Глен Бек
Залезът на демокрацията (39)

Глава 37

— Моля, махнете всички метални предмети от себе си и преминете отново през детектора.

Въпреки че прозвуча много любезно, това без съмнение беше заповед, а не молба.

Кайл бързо се притече и отведе Моли встрани от ужасното електронно устройство, като в същото време я оглеждаше внимателно, за да прецени какво по нея би могло да задейства алармата. Оказа се, че в цялата суматоха бе забравила мобилния си телефон в джоба си. Кайл го взе и след това внимателно й помогна да свали от себе си верижката, гривната и пръстена си. Той постави всичко това в табличката, която служителят му подаде, и след това й направи знак да премине още веднъж през проверяващото устройство.

Моли отново мина през детектора, този път съвсем бавно. Вертикалната линия на индикатора просветна в зелено и после съвсем леко навлезе в жълтото поле, може би засичаше метала по слънчевите й очила, но този път алармата не изпищя.

Ноа бе единственият, който забеляза облекчението по лицето на Моли. Почти бе излязла от зоната за проверка, когато гласът на служителя я спря:

— Госпожице… Портман?

Моли се обърна и забеляза същото, което бе привлякло и погледа на Ноа. Човекът от охраната изобщо не я наблюдаваше. Вниманието му бе съсредоточено върху предметите в табличката.

— Какво има? — попита тя тихо.

Служителят я погледна и взе в ръка нещо от табличката. На един от пръстите му висеше сребърната верижка на Моли, а от нея се поклащаше малко сребърно кръстче.

— Мислех, че сте еврейка — каза служителят.

Като че ли температурата в помещението изведнъж падна с десет градуса. Устата на Ноа пресъхна и той усети щипане по кожата си, сякаш цялата влага във въздуха неочаквано замръзна и всичко наоколо се покри с тънък лед, а четирите думи на човека от охраната останаха да висят във въздуха.

Ченгетата имат страхотен нюх и веднага надушват лъжците. Срещат се с тях всеки ден и чудесно разпознават и най-незабележимите признаци и симптоми. Практиката отдавна ги е научила, че и зад най-дребното несъответствие може да се крие нещо значимо. Докато разпитват даден човек, те внимателно наблюдават реакциите му, не остават незабелязани и най-незначителните движения на тялото, вслушват се внимателно в тембъра на гласа, но преди всичко наблюдават очите. Още преди да започнат да отричат деянието си, повечето заподозрени вече са направили пълни самопризнания.

Това беше темата на един от разговорите, които Ноа и Моли бяха провели в малките часове в нощта на първата им среща. Тогава той бе изключително впечатлен от познанията й в областта на изкуството да заблуждаваш.

Не се страхувай, беше му казала тя тогава, това е най-важното нещо, независимо в колко трудна ситуация си попаднал. Повечето хора, ако се окажеха заключени в кола, която лети с пълна скорост по мост, който е прекъснат, и очевидно нямат време да спрат, все пак биха пропилели последните си секунди на този свят в отчаяно натискане на спирачките. А всъщност единственото нещо, което трябва да направиш, е да си кажеш молитвата и да натиснеш газта до дупка. Ако така или иначе това е краят ти, то поне го посрещни смело, защото все пак съществува една, макар и съвсем минимална възможност, да успееш да се приземиш на отсрещната страна.

От позицията си зад гърба й Ноа забеляза как Моли леко вирна глава и в същото време направи движение с таза си. Над детектора имаше прикрепено изпъкнало огледало и в него той видя търпеливото, но строго изражение на лицето й, с което сякаш искаше да каже: Нали наистина не изрече думите, които чух преди малко?

Това като че ли ни най-малко не обърка служителя.

— Бихте ли си свалили слънчевите очила за момент? — попита той.

Е, това е всичко, приятели. Завесата пада, шах и мат, играта свърши.

На Ноа не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че следващото му посещение в затвора щеше да бъде по-приятно от предишното. Вече бе започнал да си мисли колко ли време ще му трябва, за да се опита да избяга през вратата, когато забеляза, че Моли е съсредоточила погледа си върху него. Изглеждаше напълно спокойна, когато му прошепна нещо само с устни. Той не беше много добър в четенето по устни, а и паниката беше започнала да го обхваща, затова му трябваха няколко секунди, преди да разбере какво му бе казала. Тази фраза винаги е била една от любимите на хората, на които им е дадено право на последна дума.

Наблюдавай внимателно.

Тя се обърна към служителя от охраната, дръпна качулката на суитчъра си, докато тя падна на раменете й, свали бейзболната си шапка и я пусна на пода до краката си и след това с бавна и сигурна походка се отправи към него.

— Този носи Силата в себе си — каза Моли спокойно и гладко като истински джедай.

Нямаше никакъв акцент и изговаряше думите с толкова силно придихание, че бе невъзможно гласът й да бъде сравнен с гласа на Натали Портман.

Мъжът от охраната леко се изчерви. В момента той бе подложен на същото въздействие, което Ноа бе изпитал на свой гръб, никога не можеш да бъдеш сигурен какво ще последва, когато това момиче насочи вниманието си към теб.

Моли се приближи още по-близко до мъжа от охраната, бутна лекичко с пръст очилата си надолу и в същото време вирна глава, така че да го погледне право в очите. Когато разстоянието между двамата стана около трийсет сантиметра, тя разтвори ръка, прокара я между лицата им и заговори отново:

— Това не са дроидите, които търсите.

Моли изчака малко, след това леко кимна, като че ли искаше да му подскаже, че е дошъл моментът за неговата реплика в диалога.

Настъпи продължителна тишина и след това пред очите на Ноа се разигра невероятна сцена — от всяващ респект, усърден служител на охраната, младият мъж постепенно се превърна в най-верния фен на Натали Портман.

— Това не са дроидите, които търсим — той повтори думите й точно като омагьосания щурмовак от Епизод 4.

Той продължи да я съзерцава прехласнато още няколко секунди и след това Моли извади тайното си оръжие, по-страшно от всякакъв лазерен меч — усмихна се така мило и закачливо, че краката на мъжа срещу нея се подкосиха. Тя измъкна химикалката от джобчето на ризата му, взе ръката му, в която той все още държеше верижката й, и със замах остави автографа си върху дланта му.

— Браво! — каза Кайл и всички останали служители, които наблюдаваха сцената, се присъединиха към аплодисментите му.

С това бе сложен край на кризата. Без да се суети повече, за да не изпуснат самолета си, Кайл се завъртя и с едно движение грабна платнената торба, шапката, телефона и бижутата на Моли. Извика весело през рамо „Благодаря ви, момчета“ и поведе клиентите си към изхода.

 

 

Трябваше да се качат на самолета през вратата за екипажа. Когато излязоха на пистата, Ноа направи знак на Кайл, че иска да остане за минутка насаме с момичето. Кайл кимна и дискретно се оттегли настрана, но преди това лекичко почука с пръст часовника си, за да им напомни да побързат.

— Как се представих? — попита Моли, очевидно много добре знаеше как се бе представила.

— Цитира репликите на двама различни герои от трилогията, в която ти самата не участваш, но като оставим това, всичко беше перфектно.

— Когато бях в колежа, трябваше да пиша курсова работа върху първите два филма. Останалите така и не съм гледала.

— История на киното ли учеше?

— Не, политология.

Ноа изчака някакво шумно превозно средство да отмине покрай тях и след това заговори отново:

— Трябва да те попитам нещо.

— Питай — тя усети, че настроението му помръкна.

— Когато бяхме на „Таймс Скуеър“ и се целунахме за първи път…

Тя свали слънчевите си очила и ги мушна в джоба на ризата му, приближи се по-плътно до него и отмахна с ръка кичур коса от очите му.

— Спомням си.

— Тогава ли ми открадна блекбърито?

Моли се усмихна и го прегърна. Не бе никак странно, че и тази целувка беше толкова вълнуваща, колкото и първата и в този момент Ноа разбра, че и всяка следваща щеше да бъде такава.

Тя отстъпи крачка назад, усмихна се невинно като агънце и му показа портфейла му в ръката си.

— Обичам те — каза Ноа.

Моли го погледна със същата безстрашна решителност, с която обреченият Хан Соло гледа в края на „Империята отвръща на удара“.

— Знам — отговори тя.

 

 

Моли заспа в прегръдките му още преди самолетът да е достигнал максималната си височина. Целият ред седалки бяха запазени за тях, а освен това екипажът ги обслужваше безупречно. След цялото напрежение през деня малко тишина и спокойствие нямаше да им се отразят никак зле.

Моли бе извадила едно-единствено нещо от чантата си и го стискаше в ръцете си по време на четиричасовия полет. Ноа видя, че това е книгата, която му бе показала в апартамента си.

Би било добре да имам нещо за четене, каза си той, и след известен размисъл реши, че тя надали би му се разсърдила, ако хвърли един поглед на книгата, докато тя спи.

Когато разтвори първата страница, отвътре изпадна скицата, която беше закачена на стената на спалнята й — онази идилична картинка на къщичката в гората, в която си мечтаеше да живее един ден.

Книгата съдържаше текстовете, дадени й от „Фаундърс Кийпърс“. Това бяха документи от времето на създаването на Съединените американски щати, които тя трябваше да запомни наизуст и по този начин да ги съхрани.

Томас Джеферсън

Кълна се пред олтара на Господ да проявявам вечна неприязън към всяка форма на тирания спрямо човешкия разум.

Текстът, който следваше, не включваше най-известните цитати от Джеферсън. Изглежда, голяма част от неговото писмено наследство или може би дори цялото, е била разпределена между другите и на Моли се бе паднала само една малка, произволно избрана част от него. Първият текст беше речта на Джеферсън при встъпването му във втория му мандат като президент. Ноа се зачете в него:

Не се страхувам, че мотивите ми или интересите ми могат да ме подведат, не намирам в себе си никаква страст, която да ме накара съзнателно да се отклоня от пътя на правдата, но поради слабостта на човешката природа и ограничеността на възгледите ми, понякога бих могъл да сгреша в преценката си и така да накърня интересите ви.

Затова и занапред ще се нуждая от снизхождението на избирателите ми, което и досега са проявявали към мен, и нуждата от него със сигурност няма да намалее през следващите години.

Това, което порази Ноа, когато прочете тези редове, беше фундаменталната разлика в начина на политическото говорене от онова време и в настоящия момент. Джеферсън беше един от бащите на нацията, може би най-големият мислител сред тях, и въпреки това в думите му се долавяше нещо почти напълно изчезнало при съвременните слуги на народа. Думите му бяха изпълнени с дълбоко смирение, сякаш в онзи момент е било най-важно да подчертае, че за него е огромна чест да бъде избран отново за пазител на най-ценните свободи на нацията.

Имаше още много за четене. Без да помръдне, Ноа погледна към Моли и видя, че тя още спи. Той намести светлината над главата си така, че да не й пречи.

След това си спомни, че имаше още един въпрос, който искаше да й зададе, но просто не му бе останало време за това. Не беше нещо важно, просто му бе любопитно.

От всички места, а това би могло да бъде буквално навсякъде по света, където можеше да се чувства в безопасност, защо бе избрала да отиде точно в Лас Вегас?