Глен Бек
Залезът на демокрацията (21)

Глава 19

— Напълно си се побъркал! — прошепна задъхано Ноа.

В момента говореше сам на себе си.

Моли го следваше плътно по петите му, той я държеше за ръка и я водеше по пътеката между щендерите с дизайнерски поли и блузи към вратата на склада.

— Постъпваш съвсем правилно — каза тя тихо.

Беше преценил, че е по-разумно да не влязат през главния вход, който се намираше на „Пето авеню“, номер 500. Там имаше прекалено много камери, да не говорим, че трябваше да се подпише при влизането си и така неочакваното му посещение през почивните дни щеше да бъде документирано. Един частен асансьор водеше до кабинета на Артър Гарднър на двайсет и първия етаж и той прецени, че ще е по-разумно да използват него.

В началото асансьорът е бил предназначен за пренос на товари, но когато „Дойл&Мърчант“ основали нюйоркския си офис през шейсетте години, придобил съвсем нови функции. Имаше само едно неудобство. За да се стигне до него, трябваше да се мине през съседния магазин, който в момента беше моден бутик и бе любимо място на много туристи.

Служителите в магазина бяха информирани, че от време на време могат да забележат добре облечени господа, които да преминават през вратата, водеща към склада. „Д&М“ плащаха месечна такса за разрешението да използват асансьора, а когато някой особено важен клиент трябваше да бъде въведен през този необичаен вход, изпращаха човек от персонала да го посрещне. За някои от клиентите самото минаване през този пол утаен вход представляваше тръпка.

В работно време протоколът изискваше влизащият само да покаже пропуска си, управителят на магазина кимваше с глава и го пропускаше към задната част на помещението. Нямаше нужда от повече мерки за сигурност, тъй като за задвижването на асансьора бяха необходими кодирана карта и специален ключ.

Сега обаче беше събота вечер, а по облеклото си Ноа и Моли приличаха повече на студенти, отколкото на високопоставени служители в компанията. Ето защо охраната ги изгледа доста подозрително, когато преминаха покрай закачалките с дрехи и влязоха в асансьора. С това надеждата им да се промъкнат незабелязано отиде по дяволите.

Ноа постави картата си пред четящото устройство и вратите на кабината се затвориха. След това извади малък цилиндричен ключ, вкара го в командния панел и задейства асансьора. Нямаше бутони, с които човек да избере желания етаж, имаше само два варианта — до последния етаж и обратно до партера. Чу се леко изщракване и двамата се понесоха нагоре.

Ноа внимателно наблюдаваше вратите, покрай които преминаваха, но номерата на етажите не бяха отбелязани. Моли се приближи и се притисна до него.

— Благодаря ти, Ноа.

— В момента никак не ми е до разговори с теб.

Тя го докосна по гърдите, а след това сложи ръката си на рамото му. Той я погледна право в очите.

— Надявам се, че съм сбъркала — започна тя. — Трябва да знаеш, че наистина ми се иска да греша. А сега, моля те, прости ми, поне докато излезем от тук.

Той отмести поглед, но след малко кимна в знак на съгласие:

— Добре.

Имаше само едно извинение, с което би могъл да оправдае такова крещящо нарушаване на служебната етика, и то беше да успее да докаже, че е извършил всичко в името на по-висша цел. Ако Моли се окажеше права, това означаваше, че едно хубаво и малко странно момиче, което бе наето да работи временно в отдела за кореспонденция, бе по следите на огромна конспирация, насочена срещу гражданските права на американския народ, чието начало е било поставено в конферентната зала на една пиар агенция. Предимството, което такава информация би му дала, означаваше много повече от последствията, а именно да загуби завинаги доверието на баща си и да сложи край на кариерата си, защото е нарушил желязното правило за неразкриване на служебни тайни, залегнало в трудовия му договор. В крайна сметка, когато бъдещето на свободния свят беше в опасност, какво значение щеше да има, ако го уволнят, баща му се откаже от него или дори го даде под съд.

Ако Моли грешеше, а в това нямаше никакво съмнение, че тя наистина греши, тогава той щеше да докаже правотата си, тя щеше дълбоко да съжалява и той щеше да я накара да се закълне, че на никого няма да каже за това приключение. Тогава имаше някакъв шанс да прекарат остатъка от уикенда наистина добре.

Това не беше особено убедителна мисъл, но той се вкопчи в нея. В момента тя му помагаше да преодолее тревожното си усещане, че след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа, той не по-малко от Моли желаеше да разбере истината.

Асансьорът спря и вратите му се отвориха.

В кабинета на баща му никога не беше тъмно. Независимо дали беше денем, или нощем, атмосферата вътре винаги бе една и съща — струеше мека светлина, долавяше се лек мирис на тютюн, черен чай и паста за лъскане на сребърни прибори, а наоколо бяха подредени изящни ценни предмети. От картините по стените и пластиките по постаментите до антиките и сбирките от уникати по лавиците на библиотеката — навсякъде бе пълно с безценни произведения на изкуството. За Артър Гарднър този кабинет не беше толкова място за бизнес, колкото свято място за медитация, олтар на щастието, което можеше да бъде купено само с пари. С много пари.

Само няколко души от подчинените му бяха влизали тук и бяха виждали тези безценни сбирки, но вниманието на Моли бе привлечено от едно-единствено нещо.

— Какво е това? — попита тя.

Погледът й беше насочен към една мраморна скулптура, поставено на постамент в ъгъла. Бащата на Ноа я беше купил преди доста години. Фигурата представляваше странна амалгама от две други произведения на изкуството — Статуята на свободата и Родоският колос. Моли можеше да разпознае тези произведения, но тя по-скоро питаше: какво означава това?

— Ето по този начин баща ми гледа на нещата… на хората, искам да кажа на обществото. Законът може да изпълнява някои незначителни функции, но това е всичко — започна да обяснява Ноа и докато говореше, докосна леко копието в лявата ръка на статуята. — В определен момент законът трябва да бъде пренебрегнат и заменен с употреба на сила. Тя е тази, която движи обществото. И в края на краищата хората искат точно това — те са като овце, които ще се изгубят, ако няма сила, която да ги направлява. Това е смисълът на тази статуя.

Моли остана вперила поглед в нея още известно време, като че ли искаше добре да я запомни. След няколко секунди пое дълбоко дъх, отиде до вратата, надникна в коридора, за да види дали има някой, и направи знак на Ноа да я последва.

— Хайде да приключваме с всичко това — каза тя.

Едно от нещата, срещу които баща му силно възразяваше, беше работата в почивните дни. Затова почти всички по-амбициозни служители в компанията поддържаха офиси в домовете си. По този начин можеха да работят по седемдесет часа на седмица, както се очакваше от тях, и едновременно с това да се придържат към политиката на компанията. Това също така означаваше, че Ноа и Моли най-вероятно бяха сами в сградата и можеха спокойно да свършат тайната си мисия.

Минаха през централното фоайе, където, в съседство до конферентната зала, се намираше кабината, в която се пазеха всички аудио-визуални материали от презентациите. Ноа отключи и влезе. Моли стоеше до него, докато той намери кодираните файлове, въведе паролата и зададе на компютъра да прожектира материалите в залата, откъдето можеше да ги контролира чрез дистанционното.

Когато влязоха в конферентната зала, вътре цареше полумрак, а огромните бели екрани се спускаха от тавана. Дигиталните прожектори жужаха и присветваха, докато качваха зададената им информация, а не след дълго на екраните се появиха и първите образи.

В началото Ноа прехвърляше материалите доста бързо, всичко това вече му беше познато. Спря едва когато Моли поиска да разгледа по-внимателно съдържанието на една от диаграмите.

Много от визуалните материали трудно се разбираха без подходящо обяснение. Раздвижените графики илюстрираха различни социални и политически тенденции, линиите на времето показваха придвижването към неясни цели, карти с маркирани върху тях райони се увеличаваха и смаляваха, за да покажат настъпването на някакви промени в продължение на месеци, години или десетилетия.

— Спри — обади се Моли. — Върни назад.

Вече бяха преполовили презентацията и бяха навлезли в оная част, на която Ноа не беше присъствал, но засега нищо не му се струваше особено шокиращо или тревожно. Върна назад и на екрана се появи документът, който Моли искаше да разгледа внимателно. Това беше дневният ред, предназначен за особено важните личности, присъствали на втората част на събранието.

Заглавието гласеше: „Рамка и Основни Принципи: За Създаването на Нова Конституция“. По-надолу, без никакви имена, следваха само областите на управление, които присъстващите най-вероятно представляваха:

— Финанси / Министерство на финансите / Федерален Резерв / Уол Стрийт / Корпоративна ос

— Енергетика / Околна среда / Социални грижи

— Трудова заетост / Транспорт / Търговия / Контролиращи институции

— Образование / Контрол върху медиите / Духовенство / Контраразузнаване

— Федерална комисия по съобщенията / Интернет / Обществени медии

— Контрол и опазване на инфраструктурата от държавно значение

Бедствия и аварии / Сили за бързо реагиране / Извънредни ситуации

— Правораздаване / Държавна сигурност / Въоръжени сили / Военновъздушни сили / Стратегическо командване на въоръжените сили / Военни сили, работещи по договор / Съюзнически сили

— Политика на приемственост

— Casus Belli: Райхстаг / Сузана / Екипаж 131^[1] / Гладио^[2] / Нортуудс^[3] / Извънредна ситуация

— Имаш ли представа кой е присъствал на събранието? — попита Моли.

— Хората, с които се срещнах, бяха високопоставени представители на Отдела по планиране към Министерството на вътрешната сигурност. Те разиграват варианти на възможни вътрешни въоръжени сблъсъци, също като Пентагона, само че там се занимават с международното положение. Някъде трябва да са останали табелките с имената им. Не знам кои са дошли по-късно, получих само списък с телефонните им номера.

— Този списък все още ли е в теб?

— Не. Беше ми наредено да го изгоря и аз го изгорих — той се приближи до екрана и посочи написаното на последния ред. — Какво означава този термин? Не съм много добре с латинския.

За момент тя вдигна поглед от бележките, които преглеждаше.

— Casus Belli. Означава повод за война. Хайде да продължим нататък.

Следващите слайдове се отнасяха до различни страници на документ, който явно е бил раздаден на участниците. Без него трудно можеше да се разбере за какво става въпрос.

— Това е — заключи Ноа. — Мисля, че няма смисъл да гледаме по-нататък.

— Чакай, още не сме стигнали до края.

Той задържа бутона и образите по екраните започнаха да се променят все по-бързо.

— Слушай какво ти казвам, по-нататък няма нищо, освен номера на страници, виж сама…

Екраните потъмняха и те останаха в почти пълен мрак.

След малко, един по един, започнаха отново да просветляват и по тях се изписа ново съдържание, което не бяха видели до този момент. На всеки един от тях се появи линеарната диаграма, която беше запазен знак на стратегическите планове на компанията. Тези диаграми се използваха, за да покажат на клиента подробностите от плана за действие, както и отделните стъпки, които трябва да бъдат предприети във всеки конкретен момент.

Заглавията отразяваха отделните управленчески сфери, които бяха показани на присъстващите и по-рано: Финанси, Енергетика, Трудова заетост, Образование, Инфраструктура, Медии, Бедствия и аварии, Правораздаване, Политика на приемственост.

Появи се още една, допълнителна защита. Ноа въздъхна шумно и въведе паролата си. Ако по-късно някой провереше кой и кога е влизал в тези файлове, истината веднага щеше да излезе наяве и това щеше да е още един гвоздей в ковчега му. На екрана се появи пясъчният часовник и се изписаха думите: Моля, изчакайте… Съдържанието се зарежда от отдалечен източник.

— Ще минат няколко минути, докато компютърът го зареди — обясни Ноа. — Голяма част от секретните материали не се съхраняват в тази сграда, за да се предотврати точно това, което ние с теб правим в момента.

Моли стана от стола си и започна да обикаля залата, като спираше от време на време и се зачиташе в различните заглавия по екраните. Спря, когато стигна до Ноа, и посочи към екрана, на който се виждаше един правоъгълен прозорец, в който беше поместена част от информацията на слайда.

— Какво е това? — попита тя.

— Нарича се Прозорец на Овертон. Баща ми открадна идеята от един мозъчен тръст в Средния Запад. Това е начин да се опише нагласата на обществото и да се проследи какво е готово да възприеме то по всеки определен проблем. Така можеш най-добре да разбереш какво трябва да направиш, за да промениш мнението на хората в посоката, в която искаш.

— Нищо не разбрах — отвърна тя.

Стоеше, вперила поглед в екрана, който се отнасяше до националната сигурност и правораздаването. Виждаше се само заглавието и една плътна линия, в средата на която имаше отворено квадратче.

— Как работи това нещо?

— Двата края на тази дълга линия представляват двете екстремни възможности — Ноа се приближи и показа началото. — В този край е възможността, която дори не можеш да си представиш, а в другия край стои също толкова абсурдна възможност, само че абсолютно противоположна на първата. В единия край е струпано цялото добро, а в другия — цялото зло. Ако го отнесем към начина на управление, това ще означава, че в единия случай има прекалено много свободи, нещо като анархия, а в противоположния му е тирания, от типа, който Оруел описва в романите си, т.е. там няма абсолютно никакви свободи. Точките между тях отбелязват важните събития в движението от едната към другата крайност.

Изглежда, Моли все още не можеше напълно да схване за какво ставаше въпрос, но му направи знак да продължи.

— Да вземем за пример мерките за сигурност при пътуване със самолет — продължи да обяснява Ноа. — Преди около четирийсет години хората са пристигали на летището няколко минути преди полета си, където са ги посрещали мило и любезно и са показвали единствено билета си. Никаква лична карта или паспорт не е бил необходим. След това са се качвали в самолета, без никой да проверява съдържанието на джобовете и чантите им. Имало е мерки за сигурност, но те са били почти незабележими. Днес изобщо не можем да си представим подобно нещо, нали така? Изглежда, никога няма да се върнем към ситуацията от онези години.

Тя кимна.

— А сега да отидем в другия край на линията. Представи си, че пътниците трябва да пристигат четири часа преди полета си, за да се наредят на опашката за проверка. Не е позволено да се носи никакъв ръчен багаж, всички задължително трябва да се съблекат, за да бъдат претърсени. Трябва да минат през рентген и да се проверят телесните им кухини. След това, по време на полета, нямат право да напускат местата си, а на ръцете им има електрошокови гривни, в случай че някой реши да отиде до тоалетната, каквато, разбира се, в самолета няма.

— Всъщност се говори за въвеждането на някои подобни мерки — обади се Моли.

— Точно това се опитвам да ти обясня. Ако изведнъж ти се наложи да преживееш всичко, което току-що описах, ще престанеш да пътуваш със самолет, нали така? Обаче, ако няма никакви мерки за сигурност, кракът ти също няма да стъпи в самолет. Затова в момента Прозорецът на Овертон е някъде по средата в това квадратче. Но моята цел е да те накарам постепенно да възприемеш все повече от радикалните мерки, които току-що ти описах. Представи си, че утре някакъв идиот успее да вкара в самолета миниатюрно количество домашно направен експлозив. Всички медии ще гърмят за това в продължение на седмици, независимо дали наистина е имало някакви щети, или не. Ти започваш да се плашиш, а от телевизионния екран ти повтарят, че трябва само да се закупят още по-скъпи сканиращи устройства, да се наемат още хора, като тези, пропуснали идиота с експлозива в самолета, а пътниците да бъдат подложени на още по-унизителни процедури при проверките и тогава всички ще бъдем в безопасност. Разбира се, всичко това е лъжа, но така се постига желаният ефект.

— И прозорецът се премества — допълни Моли.

— Точно така. В края на линията поставяме невъзможни екстремни ситуации, така че в сравнение с тях всичко изглежда разумно и приемливо. И постепенно започваме да подбутваме нещата така, че хората да започнат да възприемат онова, което миналата седмица им се е струвало немислимо.

— Защо? Каква е целта на всичко това?

— Това със самолетите беше само пример, но мога да изброя и още причини. Ако моят клиент продава рентгеновите апарати или сканиращите устройства, или има договор за наемането на още хора по летищата, тогава става въпрос за много пари. С такива мерки правителството изглежда още по-значимо и още по-плътно започва да навлиза в живота на отделния гражданин. Така се оправдава повишаването на данъците и таксите, бюрокрацията се увеличава, бюджетът също. По този начин може да се осигури обществена подкрепа за непопулярни военни действия и така нататък, и така нататък. Знае ли човек? Някои от твоите приятели от снощи може и да твърдят, че всичко това е част от програма, чиято цел е да накара американския гражданин да вдигне ръце и да се предаде на всеки срещнат, стига той да носи униформа.

— И този Прозорец на Овертон през цялото време ли се използва?

— През цялото време и навсякъде, където се обърнеш. Никога не пропускаме да се възползваме от която и да е криза, а ако такава няма, не е проблем да я създадем. Саддам е на ръба да се сдобие с ядрено оръжие, затова трябва да го нападнем, преди да е сринал Кливланд до основи. Ако не дадем седемдесет милиарда долара на застрахователната компания AIG, за да ги извадим от затрудненото положение, ще настъпи депресия и до понеделник ще бъде въведено военно положение. Ако не се ваксинираме, сто хиляди души ще умрат от пандемия, предизвикана от супер вируса на свинския грип. Ами цените на горивата? След като веднъж си плащал пет долара за галон бензин, три и петдесет ти се струва направо евтиния. А сега ни казват, че ако веднага не въведем данък върху въглеродните емисии, със Земята е свършено. Разбери ме добре, изобщо не говоря за това кое е правилно и кое не е. Искам не по-малко от всички други природата да се опази чиста, искам екологична енергия, искам страната ни да се възроди и отново да стане толкова велика, колкото е била. Хората имат право да се ваксинират, ако смятат, че това е добре за тях, а Саддам Хюсеин беше законно избран тиранин. Искам само да кажа, че има такива, които се възползват от надеждите и страховете ни, за да се облагодетелстват от тях и това е един от начините, по който го правят. Всъщност въпросът е: Ако има законно основание, защо използват лъжи и измислици?

— Значи дори и да не могат да ни накарат да възприемем всичко изведнъж — каза Моли, докато все още внимателно изучаваше диаграмата, — те са доволни, ако могат да ни придвижат поне малко към целта, която са си поставили.

— Точно така. Всъщност, като изключим някои наистина значими събития, които променят историята, като нападението над Пърл Харбър или 11 септември, това е единственият начин да се постигне промяна. Леки побутвания в правилната посока и — преди да се усетиш — си възприел точно това, което искат. Тяхната цел е еволюция, а не революция. И когато казвам „те“, съвсем нямам предвид представители на някакво тайно общество. Винаги има някой, който е главният двигател на тези промени, и никак не е трудно да се разбере кой е той. Просто се разрови малко и виж кой ще извлече най-голяма полза, движи се по линията на парите и властта. Знаеш ли кой е най-големият лобист за създаването на бизнеса с търговия с въглеродни емисии?

— „Грийнпийс“? — предположи Моли.

— Не. „Енрон“. Много влиятелни хора вече са се подредили на опашката и чакат да приберат големите пари след сключването на сделката. И точно преди компанията да се сгромоляса, имаше голям натиск от нейна страна. Това щеше да бъде най-голямата им далавера, след като спряха тока в Калифорния и практически изнудваха целия щат. Можеш ли да повярваш, вече бяха започнали да сключват сделки за доставка на хубаво време, но този път нахалството им надмина всичко. Тогава всички си мислехме, че това трябва да е някаква шега.

— Вероятно не всички са мислили така.

— Тук си напълно права — продължи Ноа. — Всъщност всичко, което ставаше с „Енрон“, имаше за цел да отклони вниманието на обществото. Беше необходима жертва, която да бъде хвърлена на вълците. Така или иначе идеята за продажба на въглеродни емисии продължи да се развива. Може би най-добрият пример е Чикагската климатична борса, защото тя е основана или представена и финансирана от най-големите защитници на екологията, като Ал Гор и Голдман Сакс. Но на мен ми е напълно ясно защо почти никой не се интересува от нея — основателите на борсата смятат, че на този пазар могат да се въртят не повече от десет трилиона долара годишно.

Моли го изгледа учудено:

— Наистина ли каза десет трилиона годишно?

— Ами, да. При това има подкрепата от най-влиятелните личности и институции по света. А сега нека ти задам един прост въпрос: Какво ще се получи, ако комбинираш алчността на корпорациите, корупцията на политиците и към всичко това добавиш няколко трилиона долара?

— Не знам… може би фашизъм?

Ноа поклати глава:

— Не, получава се образът на най-новия клиент на „Дойл&Мърчант“.

Пясъчният часовник изчезна от екрана и на негово място се появи ново меню с два бутона ПРЕКЪСНИ и ПРОДЪЛЖИ.

— Вече знам какво точно търсим — каза Моли. — Да продължим и да видим какво следва.

Ноа натисна дистанционното и екраните отново започнаха да се променят. Слайдовете, които до този момент бяха неясни, започнаха да се изпълват с разпечатки от телефонни разговори, номера, имена, пояснения и дати, отнасящи се до дългосрочните планове във всяка сфера на управлението и социалния живот на американското общество. Някои от тези планове обхващаха няколко години, други — повече от един век.

По линията, с която бе означено времето, започнаха да се движат стрелки. Когато се достигнеше до някое значително събитие от съвременната история, се появяваше текст, който с отминаването напред във времето изчезваше. Във всеки от Прозорците на Овертон, които просветваха на екраните, се появяваше името и датата на някое важно събитие и след това то бавно се преместваше отляво надясно.

Информацията беше толкова огромна и се сменяше така бързо, че човек трудно можеше да я възприеме, все едно да се опитваш да гледаш едновременно много филми, прожектирани на различни екрани. Но когато застанаха в центъра на залата, откъдето можеха да виждат всичко, Моли изведнъж сграбчи ръката на Ноа. Изглежда, и двамата едновременно бяха осъзнали едно и също нещо. Тук не ставаше въпрос за осем отделни плана за действие. Планът беше един-единствен.

В долната част на екрана се виждаше линията, която покачваше движението на времето. В средата й бавно и неравномерно се придвижваше Прозорецът на Овертон. Той най-често отиваше напред, но понякога се връщаше назад, в знак на това, че в дадени моменти общественото мнение се беше възпротивило, преди отново да се поддаде на непрестанния натиск.

В далечния десен ъгъл на всеки екран беше изписана крайната цел. От пръв поглед Ноа разбра, че всички те имат нещо общо. Не бяха формулирани като абсурдни възможности, а като постижими цели в нова система за управление и контрол, та това да заработи веднага, щом съществуващата се срине.

— Да се обединят всички медии върху основната идея за нов интернационализъм.

— Цялата власт да се централизира в ръцете на Изпълнителния отдел.

— Образование — да се намали ролята на индивида, да се наблегне на зависимостта и колективизма, на социалната справедливост и на „общественото благо“.

— Да се противопоставят ползите от глобализацията срещу самостоятелността / суверенитета: промените в климата; кризата с дълга, финанси и валути; свободна търговия; имиграция; вода / храни / енергия; сигурност / тероризъм; да се противопоставят човешките права срещу правото на собственост; Дневен Ред 21 на ООН^[4].

— Да се подчертае връзката между съпротива и защита на Конституцията с назадничавост и екстремизъм, ключовият въпрос тук е за правото да се притежава оръжие.

— Да се потъпче всеки опит за дискусия и да се наложи консенсус — да се идентифицират, изолират и наблюдават опозиционните лидери, да се заплашат с обвинение в противодържавна дейност, да се криминализира несъгласието

— Да се разшири податливата на манипулации електорална маса, готова да поддържа промените, като се даде право на глас на затворниците, нелегалните имигранти и някои специални територии на САЩ като Пуерто Рико. Да се създаде нова представа за гражданските права, всички несъгласни с нея да бъдат наречени расисти и да се прибегне до подходящи аналогии — робство, нацизъм, сегрегация, сепаратизъм.

— Силите на националната сигурност да минат на преден план в съзнанието на обществото.

— Да се прекрати падането на долара и да се сложи край на съществуването му — да се въведе нова международна валута.

— Да се синхронизират и напълно интегрират действията на местните сили на полицията с щатските, федералните и наемните военни сили, да се извърши подготовка на системите и персонала за задържане / изселване / принудително заселване.

От линията на времето ставаше ясно, че много от тези процедури отдавна са в действие. Слайдът, озаглавен Финанси, показваше, че процесът е започнал през 1913 година и вече е към края си. От един от екраните ставаше ясно, че процесите в образованието са започнали дори още по-рано и вече са в доста напреднала фаза. Промените в сферата на сигурността и във въвеждането на усилено присъствие на правоохранителните органи бяха значително ускорени в годините след 11 септември.

Има разлика между това да подозираш нещо и да знаеш със сигурност за неговото съществуване. В момента Ноа усети точно тази разлика. Можеш да се осланяш и на най-малкото съмнение и това да те кара да се чувстваш спокоен, да отричаш всичко и да продължаваш да си живееш безгрижно, но един ден истината се изправя пред очите ти и повече не можеш да се правиш, че тя не съществува.

— Погледни насам — каза Моли.

Но той вече го бе забелязал. Докато при всички останали слайдове се наблюдаваше придвижване във времето, имаше един, при който нямаше никакво движение, като че ли единствената му роля бе да изчака момента, в който ще бъде активиран. Освен това, за разлика от другите, при него времето не се измерваше с години или десетилетия, а оставаха само три дни до привеждането му в действие.

Върху този слайд нямаше Прозорец на Овертон. В края на линията се четяха думите — „извънредна ситуация“. Очевидно тук изобщо не ставаше въпрос за нагласата на хората и нямаше никаква нужда от съобразяване с общественото мнение по въпроса. Каквото и да се случеше, то неминуемо щеше да доведе до консенсус.

Заглавието беше „Casus Belli“ и Ноа веднага се сети за превода, който Моли беше направила по-рано.

Повод за война.