Глен Бек
Залезът на демокрацията (20)

Глава 18

Бекон.

Миризмата въздейства на най-низшето от петте човешки сетива. За разлика от гледката, звука или дори допира, миризмата достига до най-първичните ни емоции изключително бързо, като останалите „по-умни“ части на мозъка не могат да направят нищо, за да я възпрат. Или ви харесва, или ви се струва отвратителна, но обонятелните ви органи са устроени така, че достигналият до тях стимул веднага предизвиква емоции. Ето защо, когато Ноа се събуди, всички останали по-значителни мисли и емоции бяха избутани на заден план и в съзнанието му първо изплува думата бекон.

От кухнята, която се намираше през няколко стаи, до него достигна прекрасната миризма на домашно приготвена закуска, която го върна в сутрините от ранното му детство. Моли не беше в леглото, макар че вдлъбнатината в завивките до него все още беше запазила формата на прекрасното й тяло.

Той отметна одеялото и присви очи, за да види часовника на стената срещу него. Беше 4:35, само дето Ноа не можеше да установи дали беше рано на следващата сутрин, или късно следобед на същия ден. Сигурно биологичният му часовник щеше да остане объркан през целия уикенд.

Облече халата си и дръпна завесите на спалнята. Навън бе облачно, а слънцето беше ниско над хоризонта, значи все още беше събота.

— Стана ли най-после? — чу гласа й откъм вратата.

— Да — отвърна той и когато се обърна, видя, че тя е напълно облечена. — Май си открила къде е килерът.

— Излязох и купих някои неща. Хладилникът ти е безупречно чист и в него няма почти нищо.

— През повечето време се храня навън.

— Приготвих ти нещо за хапване — каза тя и се усмихна. — Нещо като закуска за честит рожден ден. Ела да хапнеш, докато е още топла.

Седнаха заедно на масата в зимната градина и докато той се хранеше, тя продължаваше да се занимава с кръстословицата от неделния брой на „Таймс“.

— Обичаш ли кръстословици? — попита я той.

— Обожавам ги.

— Чудесно. Питай, ако мога да ти помогна с нещо. Не че съм толкова умен, но като ученик съм печелил състезания по правопис.

— Ъ-ъ-ъ… Това звучи ужасно.

— Така е. Като малък бях много задръстен.

— Тук има нещо, с което не мога да се справя. Дванайсет отвесно — експерт, познавач на виното.

Ноа се замисли за момент.

— Сомелиер.

Тя изброи празните квадратчета и поклати глава:

— Много са, трябват ми само шест букви.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано.

— Извинявай.

— Пробвай с… ценител. Не, пак са много.

— Тази седмица в кръстословицата има един трик. Всяка дума започва с първата буква на думата от условието. Тук условието е „експерт, познавач на виното“, значи думата трябва да започва с „е“.

— Тази информация също щеше да ми бъде много полезна, ако ми я беше казала преди двайсет секунди. Така ми е трудно да ти помогна, Моли.

— Опитвам се да не ти дам повод да се надуваш.

Той допи кафето си и остави чашата на масата.

— Енолог. Думата е енолог, специалист по виното и започва с „е“.

Тя изписа думата внимателно, като я изговаряше, докато попълваше квадратчетата. След това изцяло съсредоточи вниманието си върху кръстословицата. Ноа си помисли, че с удоволствие може да стои така и да я наблюдава цял ден.

— И аз щях да се сетя за това — каза тя тихо.

— Знаеш ли какво ми дойде наум? Щом толкова обичаш игри с думи, мога да ти намеря много по-добра работа в нашия офис.

Тя остави молива настрана, но не вдигна поглед от вестника пред себе си.

— Исках да ти кажа нещо — започна Моли.

Стана, взе празната му чиния и сребърните прибори и ги постави в умивалника.

— Добре, хайде да си поговорим.

— Няма да остана в града още дълго.

— Защо?

— Просто така трябва. Имаше някои неща, които трябваше да свърша тук, и сега, след като всичко приключи, е време да си ходя.

Той се облегна назад:

— И кога ще си ходиш?

— Скоро.

Настроението й видимо се бе променило, като че ли се подготвяше да проведе разговор, който никак не й беше приятен.

— Виж, нямах нищо конкретно предвид, като споменах офиса, знам какви чувства изпитваш към работата ми.

— Не се притеснявай, не си казал нищо лошо. Просто така стоят нещата, ясно?

— Ясно.

Известно време тя мълчаливо шеташе из кухнята, връщаше съдовете по местата им, забърсваше плотовете, но не след дълго отново седна на масата, протегна се и сложи ръката си върху неговата.

— Хайде, усмихни се — каза Моли. — Иди се облечи и намери някакво яке и за мен. Мисля, че е най-добре да излезем да се поразходим.

Когато след малко излезе от спалнята, вече облечен за излизане, отново я завари на масата. Този път държеше в ръце едно негово домашно от детските му години, поставено в рамка, и го препрочиташе.

— Какво е това? — попита тя.

— Упражнение по краснопис от пети клас — той придърпа един стол и седна до нея. — Мисля, че вече изобщо няма такъв предмет, нали така? Краснопис.

Тя наклони рамката така, че и двамата да могат да прочетат написаното.

— Задачата ни беше — продължи той — да препишем нещо, което ни харесва, естествено, колкото можем по-красиво. Това е любимото стихотворение на баща ми, всъщност последните три строфи от него.

В горния десен ъгъл стоеше първата златна звезда, която беше получил в новото си училище, близо до новия си дом, в годината, в която целият му живот се преобърна. Жената, която се грижеше за него по това време, беше поставила писмената му работа в рамка, за да отбележи по този начин успеха му. Когато се местеше в този апартамент, един от хамалите постави рамката върху празното бюро в кабинета му, но Ноа беше сигурен, че през последните няколко години дори не я бе поглеждал. И не беше съвсем прав, когато каза, че това е любимото стихотворение на баща му, по-скоро това беше житейската философия на възрастния мъж, изразена в рими. Той беше накарал сина си да изучи стихотворението внимателно, за да разбере какви са истинските механизми, които управляват света.

Ноа взе рамката, избърса с пръст праха, събрал се в ъглите, и прочете стихотворението на глас:

„И тъй ще да бъде вовеки, както е още от време оно,

закономерности четири има във всяко едно общество:

псето се връща към свойто повръщано,

свинята пък — към калта,

а глупакът със пръст изгорен и превързан,

посяга пак към свещта.

И след като всичко това стане и се възцари чисто нов свят,

където всеки живее платено, а присъдите му висят,

тъй както водата намокря, а пламъкът наранява плътта,

с огън и меч ще се върнат боговете на справедливостта.“

Ноа свърши с четенето и двамата останаха мълчаливи. Имаше чувството, че нещо му бе отнето, след като отново прочете тези думи. Моли също усети настъпилата в него промяна. Взе рамката от ръцете му и я постави на масата.

— Кой е написал това? — попита тя.

— Ръдиард Киплинг през 1919 година. Това не е от най-известните му стихотворения. Когато го е писал, вече бил загубил сина си във войната, а дъщеря му била починала преди няколко години. Освен това сигурно не е бил много щастлив от промените, настъпили в света по онова време. Това са само последните три строфи, толкова успях да побера на листа.

— Доста сериозно четиво за десетгодишно момче.

— Така е. Не е като „Книга за джунглата“.

— Какво мислиш, че е искал да ти каже баща ти чрез това стихотворение?

— Казваше ми, че историята винаги се повтаря, че едни и същи грешки се допускат отново и отново, само че всеки път те стават все по-големи. Мъдрият човек знае, че нищо не може да промени, затова гледа да се възползва максимално от ситуацията. Само че за мен смисълът на стихотворението беше съвсем друг.

— Какъв?

— Според мен това е предупреждение какво може да се случи, ако здравият разум ни напусне. Трябва да го прочетеш цялото, за да го разбереш. Мисля, че в него се казва, че истината съществува, реална и обективна, и че хората могат да я открият, ако я търсят достатъчно упорито и не забравят истинската си същност. Но през повечето време предпочитаме да се оставим на течението да ни носи и вярваме на всички лъжи около нас.

— Сигурна съм, че бащата ти е бил много разочарован, когато е чул малкото си момченце да говори такива неща.

— Знаеш ли — отвърна Ноа, — всъщност никога не ми стигна куражът да му кажа всичко това, но наистина щеше да остане разочарован.

 

 

Оказа се, че идеята за разходка беше добра. Ноа все още изпитваше болка от ударите, които му бяха нанесени предишната вечер. Чувстваше се все едно бе претърпял катастрофа и колата му е била блъсната отзад, но от студения въздух и движението му ставаше по-добре.

Водеха някакъв разговор, докато се разхождаха, но през повечето време просто си мълчаха. В това мълчание обаче нямаше никакво напрежение. Чувстваше се съвсем спокоен в нейната компания, като че ли през цялото време споделяха нещо, само че разговорът им заемаше различни форми. Тя се движеше плътно до него, от време на време правеше някой случаен жест на близост — хващаше го с ръка през кръста и така изминаваха половин пресечка, промушваше пръст в халката на колана му, докато тичаха през улицата, за да пресекат на червено, поставяше дланта си на бузата му и говореше близко до ухото му, за да я чуе въпреки шума от трафика.

Когато стигнаха до ъгъла на „Четирийсет и втора“ улица и „Седмо авеню“, тя забави крачка и спря насред забързаната тълпа в тази част на града.

Хората казват, че човек никога не забравя първата си целувка, но при Ноа това съвсем не беше така. Повърхностните неща не могат да оставят дълбок спомен. За него споменът за първата целувка бе напълно избледнял и се бе слял със спомена за стотната. Различните лица, имена и ситуации се бяха слели в един доста смътен, но приятен спомен. Малко вълнение, известно чувство за неудобство, няколко вълшебни задъхани секунди, споделени с другия, и мисълта какво ви очаква в бъдещето, независимо колко кратко щеше да бъде то.

Този път нещата бяха съвсем различни.

Моли го погледна право в очите и в тях той видя същото желание, което самият той изпитваше. Това желание бе съвсем ново за него и двамата изпитваха нуждата да споделят нещо, което можеха да изразят по един-единствен начин. Той се наведе над нея, затвори очи и устните й докоснаха неговите първоначално съвсем леко, а после, след като усети реакцията му, все по-настойчиво. Усети как ръцете й го обгръщат, как жадно притиска тялото си до неговото, как стомахът му се свива на топка, като че ли изпитваше ужасен глад. Сърцето му заби по-силно, студените й ръце се плъзнаха под топлото му яке и го притиснаха още по-плътно към нея.

В този миг всичко около тях изчезна. Намираха се на едно от най-оживените кръстовища на света, над тях се издигаха огромни билбордове, светлинните платна изписваха последните новини, пъстроцветните плазмени екрани, монтирани по стените на сградите, скриваха нощното небе и в следващия момент всичко това се стопи и заприлича на обикновена пощенска картичка. Те стояха затворени в своя собствен малък кръг и ако можеше, Ноа би останал там завинаги. Той усети, че тя се усмихва, а грубият глас на един минувач, който ги посъветва да си намерят стая и да се усамотят, го върна към действителността.

Беше започнало да ръми. Продължиха надолу по улицата, минаха покрай едно кафене, видяха две свободни места до витрината и решиха да влязат вътре, за да изчакат дъждът да спре. Когато малко по-късно Ноа се върна на масата с две чаши в ръце, завари Моли вперила поглед в един вестник. Обаче не го четеше, а беше потънала в собствените си мисли. Мина известно време, преди да заговори:

— Ноа?

— Вече бях започнал да се безпокоя, че не ме забелязваш.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш й беше трудно да продължи.

— Искам да те попитам нещо.

— Кажи.

— Ако ние наемем компанията ви, какво би ни посъветвал да направим?

— Имаш предвид, ако ти и майка ти ни наемете, така ли? — смръщи вежди той.

— Не сме само ние двете, знаеш това. Има и други хора, много други.

— Не знам — отвърна той. — Обясни ми отново какво бихте искали да постигнете.

— Искаме да спасим страната си.

— Да, добре. Това ли е всичко?

— Нали отнякъде трябва да започнем. Да дефинираме ясно определена цел.

— Така е.

— Добре. Чакай да помисля малко.

Моли бе станала изключително сериозна, а и не водеше този разговор за забавление. Докато чакаше, тя не откъсваше поглед от него.

— Предполагам — започна той, — че първото нещо, което бих направил, е да се събера и да поприказвам с различните групи, и да насоча вниманието на всички към въпросите, по които имаме съгласие — т.е. към основните въпроси. Бих изработил нещо като платформа, нали разбираш? Бих я написал на прост език, така че хората да я разберат. Предложете някои изпълними решения.

— Дай ми пример.

— Не знам — например, можете да започнете с данъчните закони, изглежда, майка ти има особено отношение към тях. Защо, да кажем, не започнете с предложение за ограничаване на някои конкретни разходи и въвеждане на тринайсет процентов плосък данък? Сведете тези прословути данъчни закони от шест хиляди и седемстотин страници до четири, пет основни точки и покажете ефекта, който вашите промени ще имат върху търговията, трудовата заетост, дълга и изобщо върху бъдещето на страната. И, ето сега ми хрумва, защо не се насочите към създаването на нова, истинска имиграционна реформа? Такава, която ще улесни тези, които искат да дойдат тук, за да работят и да успеят. Престанете да карате хората да се страхуват и започнете да говорите за светлото бъдеще. В нашия бизнес това се нарича изкачване с асансьор. Как би обяснила на непознат човек цялостната си позиция, нейните особености и каква полза би имал той от нея, ако трябва да го направиш, докато пътуваш с него в асансьора до десетия етаж? Ето защо започнете с изработването на платформа. Така, поне от време на време, всички ще говорите в един и същи глас. Иначе няма да имате никакво политическо влияние.

— И после?

— Чакай малко — каза той и вдигна ръце.

— Не мога да чакам. Какво трябва да направим след това?

— Не усещаш ли, че в момента ме притискаш? — Ноа понечи да отпие от кафето си, но се опари, все още беше прекалено топло. — И, между другото, какво точно означава да спасим страната си? От какво ще я спасявате?

Тя го погледна право в очите:

— Знаеш какво искам да кажа.

— О, хайде, Моли, стига. Моля те, кажи ми, че в действителност не си като онези хора, знам, че не си…

— Знам, че вчера следобед в офиса на баща ти е имало събрание — тя сниши гласа си, но той продължи да звучи все така напрегнато. — Видях имената на присъстващите в списъка за кетъринг. Знам кой е бил там. Знам, че и ти си бил в залата. Освен това мисля, че знам и за какво е ставало въпрос.

— Е, чудо голямо, имало е събрание, на което аз не присъствах през цялото време. Освен това искаш ли да ти кажа още нещо? Аз самият не знам за какво е ставало дума, а ти откъде можеш да знаеш?

— Тогава нека и двамата разберем.

— Какво?

— Докажи ми, че греша. Хайде да отидем там и да разберем.

— Не мога да направя това.

— Можеш. Още сега ще отидем в офиса и ти ще ми докажеш, че няма за какво да се тревожа. Ако се окаже, че си прав, повече никога няма да говорим на тази тема.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря, казах ти, че не мога…

— Щеше да говориш по друг начин, ако знаеше колко важно е всичко това.

— Нямаше. Много неща бих направил за теб, но това не мога.

— Кога най-после ще пораснеш, Ноа? Знам, че не си като баща си, но тук възниква въпросът — какъв си всъщност? Струва ми се, че когато си бил в пети клас, си знаел отговора, но сега, когато е време да се държиш като мъж, си го забравил.

— Аз съм мъж, Моли, и нямам намерение да рискувам всичко напразно.

— Искаш ли да си тръгна? — като че ли й беше трудно да изговори тези думи, в очите й неочаквано се появиха сълзи. — Искаш ли повече никога да не ме видиш? Защото думите ти означават точно това.

Хората от съседните маси започнаха да се обръщат към тях.

— Това е абсолютно несправедливо. Чу ли се изобщо какво каза преди малко? Не мога да си представя, че ме поставяш в такова положение.

Но тя изобщо не го слушаше. Стана, обърна се и излезе през вратата на кафенето.

Ноа я наблюдаваше през витрината и в следващите няколко секунди се надяваше, че ще промени решението си, ще се върне при него, той ще я прегърне и всичко ще бъде забравено. Но тези неща се случват само във филмите, също като да се влюбиш до полуда в човек, когото познаваш само от един ден.

Тя си тръгна и го остави да седи сам на масата. Нямаше да се върне. Докато реши какво да прави, Моли вече беше изчезнала и бе потънала в потока от туристи, който се изливаше към сърцето на площада „Таймс Скуеър“.