Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (147)

146.
Провали

По време на пролетния семестър имах няколко провала.

Първият от тях беше по-скоро провал в моите собствени очи. Очаквах, че научаването на илишки ще е сравнително лесно. Но едва ли нещо можеше да е по-далеч от истината.

За няколко дни бях научил достатъчно тема, за да се защитавам в съда. Но тема е много методичен език и аз вече бях понаучил нещо от него по време на занятията. Може би по-важното беше, че много неща в него се припокриваха с атуранския. Използваха се едни и същи символи за писане и много думи си приличаха.

Илишкият по нищо не приличаше на атуранския или сиару, нито пък на адемския. Беше ирационален, сложен и объркан. Четиринайсет глаголни времена в изявително наклонение. Странни окончания на съществителните при обръщенията.

Не можеш просто да кажеш „чорапите на ректора“. О, не. Това беше твърде просто. Във всяко притежание имаше особена двойственост. Така че ако ректорът притежаваше чорапите си, то и чорапите му по някакъв начин също го притежаваха. Това променяше употребата и на двете думи по сложни граматически начини. Сякаш простият факт, че някой притежава чорапи, по някакъв начин фундаментално променя природата му.

Дори и след месеци занимания с ректора илишката граматика продължаваше да е за мен неразбираема бъркотия. Единственото, което успях да науча, бе разхвърлян и повърхностен речник от отделни думи. Познанията ми за възлите за разказване на истории бяха дори по-слаби. Опитах се да подобря уменията си, като се упражнявах с Деох. Но той не беше кой знае какъв учител и призна, че единственият човек, способен да чете възли за разказване на истории, когото някога е познавал, е била баба му. Но тя починала още когато бил много малък.

Вторият ми провал беше в химията за напреднали, която изучавах при гилера на Мандраг, Анисат. Макар самият предмет да ме очароваше, не се разбирах с Анисат.

Допадаше ми онова, което предлагаше химията. Харесвах трепета на експериментирането, предизвикателството на пробите и грешките. Обожавах нейната загадъчност. Трябва да призная, че освен това, колкото и да е глупаво, ме привличаха и приспособленията, които се използваха — колбите и тръбите, киселините и солите, живакът и желязото. В химията има нещо първично, нещо, което не се поддава на обяснение. Или го усещаш, или не.

Анисат не го усещаше. За него химията беше водене на дневници и внимателно подредени редове с цифри. Караше ме да повтарям едно и също титруване четири пъти просто защото нотацията ми е неправилна. Защо трябваше да записвам числата? Защо трябваше да записвам десет минути онова, което ръцете ми щяха да свършат за пет?

Затова непрестанно спорехме. В началото кротко, но никой от двама ни не искаше да отстъпи. Вследствие на това само два цикъла след началото на семестъра стигнахме дотам да си крещим един на друг насред Пещта, докато трийсет студенти ни зяпаха смаяно.

Той ми каза да напусна часовете му и ме нарече непочтителен денерлинг, който не уважава авторитета. Аз на свой ред го нарекох надут глупак, чието призвание е да е писарушка в някоя кантора. Ако трябва да сме честни, и двамата имахме известно право.

Другият ми провал беше по математика. След като в продължение на месеци слушах развълнуваното дърдорене на Фела за това колко много е научила от магистър Брандеур, се захванах да задълбоча познанията си за работа с числата.

За съжаление високите върхове на математиката не ми доставяха удоволствие. Аз не съм поет. Не харесвам думите, изричани заради самите думи. Харесвам думите заради онова, което могат да постигнат. По същия начин не съм математик и числата, които се занимават със самите числа, не ме интересуват особено.

След като изоставих химията и аритметиката, ми остана много свободно време. Част от него прекарвах в Рибарника, като сам произвеждах „Безкръвни“, които се продаваха практически още преди да са стигнали до склада. Освен това прекарвах доста време в Архива и в Медика и правех проучвания за есе, озаглавено „Относно неефективността на арундинацеята“. Аруил се отнасяше скептично към това, но се съгласи, че първоначалните ми проучвания заслужават внимание.

Част от времето прекарах в занимания с разни романтични истории. Това беше нещо ново за мен, тъй като никога преди жените не ми бяха хвърляли око. Или пък ако са го правели, аз просто не съм знаел как да постъпя.

Но сега бях по-възрастен и донякъде по-мъдър. И тъй като историите се разпространяваха, жените и от двете страни на реката започнаха да проявяват интерес към мен.

Всичките ми романтични истории бяха приятни и кратки. Не мога да кажа каква беше причината да са кратки освен очевидната — че не можех да предложа достатъчно на една жена, за да я окуража да пожелае компанията ми за по-дълго време. В това отношение Симон например можеше да предложи много. Той беше като скъпоценен камък в калта. На пръв поглед не изглеждаше зашеметяващо, но под повърхността се криеха много важни качества. Той беше толкова нежен, мил и внимателен, колкото една жена можеше само да си мечтае. Караше Фела да се чувства не на себе си от щастие. Сим беше истински принц.

В сравнение с него какво можех да предложа аз? Всъщност нищо. Бях по-скоро като някакъв любопитен камък, който човек взема, носи го известно време и след това го изхвърля, осъзнавайки, че колкото и да е интересен, той все пак не е нищо повече от парче втвърдена пръст.

* * *

— Магистър Килвин — попитах аз, застанал на прага на кабинета на учителя, — сещате ли се за метал, който може да издържи усилено използване в продължение на две хиляди години и да остане сравнително запазен и чист?

Огромният изобретател вдигна очи от месинговото зъбно колело, което гравираше, и ме погледна.

— И какъв проект планираш сега, ре’лар Квоте?

През последните три месеца се опитвах да създам друга схема, която да е толкова успешна, колкото и моят „Безкръвен“. Донякъде заради парите, но също и защото бях научил, че е много по-вероятно Килвин да повиши в ранг студенти с три-четири впечатляващи схеми, които да са тяхна заслуга.

За съжаление и тук ме очакваше поредица от неуспехи. Имах повече от дузина хитроумни идеи, но нито една не стигна до завършен проект.

Повечето хрумвания бяха отхвърлени от самия Килвин. Оказа се, че осем от схемите, които предлагах, вече бяха създадени, някои преди повече от сто години. Килвин ме осведоми, че за пет би било необходимо използването на руни, които са забранени за ре’ларите. Три бяха математически неправилни и той набързо ми демонстрира как те са обречени на провал, като по този начин ми спести десетки часове изгубено време.

Една от идеите ми той отхвърли като „крайно неподходяща за един отговорен изобретател“. Оспорих думите му с това, че механизъм, който би намалил времето, необходимо за зареждане на балистите, би помогнал на корабите да се защитават от пирати. Би помогнал също и в защитата на градовете срещу нападенията на нашествениците Ви Семби…

Но Килвин не искаше и да чуе за това. Когато лицето му започна да потъмнява като буреносен облак, бързо се отказах да излагам внимателно обмислените си аргументи.

В крайна сметка само две от идеите ми бяха солидни, приемливи и оригинални. Но след седмици работа бях принуден да изоставя и тях, тъй като не успях да ги накарам да проработят.

Килвин остави острието и гравираното до половина месингово зъбно колело и се обърна с лице към мен.

— Уважавам студентите, които мислят в дългосрочна перспектива, ре’лар Квоте. Но хиляда години са много и за камъка, да не говорим за метала. Още повече за метал, който е подложен на честа употреба.

Разбира се, въпросът ми беше свързан с Цезура, но се колебаех да кажа на Килвин цялата истина. Знаех твърде добре, че магистърът не одобрява изобретенията да бъдат използвани във връзка с каквото и да е оръжие. Макар че може би щеше да оцени майсторската изработка на такъв меч, нямаше да одобри факта, че притежавам нещо такова.

Усмихнах се.

— Не става дума за проект — обясних аз. — Просто съм любопитен. По време на пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал, който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане остър?

— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези неща тук, в Университета.

Усетих как любопитството ми се разпали.

— Какви неща? — попитах го аз.

Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.

— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък, който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.

Отворих уста, после се поколебах.

— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?

Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.

— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.

Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от зарове.

— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме — рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.

Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг. Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.

Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в пещта в другия край на кабинета на магистъра.

Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.

Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие. Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.

Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред мен беше станал плътен.

Магистърът ми се ухили.

— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична бариера.

Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда, дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с масло стъкло.

Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.

— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.

Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега, когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах през стъкло с малък дефект.

— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.

— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново промърмори нещо под носа си.

Олюлях се, когато бариерата изчезна.

— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не можем.

Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.

— Тези неща са полезни, но никога не забравяй, че за изобретателя най-важни са съобразителността и предпазливостта. Ние работим с реални неща. — Той стисна камъните пазачи в юмрука си. — Остави загадките на поетите, свещениците и глупаците.

* * *

Въпреки останалите ми неуспехи обучението ми при магистър Елодин напредваше доста добре. Той твърдеше, че за да подобря уменията си на повелител на имената, са ми нужни само време и отдаденост. Стараех се да му покажа и двете и той се възползва от това по доста странни начини.

Прекарвахме часове в отгатване на гатанки. Накара ме да изпия цяла пинта ябълкова ракия и след това да прочета „Теофания“ на Текам от кора до кора. Накара ме да нося превръзка на очите в продължение на три поредни дни, което не подобри представянето ми в останалите часове, но достави огромно удоволствие на Уил и Сим.

Елодин ме окуражаваше да видя колко дълго мога да издържа буден. И тъй като не можех да си позволя да купя толкова кафе, колкото ми беше нужно, успях да изкарам без сън близо пет дни. Макар че към края започнах да се държа доста налудничаво и да чувам гласове.

Не трябва да забравяме и за случката на покрива на Архива. Изглежда, че всички са чували една или друга нейна версия.

Наближаваше страшна гръмотевична буря и Елодин реши, че ще ми е от полза да прекарам известно време в средата й. „Колкото по-близо, толкова по-добре“ — каза той. Знаеше, че Лорен никога няма да ни позволи да се качим на покрива на Архива, затова магистърът на имената просто открадна ключа.

За съжаление от това следваше, че когато ключът падна от покрива, никой друг не знаеше, че сме в капан там, горе. Вследствие на това двамата бяхме принудени да прекараме цялата нощ върху голия каменен покрив в лапите на страховитата буря.

Едва по средата на утрото времето се успокои достатъчно, за да извикаме за помощ до двора под нас. След това, тъй като се оказа, че няма втори ключ, Лорен избра най-директния подход и накара няколко едри писари просто да разбият вратата, която водеше към покрива.

Всичко това нямаше да е чак такъв проблем, ако точно когато бе започнало да вали, Елодин не бе настоял да се съблечем голи и да увием дрехите си в една мушама, която да затиснем с тухла. Според него това щеше да ми помогне да усетя бурята възможно най-добре.

Ветровете се оказаха по-силни, отколкото очаквахме, и отнесоха тухлата заедно с увитите ни дрехи и те полетяха в небето като шепа листа. Сещате се, че така загубихме и ключа. Той беше в джоба на панталоните на Елодин.

Това беше причината магистър Лорен, неговият гилер Дистрел и трима яки писари да открият на покрива на Архива двама ни с Елодин чисто голи и мокри като удавени плъхове. Само след петнайсет минути всички в Университета вече бяха чули тази история. Цялата случка караше Елодин да се залива от смях и макар сега да разбирам защо е било толкова забавно, по онова време далеч не ми беше весело.

Няма да ви досаждам с пълния списък на нещата, които правехме. Достатъчно е да кажа, че магистърът на имената полагаше неимоверни усилия да събуди спящото ми съзнание. Наистина доста смешни усилия.

И за голяма моя изненада трудът, който положихме, се увенча с успех. В онзи семестър призовах името на вятъра три пъти.

Първия път накарах вятъра да утихне за няколко дълги мига, докато стоях върху Каменния мост посред нощ. Елодин беше там и ми даваше наставления. С което искам да кажа, че ме ръчкаше с камшик за езда. Освен това бях бос и доста пиян.

Втория път то ми дойде неочаквано, докато учех в Томове. Четях една книга за илишката история, когато внезапно въздухът в подобната на пещера стая започна да ми шепне. Заслушах се, както ме беше учил Елодин, след това го изрекох тихо. Точно толкова тихо скритият вятър се превърна в бриз, стресна студентите и хвърли писарите в паника.

Няколко минути по-късно името избледня в съзнанието ми, но докато беше в мислите ми, усетих, че ако пожелая, със същата лекота мога да предизвикам буря или гръмотевици. Знанието, че можех да го направя, трябваше да ми е достатъчно. Ако бях призовал по-силно името на вятъра в Архива, Лорен щеше да ме обеси за палците над външните врати.

Може би си мислите, че това не са кой знае колко впечатляващи подвизи в изкуството на даване на имена, и предполагам, че сте прави. Но в онази пролет призовах вятъра и за трети път, а той се отплаща за всички останали.