Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (140)

139.
Без ключалка

Стейпс въведе Мелуан в стаята и двамата с Алверон се изправихме. Тя беше облечена в сиво и бледолилаво, а къдравата й кестенява коса беше прибрана назад, за да открие изящната й шия.

Мелуан беше следвана от двама слуги, които носеха дървен сандък. Маерът отиде и хвана съпругата си под ръка, докато Стейпс даваше указания на момчетата да поставят сандъка от едната страна на стола, на който щеше да седне тя. Прислужникът на Алверон набързо ги изгони навън и ми намигна съзаклятнически, преди да затвори вратата след себе си.

Като продължавах да стоя прав, се обърнах към Мелуан и й се поклоних.

— За мен е удоволствие да се срещнем отново… милейди? — изрекох последната дума като въпрос, тъй като не бях сигурен как да се обръщам към нея.

Земите на Лаклес някога са били графство, но това е било преди безкръвния бунт, когато те все още контролирали Тиню. Сватбата й с Алверон допълнително усложняваше нещата, тъй като не знаех дали има женска титла, която да съответства на маер.

— „Милейди“ е достатъчно добро обръщение между двама ни, поне когато сме насаме. — Мелуан махна с ръка, като с това реши въпроса. — Няма нужда от формалности с някой, на когото дължа толкова много. — Тя хвана ръката на Алверон. — Моля те, седни, ако желаеш.

Направих още един поклон и седнах на мястото си, като хвърлих възможно най-небрежен поглед на сандъка. Беше с размера на голям барабан, направен от добре напаснати брезови дъски, обковани с месинг.

Знаех, че подходящото поведение бе да водя учтив разговор за дреболии, докато някой от двама им не повдигне въпроса за сандъка. Но любопитството ми надделя.

— Беше ми казано, че вие носите някакъв въпрос с вас. Вероятно той е много сериозен, щом го държите така здраво затворен. — Кимнах към сандъка.

Мелуан погледна към Алверон и се засмя, сякаш той бе изрекъл шега.

— Съпругът ми каза, че не си от хората, които биха изтърпели дълго да не се захванат с някоя главоблъсканица.

— Това би влязло в противоречие с моята природа, милейди — леко засрамено се усмихнах аз.

— Не искам да те принуждавам да се бориш с природата си — усмихна се тя в отговор. — Би ли бил така добър да го сложиш пред мен?

Успях да повдигна сандъка, без да се нараня, но ако той тежеше по-малко от десет камъка, то тогава аз съм поет.

Мелуан седна по-напред на стола си и се наведе над сандъка.

— Леранд ми сподели за ролята, която си изиграл, за да се съберем двамата с него. Моите благодарности за това. Задължена съм ти. — Тъмнокафявите й очи бяха тържествени и сериозни. — Ала също така считам, че голяма част от този мой дълг ще бъде изплатен с онова, което се готвя да ти покажа. Мога да изброя на пръстите на двете си ръце хората, които са виждали това. Задължена или не, никога не бих решила да ти го покажа, ако съпругът ми не ме беше уверил в абсолютната ти дискретност.

Тя ме погледна многозначително.

— С ръка на сърцето си се заклевам, че няма да разкажа на никого за онова, което ще видя — уверих я аз, като се стараех да не показвам нетърпението си.

Мелуан кимна. След това, вместо да извади ключ, както очаквах, тя притисна ръце към двете страни на сандъка и леко плъзна два панела. Чу се тихо изщракване и капакът леко се открехна.

„Без ключалка“ — помислих си аз.

Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ, а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата й.

— Мога ли да го видя? — попитах аз.

Мелуан изглеждаше изненадана.

— Моля?

— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?

— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част. Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!

Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но внимателно.

— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.

— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.

— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!

Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да придобие отново безупречен вид. Сякаш й беше нужна цяла вечност, за да го направи.

Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Това е било… — започна Мелуан.

— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне, ако продължаваш да го караш да чака още дълго.

Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с двете си ръце.

За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните й бяха покрити с резба. Не толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха нежните шарки върху дървото. Погладих горната й страна и усетих подобна резба.

— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на зимата.

— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на момчето е като железен чук.

— Как се отваря? — попитах аз.

Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. Изглеждаше като кутия. И тя искаше да бъде отворена.

— Не знаем — отвърна Мелуан.

Може би щеше да добави още нещо, но съпругът й нежно я прикани да замълчи.

— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието й се размърда.

— Не знаем — повтори тя.

Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон. Мирисът беше дразнещо познат.

— Какво е това дърво?

Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.

Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.

— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.

Алверон седна по-напред на стола си.

— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. — Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?

— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…

— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.

— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до вашите собствени предположения?

Тя мълчаливо кимна.

— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.

— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.

— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.

— Аз нищо такова не съм усетил.

— Нито пък аз — намеси се Мелуан.

Това сякаш я обиждаше.

— Имам изключително чувствителни ръце — честно признах аз. — Нужни са ми за моята работа.

— За твоята магия ли? — попита тя с нотка на добре прикрито, детинско благоговение.

— И за музиката — добавих аз. — Ще ми позволите ли?

Тя кимна. Тогава взех ръката й в своята и я притиснах към горната част на кутията.

— Ето тук. Можете ли да я почувствате?

Мелуан сбърчи чело в опит да се съсредоточи.

— Може би съвсем леко. — Тя отдръпна ръка. — Сигурен ли си, че е резба?

— Твърде равномерна е, за да е случайност. Как така никога преди не сте я забелязали? Не се ли споменава за нея в нито една от историите, които са ви разказвали?

— Никой не би помислил да записва каквото и да е за кутията Лоеклос. — Изглеждаше изненадана. — Нали ти казах, че това е тайната на тайните?

— Покажи и на мен — подкани ме Алверон.

Прокарах пръстите му върху резбата.

— Нищо не усещам — намръщи се той. — Сигурно пръстите ми са твърде стари. Възможно ли е да са букви?

Поклатих глава.

— Шарката е плавна като спирали. Но не се повтаря, променя се… — Внезапно ме порази една мисъл. — Може да е илишки възел за разказване на истории.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита маерът.

Прокарах пръсти върху резбата.

— Не знам достатъчно илишки, за да прочета и прост възел, дори ако връвта беше между пръстите ми — поклатих глава аз. — Освен това възлите вероятно са се променили през последните три хиляди години. Познавам няколко човека в Университета, които биха могли да го прочетат.

Алверон погледна Мелуан, но тя категорично поклати глава.

— Няма да позволя това да бъде разказвано на непознати.

Маерът изглеждаше разочарован от този отговор, но не настоя. Вместо това се обърна отново към мен:

— Позволи ми да ти задам отново твоите собствени въпроси. Какво е това дърво?

— Издържало е три хиляди години — започнах да разсъждавам на глас. — Тежко е, въпреки че е кухо. Така че трябва да е бавно растящо дърво като габъра или ренела. Цветът и теглото му ме карат да мисля, че в него има и доста метал като в роаха. Вероятно желязо и мед — свих рамене. — Това е всичко, което мога да предположа.

— Какво има вътре?

Помислих малко, преди да кажа каквото и да е.

— Нещо по-малко от кутия за сол… — подхванах аз.

Мелуан се усмихна, но Алверон леко се намръщи, затова побързах да продължа.

— По начина, по който се премества тежестта му, когато го наклоня, изглежда, че е нещо метално. — Затворих очи и се заслушах в приглушеното трополене на онова, което се движеше в кутията. — Не. По тежестта му съдя, че може би е нещо, направено от стъкло или камък.

— Нещо ценно — каза маерът.

Отворих очи.

— Не непременно. Станало е ценно, защото е старо и защото е в семейството от толкова дълго. Освен това е ценно, защото е загадка. Но било ли е ценно още от самото начало? — свих рамене. — Кой би могъл да каже?

— Но човек обикновено заключва неща, които са ценни — изтъкна Алверон.

— Точно така. — Вдигнах кутията и показах гладката й повърхност. — Тя не е заключена. Всъщност може би е затворена, защото в нея има нещо опасно.

— Защо мислиш така? — с любопитство попита маерът.

— Защо ще си правят този труд? — възпротиви се Мелуан. — Защо ще запазват нещо опасно? Ако нещо е опасно, човек го унищожава. — Изглежда, че тя намери отговора на собствения си въпрос в момента, в който го изрази на глас. — Освен ако то не е било не само опасно, но и ценно.

— Може би е било твърде полезно, за да бъде унищожено — предположи Алверон.

— Може би не може да бъде унищожено — додадох аз.

— Последният и най-важен въпрос — продължи маерът и се наведе още по-напред на стола си, — как се отваря?

Дълго гледах кутията, повъртях я в ръцете си, натиснах страните й. Прокарах пръсти по резбата, опитвайки се да открия процеп, който очите ми не можеха да забележат. Раздрусах я леко, помирисах въздуха около нея и я вдигнах на светлината.

— Нямам представа — признах накрая.

— Предполагам, че очаквах прекалено много. — Раменете на Алверон леко се отпуснаха. — Може би е някаква магия?

Поколебах се дали да не му кажа, че такава магия съществува само в приказките.

— Не и такава, която ми е позната.

— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се маерът към съпругата си.

Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.

— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род. По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.

— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.

— Беше само идея — успокои жена си Алверон.

— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.

— Разбирам, скъпа — потупа ръката й той. — Права си, идеята не беше добра.

— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.

Неохотно й върнах кутията.

— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа къде се намират пантата или процепът на капака.

„В дървена кутия без ключалка/ Лаклес пази топчетата малки на мъжа си.“ Детските стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в прокашляне.

Маерът сякаш не забеляза това.

— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите? След втората камбана?

Бях се изправил заедно с него.

— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.

Той ме погледна сериозно.

— Предполагам, че е нещо важно?

— Неотложно, ваша милост — нервно отвърнах аз. — Не може да бъде отлагано. Щях да ви го спомена по-рано, ако бяхме насаме и разполагахме с достатъчно време.

— Много добре — рече Алверон и седна отново. — Какъв е този толкова спешен въпрос?

— Леранд — каза Мелуан с лек укор, — вече закъсняваме. Хаянис ще ни очаква.

— Ще почака — отвърна той. — Квоте ми служи добре във всяко отношение. Той не прави нищо необмислено и ако не обърна внимание на думите му, това само ще ми донесе вреда.

— Ваша милост ме ласкае. Този въпрос е наистина важен — хвърлих поглед към Мелуан — и донякъде деликатен. Ако вашата дама желае да тръгва, може би ще е по-добре.

— Ако въпросът е важен, не трябва ли да остана? — дяволито попита тя.

Погледнах въпросително маера.

— Всичко, което искаш да ми споделиш, можеш да кажеш и пред моята съпруга — заяви той.

Поколебах се. Трябваше възможно най-скоро да разкажа на Алверон за лъжливата трупа. Бях уверен, че ако чуеше първо моята версия, можех да я разкажа така, че да се представя в благоприятна светлина. Ако информацията стигнеше до него първо по официалните канали, той можеше да не пожелае да пренебрегне голите факти за онова, което се бе случило — по собствено желание бях убил деветима пътници.

Въпреки това последното нещо, което исках, бе Мелуан да присъства на разговора. Това само щеше да усложни положението. Направих един последен опит.

— Става въпрос за нещо ужасно, ваша милост.

Алверон поклати глава и леко се намръщи.

— Ние нямаме тайни един от друг — отсече той.

Потиснах въздишката си на примирение и извадих дебело парче сгънат пергамент от вътрешния джоб на моя шаед.

— Това една от заповедите за покровителство, издадени от ваша милост, ли е?

Очите му пробягаха по документа и в тях се появи изненада:

— Да. Как е попаднала в теб?

— О, Леранд — обади се Мелуан, — знаех си, че позволяваш на просяците да пътуват в твоите земи, но никога не съм предполагала, че си толкова снизходителен, че да ги и покровителстваш.

— Само няколко трупи — успокои я той. — Както подхожда на ранга ми. Всеки уважаван род има поне няколко музиканти.

— Моят няма — твърдо отсече Мелуан.

— Удобно е да имаш своя собствена трупа — меко обясни Алверон. — И още по-удобно е да имаш няколко. Тогава човек може да избере подходящото забавление за всяко събитие, на което е домакин. Откъде мислиш, че дойдоха музикантите за нашата сватба? — Тъй като изражението на Мелуан не омекна, маерът продължи: — Не им е позволено да изпълняват нищо вулгарно или неприлично, скъпа. Контролирам ги много строго. И бъди уверена, че няма град в моите земи, който да позволи на някоя трупа да прави представления, освен ако няма писмена заповед от благородник. — Той се обърна отново към мен. — Което ни връща отново на въпроса ми — как тяхната заповед е попаднала в теб? Без нея трупата едва ли се справя добре.

Поколебах се. Сега, когато Мелуан беше тук, не бях сигурен какъв подход да избера, за да разкрия случилото се. Бях планирал да говоря с Алверон насаме.

— Наистина е така, ваша милост. Те са избити.

Той не се изненада.

— И аз това си помислих. Такива неща са неприятни, но се случват от време на време.

— Бих била много доволна да се случваха по-често — вметна Мелуан и очите й проблеснаха.

— Имаш ли някаква представа кой ги е убил? — попита маерът.

— Може и така да се каже, ваша милост.

Той повдигна вежди очаквателно.

— Слушам те тогава.

— Аз го направих.

— Какво си направил?

— Убих мъжете, които носеха тази заповед, ваша милост.

— Какво? — Той замръзна на стола си.

— Бяха отвлекли две момичета от един град, през който бяха минали. — Направих пауза, търсейки деликатен начин да разкажа случилото се пред Мелуан. — Момичетата бяха съвсем млади, ваша милост, и тези мъже не са били мили с тях.

При тези думи изражението на Мелуан, което вече беше сурово, стана студено като лед. Но преди да успее да каже каквото и да е, Алверон невярващо попита:

— И ти самоволно реши да ги убиеш? Цяла трупа артисти, на които съм дал позволително? — Той разтри челото си. — Колко души бяха?

— Девет.

— Мили боже…

— Мисля, че е постъпил правилно — разпалено се намеси Мелуан. — Предлагам да му дадем двайсет гвардейци и да позволим да стори същото с всяка шайка Рух, която открие по земите ни.

— Скъпа моя — каза маерът с твърда нотка в гласа, — и аз като теб не ги харесвам, но законът си е закон. Когато…

— Законът е такъв, какъвто ти го направиш — прекъсна го тя. — Този мъж ти е направил благородна услуга. Трябва да му дадеш имение и титла и да го направиш част от своя съвет.

— Той е убил деветима мои поданици — строго изтъкна Алверон. — Когато хората нарушават закона, това води до анархия. Ако между другото бях научил за това, щях да го обеся като разбойник.

— Той е убил деветима изнасилвачи Рух. Девет мъже Рух по-малко на света е услуга за всички нас. — Мелуан ме погледна. — Аз мисля, че онова, което си сторил, е било правилно и необходимо.

Похвалата й, която не беше на място, само разпали гнева ми.

— Не всички бяха мъже, милейди — казах й аз.

При тази забележка Мелуан леко пребледня.

— За бога, човече! — Алверон разтри лицето си с ръка. — Честността ти реже като брадва.

— И трябва да спомена — сериозно продължих аз, — че моля и двама ви за извинение, защото хората, които избих, не бяха от Едема Рух. Те дори не бяха истинска трупа.

Маерът уморено поклати глава и почука с пръст по заповедта пред него.

— Тук пише друго — че са били трупа и че са от Едема Рух.

— Заповедта е била открадната, ваша милост. Хората, които срещнах по пътя, бяха избили членовете на трупа на Рух и се бяха престорили на тях.

— Изглеждаш доста убеден в думите си. — Той ме изгледа с любопитство.

— Един от тях ми го каза, ваша милост. Той призна, че само са се правели на трупа. Престрували са се, че са от Рух.

Мелуан изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали тази мисъл я обърква или отвращава.

— Кой би пожелал да се преструва на тях?

Алверон кимна.

— Съпругата ми е права — съгласи се той. — Струва ми се по-вероятно да са те излъгали. Кой би казал нещо такова? Кой би признал доброволно, че е от Едема Рух?

Почувствах как лицето ми пламна при тези думи и внезапно се засрамих, че бях крил своя произход през цялото това време.

— Не се съмнявам, че вашата истинска трупа са били Едема Рух, ваша милост. Но хората, които убих, не бяха. Никой Рух не би сторил нещата, които те бяха направили.

Очите на Мелуан проблеснаха яростно.

— Ти не ги познаваш.

— Милейди, мисля, че ги познавам доста добре — възразих аз и я погледнах в очите.

— Но защо? — попита Алверон. — Кой човек, който е с всичкия си, би искал да се представя за Едема Рух?

— За да пътуват по-лесно — отвърнах аз — и заради защитата, която им предоставя вашето име.

Обяснението ми го накара да свие рамене.

— Може би са били Рух, които са се уморили от честния труд и вместо това са се захванали с кражби.

— Не, ваша милост — настоях аз. — Те не бяха Едема Рух.

— Хайде стига — погледна ме укорително маерът. — Кой може да каже каква е разликата между бандитите и шайка Рух?

— Няма разлика — отривисто отсече Мелуан.

— Ваша милост, аз знам каква е разликата — разпалено отвърнах аз. — Аз съм Едема Рух.

Настъпи тишина. В началото изражението на Мелуан стана безизразно от шока, после на лицето й се появи недоверие, което бе заменено от ярост, а после от отвращение. Тя се изправи и за момент изглеждаше, че се готви да ме наплюе, после се отправи сковано към вратата. Чу се тропане, когато личната й охрана се появи и я последва през външните стаи.

— Ако това е шега, то тя е лоша — обади се маерът, като продължаваше да ме гледа със сурово изражение.

— Не е шега, ваша милост — отвърнах аз, борейки се с гнева си.

— И защо реши, че е нужно да скриеш това от мен?

— Не съм го скрил, ваша милост. Вие самият на няколко пъти споменахте, че съм далеч от благородния произход.

— Знаеш какво имам предвид! — Той гневно удари подлакътника на стола си. — Защо никога не си споменал, че си един от Рух?

— Мисля, че причината е доста очевидна, ваша милост — сковано отговорих аз, като се опитах думите ми да не прозвучат ядно. — Миризмата на думите „Едема Рух“ е твърде силна за много благородни носове. Съпругата ви откри, че дори нейният парфюм не би могъл да я прикрие.

— В миналото милейди е имала неприятности с Рух — обясни ми той. — Няма да е лошо да не го забравяш.

— Знам за сестра й, за трагичния срам на нейния род. За това, че е избягала с член на трупа. Колко ужасно! — язвително рекох аз и цялото ми тяло настръхна от гореща ярост. — Усетът на сестра й прави чест на нейния род. За съжаление не така стоят нещата с вашата съпруга. Кръвта ми не е по-лоша от тази на всеки мъж и дори е по-добра от тази на повечето. А и даже да не беше така, тя няма право да се държи с мен по този начин.

Изражението на Алверон стана още по-сурово.

— Мисля, че тя има право да се държи с теб, както намери за добре — заяви той. — Просто се стресна от внезапното ти изявление. Като се имат предвид чувствата й към вашето опърпано племе, мисля, че тя демонстрира забележителна сдържаност.

— Според мен тя съжалява, защото знае каква е истината. Омайните думи на някой член на трупа биха вкарали по-бързо в леглото му нея отколкото сестра й.

Веднага щом изрекох това, разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Стиснах зъби, за да не кажа нещо още по-лошо.

— Това е всичко засега — каза маерът със студена официалност, а очите му бяха стъклени и яростни.

Оттеглих се с цялото гневно достойнство, на което бях способен. Не защото нямах какво друго да кажа, а защото, ако бях останал още миг по-дълго, той щеше да извика гвардейците, а аз не исках да си тръгна по този начин.