Джеймс Джойс
Одисей (11)

11.^[1]

 

Бронзовите отблясъци до чистото злато чуха чаткането на копита и стоманен звън. Нагохалство!

Парченца, отчупени люспи от кокалената канара на показалеца, ноктеста слюда. Ужасно! И чистото злато се обагри в пламнала руменина.

Дрезгавите нотки и лулопродухване.

Продухване, продуха синия цъфтеж.

Златист купол от коса.

Роза заигра върху атлазени гърди от лъскав гланц, Кастилската роза.

Трели трепетно трептят: Аздолорес.

Чук, чук! Кой е тоз… златокос?

Пет пари не давам за бронзовия жал, изпя звънчето без печал.

Камертонен звън: чист, протяжен и пулсиращ. Нескончаемоиздихателен зов.

Мамка-примамка. Гальовна дума. Ала виж! Звездите ярки избледняват. О, розо! Трелите на тръпнещ зов. Кастилска. Сипва се зората.

Зън-зън. Двуколка дръзко издрънчава.

Монетен звън. Часовник часове отмерва.

Признание. Sonnez. Мога. Пльок изпльока ластичен жартиер. Не я оставяй. Пльок. La cloche!^[2] Пльокна по бедрото. Признание. Сърдечно. Сбогом, скъпа моя! Зън-звън. Блу.

Гръм от бойни акорди. Когато пламенна любов душата ми обсеби. Война! Война! Ушите глъхнат.

Платно! Булото спасително талазите преброжда.

Изгубено. Изсвири дроздът. Изгубено е всичко.

Стана ли ти или що?

Когато първо се яви. Уви!

Напън голям пулсира без срам.

Бълбукат трели. Примамка-стръв! О, блазнеща съблазън.

Марта! При мен ела, ела сега!

Биспляс. Плясбис. Аплауз.

Господибоже, не съм го чувал тъй да пее.

Оглушал и олисял, Пат донесе му хартия и тихо махна ножа.

Среднощен лунен зов: отдалеч, отдалеч.

Така съм натъжен. Послеслов: в самота разцъфнал.

Чуй!

Морска раковина с вдлъбнати спирали и заострен връх. Стана ли ти или к’во? Нов плисък и бучене глухо.

Перли: когато тя. На Лист рапсодиите. Иззззпя. А ти не ли?

Недей: не, не, повярвай: Лидлийд. Кой с жълтица, кой с бакърена пара.

Сатен чернее.

Глуууухопее. Давай, Бен, давай!

Чака да сервира. Хип-хип. Чака да прислужва.

Но чакай!

В пещера. В средните земни недра. Спотайва се руда.

Naminedamine. Загинаха всички. Всички паднаха в боя.

Тънък богородичен косъм с трепетливи филизи зад ухото зави.

Амин! Яростно извика той.

Нагоре-надолу, нагоре-надолу шарят пръсти по натопорчената хладна халба.

Минозлатна до лидобронз.

Бронз до злато в зеленоокеанския сумрак. Блум-блум. Стар локум.

Един потропа, друг похлопа: чук-чук, с дудук.

Молете се за него! Добри хора, молете се от все сърце!

Пощраква той е подагрените пръсти.

Големият Бенабен. Големият бигбен.

Последната роза кастилска на топлото лято, последен цъфтеж, лежа като леш.

Пфуу! Изпусна си душата и малко от пикнята.

Истински мъже. Лид Кър Кау Де и Дол. Ей, ей, къде така? А наш’та наздравица? И ние като вас ще вдигнем по един чин-чин. Юсууууф! Ох, добре!

Тук бронз отблизо, там злато отдалеч? А откъде долита конски тропот?

Чат-чат. Краа. Краамола.

Тогава и само тогава. Моят епитаффф. Ще бъденапсн.

Свърших.

Започвай!

Бронз до злато, главата на госпожица Дус до главата на госпожица Кенеди, надничат над перденцето, разполовило витрината на бара в хотел Ормонд, ето че чуха чаткането на вицекралски копита и стоманен звън.

— Това тя ли е? — попита госпожица Кенеди.

Госпожица Дуе отвърна да, седи си до неговото му превъзходителство, в седефеносиво е тя и с нилска вода^[3].

— Крещящ контраст — госпожица Кенеди рече.

Докато всички трескаво се блещеха, госпожица Дус извика трескаво:

— Виж онзи с копринения цилиндър.

— Кой? Къде? — извика треската за злато.

— Във втората карета — промълвиха влажните устни на госпожица Дус, разсмени срещу слънцето. — Насам се е извърнал. Гледай само как ще му метна един белтък.

И тя се втурна с бронзовите си отблясъци към кьошето в дъното на бара и сплеска лице срещу витрината сред ореол от превъзбуден дъх.

Влажните й устни изчуруликаха:

— Ще си изкриви врата назад да гледа.

И се изсмя:

— И Иисус се просълзи! Мъжете са кръгли идиоти, кой може да го отрече?

С тъга.

Госпожица Кенеди се заклати от кълка на кълка, скри се от ярката светлина и зави увиснал кичур зад ухото си. От кълка на кълка, златото бе: светлина помръкна, заусуква, заувива тънък косъм. От кълка на кълка зави златистите кичури зад ушната извивка.

— Да, ама живота си живеят — каза тя с тъга.

Мъж.

Блукой мина покрай лулите на Муланг, в джоба до гърдите си скътал сладостите на греха, после покрай антиквариата на Уайн, в паметта си скътал срамни слова греховни, покрай прашната очукана табела на Каръл, за Раул.

Пиколото цъфна до тях, до тях в бара, до бардамите. За тях, дето не му обръщаха внимание, тресна върху тезгяха таблата с подрънкващ порцелан. И — На ви чайовете! — рече.

Госпожица Кенеди изискано премести подноса върху една преобърната щайга от минерална вода, далеч от очите, на сигурно място.

— К’во гледаш? — троснато изгъргори невъзпитаното пиколо.

— Не е твоя работа — скастри го госпожица Дус и напусна наблюдателския си пост.

— Твоя обожател, нали?

Бронзът му отвърна невъзмутимо:

— Само още веднъж да си позволиш това нагло нахалство и ще се оплача от теб на госпожа дьо Маси^[4], тъй да знаеш.

— Ти па с твойто нагохалство! — шумно изсумтя пиколозурлата, докато се оттегляше от полето на заплахите.

Блум.

Госпожица Дук процеди с вбесена благост:

— Не го изтрайвам туй вчерашно джереме. Ако не се научи на обноски, ухото му на ластик ще заприлича.

Истинска дама, крещящ контраст.

— Не му обръщай внимание — отвърна й госпожица Кенеди.

Наля чай в чаша за чай, после върна на място чайника за чай. Двете се мушнаха под рифа на тезгяха, седнали на ниски столчета, всъщност преобърнати щайги, и зачакаха чаят им да се запари. Опипаха новите си блузи, и двете от черен атлаз по два и девет шилинга ярда, изчакваха чаят им да се дозапари, и двайсет и седем пенса.

Да, бронзът отблизо, златото отдалеч, чуха стоманено чаткане отблизо, конски тропот отдалеч, звън на стомана и коне, на копитен тропот и стоманен звън, зън-зън.

— Ужасно на слънцето изгорях, нали?

Госпожица Бронз разтвори деколтето на блузата си.

— Не — отвърна й госпожица Кенеди. — Но после червеното ще потъмнее. Опита ли с боракс и вода от лавровишня?

Госпожица Дус се надигна да огледа кожата на лицето си в огледалото над бара, изписано със златни букви, където проблясваха чашите за бяло рейнско и бордо, а сред тях се мъдреше и раковина.

— Сама ще се оправя — рече тя.

— И с глицерин също може да опиташ — посъветва я госпожица Кенеди.

Източи врат, погали го с ръце и рече сбогом на своето лице.

— От такива неща само обрив можеш да получиш — рече и отново седна. — Помолих онзи стар пършивец в Бойд да ми даде нещо за кожата.

Госпожица Кенеди, като си наля от вече добре запарения чай, изгримасничи и рече:

— Не, не, имай милост! За него не ми говори!

— Не, не, чакай да ти кажа — помоли я на свой ред госпожица Дус.

След като си сипа малко мляко в запарения чай, запуши уши с малките си пръстчета.

— Не, не желая! — пискливо излая.

— Отказвам, не ща! — пак изрева.

Ами Блум?

Госпожица Дус изсумтя нервно с гласа на пършивеца:

— За твоето какво? — рекъл той.

Госпожица Кенеди отпуши слух, наостри уши, да чува, да каже и тя, ала пак се помоли за мир и тишина:

— Само за него не ми говори, иначе направо ще издъхна. Нещастен стар смрадливец! Онази вечер в концертната зала Антиент, о, не!

Отпи с гримаса от запарката добра, чай горещ, глътка, сладка глътка чай.

— Само да го бе видяла — продължи госпожица Дус, килна бронзовата си глава на три четвърти височина и силно сбърчи нос. — Хух-хух! Фух-фух! — изпухтя гневливо.

Писклив присмех изсвистя от гърлото на госпожица Кенеди. Госпожица Дус заклокочи кискаво през нос, зинал с ноздри нагохално като модра по мокра диря.

— О, не, о, не! — заливаше Кенеди от смях. — Как ще забравя облещените му очи!

Госпожица Дус отвърна с камбанен кикот в тъмнобронзова тоналност, а после изквича:

— С другото око! Намигнеш ли ми с другото око!

Блумчий прочете с помръкнал поглед името на Аарон фон Алъш. Защо винаги съм си мислел, че се казва фон Вериш? Сигурно защото повече върти вериша, отколкото алъша. А Проспер Ларе, виж, това е хугенотска фамилия. Помръкналият поглед на Блум се плъзна по благословените девици на Баси^[5]. Сини одежди, отдолу бели, ела при мен. Вярват, че тя е бог, или богиня. Онези днес. Нищо не видях. Един се разприказва. Май студент. После пък синът на Дедалус. И с него като че ли бе Мълиган. Всички до една миловидни девици. Затова се тълпят женкарите, заради бялото отдолу.

Очите му отпътуваха. Сладостите на греха. Услаждат се насладите.

На греха.

На приливи отекна камбанен кикосмях, гласовете златобронзови се смесиха и извисиха, Дус с Кенеди — намигнеш ли ми с другото око! Отметнаха назад главите млади в бронзов кикозлат, на воля пуснат смях, о, другото око, напуши ги отново и прихнаха за кой ли път, пронизани, превити от смеха.

О, задъхани, предъхани. Предъхани, ах, изчерпан смехът им тихо стихна.

Госпожица Кенеди допря устни до чашата си, вдигна я, отпи и пак я досмеша. Госпожица Дус отново се приведе над подноса, отново сбърчи нос и пак забели, окръгли облещени очи. И отново Кеникикот, тръсна глава, планини от коси, тръсна ги, да, и се видя шнолата отзад на врата, блъвна чая си на пръски, задави се от чай и смях, закашля се, разпърха се и ето че изписка:

— Мръсник с мазна морда! На такъв жена да бъдеш, ама моля ти се, представи си само! С проскубаната му брада.

С пълно гърло Дус нададе волен, пълногърлен кикот от пълногърдеста жена на радост, кеф и възмущение.

— Да се омъжиш за мазния му нос! — изкудкудяка тя.

Пискливи приливи на смях от бронз и злато, заразителен, прилепчив, прихватлив, ту гръмва, ту заглъхва кротко като химн тържествен на камбани, бронзозлат, златобронз, глухоостър, остроглух, смях залива и от смях прелива. И пак залива. Мръсник мазник, знам го аз! Капнали, изнемощели, без дъх отпуснали коси, разрошени глави и килнатите шноли, опрели тил в ръба на бара. Пламнали (и още как!), потят се, дишат тежко (и още как!), без дъх останаха накрая.

Жена на Блум, на господина мазен-влажен.

— О, небеса! — извика госпожица Дуе през напушен смях и люшна розата си на гърдите. — Не трябваше чак толкоз да се смея. Сега цялата съм мокра.

— О, госпожичке Дус — подкачи я Кенеди госпожица. — Ти, пакостлива твар!

И пак поруменя (ти твар!), и грейна в още по-аленозлатисто.

Покрай кантората на Кантуел малко се пошля, Блумомазен, после покрай девиците на Чепи, лъснали от маслени бои. Навремето бащата на Нанети ги разнасяше напред-назад, чукаше по вратите да увещава хората, също като мен. Ама като е за религия, там работата повече върви. Трябва да го видя във връзка с параграфа на Кийс. Но първо похапни. Пристърга ми. Или още не. В четири, тъй рече тя. Времето тече, не спира. Стрелките се въртят неумолимо. Напред. Къде ще ям? Кларънс, Долфин. Напред. За Раул! Похапни. Дали ще си докарам поне пет гвинеи с тези реклами. Виолетова копринена фуста. Не още. Сладостите на греха.

Руменината пребледня, посърна, прежълтя.

Ето че в бара цъфна и господин Дедалус. Парченца, отчупени късчета от кокалената канара на показалеца. Ноктеста слюда. Влезе важно.

— Добре дошла, госпожице Дуе, завърна се значи!

Хвана ръката й. Дали добре е прекарала ваканцията?

— Всичко беше тип-топ.

Надявал се, че е случила хубаво време в Ростревър.

— Прекрасно! — рече тя. — То си личи по мене. По цял ден се излежавах на плажа.

Бронзова белота.

— Ах ти, безсрамна палавнице — рече й господин Дедалус и притисна ръката й със снизходителна усмивка. — Така да изкушаваш слабоумните мъжки ангели.

Госпожица Дус с атлазения бюст лекичко измъкна ръката си.

— О, стига! — рече тя. — Май твоят е слабоумен.

Без съмнение.

— Май си права — измъдрува той. — Като малък, още в люлката, на такъв абдал съм приличал, че са ме кръстили слабоумния Саймън.

— Сигурно си бил само едно сладичко глупаче — отвърна му госпожица Дус. — И какво ти предписа докторът за днес?

— Ами — замисли се той, — каквото ти кажеш. Мисля, че ще взема чиста вода и половин чаша уиски.

Зън-зън. Звънти, отеква.

— Ей сегичка! — кимна госпожица Дус.

И с най-грациозна ей сегичка се обърна към огледалото с позлатените букви на Кантрел & Кокран. Грациозно заналива в мярката златисто уиски от кристалната гарафа. Някъде откъм хастара на сакото си господин Дедалус измъкна торбичка тютюн и лула. Ето че на сегичката му го сервира. А той пък дрезгаво изпусна няколко нотки на лулопродухване.

— За Бога — унесе се той. — Откога се каня да видя пустата му планина Морн. Въздухът там сигурно като тоник те удря в петите. Но май е време да изпълня заканата си. Да, да.

Да. Взе да натъпква влакната тютюн — богородичен косъм, коси на русалка — в чашката на лулата. Късчета. Ноктеста слюда. Умисли се. Умълча се.

Никой нищичко не рече. Да.

Развеселена, госпожица Дус взе да бърше една водна чаша и да извива трели:

— О, Аздолорес, кралицата на източните морета!

— Господин Лидуел отбивал ли се е днес?

Влиза Ленехан. Оглежда се наоколо Ленехан. Господин Блум стигна моста Есекс. Да, господин Блум прекоси моста Йес-секс. Трябва да пиша на Марта. Първо да купя хартия. От Дали. Момичето там е по-любезно. Блум. Старият Блум. Тъжен Блум блуждае в цъфналата ръж.

— Беше тук по обед — обади се госпожица Дус.

Ленехан пристъпи напред.

— Господин Бойлан да ме е търсил?

Попита той, а тя отвърна:

— Госпожице Кенеди, появявал ли се е господин Бойлан, докато ме нямаше?

Попита. Гласът на госпожица Кенеди се провикна, до нея вече втора чаша чай, очите й поглъщат страница след страница.

— Не, не се е появявал.

Госпожица втренчена Кенеди, чу, не видя, четенето продължи. Ленехан заобиколи прибраните под стъклен похлупак сандвичи, отърка кръглото си тяло в кръг.

— Чук, чук! Кой в ъгъла се крие?

Кенеди дори с поглед не го удостои, но той продължи да я задиря. Да внимава, точките докрай да изчита. Също черните букви, о-то, когато е кръгло, и ес-а, когато е крив.

Зън-зън. Двуколка дръзко издрънчава.

Златното момиче си чете, поглед не вдига. Внимание нула. Нито дори когато той наизуст, като в час по солфеж, й разказа притча с поука, която пльокна плоско накрая.

— Една лисица случайно срещнала се с чапла. И рекла кума Лиса на кума Чапла: моля те, бръкни с дълбокия си клюн в дългото ми гърло заседналата кост оттам да ми извадиш^[6].

Но напразно продължи да повествува. Госпожица Дус се извърна напрана от чая.

Той също се извърна настрана, въздъхна:

— О, Боже! Божичко!

Поздрави господин Дедалус и в ответ получи кимване.

— Поздрави от един прочут син на прочут баща.

— Кой ли пък ще да е този? — попита господин Дедалус.

Ленехан разтвори дружелюбни обятия. Как кой?

— Кой би могъл да бъде? — попита той. — Питай, де! Стивън, младият поет.

Сухо.

Господин Дедалус, прочут поборник, остави настрана своята сухо напълнена лула.

— Разбирам — рече. — В първия момент не се сетих. Дочувам, че се движи в много избрана компания. Виждал ли си го напоследък?

Да, беше го виждал.

— Дори днес обърнахме с него по една амброзия — каза Ленехан. — В кръчмата на Муни: Муни en ville^[7], Муни sur mer^[8]. Бе получил плата за туй, що музата му ражда.

Усмихна се на бронза, на в чай окъпаните устни, на устните, надали ухо и око.

— Елитът на Ерин го зяпаше в устата. Умисленият брамин Хю Макхю, най-блестящият дъблински репортер и редактор, както и момчето менестрел от дивия и мокър запад, повече известно с мелодичното си прозвище О’Мадън Бърк.

След кратка пауза господин Дедалус надигна своя грог и — Трябва да е било много вълнуващо — изрече. — Разбирам.

Той разбираше. И пиеше. С очи, зареяни в далечни Морни планини. Остави чашата.

Погледна към вратата на салона.

— Преместили сте пианото, или така ми се струва?

— Акордьорът беше днеска тук — отвърна му госпожица Дус, — за да го настрои за предстоящия концерт. Никога преди не бях чувала такъв прекрасен пианист.

— Сериозно?

— Нали, ето и госпожица Кенеди ще потвърди. Висока класа, така да знаете. При това сляп, клетичкият. Има — нима двайсет години, то се вижда.

— Сериозно? — повтори господин Дедалус.

Отпи, после някъде се попиля.

— Сърцето ми разби това лице — жалостно изрече госпожица Дус.

Бог да порази тоз сукин син!

Пет пари не давам за бронзовия жал, изпя звънчето без печал. Прага прекрачи плешивият Пат, глухият Пат, Пат келнер Ормондски. За пиене бира. Без ей сегичка той му я сервира.

Ленехан кротко очакваше Бойлан, киснеше търпеливо, разчиташе да чуе дръзкото му зън-зън немилозливо.

Той (кой?) вдигна капака, надникна в ковчега (ковчега?) към тройно преплетени (на пианото?) жици (струни?). Натисна (същият, който притисна ръката й със снизходителна усмивка) лекичко педала на тройните клавиши да види меко ли потъва, да чуе глухото почукване как действа.

Два кремави листа веленова хартия, единият резервен, два плика, когато бях при Уиздъм Хели, когато бях мъдрецът Блум, Хенри Флауър от книжарницата на Дели ги закупи. Не си ли щастлив у дома? Флауър, утеха за цветята, а острото, то женската любов разполовява. Трябва да означава нещо, този език на цве. Маргаритка ли? Това е невинност. Почтено момиче, среща подир литургия. Много ви благо, страшно ви даря. Мъдрецът Блум зърна афиш на стената, русалка се люшка и пафка сред дима на вълната. Пушете русалки, качество екстра. Косата й струи, нега я мори. По някой мъж. По Раул. Погледна и отдалеч видя по моста Есекс шапка засмяна в двуколка припряна. Това е той. За трети път. Съвпадение.

Зън-зън с гумените колела, подрънкваше от моста на път към пристана Ормонд. Последвай го! Рискувай! Върни се бързо! В четири точно. Наближава. Върви!

— Два пенса, сър — момичето го сепна.

— А, да…, бях се поотнесъл… Простете.

В четири точно.

В четири. Тя очарователно на Блутой-Блукой се усмихва. Блу смайлс ту. Бърден. Въобразяваш си, че си единственото камъче на плажа. Така прави с всички. Мъже.

Тихо и някак по-дремливо златото над книгата се сви.

Откъм салона звънна зов, нескончаемоиздихателен зов. Беше камертонът на акордьора, забравен там, и именно той се обади. И повтори. После се успокои и запулсира. Чуваш ли? Пулс чист и протяжен, изчистено омекотен, с щръкналите си вили жужи. Нескончаемоиздихателен зов.

Пат плати за пенливата бутилка на клиента: закрепи и чаша, и бутилка върху подноса и пое, прошепвайки, плешив и глух, на госпожица Дус:

— Звездите ярки избледняват…

Безгласна песен проехтя отвътре мелодично:

— … Сипва се зората.

Дует от птичи ноти изкънтя бодряшки, в отговор отекна под напора на пръсти сластни. Редицата клавиши звънна кръшно, клавесинно, кандиса глас, запя за росната зора, за младостта, за любовната разлъка, на живота мъка, за любовната печал.

— Росата с перли украсява…

Устните на Ленехан зафъфликаха над тезгяха, прошепнаха примамка.

— Ей, розо кастилска, насам погледни! — избълбука мъжът.

Двуколката се друсна до бордюра и на място закова.

Изправи се и затвори четивото с плясък розата кастилска. Роза с паднал дух, раздразнена и размечтана.

— Паднала или бутната? — попита той.

Отвърна му с пренебрежителност в гласа:

— Не задавай въпроси, ако не искаш лъжи.

Дама. Досущ като дама.

Елегантните светлокафяви обувки на Блейзис Бойлан заскърцаха по пода на бара, който решиха да прекосят. Тук бронз отблизо, там злато отдалеч. Ленехан обаче го чу, позна и поздрави:

— Привет! Героят победител иде!

Между двуколката и витрината отвън, помайваше се Блум, героят несломен. Той може да ме види. Това е седалката, затоплена от неговия гъз. Черен котарак се вмъкна предпазливо и подуши куфарчето на Ричи Гулдинг.

— а аз от теб съм разделен…

— Разбрах, че тук ще те намеря — извика му Блейзис Бойлан.

С пръст докосна периферията на шапката си, килната встрани, специално спря пред красивата госпожица Кенеди. Тя фръцливо се усмихна. Ала посестримата бронз я надусмихна, тръсна пищните пера на своята коса, гърди изпъчи, с роза при това.

Бойлан за пиене отвори дума.

— Ти на какво си? Бира? Чаша бира, моля, и малък джин за мен. А резултати, има ли ги вече^[9]?

Не още. В четири. Всичко все в четири ще става.

Червените уши на Каули и адамовата му ябълка цъфнаха на прага на шерифската приемна. Покрий се. Гулдинг ти е шансът. Какво ли прави в Ормонд? Чака файтон. Изчаква.

Здрасти. Накъде? А, ще похапваме. Канех се и аз. Тук вътре ли? Какво? Ормонд? За предпочитане ли бил? В цял Дъблин? Така ли? А, за ресторанта ми говориш. Стой и мълчи, все едно те няма. Само наблюдавай, без тебе да те виждат. Да, защо не, ще дойда с теб. Да вървим. Ричи го поведе напред. Блум подире му се затътри. Обяд като за принц.

Госпожица Дус се повдигна да вземе джина, протегна сатенена ръка, изпъчи бюст, по шевовете ще се пръсне, високо, много е високо.

— Ох, ох! — запъшка Ленехан при всеки напън неин. — Ох, мале!

Ала успя да сграбчи свойта плячка, свали я тържествуващо.

— Защо не вземеш да пораснеш? — попита Блейзис Бойлан.

Косата бронз загледа се в изтичащата струя, докато наливаше за него от гъстосиропената течност (цвете в петлицата му, кой ли го е сложил там?), гласа си подслади и рече:

— Хубавата стока се крие в малки опаковки.

Демек, за себе си говори. Внимателно отля от джина гъст.

— И плащам ти я пребогато — подхвърли Блейзис.

Шляпна широката монета на тезгяха. Тя иззвъня.

— Чакай — извика Ленехан, — още не съм…

— Пребогато — повтори и вдигна да се чукне с бирата пенлива.

— Скиптър ще победи в галопа — отсече той.

— Заложих нещичко — отвърна Бойлан, намигна и отпи. — Не за себе си, нали разбираш. Хрумване на мой приятел.

Ленехан, надигнал халба, продължаваше да пие и да се усмихва към устните на госпожица Дус, които не спираха да тананикат, не се затваряха въобще и трелите на песен морска играеха по тях. Аздолорес^[10]. От източните морета.

Часовникът изквака. Госпожица Кенеди мина покрай тях (цветето, кой ли го е сложил там?), доплава с чаен поднос и отплава надалеч. Часовникът изтрака.

Госпожица Дус взе монетата на Бойлан и дръзко щракна касата да се отвори. Тя издрънча. Часовникът удари. Красавица една в египетска земя порови в чекмеджето на касата и, тананикайки, подаде рестото на Бойлан. На Запад погледни. Дрън. Звън. За мен се погрижи.

— Колко е часът? — попита Блейзис Бойлан. — Четири?

Часът.

Ленехан с очички малки, прегладнели за песента й, за пеещия, плаваш бюст, подръпна Бойлан за ръкава.

— Да чуем времето — рече.

Касиерското куфарче на Гулдинг, Колие & Уорд поведе блуждаещия Блум покрай масите в ръжта. Избра напосоки и възбудено посочи, плешивият Пат от мястото си не помръдна, една маса до вратата. Наближава. Четири. Нима е забравил? Или това му е номерът. Нарочно се помайва, апетитът й да се изостри. Аз така не мога. Чакай, чакай. Пат келнера зачака.

Бронзът блестящ с очи от лазур изгледа небесносиния Блазур и в него поглед впи.

— Давай! — настоя Ленехан. — Чисто е. Няма друг да чуе.

— … към устните на Флора бързам аз.

Един тон се извиси високо, звънна бистро, затрептя, откъсна се и отлетя.

Бронздус, която беседваше с помощта на розата, плаваща върху гръдта, потърси цветето в петлика на Бойлан, понечи погледа му да прихване.

— Моля те бе, хайде!

Продължи да я моли, надвиквайки откритото признание.

— От теб не ще се нивга аз откажа…

— После, бе! — изрепчи се госпожица Дус с пленително престорена свенливост.

— Не, не! Сега — нетърпеливо рече Ленехан. — Sonnezlacloche! Хайде, направи го! Сега, когато няма никой.

Тя се огледа. Бързешката. Госпожица Кен бе надалеч, нямаше да чуе. Приведе се и две пламнали лица увиснаха над нейната снага.

Тремолни акорди се опитаха да излетят, но се спихнаха и не успяха, отново го напипа, изпусна го, намери го и пак не стана!

— Хайде де! Направи го! Sonnez!

Наведе се и щипна парче от полата си точно над коляното. Така замръзна във висящо положение. Да ги поизмъчи малко, докрай да ги раздразни, наведе се и спря с поглед упорито преднамерен.

— Sonnez!

Пльок! Пусна го с отскок, защипания между пръстите й ластичен жартиер, пльок по стоплената плът, пльок по женското копринено бедро.

— La cloche! — възтържествува Ленехан. — Дресировка на собственика. Без манеж и стърготини.

Тя се изхили самодоволно, надменно (лигоч! това са то мъжете!), понесе се плавно и леко, приплъзна се към светлото и пак се ухили на Бойлан.

— Ти си самата вулгарност — подметна му тя.

Очите си от нея не свали. Надигна потира с джин към тлъстите си устни, гаврътна го, потира пресуши, а после всмука последната издута капка от сиропа. Очите омагьосани поеха подир гордата глава, а тя се плъзна покрай огледалото на бара и позлатените поставки, подредени с искрящи чаши за бира, за бордо, за рейнско вино, бодлива раковина, събрала в огледален образ бронз с по-слънчев бронз.

Да, бронз отблизо.

— … Сбогом, любима!

— Изчезвам! — нетърпеливо отсече Бойлан.

Потира плавно плъзна по тезгяха и прибра си рестото в шепа.

— Изчакай миг! — примоли му се Ленехан и бързо питието си докапчи. — Исках да ти кажа. Значи Том Рошфорд…

— Да излезем на светло — каза Блейзис Бойлан, докато вървеше.

Ленехан преглътна и пое.

— Стана ли ти, или що? — попита. — Изчакай. Идвам.

Последва забързаните скърцащи обувки, ала на прага рязко спря, видя два силуета изпънати да козируват — дебел и слаб.

— Как я караш, господин Долард?

— Ами… Как ли? Като как — отвърна Бен Долард с бирения си глас и за миг загърби тегобите на отец Каули. — Боб, няма да имаш никакви неприятности. Алф Бъргън ще говори с дългия^[11]. Този път доволно ще препълним ухото му Искариотско. С въздишка на уста господин Дедалус прекоси салона, като с пръст потупваше клепача си.

— Хо-хо и още как! — провикна се Бен Долард с едно тиролско ойларипи. — Хайде, Саймън, изпей ни една песничка. Чухме те как пианото разкърши.

Плешивецът Пат, келнерът глухар стърчеше в очакване на пиянски поръчки, Пауър^[12] за Ричи. А за Блум? Чакай да помисля. За да не го разкарвам два пъти. Нали мазолите го мъчат. Сега е четири. Ох, увирам и това черно. Е, то е и от нерви. Отразява (така ли беше?) топлината. Чакай да помисля. Сайдер. Да, донеси бутилка сайдер.

— Нищо подобно — рече му господин Дедалус. — Само импровизирах, човече.

— Хайде, недей да скромничиш — извика му Бен Долард. — Махни се, мъко моя. Ела бе, Боб.

Полекичка пристъпи Долард с широките си гащи, отпреде мина (хвани тогоз, хвани го на мига) и ето го в салона вече. Тежичко се тръсна на стола пред пианото. Подагрените му пачоли потънаха в педала. Натиснаха и спряха отведнъж.

На прага на салона плешивецът Пат златото застигна, което вече се връщаше без чай. Глухарът поиска Пауър и сайдер. Бронзът до витрината стоеше, отдалеч скърбеше.

Зън-зън двуколка дръзко издрънчава и бързо отминава.

Блум чу туй зън, пронизващ звук. Значи е на път. Сподавено изхълца Блум, въздъхна сред безмълвните покривки на цветя. Зън-зън. Отпраши. Зън-зън. Чу се отдалеч.

— Любов и война, чуваш ли Бен — отсече господин Дедалус. — Като в добрите стари времена.

Храбрите, но пренебрегнати очи на госпожица Дуе се извърнаха от витрината, от слънчевия блясък изтерзани. Отиде си. Умислена (дали?) и изтерзана (мъчителната светлина) дръпна връвчицата и спусна транспаранта. Умислено довлачи (защо си тръгна толкоз бързо, нали заради него?) бронзовата си глава до бара, където плешивецът стърчеше до посестримата златна в крещящ контраст, контраст крещящо неизящен, до материята плавна, хладна, воднистозелена, дълбоко смутена, зехтинено мазна, водата на Нил.

— Старият клетник Гудуин бе на пианото онази вечер — припомни им отец Каули. — Само че с рояла Колард нещо не се спогодиха.

Така си беше.

— За това причината си бе у него — намеси се господин Дедалус. — Нищо не можеше да го откаже. Стар капризен своенравник в първа предпиянска фаза.

— Боже! Ти помниш ли го? — попита Бен-бая дебел-Долард, извръщайки глава от току-що пострадалите клавиши. — И Бога ми, дори церемониални дрехи нямах.

И тримата прихнаха в глас. Церемониално! Триото се преви от смях. А поне церемониалмайсторът намери ли се?

— През онази вечер обаче нашият приятел Блум ни избави от положението — подсети го господин Дедалус. — Между другото, къде ми е лулата?

Върна се на бара към изгубената си лула-душа. Плешивецът Пат поднесе на своите клиенти поръчаните питиета, на Ричи и на Полди. Отец Каули отново се изкиска.

— Аз спасих положението, Бен, така си мисля.

— Така си беше! — потвърди Бен Долард. — И досега си спомням впитите ти гащи. Идеята ти бе блестяща, Боб.

Отец Каули се изчерви до корените на пламналите си уши. Той спаси поло. Впити гащ. Блестяща ид.

— Знаех, че бая го е закъсал — рече. — Всяка събота жена му ходеше да свири на пиано в Двореца на възгечтисалите се пияници, кротнали кафеджии, за нищо и никакви пари и кой всъщност му подшушна, че се занимава и с парцаления бизнес? Спомняш ли си? Наложи се да обиколим целия квартал около улица Холс, за да ги открием, докато един от чираците на Кийоу ни каза номера. Спомняш ли си?

Бен си спомни, широколикият му образ се облещи.

— Мамка му, ами да. Въргаляха се разни оперетни труфила, накичени с пера.

Господин Дедалус се върна; в ръката стискаше лула.

— В стил площад Мариън^[13]. Бални рокли, за Бога, дворцови одежди. Пък и пари не взимаше. Божке! Безброй триъгълни шапки, елечета и болера, къси бричове и какво ли не!

— Тъй, тъй — кимна господин Дедалус. — Госпожа Мариън Втора, Блум Употреба предлага дрехи от всякакъв десен.

Двуколката горделиво препусна край пристаните, Блейзис, съвсем по негов вкус, се бе изтегнал върху гумите друс-друс.

Черен дроб и бекон. Бифтек и пирог с дреболии. Добре, сър. Добре, Пат.

Госпожа Мариън го посрещна ментеб-сихоза. Миризма на загорял Пол дьо Кок. Името си го бива.

— А тя какво се викаше? Царица цицореста. Мариън…

— Туийди.

— Да. Жива ли е?

— И още как.

— Нали тя беше дъщерята на…

— Дъщерята на полка.

— Ей Богу, тъй си беше. Спомням си го стария барабанчик.

Господин Дедалус драсна клечка, изпуфтя, запали лулата си, всмука с удоволствие и запафка.

— Ирландка ли е? Настина не знам. Саймън, ти как смяташ?

Кълбо дим след кълбо дим, всмукване силно, ароматно, примляскващо.

— Мускулът на бузата ми… Какво?… Като че е ръждясал… О, ирландка е… Моята ирландка Моли, О!

Избълва пушечно перце с лютивоостър мирис.

— От Гибралтарската скала…, чак оттам дошла.

Потънаха в глъбини от океански мрак, златото до крана за бира, бронзът до бадемовия ликьор, двете умислени, Мина Кенеди, Лизмор Теръс номер четири, Дръмкондра, Аздолорес, царица, Долорес смълчана.

Пат поднесе ястията непокрити. Леополд си наряза дроба на филийки. Както бе вече споменато, той ядеше с удоволствие всякакви вътрешни органи, воденички с вкус на орех, пържен хайвер от треска, докато Ричи Гулдинг, Колис & Уорд похапваше бифтек и пирог с дреболии, първо бифтека, после пирог с дреболии, хапка по хапка ядеше, Блум също ядеше, двамата ядяха.

Блум и Гулдинг, сбрани в смълчанието си, се хранеха. Трапеза за принцове достойна.

По Бачълър Уок двуколката друсаше Блейзис Бойлан, поклащаше ергена, под слънцето, на жегата, лъскавата задница на кобилката подскачаше отпред, шибна я с камшик, друс-друс, заклатиха го колелата леко: него, изтегнал се върху топлата седалка, Бойлан, самото нетърпение и дързост пламенна. Натопорчен, да. Стана ли ти, или що? Стана що. И още как. Що, що натопорчено?

Басовата атака на Долард се издигна над гласовете им и оттам ги бомбардира с бумтящи акорди:

— Когато пламенна любов душата ми обсеби…

Извиси се душата Бенбенджаминова, литна любовно, сияйно, трепливо, стигна чак до стъкления покрив на салона.

— Война! Война! — отец Каули изрева. — И ти си войнът сам.

— Аз съм! — изсмя се Бен Войн. — За твоя господар си мислех. Любов или пари^[14].

После спря. Заклати огромната си брада и огромното си лице над грешката досадна.

— Човече, сега вече й спука ушната мембрана — през димен аромат се обади господин Дедалус — с тоя твоя орган.

Долард се разтресе в смях брадат, неудържим, и думна клавишите с все сила. Като нищо ще я спука.

— Да не говорим какво може да стане с друга една мембрана — додаде отец Каули. — Бен, не толкоз силно. Amoroso ma non troppo.^[15] Дай да ти покажа.

Госпожица Кенеди обслужи двама господа с халби половници студена черна бира. Отмина случайните им подмятания. Наистина, рече първият господин, прекрасно време. Отпиха от ледената бира. Тя знае ли накъде е тръгнал вицекралят? Чу се чаткането на копита и стоманен звън. Не, нямала представа. Но във вестника ще пише. О, нека не си прави този труд. Няма смисъл. Ала тя размаха Индипендънт, разлисти го нашироко, затърси вътре, вицекрал, куполите от коса търкулнаха се леко, вице-кра. Не си прави труда, повтори първият от чифта господа. Недей, не се мори. Ала как всъщност я погледна. Вицекрал. Златото до бронза, стоманен звън изчатка.

— ………………… душата ми обсеби.

И нищо веч не ще ме разтревожи.

В гъстия сос от черен дроб Блум взе да мачка пюрето от картофи. Любов и война, за другиго е тя. Прочутият глас на Бен Долард. Онази нощ, когато пристигна да вземе назаем костюм за концерта. Панталоните му опънати по буреоблото му тяло, по шевовете ще се пръснат. Музикални прасенца. Щом излезе, Моли се закиска. Хвърли се на леглото, взе да пищи и да рита във въздуха игриво. С всичките му труфила на показ. О, вси светии, не издържам, ще се гътна! Ами жените от първия ред! О, никога така не съм се смяла. Е, то затова и на гласа му викат буретон, бирен буретон. Като на евнусите. Кой ли свири в момента? Леко и изящно. Трябва да е Каули. Музиката хич не му е чужда. На ти е с нотите. Ала дъхът му как смърди, на клетия. Защо ли спря?

Госпожица Дус, очарователната Лидия Дус кимна леко на вежливия адвокат и джентълмен Джордж Лидуел, който влизаше в момента. Добър ден. Отпусна влажната си дамска лапка в силната му мъжка длан. Добър. На работа отново! Прастарата игра започва.

— Вашите приятели, господин Лидуел, са вътре.

Джордж Лидуел любезен и ласкав, задържа дамската ръка.

Блум, както бе вече споменато, ядеше дроб. Тук поне е чисто. Онзи в Бъртън, дето, целият омазан, дъвчеше хрущяли. Тук няма никой друг: Гулдинг и аз. Чисти маси, цветя, салфетки, сгънати като митри. Пат се щура напред-назад, Пат плешивият. Няма какво да прави. Най-добрата дъблинска кръчма за цените, които предлага.

Пианото отново се обади. Трябва да е Каули. Начинът, по който сяда, сякаш с него са едно, пълно взаимно разбирателство. Досадни привидения скрибуцат на цигулки, очи, забодени в края на лъка, друг разсича челото на две, пронизва, напомня зъбобол. Нейното пискливо и протяжно хъркане. Онази нощ, когато бяхме в ложата. Тромбонът под нас изпухтя като делфин, между действията, а един от духовата секция си разглоби инструмента и го почисти от събралите се плюнки. Ами краката на диригента в торбестите панталони, подскачаха друскаво, сякаш танцуваше жига. Хубаво, че бяха скрити.

Като жига подрусва, подрънква, двуколка доволства.

Само арфата. Красива златна светлина сияе. Момиче с пръсти я погалва. Кърмата й бе чисто злато. Този сос добре върви с. Ладия като престол от пламък над реката. Ерин. Арфата, която веднъж ли, дваж ли. Разхлажда я с лилиите-пръсти. Бен Хаут, рододендрони. Ний техните сме арфи. Аз. Той. Стар. Млад.

— Не, недей, човече, не мога — застена господин Дедалус, ама вяло.

По-енергично.

— Върви бе, мътните те взели! — изрева му Бен Долард. — Ще го изкараш на части, колкото можеш.

— M’appari, Саймън — подвикна му отец Каули.

Направи няколко плахи крачки по сцената, сериозен, тъжен, скръбен: умълчан, с безпомощно увиснали ръце. Адамовата му ябълка дрезгаво помръдна в сипкаво притихнал шепот. Тихичко запя за пейзаж, потънал в мараня: Последно сбогом. Нос в морето, кораб с издути платна над талазите лети. Сбогом. Любимото момиче, воалът й от вятъра понесен, бризът танц извива.

Каули изпя:

— M’appari tutt amor:

Il mio sguardo l’incontr…^[16]

Тя маха, не чува на Каули прочувствения глас, на онзи, дето заминава, скъп на сърцето й, маха на вятъра, на любовта, на препускащото платно, зърни се!

— Продължавай, Саймън!

— О, Бен, нали ме виждаш. Златните годинки отлетяха… Добре, де…

Господин Дедалус остави лулата си да полегне до камертона, седна и погали послушните клавиши.

— Не, Саймън — провикна се отец Каули. — Изсвири го както е в оригинал. Във фа мажор.

Клавишите, послушните, които бяха извисили тон, сега заекнаха, притихнаха бемолно и сепнаха се посмутени.

На сцената изскочи отецът Каули.

— Ей ме, Саймън! Аз ще ти акомпанирам — рече той. — Ставай!

Край ананасовите шекерчета на Греъм Лемън, край слонската гутаперча на Елвъри издрънча двуколка. Бифтек, пирог, дроб, поднесени на пир за принцове достоен, седяха принцовете Блум и Гулдинг. Принцове трапезни, с чаши в ръка, ту с уиски, ту със сайдер наздравици надигат.

Най-красивата мелодия, която някога е била писана за тенор, подхвърли Ричи: Сомнамбула. Бил слушал Джо Маас при гостуването му тук преди много време. Ами изпълнението на Магъкин! Да! Начинът, по който умеел гласа си да владее. Напомнял момче в църковен хор. Момчето беше Маас. Момчето-меса. Лиричен тенор, ако щеш го наречи. Никога няма да го забравя. Никога.

Недоял самотния бекон, съвсем без дроб останал, Блум с тъжните очи видя как чертите на лицето болезнено се свиват. Болки в гърба. И очите светнали блестят^[17]. Следващият номер в програмата. Плащане на сметката. Хапчета, хляб грухан, ала самунът по гвинея. Поотложи го, не избързвай. Пее: Долу сред мъртвите нек’ да лежи. Много на място. Като пирог с дреболии. Цветя за цветето. Няма файда. Най-доброто за парите ти в града. Типично за него. Уиски. Обича да го пие, ама табиетлийски. Да няма и драскотина по чашата, само вартрийска вода. Задига уж неволно кибритени клечки от бара, спестява. После току изведнъж пръсне цяла лира за глупости и дреболии. А като се наложи, ето че пак без пукната пара останал. Веднъж пиян, бе отказал да плати на файтонджията. Какви ли не хора се въдят.

Не, Ричи никога няма да забрави онази вечер. Докато е жив — никога. Там при ангелчетата в стария Ройъл с малкия Пийк. И още при първия тон.

Думите се смълчаха върху устните на Ричи.

Готов е вече с опашатата лъжа. Рапсодии в какво ли не. Сам си вярва на лъжите. И още как. Иначе е талантлив лъжец. Едно му липсва — по-силна памет.

— Коя е тази мелодия? — попита Леополд Блум.

— Веч изгубено е всичко^[18].

Ричи сбра джуки, реши да се нацупи. Нисък, едва начеващ тон, сякаш шепот на вълшебна фея. Дрозд. Славей. Дъхът му, придихание на птица, през красиви зъби, с които той много се гордееше, излетя нагоре жаловито. Изгубено е. Звук пищен и богат. Две ноти в една. Кос, запял в долината на глогиновите храсти. Мислите ми взе, усука ги, преиначи ги. Едва ли не, звукът потъна в същото дере. Отвърна ехо. Сладостен ответ. Как ли става? Веч изгубено. Печал протяжна. Падение, провал, злина.

Блум килна на една страна леополдското си ухо, сгъна крайчеца на малката покривка, подпъхна я под вазата. Ред и порядък. Да, спомням си добре. Прекрасна мелодията бе. На сън тя ходи, при него отива. Самата невинност под лунни лъчи. Как да я задържат? Храбреци, опасността дори не подозират. Извикай името. Или вода й донеси^[19]. Двуколка дръзко издрънчава. Късно е веч. Сама го пожела. Затова. Жена. По-лесно е да спреш морето. Да: изгубено е всичко.

— Красива музика — каза Блум, изгубеният Леополд. — Познавам я добре.

Никога, докато е жив, Ричи Гулдинг не ще.

И той познава я добре. Или пък я чувства. Прави — струва, все около дъщеря си се върти. Умницата, дето знае кой е баща й, тъй рече Дедалус. А аз?

Блум погледна изкосо над чинията, останала без дроб. Лицето му веч всичко е изгубено. А навремето какъв безгрижен шумен Ричи беше. Шегите му сега така изтъркано звучат. Ушите си само как умееше да мърда. Халката за салфетка към окото си притиска. Писма-просби на сина си пише. Кривогледият Уолтър, сър, тъй вярно, сър. Не бих ви безпокоил, ама за пари съм каил. Простете, сър.

Пианото отново. По-звънко отпреди. Май някой добре го е настроил. Пак спря.

Долард и Каули още кандърдисват колебаещия си певец да продължава.

— Давай, Саймън!

— Да, Саймън.

— Дами и господа, настойчивите ви подкани за мен са голяма чест.

— Давай, Саймън!

— Друго не мога да ви дам, но ако ме удостоите с вниманието си, ще се постарая да ви даря с песен за едно натежало от мъка сърце.

До сандвичите под стъкления похлупак се притаи сянка, Лидия с бронз и роза, с изящност дамска дава и обратно взима, а в прохладната синьо-зелена нилска вода Мина над двете халби златни куполи разтърси.

Акордите томителни на прелюдията отзвучаха. Един от тях протяжно се източи и от него глас изскочи.

— Щом зърнах свидната снага…

Ричи се обърна.

— Гласът на Сай Дедалус. — И кимна.

Приятно превъзбудени, с пламнали страни, слушаха всички, понесени от потока на песента тъжно-томителна, дето разля се навред и с нега нежна сломи крайници, тела, глави, стисна за гърлото сърца и души. Блум махна на Пат, плешивия келнер глуховат, Пат, помоли го вратата да открехне. Вратата към бара. Така е добре. Толкова стига. Пат келнерът зачака да сервира, нали е келнер, ще чака, до вратата кротна, белки нещо чуе, че то и без това мори го глухота.

— Сякаш от мен скръбта отлетя…

Тишината глас обсеби, тихо, не като дъждец, не като шепот на листя, нито като тръстикови струни или тамкакимвикаха цимбали, докосна слуха им със слово, докосна сърцата им, жадни живота си прежен да спомнят. Приятно, приятно да чуеш: за мъката на тез двама, на всеки, когато разбиват, узнават. Когато за пръв път разбраха, пропадналият Ричи, Полди, милосърдието им красиво, узнаха от човек, дето изобщо не подозираш, първата й милостива, разнежена от любов, обична дума.

Любовта, която пее: вечната стара песен за любовта. Блум бавно разви ластика от пакетчето, което беше купил. Вечната стара песен за любовта, sonnez la, златистата коса. Блум нави ластика като чиле около четирите си вилопръсти, разтегна го, отпусна го, уви го двойно, стегна сърце неспокойно, после четворно, сетне осморно пръстите си окова.

— С надежда отрадна душата ликува…

Всички тенори са големи женкари. Разпалват им ищаха. В нозете им цветя хвърли, кога ще бъдем пак сами? Омайват ми главата. Звън на доволство-охолство. Ала не го бива да пее пред изискана публика. И къдрици омайват ти главата. Специално напарфюмирана за него. Какъв парфюм използва жена ти? Просто искам да знам. Зън-зън. Стоп. Чук-чук. Последен поглед в огледалото, преди вратата да отвори. Антрето вече стигна. Кой е? Как си? Добре. Там ли? Какво? Или пък? Дражета за дъха, свежи бонбони за сладки целувки, в чантата ли са? Май да? Ръцете се протегнаха напред, за да опипат пищните й форми.

Уви! Изви гласът, въздъхна, гамата смени: висок и плътен, бляскав, горд.

— Уви, мечтания са туй напразни…

Все още има чуден глас. В Корк и въздухът е мек, и говорът им провинциален. Глупак! А можеше в пари да се въргаля. Но все пееше не песента, която трябва. Съсипа жена си, а сега пее. Трудно е да се каже. Само те двамата си знаят. Ако не рухне. Крепи се засега, вирнал е глава, преструва се, че нищо няма. Ръцете му, краката му, и те ведно с трелите потрепват. Пие като смок. Нервите му опънати докрай. Май и пеенето му тежи. Супата на Джени Линд: бульон със салвия, застроен със сурови яйца и половин пинта сметана^[20]. Ефектът: сметаново сантиментален.

С нежност: бавно се пълни, набъбва, прелива. Тупти и пулсира. Това е вече нещо. Дай и вземи! Туп-туп, тупти, горда ерекция, надменно пулсира.

Музика? Думи? Зад тях се само крие, друго вопие.

Блум пръстите си в ластика впримчва, разпримчва, клюмва, отклюмва.

Блум. Нервна потиснатост, потайност лепкава преглъща, в музика в уж превръща, а тя се лее в неутолима страст, в ищах, да я излиже го е страх, нахлува, пълзи и обсебва. Ето, прави го точно сега: котка я, катурва я, катери я, клати я, клеца я. Мъъъ. Порите се разлепват, широко се разтварят. Мъъъ. Да усетиш топлия му. Мъъъ. Да излее сок и семе, да бликне през ширналите шлюзове. Потоп, поток, поточе, рукналата радост в локва се разлива, пльок, ооох! Това е! Езикът на любовта.

— … на надеждата лъча…

Лъчезарна. Лидия за Лидуел чурулика, на дама се преструва, но музата й се смълча на надеждата с лъча.

Да, това е Марта. Съвпадение. Тъкмо се канех писмо да й напиша. Арията на Лионел. Лъвско име. Не, сега не ми се пише. Приеми моя малък подар. Посвири на сърдечните й струни, с които кесията си връзва. Тя е. Нарекох те лошо момче. Въпреки това: Марта. Как странно е! И точно днес.

Гласът на Лионел се върна слаб, но не отпаднал. Той пееше на Ричи Полди Лидия Лидуел, а също и на Пат — зинала уста, ушите глухи, стои, по келнерски изчаква. Как онзи първом зърнал снагата свидна, как май с тъгата се простил, как лик, и форми, и слова омагьосали Гулд Лидуел на мига, как сърцето на Пат Блум се разтопило.

Искам поне лицето му за миг да мерна. Тогава по-ясно ще ми стане. Защо ли берберинът у Драго винаги гледа лицето ми, когато говоря лицето му в огледалото. Все пак оттук се чува по-добре, отколкото оттатък в бара.

— Всеки поглед свиден твой…

Онази вечер, когато за пръв път я видях при Мат Дилън в Теренюър. Носеше жълто-черна дантела. Музикални столове^[21]. Двамата останахме последни. Съдба. Аз след нея. Съдба. Обикаляме в кръг, в кръг бавно. В кръг бързо. Ние двамата. Останалите гледат. Спираме. Тя седна първа. Всички вече изместени гледат. Усмихнати устни. Жълтеещи колена.

— Очите ми омайва…

Пее. Изпя В очакване. Обръщах й нотните листове. Глас, пълен с аромати, мирис на люляк. Гърдите й, пищно преливащи, гърлото трепти, извива трели. Тогава за пръв път я видях. Тя ми благодари. Защо ли го направи? Съдба. Очи почти испански. Сам-самичка под крушата в двора на испанска къща. В този час в стария Мадрид, едната половина в сянка, Долорес, тядолорес. Към мен. Мамка. Примамка.

— Марта! О, Марта!

Извика Лионел, забравил отмалата си прежна, извика в мъка страшна, по-скоро повеляващ вик, отколкото любовен зов с глухо въстаналата музика на хармонични ноти. Вик същи на самотен звяр, че тя трябва да узнае, любовта му Марта да почувства. Че нея сал очаква той. Къде? Тук, там, потърси и по-нататък, и тук, навсякъде търси. Все някъде.

— Без вест изчезна ти,

ела, надеждата отново ми върни!

Самота. Една-единствена любов. Една надежда. Една утеха сал за мен. Марта, дълбоко гърлен глас, върни се ти!

— Ела!

Гласът зарея се кат’ птица волна, но ето полетът примря, бърз, бистър тон изви в дъга сребриста, отскочи, отлетя в порив незаглъхващ, о, ела! — недей, не прекалявай толкоз дълго, дъхът ти да не секне отведнъж, във висините там, блестящ, сияещ, лъчезарен, пламнал, коронясан в символи безплътни, гърди издути, извисени, свише озарени, навред са само арийните висоти, наоколо и всичко пее за безкраааааая…

— При мен!

Сайополд^[22].

Сломен.

Ела. Изпълнение прекрасно. Гръмнаха овации. Тя трябва вече да е. Ела. При мен, при него, при нея, при теб, при мен, при нас.

— Браво! Брависимо! Прекрасно, Саймън! Биспляс. Плясбис. Аплауз. Още! Биспляс. На бис. Овации като камбана. Браво, Саймън! Биспляс-плясбис. Още пляс! Всички викат, ръкопляскат. Бен Долард, Лидия Дус, Джордж Лидуел, Пат, Мина, двамата господа в халби в ръка, Каули, първият с халба, още бронзовата госпожица Дус и златната госпожица Мина.

На Блейзис Бойлан вече споменатите елегантни и светлокафяви обувки, дето проскърцваха в бара по пода. Сега двуколката му издрънча покрай паметника на сър Джон Грей, на Хорацио еднорък Нелсън и на преподобния отец Тиоболд Матю, издрънча сега, както бе упоменато преди. Конски тръс и жега, затоплена седалка. Cloche. Sonnez la. Cloche. Sonnez la. Бавно нагоре по хълма кобилата дръпна, покрай Ротондата и площад Рътланд. Прекалено бавно се тътреше тя според Блейзис Бойлан, пламналия Бойлан, припряния Бойлан, блазе му на Блейзис.

Заглъхващото ехо от акордите на Каули изтъня във въздуха от музика раздвижен, после оглуша.

Ричи Гулдинг допи своето уиски, Леополд Блум — своя сайдер, Лидуел — своя Гинес, вторият от двамата господа се провикна, че ако госпожицата няма нищо против, ще вземат по още една халба. Госпожицата Кенеди накриво се усмихна, отсервира с кривоусмихнатите си устни от корал — на първия, на втория. Не, нямаше нищичко против.

— Седем дни в затвора — обади се Бен Долард — на хляб и вода. И тогава като славей ще пропееш, Саймън.

Лионел Саймън, певецът, се изсмя. Отец Боб Каули пак засвири. Мина Кенеди сервира. Вторият господин плати. Том Кърнан влезе важно-важно; Лидия се възхити, хити. А Блум запя наум.

Възхитително.

Ричи, напълно възхитен, заразправя надълго и широко за божествения глас на този мъж. И досега си спомнял онази прежна вечер. Не ще забрави тази нощ. Тогава Сай изпя сал сан и слава са теб по сърце, беше при Нед Ламбърт. Господи превелики, та той никога, никога през целия си живот не бе чувал такава красота, такъв глас тогава лъжливке, раздяла за нас, така кристален, така дивен, никога не беше чувал щом липсва любов, нещо толкова звънливо-небесно, попитайте Ламбърт и той ще потвърди.

Гулдинг с руменина, плъзнала вродената му бледност да сподави, отново заразказва на господин Блум, лице на нощта, Сай при Нед Ламбърт, домът на Дедалус и песента му сал сан и слава са теб по сърце.

Той, господин Блум, слушаше, докато той, Ричи Гулдинг, му разказваше, на господин Блум за нощта, как Ричи го чул, чул Сай Дедалус да пее сал сан и слава са теб по сърце в неговата, в къщата на Нед Ламбърт.

Сродници, роднини. Но никога не си говорим, разминаваме се мълчаливо. Спука се тя нашата. Гледа го с презрение. Разбираш ли? Но от гласа му още повече се възхищава. Въпреки това. Вечерите, когато Сай пееше. Човешкият глас! Две тънки копринени струни. Божествен, по-божествен от всеки друг.

Гласът му бе кат’ вопъл. Сега е по-улегнал. Само в пълна тишина, разбираш гласа, усещаш го с всяка фибра. И въздухът трепти. Сега обаче вече спи.

Блум освободи окованите си пръсти и съвсем нехайно подръпна тънкия ластичен ремък. Опъна го като… и пусна. Изсвистя, изплющя. Докато Гулдинг говореше за Бараклъф и неговото производство на гласове, докато Том Кърнан го теглеше назад в нещо като аранжимент ретроспективен, говореше и едновременно с това слушаше отец Каули, който на пианото подрънкваше и, докато свиреше, все кимаше, че е съгласен. Докато големият Бен Долард разговаряше със Саймън Дедалус, последният си пална, кимна и запафка, пушеше човекът.

Без вест изчезна ти. Какви ли не песни на тази тема. И Блум разтегна ластика докрай. Жестоко ми изглежда. Оставете хората да се обикнат: мамка-примамка. А после: раззздяла. Смърт. Експлоз. Аплоз. Удар по главата. Вървиподяволите. Човешкият живот. Дигнъм. Пфу, онзи плъх със сгърчената си опашка! Пет шилинга дарих. Corpus paradisum^[23]. Дърдавец дърдорко: коремът му като на отровено кутре. Отиде си. Пеят заедно. Забравен. Аз също. Един ден и тя. Остави я на мира, уморих се. Добре тогава, страдай. Вайкай се, хленчи. Големи испански очи празното пространство стрелкат. Косата й вълнистонатежала, на талази пада, несресана, разрооо-шена:

Много щастие додява. Разтегли го още и още. Не си ли щастлив у дома? Тааанк! Изсвистя. Изплющя.

Двуколката дръзко издрънчава, по Дорсетска минава.

Госпожица Дус укорително отдръпна сатенената си ръка, от себе си доволна.

— Хич недей си позволява — рече тя, — първо трябва да се опознаем.

Джордж Лидуел й призна честно и почтено, ала тя не ще да вярва.

Първият господин сподели пред Мина, че това си е така. Тя на свой ред го попита: така ли е това? Втората халба кимна, че да. Това си е точно така.

Госпожица Дус, госпожица Лидия обаче не вярват: госпожица Кенеди, Мина, не вярва: Джордж Лидуел ли: не; госпожица Ду, как ли пък не! Първият, първият джентълмен с халбата: не, не, той вярва: недей така, госпожице Кен, Лидлидияуел, втората халба отсече.

По-добре тук да го напиша. Перодръжките в пощата изгризани и изкривени.

Плешивият Пат при знак се приближи. Писалка и мастило. Отиде да ги вземе. И попивателна. Отиде. И попивателна за попиване. Това глухият Пат го чу.

— Точно така — рече господин Блум, пощипвайки опънатия тънък ластик. Наистина е вече време. Няколко реда ще свършат работа. И моят подарък. О, заради цялата тази цветиста италианска музика. Кой ли е композиторът? Като знаеш името, е по-добре. Извади лист за писма, плик: равнодушен. Толкова типично е това.

— Това е най-страхотното парче в цялата опера — рече Гулдинг.

— Така е — отвърна му Блум.

Парче. Като се замислиш, цялата музика е числа. Две умножено по две, разделено на половина прави два пъти по едно. И вибрации: това са акорди. Едно плюс две, плюс шест прави седем. Човек може как ли не с числата да жонглира. И винаги ще откриеш, че едно е равно на друго, тоест симетрия или смъртметрия. Не забелязва, че съм в черно. Безчувствен: по-далеч от стомаха си не вижда. Музоматематика. А ти си мислиш, че слушаш небесните сфери. Но ако кажем така: Марта, седем по девет, минус хикс прави трийсет и пет хиляди. Плоско и прозаично. Значи работата е в звука.

Например, ето сега той свири. Импровизира. Можеш да си мислиш за всичко, преди да чуеш думите. Стига да умееш да слушаш. Трудно е. Започва добре, после известен брой акорди кривват встрани и ти изпадаш в недоумение. Безпомощен, поемаш през телени огради, препятствия прескачаш. Ритъмът прави музиката. Но и въпрос на твоето моментно настроение. Ала винаги е приятно да послушаш. С изключение на гамите, разбира се, когато малките момиченца ги учат. Имам две такива съседчета. Трябва да изобретят неми пиана за тези начинаещи деца. Бях й купил Blumenlied^[24]. Името. Свири го бавно, момиче, късно вечерта се прибирам вкъщи, моето момиче. Вратата на конюшнята близо до улица Сесилия. Мили не е по музиката. Странно, защото ние и двамата сме.

Плешивият глух Пат сервира сплескан блок за писма плюс мастило. Пат внимателно постави мастилото, перодръжката, листа и попивателната. Прибра чинията, ястието, ножа и вилицата. Пат се отдалечи.

Това е единственият език, обърна се към Бен господин Дедалус. Слушал ги още като момче в Рингабела, Кросхейвън, Рингабела да огласят с техните баркароли^[25]. Пристанището на Куинстаун винаги пълно с италиански кораби. Знаеш ли, Бен, разхождат се под лунните лъчи с онези техни сомбреро шапки. Гласовете им преливат, сливат се в едно. Боже Господи, Бен, такава музика. От дете я слушам. Кросрингабелахейвън, небеснолунна серенада.

Махна от уста възкиселата си лула и като щит постави пред устните ръце, изгука като нощна птица, отблизо отривисто, отдалеч ответ отвърна.

Към долния край на палката си от свит на руло Фриман се зарея на Блум другото око и хвърли бегъл поглед, защо това ми е познато? Калън, Коулман, Дигнъм Патрик. Хей-йо! Хей-йо! Фосет. А-ха! Просто си гледам…

Надявам се, че той не гледа, хитър като плъх притворен. Разтвори вестника и пред себе си го вдигна. Сега не може да ме види. И не забравяй думите да изписваш с гръцко е. Блум натопи перото, Блу мър: скъпи сър. Скъпият Хенри написа: скъпа Мади. Получих твоето писм и словоизлия. Какво толкова съм сложил? Някаква си или дру дребол. Оказа се съвърше невъзмо. Подчертай невъзмо. Да пиша днес.

Това ме притеснява. Притеснен, Блум затимпани лекичко с пръсти, в които се загледа, пръсти върху попивателната, която Пат поднесе.

Да продължа. Знам ли какво да кажа? Не, първо промени това е. Приеми моят малък скромен подар, приложен тук. Помоли я да не ти отгова. Почакай! Пет за Диг. Около два тук. Едно пени за чайките. Там, при листчето пророк Илия иде. Седем при Дейви Бърн. Станаха около осем. Кажи-речи половин крона. И моят малък скромен подар: пощенски запис и там отидоха два и шест. Напиши ми го едно дълго. Ненавиждаш ли? Двуколка имаш ли? Така развълнуван. Защо ме нарече палавник? И ти ли си палавница, а? О, Мери изгуби си на гащите иглата. Чао за днес. Да, да, ще ти кажа. Искам, разбира се. Да продължим. Обади ми се другия. Друг свят ми писа тя. Търпението ми е почерпено, но да продължим. Трябва да вярваш. Да вярваш! Халбата. Там. Е. Истината.

Глупости пиша. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо, съпруги. Може би защото съм далеч. Предполагам. Но как? Тя просто трябва. Това я подмладява. Но ако за мене разбере. Картичката в ширита на скъпата ми шапка. Не, никога не казвай всичко. Ненужна болка недей да причиняваш. Щом сами не се досещат. Жена. Каквото за гъсока, това и за гъската.

Файтон под наем, номер триста двайсет и четири, кочияш Бартън Джеймс от номер едно Хармони авеню, Донибрук, в който седеше пътник, млад господин, модно облечен в костюм от шевиот, цвят индиго, ушит от Джордж Робърт Мизайъс, шивач и крояч, от номер пет Идън Кий, със сламена шапка, много модна, закупена от Джон Пластоу от номер едно улица Грейт Брънсуик, шапкар. Е? Това е двуколката, която задъхано дрънчи и друса. Покрай магазина на Длугач, покрай крещящите реклами на Агендат Нетаим изтопурка внушително галантната задница на кобилата, подрусвайки се пред контето кавалер.

— На рекламодател ли отговаряш? — любопитните очи на Ричи попитаха Блум.

— Да — отвърна му господин Блум. — На един търговски пътник. Май нищо няма да излезе от това.

Блум мър: най-добри препоръки. А Хенри написа: това ще ме възпламени. Сега вече знаеш. На бърза ръка. Хенри. Гръцки е-та. По-добре да драсна послепис. Какво свири сега? Импровизира интермецо. П.П. Ръмбър-пур. На ти каламбур. Да ме накажеш ли искаш? Подмята усуканата си пола, тупа и пердаши. Кажи ми, искам да. Знам. Р. Збира се, ако не исках, нямаше да питам. Ла-ла-ла-рий. Влачи се тъжно, миньорно. Защо миньорното е тъжно? Подпиши се Х. Падат си по завъртените опашки в края. П.П.П. Ла-ла-ла-рий. Толкова съм тъжен днес. Ла-рий. Толкова самотен. Дий.

Бързо попи с попивателната на Пат. Плик. Адрес. Препиши го направо от вестника. Измънка: Господата Калън, Коулман & Co, лимитед. Хенри написа:

Госпожица Марта Клифорд

До поискване

Ул. Долфинс Барн

Дъблин.

Попи повторно, едно върху друго, другият за да не може от попивателната да чете. Точно така. Това е чудесна идея за кратък разказ в Извадки. Нещо, останало върху попивателната, и детективът го прочита. Плащат по гвинея на колонка. Мачъм често мислеше за смеещата се Кокетка. Бедната госпожа Пюърфой. П.И.: песента ти е изпята.

Това за тъжното миньорно май е прекалено поетично. Заради музиката е. Музиката омагьосва, е казал Шекспир^[26]. Цитати за всеки ден от годината. Да бъдеш или не. Сдъвкани мъдрости, докато дъвчеш.

Разхожда се в розариума на Джерард на Фетър Лейн с прошарено кестенява коса. Животът е всичко, което имаме. Тялото също. Действай. Действай и толкоз.

Готово! Марка за пощенски запис. А пощата е по-надолу. Ще повървиш. Достатъчно се застоях. Нали имам среща с тях в кръчмата на Барни Кърнан. Не ми харесва тая работа. Къща, дето плачат за умрял. Върви. Пат! Не чува. Глухо магаре.

Файтонът вече приближава. Говори! Говори! Ей, Пат! Не помръдва. Салфетките подрежда. Кой знае по колко километра извървява тук на ден. Ако на тила му изрисуваш лице, че стане двулик. Защо не запеят отново. Умът ми да разсеят. Да не мисля.

Плешивецът Пат сгъва салфетки на митра да мязат. Пат е келнер глух. Келнер, та келнер на клиенти да се неначака. Хи-хи-хи. Чака, на клиенти да се неначака. Хи-хи-хи. Чака келнер, ама чака и клиент. Хи-хи. Той е келнер. Хи-хи-хи. Чака, клиентът му да се начака. Докато клиентът чака, ако чака, той ще чака, докато и онзи чака. Хи-хи-хи. Чака, клиентът да се начака.

Ето я и Дус. Дус Лидия. Бронз и роза.

Прекарала е тя чудесно, истински чудесно. А виж и каква раковина е донесла.

В края на бара поднесе му нежно раковината морска с вдлъбнати спирали и заострен връх, за да може той, Джордж Лидуел, адвокат, да чуе шепота й приглушен.

— Чуй! — подкани го тя.

Под сгретите от джина думи на Том Кърнан, акомпанистът бавна музика тъчеше. Автентичен факт. Как Уолтър Бапти изгубил гласа си. Сега ще ти кажа бе, сър. Съпругът го сграбчил за гърлото. Негодник! — извикал му той. — А, сега да те видя как любовни песни ще ми чуруликаш! Така го изгубил, сър Том. Боб Каули продължаваше музиката да тъче. Всички тенори са женкари. Каули се отпусна назад.

Сега вече чу, нали, тя до ухото му я държи. Нали чу! Той чу. Чудесно. Премести, прилепи я до собственото си ухо, ала ето че през процеждащата се бледа светлина, в контраст крещящ, златото плавно се приплъзна. И то да чуе.

Туп.

Блум през открехнатата врата на бара видя раковина, която се местеше от ухо на ухо. Чу, ала съвсем приглушено това, дето чуваха ушите, всяко едно поотделно, едно и също, ясно дочу плисък на морски вълни: глух тътен.

Бронзът до отегченото злато застана — отблизо, отдалеч — заслушаха се двете.

Ухото й е също раковина, с любопитно увиснала обичка от месеста част. Била на море. Красавици, красавици на плажа край водата. Кожата й изгоряла до червено. Трябвало е първо крем да сложи, за да получи бронзовокафяв загар. Тост с масло. О, онзи лосион да не го забравя. Изприщила се край устата. Трапчинки и къдрици завъртат ми главата. Косата сплетена като диадема: раковина с морски водорасли. Защо си крият ушите с коса от водорасли? А туркините — устата, защо? Очите им надничат над яшмака. Откъде да влезеш? Пещера. Вход забранен, освен по работа.

Мислят си, че морето чуват. Да пее. Да реве. А това е кръвта им. Понякога в ушите им бушува. Е, тя също е море. С острови от кръвни телца.

Наистина е чудно. И така ясно се чува. Отново. Джордж Лидуел послуша песента на раковината, после внимателно я сложи настрана.

— Какво нашепват вълните разлюлени? — попита я той през усмивка.

Чаровна, вълнисто засмяна, загадъчно смълчана, Лидия на Лидуел се усмихна.

Туп.

Покрай Лари О’Рорк, покрай Лари, храбрия Лари О’, Бойлан се заклати, глава си извърна.

От пренебрегнатата раковина госпожица Мина се плъзна към очакващата я халба. Не, съвсем не била така самотна, госпожица Дуе дяволито на господин Лидуел каза. Разходки на лунна светлина край морето. Не, не самичка. С кого ли? Отвърна благодушно: с един джентълмен приятел.

Чевръстите на Боб Каули пръсти тройно темпо ускориха. Собственикът на абат се радва. За кратко. Дългия Джон. Биг Бен. С лекота искрящи ноти свири за дами игриви, хитрици, дяволици, за техните кавалери, галантни джентълмени и покровители при това. Раз-два: раз, раз, раз: два, едно, три, четири.

Море, вятър, листа, гръмотевици, води, крави мучат, пазар за добитък, петли, кокошките не кукуригат, змии съссскат. Всичко в музика се къпе. Вратата на Рътлидж: иии, изскърцва. Не, това е шум. Сега вече свири менуета от Дон Жуан. Дивни дворцови одежди танцуват в залите на замъка. Сиромашията отвън. Селяни надничат. От глад посивели лица дъвчат от лапад листа. Красиво. Погледни: погледни, погледни, погледни, погледни, погледни: погледни към нас.

Веселба е, лесно се разбира. Никога не бих го съчинил. Защо? Моята радост е друга. Но и двете са радости. Да, трябва да е радост. Самия факт, че в музиката се заслушвам, го показва. Колко често съм си мислел, че нещо я тормози, а тя току запее с весел глас. Тогава разбираш.

Маккой с куфара. Моята жена и твоята жена. Писука като котка. Като прокъсана коприна. А после и тя се обажда, занарежда като хлопка на звънец. Не им се удава с паузи да говорят, както правят мъжете. И в гласа дори паузата им кънти: запълни ме! Аз съм топла, тъмна и открита. Моля в quis est homo: Меркаданте. Ухото ми до стената прилепено, напрегнато слухти. Искам жена, която може стоката да ми достави.

Двуколка джиг-джог, джиг-джог стоп. Наконтено със светлокафяви обувки, контето Бойлан със светлосините чорапи с лекота на земята подскочи.

Само погледни! Камерна музика. Каламбур от туй може да излезе. Това е музиката, която често чувам, когато тя. Акустика. Звънтеж. Празните съдове вдигат най-много шум. Заради акустиката, резонансът се променя според теглото на водата, което е равно на закона на падащата вода^[27]. Като рапсодиите на Лист, унгарските, цигански очи. Бисерни. Капки. Дъжд. Дидъл-айдъл, айдъл-ду. Сссс. Ссссега. Може би сега. Или пък вече.

Един с пръст похлопа, друг чук-чук, с дудук потропа. Пол дьо Кок нахакано и гръмко чука със своя кок дьо кок.

Туп.

— Бен, Qui sdegno^[28]! — провикна се отец Каули.

— Не, Бен — намеси се Том Кърнан, — по-добре изкарай Малкият бунтовник. По нашенски го изпей.

— Давай, Бен! — подкани го и господин Дедалус. — Истински мъже сърцати.

— Хайде, хайде! — замолиха го всички в един глас.

Ще тръгвам. Ей, Пат, върни се. Ела. Той се приближи, дойде, но не остана. Моето. Колко струва?

— В коя тоналност? Шест диез?

— Фа диез мажор — отвърна Бен Долард.

Разперените птичи пръсти на Боб Каули стиснаха за гушата акордите глухи, дълбоки.

Трябва да тръгвам, рече принцът Блум на принца Ричи. Не, отсече Ричи. Да, трябва. Къде са ми парите? В разгара на веселбата? Да, път го чака. Колко? С очите си чува говора на устните. Един шилинг и девет. И пени за теб. Ето. Не, дай му бакшиш от две. Глух-оглушал. Ама сигурно храни жена и семейство, дето го чакат, чакат Пати да се върне у дома. Хи-хи-хи. Глухият чака клиентите да се начакат.

Поспри. Чуй. Акорди глухо тътнат. Оооопечалени и дълбоки. В пещера. В средните земни недра. Спотайва се руда. Залежи от музика.

Гласове на век отминал, на безобич и на земна отмала набъбват мрачно, мъчително, идат отдалеч, откъм прастари планини, гласове на люде сърцати и верни. Свещеникът търси, с него трябва да говори.

Туп.

На Бен Долард бас-буретоновият глас. Старае се да пее максимално експресивно. Дрезгав стон се извисява насред необятния мочур обезлюден, обезлунен, обезфустен. Други надолу се спускат. Търговец някогашен, големите кораби с провизии снабдявал. И помни: насмолените въжета и палубни фенери. Банкрутът пълен, с десет хиляди лири овътрен. Сега в дома на Айва^[29] пребивава. Кабинка номер еди-кой си. Бирата Бас, екстра качество, виновна е за туй.

Свещеникът е у дома. Мнимият негов слуга с добре дошъл го среща. Прекрачва прага. Отецът свят. Загатнатите намеци отекват.

Срази ги. Животът им разбий. А после килийки построи им да гният там докрай. Люлчина, приспивна песен. Нани-на! На ти, на! Смърт, ела!

Гласът-сигнал тържествено оповести, че момчето вече се намира в залата самотна, тържествено ги извести, че запристъпя в залата смрачена, че търси свещеник в духовнически труфила душата си да изповяда.

Душа невинна. Объркана глава. Мисли си, че в Отговори отговор на гатанката ще намери и по рисунката една ще каже името на песента. Даваме ти чисто нова банкнота от пет лири. Птичка седи, в гнездото гнезди. Трябва да е Песента на последния менестрел^[30], помисли си той. С — празно, т — домашно животно? Т — тире, р — най-смелият моряк. Гласът му си е същият, не е мръднал. Не е евнух, ала пее като такъв.

Слушай. Блум се заслуша. Ричи Гулдинг се заслуша. До вратата глухият Пат, плешивият Пат, бакшиша прибрал, се заслуша.

Акордите проплакаха провлачено.

Гласът на покаянието и скръбта провлачено проплака; покрусено, тремолно трепти. Брадата си Бен разкаяно разклати: in nomine Domini, в името Божие. И коленичи. Удари гръд с ръката дясна, и пак покая се: mea culpa^[31].

Отново този латински. Сплотява ги кат’ птичи клей. Свещеникът с нафората за жените. Смъртникът в моргата, ковчегът и кофи^[32], corpusnomine. Къде ли е сега онзи плъх? Дращи ли, дращи.

Туп.

Слушат заслушани: халбите и госпожица Кенеди, Джордж Лидуел премрежен поглед впил в сатен от бюст издут, Кърнан. Си, си.

Въздишащият глас на мъката не спираше да пее. Неговите грехове. От Великден насам три пъти изпсувал. Ах ти, сукин сине! А веднъж вместо на неделна служба отишъл да рита топка. Друг път гробището той отминал, без за майка си да се помоли. Момче. Малкият бунтовник.

Бронзът до бирената помпа слушаше в захлас с надалеч отнесен поглед. В душата нега. Нямам представа дали. Виж, Моли е невероятна в това, винаги усеща чуждите погледи.

Бронзовокосата зарея поглед встрани. Огледалото. Дали профилът от тази страна е по-изящен? Те винаги го знаят. Почукване на вратата. Последно дооправяне на косата.

Чук-чук: с дудук.

Какво ли си мислят, като слушат музика? Че с музика и змии се ловят. Онази вечер, когато Майкъл Гън ни настани в ложата. Настройваха си инструментите. На персийския шах тази част от представлението му харесваше най-много. Сигурно му е напомняло за дом мой, свиден дом. Освен това си бършеше носа в завесата. Вероятно такъв е обичаят в родния му страна. И това е вид музика. Дори не звучи много зле. Флейтите тихо писукат. Духовите реват като магарета, с вдигнати на възбог хоботи. Контрабасите стърчат безпомощно, с отворени рани от двете страни. Дървените духови мучат като крави. Роялът е зинал като зъбат крокодил, музиката осакатява. Дърводухови звучи ужасно.

Тя изглеждаше прекрасно. Роклята й с цвят на минзухар, с дълбоко деколте, принадлежностите й на показ. Като се наведе да ме попита нещо, дъхът й с мирис на карамфилово дърво. Аз пък й повтарям какво е казал Спиноза, прочетох го в онази книжка в стаята на бедния папа. Тя слуша, като хипнотизирана. С ококорени очи. Наведе се напред. Един от първи балкон зяпаше право в деколтето й с театралния си бинокъл. Имаше за какво. За красотата на музиката поне две изслушвания трябват. За тази на жената и половин поглед стига. Бог е сътворил природата, човекът — мелодията^[33]. Ментеб-сихоза. Философстване. О, стига бе!

Загинаха всички. Паднаха в боя. Неговият баща при обсадата на Рос, при Гори — всичките му братя до един убити. За Уексфорд, ние сме уексфордски юнаци, ще тръгне. Последният от потомство и род.

И аз съм последният. Мили с онзи млад студент. Е, вината сигурно е моя. Че нямам син. Руди. Сега е вече твърде късно. А може би не? Ами ако не е? Ако все още?

Не хранеше омраза.

Омраза. Любов. Това са само думи. Руди. Скоро ще бъда стар.

Големият Бен си пусна гласа. Голям глас, рече Ричи Гулдинг и руменината плъзна, вродената му бледност да сподави, на Блум, дето да остарее щеше скоро, ала нявга бил е млад.

Сега Ирландия е наред. Повече от краля родината си аз обичам. Тя слуша. Кой се страхува за деветстотин и четвърта да говори^[34]? Време е да се омитам. Достатъчно видях.

— Благослови ме, отче — изплака Долард, малкият бунтовник. — Благослови ме, да тръгвам трябва.

Туп.

Блум се огледа, трябваше неблагословен да тръгва. Убийствено наконтени бардами за осемнайсет шилинга на седмица, това им е работата, мъжете да прикоткват парите си до дупка да прахосат. Отваряй си зъркелите, опичай си акъла. Онези момичета, красавици на плажа. Край тъжните талази на морето. Роман любовен с оперетна балерина. А после ще чете на глас писмата ти, пълни с неизпълнени обещания. Пиленце, гълъбче, бебчо. Смях в съдебната зала. Хенри. Не, не се подписах. Имаш прекрасно име.

Музиката тук заглъхна, мелодия и думи. После темпото взриви се. Мним свещеник, а под расото войникът едва се сдържа. Кавалерийски капитан. Всички наизуст я знаят. Вълнението, което ги изгаря. Кавалерийски копелдак.

Туп. Туп.

Възбудена, тя слуша, приведена напред да чуе по-добре.

Лицето: празен лист. Или е девствена, или само с пръсти позволява. Напиши нещо върху празната й… страница. Иначе какво ще стане с тях? Тъга и отчаяние ги чака. Младостта с мъж се удължава. Дори от себе си ще са доволни. Виж. Посвири на нея. Как само устните издува. Телото бяло на жена е жива флейта. Лекичко надувай. После якичко раздухай. С по три дупки са жените всички. А богините, там, виж, нищо не видях. Самички се натискат, дори не ги е свян. И затова на него му е лесно. Какво ти трябва толкоз: жълтици в джоба, наглост на лицето. Очи в очи: песен без думи. Моли и латернаджийчето. Как разбра какво се мъчи да й каже: маймунката е болна. Или може би е доловила у него нещо испанско. Така дори животните ще можеш да разбираш. Като Соломон. Вродена дарба.

Вентрилоквизъм. Устните стиснати. Мислиш със стомаха. Какво?

Искаш ли? А ти? Аз ли? Да. А ти? Да…

Побеснелият капитан дрезгаво попържа. Издул се е в апоплектичен гняв срещу малчугана. Много добре, ситния, че си ми дошъл на крака. Остава ти един час живот да поживееш, един-единствен последен час.

Туп. Туп. Туп.

Вълнение голямо. Дави ги жал, състрадание за гърлото ги стиска. Всеки по сълза избърсва за малкия мъченик. За всичко тленно, що участта зове да мре и да погива. Ще рече, за всичко, що се е родило. Клетата госпожа. Пюърфой. Дано мъките й вече са приключили. Защото техните утроби.

Влажната женска утроба, очна ябълка, поглежда над плет от ресници спокойно се заслушва. Виж истинската красота, когато тя мълчи. Оттатък реката. И при всеки сатенен прилив на гръдните талази (прилив на плът възпълна) червената роза бавно се вдига, после отново потъва. Сърдечният ритъм в дъха й пулсира: дъхът, това е животът. И всичките миниатюрно тънки филизи на косата потрепват трепливо като богородичен косъм.

Но виж. Звездите ярки избледняват. О, розо! Розо кастилска. Утрото. Да. Лидуел. За него, после пък не. Че е хлътнал, личи си. Бих ли могъл и аз? Погледни я оттук. Сред коркови тапи, локви от пенеста бира, купища мръсни чинии.

Върху гладката ръчка на крана за бира Лидия изящно положи пълничката си ръка — остави на мен. Всички са потънали в скръб дълбока по малчугана бунтовник. Напред-назад, напред-назад: лъскава ръкохватка (изпитателно гледа неговите очи, моите очи, нейните очи) палец и показалец скръбно погалиха, жално замилваха, нежно опипаха, гладко се хлъзнаха, бавно надолу по хладната, твърда, бяла ръкопалка от емайл, натопорчено щръкнала сред плъзгащ се пръстен.

Чук-чук: с дудук.

Туп. Туп. Туп.

Аз господствам в този дом. Амин. Ядно просъска през зъби. Предателите на въжето!

Акордите в ответ се съгласиха. Жалко. Но се налага.

Сега е моментът да се изнижа, преди края. Благодаря, беше чудесна. Къде ми е шапката? Мини нарочно покрай нея. Ще оставя тоя Фриман, хич не ми е притрябвал. Да не забравя писмото. Ами ако тя е? Не, не. Върви, върви, върви. Като Кашел Бойло Коноро Койло Тиздал Морис Тисидал Фарел. Въъъърви.

Е, налага се. Тръгваш ли? Чаонавсч. Блумсправ. Цъфтежът на ръж изкласила. Блум се изправи. О! Сапунено усещане, че нещо ми лепне отзад. Май съм се изпотил: от музиката. Да не забравя и лосиона. Добре, тогава чао! От скъп магазин шапка. Вътре визитка, да, всичко на място Блум мина покрай глухия Пат на прага, наострил уши.

В Женевската казарма убиха младия бунтовник. Тялото му погребаха в Пасидж^[35]. Долор! Долоскръб! Гласът на печален църковен хорист призова към печална молитва.

Покрай розата, покрай атлазената гръд, покрай милващата ръка, покрай помия и празни чинии, коркови тапи, сбогом на всички, покрай зазяпани очи и филизи от богородичен косъм, бронзови отблясъци и прибулено злато, сумрачно-морски дълбини, мина Блум, мекушавият Блум, Блум, дето самота го мъчи.

Туп. Туп. Туп-туп.

Молете се за него, примоли се бирено Долард. Вий, които в мир тук слушате. Молитва прошепнете, сълзица проронете, добри хора. Той беше малък бунтовник.

Уплашените, все още заслушани назад обувки на Блум заскърцаха навън във фоайето на Ормонд, когато чу отвътре експлозия от ревове и гръмко браво, взрив от аплодисменти шумни, тропане с крака и пляскане с ръце. И всички в хор поискаха пиячка мъката си да преглътнат. Значи навреме се измъкнах.

— Насам бе, Бен! — извика Саймън Дедалус. — Мамка му, още пееш като змей!

— По-добре дори — обади се Томи-джин Кърнан. — Сърцето ми покърти, братче, честна дума, не те лъжа.

— Лаблаш^[36] същи! — додаде и отец Каули.

Бен Долард заподскача шкембесто към бара, отвред приветстван и превъзхваляван, целият пламнал, затанцува с натежали нозе, вдигна високо подагрените си пръсти и ги защрака във въздуха като кастанети.

Големият Бенаден Долард. Биг Бенбен. Пребиг Пребен.

Пъър.

И дълбоко трогна всички, Саймън изсумтя състрадателно през носа си като сирена, всички избухнаха в смях, изтикаха Бен Долард напред, ухилен до уши.

— Май си се позачервил — подхвърли му Джордж Лидуел.

Госпожица Дус оправи розата си и зачака търпеливо.

— Бен, сърчице мое! — провикна се господин Дедалус и плесна Бен по плътно подплатените му раменни лопатки. — Готов като пищов, момче в цветущо здраве, само дето си надиплил тоя пояс пуст от тлъстинна тъкан.

Пъъръъссс.

— Тлъстините на смъртта, Саймън — изръмжа насреща му самият Долард.

Ричи обаче седеше сам и умърлушен: Гулдинг, Колие & Уорд. В несигурно очакване. И в пълна неплатежоспособност по отношение на Пат.

Туп. Туп. Туп. Туп-туп.

Госпожица Мина Кенеди долепи устни до ухото на халба номер едно.

— Господин Долард — устните й промълвиха.

— Долард значи — промълви халбата.

Халбодържецът повярва, госпожица Кен, когато тя: кукличката той, кукличката тя и хал-ба-та!

Измънка нещо, че името му е познато. Името нещо му говори, тъй да се каже. Значи чувал е името, Долард, нали така? Долард, точно така!

Точно така, устните й по-силно потвърдиха, господин Долард! Песента изпя вълшебно, прошепна Мина. Както и Последната роза на лятото, прекрасна песен. Мина обичаше тази песен. Халбата също обичаше песента, която Мина.

Това последната роза на лятото е, пусна за сбогом гласа си Бен, Блум пък пусна газовете, които вилнееха в него.

Газирана гадост, това сайдерът, пък и действа запичащо. Почакай. Пощата до кантората на Рубън Джей, шилинг и осем пенса, да. Да приключвам с това. После ще заобиколя Гръцката улица. Защо ли му обещах да се видим. Май ми стана по-добре навън, на чист въздух. Музика. Действа ми на нервите. Кранът за бира с натопорчената ръкохватка. Ръката, която люлката люлее, тя света ще завладее. Бен Хаут. Света ще завладее.

Отдалеч. Отдалеч. Отдалеч. Отдалеч.

Туп. Туп. Туп. Туп. Ти.

По пристана пристъпя Лионеллеополд, лошото Хенри момче за Мади с писъмце, със сладостите под мишница на греха, с ефирното дамско бельо за Раул, с ментеб-сихозис самият Полди отмина.

С туп-туп слепецът вървеше, почукваше, потупваше бордюра, туп подир туп, туп-туп напред, туп-туп след теб.

Каули, той сам себе си осакатява, това на опиянение май повече прилича. По-добре да отстъпи, наполовината поне, пътя на мъж при девица^[37]. Музикални маниаци. Целите само уши. Да не изпуснат и половинката на осминката нота. Притворили очи. Глави поклащат в такт. На смахнати приличат. Не смееш да шавнеш. Мисленето строго забранено. Но музиката с подробности от кухнята обсъждат. Тинтири-минтири, тонове, полутонове, диези, бемоли.

Опитваш в разговора да се вмъкнеш. Става неприятно като млъкнат, защото никога не знаеш точно за какво го правят. Органът на улица Гардинър^[38]. Старият Глин с петдесет лири на година. Кацнал е отгоре във вечна схватка с педали, клавиши, регистри. Цял ден ту пред органа седи, ту обикаля го на четири крака, ту на себе си мърмори, ту на онзи, дето с мехове огъня раздухва. Гневи се глухо, пискливо псува (да имах вата ли, що ли; не, недей изплаква тя), после нехайно, ненадейно звук тънък проехтява като повей-ветрец и отлетява.

Фиууу! Плах повей фиууууука. Фиууу на Блум в червата.

— Той ли беше? — попита завърналият се Дедалус, след като отиде лулата да си прибере. — Тази сутрин бяхме заедно на клетия, на милия, на Пади Дигнъм на…

— О да, царство му небесно.

— Между другото, там на… има един камертон.

Туп. Туп. Туп. Туп-ти.

— Жена му има хубав глас. Или поне имаше. Какво? — попита Лидуел.

— О, това трябва да е акордьорът — обърна се Лидия към Саймънлионел, — първа го видях, забрави си го, като беше тук.

Сляп е, подшушна тя на Джордж Лидуел, когото втора видя. А свиреше така прекрасно, балсам за слуха. Крещящ контраст: бронзолид минозлат.

— Ликуй! — изликува Бен Долард и наля. — Да пеем!

— Да пеем! — викна в приглас на отец Каули чудният глас.

Пръъъ.

Май на мен ми се…

Туп. Туп. Туп. Туп. Туп-ти.

— И още как — рече господин Дедалус, без да откъсва поглед от обезглавената сардина.

Под стъкления похлупак на съда за сандвичи, полегнала върху носило от пресен хляб и масълце се мъдреше една последна, една съвсем самотна, последната сардина на лятото. Самотникът е Блум!

— И още как — продължаваше да зяпа. — Дай ниските регистри ей така, за разнообразие.

Туп. Туп. Туп. Туп-туп. Ти. Туп-ти. Туп-ти. Ти.

Блум мина покрай шивачницата на Бари. Де да можех. Чакай. Ех, сега да имах онова чудотворно средство. Само в тази сграда има двайсет и четири адвокатски кантори. Казуси разни, съдебни дела. Обичайте се един друг. Папки, пълни с пергаменти. Фирмата на господата Джоб & Джебчийски притежава напълно пълно пълномощно. Гулдинг, Колис & Уорд.

Но да вземем онзи, дето бъхти баш барабана. Неговото призвание: оркестърът на Мики Руни. Странно как му е хрумнало. Седи си вкъщи, догоре пълен със свинско и зеле, храносмила ги кротко в креслото. Репетира барабанните си партии. Бам! Барабум! Жена му се киска. Магарешки кожи, а^[39]? Клетите, не стига, че цял живот ги налагат, ами и като пукнат — пак. Бам! Бамбум! Бъхтят ги, бият ги. Абе, всичко е кадънски яшмак, не, не искам да кажа късмет^[40]. Съдба.

Топ. Туп. Един сляп младеж с бастунче на слепец почуква слепешката край витрината на Дали, където русалка с разпуснати коси (която той така и не може да види) си пафка сред вълните (слепецът не, не може) качество екстра Русалка.

Музикални инструменти. Стръкче трева, раковина в ръка, свирка в уста. Дори от гребенче с хартийка можеш музика да сътвориш. Моли по нощница на улица Ломбардска, с разпусната коса. Всеки занаят си има своята търговска марка. Ловджията носи рог. Рогоносец. А ти? Cloche. Sonnez-la! Овчар с кавал. Полицай със свирка. Клавиши и регистри. Чистя комини! В четири сутринта. Не чисти, а спи! Изгубено е всичко. Барабан ли? Бам-бам! Бамбум. Почакай, знам. Градски глашатай, съдебен пристав. Дългия Джон. Събуди мъртвите. Бум. Дигнъм. Малкият, клетият nominedomine. Бум. Това е музика, е, разбира се, и бам-бам-бам, тоест е повече от това, на което викат da capo^[41]. Но пак се слуша. Маршируваме напред под звука на барабанен ек. Пам-па-ра-рам.

Вече май не издържам. Пфуу. Ако го направя насред банкет. Въпрос на обичаи. Ами как персийският шах. Молитва прошепнете, сълзица проронете. Трябва да е бил голям наивник, за да не забележи капитанската му шапка. Макар и закачулена. Кой ли беше онзи на погребението с кафявия макинтош? О, ето я и местната уличница.

Една доста неугледна уличница с накривена на една страна черна плиткодънна сламена шапка и безизразни очи към Блум се приближи. Щом зърнах свидната снага. Да, тя е. Чувствах се самотен. Дъждовна нощ в малка улична пресечка. Рог. Кой рогата носи? Той? Тя? Това не е нейният район. Какво тук дири? Надявам се, че няма да ме. Шът! Има ли тук шанс една вода да пусна? Оказа се, че знае Моли. Сгащи ме тогава. Май ти беше, с една пълничка дама в кафяв костюм. И като го рече, мигом ми оклюма. Направихме си друга среща, ама знаехме, че никога вече, никога, никога веч. Твърде близо се навърта до мой свиден дом. Май ме видя, или може би не? Ужасно изглежда денем. Лице като восък. Дяволите да я вземат! О, нали от нещо трябва и тя да преживява. Гледай на другата страна и толкоз.

В антикварния магазин на Лайънел Маркс гордият Хенри Лионел Леополд, скъпият Хенри Флауър, искрено ваш господин Леополд Блум се загледа в един свещник и в хармониум с увиснали мухлясали мехове. Цена: шест шилинга. Защо да не се науча да свиря на него. Евтин е. Нека отмине, зад гърба ми е. Разбира се, всичко е скъпо, когато не ти трябва. Това прави добрият търговец. Знае как да те прилъже да си дадеш парите за онова, което той иска да ти продаде. Като онзи, дето ми пробута шведската бръсначка, с която ме обръсна. Дори ми поиска допълнително за гребенчето към нея. Ето, вече отминава. Шест шилинга.

Трябва да е от сайдера, а нищо чудно и да е от бургундското.

Бронзови отблясъци отблизо, златисти отдалеч, чукнаха звънливите си чаши, с блеснали очи, галантни кавалери, преди бронзокосата Лидия да ги прелъсти с накичените си гърди — последната роза на лятото, роза кастилска. Първо Лид, Де, Кау, Кър, Дол, една пета: Лидуел, Сай Дедалус, Боб Каули, Кърнан и големия Бен Долард.

Туп. Младежът влезе в самотното фоайе на Ормонд.

Блум се загледа в портрета на герой галантен във витрината на Лайънел Маркс. Последните думи на Робърт Емет. Седемте сетни слова. Това беше на Майербер.

— Мъже истински, мъже кат’ вас.

— Ай, ай, Бен.

— Наздравица с нас вдигни.

Вдигнаха.

Чин-чин.

С туп-туп. Незрящ младеж на прага се изправи. Не видя бронзокосата. Не видя златокосата. Нито Бен, нито Боб, нито Том, нито Сай, нито Джордж, нито халбата, нито Ричи, нито Пат. Я, я, я. Никого не видя.

Мореблум, мазноблум се сети сетните негови думи. Наум. Когато моето отечество заеме своето място сред.

Пръъъцц.

По-скоро е от бургунда.

Пфууу. Оооох. Пръъъ.

Нациите на света. Отзад май нии-кой няма. Тя отмина. Тогава и само тогава. Трамвай. Трам-трам-трам. Сега е моментът. Идва. Трам-рам-рам-ръм. Няма съмнение, бургундията е. Да. Едно, две. Нека моята епитафия бъде. Траааам. Написана. Свър.

Пръъъфъъърцц.

Ших.