Deshil Holies Eamus. Deshil Holies Eamus. Deshil Holies Eamus^[2]. Дай ни, о, светило, о, сияние лъчисто, о, Хорхорн, извади плода утробен, с него ни дари. Дай ни, о, светило, о, сияние лъчисто, о, Хорхорн, извади плода утробен, с него ни дари. Дай ни, о, светило, о, сияние лъчисто, о, Хорхорн, извади плода утробен, с него ни дари.

Хопала, момченце! Хопала, момченце! Хопала, момченце!

Всемирно на тази личност проницателността се оценява като не много чувствителна по отношение на каквито и да е въпроси, смятани за най-потребни от надарените с велемъдрие простосмъртни да се провери кой е невежествен към делото, продиктувано от многоучените и със сигурност от благоразумните, от онези висши умове, които заслужават почит и които все настояват и по общо съгласие повеляват, щото други обстоятелства, равни, ала не по външния блясък на благоденствието за една нация, по-ефикасно утвърдена, отколкото с аршина на това доколко би могла да процъфтява от почит към грижите и вниманието към продължението на рода и потомството, които грехът първороден, ако би бил отсъстващ, а когато присъстващ за възхвала представлява онзи всеизвестен знак на непоквареното благодеяние на всемогъщата природа^[4]. Защото кой е този, който е проумял нещото извечно и същностно, съзнавайки, че външният блясък е само горното и повърхностно прикритие на една водеща надолу към пропаст размътена и нечиста действителност или пък точно обратното — всеки, който е просветен така, щото да проумее, че няма свише дар, ни благодат природна, дето да се сравнява с вечно растящото благоденствие на размножението, тъй както подобава на всеки справедлив и честен гражданин да стане увещател, напомнител и разпространител сред своите ближни и да трепери, щото онова, дето в миналото е било от нацията похвално наченато може в бъдеще да бъде завършено, ала не със същото похвалство, ако безочливият навик, който лека-полека успя да очерни достойните ни предци прокарва път за навици, дето извеждат към дълбини, та онзи най-смел, който има дързостта да се възправи, нека утвърди, че няма да има повече омразни оскърбления, било от несъзнаване, било от забрава, да почернят единия евангелски завет и обезателство, повелята към всички простосмъртни, която обещава блага и обилие, ала вещае заплахи за прокоба и свиване по брой и чет, като величае едната деятелност за многократно размножение и създаване на потомство така неотменимо изисквана откакто свят светува.

Следователно няма причина да се чудим и дивим, ако, както повествуват най-добрите летописници сред келтите, които никога не са се възхищавали на нещо, което не е по природа възхитително, рекат, щото изкуството на лечителството трябва да се почита всемерно. И не става дума само за болнични приюти, убежища за прокажени, потилни камери, гробищни ши за чумави, ами за това, което най-големите техни лечители, а именно родовете О’Шийл, О’Хики, О’Лий най-усърдно и прилежно са постановили като целебни методи, чрез които болните и повторно заболелите да намират отново своето здраве, независимо дали страданието им е било болестта на свети Вит, кръвотечение или стомашно слабение. Знае се, че всяко едно дело за общественото благо, стига то да е сериозно замислено, съдържа подготовка, съизмерима с неговата важност, поради което от тях е от възприет един план (дали предварително премислен или като резултат от зрелия им опит е трудно да се каже сега, на който противоречивите мнения и последвали запитвания не са, поне до момента, дали нужната съгласуваност, за да бъде огласен) по силата на който всякакви нелепи случайности по време на майчинството трябва да бъдат премахвани и предотвратявани и родилката, в този най-труден за жената час, трябва да бъде обгрижена и това най-важно от всички изисквания да се отнася не само до заможно богатите, ала и до онези сред майките, които поради оскъдна състоятелност и общ недоимък устояват на бурите в живота и на тях именно да се осигури по едно, макар и незначително, възнаграждение.

На такива и преди и оттогаз насетне няма що да се рече, защото то засяга всички граждани наред, тоест няма благоденствие, без за майките добруване да има, които с потомство ни даряват и които в нашите простосмъртни очи на богове всевечни все повече приличат, та да може, щом случаят това изисква, жената в родилните си мъки да разполага с превоз към болничния дом и това да бъде голямото желание на всички, сиреч пред нея най-усърдно те да настояват за изпращането й в този дом на грижи. О, знак за държава разсъдлива е това не само да види и разкаже, но и по достойнство да похвали онези, що в треска рожбите ни раждат и нека знаят, че те от нас очакват нежни грижи и закрила будна!

Бебето блажено, преди още на бял свят да се пръкне, бабичките почват да бабуват^[5]. В утробата дори на уважение се радва. Как в тоя случай сгода му се даде. Акушерки край родилния креват кръжат с храна най-здравословна, с повои чисти, сякаш веч се е задало, ожидано с велемъдрие велико: но какви са илачите му нужни, за случая то уреди и инструменти, не бива нищичко да се забравя, ни най-дребната подробност, защото моментът е тъй съдбовно важен, както бива навред, надлъж и шир по земната твърд, знае се от примери човешки, и божествени дори, и върху туй най-вече тук се разсъждава — дали жената, откъсната от свиден дом, в таз слънчева висока сграда ще може да се чувства по-добре с корем подут и по-обгрижена да стане майка, когато веч подутината толкоз наедрее, че рожбата навън напира да излиза, тъй щото дойде ли тоз термин краен там да трябва да върви и в сигурни ръце да легне.

Един мъж, незнаен пътник, отдалеч до портата стои, нощта навън струи. Прилича да е той от юдейско семе, родени скитници нали са те, света обичат да обхождат. Едното чисто състрадание в сърце го е довело тук пред този дом просторен.

На този дом домовладиката А. Хорн зове се. Седемдесет легла лелее и в тях лехуси да лежат, препълнени с родилки плодоносни, приходили насам с пъшкане покорно, тук здрави рожби да добият, тъй както ангел Боже навремето на Девата благовестил. Сестрите спретнати, стопанки вечно будни, безспир сноват страданията да спестяват. Знахарки вещи, звани са навред: през дванайсет луни на триж жени по сто са сторили добро.

Надзорницата, дето турена е там да бди, чу как мъжът мекосърдечен пристъпя с глава и врат под покривало скрити, напътва го и зарад него широко портата разтваря. Ала що ги вцепени? Светкавица трещи, за миг ги ослепява, на запад небосклон ирландски осветява! И тя се сепна, че Господът гневлив човечеството ще затрие, с вода ще го отмие заради греховете непростими. И под разпятието на Христа кръстосва длани на гръдта и бързо го примъква на сушинка под покрива й да се приюти. Тоз мъж желанието нейно не гадае, към къщата на Хорн притичва, без много да се мае.

Не иска да дотяга, с шапка в ръка молителят в залата застава. Навремето наблизо някъде живял, където е живяла тя, с жена любима бил, със свидна дъщеря, ала поел по суша и море да броди той по чужди брегово, така отминали години девет. Веднъж на кея в града я зърнал ненадейно, лекичко се поклонил, но шапката си не свалил. Сега се сетил за това и ето прошка за простъпката си моли, после набързо загледа се в лицето, което навремето младеело далеч по-дяволито. В зениците й лъч сияен заигра, от думите му пурпур я обля.

Ала ето че очите й помръкнаха за миг от черния костюм на траур, кого ти жалиш, посърнало попита тя. Успокоение смени страха. На свой ред той поиска да узнае дали хабер от доктора О’Хеър има, ала с въздишка лиха побърза да отвърне тя, че докторът е горе в райски небеса. Мъжът се натъжи от тази вест, жал тягостна го сдави. Туй, що му рече тя, го потопи в горест няма за неговия млад приятел, който все непокорен беше, дори заповеди Божи не търпеше. Ала додаде тя, че смъртта му лека е била, благодарение на Божията милост, че всичките му грехове са опростени, че тялото му с миро помазано било, а крайниците с елей, дето за смъртника е същ благоговей. Мъжът тогаз към сестрата се обърна да узнае каква е болестта била до таз кончина довела, а тя, сестрата-монахиня му съобщи, че на остров Мона преди три години от рак в стомаха е издъхнал той в деня на Вси избити младенци, а тя се проснала пред Бога милостив с молба душата му безсмъртна да приеме. Нажален, с шапка в ръка, изслушал тъжните слова, с очи, изпразнени до пусто. Така останаха известно време от случка давна дълбоко покрусени.

Затуй, човече^[6], който и да си, от туй поука си вземи, защото дебнат смърт и мор да грабнат теб и всеки друг, що от жена роден е, и както гол на този свят дохождаш ти из майчина утроба, тъй гол орисан си да идеш в гроба.

Мъжът, който влезе в дома, тогава на сестрата проговори, попита я как е онази там, що в пот се къпеше да ражда. Грижовната сестра му отговори и кимна, че жената мъчи се в родилна треска, дето се точи вече трети ден и че раждането ще е трудно, ала е на път да стане всеки миг. После взе и нему поясни, че много тя жени е изродила, ала такова изпитание голямо не знаела до днес. Сетне нему в приказки додаде как навремето живяла на разкрач един от този дом родилен. Мъжът, заслушан в нейните слова, все пак се чудеше, дивеше как тези мъки жените изтърпяват, преди в майчинство да се отправят, и още повече се изуми, кога в лицето й надникна, а то сияеше, макар през дългите години тез да бе останала помощница в дома. Години девет на кръвотечения безчет бездетна бяха я оставили, та вечно да страдае, че няма своя рожба в гърдите си да приласкае.

Докато тъй хортуваха си те, на замъка вратата се открехна и връхлетя ги шумна гюрултия от мъже, насядали край сложена трапеза. И ето че при тях дойде млад, многоучен рицар, наречен той по име Диксън. И друмник Леополд, изтънчен мъж, към него приближи, така се беше случило, че по-преди съдбата двамата ги бе събрала покрай друга страшна драма, в друга болница — на майката скърбяща, защото там тоз рицар многоук бе случил да лекува скитник Леополд, обърнал се към него в беда, когато люта рана в гърдите претърпя от копието остро, там забито от страшен кръвожаден змей, и ето че за тази язва мигом той мехлем забъркал от сол летлива и светено масло, наложил го връз раната да престои, додето болният успее да търпи. Сега му рече, че към замъка отива, за веселба готов с онези, които веч са там и него чакат. Скитник Леополд му поясни, че другаде той трябва да върви, защото беше мъж на благоразумие и финост нежна. Жената също тъй го посъветва и даже рицаря сгълча, защото смяташе за друмника е по-добре да следва своето сърце. Но кавалерът многоучен не искаше да чуе не, нито пък опаките й съвети вредни, и само рече, че там ще падне веселба голяма. Пътникът наш Леополд пое с него, та белки нозете му преуморени отпочинат след толкова пребродени земи.

А там стоеше маса, измайсторена от бреза финландска, поддържана от четири джуджета от страната съща, омагьосани така, че не можеха да мръднат настрана. Върху трапезата се мъдреха и мечове, ножове, направени в съседна пещера от неуморните демони, които бели пламъци раздухват в рогове от бик и от елен, дето бродят в обилие навред. А имаше и съдове едни, дълбани сръчно от дъха вълшебен на Махунда^[7] от пясъка крайморски, от въздуха-ефир, които фокуснически той знай да избълва, да вае най-прозирни форми мехур подир мехур. На масата гощавката кипеше, отрупана бе пребогато, така че няма живо същество да си представи нещо по-добро. Съд сребрист бе с вещина отворен, а вътре в него, в стегнати редици лежаха риби странни, най-паче без глави, и ето че недоумение велико мъжете ги обзе, не бяха свикнали да виждат риби без лице. Редиците им плуваха в течна лой, добивана на Португалия в земята, туй видно бе, защото тази мас водниста приличаше на сок зехтинен, дошъл от пресите маслинени. Хляб от жито като дренки масата красеше, но имаше и друго чудо невидяно, а то бе майсторлъкът по магичен способ и с помощта на джинове гневливи да сторват тъй, щото халдейската пшеница плодовита да кипва отведнъж и да набъбва, да шупва и едрее като планина. Умеят още и змиите да приучват как гъвкаво да се увиват по дълги прътове, поникли в земята, а после от люспите им пиво да варят, подобно на нашта медовина.

Тогаз многоученият рицар наш почерпи знатния изискан Леополд, да пийне му наля, тъй като всеки тук бе с чаша в ръка. Знатен момък Леополд в поздрав чашата надигна, направи го съвсем открито в жест приятелски и мил, макар че медовина досега не беше пил и хич не искаше да я опитва даже, затуй след миг я сложи настрана и тайничко в бокала на съседа я изля, без онзи хитрината да усети. Остана той в замъка с тях да си поеме дъх, да отпочине. И на Всевишния от сърце да благодари.

Междувременно обаче сестрата тъй грижовна надникна през вратата с глава и най-учтиво ги помоли в името Христово те, всичките сеньори и важни господа да замълчат, поне за кратко врява да не вдигат затова, защото на горния етаж жена в термин най-последен, и нежна дама при това, дошло й времето да ражда. Сър Леополд тозчас дочу отгоре вик висок, дори писклив, затуй зачуди се дали жената бе таз, що пропищя, или пък рожбата родена; въобще недоумявам, рече си тогава, как така туй тайнство става. Защото, струва ми се май, че прекалено продължи. Огледа плахо своите другари, сред тях зърна йомен на име Ленехан, от таз страна на масата седеше, бе по-възрастен от другите младоци, макар че всички бяха рицари благочестиви, на едно и също дело сили посветили, ала най-вече по причина, че е зрял, обърна се и него заговори. Попита, но моля, докога тя бебето ще ражда, кога ще дойде радостта, с Божията помощ, от мъките да се освободи, защото изпитанието предълго продължи. Тогава мъжът порядъчно подпийнал му кимна с думи на уста: нали боим се смъртта, яде ни мисълта, че всяко следващо дихание ще ни докара издихание. Обви с ръце бокала обемист, не искаше подкани повече да чака, да пием! — провикна се възторжено, гаврътна колкото можа за здравето на бебе и жена, защото бе юнак сърдечен, на сласт и чувственост обречен. В залата просторна, с младежи благородни пълна, сър Леополд бе гост най-стар, добър и хрисим, без да е школар, на мравката той път знаеше да прави и раболепен бе слуга на всички дами. Над женското тегло той вечно се дивеше.

Да поговорим още за приятелството, дето в гуляй пиянски се скрепява и от туй по-здраво става. Край масата, от двете й страни, се бяха все школари наредили, сред тях видях един на име Диксън, медик начеващ от Милосърдната майка и другите му негови другари Линч и Мадън, медици да стават и те решили, йомена на име Ленехан и един от Алба Лонга^[8], друг на име Кръдърс и младият Стивън, който имаше вид на брат послушник и в челото на трапезата седеше, както и Костело, мъжът, известен ето Пестник Костело, поради достойните си изпълнения в тази област (това бяха всички до един, ако Стивън не броим, защото той бе най пиян-залян и към пиенето го влечеше, сакън да не отиде зян) и най-подир седеше там сър най-благият на име Леополд. Ала всъщност младия Малахия те чакаха, защото бе им обещал да дойде, ала, за Бога, дали той обета свой не бе престъпил? Сър Леополд продължаваше с тях да бъде не от друго, а от най-приятелските тежнения, които сам питаеше отколе той към сър Саймън и към неговия млад потомък Стивън, затуй отпуснат в отмала, зареян, замечтан, седеше да пирува с тях, почерпен предоволно, според старшинство и по достойнство. Състраданието тоз съвет му даде, и макар да предпочиташе навън, все пак остана, за да бъде бдител.

До един те бяха школари велемъдри. Заслушваше се той в питанията им неспокойни и в разясненията разни на тема раждане, зачеване и смърт. Тогаз младият Мадън се обади и на разискване постави дали, когато раждането се запъне, жената пожертвана да бъде (защото преди години една родилка от Еблана, и то под грижите на доктор Хорн, набързо озовала се на оня свят, макар през нощта предишна мъдрували край нея то лечители, по врачове, билкари, аптекари на лекарски съвет дошли, решение по случая да вземат). На нея живот й се полага, макар отколе да е речено така: с болки ще раждаш ти деца. И следователно, онези дето бяха с таз нагласа, одобрително поклатиха глава, с Мадън съгласие побързаха да изразят: жената трябва да живее, и който иначе реши, тогава нека на съвестта му да тежи. Имаше малцина, и Линч сред тях, които съмнението свое огласиха, че този свят от злото се владее и докато е тъй, то злите ще вилнеят, ала по-лошото е, че законът обратно на правдата ни повелява и блюстителите му, уж строги, декрети гледат, не закона Божи. А той едничък упование ни дава. Едва изречено това, и бе посрещнато с ура: в името на Пресветата Дева, животът на жената да се пази, на бебето — да се погази. Разгорещиха се, изпаднали в спор, с пламнали глави и алени страни, а йомен Ленехан все гледаше той да разлива бирата пенлива, тъй че ако друго няма, поне да падне веселба голяма. Но когато младокът Мадън в историята задълба, чак тогава се видя, че мъжът й честен и почтен, съветван от монаси и хаджии, пък и понеже клетва дал на свети Ултан от Абракан, смъртта й клетникът не искал да приеме, та всичките понесли тежко бреме. На което Стивън рече тъй: Миряните, те само да мърморят знаят. А и бебето, и майка му са за прослава на Създателя да служат: едното от преддверието на ада чер, а другата — от огъня на чистилището временно. Но, моля ви, какво да кажем за всичките онези евентуални Божии душици, които еженощно ний затриваме, това е грях срещу Светия дух, срещу Владиката Всевишен и Господ Бог, Дарител Животворен. Защото, господа, кратка е страстта. Ний проводници сме само на малките създанийца в нас, а природата си знае своите цели. Обади се младият Диксън тогаз, обърна се Пестник Кастело да попита: какви по-точно цели? Ала той бе порядъчно препил и най-доброто, що свари да изкоментира, бе, че винаги готов е женичка да пребара, без оглед на съпруга, девица ил’ изгора, стига това от сплин да го спаси и лъст неутолима.

Тогава Кръдърс от Алба Лонга запя песента на младия Малахия за еднорога, дето веднъж на хилядолетие възражда се чрез силата на своя рог^[9], а другите в туй време боцкаха със своите рога все някой с подигравки да ужилят, та чак свети Футен^[10] на помощ призоваха със способностите си светийски човека той да превъзходи. Разсмяха се и веселбата гръмна, но Стивън някак се отдръпна, той, както и сър Леополд, не смееше открито да се радва по причина, че тоз хумор странен не беше по вкуса му, пък и още терзаеше се зарад родилката над тях, която страдаше в болки и в страх. Ала тозчас Стивън, надменен винаги и горд, обади се и заговори за наш’та майка, Църквата ни свята, която май се кани от гърдите си да го отбие, за каноничните закони, за Лилит, нощната покровителка на кървави аборти, за кореми кръгли от порива на вятъра издути, за златен дъжд от семена, които във въздуха светлеят и дебнат как да те забременеят, или пък за половата сила на вампири, устни в устни впили, или както великият Вергилий ги описал: заплождане под полъха на западен Зефир, или на миризмата от цъфтежа лунен^[11], или онази, дето до жена лежала, а тя преди това до мъж, effectu secuto^[12], или пък най-случайно, представи си, във ваната си да прихванеш, както е според мненията меродавни на Авероес и Моше Маймонид. И продължи да разказва как в края на месеца втори на плода душата човешка с плам се пропива и как Светата майчица^[13] душите ни пази и къта, та прославата Божия безкрай да се възвестява, докато другата наша майчица, земната, тя е само съсъд разплоден да ражда, более и мре, както канонът повелява, тъй рекъл е онзи, дето рибарския печат държи^[14], дори и Петър, тоз светец благословен, на чиято скала вековечна пресветата Си църква Той съградил. Тогава всичките бекяри и недорасли бакалаври обърнаха се към сър Леополд да го попитат как той например би постъпил, ако животът на жена и рожба са в опасност и се налага да реши кого от двамата си струва да спаси. С предпазливостта вродена на ума си, така отвърна, че всекиму да угоди, подпря брадичка с ръка, зад думите се скри, както обичаше да прави, че той, доколкото разбира, но нали лаик е и макар натурата да го влече, не можеше да отрече, че случаи такива рядко биват и той като мирянин може само да признае, че църквата с един масраф май парсата ще обере за погребение и кръщене — така изшикалкави покрай въпросите им здрави. Така е, леопарде Леополд, Диксън се обади, и, ако не греша, съгласен съм тук да приема думата ти с тежест заплодена. На туй Стивън силно се разсмя и потвърди, че който от сиромах краде, Господу назаем дава^[15], защото той такъв си беше, а напиеше ли се — дваж по-лошо се държеше.

Но сър Леополд отмина с натъжение това разгулно словоблудство, защото ужас пак сърцето му скова от писъците тъй кресливи на раждаща жена и спомни си тогава той за лейди Мариън, която с единственото мъжко чедо го дари, ала то само единайсет дни живя, сетне издъхна и умря и никакво изкуство медицинско не успя да го спаси от злата му съдба. А неговата лейди, в сърцето право поразена от туй злочестие голямо, зае се да плете за малкото му трупче красива пеленка от най-пухкавата вълна на агънце едно — най-белият агнец на стадото венец — да не би докрай от студ телцето да погине (защото случи се това кога върлуваше най-върла зима) и ето че сега сър Леополд, без мъжко за наследник в рода, загледа се в сина на своя мил приятел, замлъкна, затвори се в тъга зарад прежното си щастие безмерно и тъй както натъжен седеше, че не успя със син да се сдобие, син благороден, мил и смел (защото без съмнение такъв щеше да израсне той), не по-малко заскърби за младия и буен Стивън, дето живееше неблагоразумно в компанията на разсипници пройдохи, които доброто убиваха у него.

В същото туй време^[16] Стивън реши да долее чашите, които стояха празни или с малко питие, благоразумните покриха своите, заслониха ги от тоз, който пиеше без мяра и който вдигна тост и преусърдно се помоли на върховния ни понтифекс, закле се във викария Христов, макар и той да бил викарий Брейски^[17]. Сега да пием, рече той, от нашите бокали, медовината да пресушим, която всъщност не е част от мойто тяло, а от тялото на моята душа. Оставете хляба да го преломят онези, които сал на хляб я карат. И от нуждите налегнали ви се не бойте, щото те носят повече отрада, нежели обезсърчение. Ето, погледнете. Вдигна във въздуха една лъскава данъчна монета и на златаря златните полици на обща стойност две лири и деветнайсет шилинга — това е то, им рече, за песента, която съм написал. Те всички се възрадваха от туй несчетно богатство, защото до един ги мъчеше недоимък на пари. И ето що им рече: Знайте, вий мъже, че на времето от руините се въздигат кулите на вечността. Какво означава ли? Ето, вихрите на желанието прегъват сухи тръни, дето къпини са били, ала в роза лист по лист превръщат се те върху Светия кръст на времето. Сега внимавайте. В женската утроба словото в плът се въплъщава, но в същностния дух на нашия създател всичката преходна плът става слово нетленно. Това е то постсътворението, или сътворението постмортем. Omnis caro ad te veniet^[18]. Несъмнено, но нейното име е мощ, в утробата си благочестива е носила драгоценното тяло на нашия Спасител, Изцерител и Пастир, нашата велика майка, най-паче почитана и прославена, и както истинно свети Бернар^[19] ни пояснява, тя има omnipotentiam deiparae supplicem^[20], ще рече всемогъщество и преднина просителска, защото тя е втората Ева, и ни е спечелила, както казва и свети Августин, докато другата наша прамайка, с която свързани сме чрез анастомозата на много пъпни върви, ни е продала — семе, сой, коляно — за една гнила киселица. Ето значи как стои въпросът. Или тя го е познала, тази втората за нея ви говоря, и тогава се явява творение на своето творение, vergine madre figlia di tuo figlio^[21] или не го е познала и тогава се възправя като опровержение или доказателство за неведението на Петър Пискатор, който живее в къщата, която Джак построи^[22], и с Йосиф Столаря, покровител на щастливата смърт на всички щастливи семейства parce que M. Leo Taxil nous a dit que qui l’avait mise dans cette fichue position e’etait le sacre pigeon, ventre de Dieu!^[23]. Entweder иносъщие oder^[24] единосъщие, но в никакъв случай нисшесъщие. И ето че всички се разкрещяха против таз скверна реч. Зачатие без радост, рече той, раждане без болка, тяло без дефект, корем без издутост. Нека похотливците е пламенна почит да вярват. С воля ний ще издържим и докрай ще им се инатим!

В този миг Пестник Костело с юмрук по масата удари и се провикна да изпее откъс от пиперливата песен Стабу Стабела, в която се разказваше за невинна девойка някъде из Немско и дързък млад авантюрист, който корема й за миг надул, и тъкмо ревна да изпее: През първите три месеца призляваше й често, когато сестра Куигли откъм вратата гневно им изшътка, викна им да се засрамят, не знаят ли какъв редът е тук, и че докато тя на смяна е, не ще допусне безпорядък да цари в дома свещен на доктора лорд Андрю, защото тя усърдна по природа беше и безделието никак не търпеше. Иначе бе матрона стара, милозлива с улегнал поглед и походка най-пристойна, но си го имаше тоз навик зъл съвсем в тон с намусения й визаж набръчкан, освен това владееше и пълно увещателно безсилие безнравствения Пестник Костело точно тя да озапти, затуй на помощ персоналът тук й се притече и подхванаха грубиянина къде със строга неучтивост, къде с просъскани заплахи, къде с ласки и с коткане гальовно, къде с гълчене скромно, къде с обидни думи, къде с чумата дано те тръшне, къде с огън да те изгори, къде с какво по дяволите си си наумил, ти, селско джереме, ти, нещастник градски, ти, хилав хлевоустник, ти, копеле калташко, ти, долен донжуан, ти, чревоугодник черен, ти, измет измекярска, ти, плъх от майка си пометнат, ти, изрод уродлив, ти, изчадие шавливо, опитаха се пиянското лигавене да спрат на тоз, който с маймунщините си и маймуна би засрамил, докато най-сетне в сценката намеси се добрият сър Леополд, чиято емблема беше цветето на вечно благодушие, нежният риган, и бащински им обясни, че в туй сърдитата сестра е права, щото случаят во истину е свят, най-светият и най-достоен свещен да се нарича. В дома на Хорн спокойствието е добрият тон.

Накратко казано, таквиз неща са рядкост в Милосърдната майка на Екълс, обади се да потвърди младият господин Диксън, широко се ухили и попита младия господин Стивън поради каква причина монашески обет бе отказал да приеме, поради това ли, дето той включва послушание в утроба, целомъдрие в гроба и принудителна бедност^[25]. Да, да, господинът Ленехан се тук подсети, че бил чувал за неговата нечестивост и страшна похотливост, и как, доколкото узнал, той никак не се посвенил веднъж да отнеме добродетелната девственост на доверчива девица, което не е нищо друго освен развращаване на малолетни, и при тази вест всички прихнаха в смях, веселието им нарасна, и мигом чукнаха се в тост за неговото предстоящо бащинство. Ала той тутакси ги скастри рязко, че работата е съвсем обратна на туй, което предполагат, защото той е син всевечен и дваж по̀ девственик заклет. От туй триж по-смешно май им стана и те разказаха му най-подробно за странните обреди брачни и обичаите отдавна вкоренени на острова Мадагаскар за туй как точно булката да се разголи и дефлорира, навеки повелени от местните жреци, как тя да бъде цялата в бяло и жълто, женихът — в бяло и в кърмъз, наоколо запалени свещици да потрепват и въздухът на нард да им ухае, а край ложето им брачно духовници в кръг да обикалят и Господи помилуй да припяват, както и химна Ut novetur sexus omnis corporis mysterium^[26], и никак да не спират, докато ципата й девствена не поддаде. А той в ответ с друг пример си послужи, където пак химни химена възпяват, но тоз път от най-възвишени поети като господата Джон Флечър и Франсис Бомонт, които в Трагедия моминска, написана за такова едно единение на влюбени души, настойчиво зоват: Към ложето, към ложето напред, което не е никак лесно да се изиграе с подобаващо приличие в постелята девича. Под звуците на сладкозвучен сватбен припев с мелодия, навяваща нега, притома и упоение блажено, младите, с увлечени в любов сърца, в съпровода на уханни факли, понесени от своего рода нимфи нежни, до просцениума четирикрак се приближават и задъхано, но вече брачно, начеват те да се сношават. Е, тела се сляха най-подир, провикна радостта си господинът Диксън, но слушайте сега, за тез въпросни господа поети какво аз имам да ви кажа, те значи, по-добре да се наричат не Флечър и Бомонт, а Фалос и Бонбон, защото истината е, че от мешавица такава човек глава го заболява. Тогава младият Стивън се зае да поясни, че, той, доколкото си спомнял, и двамата една парясница делели, дошла от публичен вертеп да ги дарява с наслади еротични, но навремето животът бил такъв — каквото правиш, правиш го със стръв. Никой няма любов по-голяма от тая да положи жената си за своите приятели^[27]. Иди и ти така прави. Това или пък нещо подобно бе рекъл Заратустра още като млад професор региус^[28] по френска любов в университета Оксфльорцски и знайно е, че на земята не се е раждал друг с толкова заслуги към човечеството целокупно. В дома си замък странник приюти и той ще ти докара куп бели, като първом във втората ти по удобство постеля ще се пъхне. Orate, fratres, pro memetipso^[29] И всички отвръщат Амин! Помни, Ерин, спомни си^[30] стародавните дни, помни за годините на предишните предци, ако и да си ме прокудил и словото ми не слушаш и доведе пришълец пред моите порти да блудства пред очите ми, безпътно да живее и яде Иаков и затлъстя Израил, угои се, задебеля, презря твърдината на спасението си. Срещу светлината ли съгреших, Господи, та ме стори роб на робите си да бъда? Върни се, върни се, коляно на Мили: не ме забравяй, о Милезий. Защо оскверни моето светилище с всичките си гнусотии, с всичките си мръсотии, защо ме презря заради търгашите, защо с чужди богове ме раздразни, защо принасяше жертви на бесове, а не на Бога, на застъпника, защо ме отритна заради римляните, заради смуглите индийци, с които твоите щерки се валяха в похот, блудстваха в охолство? Взри се натам, към моя народ, към земята на завета, от Хорив, и от Нево, и от Фасга, и от Роговете Хетейски се вижда земята, в която тече мед и мляко. Ала ти ме нахрани с горчиво мляко, луната ми угаси, слънцето ми угаси навеки. Остави ме самин да блуждая по черните пътища на моята горест, целуна устата ми с дъх на мъртвешки мирис. Този мрак отвътре, продължи да говори той, не бе осветен и от мъдростта на септуагиндата^[31], нито дори се споменаваше, защото Изтокът връхлетя, порути портите на ада, видя се мракът да изпълзява и затуля далечината. Привикването със зверствата ги прави да изглеждат по-малки (както е казал Тули^[32] за любимите си стоици), а и Хамлет принцът видял, че по баща му няма и една пришка от огъня, в който гори и се измъчва. Адиафанното на попрището жизнено в средата е като напастите в земята египетска в нощта на преднаталното и постморталното в най-истинското ubi и quomodo^[33]. И също както краят на крайното у всички неща се съобразява в някаква степен и мяра с техния източник и начало, така и многоликото съгласуване, което ни води напред след раждането, извършва ретрогресивна метаморфоза, намалява и се стопява към края, което е в съзвучие с природата-майка, но и с нашето подслънчево битие. Сестрите-старици ни издърпват да влезем в живота: ний плачем, тлъстеем, ритаме, гукаме, сричаме, прегръщаме се, разделяме се, смаляваме се, умираме: над бездиханието ни те сведени стоят. Първо го спасяват от водата на древния Нил, в кошчето насред тръсталака, стегнат в повои, накрай се озовава в дупката на планината, гроб неизвестен, сред рева на планинския лъв и крясъците на орела рибар. Тъй като никой не знае мястото на гробната могила, нито накъде след туй вихрите ще ни отвеят, дали към Тофет или към Едемвил, най-вероятно от взора ни всичко ще е веч стрито, скрито и неясно, когато се помъчим да прозрем от пределите далечни изначалното наше откъде, какво и кой.

На туй място Пестник Костело понечи да запее нещо като Etienne chanson, смъмри ги да слушат и ето зарева как премъдростта дом си съградила, със свод голям, внушителен и як, кристалния дворец на самия Сътворител, в пълен ред и стегнат като по конец, пени за всеки, който грахчето открие^[34].

Виж чертога, дето Джак Дедала съгради,

чували малц и пиене си купи без пари,

затуй приятелите идат на рояк,

бивака си превърна във бардак.

Черен гръм откъм улицата изтрещя, горко ви! — свише някой проехтя. Оглушително отляво Тор запокити своя чук така, че сърдита мълния веднага излетя, пречупи се на зигзаг и изтля. Бурята се развилия тъй мощно, че на Стивън сърцето му примря. И господинът Линч с право му се скара, че подигравките му нямат мяра и че чевръстият му ум с брътвежа на безверник разсърдил е безмилостния бог. А той, що нявга славеше се със сърцатост най-голяма, сега блед в лицето избеля, на восък стана, и всички вкупом туй видяха как фукльото отпреди миг внезапно се смали и сви, а в клетката на гръдния му кош сърцето пърхаше панически като от спомен лош. Едни присмяха му се незлобиво, други го смъмриха свадливо, докато Пестник Костело пак на пиенето налетя, а Ленехан, достоен господин, закле се с него да се справи. Ала нафуканият самохвалец отвърна, че не друг, а самият Отче не-наш май подпийнал си е здраво, но той напук за него пък нехае и няма да му се даде. Туй равнодушие привидно не успя уплахата му да порумени, докато съвсем примрял от страх, се беше свил в Хорновата обща трапезария. И наистина гаврътна глътка здрава да посъбере кураж, защото гръм след гръм раздираха небето помрачняло, а пък господинът Мадън, който убеден набожник беше, току го смушкваше в ребрата при всеки трясък свише от съдбата, а господинът Блум, приседнал до самия самохвалец, взе със слова да го успокоява, та да преспи страхът му преголям, като поучително редеше как туй, що слуха му зашлевява, е не друго, а шум най-обикновен от изпразването на флуиди причинен, и ето, гръмотевичната мощ пак проехтя, но туй, побърза да му поясни, е най-естествен природен феномен.

Но дали страхът на младия ни Фанфарон успя да се стопи от думите на господина Благохрисим? Не, защото къташе той в гърдите свои островърхо копие на име Горест, което с думи прости не можеше да се извади. И затуй ли той не беше нито благохрисим като единия, ни набожно убеден като другия от тях? Не, не беше, колкото и туй да му се щеше. Но не щеше ли тогаз, както в годините си прежни, да преоткрие онзи еликсир на име Святост, с чиято помощ тъй дълго бе живял? Но Божията благодат го не помаза, а той, това пък чакаше, и се отказа. Не долови ли в ехото гръмливо гласът на бога Оплодител или, както Благохрисим рече, шум най-обикновен от естествен феномен? Да е доловил ли? Не, не можеше да долови, без до ухото си да долепи фунията Разбирам, което той не бе направил. Защото сал чрез нея можеше да проумее, че намира се в пределите на земята Феномен, където преходността полекичка преваля, смъртта очите ти склопява и туй за всекиго важи. Ето затова, дорде е време, с явления подобни нему той трябва да се наплоди, преди с душата си да се прости, понеже тъй най-паче повелява книгата Завет. Нима не знае, че другата земя го чака, на име Вярвай-в-мен, която е земята обетована и само на царя Дивен подобава, там дето няма смърт, ни раждания, дето ни се женят, ни се мъжат, ни майки стават, ала там ще идат сал онез, щот вяра знаят как се вярва. Да, Пренабожен му бе разправял за таз земя, а Целомъдрен с пръст дори му я посочи, ала така се случи, че точно пътьом за натам, поддаде се на блудница една, която със снага окото му погали и тя зовеше се, сама призна, Птичка-в-ръката, а не онези две в гората^[35], и без много да се мае, подлъга го по кривите пътеки с думи-ласки, които пъхна нежно в разтворените двери на слуха му, хей, красавецо, му рече тя, ела насам, храбрецо мой, и аз ще ти покажа място най-омайно, и тъй до него пренощува, с плам-порок го тя дарува, заведе го в свойта пещера, наречена Две-в-гората, която по-умните зовяха прозорливо Плътска похотливост.

И тъкмо туй беше онова, що компанията от трапезарията в къщата родилна най искаха и случи им се то. Да имат сгода да се срещнат с таз блудница Птичка-в-ръката (която редом се редеше с черна чума, бесове и дяволици, напасти ужасни) и с всичко те от себе си да я дарят, да я застигнат и познаят. Защото туй Вярвай-в-мен, рекоха си те, е само абстракция една, непонятна май за мисълта, пък и защото, първо: ето на, оказа се, че Две-в-гората бе най-привлекателната пещера и там имаше възглавки с думички, изписани връз тях, и те гласяха тъй: Изотзад, Изотпред, Изнаопаки, Със-свян и Без-свян; второ, защото те веч страх нямаха въобще от оназ черна чума Сцифилиса и дружките й напасти заразни, защото якият Презерватив от волското черво направен им даде щит непробиваем; и трето, защото не могат никоя да вържат с Отроче, тъй като, вързан с волското черво, дяволът игрив добива ново име — Детегубец. Затуй на господата следни фантазията в дело се развихри: господин Драка и господин Понякога Набожен, господин Маймун Биролок, господин Фалш Фин, господин Деликат Диксън, младия господин Фанфарон и господина Хрис Благохрисим. О, клето сборище развратно, препроклето, нима в презрението си невежо се подлъга? Туй воистину гласът бе Божий, изпаднал в гняв свиреп, готов да дигне срещу вас десницата сурова, душите ви от раз да попилее зарад богохулните злодумства, зарад зяносаното семе, че туй е дело най-противно и против повелята му свята пламенно да се плодите.

И тъй, четвъртък, шестнайсети юний, Пагк. Дигнъм лежи в апоплектичен припадък на земята, ала ето че след страшното бездъждие, слава тебе, Господи, най-сетне заваля, мъжът от шлепа, който плаваше до около петдесет мили от брега и беше натоварен с торф, ни каза, че семената не могат да покълнат, че нивите ги мъчи жад, че всичко е повехнало и с цвят болнав, че отвред зловоние на гнило се разнася, че същият гнилоч е в низините и в горите. Едва се диша и младите филизи са изсъхнали без капчица вода, защото тук никой не помни суша толкоз дълго да е продължавала преди. Розовите пъпки до една са почернели, клоните са изкарали съкове чепати, по хълмовете се вижда само пресъхнала трева и сухи сламки, които ще лумнат при най-малката искра. Хората викат, нали повече знаят, че голямата буря от миналия февруари, която опустоши цялата земя до шушка, била нищо в сравнение с таз гибелна напаст. Полека-лека, дето се вика, тази вечер след залез-слънце, подухна вятър откъм запад, големи обли облаци взеха да се появяват заедно с нарастването на нощта, и познавачите на времето, дето нюхат за това, вдигнаха очи нагоре и ето че отпърво проблеснаха разсеяни светкавици, а отпосле, когато вече преваляше десет по часовника, изтряска силен гръм с дълго отекващ тътен и само след миг плисна като из ведро, всички се затичаха лудешката да търсят сушинка, да се скрият от плющящия дъжд, мъжете покриха сламените си шапки с кърпи или дрехи, жените вдигнаха поли и фусти и хукнаха през локви, белки избягат от големия потоп. На Ели Плейс, улица Багът, на Дюкс Лон, после през Мариън Грийн и чак до улица Холс зашуртя вода, разплискваше се до места, където винаги преди било е сухо, та чак пресъхнало, не се виждаше ни стол-носилка, ни файтон, ни фиакър, но и след туй първо изгърмяване други не последваха. Точно до вратата на многоуважавания господин съдия Фицгибън (който щеше заедно с господин адвоката Хийли да заседава в комисията за земите на колежа) Мал Мълиган, джентълмен до мозъка на костите си, дето идваше откъм къщата на господин Мур, писателят (който беше католик, но сега вече хората приказват, че станал прилежен Уилямит) се натъкна на Алек. Банън с къс подстригана коса (това е сега модерната прическа, както и пелерина от зелен туид), който току-що бе пристигнал в града с пощенската карета от Мълинджър, където братовчед му и братът на Мал М. стоят от месец и се канят да прекарат там поне до свети Свитин и го пита какво, за Бога, прави тук, той самият към къщи си отива, а другият — към болницата на Андрю Хорн бил тръгнал, за да се чукне с чаша вино, тъй му рече, но нека първо му разкаже за кокетливата юница, едричка за възрастта си, с крака като диреци, и всичко туй, докато отгоре се лееше дъждът, затова двамата решиха заедно към Хорн да тръгнат. Там Леоп. Блум от вестника на Крофорд се бе закротил сред компания кресливи веселяци и шумни скандалджии, като Диксън младши, студент от болницата на Нашата Дева, Вин. Линч, момък шотландски, Уил. Мадън, Т. Ленехан, много натъжен заради любимия си състезателен кон и Стивън Д. Леоп. Блум бе изпаднал в голяма прималялост и едва бе тръгнал да се посъвзема, било поради туй, че снощи бе сънувал странна фантастичност, в която дамата на неговото сърце госпожа Мол носеше червени чехли и чифт турски шалвари, които според посветените в тез неща вещаели промяна, било поради туй, че госпожата Пюърфой продължаваше с корема си издут в родилни мъки да охка и пищи, поставена за случая на стол специален, клетата жена, с два дни просрочила е своя термин и акушерките-сестри голям зор виждат, ала да я изродят все още не успяват, гади й се от оризова вода, а тя добра е вътрешностите й да отводни, дъх вече няма, а момченцето май дженабетин ще излезе и бабанко при това, защото яко рита и напира здраво, като че Господ вече е решил с освобождение да я дари. Това е нейната девета жива рожба, така дочувам, а на последното дете отрязали му ноктите навръх Благовещение^[36], кога изпълнило годинка, а пък други три, които кърмила сама, в ръцете й умрели и сега имената им стоят изписани четливо в кралската библия у тях. Мъжът й петдесет, че и отгоре май, методист заклет, ала приел причастието свято и всяка събота, щом времето го позволява, с двете си момчета от пристанището Булък излизат риба да ловят с тежките си въдици и в плоскодънна лодка улов най-богат нерядко те събират и от камбала, и от треска, кошниците пълнят с връх, това е, което за тях съм подочул. Накратко, порой обилен се очаква и всичко ще се съживи и голям ще бъде урожаят, защото, тъй посветените твърдят, че след вихър и вода огън иде с топлина според предсказанията в календара на Малахия (а чувам, че и господин Ръсел се заел да прави пророчески заклинания в същия дух, и то на индуски за своята земеделска газета), защото стихиите по три вървят в едно, ала това е кат’ торба без дъно, приказки за баби стари и наивници млади, макар понякога, колкото и странно да звучи, успиват да познаят, кой знае как го правят.

И ето че Ленехан се приближи до масата да каже, че писмото се е появило във вечерната газета и пред всички запрелиства да им го покаже (защото дълго кле се най-красноречиво и зор видя да им внуши, че писанието бял ден да види трябва), защото дума бе дал на Стивън, само затова, поканиха го да приседне и той без бавене го стори. Явяваше се нещо като спортен джентълмен, минаваше за шут и за смешник, както и за откровен лентяй, а под перото му излизаше всичко свързано с жени и с коне, както и що на скандал понамирисва. Истината е, че бе мъж с джоб преизтънял и често се навърташе край пивници и кафенета, пълни с корабни ленти, с коняри, файтонджии, събирачи на залози, с хаймани и хъшлаци, с чираци, с контрабандисти, крадци, коцкари и комарджии, с жени от занаята и всяка друга измет, със съдебни пристави и адвокати, с които изкарваше по цели нощи на лов за слухове пикантни, изпуснати помежду чашите пиянски. Това за работата, а за него лично отиваше в най-долнопробни механи да хапне карантия или гозба от шкембе срещу мизерните си пет-шест пенса, но винаги успяваше да си докара още с език хаплив и похотлив за радост на всички брантии и кучи синове, които се спукваха от смях и питаха за още от неговите пиперливи подмятания. Другият, Костело се зовеше, като чу тези приказки, попита за поезия или за проза трябва да се смятат. Не, не позна, Франк (защото той се казваше така), става дума за кравите от Кери, които се канят да изтребват поради плъзналата напаст. Тогава майната им, по дяволите да вървят, отвърна с намигване, хич даже не ми е притрябвало говеждото им осолено, гарнирано с шап. Ето ти тук прекрасна риба в консерва, какво по-вкусно от това, и най-приятелски предложи да си похапне от хамсията солена, положена на масата небрежно, отдавна й се лакомеше и междувременно намести се току до нея, което бе и хитро набелязаната цел на неговата настояща мисия, защото беше зверски прегладнял. Mort aux vaches^[37], провикна се тогава Франк на френски, езикът, който бе научил от един търговец на бренди, собственик на пивница в Бордо, при това говореше го като благородник. Още от дете на непрокопсаник вървеше този Франк и с това тревожеше баща си, дребен местен полицай, който на училището най държеше, стягаше сина си буквите да зубри, още географията, че и астрономията, ала когато с изпити до университета се добра механика да изучава, тогава пусна му колая и стана по-познат на местния пристав и на съдията, отколкото на томовете книги с наука. Първом искаше актьор да става, после лавкаджия подир войската да върви, или пък залози да събира или по-точно да ги задига, после нищо не можеше да го откъсне от ямата с мечите борби^[38] или арената за бой с петли, сетне тръгна да плава по морета, после пътищата да трамбова заедно с цигани крадливи, които я наследник млад ще отвлекат на местен богаташ, я прането ще задигнат от прислужница навън простряно, или ще сдушат пилетата чужди зад нечий плет. Връщаше се на толкоз пъти, колкото котката живота има, и все с празни джобове, при своя баща, местния полицай, който, щом го зърнеше, започваше да лее сълзи с литри. Какво, попита господинът Блум със скръстени ръце, който се интересуваше сериозно от развоя на нещата, нима всичките ще ги изтребят? Протестирам, видях таз сутрин да ги откарват към пристанището в Ливърпул. Не мога да повярвам, че положението е толкоз безнадеждно. А той бе човек с опит, що се отнася до скотове и до животни, до юници заплодени, свине угоени и овни гъсторунни, тъй като бе работил няколко години, още преди чиновнически ръкавели да надене, за господаря Джоузеф Къф, джелепин най-достоен, който търгуваше с жив добитък за клане, аукциони правеше на пасбища открити, най-често в двора на господаря Гавин Лоу от улица Пръша. Питам ви, повтори той. Ще има ли още таз напаст да ги тръшка, таз чума бронхиална или актиномикоза. Господинът Стивън, малко докачен, ала все таки с любезност безупречна му отвърна, че туй няма тъй да продължава, че вече е пристигнала депеша от главния императорски скотоспец с благодарности за гостоприемството оказано и с вест, че те изпращат доктор Зоочума, най-добрия кравешки копой в цялата Московия с един-два лековити хапа да хване бика за рогата. Хайде, стига бе! — обади се господин Винсънт, който се придържаше към максимата право куме, та в очи. И така сам се наниза на рогата на дилема стара, както винаги се получава, щом се стигне до бика ирландски. Ирландски по име, ирландски по нрав, додаде господинът Стивън, надигна халбата и бирата в гърлото му изклокочи. Ирландски бик в английски магазин за порцелан. Много добре те разбирам, намеси се и господинът Диксън. Говориш за същия оня бик^[39], изпратен по наш’те земи от фермера Николас, скотовъдът от всички говедари най-сърцат, с халка от изумруд на своя нос. Вярно викаш, провикна се господарят Винсънт през масата, и биволското му око в пазарлъка влиза, казва той, защото не е бивало да има животно по-внушително и по-угоено сред осиращите родната ирландска детелина^[40]. Рога у него — колко щеш, и козина златиста, и мек, ухаен дъх от ноздрите му пърха, така че чуят ли го да минава, на острова жените до една зарязват коя тестото недовтасало, коя тънката точилка, па хукват да догонят и бързо да обкичат Негово бикородие с венци от маргаритки плетени. И какво толкоз, рече господинът Диксън, нали преди да ни го пратят, фермер Николас си беше пак евнух, надлежно скопен от колегия доктори, които с него един дол дренки бяха. Сега върви, му казал той, и прави тъй както ти нареди да сториш моят германски братовчед лорд Хари и приеми фермерската му благословия, после го шляпнал здраво по закръглената задница широка. Ала туй шляпване, както и благословията, се оказали приятели полезни, рече господин Винсънт, но въпреки това в добавка го научил на един номер, дваж по-ценен от всичко прежно, тъй че къде що щъка — жена, женичка, съпруга, игуменка, вдовица — и до ден-днешен готова е клетва да се закълне, че предпочита в сумрака на краварника по всяко време да се сгуши, в ухото му гальовно да погука и какво не би дала за едно близване на светиня му с дългия език, нежели да легне до снагата на най-красивия и як младеж, най-омайния във всичките царства ирландски. Друг тогава се обади: и те го облякоха, рече, с дантелена риза и фуста, с орар и пояс, и волани около китките, подстригаха перчема му отпред и го натриха целия със спермацетово масло^[41] и построиха му обори, нарочно зарад него и навред — при всеки завой на пътища неизбродими със златни ясли в тях, пълни догоре с най-дъхавото сено, което на пазара има, за да може да си спи и сере на воля. По онова време бащата на правоверните (защото именно така го наричаха)^[42] натежал до такава степен, че с мъка дори по пасбището крачел. За да му спестят това усилие, нашите грижовни матрони и моми му принасяли фуража в престилките си и щом търбухът се препълнел, той се изправял на двата си крака да покаже на Техни благородия тайнството си, после почвал да реве и ручи на биволски и те подире му в съпровод. И ето, друг от сътрапезниците се намеси да каже, че така му угаждали, така го глезели коленопреклонно, че в цялата земя започнали да отглеждат само и единствено тучна зелена трева (защото туй бил единственият му известен цвят) и на един висок хълм точно в средата на острова забучили табелка с надпис, който гласял: В името на господаря Хари^[43] и по негова повеля в земята навред да се отглежда само трева. И ако се случело, обади се господин Диксън, да подуши нашественик в Роскомон или в пустошта на Конемара, или пък някой селски земеделец в Слайго да посади, па макар и само шепа синап или пък торбица със семе от рапица, мигом го хващал амок и се понасял надлъж и шир с рогата си развити всичко посадено до шушка да изкорени и туй пак според наредбите на господаря Хари. После омраза помежду им се създала, заразправя господин Винсънт, и господарят Хари нарекъл добрия фермер Николас дявол същи^[44], после продължил да го зове с най-богохулни имена, като блудник развратен, дето в дома си държи по седем уличници и прелюбодейки^[45]. Ще му стъжня живота аз на туй говедо, рекъл, с помощта на онзи жилав камшик от бичи пенис, който още от татко си го имам. Ала ето че веднъж, продължи господин Диксън, когато господарят Хари почиствал кралската си кожа, за да отиде на вечеря, след като спечелил състезанието с лодки (където единствен разполагал с гребло, защото правилото първо повелявало така, щото всички други с вили за сено водата да гребат), и не щеш ли, у себе си открил най-ненадейно невероятна прилика с бика и като взел омазаната с мръсни палци книжка с народни приказки и рицарски балади, която отдавна в килера си държал, мигом му се прояснило, че не някой друг, а той самият е потомъкът левак^[46] на славния шампион и римски бик на биковете, ще рече bos bovum, което в превод от латински означавало шеф на шоуто. След което, рече господин Винсънт, господарят Хари пъхнал главата си в кравешката дървена поилка в присъствието на всичките придворни и след като я извадил оттам, оповестил новото си име. Сетне, докато водата още се стичала по тялото му, той бързо се напъхал в стара риза и фустан, останали от баба му, закупил си граматика, езика на биковете да изучи^[47], ала така и не успял дори думичка да схване, освен местоимението за първо лице единствено число, което преписал с букви едри, после наизустил и всеки път, щом се случело да поизлезе на разходка, напълвал джобовете си с тебешир, за да го изписва където му хареса: върху скала, или върху масата в чайна, върху бала памук или коркова дъска. С две думи той и бикът ирландски скоро тъй здраво се сдушили, че станали неразделни като дупе и гащи. Впрочем, намеси се тук господин Стивън, резултатът от това бил, че хората от острова, като не виждали отнийде помощ, пък и жените неблагодарни на един акъл с мъжете си дошли, взели кораби сами да си строят, накачили се в тях, барабар с бохчи и денкове с лични вещи, издигнали високи мачти, мъжете пък накацали по всички рей, обърнали по вятъра платната, нос корабът навирил, като пиян се залюлял, гмурнал клюн, заплавал между вятър и вода, вдигнал котва, щурвала наляво завъртял, развели Веселия Роджър^[48], всинца викнали ура, ура, ура, давай сал напред, лодката с провизиите пресни — обратно до брега се прислонила и славно те поели отново Америка да преоткриват. И точно при този случай, съвсем на място се обади господин Винсънт, съчинена е била веселяшката моряшка песен:

Николас Брейкспиър или папа Адриан IV (1154–1159) е единственият английски папа. С була от 1155 г. папа Адриан подарява Ирландия на английския крал Хенри II (в текста лорд Хари) като феодално владение, и заедно с това му връчва златен пръстен с изумруд (изумрудения остров) в знак на неговото господство над Ирландия.]

Папа Питър в леглото си се напикава,

всеки мъж е мъж, стига да му става.

Нашият най-достоен всепознат, господин Малахия Мълиган, тозчас цъфна, та изпълни рамката на вратата, точно когато студентите вече приключваха с поучителните си сказки, в компанията на приятел, когото беше срещнал преди малко, млад господин на име Алек Банън, който отскоро бе в града, пристигнал тук с намерението да си купи служба на младши кавалерийски офицер или пък знаменосец във вътрешната гвардия^[49] и да се запише да воюва като доброволец. Господин Мълиган бе достатъчно любезен да изрази известно задоволство с туй негово побуждение, още повече, че той самият кроеше нов тъкмеж за изцерението на едно голямо зло, което бе установил, че съществува. При тези думи намери за уместно да раздаде на цялата компания по една визитна картичка, а цялото тесте бе отпечатал същия тоз ден при господин Куинел, и те всички носеха следния надпис, краснописан с къдрав курсив: Г-н Малахия Мълиган, Оплодител и Инкубатор, о-в Ламбей. Неговият замисъл, както той реши да го изложи, се свеждаше до туй да се оттегли от омагьосания кръг на безпродни удоволствия, като онез, които главно занимават сър Келеш Контешки и сър Сплетник Мамин^[50] при похожденията им в града, и да се отдаде изцяло на най-благотворната задача, за която нашият телесен организъм е сътворен. Е, приятелю добър, тогава нека чуем в какво се изразява тя, обади се господин Диксън. Защото, както досега го рече, на коцкарлък ми нещо намирисва. Хайде, вий двамата, заповядайте, седнете, докато стоите. Цената и на двете е еднаква. Господин Мълиган прие поканата и, докато разясняваше схемата на своята идея, разказа на слушателите си, че на тази мисъл го навело едно негово размишление върху причините за ширещото се безплодие, които се оказали както от задържителен, така и от запретителен характер, като задръжките на свой ред се явявали следствие на брачни неудачи или на пестеливост с оглед на семейния бюджет, докато запрещенията идвали от вродените дефекти или пък от придобити привички. Тез разкрития дълбоко го натъжили, тъй рече, да вижда как брачното ложе пустее и се лишава от своите най-свидни плодове, как толкоз много приятни женски екземпляри, състоятелни и с богата вдовишка зестра, стават жертва на свещеници будисти, на нечестивци, как крият своя пламнал факел под крина в някоя противна обител или как губят женския си свеж цъфтеж в обятията на мискини разни, когато всъщност биха могли да умножат проходите на своето щастие, и най-сетне, как жертват безценното бижу на своя пол, а в същото време стотици мъже и половина са налице да го милват в захлас, и точно от това, побърза да ги увери, сърцето му кърви. За да тури край на таз нередност (която в заключение определи като потиснатост на латентния ищах) и след като взел съвет от най-достойни люде и сам се запознал с въпросния въпрос решил парите си да пръсне и да закупи остров Ламбей, да придобие пълно владение върху имота, възмездявайки предишния му собственик лорд Талбът дьо Малахайд, джентълмен и консерватор, който явно недолюбва господстващата партия на нашето надмощие. После предложи там да създаде оплодително стопанство на име Омфал с обелиск, изсечен и щръкнал вертикално, по подобие на тез в Египет^[51], и там най-щедро да предложи честните си, благородноподбудени услуги за оплождането на всяка женска без оглед на мястото й в обществото, която би си дала труда да го потърси и поиска задоволяването на естествените функции на нейния пол. За пари не става дума, побърза да им поясни, за пениса си и пени няма да им взема. И най-сиромашкият фараш ще получи същото, което се полага и на най-богатата светска дама, което на свой ред означава, че само снагата и добрият нрав ще бъдат най-убедителните им парламентьори, чрез които в негово лице мъжа избраник да открият. За тази цел той ни уточни и каква диета е избрал, с акцент върху кочани от гулия, риба и зайци, защото месото на тез известни с плодовитостта си гризачи, сварено или сготвено с настъргано индийско орехче и една-две люти чушки, е най-препоръчваното за целта. След тази проповед, която той изнесе с много топлота на твърденията, господин Мълиган в миг свали от шапката си кърпата, с която я бе покрил. И двамата, така изглеждаше, са били застигнати от дъжд и макар че именно заради пороя крачка ускорили, водата пак ги бе наквасила добре, което си личеше от скромните сивкави дрехи на господин Мълиган, които бяха изпъстрени от дъждовни петна. Междувременно проектът му бе приет най-радушно от аудиторията и бързо спечели на всинца възторжените възхвали, въпреки че господин Диксън от болницата Милосърдната майка направи изключение от тях, като попита педантично, не предлага ли той всъщност на краставичар краставици да продава. Господин Мълиган обаче удостои начетения учен с най-уместен класически цитат, който, тъй като и без това му се въртеше в главата, му се стори, че е здрав и изискан довод в подкрепа на собственото му твърдение: Talis ac tanta depravatio hujus seculi, O quirites, ut matres familiarum nostroe lascivas cujuslibet semiviri libici titillationes testibus ponderosis atque excelsis erectionibus centurionum Romanorum magnopere anteponunt^[52], докато за по-простите и онези с по-грубиянска нагласа на духа, той илюстрира мисълта си с аналогии, заимствани от живота в животинското царство, които биха били по-разбираеми за тях, например еленът и кошутата в дълбоките гори, патката и патокът в стопанския двор.

Имайки високо мнение за себе си и своята елегантна речовитост, бидейки всъщност мъж на място, този приказливец реши да поговори за дрехите си с гръмко порицание, насочено срещу внезапните капризи на атмосферата, докато в същото време компанията не скъпеше похвалите си относно находчивия проект, който му бе хрумнал. Младият джентълмен, неговият приятел, пърхаше от радост поради една случка, която бе преживял, и не можеше езика си да сдържа да не я разкаже на съседа си по място. В този миг господин Мълиган огледа масата и попита за кого са тези хлябове и риби, после обърна очи към непознатия, който му стори любезен поклон и го попита, простете, сър, нуждаете ли се от нашата професионална помощ? При тези думи онзи му благодари най-любезно, казвайки обаче дистанцията на благоприличието, и му отвърна, че е дошъл тук във връзка с една дама, пациентка в дома на Хорн, която е в онуй любопитно положение, клетата женица, когато тез създания страдат от родилни болки (на това място изпусна дълбока въздишка) и искаше да знае дали вече е станала щастлива. Господин Диксън, за да обърне разговора, се нагърби да попита самия господин Мълиган дали неговата начеваща коремна заобленост, зарад която го задяваха, не предвещава овогенеза и по-нататъшен растеж в мехура на простатата, така наричаната още мъжка утроба, или пък се дължи, както при известния лекар господин Остин Мелдън, на вълчи апетит. В отговор господин Мълиган прихна да се смее, после взе мъжкарски да се удря някъде под диафрагмата, като същевременно възклицаваше с комична мимика на лицето си, имитираща баба Гроуган (най-прекрасното сред съществата от нейния пол, ала жалко, че е блудница): В таз утроба урод никога не се е въдил. От това остроумно изявление гюрултията гръмна с нова сила, бурен смях и веселба хвърлиха цялата стая в шумна превъзбуда. Всеобщата енергична трескавост продължи с кривене и мимикрии, ала ето че откъм преддверието се дочу смут и суетня.

На това място слушателят, който не бе друг, а самият студент шотландец, един дребен момък кибритлия, със светла като слама коса, поздрави младия джентълмен разпалено и оживено и, прекъсвайки разказа на най-същественото място, тъй като желаеше визави да кимне най-любезно и услужливо да му подаде халбата с възбудителното питие, като в същото време килне глава на една страна и направи физиономия на запитване (маниери, възпитавани цял век, не биха дали такъв изящен резултат във фасона), след което за равновесие последва обратен наклон на бирената яка, попита разказвача с най-прости думи дали може да го почерпи пълна чаша. Mais bien sur, благородни страннико, отвърна му той развеселено, et mille compliments^[53]. Не само че можеш, но това е и жест съвсем навременен. Именно тази чаша ми липсваше, за да увенчае пълното ми щастие. Но, за Бога, да бях останал само със суха коричка в торбицата си и с чаша кладенчова вода, Боже Господи, пак бих ги приел с дълбока благодарност в сърцето си, бих се свлякъл да коленича на земята и да благодаря на силите свише за щастието, с което съм даруван, от Дарителя на всичко добро. С тези думи приближи бокала до устните си, отпи самодоволно дълга глътка от възбудителното питие, приглади коса и, като се разгърди, извади едно медальонче с капаче, което висеше на врата му на копринена кордела, и вътре се видя онази снимка, която той боготвореше, откакто тя му я надписа. Замечтано загледан в любимия лик, преливащ от нежност, о, мосю, рече той, ако можехте да я видите с моите очи в онзи миг незабравим с изисканата си премяна и новата кокетна капела (подарък по случай празника й, както сама ми довери), излъчваща такава естествена непринуденост и така разтапящата ме жар, честна дума, дори вие, мосю, бихте се трогнали от вроденото великодушие на природата й и бихте изцяло се оставали в ръцете на такъв враг или пък бихте напуснали бойното поле завинаги. Заявявам, никога преди това не съм бил така дълбоко разтърсван в живота си. Господи, тебе благодаря, защото ти си Сътворителят на моите дни! Триж по-щастлив ще бъде онзи, когото такова обичливо създание благослови с вниманието си. Изпусна влюбена въздишка и тя направи думите му още по-красноречиви и, като отново прибра медальона до сърцето си, попи очи и отново въздъхна. Сеячо Благодетел и Дарител на добро за всекиго от Твоите творения, колко всесилна и универсална трябва да е тази най-сладка от всички Твои тирании, която в плен държи еднакво силно и свободните, и обвързаните, и простия ерген, и нафукания франт, любовника във вихъра на своята безумна страст и съпруга в най-зрялата си възраст. Впрочем, сър, май от темата се отклоних. Как объркани и неперфектни са всичките ни радости тук земни! Проклятие! И защо Всевишният не ми прошепна предвидливо, поне плаща да си взема? Плаче ми се, като си помисля за това. Тогава, нищо че дор седем пороя се изляха, това нямаше с нищо да ни навреди. Но, погледнете ме, изхълца той и се плесна с ръка по челото, утре ще изгрее нов ден и, Бог да ме убие, ако не отида, защото тук познавам един marchand de capotes^[54], мосю Пойнц, от когото за една ливра бих могъл да си закупя плащ прибран плътно прилепващ, по френска мода, който най-добре ще може да опази дама от вмокряне. Тцъ, тцъ, провикна се le Fecondateur^[55] като в разговора се намеси, моят приятел мосю Мур^[56], по моему най-вещият пътешественик (току-що изпих половин бутилка avec lui^[57] в компанията на най-светлите градски умове), е моят достоверен източник, от когото знам, че на Кейп Хорн, където ventre biche^[58], така вали, че дори най-дебелият плащ не може да те спаси. Порой с такава сила, ми каза той, sans blague^[59], е изпратил не един или двама нещастници на оня свят със страшна бързина. Пфу! Цяла ливра! — провикна се мосю Линч. За неудобните неща и едно су е много да платиш. Чадърът^[60] виж, онзи с размерите на горска гъба е десет пъти по-удобен отколкото такива запушалки. Нито една умна жена не би искала подобни тапи. Моята обична Кити ми каза днеска, че по-скоро с потоп би се примирила, но за нищо на света не би приела да гладува в такъв ковчег на спасението, защото, както побърза да ми уточни (като същевременно така нежно се изчерви и ми пошепна на ухо, макар че наоколо нямаше кой думите й да дочуе, освен шарените пеперуди), че Природата Повелителка, по силата на своята благословия, ни втълпила в сърцето и в ума, пък и в езика ни е влязло, че il y a deux douses^[61], при които невинността на наш’та първородна премяна, която при други обстоятелства би се сметнала за неприлична, е най-добрата, не, не, единствената дреха. Първото, ми рече тя (и тук моята красива философка, докато й подавах ръка да слезе от откритата двуколка, за да прикове вниманието ми, нежно докосна с език външната мида на ухото ми), първото е банята… но в този миг откъм преддверието проехтя звънец и прекъсна разговора ни, който обещаваше да обогати прещедро нашите запаси от знания.

Насред общата празнодумна веселба на насъбралите се проехтя звънец и докато всички се чудеха каква може да е причината за него, госпожица Калън влезе и, след като тихичко каза няколко думи на младия господин Диксън, се оттегли с дълбок поклон пред множеството. Присъствието в компанията на разгулници, макар и само за момент, на жена, надарена с всяка скромност и не по-малко красива, отколкото строга, мигом обузда циничните подмятания дори на най-безогледно разпуснатите, ала оттеглянето й подейства като нов сигнал за изблик от непочтителни безсрамия. Да пукна! — провикна се Костело, простак, и то подпийнал. Страхотно гадже, а! Бас държа, че вече си я рандевусал. Кажи бе, долен пес! Погаждаш ли се сладко-сладко с медсестрите тук? Твойта кожа! И още как, намеси се и Линч. Това е строг докторски декрет на почит в болницата на нашата Майка. По дяволите! И доктор О’Гаргара кътка монахините и под брадичката ги гъделичка, за да си тика работата напред, нали така? Бог да ме порази, ако не е така. Знам го от моята Кити, която се цани цели седем месеца да им чиракува. Боже милостиви, изрева младежът с жълтата жилетка, сетне взе да се усмихва глуповато, типично по женски, и да кълчи тялото си в неприлични пози и папагалски да повтаря: ох, защо не ме оставите на мира, моля! Да му се не види и макар! Боже милостиви, все тъй на фръц-фръц нещо ме избива. Мамка му, ти си по-лош и от милия отец Поцелувчичко, Боже, Боже! Да пукна, ако тоя шкембелия, извика Костело, не е вече в напреднала семейност. Съдя по дамата, с която се имахме преди време, а пък тя така бързичко наедря, след като й турих едно око. Младият хирург обаче се изправи и помоли компанията да го извини, налагало му се да се оттегли, тъй като сестрата му съобщила, че в родилното имат нужда от него. Милостивото провидение било така добро да сложи точка на страданията на дамата, която, в състояние на enceinte^[62], успяла да ги изтърпи с похвално стискане на зъби и затова родила момченце, здраво като камък. Моля за вашата толерантност, рече той, към онези, които, лишени от решителността да дават живот и от учеността да обучават, робуват на една благородна професия, която освен с радостта от Божественото, ни дарява с най-голямото щастие тук на земята. Говоря съвсем сериозно, като казвам, че ако се наложи, мога да събера цял облак свидетели да потвърдят превъзходния и благороден начин, по който тази жена изпълнява житейския си дълг и вместо да е предмет на порицание и присмех, би трябвало да служи за най-достоен пример във всяко човешко сърце. Туй не мога да го пренебрегна. Какво е това! Да се клевети жена като всеотдайната сестра госпожица Калън, която е светъл пример сред представителките на своя пол и обект на удивление от страна на нашия, и най-незаменима в онзи важен миг, когато се случва малката душичка да поеме дъх. Опазил Бог! Тръпки ме побиват само при мисълта за бъдещето на един народ, сред който са посети семената на такава злоба, където не се отдавало заслуженото почитание към майката и към сестрата от Хорновия дом. След като произнесе това назидателно слово, той се сбогува с присъстващите и се отправи към вратата. Одобрителен шепот раздвижи залата, а някои от мъжете дори настояха долният пияница да бъде начаса изхвърлен, без да му се цепи басма, предложение, което насмалко да бъде охотно осъществено и здраво подпийналият да си получи ни повече, ни по-малко от заслуженото, ала ето че той успя да намали прегрешението на простъпката си, като ги увери със страшнословни клетви нищо работа за него), че откакто се е появил на бял свят, винаги се е славил като най-праведния син в лоното на пресветата църква. Бял ден да не видя, закле се той, ако стоящият пред вас честен мъж Франк Костело не е от дете възпитан най-строго с почитай баща си и майка си, която правеше такова мармаладено руло и такъв пухкав пудинг, че пръстите да си оближеш, а и досега с нега протяжна сърцето ми се протяга към онези прежни дни.

Но да се върнем към господин Блум, който още от първото си влизане болезнено осезаваше тези безсрамни подигравки, но се мъчеше да ги извини с това, че са просто плодовете на този век, за който обикновено се говори, че не знае що е жалост. Младите веселяци, вярно, преливаха от пакостливи чудатости, досущ като възрастни деца: думите на техните безразборни дискусии се разбираха трудно, а и често биваха обида за слуха; тяхната сприхавост и възмутителните mots^[63] бяха от такова естество, че отблъскваха интелекта му; нито пък си даваха труд да зачитат строгите правила на благоприличието, затова и изобилието им от необуздана животинска енергичност говореше от тяхно име. Но словата на господин Костело представляваха един напълно неприемлив за него език, защото направо му призляваше от тоз пройдоха, който в неговите очи изглеждаше като клепоух окаяник с уродлива приведеност, с незаконно рождение, изтласкан със зверски напъни на белия свят, озъбено и гърбато изчадие, пръкнало се с краката напред, а вдлъбнатината от хирургическите клещи върху черепа му и цветът на кожата му го навеждаха на мисълта за онази липсваща брънка във веригата на еволюцията, за която намеква покойният и така изобретателно находчив господин Дарвин. В продължение на повече от половината от отредените му свише дни той бе минал през хиляди превратности на съдбата и, тъй като се явяваше човек внимателен и предпазлив, мъж рядко прозорлив и предвидлив, бе успял да запрети на сърцето си проявата на всякакво надигане на жлъч и сприхавост, тъй като умееше да ги обуздава овреме и да възпитава в душата си мълчаливо съгласие и толерантност, на които низшите умове се присмиваха, прибързаните в съда презираха и всички намираха тази негова проява на търпимост за нетърпима. Онези, които знаеха да остроумничат за сметка на крехката женска природа (склонност на ума, която му бе съвършено чужда), на такива той не признаваше нито честното име, нито доброто възпитание, защото човеци, които са изгубили всяка мяра и всяко снизхождение, няма какво повече да губят, и тогава, за да им противостоим, ни остава единствено противоотровата на жизнения опит, за да накараме наглостта им да обяви незабавното си и безусловно отстъпление. Ала туй не му пречеше да проумява перченето на неустрашимата младост, която не се смущава нито от неодобрителните гримаси на изкуфели старци, нито от неволното ръмжене на строги патриарси, а винаги (както това е изобразено и в целомъдрените писания на Светия Писател) се стреми да похапне от забранения плод, но не и дотолкова, че да се примири с пренебрегването на човечността в отношението на която и да е благородна дама, изпълняваща законно вменения й дълг. В заключение нека добавим: от прошепнатите думи на болничната сестра стана ясно, че изходът е предстоящ, и затова нека признаем, че той бе споходен от голямо облекчение, особено след като в допълнение узна, че след туй тежко изпитание сбъдването на благите вести доказва за кой ли път голямата щедрост и великодушие на Всевишния наш Всевишен.

Потънал в тези свои мисли, ето че си позволи да ги сподели със съседа си по маса, като рече, за да изрази представите си за нещата, своето мнение (на кого ли не се приисква от време на време да го изрече на глас), според което човек би трябвало да обладава ледено сърце и студен ум, за да не се възрадва от вестта, че дългото й раждане е оправдало надеждите и е дало плод, задето тъй се е премъчила, без да има за това вина. Тук младият нафукан веселяк реши да уточни, че виноват е нейният съпруг, дето я е докарал до това дередже, или поне това би трябвало да бъде той, освен ако тя не се окаже някоя като Ефеската матрона. Трябва да ви осветля, рече господин Кръдърс, като плесна по масата, за да предизвика гръмко отекващия коментар на емфатичното наблягане, че и днеска старчокът Слава Тебе Алилуя сновеше наоколо, доста възрастен мъж с рунтави бакенбарди и носов говор, с който помоли да му разрешат само една думичка да размени с неговата Вилхелмина, светлината на моя живот, тъй я нарече. Заповядах му да бъде нащрек и в пълна готовност, защото се очаква събитието да се пръкне ей сегичка. Мамка му, стига съм го увъртал! Не мога да не се усъмня в мъжествената мощ на стария самец и самохвалко, едва ли още го бива жена си да катурва. Всички с туй се съгласиха, всеки по свой начин, въпреки че същият тоз веселяк продължи да настоява на своето, че някой друг мъжкар, а не нейният законен, има пръст, и то среден, в това дело наедрително; я нейният свещеник изповедник, я момчето, което пали уличните факли (добродетелно, не ще и дума), я някой пътуващ търговец, предлагащ стока, без която не може нито едно домакинство. Усамотен, гостът сам със себе си спореше колко чудна и неравностойна у всекиго е тази способност, наречена метемпсихоза, и как така родилното и следродилното могат да бъдат училища за такава фриволност, и наистина ли е възможно придобитите академични знания и звания само за миг да преобразят тези жреци на безотговорното лекомислие в образцови лекари, практикуващи изкуство, което според хора с изтъкнат интелект е най-възвишеното в сравнение с много други. Но, побърза да добави той, че по всяка вероятност това е начинът да се освобождават от натрупания стрес, който в общи линии сигурно им действа метемпотискащо, защото неведнъж съм наблюдавал как краставите магарета през девет дерета трапеза опъват.

Но с какво право, нека попитаме тук, благородният ни господар и негов покровител, е приел този чужденец^[64], който поради отстъпчивостта на великодушния принц се е сдобил с граждански права и ето как изведнъж се прогласи за повелител и осъдител на нашите си вътрешни привички? Къде е благодарността, която всяко верноподаничество препоръчва? По време на последната война, всеки път, когато врагът се радваше на временно надмощие благодарение на своите гранати, нито веднъж тоз предател на своя собствен род не се възползва от момента, за да изстреля снарядите си срещу империята, в която квартирува под заплаха от изгонване без предупреждение, а вместо това трепереше за гаранцията си от четири процента? Забравил ли е това, както е забравил и всичките други облаги, получени от господаря наш? Или поради факта, че има навика да мами другите, най-накрая се е превърнал в измамник и на самия себе си и, ако ширещите се слухове не лъжат, ползвател на самия себе си за собствено удоволствие? Защото никак не е почтено да скверниш спалнята на почтена лейди, дъщеря на храбър и доблестен майор, или да я смущаваш със смътни съмнения относно нейната добродетелност, но ако пък дръзне да се осмели внимание да проси там (в негов интерес е хич дори и да не пробва), тогава нека бъде! Тя твърде дълго е била нещастна и твърде упорито е отказвала да се възползва от законно полагащите й се съпружески права, за да изслушва упреците му с други чувства освен с присмеха, присъщ на песимиста. И това, представете си, е той, блюстителят на строг морал, самият пеликан^[65] на благочестивостта, който не се посвени, загърбил природните обусловености, да се впуска в незаконно сношение с една прислужница, дошла от най-низшите слоеве на обществото. Точно така, и ако по някаква случайност четката за жулене на пода на таз хубостница и нахалница не се бе оказала в действителност нейният ангел пазител, щеше да се получи същото като с Агар Египтянката! А що се отнася до пасбищата и добитъка, там отдавна е добил лоша слава с явната си грубост и сърдита докачливост и затова — нещо, на което господин Къф е станал пряк свидетел, — един до болка възмутен и негодуващ скотовъд направо го съсипал със своя унищожителен отпор, подплатен с думи, толкоз прями, колкото и пасторални. Не иде, значи, точно той евангелие на нас да ни чете. Та нима той няма досами дома си плодна нива неосеменена, поради липса на лемеж? Ала един навик^[66], който и в пубертета е осъдителен и заслужаващ най-строго порицание, сега се е превърнал във втора негова природа, затуй позори и безчести зрялата му средна възраст. Ако трябва да хвърля галаадския си балсам^[67] в церове ала пенкилер и апофтегми със съмнителна стойност, за да възвърне моралната хигиена на това поколение от недозрели разгулници, нека тогава съгласува практиката си учените и техните доктрини, които и без това непрекъснато го занимават. Брачната му гръд е пазилище на тайни, които на благоприличието май не подобават. Похотливите подхвърляния към някаква повехнала красавица, може и да го утешат вместо неговата палава и пренебрегната съпруга, ала в нашите ширини този нов изразител на морала и лечител на злини в най-добрия случай се явява екзотично някакво дърво, което, щом корените му кълнят в родната земя на Ориента, то вирее, избуява, процъфтява и пуска мъзга в голямо изобилие, ала веднъж пренесено в климат по-умерен, корените му изгубват предишната си сила и слузта, която от него се излива, е вече мудна, вкисната, инертна.

Новината бе оповестена с предпазливо благоразумие, което напомняше за церемониалните обноски на Великата порта. Тя дойде от второто родилно отделение и бе съобщена от младия медик на служба в двореца, който на свой ред уведоми делегацията, че се е родил наследник. Когато се яви в женската одая, за да помага в споменатата церемония, след раждането на наследника, в присъствието на държавния секретар по вътрешните работи и членовете на личния султански съвет, смълчани в единодушно изтощение и радушно одобрение, делегатите, изгубили търпение поради продължителността и тържествеността на бдението и с надеждата, че знаменателната случка ще ги освободи от бремето на благоприличието, което би трябвало да стане и по-лесно поради едновременното отсъствие на главната прислужница и дежурния офицер, изведнъж избухнала във взаимни кавгаджийски нападки. Но ето че проехтя гласът на господин Комисион Блум, който напразно се опитваше да умолява, настоява, укротява и възпира. Моментът бе твърде подходящ за афиширането на онази разнопосочност, която представляваше единственото обединително звено между толкова много различни характери.

Всеки етап на развиващата се ситуация бе последователно и изчерпателно коментиран: пренаталната несъвместимост на едноутробните братя, цезаровото сечение, раждането след смъртта на бащата или, в по-редки случаи, след смъртта на майката, братоубийствените нагласи, известни като убийството Чайлдс, което ще се помни със страстната защита на господин Адвокат Буш, който успя да осигури оправдателна присъда за несправедливо обвинения, правата на първородния и кралската щедрост към близнаци и тризнаци^[68], още помятания, аборти, детеубийства, естествени и предизвикани, случаите на акардия^[69] при foetus in foetu^[70], апросопията^[71] вследствие на конгестия, агнатията^[72] при някои безбради китайци (цитирани от господин Кандидат Мълиган) в резултат на дефектни връзки на максиларните или горночелюстни изпъкналости по продължение на медиалната линия, така че (както той поясни) едното ухо може да чува какво говори другото, ползата от анестезията или райския газ, продължителните родилни болки при напреднала бременност, когато има притискане на кръвоносен съд, преждевременното изтичане на околоплодните води (какъвто пример имаме в настоящия случай) с последвалата опасност от сепсис на матката, още изкуственото оплождане с помощта на спринцовка, инволюцията на матката по време на климактериума, проблемът с продължаването на рода в случаи на жени, забременели по време на изнасилване от престъпници, ужасният начин на израждане, наречен от Бранденбургите Sturzgeburt^[73], документираните случаи на многолюдие, на двуплодни деформации и други дегенеративни родилни изменения при случаи, когато зачатието е станало по време на менструалния цикъл или при еднокръвни родители — с една дума, всички възможни случаи на човешки раждания, които Аристотел е класифицирал в своя шедьовър, придружени с цветни илюстрации. Най-тежките проблеми в областта на акушерството и съдебната медицина бяха обсъдени сред огромно оживление, както и най-известните народни вярвания в случаи на бременност, като например това, че непразната жена не бива да прескача полски ограждения, да не би по време на въпросното движение пъпната връв да се увие около рожбата и да я удуши, както и строгото запрещение, независимо колко много й се иска, да се пипа по онези части на собственото си тяло, докосването до които още от време оно е било строго порицавано и наказвано. И още такива аномалии като заешка устна, бенка на гърдата, повече от нормалния брой пръсти на ръцете или краката, негърска сплитка, рожден белег под формата на ягодка или тъмно петно, които бяха наречени primafacie^[74] и естественото, макар и хипотетично обяснение на свинска глава (и тук случаят с мадам Гризел Стивънс не бе подминат) или пък раждането, колкото и рядко явление да е, на деца с кучешка козина. Хипотезата, свързана с паметта на плазмата, бе предложена за разискване от шотландския пратеник, разбира се, в съответствие с метафизичните традиции на страната, която представляваше, като сам препоръча в подобни случаи да се спира развитието на ембриона на някой от етапите, предшестващи човешкия. Друг един чуждоземен делегат се обяви против и двете гореизложени гледища така невъздържано и категорично, че почти убеди останалите в теорията за сношението между жени и всякакви животински самци, като неговият авторитет сам по себе си свидетелстваше в подкрепа на легенди като онази за Минотавъра, стигнала до нас благодарение на гения на изящния латински поет и страниците на неговите Метаморфози. Впечатлението, оставено от неговите думи, беше въздействено, ала краткотрайно. Заличи се със същата лекота, с която бе и породено от възванието на господин Кандидат Мълиган в онзи тон на остроумна закачливост, който никой друг не владееше по-добре от него, като постанови, че най-висшият обект на желанието е приятният, чист старец^[75]. Едновременно с това, избухна разгорещен спор между господин Делегат Мадън и господин Кандидат Линч относно юридическата и теологическата дилема в случаите, когато единият от сиамските близнаци излезе пръв на бял свят и затова в произхождащата от проблема трудност по отношение постигането на взаимно съгласие, всички се допитаха до господин Комисион Блум, който веднага да се обърне към господин епископски-помощник Дякон Дедал. Потънал в мълчание до този момент, дали за да покаже по-добре чрез свръхестествената си сериозност странната достолепност на одеждата, в която бе облечен, или пък в подчинение на някакъв вътрешен глас, той цитира кратко и някак формално, църковния декрет, според който на човека се забранява да разлъчва онуй, що Бог е съчетал.

От страшния разказ на Малахия ги побиха тръпки. Като същински фокусник той извика във въображението им сцената. Преградата на тайника до комина се плъзна назад и в закътаната ниша се появи… Хейнс! Кой да каже, че кръвта им не се смръзна? В едната си ръка носеше папка, пълна с келтека литература, а в другата — стъкленица с надпис Отрова. Изумление, ужас и ненавист се изписаха върху лицата на всички, докато той ги изгледа един по един, зловещо ухилен. Очаквах подобен прием. Той започна с ехиден смях, за който, така изглежда, май историята е виновна. Да, точно така. Аз съм убиецът на Самюъл Чайлдс. Затова съм наказан! В пъкъла вече нищо не може да ме ужаси. Така ми се пада. Мътните да ме вземат, как покой да намеря, изръмжа дрезгаво. Все бродя и бродя из Дъблин с песните, които знам, а той по петите ми като сянка снове, привидение или призрак същ. Моят ад и този на Ирландия е в този живот. Ето какво се опитвах, това престъпление да забравя. С всевъзможни развлечения: лов на полски врани, изучаване на галски (и той изрецитира нещо на ирландски), с помощта на лауданума (поднесе стъкленицата към устните си) и лагеруване под открито небе. Напразно! Фантомът все ме дебне, все по мен. Опиумът е единствената ми надежда… О! Разруха! Черната пантера! С неистов вик изчезна ненадейно и преградата се плъзна обратно, за да се затвори. Миг по-късно главата му се появи в отсрещната врата и рече: Ще се видим пред станцията на Уестланд Роу в единайсет и десет. И изфиряса! Сълзи бликнаха от очите на нашия разгулен бохем-стопанин. Прозорливият вдигна ръка към небето и прошепна: Отмъщението на Мананаан! Мъдрецът повтори смисъла на lex talionis. Сантиментален е онзи, който умее да се радва, без да се обременява с дълговете на деянията си.

Малахия се разчувства и млъкна. Мистерията бе разбулена. Хейнс бе третият брат. Истинското му име бе Чайлдс. Черната пантера бе самият дух на собствения му баща. Пиеше опиум, за да забрави. За облекчението туй — благодаря! Самотната къща до гробището е необитаема. Жива душа не смее да припари там. Паяк плете паяжината си в самота. Нощният плъх наднича от дупката си. Над къщата тегне проклятие. Обиталище на духове е тя. И място на убийство.

Каква е възрастта на душата на човека? Тъй както тя притежава свойството на хамелеона да променя окраската си при всяко ново появяване, да бъде весела с веселите и унила с унилите, така и възрастта й е променлива като настроението й. Леополд кротко си седи, вече не премисля, не преживя залъка от спомени, тоз уравновесен агент на рекламата и притежател на скромно състояние от облигации. Той е детето Леополд, вижда себе си в поредица от ретроспекции, сякаш огледало в огледалото (ей, престо!). Зърва в отколешните времена фигурата на младеж, преждевременно възмъжал, как върви в студена сутрин, излязъл е от старата къща на улица Кламбрасил, към гимназията крачи, чантата му като пушка преметната през рамо, а в нея — голям комат пшеничен хляб от предвидливата му майка пъхнат. Или пък как същата тази фигура, година — година и нещо по-късно, вече с първата си твърда филцова шапка (о! денят, в който я получи!) поел по пътищата, пълноправен търговски пътник на семейната фирма, оборудван с книга за поръчки, с парфюмирана носна кърпа (за използване, не само за фукня), куфарът му претъпкан с шарена стока, всякакви дрънкулки (уви, това веч към миналото се числи!), препасал колчан, пълен с любезни усмивки за тази или онази още непридумана домакиня, която пресмята на пръсти какво може да си позволи, или пък за някоя току-що напъпила девица, която свенливо свежда глава (а сърцето? кажи ми!) пред заучените му комплименти, И уханието, и усмивката, но повече от тях дълбоките очи и ласкателните обръщения му спечелваха когато свареше вкъщи да се прибере по мрак, не една и две поръчки за главата на фирмата, настанил се с лулата на Яков^[76] в ръка, след умората, на подобно пътуване, в бащино огнище (вечеря от неизменната юфка се подгряваше на огъня), и четеше през кръглите си очила с рогови рамки някакъв европейски вестник отпреди месец. Но, престо! — огледалото се замъгли и младият странстващ рицар избледня, смали се, стана дребна точка в мъглата. Сега самият той баща е и онези край него може би са неговите синове. Кой може да каже? Само мъдрият баща детето си познава. Подсети се за една дъждовна нощ, едва-едва ръмеше, улица Хач, съвсем до складовете с необмитена стока, първата му беше. Заедно (оказа се клета безпризорна хлапачка, дете на срама, твоя и моя и на всички ни, дето й подхвърляме по един гол шилинг за късмет), заедно дочуват тежките стъпки на караула, когато две фигури с дъждобрани минават покрай новия кралски университет. Бриди! Бриди Кели! Никога няма да забрави името й, винаги ще помни нощта, първата нощ, брачната нощ. Сгушени в най-тъмното място на нощта, желаещият и пожеланата, и в един миг (fiat!^[77]) светлина заля земята. Сърце към сърце ли се устреми? Не, скъпи читателю. Непочнало и свърши — поспри, почакай! Върни се! Не бива! В ужас клетото момиче избяга в мрака и се скри. Тя невеста е на тъмнината, дъщерята на нощта. Не смее да носи злато слънчевото бебе на деня. Не, Леополд! Името и спомените не могат да те утешат. Младежката илюзия за твоята мъжественост ти бе отнета и бе напразна. От слабините ти син не е излязъл. И сега няма кой за Леополд да бъде това, което Леополд беше за Рудолф.

Гласовете се смесиха и сляха в замрежената тишина; тишина, която е безкрайността на вселената; бързо и безшумно душата се носи от векове над земи и кръговрати от поколения, които нявга са били. Места, по които сив сумрак се стеле, ала никога докрай не пада над сиво-зеленикавите пасбища, хвърля своята дрезгавина и разпръсква вечната роса на звездите. Тя следва своята майка с безотрадна стъпка, кобила, повела младата си неожребена рожба. Сенки на здрача са те, ала изваяни с пророческо премъдрие, стройни бедра с изящен овал, грациозна жилеста шия, кроткопокорна и усетливо неспокойна глава. Изчезват, тъжни сенки: всичко се изгубва в безкрая. Агендат е пуста земя, дом на кукумявки и слепооки папуняци. Нетаим, златният, го няма вече. И по друмището от облаци пристигат, тътнат гръмовете на негодуванието, сенките на всички зверове. Хух! Хър! Хръс! Паралакс пастирът ги дебне отзад, ръга ги с остена, светкавици свода раздират, на челата си носят скорпиони. Лос и тибетски як, биковете на Васан и на Вавилон, мамути и мастодонти, пристигат, грохотно препускат досами сухото хлътнало море, Lacus Mortis^[78]. Вездесъщ и отмъстителен е стопанинът на зодиака! Те пъшкат, в облаците се преливат, рогати, космати, брадати, ручат бивни, реват лъвски гриви, извиват се гигантски разклонени рога, зурлести и пълзящи, гризачи, преживни и пахидерми, цялата им мучаща пъплеща гмеж, убийци на слънцето.

Ей там до брега на мъртвото море спират на водопой, неутолими, лочат със страшни глътки от соления сънен неизтощим потоп. Конското^[79] знамение отново расте и набъбва, блещи се в оголените небеса, направо към величието им посяга, докато вземе към залез да клони, голямо, голямо над дома на Дева. И, о, погледни! Чудото на метемпсихозата, това е тя, вечната невяста, вестителка на зорницата, булката, вечната девица. Това е тя, Марта, без вест изчезна ти, Милисент, младата, скъпата, сияйната. Как ясно заблестява, кралица сред Плеядите, в предпоследния преди зората да изгрее час, обута в сандали от чисто злато, забулена с воал ефирен от, как му викаха, май газ! Носи се, из въздуха върти се звездната й плът, струят от нея потоци изумрудени, сапфирени, бледоморави и светловиолетови, яхнали вихри от студени междузвездни ветрове, извиват се, бушуват, в кръг танцуват, с гърчовете си изписват на небето свода, дорде преминат милиард символни метаморфози и пламне Алфа, рубинът и триъгълният знак върху челото на Телеца.

Франсис припомни на Стивън годините отколешни, когато учеха заедно в колежа по времето на Конми. Попита го за Главкон, Алкивиад, Пизистрат. Къде са те сега? Никой не знаеше. Говориш за миналото и неговите сенки, рече Стивън. Защо за тях се сети? Ако ги привикам през водите на Лета и живот им вдъхна, няма ли клетите духове да се стълпят на зова ми да отвърнат? Кой може да каже? Аз, Бус Стефануменос, биколюбивият бард, съм техен господар и живототворна сила. И обрамчи разрошената си коса с венец от лозови листа, усмихна се на Винсънт. Този отговор и тези листа, към него се обърна Винсънт, ще бъдат повече на мястото си, когато нещо по-голямо, много по-голямо от шепа лековати оди, геният ти успее да сътвори. Всички, които те обичат, чакат скоро лаври да пожънеш. Всички искат да видят творбата, която зрей у теб. От сърце желая да не ги разочароваш. О не, Винсънт, рече Ленехан и постави ръка на рамото до него, не бой се за това. Той няма сирота свойта майка да остави. Лицето на младежа отведнъж помръкна. Всички можеха да видят как го заболя при споменаването на това негово обещание и неотдавнашната загуба печална. Би се махнал от пируващите, ако шумът на гласовете не уталожваше болката на мъдрите. Мадън беше изгубил пет драхми, залагайки на Скиптър единствено заради името на ездача, а Ленехан — два пъти по толкоз. И той взе да им разказва за надбягването. Флагът изплющя надолу и при този старт, фююю, кобилата с О. Мадън на гърба си се понесе вихрено напред. Водеше категорично и сърцата на всинца ни туптяха, ще изхвръкнат. Дори Филис^[80] не успя да се сдържи. Развя шалчето си и закрещя: Ура! Скиптър ще спечели! Но в правата отсечка пред финала, когато всички вкупом се надбягваха, тъмногърбият Захвърлен се изравни с нея, после я задмина. Вече всичко е изгубено. Филис се смълча: очите й — две тъжни анемони. Юноно царствена, извика, с мен е свършено! Ала нейният любим я утеши, поднесе й лъскаво ковчеже от чисто злато, в което имаше овални захарни бонбони, и тя посегна да си вземе. Отрони тя сълза, едничка само. Бива си го този У. Лейн, обади се Ленехан тогаз, виж само как камшикът му плющи. Вчера четири победи, днеска — три. Няма като него друг ездач, нали? Качи го на камила, ако щеш, или на буен бивол, победата ще грабне във всякакъв галоп. Но нека се държим както обичаят на древните ни повелява. Пощада за победените! Бедният Скиптър! — каза той и лекичко въздъхна. Не е вече кобилата, която помня. И никога веч, в това ви уверявам, равна ней не ще се пръкне. Божичко, сър, като кралица беше съща. Ти спомняш ли си я, Винсънт? Да можеше да видиш моята кралица днес, отвърна му Винсънт, колко млада и сияйна бе (Лалаг би бледнеела пред нея) с жълтите обувки и рокля от муселин, не зная с какво по-прекрасно име да я назова. Кестените, чиято сянка днес ни подслони, бяха разцъфтели, и въздухът бе натежал от силния им аромат, а цветният прашец се сипеше край нас. На огрените от слънце камъни, човек можеше набързо да си изпече цяла дузина от онези кифлички с коринтски плодове^[81], които периплепоменосът^[82] под навес ги продава там до моста. Но за зъбите си тя предпочете моята ръка, с която я бях обгърнал, и по която току ме ръфваше закачливо, колчем я притисках по-плътно към себе си. Преди седмица бе болна, цели четири дни на легло, но днеска беше весела, игрива, пълна с нехайни подигравки към всякакво възможно зло. А тогава тя изглежда най-пленителна. И китките цветя, които си набра! Лудетина същинска, за да си почине, полегнахме тогава заедно. И нека, приятелю, нещо ти подшушна. Кой, мислиш, че ни срещна, когато излизахме на пътя от полето? Самият Конми! Вървеше край плета, зачетен, май в католишкия си требник, в това не се съмнявам, а вътре в него остроумно писъмце от Глицера или Хлое страницата да му отбелязва. Моята любима смени всички цветове и в смущението си се престори, че оправя посмачканата си рокля: клонче от шубрака се бе заплело в полата, защото всички храсти я обичат. Когато Конми отмина, тя погледна към прекрасното си ехо в малко огледалце, с което никога не се разделя. Но той бе много мил. Докато се разминавахме, ни даде своята благословия. И боговете знаят как да са любезни, рече Ленехан. Щом съм имал лош късмет с кобилата на Бас, тогава, може би, таз глътка от неговата течност тук повече ще ме предразположи^[83]. Пресегна се към чашата да пие, ала Малахия в тоз миг го спря и с пръст посочи странника и едновременно с това аления етикет. Внимателно и крайно предпазливо Малахия прошепна му: шът! Запази друидска тишина. Душата му блуждае надалеч. Чувал съм, че сепнат ли те ненадейно от видението, което в мисълта си съзерцаваш, е толкова болезнено, колкото и мъчителното раждане на бял свят. Всеки предмет, в който съсредоточено се вторачваш, може да бъде проход към всевечния еон на боговете. Стивън, какво ще кажеш за това? Теософът тъй твърди, отвърна Стивън, който очевидно в някое от предишните си тукашни пребивавания е бил посветен от египетските жреци в тайните на кармичния закон. Повелителите на луната, казва Теософът, съзерцават оранжевоогнен кораб от планетата Алфа в лунарната верига, и не приемат етерните двойници, затова, следователно, те са били въплътени от рубинения егос на второто съзвездие^[84].

Както и да е, в крайна сметка абсурдните предположения по негов адрес, а именно това, че се намирал в състояние на потиснатост и униние, че бил като хипнотизиран, които се дължаха изцяло на погрешното схващане за един по-повърхностен характер, се оказаха съвсем неверни. Индивидът, чиито зрителни органи, докато гореописаното се случваше, бяха точно на границата да напуснат унеса и вече проявяваха симптоми на оживление, бе точно толкова проницателен, ако не и по-проницателен от всеки друг, и онзи, който предполага обратното, много скоро би разбрал, че е на погрешен път. През изминалите четири минути, или там някъде, той се бе втренчил неотклонно в останалото количество от бирата Бас, екстра качество, бутилирана от господата Бас & Co, в Бъртън-на-Трент, която по някаква случайност се намираше, сред други подобни, разбира се, точно срещу него и която със сигурност бе там с цел да привлече нечий коментар по отношение на яркоаления си външен вид. Господинът бе чисто и просто, както впоследствие стана ясно, по причини, известни единствено нему и което всъщност насочи разискванията в съвършено друго русло, погълнат, след наблюденията отпреди миг относно юношеството и състезанията хиподрумни, не от друго, а от мисълта за една-две лични сделки, с които се бе здраво заловил и за които останалите бяха в пълно неведение и невинност като неродени бебета. В крайна сметка обаче очите им се срещнаха, и, щом взе да му се прояснява, че другият гледа да се почерпи с въпросното нещо, той без да се замисли, сам реши да му предложи и в съгласие с решението си хвана средната по размер халба, в която се съдържаше лелеяното пиво и стори широка дупка в нея, изливайки значително количество, като в същото време се въоръжи с внимание да не разлее наоколо и частичка от бирата, която се намираше вътре.

Дебатът, който последва, бе по своя обхват и развитие същинско резюме на пътищата житейски. Нито мястото, нито събранието бяха лишени от нужното достолепие. Участниците в разискванията бяха най-умните в страната, а темата, в която се бяха вглъбили — най-възвишената и най-важната от всички други. Никога преди това високият свод на Хорновия храм не бе виждал толкова представително присъствие, и толкова разнородно при това, на ярки умове; нито скосените греди на високия таван в това помещение бяха чували преди език и знания така енциклопедични. Гледката бе наистина импозантна. Кръдърс седеше в единия край на трапезата, натруфен с невероятните си шотландски доспехи, с лице обветрено от солените пръски на остров Мъл-ъв-Галоуей. Срещу него се бе изтъпанчил Линч, чието изражение вече носеше белезите на преждевременна поквара и преждевременно помъдряване. Точно до шотландеца бе мястото, определено за ексцентрика Костело, а до него в поза на вяла флегматичност се бе отпуснала набитата фигура на Мадън. Пред огнището столът на младия доктор наистина стоеше празен, но от двете му страни стърчаха Банън в пътешественическа екипировка, с туристически къси панталони от туид и алпинки с дебели гьонени подметки, която силно контрастираше с жълтоцветната елегантност и градския етикет на Малахи Ролан Сейнт Джон Мълиган. Най-сетне начело на трапезата се мъдреше младият поет, намерил убежище от педагогическите си мъки и метафизическите си търсения и терзания, тук, във веселата атмосфера на сократовски дискусии, докато вляво и вдясно от него се кумеха лекомисленият предвещател, току-що завърнал се от хиподрума, и бдителният скитник, покрит с праха на пътя и на много битки, дамгосан от калта на неизличимото безчестие, ала от чието вярно и непоколебимо сърце ни съблазън, ни опасност, ни заплаха, ни позор можеха някога да изтрият образа на онзи чувствен чар, който вдъхновеното перо на Лафайет^[85] е запечатало за идните поколения.

Добре е да се отбележи тук и сега, още от самото начало, че този странен трансцендентализъм, който се прокрадва в твърденията на господин С. Дедалус (Div. Scept^[86]), за да покаже неговите пристрастия в това отношение, всъщност няма нищо общо със съществуващите и общоприет научни методи. Науката, няма да се уморя да го повтарям, се занимава само с материално осезаеми явления. Човекът на науката, подобно всяка друга здравомислеща личност, държи да погледне фактите в лицето, а не да си затваря очите пред тях, и по принцип се стреми да ги обясни колкото е възможно по-изчерпателно. Разбира се, възможно е да съществуват, не отричам това, въпроси, на които науката не е в състояние да даде отговор — поне засега, — като например първия проблем, повдигнат от господин Л. Блум (Pubb. Canv.^[87]) относно бъдещото определяне на пола. Трябва ли да приемем схващането на Емпедокъл от Тринакрия^[88], а именно, че лесният яйчник (други твърдят пък, че това зависи от постменструалния период) е този, който, така да се каже, е отговорен за раждането на мъжко дете, или пък че отдавна пренебрегваните сперматозоиди или немаспермата се явяват всъщност определящият фактор, или пък, така както повечето ембриолози са склонни да се съгласят, такива като Кулпепър, Спаланцани, Блуменбах, Лъск, Хертвиг, Леополд и Валенти^[89] — че е смесица и от двете? Това би се равнявало на сътрудничество (един от любимите прийоми на природата) между nisus formativus^[90] на немаспермата от една страна и от друга — на добре подбраната поза, succubitus felix^[91], на пасивния елемент. Другият проблем, повдигнат от същия любознателен джентълмен, е едва ли по-маловажен: детската смъртност. Той е интересен, тъй като, както бе уместно отбелязано, всички се раждаме по един и същ начин, а умираме различно. Според господин М. Мълиган (Hyg. Et Eug. Doc.^[92]) виновни за това са санитарните условия, при които нашите сиводробни съграждани страдат от всевъзможни аденоидни вегетации, белодробни заболявания и др., които прихващат като вдишват бактериите на вездесъщия прахоляк. Тези факти според него, както и отвратителната гледка, която представляват нашите улици с ужасно грозните си рекламни плакати, с бродещите по тях свещеници от всевъзможни вероизповедания и най-вече секти, със сакатите войници и моряци, с вечно изложените на опасност и страдащи от скорбут файтонджии, с провесените трупове на животни, параноични ергени и неплодоносни гувернантки — всички те, рече той, носят вина за всеки новопоявил се брак в калибъра на нашата раса. Калипедията^[93], предрече той, ще бъде много скоро приета навред и всички красоти в живота, истински добрата музика, изящната литература, не много задълбочената философия, поучителната и образователна живопис, гипсовите репродукции на класически скулптури, като например на Венера и Аполон, художествените цветни фотографии на премирани бебета, всички тези занимания ще дадат възможност на дамите в трудно положение да прекарват въпросните девет месеца по един изключително приятен начин. Господин Дж. Кръдърс (Disc. Bacc.^[94]) обаче заяви, че част от случаите на детска смъртност се дължат на аномалии и травми, получени от жени работнички, принудени да извършват тежък физически труд в цехове и работилници, както и на брачната дисциплина у дома, но най-големият брой е в резултат на небрежността, било лична, било служебна, поради която новородени се излагат най-лекомислено на опасности от всякакъв род, също и на практикуваните криминални аборти, както и чудовищните детеубийства. Макар че гореизложеното (имам предвид небрежността) без съмнение се отнася най-вече до онези медицински сестри, които забравят да проверят броя на тампоните в кухината на перитонеума, трябва да кажем, че тези случаи са прекалено редки, за да са показателни. Впрочем, когато човек се задълбочи в тази материя, неминуемо ще се учуди колко много бременности и раждания минават съвсем гладко, както става в действителност, особено като се имат предвид всички съществуващи опасности, пък и нашите неизменни човешки недостатъци, което толкова често спъват добрите намерения на природата. Едно умно предложение беше подхвърлено от господин Ф. Линч (Bacc. Arith.^[95]), а именно, че както раждаемостта, така и смъртността, пък и други феномени на еволюцията, като движението на приливите и отливите, фазите на луната, различната температура на кръвта, болестите като цяло, всичко, с една дума, в огромната работилница на природата от угасването на някое далечно слънце до разцъфтяването на някое от безбройните цветя, които красят нашите обществени паркове, е подвластно на закона на числата, все още недоуточнен и непрепотвърден. Продължава обаче да съществува най-простичкият и пряк въпрос, а именно защо дете на съвсем нормални и здрави родители и самото то привидно здраво, при това добре гледано, умира по необясними причини в най-ранна възраст (въпреки че други деца от същия брак оживяват) и именно този въпрос би трябвало, по думите на поета, да ни спира. Природата, в това не бива да се съмняваме, притежава своите си основателни и състоятелни причини за всичко, което върши, и по всяка вероятност такива смъртни случаи се дължат на някакъв закон на предварителните определености, по силата на който организми, които носят в себе си нездрав зачатък (съвременната наука вече е доказала по неоспорим начин, че единствено за тъканта на плазмата може да се каже, че е безсмъртна), клонят към загиване и изчезване на все по-ранен и по-ранен етап от своето развитие, едно положение, което макар и болезнено за нашите чувства (най-вече за майчините) въпреки това, поне така мисли една част от нас, в крайна сметка се явява благотворно за расата като цяло, защото по този начин се обезпечава естественият подбор. Господин С. Дедалус (Div. Seep.) отбеляза (а не е ли по-редно да кажем, прекъсна говорещия?), че едно вездесъщо и всеядно създание, което умее да дъвче, гълта, храносмила и очевидно да прокарва през въпросния канал със съвършена невъзмутимост такива разнообразни храни като канцерогенни жени, изпити от раждания, тлъсти богослови, юристи и медици, да не говорим за жлъчни политици и анемични монахини, та за туй същество някоя лека закусчица по никое време от вкусно малаче несъмнено му идва като балсам за стомаха и показва, и доказва както нищо друго, и то в крайно неблагоприятна светлина, тенденцията, за която вече стана реч^[96]. За осветление на онези, които не са така интимно запознати с подробностите вътре в една градска кланица, както гордо твърди, че е този морбидномрачен естет и философ в зародиш, който въпреки цялото си самонадеяно високомерие по отношение на научните дела едва ли може да различи киселина от основа, трябва може би да се спомене, че на простонародния говор на нашите гостилничари от по-долните класи под „турмаче“ се разбира наскоро родено и вече отделено от майка си теленце, чието месо тъкмо вече е станало годно за готвене и ядене. В един неотдавнашен спор с господин Л. Блум (Pubb. Canv.), състоял се в общата зала на Националния ни родилен дом, улица Холс 29, 30 и 31, където, както това е добре известно, доктор А. Хорн (Lic. In Midw., F.K.Q.C.P.I.^[97]) е способният и популярен господар, та именно там по сведения на очевидци той бил казал, че случи ли се жена да глътне веднъж камъчето (естетическа алюзия, по всяка вероятност, за един от най-сложните, необясними и чудни от всички процеси в природата, а именно актът на сексуално съвкупяване), след това трябва да го изплюе, или с други думи да дари живот, за да спаси собствения си. По повод на риска, който тя поема, бе и изразителният отговор на един от събеседниците, достатъчно убедителен, въпреки умерения и сдържан тон, с който бе изречен.

Междувременно чрез умението и търпението на доктора най-сетне се стигна до вещото акуширане и щастливото освобождаване от бременност. Това бе един уморителен, изнурителен период, както за пациентката, така и за доктора. Всичко, което хирургическите умения можеха да направят, бе сторено, а и храбрата жена помагаше сърцато. Пресърцато. Бе се подвизала с добрия подвиг и затуй сега беше премного щастлива. Онез, дето веч ги няма, онез, дето са си отишли, и те също се радват, като гледат отгоре и се усмихват на тази трогателна картинка. С благоговейност я съзерцават как се отпуска назад, а в очите й блести майчината топла светлина, както и онзи копнеж да докосне бебешките пръстчета (каква само гледка) още в първия миг на разцъфтялото й майчинство, когато мълком шепти благодарствена молитва към Онзи отгоре, Вселенския Съпруг. И докато любящите й очи галят бебето с поглед, дощява й само още нещо — да види до себе си своя скъп Доуди, за да може с него да сподели радостта си, да положи в ръцете му това дребосъче от човешка плът, сътворено с Божията помощ, плод и рожба на техните законни прегръдки. Той вече е поостарял (ти и аз можем да си го прошепнем на ухо) и е леко прегърбен в раменете, ала във водовъртежа на живота този толкова съвестен втори счетоводител на Ълстър Банк, клон Колидж Грийн, се е сдобил с голяма сериозност и достолепност. О Доуди, отколе мой любим, незабравим и най-верен другар в живота, вече няма да се върне онова далечно време, нашето време на розите! С обичайното поклащане на красивата си глава тя си припомни отминалите дни. Боже Господи, колко красиви изглеждат сега през омарата на отлетелите години! Ала децата им са се скупчили наоколо в нейното въображение, стоят край леглото й, нейните и неговите, Чарли, Мери Алис, Фредерик Албърт (ако беше жив), Мами, Бъджи (Виктория Франсис), Том, Вайълет Констанс Луиза, сладичкият малък Бобси (наречен на името на нашия славен герой от войната в Южна Африка, лорд Бобс Уотърфордски и Кандахарски), а сега и този последен подарък на тяхната връзка, един Пюърфой, Пюърфой и половина, с истинско пюърфойско носле. Най-младата им надежда ще бъде кръстена Мортимър Едуард на името на влиятелния трети братовчед на господин Пюърфой, висш ковчежник на служба в Дъблинския замък. И така времето се влачи: ала татко Кронион^[98] в случая е милостив. Не, мила моя, най-нежна ми Мина, не въздигай гръд в дълбоки въздишки. А ти, Доуди, изтръскай пепелта от лулата си, старата твоя вярна другарка, която пак ще пожелаеш, когато камбаната удари за теб (нека този ден да е по-далеч!) и угасне светлината, на която обичаш да четеш Светото писание, защото маслото в газеничето свършва, затуй със сърце успокоено си легни, почивай. Той знае и ще те повика, когато Той реши. Ти с добрия подвиг си се подвивал и доблестно си изиграл ролята на мъж. Сър, чест и почитание. Хубаво стори, добри и верни рабе!

Има грехове или (нека ги назовем така, както светът ги нарича) лоши спомени, които човек крие в най-тъмните кътчета на душата си и там те се спотайват и чакат сгода. Мъчат човека тези спомени и полека-лека той помръква, а трябва да ги загърби, сякаш никога не ги е имало и да прави, да струва, но да гледа да си внуши, че ги е нямало или пък са били други, по-различни. Ала ето че случайно изпусната дума ненадейно ги извиква и те мигом дохождат, възправят се насреща му при най-непредвидими обстоятелства, подбудени от видение или сън, или пък докато дайре и арфа галят сетивата му, или пък сред студеното сребристо спокойствие на вечерта, или по време на знойна среднощна гощавка, когато виното го е магьосало. Не под напора на гнева идва споменът, не за отмъщение, не за да го откъсне от живите, а забулен в плачевното покривало на миналото: тих, далечен, укорителен.

Непознатият продължаваше да вижда върху лицето срещу себе си бавното отстъпление на онова мнимо спокойствие, сякаш наложено с воля, или по силата на заучена привичка, което съпровождаше изречените думи на озлобление и нетърпимост, а те издаваха у говорещия нездравословие и нюх към грубиянствата в живота. Една сцена се саморазгърна във вътрешния взор на съзерцателя, подбудена, поне така изглеждаше, от най-проста и обикновена дума, и изплува така естествено, сякаш винаги е кротувала там, където бушува мисълта, споходи го и го докосна с осезателността на прежните наслади. Окосена ливада, мека майска вечер, добре познатата люлякова горичка на Раундтаун, блеснала в лилаво и бяло, ухайните и стройни наблюдатели на играта следят с жив интерес движението на топките, които се търкалят бавно по чимовете на моравата или се чукват и спират на място, всяка до посестримата си, с рязък, еклив звън. А по-нататък край сивата амфора, от която водата се лее умислено и плавно оросява, се вижда и друга уханна групичка от посестрими — Флои, Ати, Тини и тяхната тъмнокоса приятелка, в чиято поза имаше нещо магически привлекателно, Нашата Дева с черешите^[99], сочен чифт, увиснал на едното й ухо, така че чуждоземната топлота на кожата й да изпъква още по-изящно на фона на прохладния и страстен въздух. Едно момче на четири или пет годинки с дрешка от груба вълна (време на цъфтеж, но ще бъде весело и край топлото огнище, когато не след дълго топките ще бъдат събрани и сложени в сандъка) стои до амфората с фонтана, насред заграждението от нежни момински ръце. Цупи се, също като този млад човек отсреща, сякаш съзнателно се наслаждава на опасността, но от време на време трябва да поглежда и към мястото, където майка му го наблюдава откъм площадката с цветя, а в стаената веселост на лицето й се прокрадва сянката на далечна унесеност и упрек (alles Vergangliche^[100]).

Отбележете си туй за по-нататък и помнете. Краят идва отведнъж. Влезте в преддверието на родилното, където усърдно ученолюбивите са се събрали и загледайте се в техните лица. В тях няма нищо, както се вижда, което да издава прибързаност и избухливост. А по-скоро онази уравновесеност, която е типична за грижовния, и именно тя отговаря на положението им в този дом, досущ пастири, дето пазят стадото си като нощна стража, досущ ангели небесни край яслата отколешна в юдейски Витлеем. Но също както преди мълния буреносните облаци стягат бойни редици, подпухнали от преливащата влага и с разплути кореми се влачат, раздърпани маси, сами себе си раздължават, разхлабват, небето и облазват, придумват ги тежък сън да заспят, тъй ненадейно над прегорелите полета, над дремливия добитък, над попарения гъсталак и пресъхналата зеленина в миг мълния всичко раздира, и ведно с ехото на гръмовния кънтеж, облаците рукват в порой, тъй всичко се преобразява и силом, и мигом, при едното огласяване на Словото.

На Бърк към кръчмата напред! Спусна се първи лорд Стивън, още докато крещеше, а подир него — пешове и подрязани опашки, наперени петлета, франтове и празноглавци, авантаджии, муфтаджии, доктори ментета, педантът Блум и той по петите им, настана масово разграбване на бомбета, бастуни от ясен или не, на окови, панамени шапки, ножници, пикели и какво друго щеш. Лъстивата дедалска младост от раз ги зарази и всеки студент благородник надлежно се яви. Сестра Калън се стъписа в антрето, никак не можеше да спре туй препускащо стълпотворение, нито тя, нито усмихнатият млад хирург, дошъл с вестта за изтеклата докрай плацента, цял фунт и нито милиграм по-малко. И него го извикаха да тръгва с тях. Вратата! Отворена ли е? Ха! Изтърколиха се навън и стартираха краткия крос, всички до един храбро запрашиха към кръчмата на Бърк на ъгъла на Дензил и на Холс: това беше тяхната сетна и заветна цел. Диксън подире им крета едва, хока ги стръвно, задъхано сварва от време на време да ги напсува, даврандисва се леко, никак не мисли да се отказва, гледа само посоката да не изтърве. Блум се помайва покрай сестрата, иска да предаде мил поздрав за щастливата майка и отрочето горе. Да слушат доктор Диета и доктор Спокойствие. Оглежда се тя, никой ли вече не е останал? Приказката в Хорновия дом приключи, разказана в среда от измита белота. Останалите до един офейкват, накрая Блум към сестрата поглежда с майчинска загриженост и на тръгване нежно й прошепва: Мадам, кога ще дойде щъркелът за вас?

Навън въздухът е натежал с влага от дъждовната роса, небесната есенция на живота, блести по дъблинския калдъръм под звезднобляскаво небе. Въздухът на Бога, на Нашия Отец Всевишен, искрометен, всепроникващ, податливо доброплоден. Вдишай го дълбоко. За Бога, Тиодор Пюърфой, ти извърши истински юначно дело, в това няма никакво съмнение! Ти, кълна се, си най-забележителният прародител и никой с теб не може да се мери в тази всеобхватна, пълна с дрязги и невероятно объркана история. Направо страхотно! Какво излиза, значи вътре в нея се спотайвала една добре дошла и от самия Бог създадена възможност, която ти си оплодил с малка част от мъжкото си трудоплодие. Храс, и вътре в нея! Вклинил си се да служиш! Продължавай доброто дело, озорил си се, знам, и махни с ръка на разните му там учени и малтусианци^[101] да вървят по дяволите. Ти си отецът, таткото на всички тях, Тиодоре. Прегъваш ли се вече под тежкото си бреме, изнемогваш ли вкъщи от сметките на месаря, а в кантората — от слитъците злато (не твое!)? Горе главата! За всяко новозаченато ще ти се въздадат по единайсет бушела златна пшеница. Виж, има роса на руното^[102]. Нима завиждаш на Дарби Дълман и на неговата Джоун^[103]? Какво е тяхното единствено потомство — свадлива сойка и куче със сълзящи от старост очи. Пфу! Слушай какво аз ти казвам. Той е магаре, безжизнено коремоного без сила, без жила и инат, което не струва пукната пара. Копулация без популация! Не, казвам ти, не и пак не! На мен това повече ми прилича на избиването на младенците. Зеленчуци, ти казвам, и стерилно съжителство! Напротив, давай й пържоли, червени, сурови, кървящи! Тя е старо свърталище на болести, подути жлези, заушки, ангини, подпухнали палци, сенна хрема, гнойни рани, тении, плаващи бъбреци, гуши, брадавици, жлъчни кризи, камъни в жлъчката, студени крака, разширени вени. Примирие, сключено с всички погребални пения, ридания и вопли, с плача Йеремиев и сродни музикални произведения за покойници. Цели двайсет години, не съжалявай за тях! С теб не стана като с много други, дето да, добре, ще, ама нека изчакаме малко и после нищо. Ти видя своята Америка, задачата си в тоз живот и за да бъде тя покрита с мъж, атакува отведнъж^[104] като презокеанския бизон. Как беше рекъл Заратустра? Deine Kuh Trubsal melkest Du. Nun Trinkst Du die susse Milch des Enters^[105]. Виждаш ли! Дисплодира в обилие и благодат. Пий, човече, виме подир виме! Майчиното мляко, Пюърфой, млякото на топлата човечност^[106], млякото също така на звездите напъпили отгоре, дето червеникави блещукат в дъждовната мараня, мляко-пунш, като онова, с което се наливат онези разюздани гуляйджии в къркаческата си бърлога, млякото на лудостта, млякото и меда, които текат в земята Ханаанска. Какво, бозките на твойта крава са се вкоравили? О, но млякото й е горещо, и сладко, и угоително. Не, това не е твърдата буца на гъстата пресечена извара. За нея пия, патриарше! Татко! Per deam Partulam et Pertundam nunc est bibendum!^[107]

Всички на пиячката^[108]! Ръка за ръка, надолу по улицата. Всичките сме бонафидци^[109]. Къде откърти снощи? В Тимоти Очуканото канче. Хайде, стига сте се туткали. Там ще има ли цицки и мацки? Къде изчезна нашият дявол с хирургическия трион, а? А оня, стари неща купувам ли? Дявол знае. Ехо, насам, Дикс! Насам, задтезгяхско аргатче! Къде е Пестника? До един са се пунширали. Боже, погледни оня пиян поп, дето излиза от майчин дом! Benedicat vos omnipotens Deus, Pater et Filius.^[110] Личи ти отдалеч, господине. Само ставаш да се спипат момчетата от Дензил. По дяволите, мамка му! Офейка. Добре бе, чифутче, чупи ги тия от гадните прожектори. Идвате ли с нас, Ваше благоутробие, сър? Я не ми се бъркай в живота! Лу е готин пич. Тук всички сме такива. En avant, mes enfants!^[111] Кажи едно. Едно. Да ядеш лайно. Напред към Бъъррррк! И тогава те измивала още пет парасанга^[112]. Пристига конната пехота на Слатъри! Дръжте се пешаци, идат жадните пиячи! Пастор Стив, самият символ на вероотстъпниците! Не бе, това е Мълиган! Ей го там. Айде, мърдай! Те по-добре си гледай часовника, щото ще видиш кат’ ни сиктирдосат с по едно „затворенооооо!“ Мъли! К’во става с теб, бе? Ma mere m’a mariee^[113] Британските Ваши блаженства! Прам-па-па-па-пам! Рам-та-та-та-там. Тъй вярно! Да бъде отпечатана и подвързана в Друид-друмската печатница от две дизайнерки, притежаващи женски пол. Корици от телешка кожа в мърлявозелено. Последна дума на модата в художественото оформление. Най-хубавата книга, която Ирландия е дала на света по мое време. Silentium!^[114] Мърдай, по-живо! Нимание! Иииирно! Припълзявате по корем до най-близката лавка и оттам анексирате всички обекти с къркачка. Ходом марш! Леви-десни, леви-десни, равнис по пиячката! Бир, бифтек, бизнес, библия, булдог, бойница, бъзикня, бедераст, Ваше блаженство, блазе ви. С една дума, британци! Значи ешафодът ни зове! Бирата и бифтекът, те погазиха Библията. Бог да пази свидната Ирландия. Да гази гъзовете ни! Стига с това гъзобразие! Влез в крачка бе, не развалай строя! Всички в боя ще паднем. И ще се изповядаме в попската пивница. На място! Свободно. Дай да ти ръгна една игричка ръгби. Опъвам те в двоен нелсън, а ти фани топката. Топката ритай бе, а не кокалчетата. Оооо, ченето ми! Ударих ли те? Страшно изсвинявай, значи!

Имам въпрос. Кой ще черпи? Лично аз, нека ви се представя, съм гордият притежател на пукнатата пара. От няколко дни съм на количка, скован от пълна паралипса. Официално съм декларирал тотална сиромашия. Всичко заложих, всичко изгубих. Ни кяр, ни кяр. Тая седмица цент не съм виждал. Забравих го, завалията, как изглежда. А ти? Налейте от медовината на нашите деди за този тук Ubermensch^[115]. И за мен от същото. Пет броя Бас екстра. Ти, сър? Бирен еликсир за въздържатели. О не, файтонджийската помия. Стимулира калориите. Навива си тикталото. Спряло, когато се споминал, и никога повече не зацъкало. За мен абсент, ясно ли е? Карамба! На някой да му се намира разбито яйце или прерийна стрида^[116]? Колко е врагът? Щото вуйката ми сви времемера. Десет без пари. О, ужасно съм ви задлъжнял. Няма ми нищо. Абе, Дикс, травма пекторална ли те мъчи или постмортална? Ужилен. Ами да, спипала го да спи в слънчевата градина. Бърлогата му е близо до скърбящата болница. Женен и още как. Познаваш ли доната му? Йеп, иска ли питане. Пищно препълва цялата рамка, вратата й тясна. Познавам я, дори съм я зърнал неглижирана. Биеше всички рекорди. Маце, ти викам, та писе. Не като ония кльощави кощрамби и постни пуздри, нищо подобно, ти казвам. Спусни щорите, скъпа, и повече не ме мъчи. Два ардилона^[117]. И насам от същото. Плъзгаво ми изглежда. Тупнеш ли, няма изправяне. Пет, седем, девет, аут. Нокдаун! И с ония ми ти очи като плочи, гледа вакло и те всмуква, нема майтап, ох, майчице. А другите й очи — ей такива, ти викам, а кълбетата й отзад, няма прежда, братче, земният глобус бледнее. Не, не, това не може да се опише, требе да се види. Очи сюнгери, шия гюдерия, сърцето ми открадна тя, аз пък пуснах й мъзга. К’во, сър? Носиш ли си картоф за талисман и най-вече против уроки? Повсеместно надървяне наставаше, да ме извиниш за израза. Сред широките маси. Като те гледам, и на тебе ще ти отнесе акъла. Е, докторе? Добре дошъл от задокеанското заточение! Как е тлъстотленният ти корпус? Окейства ли? А индианките, а малките индианчета? А жена ти кога ще изпразва корема? Шът! Изпразвай джобовете. Животът жените! Паролата ли? Косъм в империята. Наши са бледната смърт и отмененото раждане. Хи! Майната ти, шефе. Много ги разбираш тия поезии, бе. Телеграмата на оня мухльо, а? Преписана право от Мередит. Диагноза: йезуитис орхитис! Все топките му възпалени, руното му гъмжи от пилипичовина, егати йезуитина! Право ми пишеше леля, с Кинч вика, жаме! Стивънчо е лошо другарче, заслужава на-на, защото ще развали добрия на Малахия.

Ура-ура-ура! Младеж, гепи топката. Дай бирата насам. Добре, че бай Джон шотландският планинец ни пусна интифа как се вари бира. Нека коминът му дълго да пуши и супата му вряла на печката да ври. Дай Боже всекиму! Къде ми е питието? Мерси. За наше здраве, значи. К’во беше онова? Крак пред вратичката. Вън батсмана! Само гледай да не ми нацапаш новите гащи. Ей ти, дай насам пипера. Стоп, задръж! Трябва ми кимион^[118], преди да се прибера. Чат ли си? Крясъците на тишината. За всеки ловец — долчинка. Венера Пандемос^[119]. Жени ли? Предпочитам ги миньончета. Ама оная млада кобилка от Мълинджър, дръзко, нахакано, едро парче. Кажи й, че по нея гина, чезна. Хванах Сара за… през кръста. По пътя й към Малахайд. Аз ли бях или не аз? От таз, що мене прелъсти, едното име ми остана. Щом не ти е останала едната гонорея, пак добре. Machree, Macruiskeen.^[120]. Малката мръсница Мол сама си го търси. Тръшнем ли я дружно в регата, има да гребем с тела между колената. Вън!

Чакаш ли, сър? Много преходно усещане. Кълна се в ботушите ти. Изцъклих се, като скивам, че съм се оставил без пукнат мангиз. По-добре да ме мангизираш, отколкото да ме маргинализираш. У някои, ти казвам, кинти на килограм. У мен няма фунти. Затуй деяня на муфти. Любезна покана, нали така? Ти си на ход, малък. Днес съм без авоари. Само два шилинга и едно пени. Мамка им и мошеничките, изсмукаха ме по френски. Абе ти за к’во ни земаш? Малко дете, а много съжалява. Истини ти викам, Бог ми е свидетел. Стига бе, не сме толкова пияни. Не, не, не сме! Толкова пияни, нито толкова насрани. О, резервоар, мусю. Чао ти. Голямо благодарско.

Ти чуваш ли се к’ви ги плещиш, бе? В известен смисъл. Бетон е. Добре, шър. Бантам, от два дни капчица не съм близвал. Никакво пиене, страшна суша! На едното червено съм останал. Тогава продължавай с него и ми се разкарай от главата! Ей да му се не види! Що не пукнеш, бе! И тогава се получи едно обръсване, едно обрънзване. Дърдоркото се оказа някакъв от железниците. Ти откъде се взе? Вика, че обичал опера. Кастилската роза. Катилска склероза. Полиция! Дайте H₂O, на един му прилоша. Виж на Бантам му цъфнал носа. Братя родни, близнаци мои, сега ще забоботи. Моя къдрокоса, моя русокоса. О, млъкни, ако обичаш! Затвори си олигавения плювалник, иначе аз ще ти го затръшна. К’во стана с днешния победител, нали работата беше уж опечена. Ба, опечена от Стивън. Ханд ми даде името на шибания кон. Пресрещнал пощальончето, дето препуска със спешна депеша от конюшнята на големия бос Бас до едно приятелче в участъка. Бутнал му петаче, разлепил плика на пара. Кобилата е в страшна форма. Шансовете големи. Да се залага. Без грешки. Езикът зад зъбите. Иначе, нали! Мисля, да. Работата в кърпа вързана. Ако стане фал, глави режа. Мадън на кон, ако стане, ще го носим на конче. О, алчност човешка, наше прибежище и наша сила. Хайде, вдигаме лагера. Трябва ли? Вече? Марш при мама. Почакай. Първо трябва да прикрия тая червенина на голямата ми стеснителност. С мен е свършено, ако той ме спипа. Хайде, Бантам, по къщите, старче. Оревоар, стари друже. Не забравяй китка иглики за нея. Или поне метличина. Абе, я да те питам аз тебе, кой ти подшушна за оня жребец? Ама между нас да си остане. Гроб съм, бе! На дядо Боже дудука, и на дудука боклука. С една дума, старецът Лео, няма лъжа, няма измама. Ама, думичка да не съм чул. Бог да ме убие, ако си отворя устата. Слушай, ти си ми най-голямата светиня, в теб се кълна дене и ноще. Чумата да ме тръшне, ако гъкна. Ама значи, и това ако не е чифутска му работа, гръм да ме убие! В името на нашия всевишен дядов дудук, амин!

Предложение ли каза? Стив, младежо, вече направи едно. Още отрова ли ни готвиш? Ще може ли нашият съвършено прекрасен виночерпец да викне едно на един изпаднал в крайна сиромашия и неутолима жажда, пък после да изпеем нашия сиктир марш на това прескъпо възлияние, започнало като особено тривиален запой? Пфу, задъхах се. Ей стопанино, стопанино, виното ти бива ли си го? Сакън, не бързай, за мен уиски, искам да го дегустирам. Дай сега по едно на всички, после ще повторим. Нали така, Бонифаций! Абсент за всички! Nos omnes biberimus viridum toxicum diabolus capiat posteriora nostra^[121]. Господа, затваряме! А? Римска амброзия за нашия голям италиански франт Блум. Кой каза пастърма^[122]? Блум Просителят на рекламни рими ли? Татенцето на фотографката ли, но това е фотостично! Партньоре, по-кротко, не им се навирай в мутрите. Дай да се пръждосваме. Bonsoir la compagnie.^[123] И на уловките на нашия голям сифилософ. Къде е онзи разлигавен самец, а? Предаде ни, нали! Изостави ни в най-критичния момент! Избяга безславно, офейка от ареста. Е, всеки да си знае пътя. И така докъде? Докато ни матират. Цар с топ. Кроткият Кристиан^[124] теб ще помогне, млади момко, знай, че твоят приятел ти е свил ключа от колибката, ама нали и той място търси, горкият, да полегне, да положи морна коронована кратуна за дор две нощи. Леле Божке! Май се натрясках. В крайна сметка, виж к’во, по дяволите, ама моите пищялки спряха топката, нали, иначе батсмана аут! Ей, барман, чакай да ти кажа. Дай тука някакви бисквитки за детето. Кърви ми душата като го гледам, а нямам. Пукнат цент нямам, бе! Долу сифилисът! Прогонете го, натирете го в ада да се пържи, а с него и всички тези тук лицензирани спиртни духове. Времето, този джентълмен, дето броди по света. Наздраве на всички! À la vôtre!^[125]

Божичко, Божичко, кой, за Бога, е онзи с макинтоша? Дъсти Роудс^[126]. Глей му само парцалите. Боже всемогъщи! Прилича на светите мощи! Сякаш от юбилейни мръвки преживява^[127]. Или от Борвил^[128]? Здравата го е закъсал. И с боси чорапи на краката. Да не е някой оръфляк от Ричмънд^[129]? Същият! Май страдаше от отлагане на олово в пениса. Това е временна лудост. Викаме му Бартъл Хляба. Този човечец, сър, навремето беше наш преуспяващ съгражданин. Човек опърпан и занемарен от девойка мила и сирота запленен. Ама тя му офейкала. И на това му викат изгубена любов. Бродещият Макинтош от пустеещия каньон. На екс и да се омитаме! Затваряме. И внимавайте с ченгетата. Моля? Абе, ти не го ли фидя неска на прогребението? Докато нашият добър приятел надлежно си сдаваше Богу духа ли? Беше на месата, после и на масата. Клетите му дечица! О, не ми го спомняй, Полди, недей, конте мръсно! Малко ли сълзи проляхме, дето ни го взеха Падни, дето в черен чувал го напъхаха! От всичко черно маса Пат излезе най-свестният. Такъв като него никога не съм виждал. Tiens, tiens^[130], ама тъжна работа, казвам ти, много тъжна, повярвай ми. Нали така? Слушай, не ми говори глупости, не може да ускоряваш по наклон от толкова градуси! Тия, дето се състезават с подвижен двигателен мост, пиши ги бегали! Дай бас, две на едно, че Йенаци^[131] ще му скрие топката. Японците ли? Оръдията им, братче, са с много висок залп, нали така? Потопиха ги, ама само в специалните дописки. Лошо му се пише, така вика, на него, не на русите. Време е. Бие единайсет. Да ставаме. Напред, фиркани факири! В нощта! В нощта! Нека Аллах, Всемилостивият, Милосърдният, да съхрани душата ти и тая нощ.

Мииирно! Не сме толкова пияни, не сме, не сме! Петко плет плете през пет плета преплита. Прелита. По-тихо, бе, юнаци, човечецът повръща. Бунт в корема. Пльок. Олекна ли ти? Мона, единствена моя. Пльок. Мона, ненагледна моя. Пльок.

Чуйте! Затворете си плювалниците, няма да плещите, няма да пльокате! По-тихо! Пфффльок! Пфффльок! Ооогън, бий! Ето я. Бригадата! На пожарната! По улица Маунт. Престани! Пфффльок! Да вървим. Идваш ли? Бягай! Беж да те няма! Пффльок!

Линч! Ей! Тръгвай с мен. Оттук, по Дензъл Лейн. После ще се прехвърлим закъм Вертепа. Ний двамата, ми рече тя, свърталището ще намерим, където Мери шафрантията се подвизава. Тъй де, щом викаш! Laetabuntur in cubilibus suis.^[132] Последно, идваш ли с мен? Я ми кажи на ухо кой е онзи осажден като ада индивид, дето се е наконтил в траур. Шът! Един от онези, дето съгрешиха срещу светлината^[133] но дойде денят, когато той ще съди света с огън и меч. Пфу! Ut implerentur scripturae.^[134] Изпей ми нещо тъжно. И запя медикът Дик на своя другар медика Дейви. Кълна се в Божите ташаци, че онова жълто лайно ей там на Мариън Хол е нашият пътуващ проповедник. Пророк Илия иде! Умит, избелен с кръвта на Агнеца. Треперете, вий виночерпци, джинопийци, пиячи и къркачи, треперете над жалките си съществувания! В ада ще горите, вий проклетници парясани, вий дебеловрати и нискочели, вий шопари безмозъчни, вий лукавооки хитреци, вий блъфьори и измамници, вий фалшиви тревоги и наднормени багажи! Елате да ви видя, вий трижди безчестни, трижди покварени, трижди чумосани подлеци! Александър Дж. Христос Дауи, който е огласил със зова си за спасение цялата планета от Фриско до Владивосток. Няма да откриете Бога Всевишен по евтини вариетета с голи гъзове. Не го търсете там! Не, Той е най-чудесното бизнес предложение, което можете да получите, стига да играете честно. Той е най-красивото, най-великото нещо, което може да ви се случи. Не забравяйте това! Търсете спасението си, измолете го от нашия цар Иисус. Трябва да станете на ранина, вий грешници, дето с поганци братувате и гледате с Бога да шмекерувате. Пфу! Няма да стане, ви казвам! В задния си джоб, приятелче, е скътал сироп за кашлица, примесен с пунш. Опитай го.

Бележки

[1] Кравите на Хелиос

Време на действието: десет часът вечерта. Място: родилният дом на улица „Холс“. Орган: утроба. Изкуство: медицина; Цвят: бял. Символ: майка. Техника: ембрионалното развитие.

Съответствия: родилният дом — остров Тринакрия (островът на Хелиос). Сестрите в родилния дом — Лампетия и Аретуза — дъщерите на Хелиос, които пасат неговите стада от свещени крави; Д-р Хорн — Хелиос. Плодовитостта — свещените крави. Мошеничеството в смисъл на неизпълнено обещание — избиването на кравите.

Епизодът представлява пародия на различни стилове проза, представени в хронологичен ред, като се започне от ранните англосаксонски писания, обикновено превод от латински, и се стигне до модерния жаргон. В едно свое писмо от 20 март, 1920 г. Джойс пише, че „Блум е сперматозоидът, болницата — утробата, сестрите — оплодената яйцеклетка, а Стивън — зародишът“. Поредицата повествователни имитации представлява метафора за процеса на литературно съзряване. Сред пародираните английски автори са: Томас Малори, елизабетинската проза, Бъниан, Пийпс, Стърн, готическият роман, Чарлс Лам, Самюъл Колридж, Маколи, Дикенс, Нюман, Ръскин и Карлайл. ↑

[2] Да вървим по посока на слънцето към улица Холс.^[3] ↑

[3] „Да вървим по посока на слънцето към улица «Холс»“ — тук Джойс смесва галски, английски и латински. Галското deshil, или deasil, или deisiol означава „надясно, по посока на часовниковата страна или към слънцето“; във фолклора се смята, че това е успешната посока, която носи късмет. Eamus на латински означава „да вървим“.

На улица „Холс“ се намира родилният дом, в който д-р Андрю Дж. Хорн е главен лекар.

Според Стюарт Гилбърт, един от тълкувателите на Джойс, трикратното повторение на молитвените призиви било типично за римските жреци, когато отдават почит на богинята на плодородието. ↑

[4] Това ужасно изречение би трябвало да звучи като буквален превод от латински, както и следващите три абзаца, нарочно направени да изглеждат объркани и неясни. Според замисъла на Джойс това е хаосът, предшестващ сътворението в еволюционен смисъл, или възбудата, предшестваща сношението в сексуален смисъл. Под този словесен хаос, когато добрият английски още не се е родил, се крие смисъл, който се свежда до това, че задължение на човека е да се плоди и размножава, затова келтите са развивали медицината като наука и са изградили домове за родилки, за да могат жените, независимо дали бедни или богати, да получават равни грижи при раждане. И че е достойно един народ по този начин да почита създаването на потомство. ↑

[5] Оттук нататък Джойс имитира англосаксонската ритмична, често римувана и подчертано алитеративна проза, която се свързва най-вече с името на Елфрик (ок. 955-ок. 1022), монах от Уинчестър, който черпи вдъхновение от латински църковни източници. Признат е за най-големият прозаик в староанглийската литература. ↑

[6] Оттук започва пародия на средноанглийски нравоучителни писания. Архаизирането на превода върви по линия на римуваната проза. ↑

[7] С това обидно име кръстоносците са наричали Мохамед, тъй като са гледали на него като на езически идол. ↑

[8] Това е ирландското име на Шотландия. ↑

[9] Според средновековните бестиарии еднорогът живеел хиляда години, но тук очевидно Стивън го обърква, може би защото е пиян, с митичния феникс, който изгаря, пак веднъж на хиляда години, и се възражда от собствената си пепел. ↑

[10] Първият епископ на Лион. Почитането му се свързва с известни предхристиянски обичаи, един от които представлявал изливане на вино върху изображение на неговите гениталии. Виното се оставало да вкисне и с така полученият оцет се лекувало безплодие. ↑

[11] Миризма на „цъфтеж лунен“, тоест на жена в менструация. Смятало се, че такава жена обладава способности за добро и зло. Към доброто спада способността й да лекува жени от безплодие. ↑

[12] Едното следва другото или с последващ резултат (лат.) ↑

[13] Има предвид църквата. ↑

[14] Рибарският печат или пръстен е всъщност папският печат. Свърза се с името на рибаря Петър, на когото Иисус казва: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си“. ↑

[15] Тук Стивън преиначава притчата: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му се отплати за неговото благодеяние.“ Притчи Соломонови, 19:17. ↑

[16] Оттук нататък започва пародия на елизабетински хроники в проза. ↑

[17] Герой от популярна балада, свещеник-опортюнист, който винаги се съюзява със силните на деня, дори променяйки религията си. Тук Стивън несъмнено намеква и за двуличието на папа Пий X (1835–1914), кой привидно продължава политиката на своите предшественици против окупацията на папските земи от страна на италианското правителство, но в същото време поддържа изключително приятелски отношения с него. ↑

[18] „Към теб прибягва всяка плът“. Псалом 64. ↑

[19] Св. Бернар (ок. 1091–1153), пръв абат на Клервоския манастир, богослов-мистик, влиятелен съветник на князе, епископи и папи. Особено много допринесъл за утвърждаване култа към Богородица. ↑

[20] „Всесилното прошение на Майка Божия“ (лат.) ↑

[21] „Девице-майко, щерка на сина си“ (ит.). Песен XXXIII, „Рай“, „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. ↑

[22] Тук има игра на думи с глагола „познавам“ в буквалния и библейския смисъл, като се намеква, че Светият дух е „познал“ Дева Мария по време на Христовото зачатие, а думите на Петър Пискатор (Рибар) с които се отрича от Иисус Галилееца („не зная, що говориш“) са в буквалния смисъл, но с тях той се отрича от този, който построява неговия дом, тоест църквата, оттук и асоциацията с детската песничка „Къщата, която Джак построи“. ↑

[23] „… тъй като господин Лео Таксил ни е казал, че онзи, дето я е докарал до това незавидно състояние, бил светият гълъб, поврага!“ (фр.) ↑

[24] Или… или (нем.) ↑

[25] „Че тайнството на цялата плътска сексуалност е познаваемо“ (лат.) ↑

[26] Пародия на монашеския обет за бедност, целомъдрие и послушание. ↑

[27] Пародия на „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.“ Йоан 15:13. ↑

[28] Титла на професор, чиято катедра е основана от някой от английските крале. ↑

[29] „Молете се, братя, за мен самия“ (лат.) — пародия на онази част от литургията, по време на която се събират волни пожертвувания. ↑

[30] Следващите няколко изречения представляват нещо като потпури от библейски фрази и цитати от католически требници. ↑

[31] Така се нарича старогръцкият превод на Стария завет, направен през III в. пр.Хр. Твърди се, че бил извършен за 72 дни от 72-ма преводачи, откъдето и името му. Бил е предназначен за елинизираните евреи в Александрия. ↑

[32] Марк Тулий Цицерон (106–43 пр.Хр.), римски оратор, прозаик и обществен деятел. Въпросното твърдение е от неговите „Тускулански беседи“. ↑

[33] Къде и как (лат.) ↑

[34] Детска игра, в която под празни шушулки от грах се скрива едно зърно и трябва да се познае къде е. ↑

[35] Визира се английската поговорка „a bird in the hand is worth two in the bush“, тоест „да изпуснеш питомното, за да гониш дивото“ или „по-добре врабче в ръката, отколкото заек в гората“, която тук е дадена в буквален превод: по-добре птичка в ръката, отколкото две в гората. ↑

[36] Старо ирландско поверие гласи, че ако ноктите на бебе се отрежат преди да е навършило годинка, тогава ще стане „лекопръсто“ или пък „с лепкави пръсти“. ↑

[37] Смърт на кравите (фр.) ↑

[38] Популярно забавление в елизабетинска Англия, когато в яма или заградена арена се пуска мечка и няколко кучета и за борбата между тях се събират залози. ↑

[39] Следва игра на думи, защото английското „bull“, освен „бик“, „бивол“, означава и „папски едикт“ или „була“. ↑

[40] Трилистната детелина е и национална емблема на Ирландия. ↑

[41] Спермацетовото масло наистина се е използвало при коронацията на английските крале. ↑

[42] В този абзац се правят намеци за различни английски крале с името Хенри, както и преглед на отношенията между папството, английските монарси и Ирландия. Отправна точка е папската була, за която стана дума по-горе. Тук изразът „баща на правоверните“ се отнася до Хенри VIII, който през 1521 г., доста преди да скъса отношенията си с Рим, пише трактат против тезисите на Мартин Лутер, което му спечелва и папската титла „Защитник на вярата“. Оттогава насам тя се предава по наследство на всички английски монарси в ролята им на глави на английската църква. ↑

[43] Тук Хенри VIII се преобразява в Хенри VII, който затвърдява господството си над Ирландия след известно отслабване на английския контрол по време на Войната на червената и бялата роза. През 1494 г. Англия започва провеждането на поземлена реформа в Ирландия, прилагайки собствените си закони за земеделската земя, които съсипват ирландските селяни. ↑

[44] Хенри VII отново се преобразява в Хенри VIII заедно с намеците за конфликта му с папа Климент VII (1523–1534), по повод отказа на папата да анулира брака му с Катерина Арагонска. ↑

[45] Протестантската църква обича да идентифицира римокатолическата църква като „голямата блудница, която седи на многото води“ и като „майка на блудниците и на земните гнусотии“. Откровение на св. Йоан 17:1-5. ↑

[46] Тоест незаконен наследник. ↑

[47] Тоест езикът, на който се пишат папските були (черковнолатински). ↑

[48] Веселия Роджър се нарича знамето на пиратите, което представлява бял череп с кръстосани кости на черен фон. ↑

[49] Допреди реформата от 1871 г. назначенията в британската армия са се купували. ↑

[50] Подобни имена се срещат често в злободневната изобличителна сатира на Ричард Стийл (1672–1719), особено в памфлетите му в „Татлър“ и „Спектейтър“. ↑

[51] Египетските обелиски са представлявали фалически символи, посветени на бога-слънце, и свързани с култа към плодородието. ↑

[52] „От такъв вид и толкова голяма е покварата на нашето поколение, о, граждани, че нашите матрони много повече предпочитат похотливото гъделичкане на галските полумъже пред натежалите тестиси и невероятните ерекции на римските центуриони“ (лат.) — пародия на стила на Цицерон. ↑

[53] Но, разбира се… и хиляди благодарности (фр.). ↑

[54] Букв. „търговец на плащове или пелерини“ (фр.), но трябва да се отбележи, че capote на жаргон означава и „презерватив“, както и това, че противозачатъчните средства са били забранени в Ирландия и единственият начин да бъдат доставени бил или на черно, или по пощата от Англия. ↑

[55] Оплодителят (фр.) ↑

[56] Това изобилие на френски изрази напомня не само за прозата на Лорънс Стърн, но и навика на Джордж Мур да изпъстря разговорите си с френски думи и изрази. ↑

[57] С него (фр.) ↑

[58] Архаична ругатня (букв. „сърнешка утроба“) (фр.) ↑

[59] Без майтап (фр.) ↑

[60] На жаргон „чадър“ означава „диафрагма“, тоест механично средство, нещо като халка, което навремето жените са използвали като средство против забременяване. ↑

[61] Има две неща (фр.). ↑

[62] Бременна (фр.), в случая бременност. ↑

[63] Думички (фр.) ↑

[64] Чужденец се отнася до евреина Блум. Изгонени през 1290 г., евреите се връщат отново на британските острови по времето на Кромуел и Чарлс II, като много бавно и на етапи се сдобиват с отделни граждански права: през 1723 г. вече имат право да свидетелстват в съда, през 1753 г. — да се натурализират, през 1830 г. — да членуват в граждански организации, през 1833 г. — да практикуват като адвокати, през 1845 г. — да се кандидатират за градски съветници и кметове, а през 1858 г. и за парламента. ↑

[65] В хералдиката пеликанът символизира Христос. ↑

[66] Очевидно се визира мастурбирането. ↑

[67] Виж Книга на пророк Йеремия 8:22. ↑

[68] Става дума за отпускането на помощи във Великобритания на жени, родили близнаци или тризнаци. ↑

[69] Означава, че плодът няма сърце (лат.). ↑

[70] Плод, който е мъртъв при раждането (лат.). ↑

[71] Липса на лице или недоразвито лице (лат.). ↑

[72] Конгестия е прилив на кръв в някоя част на тялото, а агнатия — липса на челюст или недоразвита челюст (лат.). ↑

[73] Внезапно раждане (нем.). Медицински термин за ненадейно или случайно предизвикано раждане. ↑

[74] На пръв поглед (лат.) ↑

[75] Част от припев на песен, в който се говори, че ако не можеш да си хванеш жена, тогава си вземи чист старец. ↑

[76] Лулата на Яков се наричала лула с порцеланова чашка във формата на човешка глава, която в случая се свързва с патриарсите, тоест с един от тримата отци или родоначалници на Израил: Авраам, Исаак и Яков. ↑

[77] Да бъде! (ит.) ↑

[78] Езеро, яма или място на мъртвите (лат.). Свързва се с Мъртво море. ↑

[79] Съзвездието Пегас (символ на поетическото вдъхновение), което изгрява, когато Дева започва да залязва. ↑

[80] Обичайно име на девойка в пасторалната поезия. Както са и имената на красавици и куртизанки в класическата поезия, като Лалаг, Хлое и Глицера по-долу. ↑

[81] Стафиди. ↑

[82] Измислена от Джойс дума, която на гръцки би трябвало да означава „пътуващ търговец на плодове“. ↑

[83] Тук Ленехан очевидно бърка Уилям Артър Бас, собственика на жребеца Скиптър, а не кобилата както е в текста, с неговия чичо Майкъл Бас, барон Бъртън, собственик на пивоварна и производител на бирата „Бас“. ↑

[84] По-горният абзац звучи като теософската проза на Джордж Уилям Ръсел — А. Е. Лунарната верига тук е зодиакът, а неговият първи дом — Овен, тоест „оранжевоогненият“ Марс, който е и първата планета, затова „Алфа“.

Етерен двойник пък е термин от теософията, според която човек се състои от „твърдо тяло“ и „етерно тяло или двойник“, които са магнетично свързани. ↑

[85] Тук „бдителният скитник“ очевидно е Блум, „образа“ е на Гърти Макдауъл, а Лафайет е името на известен дъблински фотограф, така че не може да става дума за „перо“. ↑

[86] Или Divinitatis Scepticus: Съмняващ се в божествеността. Тук, както и другите титли по-долу са дадени на измислен латински, много популярен сред студентите в младите години на Джойс. ↑

[87] Би трябвало да означава: Публичен рекламен агент. ↑

[88] Емпедокъл от Акрагант, Силиция. Но тук Джойс използва древното име на Сицилия, което е Тринакрия. ↑

[89] Имената са на действително съществуващи известни ембриолози или медици, работили в сферата на ембриологията. ↑

[90] Формативна тенденция или принцип (лат.) — термин на Аристотел от неговото произведение „Описания на животните“. ↑

[91] Щастливият, който лежи отдолу (лат.), тоест пасивната поза на жената, пак според Аристотел. ↑

[92] Би трябвало да означава: Доктор по хигиена и евгеника. ↑

[93] Изучаване на красотата или постигане на знания чрез съзерцание на красотата. ↑

[94] Би трябвало да означава: Бакалавър по проповеди и беседи. ↑

[95] Би трябвало да означава: Бакалавър по аритметика. ↑

[96] Тук Стивън, респективно Джойс, говори отново за Dio boia, тоест за онзи „бог-палач“, жесток бог, бог на гнева, в случая всеядно същество, който представлява силата, попарваща човешките въжделения. Среща се на няколко места в текста. ↑

[97] Това би трябвало да означава: С диплома по акушерство, бивш рицар на Ордена на Кралския колеж на медиците в Ирландия. ↑

[98] Тук Джойс видоизменя името на гръцкото божество Кронос, но очевидно пак става дума за стареца Време. ↑

[99] В християнското изкуство черешата е един от плодовете на рая и символизира благия характер на благословените, ето защо е и атрибут на Дева Мария. ↑

[100] „Всяка преходност“ — цитат от „Фауст“, втора част на трагедията. Така започва последният Chorus mysticus. Превод: Любомир Илиев; изд. „Атлантис“, 1999. ↑

[101] Последователи на Томас Малтус (1766–1834) — английски икономист, който проповядва регулиране на броя на населението в света, което според него се размножава в геометрична прогресия, докато средствата за съществуването му се умножават в аритметична прогресия, поради което препоръчва въздържане от брак и раждане, оправдава войните и епидемиите като фактор за намаляване на населението. ↑

[102] Виж Съдии Израилеви 6:36-37. ↑

[103] Брачна двойка от баладата „Щастливата стара двойка“ на Хенри Удфол. Двамата доживяват до дълбока старост и докрая са влюбени един в друг. ↑

[104] Перифраза на стих от елегията на Джон Дън „На любимата, която ще си ляга“, превод Кристин Димитрова; изд. „Обсидиан“, 1999. ↑

[105] „Доиш своята крава Злочестина. А сега пиеш сладкото мляко на вимето й“ (нем.). ↑

[106] Много известен цитат от „Макбет“, първо действие, пета сцена. ↑

[107] „Сега да пием за богините Партула и Пертунда“ (лат.). Римски богини съответно на раждането и на изгубената девственост. ↑

[108] Оттук нататък стилът навлиза в XX в. и се разпада на фрагменти от диалект, жаргон, реторика и всевъзможни варианти на английския, така както се говори в Западна Африка, Далечния Изток, Америка, Ирландия, негърски английски, кокни, нюйоркски жаргон, както и съвсем неправилен, неграмотен и неразбираем език. Присъстват още търсещият сензации вулгарен език на пресата и рекламата. Освен това репликите трудно се тълкуват (смисълът на част от тях става ясен чак в следващата глава) и е невъзможно да се каже със сигурност коя на кого от героите принадлежи. Интересно е да се отбележи, че жаргонните изрази тук са не само от XX в., но и от XVII в. ↑

[109] От израза bona fide — по съвест, съвсем искрено (лат.) В Ирландия този латински израз се употребявал за онези забавени по пътя туристи, които имали право на алкохол в заведенията и след законно определения за това час. Алкохол се сервирал до единайсет вечерта. ↑

[110] Обичайната благословия в края на всяка служба. Прави впечатление обаче, че е изпуснато et Spiritus Sanctus (лат.). ↑

[111] „Напред, мои деца“ (фр.). ↑

[112] Древноперсийска мярка за разстояние, станала известна от „Анабазис“ на Ксенофонт. ↑

[113] „Мама ме омъжи“ — началните думи на френска пиянска песен. ↑

[114] Тихо, тишина (лат.) ↑

[115] Свръхчовек (нем.) ↑

[116] Широко известни лекове против махмурлук. „Прерийна стрида“ например представлява жълтък, подправен с кетчуп, оцет, лимонов сок, червен пипер, сол и сос „Табаско“. ↑

[117] По името на лорд Ардилон, един от собствениците на пивоварната „Гинес“. ↑

[118] Използва се, когато човек не иска да лъха на алкохол. ↑

[119] „Пандемос“ означава „на всички хора“. ↑

[120] Моята любов, моята чашка (ирл.) ↑

[121] Всички ще пием от зелената отрова (абсент) и всяка коза за свой крак (лат.). ↑

[122] На английски думата е onion „лук“, а не пастърма — с нея полицаите проверяват дали си пиян и дали заваляш думите. ↑

[123] Довиждане на компанията (фр.). ↑

[124] Главният герой в „Пътят на поклонника“ от Джон Бъниан (1628–1688). ↑

[125] За ваше здраве! (фр.) ↑

[126] Герой от американски комикси. ↑

[127] През 1897, по време на юбилея на кралица Виктория, тя раздала храна на бедните в Дъблин, но порциите овнешко били толкова оскъдни, че оттогава в езика е останал и ироничният израз „юбилейна мръвка“. ↑

[128] Търговското наименование на телешка супа на прах. ↑

[129] Става дума за лудницата в Ричмънд. ↑

[130] Виж ти, виж ти (фр.). ↑

[131] Името на белгийски автомобилен състезател. ↑

[132] „Да тържествуват светиите в слава, и да се радват върху леглата си.“ (лат.). Псалом 149:5. ↑

[133] Виж бел.21, гл.2. ↑

[134] „За да се сбъдне реченото в Писанието“ (лат.). Йоан 19:24. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Джойс Одисей (14)

Метаданни

Данни

Одисей

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.[1]

Джеймс Джойс
Одисей (14)

14.^[1]