Глен Бек
Залезът на демокрацията (4)

Глава 2

— Имаш ли нужда от помощ?

Въпросът на Ноа не беше от най-оригиналните, а освен това бе прекъснат от шума от падането на шоколадовия десерт в металната паничка на автомата за закуски.

Тя спря за миг и бързо огледа стаята за почивка. Освен тях нямаше абсолютно никого. Погледът й беше хладен и пренебрежителен. Изгледа го от горе до долу, сякаш го преценяваше. Без да се извърне, придърпа с крак близката табуретка, качи се на нея и отново се зае със задачата да закачи обявата в най-горната част на таблото. Действието й съвсем ясно показа, че ако помощта, която й предлагаше, се състоеше единствено в по-високия му ръст, тя щеше да намери начин да се справи и без него.

За щастие Ноа не бе особено чувствителен към такива жестове. Вярно, че се беше държала студено, но това съвсем не означаваше, че го е отхвърлила. Той се усмихна и от мястото, където се намираше, му се стори, че и по нейните устни се появи лека усмивка.

Имаше нещо в тази жена, което не позволяваше на човек да я прецени от пръв поглед. Без съмнение всичко си й беше на мястото, но просто не се поддаваше на оценка по скалата от едно до десет. За пръв път му се случваше подобно нещо. Въпреки че се бе появила в живота му преди по-малко от минута, сетивата му долавяха духовната й същност в по-голяма степен, отколкото възприемаха външността й.

Не бе сложила почти никакъв грим, сякаш нищо по нея не се нуждаеше от прикриване или доразкрасяване. Носеше прости сребърни бижута и тесни изтъркани джинси, каквито според дрескода на компанията служителите можеха да си позволят да облекат в петък. Очевидно всичко във външния й вид беше подбрано така, че да се хареса на самата нея. Буйната й тъмно-кестенява коса беше прибрана назад на френски кок, прикрепен към тила й с помощта на два кръстосани молива. Вероятно й бе отнело само няколко секунди, за да си направи тази прическа, но изглеждаше толкова добре, все едно беше прекарала часове във фризьорски салон.

Няколко непослушни кичура коса се бяха измъкнали и висяха свободно. Тези кестеняви къдрици ограждаха като в рамка красивото й лице, озарено сякаш от тайните, скрити зад светлозелените й очи.

Той се приближи и зачете съобщението, докато тя забиваше последното кабарче в таблото. Обявата бе оформена твърде непрофесионално, но някой се беше постарал и доста добре бе изписал текста на ръка. Началните думи бяха копирани върху оръфан, обгорял пергамент, който изглеждаше като че ли беше част от самия оригинал на американската конституция.

„Ние, народът^[1]

Ако обичате страната си, но се страхувате за нейното бъдеще,

елате при нас в тази вечер на истината, която ще отвори очите ви!

Поканените оратори са:

Ърл Матю Томас — кандидат за президент на САЩ през 1976 г. и автор на бестселъра «Разделението означава провал»

Джойс Макдевит — представител на «Либърти Бел», отговаряш, за района на Ню Йорк

Генерал-майор Франсис Н. Клайн — бивш ръководител на Военното разузнаване (пенсиониран през 1984 г.), съосновател на GuardiansOfLiberty.com

Кърт Билджър — координатор на «Синове на американската революция» за щатите Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът

Бевърли Емерсън — почетен директор на «Фаундърс Кийпърс»

Дани Бейли — човекът, който стои зад явлението «Сгромолясване», гледано над трийсет и пет милиона пъти в YouTube

Доведете приятелите си, вдигнете тост с нас и извисете гласа си в защита на свободата!

www.FoundersKeepers.com“

Часът, датата и мястото на събитието бяха отпечатани най-отдолу.

— Това нещо за тази вечер ли е? — попита Ноа.

— Поздравления, значи можеш да четеш.

Докато говореше, тя разместваше някои от другите съобщения и обяви, за да може листчето, което закачаше, да се вижда по-добре.

— Трябваше да го сложиш миналата седмица. Нали знаеш, хората си правят планове…

— Всъщност — заяви тя след като най-накрая приключи със закачането, — ми хрумна в последния момент. Не очаквам някой от хората тук да прояви интерес към подобно нещо.

— Така ли?

— Точно така.

— И защо?

Тя се извърна, стъпила върху табуретката. Беше малко над нивото на очите му. Докато я гледаше така отблизо лице в лице, усети как от нея се излъчва някаква прямота, която едновременно го интригуваше и безпокоеше.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, искам да знам.

— Всички, които се занимавате с пиар, си изкарвате хляба с лъжи — заяви тя. — За вас истината не означава нищо.

Първата му реакция бе да започне да се защитава, но успя да я потисне и да премълчи. Донякъде тя беше абсолютно права. Всъщност думите й изразяваха по най-прост начин истинската същност на предмета на дейност на компанията, облечен в красиви фрази.

Реши, че е настъпил моментът да промени темата на разговора.

— Аз съм Ноа — представи се той.

— Знам. Нали разпределям кореспонденцията ти — след това с безизразен тон започна да изброява следните подробности, като ги отброяваше на пръстите на ръката си. — Ноа Гарднър. Двайсет и първи етаж, ъгловият офис в северозападното крило. Вицепрезидент от миналия четвъртък. И синът на… големия шеф.

— Слава Богу! За момент си помислих, че ще последва нещо обидно.

— Баща ти е собственик на компанията, нали така?

— Мисля, че е собственик на голяма част от нея. Виж, трябва да ти призная нещо.

— И аз така си мислех.

— Все още не си ми казала как се казваш — продължи Ноа. — Опитвам се да прочета какво пише на баджа ти, но се притеснявам да не си помислиш, че гледам нещо друго.

— Ами, гледай. Аз не съм от срамежливите.

Погледът му се плъзна надолу и на два пъти се задържа за кратко. Зърна малка, изящно направена татуировка, която блузата й не прикриваше напълно. Виждаше се само краят на разперено крило на птица, а може да беше и ангел. Върху гладката светла кожа на врата й лежеше малко сребърно кръстче, закачено на красива верижка.

Баджът й беше закачен по-надолу на V-образното деколте на пуловера й, който я обгръщаше така, сякаш тази сутрин е бил изплетен с много любов специално за нея. От баджа й ставаше ясно, че е временно наета на работа. Усмихваше се на снимката, но усмивката й бе истинска, такава, че да те подтикне да направиш нещо достойно, само и само да я видиш отново.

— Моли Рос — каза той.

Тя лекичко побутна брадичката му с пръст:

— Всичко това е изключително забавно, господин Гарднър, но трябва да се върна на работното си място и да се заловя с кореспонденцията.

— Чакай малко. Ти ще ходиш ли на това събрание довечера?

— Разбира се.

— Чудесно. Аз също ще се опитам да дойда.

— Защо? — попита го тя и го погледна равнодушно.

— Ти как мислиш? Аз съм голям патриот.

— Наистина ли?

— Така е. Наистина съм патриот.

— Това ме подсеща за една история — започна Моли. — Ноа^[2], Ной, се прибира вкъщи — Ной от Библията, нали се сещаш?

Той кимна:

— Ной се връща вкъщи, след като най-после е успял да прибере всички животни в ковчега и жена му го пита какво е правил през цялата седмица. И знаеш ли какво й отговаря той?

— Не, кажи ми.

Моли го потупа по бузата и лекичко придърпа лицето му към себе си:

— Отговорил: „Е, мила, събирам всичко де що видя в стадото.“

Тя стъпи на пода, избута табуретката на мястото й и се отправи към коридора.

— Не си забравяй сладкишчето — подвикна тя през рамо.

Обикновено имаше готов отговор за такива ситуации, но този път вратата на стаята за почивки отдавна се беше затворила, преди нещо подходящо да му мине през ума.