го публикуваш в твоите два вестника. Кои са те?

— Ивнинг Телеграф…

— И само това ще свърши работа — прекъсна го господин Дийзи. — Няма време за губене. А сега ще трябва да отговоря на писмото на моя братовчед.

— Довиждане, сър — рече Стивън и пъхна листовете в джоба си. — Благодаря ви.

— Няма за какво — отвърна му господин Дийзи, докато тършуваше из бумагите върху бюрото. — Ще ми се и аз да вляза в спор, да се поспречкам, нищо че съм стар.

— Довиждане, сър — повтори Стивън и се поклони на приведения му гръб.

Излезе през отворената външна врата и тръгна по покритата с чакъл пътека под дърветата, дочуваше момчешките гласове и ударите на стиковете откъм игрището. Лъвовете, легнали върху колоните с вдигнати глави, докато прекрачваше портата; беззъби страшилища. Нищо, ще му помогна в тази негова борба. Мълиган веднага ще ми измисли нов прякор: биколюбив бард.

— Господин Дедалус!

И тича подире ми. Дано не носи още писма.

— Един момент.

— Да, сър — каза Стивън и тръгна обратно към портата.

Господин Дийзи спря, дишаше тежко, едва си пое дъх.

— Исках само да ти кажа — започна. — Ирландия, казват, има честта да бъде единствената страна, която никога не е гонила евреите си. Това знаете ли го? Не. А знаете ли защо?

Начумери се срещу ясното утро.

— Защо, сър? — попита Стивън и понечи да се усмихне.

— Защото никога не ги е пускала да влязат — тържествено отвърна господин Дийзи.

Смехът изгърмя от гърлото му като кълбовидна кашлица, последва откос от ситни плюнки. Обърна се бързо назад, кашляше, пак прихваше, после вдигна ръце и ги размаха във въздуха.

— Никога не ги е пускала да влязат — изкрещя отново през смях, а загамашените му крака изскриптяха по чакъла на пътеката. — Затова!

Върху помъдрелите му рамене, през разчертанията от листа слънцето хвърляше блещукащи пайети и танцуващи парички.