Тъкмо когато гледах как да убия времето си в разговори със стария Трой от Дъблинското столично полицейско на ъгъла на Арбър Хил, та точно там, откъде се пръкна един мамка му и коминочистач и за малко да ми извади окото със стълбищното си снаряжение. Обърнах се да му тегля една и в същия миг кого, мислиш, виждам да се шляе по Стоуни Батър? Самият Джо Хайнс.

— Ей, Джо — викам му аз, — как я караш? Видя ли, мамка му, оня коминочистач как щеше да ми извади окото с бодливата си четка?

— Черен коминочистач е на късмет — подхвърля ми Джо. — Кой е оня мухльо, с когото разговаряше?

— Старият Трой бе — викам му, — от полицията. — Дали да не дам под съд тоя, дето и без това пречи на движението с черните си четки и стълби?

— А ти к’во търсиш по тия ширини? — попита Джо.

— Белята си търся — викам му. — Навърта се тук един хубостник, голям хитрец значи, оттатък гарнизонската църква живее, на ъгъла на Чикън Лейн — старият Трой тъкмо за него ми пусна интифа — разправя наляво-надясно, че има коскоджамити ферма в графство Даун и, видиш ли, използвал го като коз, за да задигне сума ти чай и захар, уж на разсрочено плащане по три шилинга на седмица, от един поплювко на име Моузис Хърцог, ей там, на улица Хейтсбъри.

— От коляното на обрязаните значи — рече Джо.

— А-ха — отвръщам аз. — Връхчето му клъцнато. Та старият негодник се вика Герахти. От две седмици вече го стискам за гушата, ама не мога и едно пени да му изстискам.

— Значи, сменил си поминъка? — пита Джо.

— Ами — викам му. — Как паднаха силните^[2]! Бирник, братче, събирач на несъбираеми дългове. Но този специално е най-закоравелият пладнешки разбойник; като види сипаничавото му лице и дъждът предпочита да си кюта. Кажи му, ми вика значи, ако му стиска, ми вика, щом се пише толкова сербез да те праща тук час по час, ми вика, че ако продължава да я кара така, като едното нищо ще го призова пред съда за упражняване на търговска дейност без лиценз. И после взе да си тъпче търбуха до пръсване! Божичко, как да не се смееш. А еврейчето къса дрехи, скубе коси, хапе лакти. Изпи ми всичкия чай. Излапа ми захарчицата. И не ще да плаща, това са си мои парици.

За устойчиви хранителни продукти, които не подлежат на разваляне, закупени от Моузес Хърцог, живущ на улица Сейнт Кевин Пърейд номер 13, община Уд Кий, търговец, наричан по-долу продавач, продадени и предоставени на Майкъл Е. Герахти, благородник, живущ на улица Арбър Хил номер 29, град Дъблин, община Аран Кий, рентиер, наричан по-долу купувач, а именно: пет фунта първокачествен чай по три шилинга за фунт и три стона^[3] захар на кристали и пудра по три пенса за фунт, гореспоменатият купувач дължи на гореспоменатия продавач една лира, пет шилинга и шест пенса стерлинги за получената стока, която сума трябва да бъде изплатена от гореспоменатия купувач на гореспоменатия продавач на едноседмични вноски — на всеки седем календарни дни — от по три шилинга и нула пенса стерлинги. Гореспоменатите устойчиви хранителни продукти, които не подлежат на разваляне, не могат да се залагат, нито да се предоставят като гаранция, нито да се продават или прехвърлят на друг от страна на гореспоменатия купувач, а трябва да останат в наличност и да се съхраняват като единствена и изключителна собственост на гореспоменатия продавач, от която той може да се освободи само по силата на собствената си добра воля или нареждане, докато гореспоменатото количество бъде надлежно изплатено от гореспоменатия купувач на гореспоменатия продавач по начина изложен по-горе, за което с настоящето се споразумяха на днешната дата гореспоменатият продавач, неговите нагледници, заместници, попечители и правоприемници, от една страна, и гореспоменатият купувач, неговите наследници, заместници, попечители и правоприемници, от друга страна.

— Я кажи, да не си станал въздържател? — попита го Джо.

— Ами в интерес на истината, вече не пия между отделните пиенета — отвърнах.

— К’во ще кажеш да наминем при нашия приятел, ей така, от едното уважение? — вика Джо.

— И кой е той? — питам. — Намира се в пресветия Откачалник, нали му се откова дъската, на бедния.

— И сега се налива със собствената си урина, а? — вика Джо.

— Абе… — отвръщам. — Все разреждаше уискито с вода и тя му отми мозъка.

— Дай да ходим при Барни Кърнан — подкани ме Джо. — Трябва да се видя с гражданина^[4].

— Тогава да вървим към Барни, Барни балсам за душата — викам аз. — Казвай, Джо, к’во ново под слънцето?

— Ама между нас да си остане — споделя Джо. — Идвам от една среща в хотел Сити Армс.

— И за какво беше? — питам го.

— Среща на всички търговци на добитък — отвръща Джо, — във връзка с шапа. Искам да му подшушна на гражданина за какво всъщност става дума.

Минахме покрай казармата Линънхол, по уличката зад сградата на гражданския съд, и си приказваме за едно-друго. Бива си го Джо, ама само когато джобовете му са пълни, което почти не се случва. Божичко, не мога да се отърва от мисълта за този хитър хубостник Герахти, пладнешкия разбойник. И дето вика, че оня търгувал без лиценз.

В красивия Инисфайл^[5] се намира една земя, свещената земя на Мичан. Издига се там висока кула и друмниците отдалеч я виждат. Спят там, почиват велики мъртъвци, така живи, както приживе са спали, все войни и принцове със знатно потекло. Красиво кътче сред бълбукащи потоци, в които какво ли не се въди, там в игра се забавляват то писии и шарани, то камбала и треска, то млада сьомга и калкан и какво ли още не, все местни обитатели на водното царство, толкоз многобройни, че не могат да бъдат изброени. Под напора на нежния ветрец откъм запад, откъм изток също, високите върхари размахват в най-различни посоки красивия си здрав листак, снага покланя кленът, ливанският кедър, неспокойният чинар, евгеническият евкалипт и други красавци на дървесното царство, с които тази земя изобилства. Гиздави девойки са приседнали под сянката на снажни дървеса, пеят песни, нежните им пръсти небрежно си играят с лъскаво злато лъчисто, а край тях: сребристи рибки скачат ли, скачат, херинги дружки, улов голям от змиорки, малките бебета на треската, кошници, плетени гъсто, пълни с блещукаща лястовича риба, алено греят морски съкровища, жужат насекоми. Герои идат от през девет земи тях да ласкаят, от Елбана^[6] до Слийвмарджи, ненагледни принцове от разкъсалия оковите Мънстър, още от доблестния Конахт, от Ленстър, любезен и лъскав, от земята на Круахан и красавицата Арма^[7], от благородния Бойл, принцове, синове на крале.

Издига се там сияен дворец с покрив от кристал искрометен, виждат го отдалеч мореплаватели, дето кръстосват морската шир с тримачтови барки за целта построени, а по-нататък стадата най-гойни, първите плодове на земята са уем налог, при О’Конъл Фицсаймън право отиват, старейшина пръв, потомък на стари старейшини. И по-нататък ей ги на, коли претоварени с плодородието на полята, кошници с карфиол, плоски платформи, накамарени със спанак, ананаси ли не щеш, сочни пъпеши ли, планини от домати, хребети със смокини, бразди безмерни с бяла ряпа засадени, кръгли картофи и редици къдраво зеле с цветовете на дъгата, Йорк и Савой, и подноси с главички лук — перлите на земята, кошници с гъби, и жълтеещи тиквички, секирче ли не щеш, ечемик ли, рапица ли, червени, зелени, жълти, кафяви, ръждиви, сладки, големи, горчиви, зрели-презрели ябълки сочни, още ягоди, кошници с цариградско грозде препълнени — месесто, хрупкаво, — ягоди за устните на принцове достойни, и малини от стъблата кимат.

— Ако му стиска, вика, щом се пише толкова сербез. Я ми ела насам, Герахти, ти, проклетнико разбойнишки през девет планини в десетата!

И ето отправят се на път стада безбройни, овни водачи със звънки чанове отпред, бели обагнени овци, стригани кочове, шилета и годиначета, гъсочета с пухкаво оперение, млади кастрирани добичета, хроми, хъхрещи кобили, шути телета, дългорунни гойни овчици, на Къф най-добрите юници, още шугави мъници, свине-майки, за бекон шопари и какви ли не знатни свине, на Ангъс юниците, шутите волове от чист сой неподправен, прекрасни, с отличия накичени млечни крави и говеда; и навред едно се чува: копитен тропот, кудкудякане и рев, мучене, блеене, вой, грухтене, ръмжане, цвилене, хрупане, дъвчене, овце и прасета, тежкокопитни крави от пасбищата на Лъш и Ръш, на Карикмайнс и от поточестите долини на Томонд, от хребетите на Маккиликъди, от непристъпната и горда Шанън, Шанън непроницаемата, и от облите хълмове в земята на народа на Киър, с вимета, натежали от гъсто мляко, късове масло и бяло подсирено мляко, кожи одрани и агнешки предници, бушели зърно, длъгнести яйца стотици, разни по големина, а по цвят от ахатени до тъмнокори.

Влязохме в кръчмата на Барни Кърнан и там, не ще и дума, гражданинът се е свил в едно кьоше и води задушевно интимен разговор със себе си и с гадния си крастав помияр на име Гариоуен, чака небето да се отвори и да му цръкне пиячка.

— Ето го и него — викам аз, — в бърлогата си сред творчески хаос, с пълна чаша и камари бумаги, за каузата работи човекът, работи и милее.

Подлият помияр изръмжа сърдито, ала тъй, че тръпки да те побият. Би било голямо обществено благо да се отнеме животът на това неблагодарно псе. Знам със сигурност, че веднъж изръфал наполовина панталоните на един полицай в Сантри, който се появил със синя хартийка^[8] във връзка с някакво невъздържано поведение в нарушение на обществения ред.

— Стани и джобовете обърни! — провиква се той.

— Тъй вярно, гражданино — отвръща му Джо. — Тук сме само приятели.

— То едни приятели — подхвърля той.

После потри око със свитата си в юмрук ръка и вика:

— Какво смяташ за днешните времена?

Досущ като разбойниците едно време, същи Рори от планината^[9]. Но Джо се не плаши, знае си урока.

— Пазарите се съживяват — казва той, пъхна ръка в джоба и оттам бързо я вклинява в чатала си.

Гражданинът шляпна коляното си и изкоментира:

— Това е само заради войните навън, скъпи.

Джо навира и палеца в джоба си, пък му вика:

— Заради амбициите на руските тирани^[10].

— Така ли мислиш? Джо, стига смешки — викам му аз, — така съм прежаднял, че и половин крона няма да ми стигне.

— Гражданино, за теб какво? — пита Джо.

— Ирландско вино^[11] — отсича, без да се замисли.

— А за теб? — пита Джо.

— Присъединявам се към мнението на преждеговорившия — викам аз.

— Тери, три халби — провиква се Джо. — Как е старото ти сърце, гражданино?

— По-добре отвсякога, цъка като часовник — кимва той. — А ти, Гари, как мислиш? Ще победи ли нашата кауза? А, кучето ми?

И с тези думи стисна рошльото за врата, Боже, с такава сила, че за малко да го удуши.

Фигурата на мъжа, седнал върху огромен камък в основата на кръгла кула^[12], бе широкоплещеста, дълбокогръда, якокрака, честноока, рижокоса, луничаволика, рунтавобрада, широкоуста, голямоноса, пипонестоглава, глухогласа, голобедра, тъмноръка, космокрака, червенобузеста и мускулеста, фигура на герой. Раменете, аршин и половина от единия край до другия, планинарските му каменисти колене, както и останалата част на тялото му, или по-точно онова, което се виждаше от него, бяха покрити със светлокестеняви остри косми, по цвят и твърдост наподобяващи планински прещип (Ulex Europaeus). Ширококрилите ноздри, от които се подаваше същата бодлива четина, бяха така просторно обемисти, че в пещерния им мрак дори полска чучулига би могла да свие гнездо. Очите, в които усмивката и сълзата вечно се бореха за надмощие, имаха размера на едър карфиол. Силна струя от топъл дъх лъхаше на равни интервали от бездънната паст на устата му, докато якият кънтеж от вибрациите на гигантското му сърце думкаше така гръмко, че земята, върхът на високата кула и още по-високите зидове околовръст се тресяха и трускаво му припяваха в ритмичен резонанс.

Носеше дълга дреха без ръкави от наскоро одрана волска кожа, която стигаше до коленете му и най-паче приличаше на нещо като свободен шотландски килт, пристегнат в кръста с пояс, изплетен от слама и шавар. Отдолу се подаваха тесни панталони от еленова кожа, грубо пришити надве-натри с въдичарско влакно. Долните му крайници бяха увити във високи болбригански гети, боядисани в цвета на розов лишей, а стъпалата бяха подковани със здрави калеври от щавена волска кожа, с връзки от трахеята на въпросното животно. От пояса му висяха редица морски камъчета, които подрънкваха при всяко движение на колосалната му снага, а върху тях бяха гравирани с примитивно, ала все таки удивително умение племенните образи на много ирландски герои и героини от древността, като Кухулин, Кон от Стоте битки, Ниал на Деветимата заложници, Брайън Кинкорски, Малахия Велики, Арт МакМъра, Шейн О’Нийл, отец Джон Мърфи, Оуен Роу, Патрик Сарсфийлд, Червенокосият Хю О’Донъл, Червенокосият Джим Макдърмът, Согарт Оуен О’Грони, Майкъл Дуайър, Франси Хигинс, Хенри Джой Маккракън, Голиат, Хорас Уийтли, Томас Конеф, Пег Уофингтън, Селският ковач, Капитан Лунна светлина, капитан Бойкот, Данте Алигиери, Христофор Колумб, свети Фърса, свети Брендън, маршал Макмахон, Карл Велики, Тиоболд Улф Тоун, майката Макавеева, Последният мохикан, Кастилската роза, Мъжът голуеец, Мъжът, който обра банката в Монте Карло, Защитникът на клисурата, Жената, която не пощя, Бенджамин Франклин, Наполеон Бонапарт, Джон Л. Съливан, Клеопатра, Моята любима вярна, Юлий Цезар, Парацелз, сър Томас Липтън, Вилхелм Тел, Микеланджело, Хейс, Мохамед, Ламермурската невеста, Петър Отшелника, Питър Псевдоприсъдника, Смуглата Розалинда, Патрик У. Шекспир, Брайън Конфуций, Мурта Гутенберг, Латрицио Веласкес, капитан Немо, Тристан и Изолда, Първи принц Уелски, Томас Кук & Син, Храбрият войник, На целувките отдаден, Дик Гърпин, Лудвиг Бетовен, Краснокосата девойка, Хийли Патешката походка, Ангъс Отшелника, Доли Маунт, Сидни Пърейд, Бен Хаут, Валентин Грейтрейкс, Адам и Ева, Артър Уелзли, Бос Кроукър, Херодот, Джак Големия убиец, Гаутама Буда, Лейди Годайва, Лилията на Киларни, Балор Злоокия, Савската царица, Ейки Нагъл, Джо Нагъл, Алесандро Волта, Джеремая О’Донован Роса, Дон Филип О’Съливан Беър. Насочено напред островърхо гранитно копие стърчи от едната му страна, а в нозете му почива див звяр от кучешкото племе, чието хрипкаво похъркване показва, че е потънал в неспокоен сън, предположение, потвърдено и от дрезгавите му, сподавени изръмжавания и спонтанни гърчове, които господарят му успокоява от време на време с гальовни удари на тежката си сопа, грубо издялана от палеолитен камък.

Както и да е, Тери донесе трите поръчани от Джо халби, при което погледът ми се кръстоса, като го видях да изважда цяла златна лира. Няма майтап, Бог ми е свидетел. О, каква красота!

— Там, отдето я взех, има и още — вика той.

— Да не си обрал кутията с помощи за бедните, а Джо? — питам го.

— Избачкал съм я с пот на чело — отвръща Джо. — Масонецът ми пусна интифа.

— А, видях го и аз, малко преди да срещна теб — казвам му аз. — Шляеше се по Пил Лейн и Гръцката улица, пулеше рибешките си очи по витрините на рибарници.

Кой върви из земята на Мичан, нагизден с траурни доспехи? О’Блум, синът на Рори: това е той. Страх не познава душата му разсъдлива: такъв е този син на Рори.

— Защото старицата на улица Принс — обади се гражданинът — е орган субсидиран^[13]. На партията, дето се е клела в парламента^[14]. И погледни го само тоз презрян парцал — вика той. — Погледни го само — вика той. — Нашият ирландски Индипендънт^[15], моля, заповядайте, основан от Парагнел, за да бъде приятел на работника. Чуйте само колоната с имената на новородени и покойници във вестника, който се бори за ирландска независимост, моля ви се, както и с имената на годеници и младоженци.

И той започна да ги изчита:

— Гордън, Барнфийлд Кресънт, Ексетър; Редмейн от Ифли, Сейнт Анон Сий, съпруга на Уилям Т. Редмейн, роди син. Как ви се струва, а? Райт и Флинт, Винсънт и Гилет на Рота Марийн, дъщеря на Роса и покойния Джордж Алфред Гилет, Клапам Роуд 179, Стокуел, Плийуд и Ридсдейл в Сейнт Джуд, Кенсингтън, венчани от негово преподобие, д-р Форест, декан на Устърската епархия, а? Иде ред на покойниците. Бристоу, Уайтхоллейн, Лондон: Кар, Стоук Нюингтън, от гастрит и болно сърце; Триперидж, Моут Хаус, Чепстоу…^[16].

— О, тоя го познавам — обади се Джо, — от горчив опит.

— А пък моят трипер беше без „идж“. Димси, съпруга на Дейви Димси, покойник, от Адмиралтейството; Милър, Тотнъм, на осемдесет и пет; Уелш, дванайсети юни, улица Канинг трийсет и пет, Ливърпул, Изабела Хелън. И на това му викат национален всекидневник! Да ме хванат за долуувисналия! Това може Мартин Мърфи, това списва мошеникът от Бантри!

— Абе, остави — взе да го успокоява Джо, докато ни подаваше пиячката. — Слава на Господа, че поне тия са ни изпреварили. Изпий си лекарството, гражданино!

— Това и ще направя — отвърна достойният човек.

— Наздраве, Джо — викам му аз. — И на всички опечалени.

Ааа! Ооо! Млъкни, уста! Как бях загорял за една халбица. Бог ми е свидетел, чух я как изклокочи радостно в стомаха ми и мигом ме помаза, та белки живна.

Виж ти, кой се появи, докато другите сърбаха еликсира на отрадата: млад пратеник на боговете влетя набързо, лъчезарен като небесното светило, миловиден младеж, а зад гърба му се видя как с достолепен вървен и външност отмина възрастен мъж, подмишил свещените скрижали на закона, а подире му щъпа ли, щъпа неговата лейди и съпруга, дама от най-знатно потекло, най-красива сред жените.

Малкият Алф Бъргън се усука край вратата и се скри в спретнатото сепаре зад бара, като се превиваше от смях, и кой, мислиш, седеше там в ъгъла, дето не го бях забелязал досега — ами самият Боб Доран подхъркваше пиянски, сляп и в несвяст за останалия свят. Не разбрах какво става, а Алф продължаваше да прави знаци към вратата. И к’во виждам, мамка му, оня ваджишки стар клоун Денис Брийн по домашни пантофи с две коджа книги, пъхнати под мишницата, а жена му, нещастната клета женица, подрипва подире му като пудел, сякаш й припарва под нозете. Алф направо щеше да се пръсне от смях.

— Погледни го само! — вика. — Самият Брийн. Шляе се из цял Дъблин с картичка от не знам кой си, в която пише едно П.И. и вече е хукнал да завежда дело за кле…

И пак се присви надве.

— За какво? — попитах.

— За клевета — ми отвръща, — за компенсация от десет хиляди лири.

— О, по дяволите!

Мамка му и помиярът, така се разръмжа, че косите ти да настръхнат, сякаш а-ха и пришествието иде, ала гражданинът го срита в ребрата и строго го изшътка:

— Шът, мерзавецо!

— Кой е тоя, бе? — попита Джо.

— Брийн, бе — вика му Алф. — Беше при Джон Хенри Ментън, после се отби при Колис & Уорд, после попадна на Том Рошфорд, който го прати за зелен хайвер, като го посъветва да отиде право при заместник-шерифа. О, мамка му, всичко ме заболя от тоя смях. П.И.: песента ти е изпята. Дългия го изгледал като пет нови парици и сега чалдисаният въртоглавец е тръгнал към улица Грийн да търси въпросния служител.

— А Дългия ти Джон кога ще беси оня от Маунтджой^[17], а? — попита Джо.

— Бъргън! — Боб Доран явно се събуди. — Това Алф Бъргън ли е?

— Самият той — отвърна му Алф. — Да беси ли? Чакай да ти покажа. Ей, Тери, дай по едно малко. Боже, тоя изкуфял глупак! Десет хиляди лири. Трябваше да видиш как го изгледа Дългия Джон. Песента…

И пак се присви от смях.

— Какво толкова се смееш? — попита го Боб Доран. — Това ти ли си, Бъргън?

— Побързай Тери, момчето ми — провикна се Алф.

Терънс О’Райън го чу и мигом довтаса с кристална чаша, преливаща от пенлив, черен като абанос портер, който близнаците-благородници Бирайва и Бирардилон^[18] варят открай време в божествените бирени казани, хитри и лукави като синовете на безсмъртната Леда. Защото знаят как да събират сочните плодове на хмела, да ги трупат, подбират, мачкат, варят, докато хубаво се омеси горчивият им сок и стане на шира, която тургат върху свещения огън и край него бдят, няма ден, няма нощ, двамата големи хитреци, господари на казана.

Тогава галантният Терънс поднася, според обичая роден, еликсирния нектар и предлага кристалната чаша на всеки друмник прежаднял, самата рицарска галантност е той и красота с тази на безсмъртните единствено сравнима.

Ала той, младият вожд на всички О’Бъргън, не търпи да бъде надминат по великодушие на делата, затуй на мястото и на мига с грациозност дивна подхвърли пени, от бронз най-скъпоценен изковано. Върху монетата, изсечена с майсторство голямо, гравиран е образът на кралица с вродена монархическа осанка, издънка на рода от Брънсуик, Виктория по име, Нейно най-превъзходно Величество, по Божията воля владетелка на Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия, на британските доминиони отвъд морето, кралица, защитничка на вярата, императрица на Индия; тя, която юздите на властта държи, победителка над безчет народи, е всеобичана, защото я познават и обичат от изток-слънце до заник-слънце хора безброй: бледи, тъмни, румени и етиопци черни.

— Какво прави отвън, мамка му и масонецът — попита гражданинът, — какво се щура напред-назад като обран евреин?

— Къде, бе? — пита Джо.

— Ето — рече Алф и подхвърли мангизите. — Като говорим за бесене ще ви покажа нещо, от което очите ви ще се съберат. Писма на палачи Само гледай.

И измъкна от джоба си цяла ръкойка писма и пликове.

— Това някакъв майтап ли е? — питам аз.

— Няма майтап бе, честен кръст — вика Алф. — На чети, сам ще видиш.

Джо взе писмата.

— На кого се смеете, а? — провикна се Боб Доран.

Мигом усетих, че нещата ще се разсмърдят. Боб е непредвидим чешит, особено когато портерът го плакне отвътре, затова се обадих:

— Алф, как я кара Уили Мъри?

— Нямам представа — отвърна Алф. — Но го видях преди малко на улица Кейпъл заедно с Пади Дигнъм. Само че се бях забързал подир…

— Какво! — изрева Джо и хвърли писмата. — С кого?

— С Дигнъм — отвърна Алф.

— За Пади ли говориш? — попита Джо.

— Точно така — рече Алф. — Защо?

— Не знаеш ли, че той е мъртъв? — попита Джо.

— Пади Дигнъм мъртъв? — попита Алф.

— Да — вика Джо.

— Чакай бе, видях го преди има-няма пет минути — вика Алф, — цял-целеничък.

— Кой умрял, бе? — обади се Боб Доран.

— Тогава си видял духа му — подхвърли Джо, — да пази Господ!

— Какво? — провикна се Алф. — Иисусе Христе, ама няма и пет… Не може да бъде!… И Уили Мъри беше с него, двамата с него вървяха към какмусевикаше… Не, значи. Викаш, Дигнъм не е между живите?

— Какво за Дигнъм, бе? — пак се обажда Боб Доран. — Какво приказвате за него?…

— Мъртъв! — изохка Алф. — Друг път! Мъртъв, колкото и вие сте мъртви.

— Може и така да се каже — обади се Джо, — но тази сутрин си позволите само него да погребат.

— Пади ли бе? — Алф не можеше да се начуди.

— А-хъ — рече Джо. — Плати си данъка на майката природа, нека Бог бъде милостив към него.

— Иисусе Христе! — рече Алф.

Изглеждаше доста ошашавен.

В мрака се усети как две спиритически ръце изпърхаха и когато молитвената тантра бе насочена правилно, бледо, ала все по-ярко сияние от червеникава светлина изплува плавно с проясняващи се очертания и ето че се появи духът на безплътния двойник, съвсем като жив, благодарение на ореола от трептящи лъчи, обрамчи горната част на главата и лицето. Така връзката бе осъществена посредством хипофизата^[19], както и с помощта на огненооранжеви и аленеещи лъчи, които излизаха от сакралната област и слънчевия сплит. Като се обърнаха към него със земното му име и го попитаха за нахождението му в небесните селения, той отвърна, че се намира на пътя към pralaya или обратно, ала все още му предстояли изпитания в ръцете на някои кръвожадни същности, обитаващи по-низшите астрални нива. В отговор на въпрос за първите му възприятия в отвъдните предели на смъртта, той поясни, че преди виждал неясно, като в огледало^[20], но онези, които били вече минали в по-високи нива, се радвали на новооткрилите се пред тях възможности за атманско развитие. Запитан дали животът там напомня нашия, когато сме в плът и кръв, той отговори, че чувал от по-стари тукашни кримки, че духовните им обиталища са снабдени с всички модерни удобства, като например телефаяна, асансаяна, водаяна, тоалетаяна, и че най-висшите адепти били изцяло потънали в чувствена сласт от най-чисто естество. Но когато веднъж поискал чаша суроватка и тя му била поднесена, подействала му утолително. Попитан дали иска да предаде някакво послание към живите, той веднага се възползвал от случая и призовал онези, които все още не са на правата страна на майя, да се приобщят към верния път, защото в тамошните божествени: реди се говорело, че Марс и Юпитер са се развилнели в източните сфери, където господства овенът, а там той има и сила, и власт. На въпроса дали покойникът има някакви специални желания, отговорът бил: Поздравяваме ви, земни приятели, вие, които все още обитавате бренната обвивка. И нека К.К. да не прекалява с хвалбите. Впоследствие беше установено, че К.К. се отнася до господин Корнелиус Келъхър, управител на добре известното погребално заведение на господата Х. Дж. О’Нийл, личен приятел на покойника, който отговарял за подготовката и извършването на самото погребение. На сбогуване покойникът помоли да предадат на скъпия му син Патси, че другата обувка от чифта, която търсел, в момента се намира в малкия скрин в пристроената стая и че целият чифт трябва да се даде на Кълън, за да смени само подметките, тъй като токовете били още здрави. После сподели, че това не му давало мира в сегашното му обиталище и настоя желанието му да бъде непременно предадено.

В ответ получи уверения, че въпросът ще бъде уреден, след което бе потвърдено и общото задоволство от тази среща.

Няма те веч сред смъртните: О’Дигнъм, син на нашето утро. А как леко тичаше сред орловата папрат: Патрик Лъчистото чело. Плачи, Банба, развилней своя вятър, вий и вихрувай. О, океане, вдигни, пришпори си вълните.

— Ей го пак — обади се гражданинът, — стои и зяпа.

— Кой, бе? — питам аз.

— Блум, бе — казва той. — От десет минути стои като на пост и патрулира отвън.

О, мамка му, наистина физиономията му ту наднича, ту изчезва.

Малкият Алф беше като в шок. Повтаря, че не можел да повярва.

— Иисусе Христе! — вика. — Мога да се закълна, че беше той.

А Боб Доран, с килната на тила си шапка, който, пийне ли, се превръща във фиркано перекенде, се провикна:

— А кой е казал, че Христос е готин?

— Моля! — озъби му се Алф.

— Е, може ли да е готин един Христос — продължи Боб Доран, — дето ще ни отнеме на нас клетия и най-добър Уили Дигнъм, а?

— Я стига! — отвърна му Алф в опит да отмине темата. — Поне ядовете му свършиха.

Ала Боб Доран не млъква.

— Казвам ти, копеле е, щом е посегнал да ни отнеме клетия и най-добричък Уили Дигнъм.

Тери се приближи и го потупа успокоително, колкото да млъкне, каза му, че не иска да чува такива приказки в едно почтено и лицензирано заведение. При което Боб Доран се разциври още по-неутешимо за Пади Дигнъм, не можеше да преглътне липсата му.

— Най-хубавият човек — вика и се сополиви, — най-чистият човек като характер.

Сълзи напират в твоите очи. И продължава само глупости да дрънка. По-добре да се прибере вкъщи при малката си кучка, при сомнамбулката, за която се ожени за Муни, дъщерята на заместник-шерифа. Майка й я пържеше в една стая на улица Хардуик, където тя непрекъснато се шляела нагоре-надолу по стълбищните площадки, така ми каза Бантъм Лайънс, и току цъфне в два през нощта както майка я е родила, да си излага голотиите на показ, леснодостъпна за всякакви клиенти — и знатни любимци, и простосмъртни лекета.

— Най-благородният, най-истинският — продължи той. — И вече го няма, бедния ми любим Уили Дигнъм, бедния ми любим Уили Дигнъм.

Потънал в печал, с натежало сърце продължи да оплаква загубата на това слънчице небесно.

Старият пес Гариоуен се разръмжа отново, този път срещу Блум, който колебливо се вмъкваше през вратата и гледаше на чорчик.

— Хайде, влизай, няма да те изяде — извика му гражданинът.

Блум влезе, без да откъсва рибешките си очи от звяра, после попита Тери дали Мартин Кънингам се е мярвал насам.

— О, Иисусе, мъко моя! — провикна се Джо, докато изчиташе едно от писмата. — Чуйте това, само го чуйте!

И започна да чете на глас.

Ул. Хънтър №7, Ливърпул

Ду Началника на пулицейското управление в Дъблин

Дъблин

Имам чест, сър, да ви предложа на вниманието моите ослуги в споменатия неприятен случай. Убесвал съм Джо Ган в затвора Бутъл на 12 февруари 1900 и още съм убесвал…

— Покажи бе, Джо, дай да видя — викам аз.

— … редник Артър Чейс за долнуто обийство на Джеси Тилсит в затвора Пентънвил и пумагах при убесването на…

— Боже Господи! — не се сдържах.

— … когато Билингтън убеси ожасния обиец Тоуд Смит…

Гражданинът посегна да вземе писмото от ръцете му.

— Чакай, бе! — извика му Джо. — Знам му цаката как да метна примката, щото да не се измъкне иучаквам вашия благуположителен отгувор, моите пучитания, сър, тарифата ми е пет гвинеи.

Х. Ръмболд

Майстор-бръснар

— Бръснар и варварско ваджишки варварин при това — рече гражданинът.

— И гадните му писания на тоя главорез — вика Джо. — Алф, махай ги от мен, да не ги виждат очите ми. Здрасти, Блум — провикна се, — к’во ще вземеш?

И двамата взеха да спорят по въпроса. Блум настояваше, че не ще, че не може, да го извини, че не иска да го обиди и така нататък, но накрая кандиса и рече добре, ще взема една пура и толкоз.

— Тери, подай насам едно парче от най-смрадливите — провикна се Джо.

И Алф заразправя за един друг, дето пристигнал с траурна визитка, цялата обрамчена в черно.

— До един са бръснари — рече той, — все родом от черните недра, готови да обесят и собствения си баща за пет лири плюс платени пътни разноски.

И взе да ни разказва как отдолу чакат още двама мъжаги, които, щом обесникът падне, го хващат за петите и здравата го дръпват надолу, за да се удуши едно хубаво, след което нарязват въжето на части и продават парчетата за по няколко шилинга на глава.

В черните недра обитават и чакат сгоден случай ехидните рицари на бръснача. Грабват сатанинското си ласо: е-хуу, и повеждат към Ереб^[21] всяка жива твар, оцапала се с кърваво злочинство, защото Бог е казал, че за чадата Божии няма друг начин да изкупят вината си.

И подхванаха разговор за смъртното наказание и, разбира се, Блум взе да пита защо е нужно, и по каква причина, и с каква цел и всички останали невъобразими глупости, а старият пес не спираше да го души, чувал съм, че тия чифути издават някаква особена миризма, дето кучетата отдалеч я нюхат, но че това имало не знам к’ъв си възпиращ ефект върху престъпността и така нататък, и така нататък.

— Върху едно нещо обаче няма възпиращ ефект — обади се Алф.

— И кое е то? — попита Джо.

— Върху инструмента на оня нещастник, дето са го обесили — вика му Алф.

— Така ли? — учуди се Джо.

— Истина ти казвам — отвръща му Алф. — Знам го от главния надзирател в Килмейнъм, когато са бесили Джо Брейди, беше един от непобедимите^[22]. Разправя ми, че след като увиснал и взели да го свалят, оная му работа така стърчала, че за малко да им избоде очите.

— Страстите вилнеят най-силно в смъртта — вика Джо, — както е казал някой си^[23].

— Това си има своето научно обяснение — обади се Блум. — И е нещо напълно естествено, не знаете ли, защото поради…

И започва той с ония ми ти думи, от които езикът ти става на фльонга, за въпросното явление, за науката, за друго едно явление, за трето едно явление.

Известният учен хер професор Лиутполд Блумендуфт изложи ред медицински факти в смисъл, че мигновената фрактура на шийните прешлени и последвалото отделяне на гръбначния мозък, според най-точно установените канони на медицинската наука, неизбежно води до възпроизвеждане в човешкото тяло на силно ганглионарно стимулиране на нервните центрове, като по този начин предизвиква такова разширяване на порите в кавернозното тяло, че тутакси улеснява притока на кръв в онази част на човешката анатомия, която е известна като пенис или мъжки детероден орган, и това на свой ред неизбежно води до въпросното явление, изявено под формата на морбидно набъбване в посока нагоре и навън в една филопрогенетивна ерекция точно в момента на смъртта, причинена от счупване на шийните прешлени.

И, разбира се, гражданинът само това и чакаше. Щом чу за непобедимите, блъвна поток от думи за тях, за стария гвардеец, за мъжете през шейсет и седма, и за кой се страхува да говори за деветдесет и осма, и заедно с Джо един през друг, не могат да се надговорят, за всички обесени, разчекнати и изпратени на заточение по бързата процедура от военното левите съдилища, за една нова Ирландия, за това ново, за онова ново, трето ново. И докато говорехме за новата Ирландия, се сети, че му трябва и ново куче. Защото този ненаситен лапач, дето души и нюха навсякъде и току си почесва струпеите, ей го на, сега цъфна до Боб Доран, дето седене до Алф и лижеше една отдавна докапчена половинка. И, разбира се, Боб Доран взе да се лигави с него:

— Дай лапа, кучо! Дай лапа на батко. Доброто старо псе. Дай лапа, де! Давай, ти казвам!

Аман от глупости! Най-сетне получи лапата, задърпа я, но в същия миг Алф едва го задържа да не падне от проклетия си стол и да не се стовари върху проклетото псе, докато не спираше да се лигави и да каканиже как кучетата трябва да се тренират с любов, че чистокръвните са много интелигентни, че могат нарочно да те ядосат или депресират. После успя да изчопли бисквитка от дъното на една кутия, която бе поръчал още преди това на Тери. Мамка му как я схруска като стар патък и веднага проточи език цял метър за още. Абе то и кутията за малко да глътне прегладнелият му помияр.

В този момент гражданинът и Блум спорят по въпроса за братята Шиърс и Улф Тоун, за затвора на Арбър Хил и Робърт Емет, за туй да умреш за родината си, за Томи Мур, и трогнат до сълзи за съдбата на Сара Къран^[24], далече от земята, където сърцето. Ала Блум, разбира се, не се дава с убийствената си пура, изпъчил фукливо лоестото си лице. Явление също! Дебелата дропла, за която се бе оженил, е същото прапознато и прапрекрасно явление с плещи колкото футболно игрище. Навремето, докато живеели в хотела Сити Армс, разправял ми е Бърк Досадата, там имало и една дърта дама със смахнат племенник, и Блум най-нахално се опитвал да й влезе под кожата, като глезел момчето и играел с него на карти, белки докопа до париците й, затова и не хапвал месо в петък, защото старата кранта била много набожна и все опявала да сме непогрешими, а освен това извеждал нейния племенник хулиган на разходка. Веднъж обаче решил да обиколи с него кръчмите на Дъблин, мамка му, без да предупреди женорята, след което го върнал пиян-залян, но побързал да им обясни, че го е направил, за да му покаже вредата от алкохола и тогава, леле-мале, трите жени как не го убили на място, всъщност там били дъртата благочестивка, жената на Блум и госпожа О’Дауд, собственичката на хотела. Божичко, как съм се смял с Досадата, кат’ викаше как взели да му се зъбят, а Блум с неговите си ама не разбирате ли, че? и но от друга страна. Обиколката обаче се понравила на нахакания племенник и оттогава, както много скоро станало ясно, силно заобичал уискито на Пауърс, кандисвал и на друга пиячка, смесена и несмесена, бродел по улица Коуп и се прибирал с напълно омекнали крака, с файтон, вече не веднъж, а пет пъти в седмицата, добре налюскан с мостри от всички известни му заведения. Явление също!

— В памет на падналите! — вика гражданинът, вдига халбата си и гледа кръвнишки Блум.

— Ай, ай, ай — подхвърля Джо.

— Ти не разбираш за какво ти говоря — казва му Блум. — Аз искам да кажа, че…

— Шин Фейн! — провиква се гражданинът. — Ние сами! Приятелите, които обичаме, са до нас, враговете, които мразим, са пред нас.

Това последно сбогуване бе от най-вълнуващите. От всички камбанарии, и близки, и далечни, се разнесе тежък погребален звън, който не спираше да кънти и отеква сред мрачните квартали, огласени от зловещата тътнеща прокоба на сто приглушени барабана, прекъсвани на равни интервали от глухи артилерийски изстрели. Оглушителните гръмотевици и ослепителните светкавици, които озаряваха зловещата картина, доказваха само, че и небесната артилерия е присъединила свръхестественото си зарево към и без това достатъчно страховития спектакъл. Проливен дъжд ливна от зиналите шлюзове на разгневеното небе, плисна по голите глави на събралото се множество, което по най-скромни сметки наброяваше поне петстотин хиляди души. Отряд на дъблинската полиция под командването лично на главния градски комендант поддържаше реда сред неизброимата тълпа, която йоркският духов оркестър забавляваше, колкото да убива промеждутъците от време, с прекрасни изпълнения. Обвитите им с креп медни и дървени духови инструменти изсвириха несравнимите мелодии, така скъпи на сърцата ни още от люлката, плод на жаловитата муза на Сперанца^[25]. Специални бързи влакове и автобуси с тапицирани седалки бяха пуснати за удобство на нашите приятели от провинцията, които бяха надошли с хиляди. Значително оживление настана, когато любимите ни дъблински улични певци Л-н-х-н и М-лл-г-н изпяха Нощта, когато Лари висна на въжето по техния си закачлив начин. Нашата неподражаема двойка смешници пожъна шумен успех с баладите си сред любителите на комедийния жанр и нито един човек, скътал в сърцето си обич към автентичния ирландски хумор без вулгарност, не ще им завиди за трудно припечелените грошове. Децата от мъжкото и от девическото сиропиталище, които се бяха струпали по прозорците с изглед към въпросното събитие, бяха очаровани от тази неочаквана добавка към ежедневните им забавления и за това трябва да благодарим на Малките сестри на бедните^[26], за чудесното им хрумване да дадат възможност на тези чада, останали без майка и баща, да станат свидетели на един истински поучителен факт. Отседналите във вицекралската резиденция гости, сред които и много височайши дами, придружени от Техни превъзходителства, се отправиха към най-добрите места на главната трибуна, докато живописната чуждестранна делегация, известна под наименованието Приятели на Изумрудения остров или ПНИО бе настанена на отсрещната трибуна точно срещу тях. Делегацията, присъстваща тук в пълен състав, се състоеше от комендатор Бачибачи Бенинобеноне^[27] (полупарализираният доайен на компанията, който трябваше да бъде спуснат на мястото си с помощта на мощен парен, кран), мосю Пиерпол Птимерси, Великошутът Владинмир Кърциносов, Архишутът Леополд Рудолф фон Швенценбад-Ходенталер, графиня Мара Вирага Кишасони Путрапещи, Харем И. Бомбуст, граф Атанатос Карамелопулос, Али Баба Бакшиш Рахат Локум Ефенди, сеньор идалго кабалиеро дон Пекадильо-и-Палабрас-и-Патерностер де ла Малора де ла Малария, Хокопоко Харакири, Хи Хун Чан, Олаф Коберкеделсен, минхер Трик ван Трумс, пан Польски-Падеревски, гъзподин Прклстр Кратчинабритчисич, хер Бардакдиректорпрезидент Ханс Цвинген-Гуш, приват-професор националгимназиуммузеумсанаториумсуспенсориумприватдоцентисториум Кригфрид Юбералгемайн. Всички делегати без изключение се изказаха с възможно най-силните хетерогенни думи по повод на безименното варварство, на което бяха поканени да присъстват. Последва разгорещен спор (в който взеха участие всички) сред приятелите на Изумрудения остров по въпроса дали осми март или девети март е истинската рождена дата на ирландския светец-покровител. По време на препирнята влязоха в обръщение гюллета, ятагани, бумеранги, къси широкоцевни пушки, ръчни гранати, сатъри и секири, чадъри, бойни метателни машини, метални боксове, пясъчни торби, чугунени блокове, както и една свободна размяна на юмруци. Полицаят с бебешко лице, офицер Макфадън, призован посредством специален куриер да пристигне от Бутърстаун, бързо възстанови реда и със светкавичната пъргавина на ума си предложи седемнайсети март като разрешение на спора, справедливо задоволяващо и двете спорещи страни. Предложението на пъргавоумия офицер метър и петдесет мигом се понрави на всички и бе единодушно прието. Офицер Макфадън бе сърдечно поздравен от приятелите на Изумрудения остров, макар че някои от тях продължаваха да кървят обилно. Комендаторе Бенинобеноне, след като бе измъкнат изпод президентско кресло, чу как неговият юридически съветник Авокато Пагамими^[28] уведоми околните, че различните предмети, съхранявани в неговите трийсет и два джоба, са били измъкнати лично от него по време на сбиването от джобовете на по-младите му колеги с надеждата последните да бъдат вразумени. Предметите (сред които няколкостотин дамски и мъжки златни и сребърни часовника) бяха надлежно върнати на законните им собственици, като по този начин се възцари всеобщо разбирателство и хармония.

Тихо, скромно и непретенциозно, Ръмболд се качи на платформата, облечен в безупречен сутрешен работен костюм в бутониерата с неговото любимо цвете, а именно Gladiolus Cruentus^[29]. Заяви присъствието си с леко Ръмболдско покашлюване, което не един и двама са се опитвали (безуспешно) да имитират — отсечено, някак мъчително и същевременно много типично за мъжа. Пристигането на световноизвестния палач бе посрещнато с гръм от бурни овации от страна на стеклото се множество; вицекралските дами махаха превъзбудено с кърпички, а по-темпераментните чуждестранни гости го приветстваха гръмогласно със смесица от викове като хох, банзай, елъен, живио, чиннин, пола крониа, хип-хип, вив, Аллах, сред които с особена отчетливост отекваше звънливото еввива на делегатите от страната на песните (високото дълго фа ни напомни за онези затрогващо красиви мелодии, с които евнухът Каталани е омайвал нашите прапрабаби). Удари седемнайсет часът. В точно уреченото време по мегафона бе даден сигнал за молитва и в същия миг всички глави се оголиха, патриархалното сомбреро на комендатора, което се е предавало от човек на човек в семейството му още от времето на революционера Риенци, бе свалено лично от придружаващия го медицински съветник доктор Пипи. Многоученият прелат, който трябваше да благослови героя мъченик с последната утеха на Светата църква и по този начин да плати смъртния налог, коленичи най-християнски в локва от дъждовна вода, закачули прошарената си глава със свещеническото расо и занарежда пламенно-жаловити молитви, отправени към Божията милост. До дръвника се открояваше мрачната фигура на палача, лицето му скрито в гърне от десет галона, в което бяха пробити две кръгли дупки, през които очите му гледаха настървено и кръвнишки. Докато чакаше фаталния сигнал, той нетърпеливо пробваше острието на страшното си оръжие, като от време на време го донаточваше върху мускулестата си ръка, а след това, колкото за демонстрация, с няколко светкавични замаха обезглави цяло стадо овце, доставени му от група почитатели на неговата жестока, но необходима професия. До него се намираше красива махагонова маса, върху която бяха грижливо подредени специален нож за разфасоване на екзекутирано тяло, както и най-разнообразни други допълнително калени инструменти за изкормяне (специално доставени от известната в цял свят фирма за ножарски изделия на господата Джон Раунд & синове от Шефийлд), керамично тиганче, в което да бъдат поставени дванайсетопръстникът, дебелото черво, сляпото черво, апендиксът и т.н. след тяхното успешно изваждане, както и две обемисти кани за мляко, определени да приемат безценната кръв на най-безценната жертва. Домакинът на Смесения дом за котки и кучета стоеше мирно на поста си, за да отнесе въпросните съдове, веднага след напълването им, в съответната благотворителна институция. Един наистина хранителен обяд, състоящ се от тънки резени бекон с яйца, печено месо с лук, всъщност попрепечено, но точно колкото трябва, вкусни горещи кифлички и ободряващ чай бе милостиво предоставен от страна на властите, за да се нахрани главният герой в трагедията, който бе в обичайното си углавно настроение, докато се подготвяше за смъртта, като в същото време проявяваше жив интерес към цялата процедура по обезглавяването от началото до края и със себеотрицание, каквото рядко се среща в наши дни, се издигна до висотите на случая, като обяви предсмъртното си желание (прието без забележки), а именно, че храната трябва да се разпредели на кратно число порции сред членовете на Асоциацията на болните и нуждаещи се квартиронаематели в знак на неговото уважение и преклонение пред тях. Възбудата достигна nec и non plus ultra^[30], когато зачервената булка-избраница взе да си пробива път сред стегнатите редици на случайните зяпачи и най-накрая се хвърли върху мъжествената гръд на оня, дето именно заради нея му предстоеше да прекрачи във вечността. Героят взе тънката й като фиданка снага в любвеобилните си обятия и нежно промълви: Шийла, скъпа моя. Окуражена от факта, че си позволява да използва малкото й име, тя го разцелува най-страстно по всички благоприлични и достъпни за целуване места по тялото му, до които затворническите му одежди й позволяваха да се добере. Закле му се докато солените им потоци от сълзи се смесваха, че тя ще пази и почита паметта му, че никога няма да забрави своя млад герой, своята гордост посрещнал смъртта си с песен на уста, сякаш не на смърт е тръгнал, а на хокеен мач в парка Клонтърк. Припомни му щастливите дни на безоблачното им детство, когато заедно са тичали по бреговете на Анна Лифи^[31], увлечени в невинните игри на младостта, неподозиращи ужасното настояще и тогава двамата се разсмяха от сърце, а публиката, включително достопочтеният пастор, също се присъедини към всеобщото веселие. Тази чудовищна публика, тя просто се забавляваше. Ала ето че след миг, отново попарени от скръб, те стиснаха ръцете си за последно. Нов поток плач бликна от слъзните им канали и огромното, стекло се отвред множество, трогнато до дъното на душата си, избухна в сърцераздирателни ридания, като сред дълбоко покъртените се оказа и самият вече много възрастен пребендарий. Едри силни офицери, мъже, отговарящи за обществения ред, истински исполини на кралската ирландска жандармерия, извадиха носните си кърпи и ги използваха съвсем неприкрито. Без преувеличение може да се каже, че сред рекордното по своя брой стълпотворение нямаше нито едно ненасълзено око. И тогава се случи нещо крайно романтично. Един млад и красив оксфордски възпитаник, известен с галантното си отношение към нежния пол, излезе напред и, като показа визитната си картичка, банковата си сметка и схемата на родословното си дърво, поиска ръката на нещастната млада дама, като я помоли веднага да уточни деня на годежа, в отговор на което предложението му бе прието без бавене^[32]. Тутакси на всички жени в тълпата бе връчен по един сувенир, избран с много вкус да им напомня за този паметен ден, а той представляваше брошка под формата на череп с два кръстосани кокала — съвсем навременен и великодушен жест, който отново разчувства присъстващите. А когато младият и галантен оксфордски възпитаник (между другото представител на една от най-почитаните фамилии в историята на Албион) постави върху пръста на поруменялата годеница скъп годежен пръстен, обсипан с изумруди във формата на четирилистни детелини, вълнението на множеството се разрази с невиждана мощ. Да, да, дори строгият началник на военната полиция, подполковник Томкин-Максуел френчмолла-дъра-дъра Томлинсън, който председателстваше тъжното тържество, той, който без да му мигне окото, бе разкъсал телата не на един и двама индийски войници, завързвайки ги за дулото на оръдието, сега едва сдържаше чувствата си. С рицарската си ръкавица попи една потайно подала се сълза, а онези граждани, които се радваха на привилегията да бъдат в неговия личен антураж, го чули сподавено да изхълцва под сурдинка:

— Бог да ме порази, ако тая гиздава хитруша не се окаже някоя курназ курва. Бог да ме порази, ама отдавна не бях плакал така, сигурно щото като я гледам, и веднага се сещам за моята сбръчкана брантия у дома, дето ме очаква в Лаймхаус.

Ето че гражданинът отново подхвана темата за ирландския език и за сбирката на Корпорацията^[33], на всички ония пишман-граждани, които не могат две думи да обелят на родния си език и Джо побърза да се вклини в разговора, защото нали и той бе ощипал един там с цяла лира за почерпки, а Блум бръкна в слизавия си джоб със завитата сапунена огризка от две задигнати от Джо пенита, и той да не остане по-назад, докато другите говореха един през друг за Галската лига, за Лигата на противниците на препиването^[34] и за това, че пиенето е най-голямото проклятие за Ирландия. Противниците на пиянството, те значи са само против количеството, нищо друго. Иначе на него самия можеш да му излееш в гърлото колкото пиячка поеме, а халбите му — още пяната не се е слегнала, и вече ги е гаврътнал. Една вечер отивам аз с един приятел на техните тъй наречени музикални вечеринки, песни, танци, моята любима на вързоп сено седи, моята Морийн на сърцето ми лежи, и там имаше един от Балихули, от въздържателите де, със синя лента и значка значи, страхотно изтупан по староирландски, както и безброй светлокоси хубавици, които се наливаха с всевъзможни безалкохолия, продаваха някакви там цвъчки, медалчета, оранжада и лимонада с баяти кифлички, мамка му, ти казвам, царско увеселение, да не ти разправям. Ирландия трезва означава Ирландия свободна! И тогава един взе да надува гайда и всички джеремета затътриха крака в такт с тъпата мелодия, от която, значи, да ти умре конят. А един-двама местни свещеници обикалят наоколо, хвърлят по едно око, следят сакън да не докопаме женските и особено да няма попадения под пояса.

Значи, както и да е, викам ти, ето го стария пес, изпразни кутията с бисквити до шушка и взе да тика муцуната си около мен и Джо. Бих го обучил с любов, така бих направил, ако беше мое куче. Хубаво е, разбира се, от време на време да го гощаваш с по един расов ритник, но не по главата, че да не вземе да окьоравее.

— Боиш се да не те ухапе ли? — вика гражданинът и се подхилква.

— Не — отвръщам му. — Страх ме е да не използва крака ми за уличен стълб.

Тогава той го вика при себе си.

— Какво искаш, бе Гари? — пита го.

И започва да го дърпа, да го влачи, да го млати, като през цялото време му говори на ирландски, а старият рошльо ръмжи, недоволства, абе досущ като оперен дует. Такова зловещо зъбене и ръмжане не бях чувал дотогава. Някой, дето се чуди какво да прави, трябва да седне да напише едно писмо до вестниците pro bono publico^[35] по въпроса за кучешките намордници и необходимостта от тях при ето такива псета. Ръмжи недоволно, очите му кървясали от жажда, а бесът му личи по проточените лиги.

Всички онези, които се интересуват от разпространението на човешката култура сред по-низшите животни (а тяхното име е легион) в никакъв случай не бива да пропускат невероятното изложение на тема кинантропия^[36], организирана от добре известния и прастар ирландски риж сетер вълкодав, по-рано известен с прякора Гариоуен и неотдавна прекръстен от голям кръг приятели и познати на Оуен Гари. Изложението, което е плод на дълги години дресура с обич и внимателно обмислени диетични програми, включва, наред с всички други постижения, и рецитиране на стихове. Нашият най-голям жив специалист по фонетика (името му от нас няма и с ченгел да изтръгнете!) не е пожалил усърдие в усилията си да прощудира и просравни рецитираните стихове, установявайки, че съществува смайващо сходство (курсивът наш) с песните на старите келтски бардове. И тук не става дума толкова за онези умилителни любовни песни, с които авторът, който крие самоличността си под красивия псевдоним Крехкото клонче^[37], очарова книголюбивата публика, а по-скоро (както сътрудникът В.И.Ц. посочва това в една своя дописка, публикувана в наш вечерник) за онова по-сурово и по-лично звучене, което се открива в сатиричните излияния на прочутия Рафтъри^[38] и на Доналд Макконсидайн^[39] да не говорим пък и за един по-модерен лирик^[40], който в момента обитава самия център на общественото внимание. Тук по-долу прилагаме образец, който е преведен на английски от известен наш учен, чието име, поне за момента, не сме упълномощени да упоменем, макар че по злободневните загадки и алюзии нашите читатели вероятно ще се досетят за кого става дума. Метричната система на кучешкия оригинал, която се слави с почти неизпълнимите алитерационни и изосилабически канони на старото уелско четиристишие, е далеч по-сложна, но ние вярваме, че нашите читатели ще се съгласят с факта, че общата атмосфера е правилно пресъздадена. Може би тук е мястото да отбележим, че ефектът би бил допълнително засилен, ако стиховете на Оуен се рецитират бавно и нечленоразделно с тон, който да внушава едва потисната ненавист.

Проклятие страшно, проклето

седем дни ме мъчи сърцето!

Седем вторника страдам без бира,

приятелят Барни пак номер ми свива.

Нямал бил дори и водица

да ръсне пресъхналата ми душица.

Помощ! Отвътре ми пари, цял аленея,

сякаш гори ме не жад, а гонорея!

Като чу това, гражданинът рече на Тери да донесе вода за кучето и, мамка му, човек можеше да го чуе как лочи поне на миля разстояние. Джо го попита ще пийне ли още едно.

— Защо не, приятелю — каза той, за да покаже, че не се сърди на никого.

Мамка му, не е толкова глупав, колкото изглежда. Тътри си дирника от кръчма на кръчма, оставя прехраната си на твоята съвест, другарува си със стария Гилтрап и преяжда за сметка на съвестните данъкоплатци, избиратели и общински съветници. Забавление за хора и кучета. Та Джо вика:

— Ще се справиш ли с още едно?

— Иска ли питане? — викам му аз.

— Тери, от същото! — провиква се Джо. — А ти? Сигурен ли си, че не искаш някаква ободряваща течност?

— Не, не, благодаря — отвръща Блум. — Всъщност дойдох само да се видя с Майкъл Кънингам, нали разбираш, заради онази застраховка на клетия Дигнъм. Мартин ме помоли да отидем заедно. Нали разбираш, той, искам да кажа Дигнъм, още навремето значи не си е направил труда да уведоми застрахователната компания, че е прехвърлил правото си за погасяване на полицата върху ипотекираната къща и сега, формално погледнато, според закона за ипотеките длъжникът по ипотеката не може да получи застраховката си.

— Пресвета Дево! — изсмя се Джо. — Значи старият Шейлок е паднал в собствения си капан. И сега к’во ще стане с тая полица, жена му ще изкяри ли, или не?

— Това вече зависи — продължи Блум — от онези, които ще я обожават.

— Кой ще я обожава, бе? — недоумява Джо.

— Исках да кажа, които ще я обжалват — поправи се Блум.

Вече съвсем се обърка, виж, взе да мънка и да обяснява за ипотекарния длъжник според актовете на закона и как правосъдният министър може да предостави делото за разглеждане от съда в полза на съпругата и затова сега се създава този тръст, но от друга страна пък Дигнъм дължал на Бриджман някакви суми и сега, ако съпругата или по-скоро вдовицата оспорва правото на ипотекарния длъжник и така нататък, докато най-накрая главата ми пламна и съвсем се размъти от тия иподлъжници и актове. Иначе, като го гледаш, чиста вода ненапита, никога не е окошарван за мошеничество или безделничество, ама само щото има приятел в съда. Иначе се знае как е продавал базарни билети или не, бяха билети от, как й викаха, Кралската монополна унгарска лотария. Виж ми окото! О, да живее чифутолихварството! Кралска монополна унгарска обирария му викам аз!

Ето че с мощно залитане се появи и Боб Доран и взе да моли Блум да предаде на госпожа Дигнъм неговите съжаления за сполетелите я беди, че наистина му е ужасно неприятно, дето се е стигнало до погребение, да й каже, че според него и според всички, които някога са го познавали, няма по-истински и по-готин мъж от клетия всеобщ любимец Уили, дето взе, че умря, тъй да й каже. И направо се давеше в просташките си щуротии. Протегна ръка към Блум, направи трагична физиономия и му повтори да й предаде дословно каквото бил казал. Дай лапа, юнак, ти си един, но и аз съм от тях.

— Осмелявам се — продължи той, — поне за момента, да предположа, че това наше познанство, което, колкото и бегло да е, може да излезе, погледнато спрямо вървежа на времето, че почива, както самият аз смея да се надявам и вярвам, на чувства от взаимно естество и затова дръзвам да те моля за подобна услуга. Но ако по някакъв начин съм престъпил границите на благоприличието, тогава нека искреността на моите чувства бъде извинение за дръзкото ми поведение.

— Не, не — отвърна другият, — напълно оценявам мотивите, подбудили твоето поведение и аз, разбира се, ще изпълня поверената ми заръка, утешаван от мисълта, че макар и поръчението да е печално, това доказателство за твоето доверие в почившия ще подслади, поне до известна степен, горчивата чаша.

— Тогава разреши ми да ти стисна ръката — рече той. — Добротата на твоето сърце, сигурен съм в това, ще ти подскаже по-добре от моите недодялани думи кои слова са най-удачни да предадат една толкова мъчителна емоция, която, ако трябваше сам да изразя, би ме накарала да занемея.

И пое навън, полагайки неимоверни усилия да върви по права линия. Пиян като кютук още в пет. Ами онази нощ, когато го влачили като чуват с картофи, тогава само Пади Ленард се сети кое боби^[41] го е окошарило. Пред очите му причерняло, ослепял за света, хлътнал в едно заведенийце с алкохол менте на улица Брайд след работно време и взел да мърсува с две курвички и дежурния им сводник. Къркат си портера от чаши за чай, значи. Представил се на двечките за французин, Жозеф Манюо, и взел да плещи срещу католическата вяра и вечните служби в Адам и Ева^[42], когато бил малък, как трябвало да забелва очи към небето, да отговаря на въпроси кой е написал Новия завет, кой Вехтия, как се мъчел вечер под завивката, как си го пипал. А докато го слушали, двете курви окискали орталъка с пискливия си кикот, пребарали му джобовете, обърнали ги с хастара навън, а той разлял портера върху леглото и двете курви зацвърчали една срещу друга, направо ще се пукнат от смях. А на теб как ти е вехтият? — подбутвали се. — Свежарка ли ти е вехтият, или ти е овехтял, а? Добре че по една случайност Пади минал оттам, само това ще ти кажа. После го скивам в неделя с малката си законна наложница, а тя си върти опашката наляво-надясно, църковната пътека й тесна, с лачени обувки, закичила се с теменужки, парче и половина, прави се на дама. Сестра е на Джак Муни. А майка й, оная стара брантия, тя пък дава стаи на разни двойки за по час. Мамка му, Джак е виновен, той му каза да не си и помисля да се чупи. Да не си я напомпвал, братче, сега вече няма мърдане, иначе те пречуквам, тъй му рекъл.

Ето че Тери донесе трите халби.

— Наздраве! — провикна се Джо почтително. — Наздраве, гражданин.

— Бог да те пази — отвръща му той на чист ирландски.

— Наздраве, Джо — викам му аз. — Наздраве, гражданин!

Мамка му, за нула време излочи половината халба. На тоя му трябва цяло състояние само жаждата си да утолява.

— Кой е оня дългуч, дето се натиска за пост в кметството, а Алф? — попита Джо.

— Един твой приятел — отвърна му Алф.

— Нанан ли бе? — пита Джо. — Дето и без това е член, а?

— Без имена, моля — вика Алф.

— Абе, и аз си го помислих — продължи Джо. — Зърнах го да си говори с депутата Уилям Фийлд, на срещата на джелепите.

— Йон дългокосият — обажда се гражданинът, — тоя отдавна угаснал вулкан, тоя любимец на всички окръзи и графства, идол на самия себе си.

И тогава Джо взе да разказва на гражданина за шапа, дето върлува, за търговците на добитък и какви мерки трябвало да се вземат в случая, а гражданинът ги прати всички да вървят по дяволите, ала Блум се намеси, взе да обяснява за разни дезинфекционни разтвори за овце, за крастата, за келя, за лекарства и дози, за кашлящи телета и че имало сигурен лек за подут език. Понеже навремето нали е работил при един такъв джелепин. Цял ден се разхождал из стопанството с тефтер и молив, само знае акъл да дава, ама работа за пет пари няма да свърши, и тогава, един хубав ден Джо Къф го натирил, изритал го като псе, защото не знаел да си мери приказките и някакъв си скотовъдец се почувствал засегнат. Господин Всезнайко. На стар краставичар краставици ще продава. А Бърк Досадата пък ми разправя, тогава още живеел на хотел, как жена му понякога се заливала с реки от сълзи пред госпожа О’Дауд, дето си е подплатила тялото с няколко пласта тлъстини. Не можела да си развърже връзките, ала рибешките очи, нали го знаеш, веднага затанцувал край нея, показва й как да стане, значи. Какво ще правиш днес? Ами… Човечни дела. Защото клетите животни страдат и експертите твърдят, че доброто лекарство, за да мине всичко без болка, трябва да се втрива внимателно само на болното място. Мамка му, ловка ръка има, яйца изпод квачка ще измъкне.

Га. Га. Гара. Ко-ко-ко. Черната Лиз е нашата кокошчица. Тя ни снася яйчица. Толкова е щастлива, когато легне да мъти. Гара. Ко-ко-ко. И тогава идва добрият чичо Лио. Пъхва ръка под черната Лиз и отмъква пресното й яйчице. Га га га га гара. Ко-ко-ко.

— Както и да е — продължава Джо. — Фийлд и Нанети заминават тая вечер за Лондон, за да поставят въпроса в Камарата на общините.

— Сигурен ли си? — пита Блум. — И съветникът, и той ли отива? Трябваше ми по работа.

— И той, с пощенското корабче — отвръща му Джо, — тази вечер.

— Жалко — казва Блум. — Точно той ми трябваше. Може би пък само господин Фийлд ще ходи. Не сварих да му се обадя. Дали пък? Сигурен ли си?

— И Нанан отива с него — рече Джо. — Лигата му е заръчала утре да постави питане относно полицейския комисар, дето е забранил всякакви ирландски игри в парка. Какво ще кажеш на това, гражданино? The Sluagh na h-Eireann.^[43]

Г-н Акър Аргат (Мултифарнам, Ирл. нац. партия.) Взимайки повод от въпроса на моя почитаем приятел, депутата от Шилела, бих желал да попитам уважаемия джентълмен дали правителството е издавало заповед за избиването на всички тези животни, въпреки факта, че все още не са пристигнали медицинските експертизи, потвърждаващи евентуалната патология на състоянието им.

Г-н Хипокрит (Томошентър. Консерв.) Почитаемите членове вече са запознати с доказателствата, представени на парламентарната комисия. Не бих могъл да добавя нищо по-съществено към изложеното в тях. Отговорът, който давам на въпроса на почитаемия член на парламента, е положителен.

Г-н Орели (Монтеноте. Ирл. нац.) А дали са били издавани други подобни заповеди за избиването на човешки животни, дръзнали, представете си, да играят стари ирландски спортове в парка Феникс?

Г-н Хипокрит. Тук моят отговор е отрицателен.

Г-н Акър Аргат. Искам да знам дали така наречената Мичълстаунска телеграма^[44] на многоуважавания джентълмен не е продиктувала политиката, провеждана от господина, отговарящ за финансите? (Ууу! Ууу!)

Г-н Хипокрит. За отговора на такъв въпрос се нуждая от предварително заявено питане.

Г-н Тъпоглума (Бънкум. Незав.) Не се двоумете: стреляйте!

(Иронични подвиквания от страна на опозицията.)

Говорителят. Тишина, моля! Тишина!

(Всички се изправят на крака. Ръкопляскат.)

— Ето го човека — рече Джо, — който възроди старите ни галски спортни игри. Ето го, седи сред нас. Човекът, който помогна на Джеймс Стивънс да избяга. Ирландският шампион по тласкане на гюлле в дисциплината шестнайсет фунта^[45]. Кажи, гражданин, кое е най-доброто ти хвърляне?

— Na bacleis^[46] — отвръща гражданинът, опитва се да скромничи. — А беше време, когато бях добър колкото най-добрия.

— Стига бе, гражданин — не спира Джо. — Беше страхотен, че и отгоре.

— Това така ли е? — пита Алф.

— Да — отвръща му Блум. — Добре известен факт. Нима ти не знаеше?

И ето че пак се отплеснаха на тема ирландски спортове и галски игри, като тенис на трева, ирландски хокей, тласкане на камъни, живата традиция, отново нация да бъдем и тем подобни. И, разбира се, не мина без Блум да си каже думата, като например, че ако човек има слабо сърце, за него е вредно да упражнява силови спортове. Кълна се в носната си кърпа, че ако вдигнеш една сламка от пода и му кажеш така: Погледни бе, Блум! Виждаш ли я тая сламка? Това е една сламка. Та, викам ти, кълна се в леля си, че той ще тръгне да ти обяснява произхода на клетата сламка и това ще трае най-малко час, ще дърдори до припадък, без дъх да си поеме.

Една изключително интересна дискусия се състоя в древната зала на Brian O’Ciarnain в Sraid na Bretaine Bheag^[47] под патронажа на Sluagh na h-Eireann за възраждането на старите галски спортове и за значението на физическата култура, така както са я разбирали в древна Гърция, древен Рим и древна Ирландия, за развитието на нацията. Самият най-достолепен президент на този благороден орден ръководеше дискусията, а присъствието беше в особено големи размери. След нравоучителната сказка, произнесена от президента, всъщност едно прекрасно слово, увлекателно и по витийски въздействено, дойде ред на изключително интересна и наставническа дискусия в обичайния висок стил, относно охотността за съживяемостта на древните игри и спортове на нашите древни панкелтски предци. Добре известният и високоуважаван радетел на каузата за възраждането на стария ни език, господин Джоузеф Макарти Хайнс, призова с възхитително вербално великолепие за възраждане на старите галски спортни игри и забавления, упражнявани и сутрин, и вечер, от Фин Маккул^[48], единствено способни да вдъхнат нов живот на най-добрите традиции за възпитаване на мъжествена сила и издръжливост, които са се запазили през вековете, за да стигнат до нас тук и сега. Л. Блум се изправи пред смесените чувства от аплодисменти и дюдюкания, след като си позволи някои негативни забележки, а после гръмогласният председател закри дискусията в отговор на нееднократните настоявания и шумни ръкопляскания от всички страни на препълнената зала по повод паметното и забележително изпълнение на безсмъртните и вечно живи стихове на Томас Осборн Дейвис (за щастие твърде добре известни, за да бъдат припомняни тук) Отново нация да бъдем, представени ни от нашия любим ветеран, патриот и шампион, който, и това може да се каже без страх от опровержение, блесна в най-добрата си светлина. Ирландският Карузо-Гарибалди беше в изумителна форма и неговото гръмовно пеене представи вековечния ни химн по един разтърсващ начин, изпян така, както само нашият гражданин можеше да го изпее. Неговият съвършен вокализъм от най-висока класа, който чрез невероятната си виртуозност удвои, не, утрои и без това голямата си международна слава, беше посрещнат с бурни овации от страна на многобройната публика, сред която можеха да се забележат не един и двама прочути членове на духовенството, представители на пресата и на съда, както и на други уважавани професии. Ето че разискванията бяха преустановени.

От средите на духовенството бяха забелязани Негово преподобие Уилям Делейни от Христовото общество, доктор по право, Негово преосвещенство Джералд Молой, доктор по богословие, преподобният П. Дж. Кавана от Обществото на Светия дух, преподобният Т. Уотърс, викарий, преподобният Джон М. Айвърс, енорийски свещеник, преподобният П. Дж. Клиъри от ордена св. Франциск, преподобният Л. Дж. Хики от ордена на братята-проповедници, Негово преподобие брат Николас от ордена на францисканците-капуцини, Негово преподобие Б. Горман от ордена на босоногите кармелити, преподобният Т. Махър от йезуитския орден св. Франциск Ксаверий, Негово преподобие Джеймс Мърфи от Обществото на йезуитските църкви на св. Франциск Ксаверий, преподобният Джон Лейвъри, изпълняващ длъжността викарий, Негово преподобие Уилям Доуърти, доктор по богословие, преподобният Питър Фейгън от ордена на отците на света Дева Мария, преподобният Т. Брангън от ордена св. Августин, преподобният Дж. Флавин, викарий от катедралата Непорочно зачатие, преподобният М. А. Хакет, викарий от католическата църква св. Маргарита, преподобният У. Хърли, викарий, Негово преосвещенство монсеньор Макманус, генерален викарий, преподобният Б.Р. Слатери от ордена на Непорочното зачатие, Негово преподобие М.Д. Скали, енорийски свещеник, преподобният Ф.Т. Пърсел от ордена на братята-проповедници, Негово преподобие Тимоти, каноник Горман, енорийски свещеник, преподобният Дж. Фланаган, викарий. Сред миряните се открояваха П. Фей, Т. Куърки, т.н. и т.н.

— Като говорим за силови спортове — рече Алф, — ти беше ли на мача Кийоу — Бенет?

— Не — вика Джо.

— Чух, че тогава не-си-спомням-кой бил заложил чиста стотачка — продължи Алф.

— И кой е той? Да не би да е Блейзис? — пита Джо.

Тогава Блум се намеси:

— Това, което искам да кажа относно тениса, например, е, че съчетава пъргавост на крайниците и точно око.

— А, Блейзис ли? — обажда се Алф. — Той пусна слуха, че Майлър пие, само и само да му подлее вода, докато в същото време горкият се претрепваше от тренировки.

— Той ми е ясен — рече гражданинът. — Син на предател. Знаем как напълни джобовете си с английско злато.

— Добре го каза — вика Джо.

Блум пак се намеси, пак заописва предимствата на тениса на трева и как раздвижвал кръвообращението, после се обърна към Алф:

— А ти как смяташ, Бъргън?

— Майлър просто обърса пода с него — продължи Алф. — Хийнан срещу Сейърс беше едно нищо в сравнение с тях. Съдра му кожата ти казвам. Смаза го. И к’во става значи, малкият човек му е кажи-речи до пъпа, а дългучът само размахва юмруци наляво-надясно, млати въздуха. И тогава нашичкият като му заби един, ама точно под лъжичката. Правилата на Куинсбъри ли! Накара го да повърне и онова, дето не го е ял.

Това беше исторически, изключително тежък мач, когато Майлър и Пърси трябваше да надянат боксовите ръкавици за залог от петдесет златни лири. Спъвано от липсата на достатъчно килограми, дъблинското бяло агне компенсираше чрез изключителна пъргавост и боксови умения. Последният рунд, истински фойерверк, се оказа мъчително изтощителен и за двамата боксьори. Старши сержантът от полусредна категория бе успял да разкървави носа на съперника си в предишната схватка, по време на която Кийоу се оказа главният получател на серия леви и десни крошета. Артилеристът продължи да обработва носа на нашето бяло агне, докато накрая Майлър вече наистина изглеждаше гроги. Войникът се хвана здраво на работа и поднови битката със силен ляв внезапен удар, на който ирландският гладиатор отвърна, като изстреля един мощен прав в ченето на Бенет. Червеният мундир, демек британецът, се наведе рязко да избегне евентуално второ попадение, ала нашият дъблинчанин го вдигна с един ляв страничен и продължи със светкавична серия в тялото. После двамата се озоваха в клинч. Майлър се откопчи пръв и го насмете, като рундът свърши с бабанкото, увиснал на въжетата, а Майлър си го налага и то съвсем заслужено. Англичанинът, на когото лявото око беше почти затворено, зае своя ъгъл, където обилно го поляха с вода, а когато отново дрънка звънецът, се нахвърли със зверско настървение. Виждаше се, че е нахъсен за решителна битка и напълно уверен, че ще парира убийствените юмруци на нашичкия ебланец^[49] за нула време. Беше мач и половина и нашият човек беше по-добрият. И двамата се биха като тигри и трескавата възбуда вдигна градуса на публиката. Реферът отправи две предупреждения към пакостника Пърси за задържане, докато агнето направо танцуваше, играта му с крака беше истински пир за очите. След кратка размяна на учтивости последва ъперкът от страна на военния и от устата на съперника му бликна кръв, ала агнето се хвърли самоотвержено напред срещу опонента и със зверска сила заби съкрушителното си ляво кроше в стомаха на боеца Бенет, с което го просна на земята като умрял. Истински нокаут: кристалночист и убийствен. Сред напрегнатото очакване, докато на пехливанина от Портобело още му брояха, неговият секундант Оле Пфотс Уетстайн хвърли хавлиената кърпа на земята, а момчето от Сантри^[50] бе обявено за победител пред приветстваща го публика, чиито овации гръмнаха във възторжен залп, а когато излезе извън въжетата на ринга, хората го наобиколиха и едва не го задушиха в прегръдките си.

— Той си знае интереса — обади се Алф. — Сега чувам, че организирал турне някъде на север.

— Точно така — каза Джо. — И аз така разбрах.

— Кой? — попита Блум. — А, да. Точно така е. Нещо като лятно турне, нали разбирате. Почти почивка.

— И с госпожа Б. в ролята на най-ярка звезда и знаменитост, нали така? — подхвърля Джо.

— Жена ми ли? — отвръща Блум. — Да, и тя ще пее. Смятам, че турнето ще има голям успех. Той е превъзходен организатор. Превъзходен.

Хохо, скив, казвам на себе си, викам си аз. Това обяснява и млякото в кокосовия орех, и на животното неокосмените гърди. Блейзис на флейта си свирука. Концертно турне. Синът на старата лисица Долния Дан от Айланд Бридж, дето по два пъти продаваше на правителството едни и същи коне, докато траеше Англо-бурската война. Старият шмекер Какво-какво. Господин Бойлан, дошъл съм за данъците? За какво? Таксите за вода, господин Бойлан. За какво-какво? Такъв човек е тарикатът, дето ще я организира, помни ми думата. Едно хубаво ще я организира, тъй да знаеш.

Гордостта на скалиста Калпея^[51], гарванокосата щерка на Туийди. Израсна ненагледна, красавица стана там, където японски рози и бели бадеми във въздуха ухаят. Градините на Алмеда^[52] знаят стъпките на нейните нозе, клонките на дворните маслини винаги я различават, покланят й се, лом я зърнат. Целомъдрената жена на Леополд, това е тя: Мариън с тучните гърди.

Я, виж! Влезе мъж от клана на О’Молой, приятен, хем белолик, хем някак румен, държавен адвокат, най-вещият в правото книжовник, а с него принцът и наследник на знатния Ламбъртовски род.

— Здрасти, Нед.

— Здрасти, Алф.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти, Джо.

— Бог да те поживи — изрече гражданинът.

— И теб да те поживи — отвръща Джей Джей. — Какво ще пиеш, Нед?

— За мен една половинка — каза Нед.

И Джей Джей поръча питиетата.

— Мина ли покрай съда? — попита Джо.

— Да — отвърна Джей Джей. — Нед, той направи каквото трябва.

— Надявам се — отвърна Нед.

За какво намекват тия двамата? Джей Джей успя да го махне от състава на съдебните заседатели, а другият му помага да се измъкне от положението. А името му в списъка на Стъбс^[53]. Играе хазарт, пляска карти, мъкне се заедно с разни нафукани контета, прави се на аристократ, пие шампанско, въпреки че до ушите е заринат от призовки, писмени заповеди за запори и какви ли още не съдебни разпореждания. Залага златния си часовник при Къминс, чак на майната си, на улица Франсис, само и само да не го видят, ама на, за зла врага, случихме се там заедно с Досадата, който бе дошъл да си освободи заложените патъци. Как се казвате, сър? Плеси, вика той. Аха, значи наистина я е оплескал, викам аз. Мамка му, един ден, и то много скоро, ще има да съжалява, да къса коси и да гризе лакти, така поне си мисля аз.

— Видя ли оня изперкал лунатик Брийн. Мотаеше се наоколо — вика. — П.И. Изпята му била песента, сещаш ли се?

— Да, мернах го — отвръща Джей Джей. — Частен детектив търси.

— О! — провикна се Нед. — При това го иска веднага, ама на мига ти казвам, да се обърне към съда, само че Корни Келъхър го разубеди, каза му, че първо трябва да се направи експертиза на почерка.

— Десет хиляди лири! — изсмя се Алф. — Божичко, какво ли не бих дал да го чуя как ще се разплещи пред съдията и съдебните заседатели.

— Алф, тоя шегаджия да не си ти, бе? — подхвърли Джо. — Истината братче, цялата истина и само истината, Джими Джонсън да ти е на помощ^[54].

— Аз ли? — изрепчи му се Алф. — Не смей да ме замеряш с лайкучки, чуваш ли?

— Каквото и да кажете — издекламира Джо, — може да бъде използвано като свидетелство срещу вас.

— Разбира се, че е възможно да се уважи иска му — рече Джей Джей. — Но от това се подразбира, че той не е compos mentis^[55]. П.И. — пи-пиу.

— Друг път compos! — отново се изсмя Алф. — Той е страшно смахнат, к’во се правиш, че не знаеш? Стига ти само главата му да погледнеш. Знаеш ли, че понякога сутрин не може да си нахлупи шапката без обувалка?

— Така е — вика Джей Джей, — но в очите на закона това, че сама по себе си една клевета е вярна, не означава, че не носиш съдебна отговорност за нейното разгласяване.

— Ами сега, Алф! — извика Джо.

— Все пак — намеси се Блум, — от гледна точката на клетата женица, искам да кажа съпругата му.

— Жалко за нея — обади се гражданинът. — И за всяка друга жена, която се е омъжила за такъв полу-полу.

— Как така полу-полу? — попита Блум. — Да не искаш да кажеш, че той…

— Искам да кажа полу-полу и толкоз! — повтори гражданинът. — Човек, дето е ни рак, ни риба.

— Още по-малко пък хубава червена херинга — додаде Джо.

— Точно това имах предвид — кимна гражданинът. — Урочасан, ако разбираш какво искам да кажа.

Мамка му, надуших, че лошо ще става. Блум обаче не се сапикясва, обяснява надълго и нашироко какво имал предвид, и какъв тормоз било това за съпругата, която все трябвало да припка по петите на изкуфелия си пелтек. А и към животните жесток, чумосва всичко живо, нищо че сега съвсем е осиромашал проклетникът му с проклетник, работа няма, шматка се из улиците, току настъпва брадата си, Божичко, при вида му и небето ще се просълзи. А тя пък, навремето как само бе навирила нос, след като го хвана да се омъжи за него, понеже един от братовчедите на баща му бил на служба при папата — като църковен разсилен. И снимката му още се мъдри на стената у тях, с едни дълги, извити нагоре мустаци. Синьор Брини от Съмърхил, уноиталиано, папски зуав при Светия отец, махна се от крайбрежната и се премести на улица Мос. И кой е той, моля ви се?

Един никой, две стаички в дъното на къщата с изглед към вентилационната шахта за седем шилинга на седмица, ала целият покрит с бродирани нагръдници и свещени одежди, отвърнал се от света с открито пренебрежение.

— Но така или иначе — обади се Джей Джей, — пощенската картичка се смята за публично разгласяване. Нали се оказа, че е достатъчно доказателство за злонамереност при разглеждане на делото Седгроуф срещу Хоул. По мое мнение има основание за възбуждане на дело.

Да си дойдем на думата! Та кой се интересува от мнението ти? Дай да си изпием бирата на спокойствие. Мамка му, една бира не можеш да обърнеш, без да слушаш дърляниците им.

— Добре тогава, наздраве, Джак! — вика Нед.

— Наздраве, Нед! — вика Джей Джей.

— Ето го пак — обади се Джо.

— Къде, бе? — пита Алф.

Мамка му, верно минава пред витрината, стиснал под мишницата си книги, жена му ситни до него, а Корни Келъхър поглежда със стъклен поглед, прави се, че не ни вижда, отминава, но продължава да го убеждава нещо бащински, сякаш иска да му продаде ковчег втора употреба.

— А к’во стана с онова канадско дело за измама? — попита Джо.

— Върнаха го за преразглеждане — рече Джей Джей.

Та значи, един от братството на гърбоносите, именуван Джеймс Уот, наричан още Шапиро, наричан още Спарк и Спиро, дал обява във вестника, че осигурява пътуване до Канада за двайсет лири. Каквооо? Тук корабче плава ли? Разбира се, долно мошеничество. Каквооо? Излъгал разни там фарашчета, слугинаж всякакъв и селяндури от графство Мийд, но, не щеш ли, сред тях и хора от неговото коляно. Джей Джей ни разправи, не сред жертвите попаднал и един древен евреин Зарецки или нещо от тоя род, който цъфнал на свидетелската скамейка, хич и не помислил даже шапката си да свали, само плаче и псува, кълне се в пресветия Мойсей, че му обрали париците.

— Кой гледаше делото? — попита Джо.

— Главният съдия — отвърна му Нед.

— Благодушният сър Фредерик — обади се Алф, — винаги можеш да го четнеш.

— Сърцето му голямо като на лъв — вика Нед. — Пробутай му там някаква сърцераздирателна история за неизплатени наеми, за болна жена, куп дечица, и повярвай ми, ще се разтече на скамейката, ще се удави в сълзи.

— Ами… — започна Алф. — Рубън Джей извади страхотен късмет онзи ден, че не го наби насред залата, щото се хванал да съди клетичкия Гъмли, дето пазеше паветата на корпорацията, ей там чак при моста Бът.

И имитирайки стария съдия, се разкрещя:

— Това е скандално! Този клет отруден човек! И колко деца? Десет, така ли каза, господине?

— Да, ваше почитание. И жена ми е болна от коремен тиф.

— И жена му болна от коремен тиф! Това е скандално! Веднага напуснете залата, сър, вън! Не, сър, няма да издам заповед за изплащане на компенсации. Как изобщо се осмелявате, сър, да дойдете тук и да настоявате за подобно разпореждане! Един нещастен отруден човечец, който изнемогва! Прекратявам делото.

Било през шестнайсетия ден в месеца на ваклооката богиня и през третата седмица след празника на Светата и неделима троица, когато дъщерята на небето, девицата луна, се намирала в своята първа четвърт. Случи се тъй, щото онези най-многоумни кадии се отправиха към залите на съда. И там магистър Кортни, разположил се в камерния си кабинет, даваше мъдри съвети, а първомагистър Андрюс заседаваше без заседатели и раздаваше условни присъди, дълго мислеше и претегляше, мъдро размишляваше върху претенциите на първия ищец относно имуществото в завещанието, което бе поставено на разискване и тълкуване, както и върху последното завещателно разпореждане относно недвижимата и лична собственост на покойния и непрежалим Джейкъб Холидей, винар, починал, срещу Линигстън, непълнолетен, с нездрав разсъдък и други. В тържествената съдебна зала на улица Грийн се яви не друг, а самият сър Фредерик Соколаря. Зае мястото си около часа пет, настани се да раздава правосъдие по законите на нашите стари ирландски предци в поверените му земи край и отвъд Дъблина. И ето че околовръст насядаха и останалите членове на висшия синедрион да представляват всяко от дванайсетте колена на Иар^[56], по един от всяко коляно, коляното на Патрик, и коляното на Хю, и коляното на Оуен, и коляното на Кон, и коляното на Оскар, и коляното на Фъргюс, и коляното на Фин, и коляното на Дърмот, и коляното на Кормак, и коляното на Кевин, и коляното на Куилт, и коляното на Осиан, дванайсет доблестни и честни мъже. Призовани в името на Онзи, дето умря на кръста, за да съдят право и честно и затова се изказаха с най-голяма справедливост по спора между техния върховен повелител краля и затворника от подсъдимата скамейка, издавайки най-справедлива присъда според свидетелските показания, дадени в съответствие с Бог да ви е на помощ и целувайте книгата. И ето че всички се изправиха, тези дванайсет от Иар и се заклеха в името на Онзи, който иде от всевечността, че ще съдят според Неговата правда. И още на мига блюстителите на закона изведоха от тъмницата на замъка един, който копоите на правосъдието бяха арестували по сигнал от техен информатор. Оковаха му и ръцете, и нозете и за него няма залог, няма поръчител, няма условно, няма под гаранция, а само предпочитаната от всички директна присъда срещу тогова, дето е престъпник и злосторник.

— Абе, красиво звучи — обажда се гражданинът, — домъкнали се откъде ли не в Ирландия, напълниха отечеството ни с отрепки.

А Блум си прави оглушки и започва разговор с Джо, вика му да не се притеснява за оная работа там с парите, поне не и до първо число, но само при едно условие: ако каже две добри думи на господин Крофорд. И Джо се закле в каквото се сети, че ще свърши тая работа, та ако ще и на ръце да проходи.

— Защото, нали разбираш — казва Блум, — най-важното нещо за една реклама е повторението. В това й е цаката.

— Разчитай на мен! — вика му Джо.

— Лъжат селяните — продължава гражданинът — на клетата майчица Ирландия. Повече не искаме чужденци в къщата си!

— О, Хайнс, сигурен съм, че ще се справиш — рече Блум. — Просто Кийс страшно държи, нали разбираш.

— Смятай, че съм го свършил — отвърна му Джо.

— Много мило от твоя страна — каза Блум.

— Чужденците — продължи да се пали гражданинът. — Това ни е голямата грешка. Пуснахме ги да влязат. Не, доведохме ги. Прелюбодейката и нейният любовник, те докараха тук саксонските грабители^[57].

— Съдебно решение nisi^[58] — подхвърли Джей Джей.

В това време Блум се преструва, прави се, че с голям интерес наблюдава нищото, тоест една паяжина в ъгъла зад бъчвата, докато гражданинът току го стрелка кръвнишки, а старият пес в краката му току поглежда нагоре, чуди се кого да ухапе и кога.

— Опозори ни една жена! — не мирясва гражданинът. — И тя е причината за всички наши беди.

— Ето я и нея — намеси се Алф, който се изкикоти, докато двамата с Тери стояха на бара зазяпани в Полицейска газета^[59], — и то в пълна бойно-парадна премяна.

— Дай да хвърля едно око — викам аз.

И какво се оказа? Една от ония мръснишки снимки, които янките много обичат да публикуват, а пък Тери обича да взима газетите им назаем от Корни Келъхър. Как да уедрим някои свои срамни части. Неприлично поведение на светска красавица. Норман У Тъпър, заможен предприемач от Чикаго, открива красивата си, но невярна съпруга в скута на полицай Тейлър. Красавицата, по кюлоти, мърсувала разгорещено, докато нейният любим я опипвал да открие местата й с най-ерогенен гъдел. Тогава Норман У Тъпър изскочил насреща им, въоръжен с тръбичка за изстрелване на сухи грахови зърна, и то съвсем навреме, точно след като тя успяла да наниже обръча си върху пръчката на полицай Тейлър.

— Божке ле — вика Джо, — и ако ти стиска, сложи си много къса ризка^[60]!

— Хубава история, нали, Джо? — питам аз. — Особено откъм задния край.

И не щеш ли, в същия миг влиза Джон Уайз Нолан, а до него Ленехан с лице, удължено колкото безкрайна сутрешна закуска.

— Е — обажда се гражданинът, — какво ново на бойното поле? Какво решиха ония калайджии от градската управа на редовното заседание на сената си относно бъдещето на ирландския език?

О’Нолан, нагизден в бляскави доспехи, доземи се поклони в знак на най-дълбока почит пред могъщия и всевластен владетел на цял Ерин и му разказа, нека знае онуй, що бе решено. Как строгите старейшини на най-покорния от всички градове, втори по важност в цялото царство, се събрали насред градската агора и там, след като се помолили, както подобава, на боговете, обитаващи свръхестествения ефир, заклели се най-тържествено да успеят, доколкото могат, разбира се, да възвърнат честта, сред смъртни и простосмъртни, на най-красивия и крилат роден език на разделените от морето гали.

— Значи напред! — отвръща му гражданинът. — Значи по дяволите да вървят грубите саксонски гадове и техния patois^[61].

Джей Джей, сакън да не остане и той по-назад, също се обади важно и превзето, че една история е добра, но само докато се появи следващата, как жестоките факти са, че политиката на Нелсън, когато долепил сляпото си око до телескопа^[62], че трябва да има закон, по силата на който една нация да може да бъде обвинена, дискредитирана и поставена извън закона, а в същото време Блум пледира за умереност, с което страшно ги подразни, говори за саксонските колонии и тяхната цивилизация.

— Искаш да кажеш тяхната сифилизация! — провиква се гражданинът. — Да вървят по дяволите! Дано тоз вечно бездействащ Бог порази с проклятието си гадните глухоухи кучи синове! Нямат ни музика, ни изкуство, ни литература, достойни да носят тези имена. Колкото цивилизация имат, от нас са я откраднали. Вързани в езика кучета, все копелета на призраци и вещери.

— Европейското семейство — поде Джей Джей…

— Те не са европейци! — сопна му се гражданинът. — Бил съм в Европа. С Кевин Еган в Париж. Ни следа от тях и техния език, никъде в цяла Европа, освен в cabinet d’aisance^[63].

Ето че и Джон Уайз свари да изрецитира:

— Цветя са много разцъфтели, без красотата им да са видели.

Ленехан пък, който поназнайваше нещичко от въпросния език, вика:

— Conspuez les Anglais! Perfide Albion!^[64]

Рече и надигна с яките си мускулести ръце дървената квадратна чаша с черна, силна и пенлива английска бира и, като изрева племенния боен вик Lamh Dearg Abu^[65], пи за гибелта на враговете си, една раса от непобедими и безстрашни герои, господари на моретата, които седят върху тронове от алабастър, безмълвни като безсмъртните богове.

— Какво ти става бе, Ленехан? — питам го аз. — Увесил си нос, сякаш са ти потънали гемиите.

— Златната купа — отвръща ми той.

— Кой спечели, господин Ленехан? — пита Тери.

— Захвърлен — казва му той, — двайсет на едно. Чист аутсайдер. Когато финишира, другите още не се виждаха.

— А кобилата на Бас? — пита Тери.

— Сигурно още тича — вика той. — Жив зян сме. Всички. Бойлан заложи две златнички лири, щото аз му дадох интифа за Скиптър, една от свое име и една от името на приятелката си.

— И аз турих половин крона — казва Тери, — ама на Зинфандел, щото тъй ме посъветва господин Флин. А конят на лорд Хауърд де Уолдън?

— Пак двайсет на едно — вика Ленехан. — Такъв е животът в дворните клозети. Захвърлен — повтори си той — всичките ги надбяга. О, слабост, твойто име е Скиптър^[66].

Отиде до бисквитената кутия, която Боб Доран бе оставил, за да провери дали вътре е останало нещо, което може да задигне гратис, ама онова псе подире му, иска си късмета с вдигната във въздуха морда. И ето че баба Хубард шкафчето отвори.

— Недей, малкия — вика му той.

— Горе главата! — окуражава го Джо. — Щеше да спечели, ако надбягването си беше както трябва.

Джей Джей и гражданинът продължават да спорят за законите и за историята, а Блум току подхвърля нещо, колкото да разлае кучетата.

— Някои хора — обади се Блум, — виждат сламката в окото на другия, но те виждат гредата в собственото си око.

— Raimeis!^[67] — рече гражданинът. — Никой не е толкова сляп, колкото онзи, дето не иска да види, ако изобщо можеш да разбереш какво означава това. Къде са изчезналите ни двайсет милиона ирландци, които днес трябваше да бъдат тук, вместо сегашните четири, нашите изгубени племена? Къде са ни грънчарството и тъкачеството, най-прочути в целия свят! И нашата вълна, която се е продавала чак в Рим по времето на Ювенал, и нашият лен, и нашата дамаска от становете в Антрим и нашата дантела от Лимерик, нашите щавени кожи и бялото ни флинтово стъкло от Балибоу и нашият хугенотски поплин^[68], който го имаме още от времето на Жакар дьо Лион, и нашата ткана коприна, и нашият уексфордски туид, и нашите дантели на една игла с цвят на слонова кост от кармелитките в манастира в Ню Рос, дето нямат равни на себе си в целия необятен свят! Къде са гръцките търговци, които са пристигали тук през Херкулесовите стълбове, през Гибралтар, сега заграбен от най-големия враг на човечеството, натоварени със злато и тирски пурпур да го продават в Уексфорд, на панаира в Кармен? Чети Тацит и Птолемей, дори Гиралд Камбрийски^[69]. Вино, кожи, конемарски мрамор, сребро от Типъреъри, невиждано другаде в света, навред прочутите ни коне, дори и до ден-днешен, чиста ирландска порода, ами испанският крал Филип, дето предложил да плаща данъчни налози за правото да лови риба в наши води! Какво направиха тези английски джоновци? Длъжници са ни, задето разбиха търговията ни и разтуриха огнищата ни. А речните корита на Бароу и на Шенън, не щат да ги издълбаят, оставили са ги да се разливат и милиони акри земя да пустеят под тресавища и мочури, та да гинем като мухи от туберкулоза.

— Обезлесиха ни до шушка, скоро тук ще стане голо като в Португалия — обади се Джон Уайз, — или като на Хелголанд с единственото си дръвче, ако не се вземат мерки за презалесяването на страната. Лиственици, ели, всички иглолистни са на изчезване. Четох доклада на лорд Касълтаун…

— Трябва да бъдат спасени — провикна се гражданинът, — гигантският ясен на Голуей, големият бряст на Килдеър с дванайсет метра обиколка на ствола и корона от един акър. Спасете дърветата на Ирландия в името на бъдещите поколения от ирландци и заради красивите хълмове на Ейре, о!

— Очите на Европа към нас гледат! — рече Ленехан.

Този следобед цялото международно светско общество се бе събрало на сватбата на рицаря Жан Уайз дьо Нола, главен кралски лесничей от Ирландските национални сили на горските пазачи, с госпожица Ела Иглолистна от Боровата долина. Лейди Силвана Сенчест Бряст, госпожа Барбара-Любов Брезич, госпожа Прашец Ясенов, госпожа Зеленика Лешникоока, госпожица Дафни Лавров, госпожица Дороти Камъш, госпожа Клайд Дванайсетстволна, госпожа Самодива Дървесна, госпожа Хелън Винолозников, госпожица Виргиния Увивна, госпожица Гладис Букови, госпожица Оливия Гарт, госпожица Бланш Белокленова, госпожа Мод Махагон, госпожица Майра Мирта, госпожица Присцила Бъз, госпожица Пчела Орловинокти, госпожица Грация Топола, госпожица О. Мимоза Сълза, госпожица Рашел Кедър, госпожиците Лилия и Виола Люляк, госпожица Срамежлива Трепетлика, госпожа Кити Росен-Мъх, госпожица Мей Глог, госпожа Глориана Де Палма, госпожа Лиана Горска, госпожа Арабела Акация и госпожа Норма Зелендъб от областта Дъбова долина украсявате тържеството с присъствието си. Булката, която бе предадена на младоженеца от собствения си баща, МакИглолист от Големите гори, изглеждала очарователно в роклята си от зелена мерсеризирана коприна с подплата в сумрачносиво, широк пояс и отпред на гърдите платка в изумруденозелено, поръбена с троен волан в по-тъмнозелено и ресни. Но тази привидна претруфеност бе олекотена с елегантни каишки и с вътрешни подложки около ханша, изпълнени в жълъдов бронз. Шаферките, госпожица Лиственица Иглолистна и госпожица Смърч Иглолистна, сестри на булката, бяха облечени в изключително подходящи за случая тоалети в същата цветова гама, с изящни мотиви от дива роза на кичури, които бяха вплетени в плисетата на полите от тънки райета на равни разстояния като един капризно повтарящ се мотив в десена от преобладаващо нефритенозелено и под формата на пера от чапла в бледокоралово. Сеньор Енрике Флор гастролираше на органа, демонстрирайки прословутите си способности в добавка към предварително обявените точки в официалната брачна меса, изсвири Секачо, дървото пощади в съвършено нов и необичаен аранжимент в края на церемонията. След папската благословия, на излизане от църквата Сейнт Фиакър в Хорто щастливите младоженци попаднаха под прицела на закачлив кръстосан огън от лешници, жълъди, лаврови листа, върбови котенца, вейки от бръшлян, зрънца от бодлива зеленика, клонки от имел и филизи от самодивско дърво. Господин и госпожа Уайз Иглолистни Нола ще прекарат медения си месец сред уединението на Черната гора.

— И нашите очи към Европа гледат — отсече гражданинът. — Навремето сме търгували с Испания, с французите и фламандците, преди тия псета да дойдат тук да се окучват, испанска бира в Голуей, нашите кораби, натоварени с вино, са кръстосвали винобагрото море.

— И отново ще го кръстосват! — провикна се Джо.

— С помощта на Пресветата майка Божия, да, отново ще го кръстосват — кимна гражданинът и се шляпна по бедрото. — Нашите пристанища, дето сега пустеят, отново ще се оживят, Куинстаун, Кинсейл, Голуей, Блаксод Бей, Вентри в графство Кери, Килибегс, третото по големина пристаните в целия необятен свят с огромната флотилия от мачти на рода Линч от Гслуей, на Каван О’Рейли и на дъблинските О’Кенеди, когато графът на Дезмънд е бил в състояние да сключи договор със самия император Карл Пети. И пак ще бъде — провикна се той, — ще доживеем първия ирландски боен кораб да запори вълните и да развее роден флаг и тогава край на арфите тюдорски^[70], тогава нашите най-стари знамена ще заплющят, знамената на провинциите Дезмънд и Томонд, три корони на син фон, по една за всеки от тримата синове на Милезий.

И пресуши халбата, ей тъй, като едното нищо! Само на думи се пеняви, балон, пълен с пръдня и пикня, приказките му — котешки концерт. Най-дълги са рогата на кравите от Конахт^[71]! Като е толкоз курназ, що не иде да държи високопарните си речи пред селяните от Шанаголдън, където не смее да припари, понеже момчетата от Моли Магуайър^[72] го търсят под дърво и камък, а пипнат ли го, така ще го надупчат, че няма да му остане с какво сянка да хвърля, задето безсрамно е изгонил един местен, за да му заграби земицата.

— Чуй ме бе, слушай — обади се Джон Уайз, — какво ще вземеш?

— Една доброволческа кавалерия^[73] — отвръща му Ленехан, — за да полеем случая.

— Тери, едно малко — вика Джон Уайз — и една горе ръцете^[74]. Тери! Спиш ли бе?

— Да, сър! — стряска се Тери. — Малко уиски и бутилка Олсоп. Нали така, сър?

Привел се над оня гнусен вестник, Алф търси да попадне на пикантерийка, вместо да внимава в общия разговор. Снимка на мач свободна борба, очевидно усилията са кой на кого ще пръсне черепа, единият се втурнал към другия с ниско наведена глава, налита му като бик на червено. И още една: Черен звяр на клада в Омаха, Дж. Ловна дружинка от разпенени пичове, до един с меки широкополи шапки, стрелят по един самбо^[75], обесен на дърво, с провесен език, а под него — лагерен огън. Мамка им, не мирясват, първо трябва да го удавят в морето, после да го опърлят на електрическия стол и сетне да го разпънат на кръст, за да са сигурни, че са си свършили добре работата.

— А какво ще кажеш за военноморския им флот — пита Нед, — който ни пази от враговете?

— Ще ти кажа — отвръща му гражданинът, — че е като прокажена рана върху лицето на земята. Прочети във вестниците какви разкрития се правят за боя с камшици на тренировъчните кораби в Портсмут. Пише и един, който се нарича Потресеният.

И ето че се отплесна да разправя за телесните наказания и за екипажите от матроси, офицери и контраадмирали, които се строяват в редица с нахлупени триъгълни шапки, и как свещеникът с протестантската си библия и той стои, сакън да не изпусне нещо, и зяпат ли, зяпат наказанието, очите им ще изтекат, а младокът, дето са го изкарали отпред, реве на възбог, зове майка си на помощ, докато го връзват върху дулото на оръдието.

— Задница и една дузина — пояснява гражданинът, — така му викал оня стар разбойник сър Джон Бересфорд, докато днешните Кромуелци му казват стар английски обичай.

Ето че и Джон Уайз се обажда:

— Подобен обичай е по-добре да се престъпва, нежели да се спазва.

После, продължава той, пристигал морския полицай с една дълга пръчка и започвал да го налага с все сила, докато съдере кожата му и бутовете на клетника плувнат в кръв, бие и брои до хиляда, белки оня пукне.

— Това представлява славният им английски флот — отсича гражданинът, — дето властвал над вълните! Хората, дето никога нямало да бъдат роби, единствените в целия свят, които влизат в камарата^[76] по наследство, а земята им се управлява от шайка кастрирани шопари и превзети позьори. Това е то великата им империя, в която са на почит робията и камшикът.

— И над която слънцето никога не изгрява — додаде Джо.

— А най-голямата им трагедия е — продължава гражданинът, — че вярват в правотата си. Нещастните яхуси си вярват.

Вярват в едната пръчка и всемогъщия камшик, създател на ада тук, на кмета, и в Джак Катрана, син сукин, заченат в нечестиви словоблудства, роден от бойния флот, той, който страда под дузините камшици, задникът му беше скарифициран, одран и ощавен, после дълго въпи на възбог, но възкръсна на третия ден от койката, възнесе се на небето, седна отдясно на напречната корабна греда и остана така до второ нареждане, ала ще се върне, ще дойде в робията си отново да опъва за едната прехрана и ще му бъде платено.

— Да де — обади се Блум, — ама нали правилата на дисциплината са едни и същи навсякъде? Питам се, нямаше ли и ние да ги въдворим, ако трябваше да воюваме със сила.

Нали ви казах! Да ми се разлее бирата, ако лъжа! Тоя човек никога не мирясва, до последния си дъх, докато може, ще вика на черното бяло.

— Ние ще воюваме със сила — продължи гражданинът, — защото отвъд жегна имаме една друга Велика Ирландия^[77]. Те бяха прокудени от дом и родина през черната четирийсет и седма^[78]. Техните кирпичени колиби и порутени крайпътни бордеи бяха срутени от английската стенобойна машина, а вестник Таймс потриваше доволно ръце и осведомяваше малодушните саксонци, че много скоро в Ирландия ще останат толкова ирландци колкото са и червенокожите в Америка. Дори турчинът отомански не пожали пиастри за нас. Саснакът обаче се опита да умори своите със зверски глад, и то когато земята бе напращяла от добра реколта, за да могат британските хиени да я изкупят на безценица и да я продадат в Рио де Жанейро. И затова бягаха селяните, панически се изнасяха на тълпи. Двайсет хиляди от тях умряха в плаващите ковчези. Ала онези, които все пак стигнаха земята на свободните хора, не ще забравят земята на робството си. И отново ще се върнат, за да отмъстят, защото не са страхливци, синовете на Грануйл^[79] не са, нито поборниците за правда на старицата Катлийн-ни-Хулихън^[80].

— Точно така — кимна Блум, — но аз исках да кажа, че…

— Отдавна го чакаме този ден, гражданино — обади се Нед. — Откакто бедната старица ни каза, че французите идат и вече са слезли на брега при Килала.

— А! — провикна се Джон Уайз. — Бихме се за Стюартите против Уилямовците, ала те ни изоставиха, предадоха ни. Спомни си договора от Лимерик^[81] и счупения камък, на който бе подписан. Проляхме най-свидната си кръв във Франция и в Испания, дивите гъски^[82], нали така! Фонтеной^[83], а? А Сарсфийлд^[84] и О’Донъл^[85], херцог Тетуански в Испания, а Юлисийс Браун от Камъс, който беше фелдмаршал на Мария Тереза. А какво получихме в замяна?

— Французи! — изхриптя гражданинът. — Банда превзети балерини! Знаеш ли какво означава това? Че от нас не заслужават да получат дори пържена пръдня. Нали именно те се опитаха да правят entente cordiale^[86] на обяда с Тай Пай^[87], тоест да съзаклятничат с коварния Албион! Подстрекателите на Европа, винаги са били такива!

— Презирайте французите! — извика Ленехан и отпи от бирата си.

— А що се отнася до прусаци и хановерци — рече Джо, — не ги ли видяхме колко струват тия колбасарски копелета като цъфнаха на трона: от Георг курфюрста, та чак до онова германско конте^[88] и дебелата пръдлива брантия, която, даде Бог, вече се спомина?

Иисусе, не се сдържах, разсмях се, като го чух да описва старата кралица с дебелите й, клепнали клепачи, които спускала като тежки жалузи всяка Божа вечер, докато си поркала в кралския дворец, старата Вики с неизменния пунш от чиста планинска роса и кочияшът, дето трябвало да пренася тялото й барабар с костите и да я напъхва в спалното ложе, докато тя подръпвала закачливо бакенбардите му и му пеела песенни потпури от Ерен на Рейн, където ти сега ела, тук евтина е бирата.

— Е! — възкликна Джей Джей. — Да не забравяме, че има и един Едуард Помирителя.

— Разправяй ги на баба си тия! — сопна му се гражданинът. — Не помирител, а сифилисоносител е тоя коцкар! Едуард Гвелф-Ветин! Пфу!

— А какво ще кажете — пак се обади Джо, — за нашите свещени жреци, пасторите и епископите на родната Ирландия, дето украсили одаята му в Мейнут със сатанинските състезателни знамена и закачили по стените снимки на всичките му любими коне и жокеи. Самият граф Дъблински, представете си^[89]!

— По-добре да му бяха закачили снимките на всички жени, дето е яздил — подхвърли малкият Алф.

Тук Джей Джей заяви тържествено:

— Поради липса на достатъчно място техни светлости са отхвърлили въпросната идея.

— Гражданин, какво ще кажеш за по още едно? — попита го Джо.

— Тъй вярно, сър! — отвръща му той. — Ще взема.

— А ти? — пак Джо.

— С най-дълбока признателност, Джо — казвам му аз. — От здраве да се не отървеш!

— По още веднъж същата доза — провикна се Джо.

Блум продължаваше да говори и да говори с Джон Уайз. Личеше си, че е страшно превъзбуден, стиснал в ръка тъмножълтата си, калнокафеникава чаша и току забелва вакли очи към тавана.

— Преследванията — казва той, — цялата история на света е пълна с тях. Нестихваща, вечно подклаждана национална омраза между нациите.

— А ти знаеш ли какво е нация? — пита го Джон Уайз.

— Да — отвръща Блум.

— И какво е? — пита го Джон Уайз.

— Нация ли? — повтаря Блум. — Нация означава едни и същи хора, които живеят на едно и също място.

— Боже Господи! — изсмива се Нед. — Тогава, ако това е така, значи аз съм нация, защото живея на едно и също място вече пет години.

Всички се изсмяха на Блум, а той се опитва да се измъкне:

— Или, също така, които живеят на различни места.

— Това вече е моят случай — казва Джо.

— Коя е твоята нация, ако смея да попитам? — намесва се гражданинът.

— Ирландия е моята нация — отвръща му Блум. — Тук съм роден. Ирландия е.

На туй гражданинът нищичко не рече, само прочисти гърлото си от храчки, събра ги накуп и пу! — изплю голямата стрида от Червения бряг точно в ъгъла.

— Джо, дай да се пръждосваме! — вика той, след което извади носната си кърпа да се забърше.

— Чакай бе, гражданин — казва му Джо. — Вземи това в дясната си ръка и повтаряй след мен.

Съхраняваната с много любов, изящно извезана древна ирландска кърпа, приписвана на Соломон от Дрома и Манус Томалтах от МакДоноу, автори на Книгата на Балимоут^[90], бе извадена с най-голямо внимание и на мига предизвика продължително прехласване. Не е нужно да се спираме подробно на легендарната красота на ъглите й, които представляваха самото артистично съвършенство, където човек можеше много ясно да различи всеки един от четиримата евангелисти, които един подир друг представят на всеки от четиримата учители своите евангелски символи: дъбов скиптър, северноамериканска пума (между другото, един далеч по-благороден цар на животните от онзи, дето шества по британските гербове), теленце от Кери и златен орел от Карантухил. Картините, избродирани в полето за изсекване, представящи нашите прадревни укрепления, кръгли крепости, долмени, замъци, средища на науката и проклинателни грамади^[91], бяха така чудно изрисувани, а багрите им така нежни, сякаш художествените илюстратори от Слигоу са дали воля на творческото си въображение още отдавна, по времето на Бармакидите. Глендалох, красивите езера на Киларни, развалините на Клонмакнойс, Клонгското абатство, Глен Ина и Дванайсетте хълма, Окото на Ирландия, зелените хълмове на Талла, Крог-Патрик, пивоварната на господата Артър Гинес, син & компания (с ограничена отговорност), бреговете на езерото Ней, долината на Овока, кулата на Изолда, обелискът на Мапас, болницата на сър Патрик Дън, нос Клиър, долината Ахерлоу, замъкът на Линч, Шотландската кръчма, приютът Ратдаун в Логлинстаун, затворът в Тъламор, бързеите Касълконъл, Килбалимакшонакил, каменният кръст при Монастербойс, хотелът Джуъри, чистилището на свети Патрик, Сьомгените бързеи, трапезарията на колежа в Мейнут, дупката на Кърли, трите родни места на първия херцог на Уелингтън, Кашелската скала, Аленското тресавище, складът на улица Хенри, пещерата на Фингъл^[92] — всички тези трогателни картини, които сега изглеждат дори по-красиви, умити от водите на сполетялата ги скръб и от безбройните инкрустации на времето.

— Дай насам пиенето — викам аз. — Кое на кого е?

— Това е мое — казва Джо, — както казал дяволът на мъртвия полицай.

— Освен това част съм от раса — продължава да каканиже Блум, — която е мразена и преследвана. До ден-днешен. До този момент. До тази секунда.

Мамка му, ще си изгори пръстите с тая пура.

— Ограбвана — продължава той. — Оплячкосвана. Обругавана. Преследвана. Лишавана от онова, което по право ни принадлежи. И досега е така — не спира Блум, само вдигна юмрук, — продавани на търг в Мароко, като роби или добитък.

— Ей, ти за нов Йерусалим ли ми говориш? — подхвърля му гражданинът.

— Говоря за несправедливост — отвръща му Блум.

— Добре — намесва се Джон Уайз, — тогава изправете се срещу нея със сила, като истински мъже.

Достойна за обезсмъртяване картинка. Прицел за безмилостни куршуми. Нашият тлъстолик познайник гордо изправен пред димящо дуло. Мамка му, повече ще му отива да се изправи с дълга дръжка и парцал в долния й край, пък и сигурно сам го предпочита, само дето още не може да си намери кокетна престилчица за отпред. Но ето че изведнъж припада в несвяст, готов е от всичко да се отметне, прималява, провисва като мокър парцал.

— Но от това няма никакъв смисъл — вика той. — Насилие, омраза, исторически извъртания. Това не е животът, който трябва да живеем — само ненавист и огорчения. Всеки знае, че точно обратното е животът, който трябва да живеем, истинският живот.

— Тоест? — пита Алф.

— Любов — казва Блум. — Тоест обратното на омраза. Но сега трябва да тръгвам — обръща се той към Джон Уайз. — Ще отскоча за малко до съда да проверя дали Мартин не е там. Ако той пристигне междувременно, кажете му, че се връщам след минутка.

Че кой те задържа? И ето че излетя като добре смазана светкавица.

— Ето ти го, новия апостол на езичниците — подхвърля гражданинът. — Всемирна любов.

— Ами — додаде Джон Уайз — нали и нас на това ни учат? Обичай ближния си.

— Тоя ли да обичам! — не се стърпя гражданинът. — Прецакай ближния си, това е неговият девиз. Я, стига бе, любов! От него ще излезе страхотен Ромео и Жулиета.

Любовта обича да е влюбена в любовта. Медицинската сестра обича новия аптекар. Полицай от отдел 14А обича Мери Кели. Гърти Макдауъл обича момчето с колелото. М.Б. обича прекрасен господин. Ли Чи Хан обича цуни Ча Пу Чоу. Слонът Джъмбо обича слоницата Алис. Старият господин Вершойл със слуховата тръба обича старата госпожа Вершойл с хлътналото око. Човекът с кафявия макинтош обича дама, която е мъртва. Негово величество кралят обича Нейно величество кралицата. Госпожа Норман У. Тъпър обича офицер Тейлър. Ти обичаш еди-кого си. Но той обича друг, тъй като всеки обича някого, сал Бог обича всекиго.

— Хайде, Джо — казвам аз, — наздраве и като по вода. На теб, гражданино, все да ти е здрав и корав!

— Ура! — извика Джо.

— Бог да те благослови, и Дева Мария и свети Патрик — вика гражданинът.

И надигна халбата да разкваси гърло.

— Знаем ги ний тия лицемери — подхвана пак, — уж проповядват, а всъщност гледат как да те преджобят. А какво да кажем тогава за благочестивия Кромуел и железните му конници, дето изклаха жените и децата на Дроида с библейския текст Бог е любов, надянат върху дулото на топа Библията! Ти по-добре кажи, чете ли днес сатирата в Юнайтед Айришман за онзи зулуски главатар, дето е на посещение в Англия?

— Каква сатира? — пита Джо.

Гражданинът грабна един от дрипавите вестници, неговите неизменни принадлежности, и започна да чете на глас:

— Вчера делегация на главните памукови магнати от Манчестър бе представена на Негово величество алакия на Абеокута^[93] от придворния церемониалмайстор Златната палка, лорд Рохко яйце, за да изрази пред Негово величество най-сърдечните благодарности на английските спекуланти за добрите условия за работа, предоставени им в неговите доминиони. Делегацията взе участие в официален обяд, в края на който смуглият потентат, по време на възторжената си реч, преведена с лекота от британския капелан, преподобният Анания Славабогу Оглозганкокал, изказа най-дълбоките си благодарности на маса^[94] Рохко, подчертавайки сърдечните отношения, които съществуват между Абеокута и Британската империя заявявайки, че пази като най-скъп на сърцето си спомен една библия с цветни букви, книгата със словото Божие и тайната на английското величие, която бялата главатарка, великата индианка Виктория, е имала благоволението да му подари, и то с лично посвещение, изписано от самата августейша ръка на Кралската ктиторка. След това алакият отпи от купата за пунш, която обиколи масата и това беше първата му глътка уиски в живота, вдигна тост за Блек & Уайт и пак отпи от черепа на своя непосредствен предшественик от династията Какачакачак с прякор Четирийсетте брадавици, след което посети най-голямата фабрика в центъра на Памукополиса и се подписа с палец в книгата за посетители, след което изигра един древен абеокутски боен танц, по време на който, сред неистови аплодисменти, глътна няколко ножа и вилици направо от ръцете на втрещените момичета.

— Кралицата вдовица — каза Нед, — не бих се усъмнил. Само се чудя дали и той използва библията за това, за което я използвам аз.

— Разбира се — отвръща му Ленехан. — След което широколистните горички от манго бързо разцъфтяват в плодородните му земи.

— Грифит^[95] ли го е писал? Не е подписано Шангана, а само с един инициал: П.

— Прекрасен инициал — подхвърля Джо.

— И така винаги е било — казва гражданинът. — Първо влиза знамето, а подире му търгашите.

— Така е — обажда се Джей Джей, — ако не са по-лоши от онези белгийци в свободната държава Конго, тогава значи са само лоши. Ти чете ли оня доклад на, абе как се викаше?

— На Кейсмънт ли? — пита гражданинът. — Той е ирландец.

— Да, същият — отвръща му Джей Джей, — дето изнасилвали жени и момичета, пребивали с камшици туземците, шибали ги по корема и всичко това в името на безценния им каучук.

— Сетих се къде е отишъл — извика Ленехан и щракна с пръсти.

— Кой бе? — питам аз.

— Блум — вика ми той, — това за съда е блъф. Заложил е няколко шилинга на Захвърлен и сега е отишъл да си прибере шекелите.

— Така ли мислиш? Тоя белоок кафир — учуди се гражданинът, — който никога през живота си дори не се е заканвал на кон да заложи.

— Казвам ви, там е отишъл — упорства Ленехан. — Значи срещнах Бантъм Лайънс, който се канеше да заложи на въпросния кон, само че аз го разубедих, а той ми каза, че Блум му дал интифата. Обзалагам се на каквото искате, че срещу своите пет шилинга сега сигурно ще прибере едно сто. В цял Дъблин май само той е ударил кьоравото. От тоя никому неизвестен съмнителен кон.

— Самият той е съмнителен кон — вика Джо.

— Слушай, Джо — обаждам се тогава, — къде е мястото?

— Ей оттам мини — упътва ме Тери.

Сбогом Ирландийо, заминавам за Горт^[96]! Тъкмо влязох в задния двор да източа мехура и, мамка му (сто шилинга срещу пет), още не съм отпуснал жилата (двайсет са отишли за Захвърлен) ох, отпуши се, какво облекчение, мамка му, викам си, абе забелязах аз, че нещо е неспокоен (две халби при Джо, една при Слатъри), че нещо не го свърта на едно място (сто шилинга срещу пет!) и какъв е тоя кон, дето никой хабер си няма за него, когато живели (съмнителен кон) нали Бърк Досадата ми разказа как играели карти и уж гледали болното дете (мамка му, като че цял галон съм излочил), и онази неговата друсавогъза половинка му нарежда по вътрешния телефон сега е по-добре или тя е… (ох, боли!) и целият план, за да може да офейка със залаганията, ако спечели или пък (Боже, как съм се препълнил) дето търгувал без патент (ох, смъди!) и вика Ирландия е нацията ми, гледай го ти (ъъх, ъъх! пфуу!), никога не можеш да ги надцакаш тия проклети (ех, източи се най-после) йерусалимски (ааа!) мошеници.

Като се върнах, те продължаваха да дърдорят ли, дърдорят, а Джон Уайз им разправя, че именно Блум дал идеята за Шин Фейн на Артър Грифит, тоест да започне да разобличава във вестника си всичките там предизборни машинации, сформирането на комисии и журита от приятелски кръгове, укриването на данъци от правителството и да се назначат представители из целия свят, които да обикалят и да пропагандират ирландските производства. От единия джоб в другия. Мамка му, само това ни липсва сега тоз лигльо с неговите очи-локви да се хване нашите дела да оправя. Божичко! Дай ни шанс и на нас сами. Бог да пази Ирландия от такива, плъзнали са като плъхове. Господин Блум с неизменните му заяжданици на дребно. А и старият преди него, и той мошеник си падаше, старият Матусал Блум, пладнешкият търговски апаш, дето се отрови с циановодородна киселина, след като преди това наводни страната с всевъзможни дрънкулки, джунджурии и цветни стъкълца. Отпускане на заеми по пощата при изгодни условия. Сумата, без оглед на стойността, се отпуска срещу лично подписана полица. Разстоянието не е пречка. Без гаранти и излишни формалности. Мамка му, досущ като козата на Ланти Макхейл, готова да тръгне с всекиго навсякъде.

— Това е самата истина — рече Джон Уайз. — Тук е и човекът, който може да ви разкаже повече по въпроса, това е Мартин Кънингам.

Точно така, кметската карета спря, а вътре се вижда Мартин, с него Джак Пауър и един друг на име Крофтър или Крофън, оранжист, дето си получава пенсийката от Главно митническо, но и Блакбърн го държи при себе си и му плаща, абе не беше ли всъщност Крофорд, за да се шляе из страната на разноски на двореца.

Нашите странници стигнаха до селския хан и бързо скочиха от конете.

— Ей, ханджия! — провикна се един мъж, който по външност и осанка приличаше да е техният предводител. — Ти, дръзки мошенико! Отвори, ти казвам!

И като рече тъй, задумка силно с дръжката на меча си по отворената решетка.

Стопанинът излезе при този шумен зов, като още навличаше коженото си рицарско елече.

— От мен добър ден, господа — рече той и угоднически се поклони.

— Размърдай се, стопанино! — извика същият, който бе почукал. — Погрижи се за конете. И за нас също, с най-вкусните си гозби да ни нагостиш.

— Олеле, добри господа — отвърна им стопанинът-ханджия, — уви, нищичко не ми се намира. Килерът на бедната ми къщурка е от празен по-празен. Не знам какво мога да предложа на ваши светлости.

— Как тъй? Така ли ти, човече — извика другарят му, мъж с приятна външност, — служиш на своя крал и неговите лични пратеници? Кажи ле главен бъчвочерпецо?

Мигновена промяна пробяга по лицето на стопанина.

— Милост, господа, милост и пощада — рече той най-смирено. — Значи кралски пратеници (Бог да закриля Негово величество!), ще ли питане тогава! Щом сте приятели и пратеници на краля (Бог да благослови Негово величество!), от моята къща гладни няма да си тръгнете, туй аз ви го казвам.

— Тогава побързай! — извика онзи, който до този миг не се бе обаждал, ала по вида му личеше, че е яшен лапач и юначага. — И с какво се каниш да ни нагостиш?

Господин ханджията отново се поклони доземи и ето как отговори:

— Какво ще кажете, добри господари, за пирог с месо от млади гарджета, няколко резена сърнешко, после телешко филе, дива патица с хрупкави свински пръжки, глиганска глава с шамфъстък, голяма купа с яйчен крем — пръстите да си оближеш, — омлет със сос от вратига и гарафа рейнско?

— Тогава какво още чакаш? — сръчка го последноговорившият. — Менюто ми харесва. С шамфъстък, значи!

— Аха! — обади се онзи с приятната външност. — Бедна къщурка и празен килер, а? Как не! Веселяк такъв!

Ето че влиза Мартин и пита къде е Блум.

— Къде е Блум ли? — изпапагалства Ленехан. — Ами някъде да лъготи вдовици и клети сирачета.

— Не е ли истина това — обажда се Джон Уайз, — което току-що казах на гражданина за Блум и за Шин Фейн?

— Точно така си беше — вика му Мартин. — Поне така се твърди.

— И кой е направил това втвърдение? — пита Алф.

— Аз — отвръща му Джо. — Аз съм големият втвърдител.

— И в края на краищата — додава Джон Уайз, — защо смятате, че един евреин не може да обича страната си като всеки друг?

— Защо не, наистина — вика му Джей Джей, — стига да знае за коя страна става дума.

— Какъв е той, евреин ли, неевреин ли, римски католик ли, методист или протестант, какъв, по дяволите, е той? — пита Нед. — Или по-скоро кой е той? Не се засягай, Крофтън.

— Не ни е притрябвал! — казва Крофтън, отявлен оранжист или презвитерианец.

— Кой е Джуниъс^[97]? — обажда се Джей Джей.

— Един извратен евреин — казва Мартин, — роден някъде в Унгария и именно той е дал идеята да се заимства модела на унгарската съпротива^[98]. Това в кметството го знаем.

— Той не е ли братовчед на Блум зъболекаря? — попита Джак Пауър.

— Съвсем не — отвръща му Мартин. — Само дето са адаши. Неговото истинско име е Вираг. Това е името на баща му, дето се отрови. Но го смени по собствена воля, бащата де.

— А, значи това е нашият нов месия на Ирландия! — провикна се гражданинът. — Нашата Ирландия на светци и мъдреци^[99]!

— Е, те нали още си чакат техния Спасител — вика Мартин. — Както, между другото, и ние^[100].

— Така е — казва Джей Джей — и затова при всяко мъжко чадо, дето се ражда, тръпнат, че може да се окаже техния Месия. И тогава всеки евреин е на нокти, не го свърта от вълнение, така си мисля, докато научи дали няма да се окаже, че именно той е бащата или майката.

— Вечно ожидание до следващото раждание! — отсече Ленехан.

— О, Божичко — рече Нед, — да бяхте видели Блум преди да се роди онзи негов син, дето умря. Срещнах го един ден, обикаляше пазарите в южната част на града, видях го да купува кутия с храна за бебета Нийвс, беше шест седмици, преди жена му да заражда.

— En ventre sa mere^[101] — обажда се Джей Джей.

— И ти на това мъж ли му викаш? — отвръща гражданинът.

— Чудя се дали въобще има какво да извади — подхвърля Джо.

— Виж, така или иначе, налице са две живородени деца — казва Джаж Пауър.

— И кого ли подозира^[102]? — попита гражданинът.

Мамка му, много истини са казани уж на шега. Той си е един от ония лигльовци със сбъркана сексуалност. Лежи в хотела, беше ми разправял Досадата, веднъж месечно с адско главоболие като някоя пуздра в мензис. Знаеш ли какво ще ти кажа? Да вземе човек, па да го запокити насред сърдитото море, голямо благоволение ще направи. Напълно оправдано убийство, ти казвам. Да вземе да се измъкне с петте си лири, без да викне по една бира като истински мъж. Ей така, за здраве да почерпи. Няма да се натряскваме, я!

— Подаяние за близките — казва Мартин. — Но къде е той? Не можем да чакаме.

— Вълк в овча кожа — подмята гражданинът. — Това е той. Вираг от Унгария. Асуира^[103] го наричам аз. Прокълнат от Бога.

— Имаш ли време за едно бързо възлияние, а, Мартин? — пита Нед.

— Ама само за едно — отвръща му Мартин. — Трябва да бързаме. За Джей Джей и Ес.

— За теб, Джак? Крофтън? Три половинки, Тери.

— Свети Патрик ще трябва отново да слезе на брега при Баликинлар и пак да ни покръсти — обажда се гражданинът, — след като позволихме такива неща да замърсят родните ни брегове.

— Виж к’во — казва му Мартин и нетърпеливо почуква по тезгяха в очакване на халбата си, — моята молитва е Бог да благослови всички нас, дето сме тук.

— Амин! — отвърна му гражданинът.

— И ще го направи, къде ще ходи — намеси се Джо.

При звука на осветения звънец потегли Божията процесия, предвождана от носещия разпятието, а край него църковните псалти, кандилоносците, тамяноносците, четците, клисарите, дяконите и иподяконите, после абати с митри, приори, францискански братя, монаси и игумени: от ордена на Бенедикт Нурсийски, картузиани, камалдолеси, цистерциани и оливетани, ораториани и валомбросани, братята августинци, бригитини, премонстратезиани, серви, тринитариани и чадата на Петър Ноланский; бяха надошли още от манастира на планината Кармил, чадата на пророк Илия, предвождани от епископ Алберт и от Тереза Авилска, босоноги и обути; братята в сиво и кафяво, синовете на бедния Франциск Асизки, капуцини, корделиери, миними и обзерванти, както и дъщерите на Клара; и синовете на Доминик, монасите-проповедници, синовете Винсентови; монасите на св. Волстан; и Игнаций с чадата си; и братството на християнските братя, предвождано от преподобния брат Едмунд Игнатий Райе. След тях идеха всички светци и мъченици, девици и пострадали зарад вярата си: св. Кир и св. Исидор, и св. Яков Малкия, и св. Фока Синопский, и св. Юлиан Хоспиталиер, и св. Феликс Канталийски, и св. Симеон Стълпник, и св. Стефан Първомъченик, и св. Йоан Божий, и св. Фереол, и св. Лигуори, и св. Теодот, и св. Вулмар, и св. Ричард, и св. Винсент дьо Пол, и св. Мартин Тодски, и св. Мартин от Тур, и св. Алфред, и св. Йосиф, и св. Денис, и св. Корнелий, и св. Леополд, и св. Бернар, и св. Терентий, и св. Едуард, и св. Оуен Каникулус, и св. Аноним, и св. Епоним, и св. Псевдоним, и св. Омоним, и св. Пароним, и св. Синоним, и св. Лаврентий О’Тул, и св. Яков от Дингъл и Компостела, и св. Колумцилий, и св. Колумба, и св. Целестин, и св. Колман, и св. Кевин, и св. Брендан, и св. Фригидий, и св. Шенан, и св. Фахтна, и св. Колумбан, и св. Гал, и св. Фурси, и св. Финтан, и св. Фиакър, и св. Йоан Непомук, и св. Тома Аквински, и св. Ив Бретонски, и св. Мичан, и св. Херман-Йосиф, и тримата покровители на младежката добродетел: св. Алойзий Гонзата, и св. Станислас Коштка, и св. Йоан Берхманс, и тримата светци Герваций, Серваций и Бонифаций, и св. Брида, и св. Киран, и св. Каниче от Килкени, и св. Ярлат от Туам, и св. Финбар, и св. Папин от Балимун, и брат Алойзий Миротворец, и брат Луис Войнотворец, и светиците Роза Лимска и Витербска, и св. Марта Бетанска, и св. Мария Египетска, и св. Лучия, и св. Бригита, и св. Атракта, и св. Димпна, и св. Ита, и св. Марион Калпейска, и преблажена сестра Тереза от Иисус Младенеца, и св. Барбара, и св. Схоластика, и св. Урсула с единайсетте хиляди девици. И всички вървяха със своите сияния, нимбуси и ореоли, носеха палмови вейки, и арфи, и мечове, и венци от маслинени клончета, облечени с одежди, в които бяха втъкани свещените символи на тяхната святост, мастилници, стрели, хлябове, делви, окови, секири, дървета, мостове, младенци в корита, раковини, дисаги, ножици, ключове, змейове, лилии, едри сачми, осили, шопари и годиначета, светилници, мехове, кошери, черпаци, звезди, змии, наковални, стъкленици с благовония, камбани, патерици, клещи и пинсети, еленови рога, непромокаеми галоши, ястреби, воденични камъни, очи върху блюдо, вощеници, аспержи, еднорози. Процесията бавно зави покрай колоната на Нелсън и после продължи да се точи по улица Хенри, по улица Мери, по улица Кейпъл, по улица Малка Британия, всички пееха въведението в богоявленската Epiphania Domini^[104], което започва със Surge, illuminare^[105], а после дойде ред и на сладолистните тропари Omnes, значи de Saba venient^[106], тогава изпаднаха в екстаз и започнаха да правят чудеса, като например да прогонват дяволи и бесове, да възкресяват мъртъвци, да умножават рибите в морето, да лекуват хроми и слепи, да изнамират незнайно къде отдавна забутани вещи, да тълкуват Светото писание и да го изпълняват, да благославят и пророкуват. Най-сетне под навес от златист балдахин се показа и преподобният отец Флин в компанията на Малахия и Патрик. И когато добрите отци стигнаха уреченото място, тоест покоите на Бърнард Кърнан & Co. Ltd., номера 8, 9 и 10 на улица Малка Британия, вносители и износители на едро на хранителни продукти, вина, коняци и уиски, с патент за продажба на бира, вино и спиртни напитки за консумация на място, свещеникът благослови дома и стряхата, прекади с тамян прозорците и черчеветата, и напречната дига, и защитната стена, и сводовете, кьошетата и острите ръбове, и капителите, и фронтоните, и корнизите, и арките с фризове, и островърхите кули, и куполите, после поръси със светена вода всички трегери, пак се помоли щото Господ Бог да благослови този дом, както е благословил домовете на Авраам, и Исаак, и Яков и да всели в него ангелите на Своята светлина. На влизане благослови и всички хранителни припаси, и напитки и насъбралото се множество отвърна най-подобаващо на молитвите му.

— Adiutorium nostrum in nomine Domini.

— Que fecit coelum et terram.

— Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo^[107].

Положи длани върху благословените и благодари, и пак се помоли и те всички заедно с него се помолиха:

— Deus, cuius verbo sanctificantur omnia, benedictionem tuam effunde super creaturas istas: et proesta ut quisquis eis secundum legem et voluntatem Tuam cum gratiarum actione usus fuerit per invocationem sanctissimi nominis Tui corporis sanitatem et animae tutelam Te aucore percipiat per Christum Dominum nostrum^[108].

— Така мислим всички — рече Джак.

— Ламбърт, желая ти дълги години живот — каза Крофтън или Крофорд.

— Хубаво — обади се Нед и вдигна своя Джон Джеймсън. — От мен богатство и късмет!

Тъкмо се оглеждах учудено да видя кой ще бъде обектът на следващата благословия, когато, мамка му, зървам го, че влиза отново, нахълтва, сякаш страшно се е разбързал.

— Отскочих до съда — вика, — там те търсих. Надявам се, че не…

— Не, не — отвръща му Мартин, — готови сме.

Съд ли, виж ми окото, а джобовете му провиснали от злато и сребро. Страхлив заешки задник. Вместо да вземе да викне по едно като пич. Шубето го тресе, нали! Туй са то евреите, как да им се не нарадваш! Само зарите им в акъла. Хитър като помиярски плъх. Стотачка — петачка.

— Не казвай нищо — подхвърли гражданинът.

— Моля? — попита той.

— Хайде, момчета — провикна се Мартин, — хубаво, че се видяхме. Сега да тръгваме.

— На никого не казвай! — рече гражданинът и изрева зверски. — Това е тайна.

Ето че гнусният пес се събуди и изръмжа.

— Чао на всички! — провикна се Мартин.

Избута ги бързешката навън, Джак Пауър, и Крофтън или там както и да му е името, и Блум помежду им, люшнаха го в обятията си и право към двуколката.

— Потегляй! — провикна се Мартин към кочияша.

Делфинът млечнобял нетърпеливо тръсна грива, източи тяло, скочи нависоко и ето ги на палуба златиста, кормчията всичките платна разгъва, та вятърът да ги напълни и издуе от спинакера триъгълно голям до бакборда най-отзад. Безброй гиздавокоси нимфи доплуваха отвред, дойдоха те първом до борда десен, а после и до борда ляв, протегнаха ръце към ладията славна, и хванаха се в кръг грациозно, блещукащи от капчиците морски, тъй както коларят сръчен майсторски разпъва своето кръжило, преди откъм сърцевината на бъдещото колело да сложи прътове на равно отстояние, където всеки лъч побратим е на следващия, а после ги затяга здраво с обръч най-отвън, за да дари човешките нозе със скорост инак непосилна, когато тръгват в кръвна рат или пък в радост красните девойки да задирят. Тъй тях ги окръжиха нимфите грациозни, сестри безсмъртни на вълниста шир. Талазите разпенени в кръг от смях най-кръшен проехтяха, а ладията все напред водата пори.

И, мамка му, тъкмо надигам халбата да я докапча, когато виждам как гражданинът се изправи, заклатушка се патраво към вратата, като пуфтеше и сумтеше от проклетата воднянка, и здравата попържаше подире им клетва кромуелска да ги стигне, та дано пусти опустеят, анатемоса ги с камбана, книга и кандило, църквата от себе си да ги отлъчи, чумоса ги, изплю се, изхрачи се тлъсто, а Джо и малкият Алф стоят до него и се опитват да го усмирят, докато оня фучи и злобее като сбабичосан горски елф.

— Пуснете ме! — вика той.

Бре, мамка му, успя да стигне до вратата, ония го дърпат назад, ала той крещи, гърлото си ще издере:

— Три пъти ура за Израел!

Какъв глупак, седни си на задника и се дръж прилично, за Бога, и недей да ставаш за резил пред хората. Господи Иисусе, винаги ще се намери някой шут, дето да вдига врява на възбог за едното нищо. Мамка му, вгорчи ми кефа, бирата направо се вкисна в червата ми.

И цялата патриотарска сбирщина от дрипльовци и повлекани се скупчи около външната врата, а Мартин вика на кочияша да не се тутка и да пердаши напред, а гражданинът реве гръмовно, докато Алф и Джо му шъткат да млъкне, а онзи в двуколката и той не спира да нарежда ту за евреите, ту за безделниците, дето дай им речи да държат, а Джак Пауър го дърпа да седне долу и да си затвори проклетия плювалник, а един от тълпата с черна превръзка на окото взе, че запя: Ако човекът на луната, евреин бе, евреин бе, а кучката до него мигом изврещя:

— Ей, господинчо, що не си затвориш копчелъка, бе!

А нашичкият продължава:

— Менделсон е евреин, и Карл Маркс е евреин, и Меркаданте, и Спиноза. И Спасителят е евреин, и неговият баща е евреин. Вашият Бог.

— Той няма баща — викна му Мартин. — Млъкни, бе! Хайде сега, давай по-бързо.

— Чий Бог, бе? — изрепчи се гражданинът.

— Тогава чичо му е бил евреин — вика нашичкият. — Вашият Бог е евреин. Христос е евреин като мен.

Мамка му, гражданинът не се стърпя и влетя обратно в кръчмата.

— Божичко, Иисусе Христе — вика той, — на тоя чифутин ще му счупя главата, дето се гаври със светото име. Господи, ще го разпъна на кръст, точно така, на кръст! Къде беше оная кутия от бисквити?

— Стига! Престани! — вика Джо.

Хилядно множество от най-скъпи приятели и познати от сърцето на столицата и околностите на Дъблин се бе събрало да се сбогува с Nagyasagos uram Lipoti Virag^[109], бивш сътрудник на господата Александър Том, печатари на Негово величество, по случай отпътуването му за далечната страна Szazharminczbrojugulyas-Dugulas^[110] (Ливадата с вади лъкатушни). Церемонията, в която цареше голямо прощално оживление, можеше да се опише с две думи: трогателна топлосърдечност. Свитък с цветни букви, изрисувани върху древен ирландски пергамент, дело на ирландски художници, бе връчен на изтъкнатия феноменолог от името на голяма част от общността, придружен от друг един подарък, а именно сребърно ковчеже, изработено с ажурна изящност и украсено в стила на древните келтски орнаменти, едно произведение, което прави чест на неговите създатели, господата Джейкъб augus^[111] Джейкъб. Гостът, на когото предстоеше въпросното отплаване, бе обект на гръмки овации, а когато оркестърът от специално подбрани ирландски гайди засвири добре известната на всички мелодия Върни се в Ерин, последвана от Ракоци марш, мнозина от присъстващите се трогнаха до съвсем видими сълзи. Катраносани бурета и големи огньове бяха запалени по цялото крайбрежие на четирите морета, по върховете на Хаутския хълм, Трите скалисти планини, Шугърлоуф, на носа Брейхед, на планините Морн, Галтийс, Окс и Донегал, по възвишенията на Сперин, Нагълс и Богра, по Конемарските склонове и хребетите на Макгиликъди, по високите места на планината Оти, Берна и Блум. Сред гръм от радушни ръкопляскания, които продраха небосклона и получените в ответ възторжени възгласи на сплотените групи от негови горещи привърженици и последователи от Камбрийските и Каледонски възвишения, мастодонтският туристически кораб бавно се отдели от брега, приветстван от букети цветя, хвърлени в знак на почит специално от представителките на нежния пол, които бяха надошли на тумби, а когато корабът се донесе по течението на реката, ескортиран от цяла флотилия ладии, тогава знамената на параходството, както и на митницата бяха леко спуснати, колкото за поздрав, както направи по-късно и електростанцията при Гълъбарника. Visszontlatasra, kedves baraton! Visszontlatasra^[112]! Отиваш си, ще те помним.

Мамка му, и дявол не може да го спре, като си е наумил да докопа тенекиената кутия. Малкият Алф се хвърли да го спре, увисна на ръката му, а той квичи като прасе, кога го колят, абе все едно гледаш някоя кървава драма в Дъблинския кралски театър.

— Стой, та гледай как ще му светя масълцето!

А Нед и Джей Джей не могат дъх да си поемат от смях.

— Ненадърляхте се, бе! — викам аз. — Да бях дошъл направо за кулминацията.

Но, за късмет, кочияшът успя да сръчка крантата съвсем навреме и ето че главата й се скри зад ъгъла.

— Успокой се, гражданино — вика Джо. — Спри се!

Мамка му, как ловко успя да освободи ръката си, замахна нашироко и метна кутията. Слава Богу, че слънцето светеше право в очите му, иначе щеше да остави онзи на място. Мамка му, за малко да я запрати чак в графство Лонгфорд. Крантата обаче се подплаши и старият пес се стрелна подире й като луд, цялата сбирщина наоколо се тресеше от викове и кикот, а кутия издрънча по паважа.

Катастрофата бе мигновена и страшна в своята сила. Обсерваторията в Дънсинк регистрира всичките единайсет труса, до един от пета степен по скалата на Меркали, и тук е мястото да се каже, че не съществуват запазени данни за подобно сеизмично сътресение на нашия остров от времето на земетресението през 1534, годината на въстанието на Копринения Томас. По всичко личи, че трусът е бил в онази част на столицата, която обхваща административната единица Ин Кий и енорията на Сейнт Мишан, което покрива територия от четирийсет и един акра земя, два декара и един квадратен прът със стойност от около трийсет квадратни ярда. Всички резиденции на височайши особи около Палатата на правосъдието бяха напълно срутени, както и същата тази аристократично въздигната сграда, където точно по време на катастрофалното земетресение са се провеждали важни и много оживени правни дебати, която се бе превърнала буквално в купчина камъни, под чиито руини, опасяваме се, са били погребани живи всички нейни обитатели. От разкази на очевидци става ясно, че сеизмичните вълни са били придружени от силни атмосферни пертурбации с циклонен характер. Част от шапка, която, както се установи впоследствие, е принадлежала на достопочтения служител на короната и на обществения ред господин Джордж Фотръл, както и един копринен чадър със златна дръжка и гравирани върху нея инициали, герб и номер за жилището, собственост на големия ерудит и многоуважаван председател на висшата комисия на мировите съдилища, сър Фредерик Фолкинър, главен съдия на Дъблин, бяха открити от спасителните отряди в най-отдалечени части на острова, съответно първата върху третия базалтов хребет на Великанската пътека, а последният — заровен на дълбочина фут и три инча в пясъците по бреговете на залива Холиоупън, недалеч от носа Кинсейл. Други свидетели пък дадоха показания под клетва, че са видели светещо тяло с огромни размери да се носи с бясна скорост в небето, описвайки траектория в посока югозапад — запад. Съболезнования и съчувствия запристигаха от всички части на различните континенти, а Негово преосвещенство върховният владика папата благоволи, и колко мило от негова страна наистина, да се разпореди щото специална missa pro defunctis^[113] да бъде отслужена едновременно от епископите и архиепископите във всички катедрални храмове на всички епархии, подвластни на духовното господство на Папския престол в памет на праведните души, които са били така ненадейно отзовани от нашите редици. Работата по спасяването, по разчистване на развалините, тленните останки и т.н. бе поверена на господата Майкъл Мийд & Син, улица Грейт Брънсуик 159, и Т. С. Мартин, улица Норт Уол 77, 78, 79 и 80, подпомагани от мъжете и офицерите от леката кавалерия на Корнуолския херцог под главното командване на Негово кралско височество, контраадмирал, многоуважаваният от всички сър Херкулес Ханибал Хабеас Корпус Андерсън, кавалер в ордена на жартиерата, кавалер на ордена на свети Патрик, кавалер на ордена на тамплиерите, член на Кралския таен съвет, кавалер на ордена на Бат II степен, член на Парламента, мирови съдия, бакалавър на медицинските науки, носител на ордена за особени заслуги, носител на ордена за содомитски заслуги, главен ръководител на лова на лисици, член на Кралската академия на Ирландия, бакалавър по право, доктор по музика, пазител на закона за бедността, възпитаник на дъблинския колеж Света Троица, възпитаник на Кралския университет на Ирландия, възпитаник на Кралския лекарски колеж на Ирландия и възпитаник на Кралския хирургически колеж на Ирландия.

Не сте виждали такова нещо през целия си земен път. Мамка му, ако беше прилапал онзи лотариен билет в своя полза, щеше до гроб да помни златната купа, и още как! — ала, мамка му, сега гражданинът можеше да бъде подведен под съдебна отговорност за нападение и побой, а Джо — за подстрекаване и активно съучастие. Кочияшът му спаси живота с бясното си каране и това е толкова сигурно, колкото че Бог създал Мойсей. Какво? О, Иисусе, за тоя няма запушалка. Ей го на, ливна цял поток попържни по еврейския адрес.

— Убих ли го? — пита. — А, успях ли?

После подвикна на помияра:

— Дръж, Гари! Тичай след него, момчето ми.

И последното, което очите му видяха, бе как двуколката завива зад ъгъла и старият овчолик мерзавец стои прав и ръкомаха възбудено, а пършивият пес препуска с опънати назад уши, готов да го разкъса на мръвки. Да го разфасова кокал по кокал. Сто за пет! Божичко, изкара му ги през носа, това е сигурно!

И в тоя миг, я гледай, каква светлина ги обля отведнъж и всички видяха как се яви огнена колесница и Той се възнесе към небето. И видяха Го в колесницата, облечен в сиянието на славата, дрехите Му — бели като слънце, хубави като месечина и страшни като войнство, вдъхват страх и благоговение, та затуй не смееха да вдигнат очи към Него. Ето че прогърмя глас от небето и извика: Илия! Илия! А той пък отвърна: Ава Отче! Адонай! И Го видяха, точно Той, бен Блум Илия, сред облаци от ангели да се възнася към сиянието на славата под ъгъл от четирийсет и пет градуса над пивницата на Донъху на улица Литъл Грийн, излетя като торпила.

Бележки

[1] Циклопите

Време на действието: пет часът следобед. Място: кръчмата на Барни Кърнан, колекционер на сувенири, свързани с престъпления и наказания, с които е украсил заведението си. Орган: мускул. Изкуство: политика. Цвят: няма. Символ: Фенианци. Техника: гигантизъм.

Съответствия: Аз (анонимният разказвач) — Никой; пурата — копието. ↑

[2] Царства II, 1:19, 1:25. ↑

[3] Мярка за тегло, равна на 14 фунта. ↑

[4] Един от главните герои в този епизод. Според джойсоведите тук авторът пресъздава образа на Майкъл Кюсак (1847–1907), основател на Галската спортна асоциация (1884), чиито представители са отдавали голямо значение на традиционните ирландски спортове. Обявявали са за неирландец всеки, който участва или дори само гледа такива английски спортове като футбол, ръгби, хокей на трева и поло. За него говори и биографът на Джойс Ричард Елман, който цитира стандартния му поздрав: „Аз съм гражданинът Кюсак от Каронската енория, баронство Бър в графство Клеър, разбра ли, протестантско куче!“ Бил е фанатичен националист, тук се отъждествява с едноокия Полифем. ↑

[5] Inis е ирландската дума за „остров“, a fal се е наричал камъкът на съдбата в древната ирландска столица Тара. Оттук името означава Остров на съдбата, тоест Ирландия. ↑

[6] Еблана (а не Елбана) е онова място в Хиберния (така римляните са наричали Ирландия), което днес се отъждествява с Дъблин. По-долу изброените имена са също на селища недалеч от Дъблин. ↑

[7] Старата „религиозна“ столица на Ирландия и голям център на науките. ↑

[8] Призовка. ↑

[9] Поема от Чарлс Кикам (1830–1882). „Рори от планината“ е подписът, който са носели заплашителни писма срещу едрите земевладелци. ↑

[10] По онова време съществувала широко разпространена версия, че Руско-японската война (1904–1905) е доказателство за стремежа на руснаците към световно господство. ↑

[11] Така наричали бирата „Гинес“. ↑

[12] Тук Джойс пародира стила на ирландския епос, култът към който по онова време се заражда в страната. ↑

[13] Старицата тук е „Фриманс Джърнъл“, който винаги е минавал за официоз на ирландските националисти. Но поради компромисните му позиции по въпросите на тази кауза радикално настроените националисти са смятали, че вестникът е субсидиран от някои консервативни среди. ↑

[14] Тук става дума за друг исторически факт. Ирландските депутати в английския парламент, под ръководството на Парнел, винаги са играли ролята на балансьор, подкрепяйки различни партии. През 1880 г. обаче те се обвързват с Либералната партия на Гладстон, която управлява в Англия единствено с тяхна помощ. В началото на XX в. английските либерали се разцепват, но въпреки това някои от ирландските депутати продължават да ги подкрепят по силата на старата им договореност. ↑

[15] „Индипендънт“ означава „независим“. ↑

[16] Гражданинът, освен че се явява в ролята на циклопа Полифем, представлява и радикално настроените националисти. Тук той се възмущава, че във вестника, борещ се за ирландска независимост, се изброяват главно английски имена, но истината е, че те са селективно цитирани от Джойс от броя от 16 юни 1904 г., където във въпросните колонки се срещат и много ирландски имена. ↑

[17] „Маунтджой“ е името на държавния затвор в Дъблин. Знае се също така, че прототипът на Дългия Джон Фланинг, заместник-шерифът Джон Кланси, е ненавиждал екзекуциите, за които всъщност е отговарял. ↑

[18] Сър Едуард Гинес, лорд Айва, и сър Артър Гинес, лорд Ардилон, собствениците на пивоварната „Гинес“, са братя, но не близнаци. Виж още бел. 16 и 17, гл.5. ↑

[19] Според теорията на теософите хипофизата е жлезата, която свързва тялото и душата. ↑

[20] Първо послание до коринтяни 13:12. ↑

[21] Бог — олицетворение на мрака на земните дълбини, произлязъл от първичния Хаос. ↑

[22] Виж бел.37, гл.5. ↑

[23] Става дума за Александър Поуп (1688–1744), цитатът е от неговите „Нравоучителни есета“. ↑

[24] Твърди се, че Робърт Емет (виж бел.66, гл.6), който живял дълго време в нелегалност, бива заловен когато, преди да отпътува от страната, се връща специално да се сбогува с любимата си Сара Къран. ↑

[25] Сперанца е псевдоним на Джейн Франсиска Елджи, лейди Уайлд (1826–1896), майката на Оскар Уайлд, която участва активно в литературно-революционното движение за възраждане на Ирландия и пише по-скоро пламенни, отколкото жаловити националистически стихотворения. ↑

[26] Католически благотворителен орден. ↑

[27] В превод от итал. „командир цуни-цуни съвсем много добре“. Последвалият списък включва имена от много езици, някои значещи, други нищо незначещи. Например унгарското Кишасони би могло да означава на английски „kiss ass only“ или в превод „целува само задници“ или пък немското фон Швенценбад-Ходенталер в превод от немски би означавало буквално: „пенис в банята, жител от долината на тестикулите“. ↑

[28] Тук името в превод би означавало „адвокат Платимими“, но не бива да се забравя и асоциацията с италианския виртуозен цигулар Николо Паганини. ↑

[29] Латинското наименование на несъществуващ вид гладиола, което в превод би означавало кървава или напръскана с кръв гладиола. ↑

[30] Nec plus ultra, non plus ultra (лат.) — повече няма накъде. ↑

[31] Става въпрос за р. Лифи, но „Анна“ по звучене наподобява ирландската дума за река и съчетанието може да се преведа като „река, която минава през областта, наречена живот“. Името обикновено се използва да обозначи не замърсеното устие на реката, а нейното живописно горно течение. ↑

[32] Като оставим пародията настрана, истината е, че три години след смъртта на Робърт Емет Сара Къран се омъжва, и то не само за англичанин, но и капитан от командния състав на Кралската армия. Любопитно е да се отбележи, че по същия начин постъпват и две други любими жени на известни ирландски революционери, свързани с въстанието от 1798 г. — жената на Едуард Фицджералд и жената на Улф Тоун. Ирландците просто не могат да им простят, задето не само са осквернили паметта на своите велики мъже, но и са продали любовта си на техните най-заклети врагове. ↑

[33] Така се е наричал Градският съвет на град Дъблин, който се е състоял от двайсет старши и шейсет редови градски съветници, избрани от двайсет района на столицата. ↑

[34] Колкото и невероятно да звучи, такава лига наистина е съществувала, тъй като в ирландската кръчмарска култура обичаят повелява щом те почерпят, да отвърнеш на почерпката с почерпка и така до безкрай. Противниците на този обичай смятали, че не въобще пиенето, а именно този обичай води до алкохолизиране на нацията. ↑

[35] За благото на обществото (лат.) ↑

[36] Вид лудост, при която пациентът е убеден, че е куче. ↑

[37] Става дума за Дъглас Хайд, който приема псевдоним, за да прикрие английския си произход. Той е и един от съоснователите на Галската лига. ↑

[38] Антъни Рафтъри (1784–1834). Джойс много е харесвал неговата поезия заради самоиронията в нея. ↑

[39] Писател и поет, живял ок. средата на XIX в. ↑

[40] Вероятно намек за Йейтс. ↑

[41] Общоприет прякор на английските полицаи. По името на Робърт (Боби) Пийл, основател на лондонската полиция. ↑

[42] „Адам и Ева“ е името на известна дъблинска кръчма. ↑

[43] „Армията на Ирландия“ (ирл.) Патриотично общество, което наистина заръчва на Нанети да запита в Парламента защо са забранени галските спортове в парка „Феникс“ докато в същото време играта на поло (очевидно смятана за английски спорт) е разрешена. ↑

[44] Става дума за полицейски доклад по повод убийството на трима ирландски националисти по време на митинг през септември 1887 г., прочетен с цел да се оправдае репресивната политика, водена от англичаните. ↑

[45] Дисциплините са били разделени според теглото на гюллето. ↑

[46] Остави това (ирл.). ↑

[47] Кръчмата на Барни О’Кърнан на улица „Малка Британия“ (ирл.). ↑

[48] Виж бел.16, гл.2. ↑

[49] Виж бел.5, гл.12. ↑

[50] Село, на две-три мили северно от Дъблин. ↑

[51] В десетия си подвиг Херкулес отива в най-западния край на света, убива царя-великан Герион и отвлича стадата му от гойни крави. В края на това пътуване той издига на всяка от двете страни на Гибралтарския проток две колони — Калпея и Абила, така наречените Херкулесови стълбове. ↑

[52] Съществува парк с това име в Гибралтар. ↑

[53] Собственик на вестник, в който са били публикували имената на длъжници. ↑

[54] Шотландски свещеник, известен с прозвището си „Апостол на истината“. ↑

[55] Със здрав разсъдък (лат.) ↑

[56] „Иар“ означава на запад и надалеч, тоест Ирландия. ↑

[57] Става дума за принцеса Деворгила, съпруга на О’Рорк, принц на Брефни, източен Мийд, която заедно с любовника си Дърмот МакМъроу, крал на Ленстър, свален от престола през 1167, поискват помощ от английския крал Хенри II, за да може МакМъроу да си възвърне Ленстър и това всъщност представлява първото англо-нормандско нашествие в Ирландия. ↑

[58] Решение за развод, което влиза в сила след определен срок, ако дотогава не се повдигне допълнително възражение (лат.) ↑

[59] Нюйоркски седмичник, основан през 1846 г., един от предшествениците на жълтата журналистика и таблоидната преса. ↑

[60] Срв. с „Том О’Шентър“ на Робърт Бърнс: „Но ако някому от вас,/ като си пийне, се прииска/ да кажем, много къса ризка,/ то нека тоя смел човек/ да си припомни Том и Мег.“ Превод: Владимир Свинтила. Изд. „Протус“, 1992. ↑

[61] Местен говор или диалект (фр.) ↑

[62] При една от морските битки срещу датчаните при Копенхаген на Нелсън е заповядано да се изтегли. Той обаче долепил сляпото си око до бинокъла и възкликнал: „Не виждам никакъв сигнал за оттегляне“ и добавил: „Нали имам само едно око, значи понякога може и да не видя.“ След което спечелва една от големите си победи. ↑

[63] Клозет (фр.) ↑

[64] Презрени да са англичаните! Коварният Албион! (фр.) ↑

[65] Червената ръка на победата (ирл.). Червената ръка е хералдически символ на Ълстър, на рода О’Нийл, както и търговски знак на бирата „Олсоп“. ↑

[66] Срв. с репликата на Хамлет към майка си: „О, слабост, твойто име е жена!“ ↑

[67] Глупости (ирл.) ↑

[68] Именно хугенотските бежанци в Дъблин от 1693 г. научават ирландците как се произвежда поплин. ↑

[69] Гиралд дьо Бари (ок. 1146-ок. 1220) — уелски летописец. И двата му труда върху Ирландия го представят като апологет на англо-норманските нашественици, за сметка на ирландците. Въпреки че произведенията му са пълни с фактически описания, симпатиите му определено са на страната на англичаните. ↑

[70] Английският крал Хенри VIII поставя върху кралския герб златна арфа на син фон като символ на това, че е владетел и на Ирландия. ↑

[71] Ирландска поговорка, съответстваща на нашата „Чуждото яйце все по-голямо“. ↑

[72] Ирландска организация, създадена да тероризира агентите на едрите земевладелци, които събирали наеми и налагали запори. Често се преобличали в женски дрехи, откъдето и името Моли Магуайър. ↑

[73] Намек за британските кавалерийски отряди от доброволци йомени, които водят началото си още от 1745 г. Тъй като се събирали само веднъж в годината да тренират, преди бой обикновено се окуражавали със солидни дози алкохол. Откъдето и намекът в текста. ↑

[74] Става дума за бирата „Олсоп“ с търговски знак — вдигната червена ръка. ↑

[75] Чернокож. ↑

[76] Става дума за Камарата на лордовете, в която обаче не всички влизат по наследство. Една част от местата в Камарата са изборни. ↑

[77] Така ирландците често наричат САЩ. ↑

[78] Става въпрос за периода 1845–1847 г., когато поради Големия глад и болестите близо един милион ирландци емигрират в Америка. ↑

[79] Ирландска бунтовничка и пиратска кралица, главно по западното крайбрежие на Ирландия през XVI в. ↑

[80] Името „Катлийн“ е свързано с легендите за Бедната старица (всъщност кралица), която олицетворява Ирландия. У. Б. Йейтс й посвещава две от пиесите си. ↑

[81] След поражението при р. Бойн отряди от ирландски бунтовници продължили борбата. Последната им битка била край Лимерик, където през 1691 г., върху един камък на бойното поле бил сключен договор, обещаващ отстъпки за католиците, който обаче бил нарушен още „преди мастилото да изсъхне“. ↑

[82] Това са потомците на старите галски благороднически родове, които след поражението си при р. Бойн, са отишли да се бият в католически армии на континентална Европа. ↑

[83] Така се е наричала Ирландската част, участвала на страната на французите, и отличила се в битката им през 1745 г. срещу англичани и датчани. ↑

[84] Патрик Сарсфийлд, блестящ военен лидер, който подписва договора от Лимерик за ирландската страна, но след провала му отива в континентална Европа и там се прочува в много битки. ↑

[85] Друго известно име от така наречените „диви гъски“, който се издига до министър-председател на Испания. ↑

[86] Сърдечно споразумение (фр.). Така се наричало дипломатическото споразумение, сключено между Англия и Франция на 8 април 1904 г. ↑

[87] Псевдоним на Томас Пауър О’Конър, собственик на вестника „Всичко за хората“. Повечето ирландски радикали се възмущавали от езика на вестника, като твърдели, че прилича на превзетия английски по време на официален обяд.

Виж още бел.53, гл.7. ↑

[88] Тук очевидно става дума за принц-консорта Албърт Сакс-Кобург-Гота, съпруг на кралица Виктория. ↑

[89] Едуард VII бил удостоен с тази титла от кралица Виктория, още докато е Уелски принц, по случай първото й посещение в Дъблин през 1849 г. ↑

[90] Книгата представлява антология с откъси от по-стари книги и съдържа родословието на древни ирландски родове, исторически факти и легенди, свързани с първите ирландски крале. Съставена е през 1391 г. от няколко преписвачи от Слигоу, сред които най-известни са Соломон О’Дрома и Манус О’Доноу. ↑

[91] Обикновено се издигат на мястото, където се е случило някакво нещастие. Всеки минувач добавя по камък върху грамадата, за да се зарови злото надълбоко и да не може пак да се покаже. ↑

[92] Пещерата на Фингъл обаче се намира в Шотландия, а не в Ирландия. ↑

[93] Алаки е титла подобна на султан, а Абеокута е провинция в Западна Нигерия, следователно няма нищо общо със зулусите. ↑

[94] Название на господар, давано от негрите на собственика им. ↑

[95] Артър Грифит е писал такива пародии под псевдонима „Шангана“ или пък само „П“, което мнозина тълкуват като „Парнел“.

Виж още бел.38, гл.3. ↑

[96] Всъщност изразът е „Сбогом, Дъблин, заминавам за Горт“. Горт е малко селце в Западна Ирландия и така селяните показвали своята неприязън към живота в Дъблин. ↑

[97] Риторичен въпрос. Джуниъс е псевдоним на неизвестен автор на писма, които се появявали в лондонския „Пъблик Адвайзър“ между 1769 и 1772 г. Писмата представлявали остра критика срещу Джордж III и неговите министри, освен това съдържали доказателства, които говорели, че авторът разполага със строго секретна правителствена информация. Авторът на въпросните писма е неизвестен и до днес. Съществуват непотвърдени предположения, че това може да е роденият в Дъблин сър Филип Франсис (1740–1818). ↑

[98] Става въпрос за унгарската борба за независимост срещу Австрия. ↑

[99] Insula Sanctorum е средновековното име на Ирландия. През април 1907 г. Джойс изнася лекция в Триест, озаглавена: „Ирландия, остров на светци и мъдреци“. ↑

[100] Намек за това, че според евреите Месията още не е дошъл и те продължават да очакват неговото идване на земята, докато християните очакват второто пришествие. ↑

[101] В корема на майка си (разг. фр.) ↑

[102] Виж бел.113, гл.9. ↑

[103] Едно от имената на Блудния син. ↑

[104] Богоявление (лат.) ↑

[105] „Дигни се, светлей (Йерусалиме)“ (лат.) Исая 60:1. ↑

[106] „Всички… ще дойдат от Шева“ (лат.) Исая 60:6. ↑

[107] Нашата помощ е в името Господне./ Той, Който създаде небето и земята./ Господ е с вас./ И духът Негов. (лат.) ↑

[108] О, Господи, Твоето слово превръща всяко нещо в святост, излей благодатта Си връз тези, дето Си сътворил. Дай, Господи, на ония, дето в молитва Теб благославят, използвай ги според закона и волята Си, Боже наш, тъй щото като святото Ти име призовават, да получат чрез Теб здраве за тялото и закрила за душата чрез Христос, нашият Господ (лат.). ↑

[109] Ваше височество, милорд Липоти Вираг (унг.), където Virag на унгарски означава „цвете“, a Lipoti може да бъде и „от еврейския квартал“ на Будапеща или друго населено място. Тук неяснотата идва от това дали в това изречение Джойс е използвал английския или унгарския словоред. При първия случай преводът би бил Леополд Вираг, а при втория Вираг от Липоти. ↑

[110] Въпреки привидния превод в скоби, на унгарски това означава: пастир на 130 телета (или може би вид супа) — Спирка. ↑

[111] И или & (ирл.) ↑

[112] Довиждане, скъпи приятелю! Довиждане! (унг.) ↑

[113] Меса за мъртвите (лат.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Джойс Одисей (12)

Метаданни

Данни

Одисей

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.[1]

Джеймс Джойс
Одисей (12)

12.^[1]