Глен Бек
Залезът на демокрацията (41)

Глава 39

Знакът „закопчайте коланите“ светна над главата на Ноа и в същия момент прозвуча съобщението, че самолетът започва спускането си и ще кацне по разписание на международното летище „Маккарън“.

Ноа разтърка очи, чувстваше се така, все едно не бе мигвал от доста дълго време. Не бе усетил колко бързо бе минало времето, тъй като през целия полет бе чел и препрочитал цитатите, включени в книжката на Моли.

По време на студентските си години, преминали в един от най-добрите университети, най-вероятно е бил запознат с тях и те не би трябвало да му звучат като нещо ново. Обзе го странно безпокойство — все едно четеше хороскоп, който до такава степен отговаряше на истината, че авторът му нямаше откъде да знае всички факти, освен ако от дълго време не го бе наблюдавал тайно през прозореца. Имаше чувството, че всеки от тези цитати се отнасяше именно до настоящото време и място и са били написани с едничката цел да бъдат прочетени от Ноа Гарднър. Можеха да бъдат дадени много примери, но един от тях се открояваше особено ясно:

 

 

„Фразата «прекалено голям, за да се провали» беше възродена с пропагандна цел по време на една от миналогодишните им сесии за създаване на нови идеи. Това бе станало точно в периода преди големия финансов срив, бедствието, което на няколко вълни заливаше страната и сега бе набрало сила, повече отвсякога.“

Първоначалната идея беше тази фраза да бъде свързана с бизнеса и да се използва така, че да внушава, че нещо толкова огромно и успешно не може да потъне — само си помислете за „Титаник“ преди срещата му с айсберга. Но после бяха решили, че този нов смисъл на фразата ще звучи по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.

А всъщност кризата не беше нищо друго, освен безскрупулно радикално съсредоточаване на богатство и власт и в основата на това престъпление стояха някои от най-престижните клиенти на „Дойл&Мърчант“ от „Уол Стрийт“. Но не беше редно да се позволи на пресата и на обществото да стигнат до тези изводи. Затова парите, които правителството наля, за да измъкне от затруднението милиардерите спекуланти, както и множеството им приятели и съучастници, бяха представени като смела спасителна операция, предприета в името на благото на американския народ.

Нямаме друг избор — тъжно и безпомощно твърдяха както онези, които даваха, така и онези, които получиха стотиците милиарди долара, тези пари трябваше да бъдат изплатени от бъдещите поколения, а това означаваше край на мечтите им за по-добър живот. „AIG“, „Лемън Брадърс“, „Мерил Линч“, „Сити груп“, „Беар Стърнс“, „Банка на Америка“, „Морган Стенли“, „Фани“ и „Фреди“ и всемогъщият кукловод, който стои зад всички тях — „Голдман Сакс“ — тези компании са основата, върху която е изграден нашият начин на живот и ако те загинат, всички ще загинем. Това беше историята, която американският гражданин чуваше отвсякъде.

Така по нов начин пред обществото бе поставен отдавна познатият избор, а именно да избере по-малкото зло. Носеха се слухове за спираловидно сгромолясване на борсата, за масово изтегляне на средства от банките и за неспособността на много хора да изплащат ипотеките върху имотите си. От трибуната на Конгреса се чуха дори заплахи за въвеждане на военно положение, ако правителството не реши да отпусне милиардите на тези компании. Всезнаещите народни представители, тези съучастници на правителството, повтаряха това алиби всеки път, когато им се зададеше въпросът: Защо го направихте?

Те бяха избрали да възнаградят корупцията, макар да знаеха, или поне би трябвало да знаят, че с това не решаваха проблема. Не бе необходимо да напишат проектозакон от хиляда страници, за да стане ясно на всички.

Нека правдата възтържествува, ако ще и небето да се продъни.

В книжката на Моли не се казваше на кого принадлежат тези думи, но техният смисъл е бил заложен в общественото съзнание от най-древни времена и е стоял в основата на идеята за върховенството на закона. В произведението си „Здрав разум“, Томас Пейн, който бе цитиран на същата страница, изразява тази идея по различен начин: „В Америка законът е крал.“ Дори и хората, облечени във власт, не стоят над него. Слабите винаги могат да разчитат на неговата защита, а нито една корумпирана институция не е прекалено голяма, за да се провали.

Ето какво точно означава принцип, каза си Ноа и като че ли за първи път се замисли сериозно върху значението на тази дума. Не е някакво указание или предложение, или сложна думичка, която често се среща в безсмислените интелектуални разговори. Това е ключовият камък в основата, върху която е изградена цялата система. Всичко останало около нас може да се сгромоляса, защото преходните неща могат да бъдат построени отново и да станат дори по-добри отпреди, но принципът ще остане незасегнат и ако се придържаме към него, можем да започнем всичко отначало.

На следващата страница Ноа прочете изказването на Джон Адамс по въпрос, върху който баща му беше разсъждавал тази сутрин.

„Желанието за власт, това велико чувство, с което сме се опитвали да обясним извършването на толкова добро и толкова зло, може да се окаже изключително полезен и благороден стремеж, ако бъде правилно овладян. Но ако този стремеж не може да бъде контролиран, той се превръща в ненаситна, неконтролируема сила, която посяга на правата на другите. И много велики хора са прибягнали до беззаконие и произвол с единствената цел да задоволят тази своя страст…“

Накратко казано, оказва се, че всяко едно правило се е провалило, защото хората, които са участвали в създаването му не са били перфектни. Но за разлика от Артър Гарднър, Адамс вярваше, че тази тежка задача е била решена с разделение на властите, залегнало в конституцията на страната още от създаването й. Или по-скоро хората трябва да решават тази задача всеки божи ден, на всеки следващи избори и внимателно да следят действията на продажните слуги на народа.

На съседната страница имаше цитат от друг Адамс, братовчед на Джон. Този цитат бе изписан с по-голям и по-тъмен шрифт от останалите текстове. Тези предизвикателни думи са били написани от Самюел Адамс в зората на революцията, когато връщането назад вече е било невъзможно. Това е проверка за куража на онези, които впоследствие щяха да се нарекат американци.

„Ако обичате богатството повече от свободата, спокойствието на робството повече от ожесточената битка за независимост, тръгнете си с мир и си отидете вкъщи. Нямаме нужда нито от съвета ви, нито от оръжието ви. Коленичете и целунете ръката, която ви храни. Дано оковите ви не са особено тежки и дано идното поколение забрави, че е имало и такива съотечественици.“

Действай или млъквай, с други думи, сражавай се или си върви вкъщи. Да си свободен е щастливо изключение, казваше по-нататък той, а не правило, и ако искаш да се радваш на свободата, трябва да направиш всичко възможно да я съхраниш.

 

 

Самолетът се приземи почти неусетно и веднага след това намали скоростта и се отправи към ръкава на летището. Нещо докосна крака на Ноа и той вдигна поглед от книгата. Моля най-после се бе събудила. Тя се протегна мързеливо, а той й подаде бутилка минерална вода.

— Благодаря — каза тя, — нямах намерение да спя през цялото време.

— Сигурно си била много изморена.

Моли забеляза книгата, която все още беше в ръцете му. Той я затвори и й я подаде.

— Надявам се, нямаш нищо против, че почетох от нея.

— Не, разбира се.

Тя се протегна и извади платнената си торба изпод седалката, отвори я и пусна книгата в едно от вътрешните отделения.

— Ей, Моли.

— Да.

Той я докосна по ръката.

— Мисля, че започвам да разбирам — промълви Ноа.

— Какво да разбираш?

— Преди не ми беше съвсем ясно, но сега започвам да разбирам какво правите ти и твоите хора.

— Добре — кимна тя и продължи да рови из чантата си.

— Наистина е така.

— Знам, че е така — говореше му като на капризно дете, което има нужда да бъде похвалено и при най-малкото постижение. — Чудесно, много се радвам.

Не знаеше точно каква реакция бе очаквал от нейна страна, когато сподели с нея новите разбирания, до които бе достигнал, но определено не беше тази. Всъщност това едва ли можеше да се нарече реакция.

Не след дълго самолетът достигна до ръкава и вратата до тях се отвори. Моли тръгна пред него, устремена напред, като че ли трябваше да свърши нещо, което не бе споделила с него. Той я настигна едва когато тя се спря пред едно осветено информационно табло с картата на летището.

— Предлагам да хапнем нещо — започна Ноа, — да прекараме нощта тук и утре да решим какво да правим.

Тя не обърна внимание на предложението му, все едно изобщо не го бе чула.

— Трябва да ми помогнеш да наема кола — заяви Моли.