Глен Бек
Залезът на демокрацията (49)

Глава 47

Отново го завързаха за леглото, така че да не може да се движи, но и да не се самонарани при изтезанието, на което щяха да го подложат. Наредиха му да захапе голямото парче твърда гума, което поставиха в устата му.

Знаеха много добре какво вършат, защото го бяха правили от десетки години. Хиляди затворници бяха преминали през това последно изпитание в живота си. Дори и в клинични условия електрошоковата терапия е по-скоро изкуство, отколкото наука, тъй като резултатите от нея никога не са ясни преди края на процедурата. Макар че обстоятелствата тук бяха съвсем различни, целта бе съвсем ясна — да се унищожи волята му за съпротива и способността му да говори нещо друго, освен истината.

Баща му дълго стоя безмълвен до металната маса, докато техниците много внимателно настройваха волтажа за следващия електрошок. Ноа чуваше писъците и знаеше, че те са излезли от неговата уста, но една малка част от него като че ли се бе отделила и наблюдаваше страданията му отстрани.

Разумът му, който преди бе най-силното му, макар и невинаги добре използвано качество, вече не се поддаваше на контрол. Не успяваше да фокусира вниманието си върху техниците, нито върху болката и отдавна се бе отказал да мисли колко още ще продължи това. В съзнанието му се появяваха неканени образи от миналото, които идваха и си отиваха.

Всички защитни сили го бяха напуснали още преди няколко часа. В състоянието, в което беше изпаднал сега, щеше отдавна да им разкрие цялата информация, стига да разполагаше с такава. Но в момента те искаха да достигнат до нещо много по-дълбоко от нея. Всеки път, когато решаваше, че вече нищо не му е останало, те откриваха още един, нежен пласт в душата му, който да разрушат. Най-накрая, когато бе потънал в дълбок мрак, жалките остатъци от него се предадоха и направиха огромно усилие да се подчинят на чуждата воля.

Възрастният мъж като че ли усети, че това е краят, надигна се от стола и се надвеси над сина си:

— Е, Ноа, мисля, че и двамата вече разбрахме що за човек си ти и, честно казано, аз съм доста разочарован.

Погледна набързо листа с бележки, който му подадоха, и продължи:

— Неопределен. Сигурен съм, че знаеш колко много мразя тази дума. Тя поставя точката в края на историята за един безцелен и с нищо незабележим млад живот. Макар че не ни каза нищо, което да потвърди, че си извършил предателство през последните няколко дни, от думите ти не стана ясно, че заставаш на моята страна в конфликта. Щях да изпитам уважение към теб, ако се бе оказало, че си мой яростен поддръжник или предател на каузата ми. Но ти си слаб, нали така? А това е фатално.

Ноа не можеше да отвори напълно очите си, всичко пред него изглеждаше неясно и замъглено. Баща му приличаше на огромен силует, на неясна сянка. В съзнанието му нахлуха части от спомени — стаята за почивка, където за първи път бе срещнал Моли, само че образът й бе заменен от седем леки щрихи, нанесени с флумастер.

— Продължавайте — нареди баща му на техниците.

Линиите, които преди малко очертаваха прекрасния силует на Моли, изчезнаха и всичко отново потъна в безкрайна болка и тъмнина.

— За последен път ти казах това, когато все още беше малко момче, Ноа, затова се съмнявам, че си го спомняш — баща му отново бе застанал до масата. — То е нещо като стихче, което измислих специално за теб, в отговор на един от детинските ти въпроси. Мисля, че е много подходящо за настоящата ситуация.

Когато заговори отново, гласът му звучеше много по-меко и бащински:

— „Има хора силни и хора слаби / има хора грешни и хора прави / но от всички, сгушени в своя дом роден / ще оцелее само този, който е годен.“ Слабите хора няма да наследят света, Ноа. Слабите по сърце са също толкова безполезни като слабите по ум. Трудно ми е да ти го кажа, но струва ми се, че тук пътищата ни се разделят.

И в този момент Ноа почувства нещо под себе си, зад себе си, навсякъде около себе си — нещо извън него, което трудно можеше да определи.

Умът на баща му, сърцето на майка му. Това, което този възрастен човек му бе дал, хората около него можеха да му отнемат, но до нейното сърце никога нямаше да успеят да достигнат. Майка му му го беше предала и въпреки че нейната сила бе стояла в него през всички тези безсмислено отминали години и той дори не бе осъзнавал, че я притежава, Моли Рос се бе появила и я бе разбудила.

Мисълта за смъртта не му се стори толкова страшна, колкото бе предполагал, че е. Но някъде дълбоко в себе си чувстваше, че нещата не могат да свършат по този начин. Моли го беше научила колко важно е да оцелееш, за да можеш да се бориш и на следващия ден. Тя не беше заловена, не беше убита. Дух като нейния не умира толкова лесно. Не разполагаше с никакви факти, които да потвърждават това, но беше сигурен. Може би това бе част от вярата, за която му бе говорила.

Възрастният мъж се отдръпна назад, с което стоически показа, че това е краят, и взе сакото си, прилежно сгънато върху облегалката на креслото. Облече го и се обърна към мъжа, който очевидно ръководеше цялата операция:

— Довършете работата си и след това измислете някаква история, така че синът ми да бъде запомнен като герой, донесъл чест и слава на семейството ни.

Имаше начин да излезе от тази ситуация, но Ноа не знаеше какъв е точно, докато не чу, че някой шепне в ухото му, като че ли Моли бе застанала до него. Борбата ще продължи, каза му тя, аз ще се боря отвън, а ти отвътре, където можеш да нанесеш най-големи поражения. И след тези думи, тя добави и още нещо:

Не се страхувай.

Когато възрастният човек се обърна, за да си тръгне, Ноа се опита да изрече думите, които тя му беше прошепнала, но устата му бе толкова пресъхнала, че те едва се чуваха.

— И тъй ще бъде вовеки — започна той, — както е още от време оно.

Ноа не знаеше дали изговоря думите на глас, или те звучаха само в съзнанието му.

— Закономерности четири има във всяко едно общество.

Баща му беше поставил ръката си върху дръжката на вратата, когато изведнъж замръзна и се обърна назад.

— Какво каза? — попита той.

Ноа продължи, гласът му звучеше все по-силно:

— Псето се връща към своето повръщано (към своята гадост), а свинята пък — към калта.

Баща му направи няколко крачки и се приближи към него.

— А глупакът, с пръст изгорен и превързан, посяга пак към свещта.

По обикновено безизразното лице на Артър Гарднър се изписа учудване. Той седна отново до масата и направи знак на останалите мъже да напуснат стаята.

Възрастният мъж се наведе и стисна ръката на сина си. Ноа се усмихна, доколкото това му беше възможно, и остави баща си да повярва на това, което си мислеше, че вижда.

— Знаех, че това е някъде дълбоко в теб — каза Артър Гарднър. — Трябваше да премахнем всички останали глупости, но това е останало дълбоко в твоята същност, най-важното нещо, на което съм те учил. Знаех си, че не е възможно да си го забравил, въпреки че трябва да си призная, че за момент се разколебах.

Ноа погледна право в хладните проницателни очи на баща си и кимна.

— Онези хора, с които беше — продължи баща му, — те вярват, че може да ни очаква по-щастливо бъдеще, ако успеем да възродим провалилите се идеи на миналото. Те грешат, идеите им няма да доведат до нищо друго, освен до огромна мизерия за милиони хора. Отговорът е в новите идеи, моите идеи, и ние заедно можем да ги превърнем в реалност.

Тогава Ноа осъзна още нещо, на което Моли го беше научила. Когато изкарваш прехраната си с лъжи, не можеш да разпознаеш истината, дори когато тя е застанала пред очите ти. От тази слабост определено можеха да се възползват.

За Артър Гарднър беше въпрос на гордост синът му да участва в предстоящите промени. Ето защо синът му щеше да направи всичко възможно, за да докаже поговорката, че гордостта винаги предшества падението.

Възрастният човек се усмихна. Изпитанието беше приключило и въпреки че днес той беше победител, Артър Гарднър не можеше да знае, че току-що бе очертана новата фронтова линия. Ноа усети, че губи съзнание, и заговори отново, но този път шепотът му бе едва доловим. Тези думи не бяха предназначени за баща му, но Ноа бе сигурен, че Моли ги чуваше, където и да се намираше в момента.

— По силите ни е — промълви той, — да изградим един нов свят.