Глен Бек
Залезът на демокрацията (33)

Глава 31

Кабинетът на Артър Гарднър имаше репутацията на едно от най-тихите места в Манхатън. Бе изолиран от всичко наоколо и бе обзаведен така, че никакъв външен шум не проникваше вътре. Градската глъч от улицата не стигаше до него, климатичната инсталация работеше абсолютно безшумно, а звуците от бурния живот, който кипеше в останалите офиси в сградата, не достигаха до чувствителното ухо на собственика му.

В сравнение с тишината, която цареше там, читалните в Обществената библиотека на Ню Йорк, на отсрещната страна на улицата, бяха шумни като автобусни спирки. Когато човек влезеше в този кабинет, се потапяше в такъв абсолютен покой, какъвто съществува може би единствено зад дебелите метални стени на банковите трезори или в зазиданата крипта на мавзолей. Всеки звук в тази пълна тишина прозвучаваше необичайно ясно и силно — изщракването на запалката, шумоленето на горящия тютюн в лулата, равномерното притракване на стария часовник върху полицата в ъгъла.

За повечето хора скритото значение на този абсолютен покой оставаше непонятно. За Артър Гарднър тишината и спокойствието не бяха най-важното нещо. Шумовете, които той самият предизвикваше, бяха като музика за ушите му. Това, което той на всяка цена искаше да избегне, беше шумът, предизвикан от другите хора. Той му напомняше за тяхното съществуване. Беше го заявявал много пъти — ако една сутрин излезеше от дома си и разбереше, че по някакво чудо всички хора са изчезнали от лицето на земята, тогава щеше да види осъществена най-съкровената си мечта. Толкова много обичаше и ценеше самотата.

Двамата седяха, обгърнати от пълната тишина, в продължение на повече от минута, когато най-после Ноа събра куража да заговори:

— Съжалявам, татко.

— Няма нужда да ми се извиняваш.

— Наистина, съжалявам…

— Казах, че няма нужда — прекъсна го баща му, остави лулата на подложката й и се облегна назад в креслото си. — Чувствам се повече обиден, отколкото наранен при мисълта, че са успели да те използват в опита си да навредят на компанията и на клиентите ни. Разбира се, ние знаехме за съществуването на тези хора и смятахме, че сме достатъчно подготвени, но те успяха да ни изненадат, нали така? И трябва да призная — при тези думи по лицето му заигра странна усмивка, — че методът, който са избрали, като са изпратили на работа при нас красиво момиче, което да те съблазни, показва много по-голяма изобретателност от тяхна страна, отколкото някога съм очаквал, като знам каква е истинската им същност. Наистина са проявили въображение. Макар че действията им са напълно безскрупулни.

— Трябваше да внимавам повече.

— Глупости. И по-мъдри мъже от теб са ставали жертва на враговете си. Крале, индустриални магнати, сенатори, дори и действащи президенти са се поддавали на слабостите си — той взе лулата си, чукна я в ръба на бюрото и отново се зае с ритуала по пълненето и запалването й. — Да забравим всичко това. Страхувам, се, че има други, по-належащи неща, които трябва да обсъдим.

Ноа беше убеден, че ако се обърне назад в годините, можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато бе водил откровен разговор с баща си. Сега като че ли предстоеше точно такъв разговор, но, честно казано, никак не беше в настроение за това. Първоначалният шок от случилото се отминаваше и сега бе ядосан и обиден, чувстваше се зле, беше страшно гладен и имаше ужасна нужда от почивка, за да успее да се отърси от цялата тази гадост.

— Татко, в момента въобще не се чувствам във форма. Какво толкова спешно трябва да обсъждаме?

Баща му отдавна заплашваше, че ще се оттегли от бизнеса, но надали точно този въпрос щяха да коментират в момента.

— Утре сутринта ще се случи нещо много важно, Ноа. Нещо, което ще постави началото на огромни промени. Събитията от изминалия уикенд, кражбата и заплахата от разкритие карат засегнатите страни още по-силно да се убедят, че е настъпил моментът за корекция на курса.

— Какво ще се случи?

Колкото и странно да беше, в следващите няколко секунди възрастният човек не можа да намери подходящите думи.

— Тази млада жена, тази Моли Рос и хората й… Разбираш ли разликата между света, какъвто съществува в техните представи, и действителността?

— В момента мисля, че не разбирам почти нищо.

— Ако изобщо са разговаряли с теб, то тогава съм сигурен, че са ти представили всичко от тяхната изкривена гледна точка. Обикновено първото нещо, за което започват да говорят, е гордият дух на нашето общество — последвалите думи бяха изречени с дълбок глас и пародия на уважение. — „Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждими права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие…“^[1] и така нататък и така нататък. Това е бойният вик, който съвременният американски патриот надава, докато се е разположил удобно в креслото си, и трябва да се признае, че тези фрази наистина носят огромен заряд в себе си. Но още от много ранна възраст разбрах, че няма как Томас Джеферсън да е вярвал в това, което е написал в Декларацията. Нито един робовладелец не би го направил. Нито пък човек с такъв интелект и такива огромни познания по история като него би поставил равенство между себе си и неграмотните маси. По онова време той се е подготвял да води битка с една империя, подготвял се е да обори божественото право на краля, затова нагло е обявил, че Господ е на негова страна. Заявил е, че изконните права на човека са дадени от Бог и, че противно на съществуващото вярване от онова време, Всевишният няма да бъде на страната на английската кралска фамилия, ако конфликтът ескалира и се стигне до война. Джеферсън добре е знаел, че не е вярно, че тези права са дадени на човек от Бога, но е било необходимо да каже подобно нещо, за да създаде морална основа за революцията. Освен това сигурно е съзнавал, че възлага много по-големи надежди на обикновения човек, отколкото той някога е имал смелостта да покаже, че заслужава.

Ноа се опитваше да разбере защо обсъждането на този въпрос е толкова належащо точно в този момент, но нямаше друг избор, освен да стои там и да слуша.

— Тогава ти смяташ, че Джеферсън е грешал?

— О, не, мисля, че е имал правото да опита. Има една история, която разказва за онези дни. Когато Конституционният конвент приключил работата си, някой попитал Бенджамин Франклин каква ще е бъдещата форма на управление — република или монархия. Спомняш ли си какво отговорил Франклин тогава?

— Република, ако успеете да я съхраните — отвърна Ноа.

Възрастният мъж кимна:

— Точно така, ако успеят да я съхранят. Такъв опит никога не е бил правен до този момент, поне не в такъв голям мащаб. Това е бил изключително смел експеримент с неизвестен край и е имал всички шансове да се окаже успешен. Но основата, върху която е бил изграден, е била неговото най-слабо място, а именно убеждението, че обикновените граждани на Съединените американски щати, за първи път в писаната история на човечеството, могат да се самоуправляват и да съхранят най-ценния дар, който им е бил даден. И те отново доказват, че не могат да се справят с тази задача.

— Какво се опитваш да ми кажеш, татко?

— Нека да ти задам един въпрос, Ноа. Да оставим настрана за момент абсолютното им невежество по отношение на самоуправлението. Според теб хората, човешките същества, в основата си добри ли са? Вярваш ли, че — както би проповядвала твоята вярна приятелка Моли — единственото нещо, което трябва да направят, е да се събудят, да прегърнат свободата и след това човечеството ще достигне най-високите си върхове?

— Иска ми се да вярвам в това.

— Не те попитах какво ти се иска — отвърна остро възрастният мъж. От тона му ставаше ясно, че няма да приеме уклончиви отговори. — Попитах те в какво вярваш.

— Тогава отговорът ми е „да“. Вярвам, че в основата си хората са добри.

— Лесно е да се каже това, макар за съжаление историята да доказва точно обратното. Сега, когато сме изправени пред неизбежното скорошно сгромолясване на съществуващия световен ред, няма да имаме никакъв шанс да оцелеем, ако се осланяме на пожелания и надежди за светло бъдеще — при тези думи той взе вестника от бюрото си и го подаде на Ноа. — Ето виж как се проявява истинската същност на човешката природа, когато хората са оставени да правят каквото си искат.

Ноа взе вестника, очаквайки да види някоя от многото истории за геноцид или масови убийства в далечна държава, за сексуални престъпления срещу деца, извършени от уважавана религиозна институция, а може би и разказ за нацистките зверства или ужасите по бойните полета. Примерът, който баща му бе подбрал, беше значително по-малък по мащаб, но затова пък въздействаше по-силно и човек трудно можеше да го забрави и да си каже, че в живота се случват и такива ужасни неща.

Заглавието на статията беше: „Шестнайсетгодишно турско момиче погребано живо заради разговор с момчета“. По-нататък в статията се разказваше как младото момиче е станало жертва на ужасяващо убийство, най-вероятно извършено от бащата и дядото. Подобни случаи бяха често срещано явление в някои култури. Погребали са я жива в задния двор на къщата, под кокошарника. Престъплението не е било извършено в състояние на афект, защото подобно действие изисква дълго и внимателно планиране. В действителност семейният съвет й бе наложил това наказание, тъй като е извършила престъплението да разговаря с момчетата от махалата.

Ноа остави вестника.

— Това съвсем не означава, че цялото човечество се състои от зли хора — каза той. — Винаги е имало екстремисти.

— Не забравяй, че бях социален антрополог, преди да започна да се занимавам с този бизнес. Затова с цялото ми уважение към разбиранията ти мога да те уверя, че злото е присъщо на хората в много по-голяма степен, отколкото би ти се искало да приемеш. Хората навсякъде по света са еднакви. Ако същото това момиче е било родено в Южна Африка, то по-вероятно е до шестнайсетата си година да е било изнасилено, отколкото да се е научило да чете. Днес робството под една или друга форма е по-разпространено откогато и да било. И никак не ме топли мисълта, че един на милион индивиди е успял да се издигне над най-низшите си инстинкти. И, Ноа, вместо да се подобрява, положението става все по-лошо. На света винаги е имало само четири типа хора: хората с визия, които избират пътя, по който да вървим, а ние сме изключително малко на брой; алчните и корумпираните — те са полезни, защото са готови да направят всичко в името на бързата печалба; революционерите — шепа назадничави, склонни към насилие философи, чиято единствена мисия е да пречат на прогреса — с тях ще се справим съвсем скоро; и обикновените хора — лемингите, чийто интелект стига само до това — сляпо да следват останалите. Те са по-многобройни от нас и с всеки изминал ден стават все повече. Когато съм се родил на света, е имало два милиарда души. Сега са три пъти повече и това е станало само в рамките на един човешки живот. А това огромно население, чийто брой вече достига критичната точка, не се състои от хора като Моцарт, Айнщайн, Паскал, Шекспир или Джордж Вашингтон. Светът е пълен с безполезни консуматори и техният брой нараства толкова бързо, че планетата ни няма да може да ни изхранва. Дори сега, в този момент, един милиард хора по света гладуват. Днес двайсет хиляди деца ще умрат от глад. Ето в какво ужасно положение е изпаднало човечеството. И когато настъпят трудните времена, а това ще се случи съвсем скоро, можеш да умножиш целия този ужас по хиляда. А във вакуума, създаден от страха, неграмотността, глада и нуждата, ще се настани злото, а не доброто.

Изглежда, нямаше изход от така описаната ситуация, но Ноа познаваше баща си добре и знаеше, че ще предложи някакво решение. Може би нямаше да бъде точно това, което ти се иска, но възрастният мъж винаги имаше решение на проблемите.

— Най-накрая напълно се убедихме, Ноа, че не можем да разчитаме на това хората да се самоконтролират. Дори и най-умните от тях дълбоко в душата си са все още диваци. Току-що наляхме пари, за да измъкнем приятелите си от Уол Стрийт изпод развалините, които последният финансов балон, надут от тях, причини. Гарантирам ти, че в момента работят усърдно, за да напомпат следващия, макар и много добре да осъзнават, че това ще има фатални последствия. Като че ли видът ни иска да се самоизтреби. Този стремеж към самоунищожение очевидно е заложен в гените ни. Ако искаме да оцелеем, трябва на всяка цена да потиснем този стремеж. Днес сме изправени пред същата задача, пред която са стояли основателите на държавата ни, когато са започнали експеримента си. Обществото се нуждае от управление. Това означава да се даде власт на определени хора, но хората, които се стремят към властта, са склонни към корупция. Тя започва да се разпространява като болест все повече и повече и рано или късно това винаги води до тирания. Винаги е било така. Управленческата система на Съединените щати е била гениално измислена, защото е била създадена така, че да държи под контрол тази човешка слабост. Но това изисква хората ежедневно да участват в този контрол, да бъдат бдителни, а те не са такива. От тях се иска да се държат към управляващите като към свои слуги, а те не го правят. По този начин народът на Съединените щати е дал мълчаливото си съгласие. И докато хората са дремели, слугите са станали техни господари. Експериментът, наречен Съединени американски щати, се провали. Настъпи времето да преминем към следващия. Един свят, едно управление, което този път няма да бъде управление на народа, а в него ще участват само най-подходящите хора — най-знаещите, най-мъдрите и най-силните.

Вследствие на наркотика Ноа все още виждаше като в мъгла. Освен това усещаше, че започва да му се повдига. Усещаше, от една страна, въздействието на опиата, а, от друга, ефекта на лекарството, което му бяха дали, но чувството, че ще загуби войната със собствения си метаболизъм, все повече нарастваше. Всички тези думи, които баща му изричаше, всичко, което бе видял в презентацията, това, което бе научил от Моли за краткото време, прекарано заедно, и това, което бе узнал за нея след това — всичко се въртеше в главата му, но той не бе в състояние да го осмисли.

— Значи искаш да кажеш, че няма никаква надежда за страната ни — промълви той.

— Искам да кажа, Ноа, че клиентите ми дойдоха при мен с един проблем — отвърна възрастният мъж — и аз им дадох решение. Започваме още утре сутринта. Прекалено дълго стоях отстрани и наблюдавах постепенния упадък. Сега, с един-единствен удар, останките от миналото ще бъдат пометени и преди да умра, ще мога да видя мечтите си превърнати в действителност. На мястото на хаоса ще се възцари ред, дисциплина и спокойствие за провалилия се в стремежите си човешки дух. Наречи го надежда, щом така ти харесва, това така или иначе ще се случи. Експериментът, чието начало ще поставим утре, няма да се провали.