Глен Бек
Залезът на демокрацията (22)

Глава 20

Когато излязоха навън, небето все още бе свъсено и предвещаваше буря, а освен че валеше леден дъжд, беше започнал да духа и силен вятър. При такова време почти всеки на улицата се опитва да хване такси, така че Ноа и Моли трябваше да изминат няколко пресечки, преди да успеят да намерят свободна кола, която да ги откара в центъра на града.

Когато най-после се настаниха вътре, шофьорът се обърна и ги попита къде отиват.

— Пресечката на улица „Девета“ и „Авеню В“, близо до „Томпкинс Скуеър Парк“ — отвърна Ноа. — Освен това ще те помоля за една услуга — продължи той и му подаде няколко едри банкноти. — За никъде не бързаме, за това, моля те, карай съвсем, съвсем бавно. Разбра ме, нали?

Мъжът на предната седалка взе парите, погледна двамата в огледалото за обратно виждане и кимна в знак, че всичко му е ясно. След това даде мигач и потегли съвсем бавно — караше толкова внимателно, все едно беше на изпит за шофьорска книжка.

В началото Моли седеше плътно до вратата и мълчаливо гледаше през прозореца, но не след дълго се пресегна и хвана Ноа за ръката.

— На екраните нямаше отбелязани дати — започна той. — Затова по никакъв начин не можем да знаем дали ще се случи утре, следващата седмица или догодина.

Тя поклати глава:

— Всичко това се случва в момента.

— Откъде знаеш?

— Виждам го с очите си. Цялата икономика се разпада, Ноа. И този път няма нищо, което да може да я спаси. Затова и от двете страни толкова бързат с въвеждането на финансовите стимули, които са чиста глупост. Сега всички хлебарки изпълзяват от ъглите, за да докопат каквото могат. Това си е истински пладнешки обир, но вече на никого не му пука, че ще го видят. Ето, затова знам. От двехилядната година насам дългът на страната ни се е удвоил, а сега говорят за финансови помощи и стимули на стойност повече от няколко трилиона. Не разбираш ли, че ограбват бъдещето ни пред очите ни? Дори не си правят труда да се преструват, че инвестират парите в реалната икономика, повечето от тях отидоха в офшорки. Тези пари с нищо не помагат на обикновените хора, те просто платиха сами на себе си и така покриха хазартните дългове на Уол Стрийт — тя го погледна право в очите. — Попита ме откъде знам, че всичко това се случва точно в момента. Знам, защото последното нещо, което всяко обречено правителство прави, е да ограби собствената си хазна.

Ноа не можеше да се сети за нито един контра аргумент, достатъчно убедителен, за да му повярват.

— За нас всичко ще бъде наред — каза той.

— За кого ще бъде наред?

— За теб и за мен. Виж, в момента не ти казвам, че трябва да се обвържеш с мен или да имаме връзка, или нещо подобно. Ние едва вчера се запознахме, така че да забравим за всички проблеми и да не се безпокоим за тях в момента. Просто искам да ти кажа, че ще ти помогна, на теб и на майка ти, и не очаквам нищо в замяна.

— Не мога да постъпя така.

— Все пак помисли върху предложението ми. Знам, че за теб това е все едно да сключиш съюз с дявола. И аз се чувствам по същия начин, но това е по-добро от всичко останало, нали така? Каквото и да се случи, не всички ще бъдат засегнати по един и същи начин. Повечето от хората, които познавам, няма да усетят абсолютно нищо, а и съм сигурен също, че нищо не може да ме засегне сериозно. Искам само да ти кажа, че всичко може да се нареди така, че вие с майка ти изобщо да не пострадате.

— Грешиш, и при теб нищо няма да е сигурно. За никого няма да има сигурност. Ако постигнат само половината от това, което видяхме на екрана, парите изобщо няма да те спасят. Нищо няма да може да те спаси.

Тя отново се обърна към прозореца и се загледа в тъмната бурна нощ зад стъклото на автомобила.

След време стисна ръката му още по-силно, но като че ли жестът й не беше продиктуван от обич. Тя приличаше повече на човек, седнал на зъболекарски стол, вкопчил се здраво в облегалките. Или на някой, който иска да изрази много неизречени неща в края на дълга любовна връзка.