Глен Бек
Залезът на демокрацията (5)

Глава 3

Класифицирана информация — свръхсекретно

Конституционализъм, Екстремизъм, Паравоенни движения и нарастващата заплаха от вътрешен тероризъм

Изпълнителен доклад

Докато правителството продължава да бъде подложено на безпрецедентен в историята на страната ни натиск в областта на икономиката, социалната сфера и политиката, трябва да отчетем, че възходът на радикални и реакционерски организации и свързаните с тях опасности от възникване на „патриотични протести“, изпълненият с омраза и негативизъм начин на говорене, както и вътрешният тероризъм са най-голямата заплаха за националната сигурност.

Предвид тези опасности ние препоръчваме (като се използва информация от предишни подобни действия, например REX-84^[1] и в съответствие с HSPD-20 и NSPD-51^[2]) да се създадат планове за действия при непредвидени ситуации със следните цели:

1. Идентифициране:

Да се обучат силите на реда и да се включи населението в програми, имащи за цел разпознаване, идентифициране и докладване за индивиди и групи с подозрително поведение, за протестиращи и активисти, за разпространение на подривна литература и/или при наличие на сведения за съпричастие към проблеми, маркирани с „червен флаг“:

— Войнствено настроени организации против абортите и в „защита на живота“ /„Божията армия“ / поддръжници на домашното обучение на децата;

— Противници на имиграцията / „Защитници на границите“ / противници на Северно — американския съюз / Минътмени / „Чаени партита“;

— Паравоенни организации / участници във възстановки на военни събития / ветерани, лишени от право на глас, поради извършено престъпление / хора, подготвящи се за оцеляване в екстремни условия;

— Екозащитници от „Ърт фърст“ и „Ърт либерейшън фронт“ / „Зелени анархисти“ / защитници на биоразнообразието;

— Отказващи да плащат данъци / защитници на „Енд дъ Фед“ от Рон Пол / противници на Американската агенция по приходите, Световната търговска организация, Международният валутен фонд, Световната банка;

— Поддръжници на антисемитска риторика: Билдербърг груп / Съвет за международни отношения / Тристранна комисия / „Нов световен ред“;

— Политически активисти извън двете основни партии / сепаратисти / поддръжници на суверенитет за отделните щати;

— Либертарианска партия / Конституционна партия / „Патриотични движения“ / защитници на правото на всеки да носи оръжие;

— „Истината за 11 септември“ / привърженици на конспиративни теории / отричащи Холокоста / радио и телевизионни програми, сайтове и печатни произведения, използващи „езика на омразата“;

— Християнска идентичност / Бели националисти / Американска нацистка партия / противници на „свободата на словото“.

2. Класификация /изолация/ активно наблюдение

Да се класифицират идентифицираните индивиди и групи въз основа на осъвременените критерии за заплаха на Министерството на вътрешната сигурност. Активно да се провеждат мерки за наблюдение, както и техники за прилагане на закона (например: получаване на доброволно съгласие за обиск, извършване на обиск без знанието на собственика на дома, създаване на пропускателни пунктове, извършване на неотложни обиски с отнемане на веществени доказателства), както и други съществуващи превантивни и наказателни мерки / похвати (например: създаване на списъци на лица, на които е забранено да летят със самолет или да закупуват определени стоки), според съществуващите критерии.

3. Задържане / предаване / разпитване / подвеждане под отговорност

Общественото мнение започва да приема, поне до известна степен, като нещо нормално незаконосъобразната практика на превантивно задържане за неопределено време / използването на силови методи при провеждането на разпит / превеждането на цивилни въоръжени бойци от едно местоположение на друго. Умерените медии представят подобни факти в неутрална или положителна светлина, като едновременно с това изразяват одобрението си. В случай че в новините се появят американски граждани на мястото на терористите от Ал Кайда, от страна на публиката може да се очаква известна психологическа съпротива, която, ако нарасне, трябва да бъде разсеяна. По мнение на комисията такава рефлексивна популистка реакция ще представлява огромна пречка по пътя на прогреса. Всъщност, ако не се случи някаква катастрофа или друго катализиращо събитие (от ранга на Пърл Харбър или атаката на 11 септември), е твърде възможно разумните действия на правителството в тази деликатна сфера да бъдат посрещнати със значително негодувание от страна на обществото, а може да се очаква дори и активна симпатия и подкрепа за предателските елементи, занимаващи се с противодържавна дейност, както и за техните злонамерени цели.

— Мисля, че прочетох достатъчно.

Артър Исая Гарднър затвори папката на новия си клиент, постави я внимателно на масата в конферентната зала и я плъзна няколко сантиметра напред, така че да излезе от обсега на значимите за него неща.

Ноа беше израснал с градивен страх от този жест, но едва през последните години бе започнал да оценява колко многозначен можеше да бъде. Той беше универсален израз на дълбоко бащинско разочарование и вършеше работа еднакво добре както при представянето на ученическия бележник, така и при скандалната поява на изтекла информация от президентски брифинг, отпечатана на първата страница на неделното издание на „Вашингтон пост“.

Възрастният мъж леко въздъхна от отегчение и се изправи на стола си. Имаше осанката на достолепен държавник, точно като на огромния портрет, поставен в главното фоайе на долния етаж. За повечето от четиристотинте служители на „D&М“ този маслен портрет щеше да бъде най-близката им среща с патриарха на компанията. Когато не пътуваше, собственикът на компанията прекарваше времето си в кабинета си, до който се достигаше със специален асансьор.

— Всъщност, господин Гарднър, мисля, че би било добре, ако екипът преразгледа…

— Кой каза това?

Бащата на Ноа вече много рядко проявяваше гнева си открито. Легендарният му избухлив характер беше поомекнал с възрастта и в последните десет години рядко някой го беше чувал дори да повиши глас. Но отровата все още си беше там и с времето бе рафинирана до такава степен, че много често жертвите дори не усещаха смъртоносното убождане. Думите „Кой каза това?“ бяха произнесени с най-искрено удивление, като че ли възрастният мъж се обръщаше към клетка, пълна с лабораторни мишки, една от които най-неочаквано, някъде отзад, беше вдигнала розовата си лапичка в знак, че иска да зададе въпрос.

В залата настъпи гробна тишина.

— Аз.

Мъжът, който произнесе тази дума, седеше от далечната страна на дългата маса, там, където бяха местата на клиентите. Носеше хубав костюм, косата му беше подстригана добре, а по бузите му започваше да се появява руменина.

— Станете.

Мъжът се облегна назад в стола си, усмихна се смутено и не реагира на заповедта. Огледа се наоколо, търсейки морална подкрепа от хората около него, но никой не срещна погледа му.

— Извинете, че ви прекъснах — каза той неуверено.

В отговор на това Артър Гарднър повдигна леко отворената си длан и по този начин напомни на мъжа, че съвсем ясно му е наредил да се изправи. Изминаха няколко дълги секунди, преди онзи да се подчини.

— За ваше спокойствие — продължи Артър Гарднър, — искам да ви уверя, че дребният проблем, с който дойдохте днес при нас, вече е решен. Скандалът с историята във „Вашингтон пост“ е потушен, екип от компютърни специалисти упорито работи, за да открие откъде е изтекла информацията, а авторите на документа убедително са отрекли неговото съществуване и са хвърлили цялата вина върху раздутата местна бюрокрация, намираща се някъде из затънтените краища на Средния запад. Този път кой е виновникът, Ноа?

— Националната гвардия на щата Илинойс — отвърна Ноа.

— Така. Кризата е предотвратена. Още преди десет часа тази сутрин синът ми се справи чудесно със задачата. Ноа е изключително умно момче, казвам го, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с мен, че все още не е наследил умението на баща си да преследва жертвата докрай. Въпреки това се справи блестящо с тази не особено трудна задача.

Ноа точно отпиваше от кафето си и при тези думи на шега вдигна чаша за поздрав, с което искаше да покаже, че е приел и оценил похвалата. С крайчеца на окото си забеляза, че мъжът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна пръст, за да привлече внимание.

— С цялото ми уважение към вас, господин Гарднър, това може да е точно така, но…

— Достатъчно!

С неочакван прилив на енергия за човек на седемдесет и четири години Артър Гарднър блъсна с ръка тежката папка от масата и тя се удари в стената. Представителят на правителството млъкна, очите му се разшириха, а устата му остана да виси отворена, без да довърши думите си. Още преди листовете, изплъзнали се от папката, да паднат върху килима, двама стажанти мигновено се измъкнаха от сянката и като момчетата, които подават топките на Уимбълдън, бързо отнесоха останките.

— Преди време един журналист писа в „Уол Стрийт Джърнъл“ — докато говореше, бащата на Ноа подръпна ръкавите на ризата си, за да ги оправи след направеното усилие, — че съм по-богат от самия Господ. Не вярвам в Господ, а както повечето бързо развиващи се млади икономики по света, вече не вярвам и в господството на долара. В момента за мен има само две свети неща. Първото от тях е времето ми и затова ви предупреждавам да не ми губите нито секунда повече. И второто е заветът, който оставям след себе си. Днес възнамерявах да ви дам възможност и вие да станете част от него, но с тези прекъсвания не знам дали това ще бъде възможно. А сега, ако няма други възражения, които да ни отклонят от известния ви дневен ред, бих искал да продължа.

Всички запазиха абсолютно мълчание.

— Добре — кимна той. — Докато се запознавах с онзи злополучен документ и като знам как стоят нещата при вас, се сетих за две значими събития в живота ми. Първото се случи в началото на 1989 година, когато група бизнесмени дойдоха при мен със задача, която беше истинско предизвикателство. През изминалия век техните предшественици бяха работили здраво и бяха успели да изградят бизнес, който участваше на пазара със стотина милиона долара. Наследниците им бяха доволни от това, което бяха получили, но искаха да го доразвият още малко. Може би да разширят участието си на вътрешния пазар с три до пет процента годишно. Затова дойдоха при мен, стиснали почтително шапките си в ръце, и ме попитаха дали тези безкрайно високи цели са постижими. И те, също като вас, носеха една папка. В нея бяха всичките им страхове и тревоги, скромните им надежди и мечти.

Завъртя се и се обърна директно към мъжа, който все още стоеше прав в другия край на стаята:

— Господин Пърсел, ако не греша? Доколкото ми е известно, вие сте бавно изгряваща звезда във всемогъщото Министерство на вътрешната сигурност, нали така?

Единственият отговор, който последва, беше отсечено кимване с глава.

— Преди малко горяхте от желание да изкажете мнението си. Ето, на стената ви очаква една съвсем нова дъска за писане, почистена преди малко. На ваше разположение има и няколко цветни маркера. Надявам се, че ще успеем да ви намерим дори и лазерна показалка, която да ви помогне да насочите вниманието ни към интересните примери, които сте ни подготвили. И сега, бихте ли искали вие да водите събранието, или ще ми предоставите възможността да продължа аз?

Пърсел стисна зъби, но не каза нищо. След миг понечи да седне отново на стола си, но едно леко потрепване на ръката на възрастния мъж го възпря. Беше като безмълвен жест, с който треньорът на кучета би възпрял прекалено буйна кучка по време на първата й разходка без нашийник.

— Останете така още малко, господин Пърсел. Помогнете ми. Попитайте ме какво продаваха онези мъже и аз ще ви покажа пътя към цял един нов свят, в който всичко е поставено пред вас като на тепсия и чака само да се протегнете и да го вземете.

Възрастният мъж заобиколи масата, застана до Пърсел и му кимна окуражително:

— Хайде, попитайте ме.

— Какво продаваха? — попита най-накрая Пърсел с тих немощен глас.

В погледа на Артър Гарднър пробягна лека усмивка.

— О, не беше нищо особено ценно. Вода.

Старецът постави ръката си върху рамото на Пърсел, стисна го топло и с жест подкани изумения мъж да седне на мястото си. Пърсел седна.

— Моля всички да ми простите. Нашият колега, господин Пърсел, беше така добър да ми помогне да ви демонстрирам нещо, към което ще се върна съвсем скоро.

От тавана със слабо жужене започнаха да се спускат прожекционни екрани, които постепенно закриха облицованите с ламперия стени на огромната кръгла стая. Когато екраните бяха спуснати, като по даден знак светлината от лампите притъмня. Остана само кръг от мека светлина, която послушно следваше Артър Гарднър, докато той се върна отново на мястото си.

— Ще ви кажа същото, което преди двайсет години в същата тази зала казах на онези мъже, които тогава се занимаваха с бутилиране на вода. Ако в тази папка сте посочили границите на амбициите си, то тогава не сте дошли на правилното място. От двете страни на „Медисън авеню“ е пълно с офиси на рекламаджии. Дори и най-загубените от тях могат да ви помогнат да постигнете нищожните си цели и при това няма да ви искат много пари. Ако това наистина е всичко, което искате да постигнете, отидете при тях. Но те останаха, както се надявам, че ще останете и вие, и не само постигнаха целите си, не само ги удвоиха и учетвориха, а всъщност постигнаха хиляди пъти по-голям ефект от този, който първоначално желаеха. Същото мога да направя и за вас и вашите цели.

Една млада жена с доста сухарски вид, която седеше сред останалите клиенти, плахо вдигна ръка, само на няколко сантиметра над масата. Имаше изражение сякаш сама беше готова да посрещне атаката на цяла армия. Заговори едва след като мъжът на подиума й кимна в знак на позволение.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, господин Гарднър — каза тя. — Какво разбирате под „нашите цели“?

— Да, точно така, вашите цели. Вашето бъдеще. Бъдещето на правителството, за което работите. Това всъщност означава бъдещото на страната ни и спешната необходимост да работим за благото й. Така достигаме и до втората история, в която, колкото и да е странно, темата за водата продължава. Преди известно време бях на почивка в Шри Ланка, всъщност коя година беше точно? А, да, през 2004, малко след Коледа. Една прислужничка дойде и ме събуди по средата на прекрасен сън. Горкото момиче задъхано ми съобщи, че току-що е пристигнало спешно съобщение за земетресение в близост до Суматра и че трябва да се евакуираме колкото е възможно по-бързо. Докато чаках да ми опаковат багажа и хеликоптерът да пристигне, наредих да ми донесат закуска. След това, когато всички вече бяхме облечени за път, се качихме на покрива на сградата и зачакахме. Нали се сещате, към нас идваше една огромна вълна. Земетресението беше отприщило на дъното на океана енергия, равна на половин милиард атомни бомби, и вълната цунами се разпростираше във всички посоки от епицентъра със скорост от петстотин мили в час.

Спря за момент, отпи от чая си и внимателно постави чашата обратно върху чинийката.

— Хеликоптерът скоро пристигна и всички от компанията започнахме да се качваме в него. Беше такава прекрасна сутрин, като че ли никъде по света нямаше никакви проблеми, а и по всичко изглеждаше, че хората, които се бяха отправили към плажа, нямаха ни най-малка представа какво ги очаква. Тийнейджъри караха сърфове, семейства разхождаха кучетата си по плажа или влизаха във водата с лодки, или пускаха хвърчила. Децата играеха на пясъка с кофички и лопатки и събираха мидени черупки. Не можех да откъсна поглед. Стоях като омагьосан — хората там долу или не знаеха, или не разбираха, че една невероятна сила се беше надигнала и скоро щеше да ги унищожи. От покрива наблюдавах как водата бавно се оттегли от брега. Те също наблюдаваха това. Вероятно така ми се е сторило, но имах чувството, че водата се оттегли до средата на хоризонта. Единици се втурнаха да бягат към по-високите части на брега, но имаше стотици, които останаха и като хипнотизирани гледаха как бедствието набира сила. По-късно ми казаха, че е имало някаква предупредителна система, но тя така и не проработила. Или пък тези, които са отговаряли за сигурността на населението, не са реагирали адекватно на съобщенията по радиото и по червените телефони. Но аз ще ви кажа това, в което съм убеден. Убеден съм, че хората останаха по местата си, защото вярваха, че крехките неща, които са изградили, могат да устоят на всичко. Гледаха вълноломите и напълно им вярваха. Нищо не можеше да разруши тези вълноломи, защото нищо не ги беше разрушавало до този момент. Но когато водата на океана се върна отново, тя изобщо не приличаше на вълна. Като че ли самата Природа въставаше, непоколебима, бушуваща, безмилостна и търпелива и ни най-малко не я беше грижа за крехките творения на хората. Всичко беше пометено. Почивката ми беше прекъсната, а двеста и петдесет хиляди души от тази част на света загубиха живота си.

Възрастният мъж изгледа присъстващите един по един.

— „Беар Стърнс“, тази компания, основана още когато баща ми е бил младеж, този крайъгълен камък на Уол Стрийт, чиито акции доскоро вървяха по сто и шейсет долара, трябваше да бъде спасявана от Федералния резерв и Дж. П. Морган, които изкупиха акциите й по два долара. Това беше началото, приятели. Това беше вашето земетресение на дъното на океана. Докато тази сутрин преглеждах информацията за ситуацията, в която се намирате, изведнъж ми хрумна следното: вие сте също като онези хора там долу на плажа в Калутара, нали така? Стоите и наблюдавате зараждането на едно бедствие, което ще промени света, и поради някаква странна причина се тревожите за това как би се почувствал американският народ, ако прочете в сутрешните вестници, че напълно оправдано сте изпаднали в паника. Не това обаче е вашият проблем. Не трябва да ви дава покой през нощта не въпросът какво биха си помислили за вас, а въпросът какво ще направят с вас и с началниците ви след настъпването на глобалната катастрофа, която така или иначе ни дебне зад ъгъла. Погледнете се само. Трупате чували с пясък и строите диги, когато цялата крайбрежна ивица ще се промени завинаги. И през цялото време престъпленията, за които се страхувате, че хората ще научат, продължават да се извършват. Ние сме в разгара на най-опустошителната финансова катастрофа в историята на западната цивилизация. И въпреки това тази седмица, моля поправете ме, ако цифрите ми не са точни, Конгресът и правителството решиха да налеят почти осем трилиона долара в същите тези институции, които предизвикаха кризата. И с цялата си безкрайна мъдрост възложихте на техните приятелчета и довереници да следят каква е съдбата на този така наречен „икономически стимул“. Този грабеж е дело на вътрешни хора. Разбира се, и преди са се случвали подобни неща. Социалното осигуряване представлява най-дръзката пирамида в досегашната ни история. Но идва моментът, когато сметките, натрупани през годините, трябва да бъдат платени, а всичките пари по света няма да стигнат за това.

Дигиталните прожектори на тавана се включиха и по екраните, които опасваха стените на цялата зала, се появиха множество бързо променящи се образи. Таблици и графики, отчети и диаграми, календарни графици, схеми и номограми се появяваха и изчезваха, преди аудиторията да успее напълно да схване значението им. Те отразяваха изследванията и проучванията на пазара и нагледно потвърждаваха думите на възрастния мъж.

— През последния век вие натоварихте нещастните граждани на тази страна с необезпечен дълг, възлизащ на стотици милиарди долари. Този дълг ще трябва да бъде изплатен от следващите петдесет поколения, ако все още има достатъчно работни места по света. Междувременно сте затънали до гуша в две жестоки безсмислени войни, чийто край не се вижда. А това са още няколко трилиона долара дълг, който никога няма да бъде платен. Навсякъде из страната банките фалират. През тази година са фалирали повече банки, отколкото през цялото последно десетилетие. Вашата икономика, захранвана от дълга, вече е навлязла в процес на свободно падане. И въпреки това първата ви реакция беше да пренебрегнете нуждите на гласоподавателите и да възнаградите виновниците. Докато все повече хора губят домовете си, защото не могат да изплащат ипотеките си, а безработицата стремглаво расте, вашият най-голям проблем е как да се измъкнете от финансовите одити и как да национализирате огромните загуби, допуснати безразсъдно от елита на Уол Стрийт. За Бога, вие дори национализирахте „Дженерал Мотърс“, за да могат вашите приятелчета от профсъюзите да отърват кожата. Както добре ви е известно, пенсиите, които тези профсъюзи трябваше да осигурят, са финансово необезпечени и така дългът се увеличи с още седемнайсет милиарда долара. А това са седемнайсет милиарда, с които не разполагате.

Звънкият глас на Артър Гарднър набираше сила, докато изцяло изпълни помещението. Излагаше аргументите си един след друг, говорейки все по убедено, като проповедник, който възвестява настъпването на Страшния съд.

— Всеки ден, само за да успее да се задържи на повърхността, правителството взема пет милиарда долара заем от нашите приятели в Азия, а те са ни съюзници само в добри времена. Но всичко това скоро ще свърши, защото ще видят как водата се отдръпва от брега. Рано или късно истината ще излезе наяве, а тя е, че тези огромни дългове никога няма да бъдат платени и тогава ще настъпи паника. Целият свят ще се обърне срещу долара, а вие с вашите действия направихте така, че резултатите да бъдат фатални и необратими. Това не се случва само тук при нас, то е навсякъде. Карол Куигли^[3] изложи плана си в труда „Трагедия и надежда“. Единствената надежда да се избегне трагедията на войната е да се обвържат икономиките на държавите по света и така да се насърчи установяването на глобална стабилност и мир. Това беше направено, но както можеше да се предположи, желаните последствия не бяха постигнати. Вместо взаимно да си помагат, международните банкери използваха властта си за постигане на бързи печалби, като натрупаха огромни дългове за сметка на обикновените хора. Ръцете и краката на всички нас са оковани в белезници, докато корабът потъва, и след като този процес вече е започнал, озоваването ни на дъното не е въпрос на месеци, а на дни. Вълната на депресията ще помете страната и тогава ситуацията от 1930 година ще ни се струва прекрасна в сравнение с това, което ни е сполетяло. Ще настъпи невиждана по размерите си разруха. И когато това стане действителност, към кого мислите хората ще насочат гнева си? Нека ви подскажа малко: тези, които ще трябва да отговарят, седят около тази маса.

В залата настъпи тишина. Долавяше се само лекото жужене на прожекторите.

— Да, точно така, ще насочат гнева си към вас. Към всички вас. Вие изградихте тази система, вие им обещахте всичко да бъде наред. Ще си спомнят за лъжите ви, когато осъзнаят, че парите им са точно толкова безполезни, колкото и обещанията, които им дадохте. Ще си спомнят за измамите ви, когато осъзнаят, че децата им нямат никакво бъдеще. И, вярвайте ми, пред очите им ще се появят вашите образи, когато осъзнаят, че вместо да излязат в пенсия, ще трябва да работят по четирийсет часа на седмица за минимална заплата. Откъде знам всичко това ли? Много просто. Когато нещата се провалят, винаги трябва да има виновник, т.е. престъпник, ако така ви харесва повече. Или както се казва във вашите среди: „Ако не си се подредил около масата, значи си част от менюто.“ И ако днес, приятели мои, излезете от тази зала обзети от същата арогантност, както когато влязохте тук, то много скоро ще се превърнете в специалитета на деня.

Спря за миг и ги огледа, видя полукръг от бледи, ужасени лица, осветени само от светлината на екраните, върху които се прожектираха безмилостните доказателства за неминуемата им гибел.

— Но не всичко е загубено — продължи възрастният мъж.

Чертите на лицето му омекнаха, по устните му заигра едва доловима многозначителна усмивка.

— Кажете ни какво трябва да направим — беше жената, която се бе обадила и по-рано.

Ако се съдеше по задъхания й, изпълнен с благоговение глас, тя вече бе станала член на култа към Артър Гарднър.

Той се приближи към масата, където една върху друга бяха натрупани множество еднакви папки, и взе най-горната.

— Отговорът на въпроса ви се намира тук — отвърна той. — Аз съм стратег и се ползвам с доста добра репутация, но в този случай не ме е срам да призная, че ползвам опита и познанията на гигантите — Удроу Уилсън, Джулиан Хъксли, Уолтър Липман, Клауърд и Пивен, Бернайс и Айви, Сол Алински. Списъкът е много дълъг. Единственото, което съм направил тук — продължи той и посочи папката, — е да формулирам в чист вид идеите на моите предшественици, които са мечтали за нов, устойчив прогресивен национализъм, но никога не са успели да видят мечтите си превърнати в реалност. Ние сме длъжни да довършим започнатото от тях дело — да създадем нова структура, която ще оцелее, когато изгнилите отломки от проваления проект „Съединени американски щати“ бъдат отнесени от задаващата се буря. В рамките на тази нова структура нацията ще се въздигне от развалините, ще се възроди и най-после ще заеме полагащото й се място в света. А вие — спря за миг, огледа хората около себе си и продължи, — вие ще ръководите тази възродена нация.

В далечния край на стаята един от старшите членове на групата, който до този момент само беше слушал, вдигна ръка в знак, че иска да зададе въпрос.

— Господин Гарднър — започна той, — а какво ще стане с народа?

— Какво да стане с народа? Народът е загубил смелостта си да вярва. Отказал се е от способността си да мисли. Хората вече дори не могат да си създадат възгледи, те попиват възгледи, докато седят и зяпат телевизорите си с отворени усти. Техните мисли се произвеждат от хора като мен. Какво ще стане с хората ли? Преди двайсет години в същата тази зала показах на група късогледи бизнесмени как да продават на хората най-често срещаното нещо на земята и то на цена три пъти по-висока от цената на най-качествения бензин. Показах им как да продават същата тази вода, която тече от кухненските кранове и един галон от нея струва една десета от цента. Тогава това изглеждаше невероятно — то противоречи на всякаква логика и здрав разум. Вашите баби и дядовци биха нарекли такава продажба чиста кражба, измама или направо обирджийство и при това биха били напълно прави. Но този случай ме накара да разбера едно нещо — можеш да накараш хората да купят всичко, от бутилка чешмяна вода за три долара, до истинска кръвопролитна война, но не трябва да забравяме, че това е нож с две остриета.

Екраните примигнаха още веднъж и върху тях се появиха две думи, изписани с огромни черни букви, които заемаха цялото пространство от пода до тавана на залата.

НАДЕЖДА и СТРАХ

— Виждате ли? Ако хората бъдат просто измамени, то винаги съществува вероятността един ден да се събудят и да се опълчат срещу извършеното престъпление. Но ние няма да променяме възгледите им, ние ще променим истината. Повечето хора искат просто да бъдат оставени на спокойствие, те са готови да приемат всичко, докато успеем да поддържаме в тях илюзията за свобода и за американския начин на живот. Ние изкуствено повдигаме надеждите им и подхранваме страховете им и щом веднъж ни повярват, завинаги ще бъдат на наша страна. Щом това стане, можете спокойно да ги хванете за вратовете и да ги накарате да прочетат неоспоримите научни доказателства — могат с очите си да видят, че на етикета пише, че съдържанието на бутилката е взето от градската водопроводна мрежа, но въпреки това ще ви кимнат вяло, ще подминат крана на чешмата и ще отидат да си купят вода от автомата. В този момент осъзнавате, че всичко на този свят е възможно. Вие! — Артър Гарднър посочи с пръст седящия в края на масата Пърсел, който подскочи като че ли го бяха боднали с остен. — Когато влязохте в тази стая, си мислехте, че аз съм ви наемен работник, и с пълно право вярвахте, че вие определяте правилата, тъй като ми плащате заплатата. Защо тогава позволихте на мен, вашия скромен служител, да ви заповядвам, да ви контролирам и дори да ви унижа пред очите на колегите и подчинените ви? Защо?

След като стана ясно, че никакъв отговор няма да последва, възрастният мъж продължи:

— Станахте част от доктрината. Накарах ви да се страхувате, господин Пърсел, и в страха си вие приехте моята истина, моята власт и се отказахте от своите собствени. Народът ще направи същото, оставете това на мен. Хаотичната съпротива, която все още съществува, ще бъде унищожена с един бърз удар. Няма да има революция, само бърз, малко разтърсващ скок в социалната еволюция. Ще възстановим естествения ред на нещата и тогава сред хората ще настъпи спокойствие и одобрение за делата ни — заяви той с усмивка. — Преди да сме привършили, те с радост ще се редят на опашка и ще плащат данък за въздуха, който дишат.

Артър Гарднър направи няколко крачки и се приближи към групата в другия край на масата.

— Всеки един от вас беше поканен тук този следобед лично по мое предложение. Малкият, но сериозен проблем, който беше възникнал, ми послужи само като въведение, като повод да се запознаем. Този документ, изтекъл в пресата, постави началото на разговора ми с вашите началници, те, от своя страна, разговаряха със своите началници и така нататък. Темата на разговора ни беше един широко мащабен план, върху който се работи отдавна, но вече настъпи моментът да бъде приложен в действие. Казах им, че времето е дошло, и в края на краищата те се съгласиха да съдействат при едно условие. Вие, всички вие, ще отговаряте за осъществяването на този план. На вас се пада, така да се каже, тежката работа. Беше решено, че преди да бъде изграден новият ред, вие всички единодушно трябва да заявите, че сте готови да пазите, защитавате и възстановите онова, което ще остане от страната ни след промените.

На екрана зад него изплува цитат, буквите бяха изписани така изящно, все едно бяха излезли изпод перото на самия автор. На Ноа не му беше необходимо много време, за да се сети, че откъсът бе взет от „Юлий Цезар“.

„И прилив има във делата хорски

що, хванеш ли го, води до сполука.

Ала изпуснеш ли — житейският ти път

обречен тъне в нищета.

В море такова плаваме сега,

течението сгодно трябва да намерим

или пък пагубно да се изгубим.“

Възрастният мъж наблюдаваше, докато присъстващите четяха текста, и след това заговори отново:

— Шекспир е писал за време, в което е трябвало да се вземат тежки решения и, дами и господа, това време отново настъпи. Застанали сме на кръстопът, цивилизованият свят е на кръстопът. В едната посока — всички хора са създадени равни, равни в бедността си, равни в невежеството си, равни в нещастието си. В другата посока е осъществяването на най-светлите мечти на човечеството. Но те не могат да бъдат достояние на всички хора — имаше един такъв кратък, неуспешен експеримент. Богатството, спокойствието, благоденствието, дори самото оцеляване — тези най-лелеяни от човека неща, ще бъдат постигнати само от най-приспособимите, най-заслужилите и най-смелите от нас. Само от хората с визия за бъдещето.

В залата отново бе настъпила абсолютна тишина.

— А сега — продължи Артър Гарднър почти шепнешком, — когато попътният вятър духа в платната ни, тръгнете с мен. Все още можете да спасите себе си и едновременно с това да ни помогнете да изградим цял един нов свят върху пепелището на стария.