Глен Бек
Залезът на демокрацията (16)

Глава 14

Докато се движеше по дългия коридор към изхода на полицейското управление, Ноа успя да запази спокойствие, но щом веднъж се озова на улицата, сърцето му започна да блъска толкова силно, че едва ли не повдигаше взетия назаем суитчър.

По света има неправда, беше казал Чарли и точно заради това Ноа му беше изключително благодарен в този момент. Злоупотребата с власт го бе пратила зад решетките тази вечер, а злоупотребата с влияние беше принудила властите да го пуснат. Свободата си е свобода, без значение как е постигната, и сега може би за пръв път Ноа разбра истинското значение на тази дума.

Както каза Чарли по-късно след като разровил цялата история, в крайна сметка няколко полицаи потвърдили версията на Ноа за събитията от вечерта. Те нямали никакво желание да участват в постановката и да пратят в затвора група невинни инакомислещи граждани. Точно когато щял да избухне скандал между униформените и наетата охранителна фирма, провела акцията, се получило позвъняване от високите етажи на властта и всичко било решено за броени минути.

Ноа спря на бордюра и се облегна на една улична лампа, зави му се свят, чувстваше се напълно изтощен. Вдиша дълбоко студения нощен въздух и усети силна, пронизваща болка между ребрата си. Въпреки това прецени, че няма сериозни увреждания и че с времето всичко ще отмине.

След него един по един от полицейския участък започнаха да излизат и другите участници в събранието. Закопчаваха часовниците си, прибираха по джобовете си върнатите им лични вещи и се усмихваха щастливо и с облекчение. Изглежда, никой от тях не беше сериозно наранен. Хората от провинцията се оглеждаха наоколо и се мъчеха да се ориентират къде се намират. Чувстваха се като пуснати с парашут в най-затънтеното кътче на Борнео, при това без компас. Започнаха да си помагат един на друг и не след дълго се разпръснаха в различни посоки, за да отидат да се наспят живи и здрави по домовете си, а не да прекарат нощта по затворническите килии.

Ноа остана изненадан от промяната, настъпила навън. Само няколко часа по-рано времето беше бурно, мрачно и потискащо. Сега небето бе съвсем ясно и меките светлини на града засенчваха и най-ярките звезди по сутрешното небе.

Нещо леко докосна рамото му и прекъсна мислите му. Обърна се и се наложи да вдигне глава, за да може да погледне мъжа срещу себе се в очите.

— Исках само да ти благодаря — каза Холис.

Ако не беше загубил шапката си, сигурно щеше почтително да я стиска в ръце.

— Няма защо.

— Не е така — възрази Холис и тържествено поклати глава. — Задължен съм ти.

— Тогава да се споразумеем — отвърна Ноа. — Кажи ми колко е часът и сме квит.

Едрият мъж вдигна глава и внимателно прецени местоположението на няколко космически тела, след това очевидно направи някакви изчисления.

— Според мен е някъде около четири и половина.

— Четири и половина. Предполагам, че имаш предвид планинско време?

Холис се усмихна любезно като на стар приятел, пошегувал се неуместно.

— Лека нощ — каза той и си тръгна.

— Пази се.

Ноа видя как малко по-нагоре по улицата колата, която идваше да го вземе, зави и започна да се приближава към него. Вдигна ръка, за да направи знак на шофьора. Мерцедесът даде мигач и се насочи към него.

Ноа тръгна към колата, но чу познат глас зад себе си и спря. Обърна се и видя, че Моли и майка й се сбогуваха с последните разотиващи се членове на групата. Очевидно бяха останали последни, за да се убедят, че всички останали са били пуснати на свобода. Когато го видя, Моли подшушна нещо на майка си и двете се приближиха към него.

— Така и не се запознахме официално — започна по-възрастната жена. — Приятно ми е, аз съм Бевърли Емерсън.

— Ноа Гарднър — двамата официално се ръкуваха. — Мисля, че се разбира от само себе си, че бих предпочел да се запознаем при по-други обстоятелства.

— Доколкото разбирам, трябва да благодаря на вас за това, че всички бяхме пуснати на свобода тази вечер.

— Както го казвате, излиза, че съм герой, а това съвсем не е така.

— Наистина съм ви много благодарна за всичко, което направихте — каза тя и лекичко подбутна дъщеря си с лакът.

— Аз също — обади се Моли.

Трудно можеше да се определи какво точно се четеше в погледа й. Не беше извинение, но беше нещо твърде подобно.

Ноа започваше да се чувства все по-неудобно, всички му изказваха благодарността си, като че ли бе направил нещо много благородно, а той просто беше използвал връзките на баща си.

— Ще предам благодарностите ви на адвоката си, когато отново се видя с него. Той все още е в управлението и урежда някои подробности.

Колата пристигна, спря плавно до тях и ключалките на вратите изщракаха. Точно в този момент Ноа би предпочел някоя по-обикновена кола, но диспечерът от гаража в центъра на града му беше изпратил един сребрист мерцедес „Пулман S600“, който твърде много приличаше на свръхлуксозна лимузина.

— Искате ли да ви закарам?

— Би било чудесно — отвърна Бевърли.

Моли се настани срещу него, а майка й седна до нея. Салонът на този модел мерцедес е конструиран така, че прилича на конферентна зала или работен кабинет за четирима. Въпреки това разполага с повече удобства от всяка друга луксозна лимузина. Всичко вътре е изработено на ръка от кожа или от скъпо дърво. Седалките са разположени две по две, с лице една към друга, и до всяка от тях има лъскав плосък панел, чрез който човек може да достигне до всякакъв вид информация и забавления. Във всяка конзола и странична облегалка има по един сензорен екран, готов да отговори на всички възможни човешки приумици. Това превозно средство е създадено, за да задоволи всякакви приумици на бизнес елита в най-богатите страни по света. С парите за изработката на тези няколко кубически метра би могло да се купи прекрасна къща във всяко кътче на земното кълбо.

— Невинаги се придвижвам така луксозно — опита се да се извини Ноа, когато колата потегли. — Но само за да добиете представа, ще ви кажа, че баща ми за нищо на света не би се качил в мерцедес. Или използва брониран „Майбах 62“, или се движи пеша.

Оказа се, че отиваха в почти противоположни посоки. Когато шофьорът попита по вътрешната уредба „Накъде?“, Ноа му даде адреса на намиращия се недалече хотел „Челси“. В това време двете жени оглеждаха луксозната обстановка и се бояха да докоснат каквото и да било, за да не го счупят и после да трябва да го платят.

— Сигурен съм, че това ще ви хареса — каза Ноа и отвори една вратичка, намираща се до него.

Там бяха натрупани купчина кърпи от висококачествен памук, които непрекъснато се поддържаха топли и влажни. Ноа взе голяма щипка и с нея подаде на всеки по една от тях. След това разгъна своята, притисна я до лицето си, избърса се, облегна се назад и вдиша лекия аромат на цитрусови плодове и лечебни билки. Спътничките му направиха същото и малко след това се чуха дълбоки въздишки, които издадоха усещането им за задоволство и облекчение.

Въпреки че се стремеше да не го показва, отлично знаеше как се чувстваха в момента. Физическото усещане бе приятно, но много по-важно беше облекчението от огромната тежест, която се бе вдигнала от гърдите им. И тримата бяха оцелели след отминалата ужасна нощ.

След това Ноа отвори барчето и даде на всеки по нещо безалкохолно за пиене. Отминаха няколко пресечки, въпреки неравностите по пътя и непрестанния градски шум вътре цареше абсолютна тишина, а колата се движеше толкова плавно, че в нея спокойно би могло да се извърши сериозна операция.

— Моли ми каза, че сте писател.

Ноа точно отпиваше от напитката си и при тези думи за малко да се задави.

— Така ли е казала?

— Струва ми се, че професията ви е изключително интересна — продължи Бевърли. — Разкажете ми, моля ви, как протича един ваш обикновен работен ден.

— Обикновен работен ден — повтори Ноа замислено. — Чакайте да си помисля какво правих вчера, в петък… Не мога да обсъждам сутрешните си занимания, нито пък това, което правих следобеда, но по обед нахвърлях някои бележки за речта на един човек, американски сенатор от западните щати, който трябва да се яви на изслушване пред комисията по етика.

— Нещо нередно ли е направил?

— О, да, без всякакво съмнение. Помогнал е на свой бивш сътрудник да започне работа като лобист, при това без да се е регистрирал по закона. След това е участвал заедно с него в някакви твърде съмнителни събирания, а през цялото време е поддържал и гореща любовна връзка със съпругата му.

— О, боже!

— Да, цялата история е много неприятна и твърде оплетена.

— И какво го посъветвахте да каже?

— Обичайните неща — че не е престъпил закона, че обвиненията са безпочвени, че е готов да окаже пълно съдействие, че вярва в съдебната система, че се съмнява в почтените мотиви на противниците си и други подобни. Посъветвах го да говори кратко и ясно, защото не иска да си губи времето с празни приказки, а трябва да работи за благото на избирателите си. Повярвайте ми, писането на подобни речи е рутинна работа. Мога да ви кажа всичко това сега, защото така или иначе утре вечер ще го прочетете във вестниците.

Ноа много пъти беше провеждал подобни разговори с хора, с които току-що се беше запознал, затова знаеше какъв въпрос ще последва. Беше отговарял на този въпрос по време на десетки коктейли и на стотици срещи, затова думите му идваха от само себе си и той ги изговаряше без никаква тревога. Проблемът беше в това, че макар въпросът да звучеше по същия начин, Бевърли Емерсън вложи в него чувство, каквото никой не бе влагал до този момент.

— Понякога това не те ли тревожи, Ноа?

В думите й нямаше присмех или удивление, нито високомерна морална оценка. Не съдържаха дори намек за съвет как човек би могъл да превъзмогне угризенията на съвестта си, ако се занимава с такава противоречива материя. Вместо това във въпроса й се долавяше искрено съчувствие, като че ли отлично разбираше какво точна става в душата му. Ноа нямаше друг избор, освен да отговори напълно откровено:

— Имате предвид дали се тревожа, ако допусна грешката сериозно да се замисля върху въпроса? Да, тогава наистина се тревожа.

Колата беше спряла пред хотела и чакаше.

— Е, тук слизам — каза г-жа Емерсън.

Шофьорът отвори вратата, Бевърли прегърна дъщеря си, пожела й лека нощ, наведе се напред и потупа Ноа по коляното.

— Беше страхотно преживяване, приятелю. Надявам се да се видим отново съвсем скоро.

— Лека нощ — каза Ноа и вдигна бутилката си с безалкохолна напитка. — Нека си пожелаем следващата ни среща да бъде доста по-спокойна.

Моли проследи с поглед майка си, докато тя изчезна във фоайето на хотела. Колата потегли отново, шофьорът караше съвсем бавно, изчаквайки да му кажат накъде да кара. Изглежда, често е бил инструктиран, че в подобни случаи трябва да продължи да се движи до следващото нареждане.

— Много си мълчалива — обади се Ноа.

— Прав си.

Между двамата имаше една подвижна облегалка за ръце, която Моли отмести встрани.

— В колата има ли музика? — попита тя.

— Разбира се.

Ноа докосна сензорния екран близо до вратата и тъй като нямаше представа каква музика предпочита тя, избра нещо на случаен принцип.

— Днес е двайсет и осмият ми рожден ден — каза той. — Всъщност беше вчера.

— Честит рожден ден!

— Благодаря. Когато духнах свещичката върху сладкиша, си пожелах да прекараме вечерта заедно.

— Може би е трябвало да го уточниш малко повече — засмя се тя.

— Права си. Трябваше да си кажа, че не искам да сме заедно в затвора.

Започна някаква песен — само нежен чувствен глас и звукът на китара.

— Ноа?

— Да.

— Искам да ти се извиня.

— За какво?

— Струва ми се, че сгреших в преценката си за теб.

— Може да се окаже, че не си сгрешила.

В следващите няколко минути тя седеше вперила поглед навън. На бузата й, в резултат на сбиването в кръчмата, се беше появила синина, но това по никакъв начин не намаляваше очарованието на профила й.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Никъде. Искаш ли да те закарам вкъщи?

Тя поклати глава.

— Гладна съм.

— Не казвай нищо повече — нареди Ноа и се свърза с шофьора. — Еди, би ли ни закарал в „Ейми Рут“ на ъгъла на „Стотна“ и „Шестнайсета“ улица? И, моля те, обади им се, че идваме. Сигурно още не са отворили. Кажи на Робърт да ни приготви две порции „Ал Шарптън“ и да ни ги донесе в колата.

През стъклената преграда забеляза как шофьорът кимна и веднага набра номера.

— Какво е „Ал Шарптън“? — попита Моли.

— Пържено пиле и гофрети. Ти не си ли южнячка?

— Да — кимна тя, — но Югът е доста по-голям, отколкото вие нюйоркчаните си представяте. Никога не съм чувала за пиле с гофрети.

— Тогава се готви за приятна изненада.

Докато пътуваха към ресторанта, тя му разказа някои неща за живота си. Когато била малка, семейството й доста се е местило, защото баща й работил като техник за фирмата „Прат и Уитни“ в различни градове на страната. Накрая живеели близо до военновъздушната база „Арнолд“ в покрайнините на Манчестър, щата Тенеси. Баща й починал при злополука по време на тестове и те останали да живеят там. Майка й отново приела моминското си име и преди няколко години основала патриотичната група „Фаундърс Кийпърс“, към която и двете принадлежали в момента.

— Ти на колко години беше, когато баща ти почина? — попита Ноа.

— На девет.

Той въздъхна и поклати глава:

— Аз бях на десет, когато мама умря.

— Съжалявам.

— Хайде да сменим темата. Попитай, каквото ти дойде наум.

— Добре. Кой от хората, които си срещал лично, те е впечатлил най-много?

Ноа не се поколеба дори за миг:

— Бил Клинтън. Това беше лесно.

— Наистина?

— Като оставим политиката му настрана, никога не съм срещал човек с такава огромна харизма. По-рано тази вечер с теб си говорихме за лъжата — той е човек, който може да лъже едновременно за двайсет взаимно свързани неща, да импровизира в движение и да те накара да вярваш на всяка негова дума, въпреки че разполагаш с цял куп доказателства за противното. Жена му е може би още по-умна от него, но тя изобщо не умее да се измъква от неудобни ситуации, а Гор е направо безпомощен, ако му вземеш листчетата, от които чете. Но не и Клинтън. Той е като онези жонгльори в цирка, които въртят чинии на дълги прътове. Изглежда, сякаш постига всичко без никакво усилие. А мацките го гледат просто като хипнотизирани.

— На мен никога не ми се е струвал особено привлекателен.

— Съвсем различно е, когато е на живо до теб и когато го гледаш по телевизията. Я си представи, че седи на мястото, на което аз седя в момента. Сигурен съм, че няма да можеш да откъснеш очи от него. При това не е необходимо той да направи нещо специално. Можеш цял час да го слушаш как ти чете телефонния указател и да си представяш, че е произведение на Оскар Уайлд. Клинтън може да ти разказва приказка и когато стигне до момента, в който Рапунцел спуска дългата си коса от кулата, да осъзнаеш, че си се съблякла съвсем гола.

— Сигурно е вярно, щом така казваш.

— Освен това е един от най-безскрупулните типове, които някога са се раждали на тази земя и сигурно ще минат много години, преди да се появи някой друг, подобен на него — при тези думи той хвърли бегъл поглед през прозореца. — А ти?

— Ами…

— Кой е човекът, когото най-много уважаваш?

— Ами… — Моли се замисли за момент. — Сигурно е майка ми. Аз не се движа във висшите кръгове като теб, но изключително много уважавам честността и почтеността — тя отпи от бутилката с безалкохолно, облегна се назад и я остави на масичката. — Като стана дума за родители, баща ти е изключително интересна личност.

— Да, така е.

— Разкажи ми нещо повече за него.

— Чакай да си помисля откъде да започна… Малко хора знаят, че като студент е спечелил стипендията „Родос“. Следвал е антропология в Оксфорд, когато се е запознал с един човек на име Едуард Бернайс. Важно е да се отбележи, че Бернайс е бил племенник на Зигмунд Фройд и много се е възхищавал от него. Та, господин Бернайс се е нуждаел от млади, умни и талантливи хора като баща ми, които да дадат тласък на индустрията, която бил създал преди десетина години.

— Имаш предвид връзки с обществеността ли?

— Точно така. Бернайс влязъл в големия бизнес след като помогнал на президента Удроу Уилсън да убеди общественото мнение и да вкара САЩ в Първата световна война. Първият голям проект, в който баща ми е участвал, е била огромна пропагандна кампания за Хауърд Хънт и ЦРУ, както и за „Юнайтед Фрут Къмпъни“, които действали заедно, за да свалят от власт президента на Гватемала през 1954 година.

— Не може да е вярно!

— Вярно е. Останалото е история в буквалния смисъл на думата.

Тя се намръщи:

— В моите представи военният преврат е свързан с войски и танкове по улиците, а не с някакви си брошури и постери.

— Не, не. В политиката и войната нещата не са толкова прости. Всичко винаги се е свеждало до социалната психология. Помисли си само за ролята, която пиарът изигра през 2003 година, за да накара американския народ да подкрепи войната в Ирак. Тогава „Рендон Груп“ във Вашингтон свърши тази работа, а не нашата компания, но всички ние работим по един и същи начин. Не заемаме ничия страна, освен ако не ни плащат за това. Ако някой дойде при нас и ни каже, че иска да му осигурим подкрепа на общественото мнение, за да започне война, ние не си задаваме въпроса дали е прав, или не, също както онези, които рекламират „Макдоналдс“ не си задават въпроса дали клиентът им наистина е по-добър от „Бъргър Кинг“. Само че в нашия случай не става въпрос само за думи и картинки, това би направило нещата далеч по-лесни. „Връзки с обществеността“ на практика означава научно изграждане на консенсус.

— Не те разбирам.

— Да вземем например изкуствено създадения преврат в Гватемала. Ние намерихме начин да свалим от власт един демократично избран президент, който беше популярен сред народа си, но възнамеряваше да отнеме земята от „Юнайтед Фрут“ и да я върне на хората. Затова първо трябваше да демонизираме образа му и след това да го свалим от власт. Ако една нощ просто бяхме изкарали войските на улицата, народът щеше да се противопостави и да въстане, а ние не искахме това. Хората трябва да бъдат спокойни, затова първо обработваме съзнанието им. Да вземем за пример нашата собствена страна. В Америка осемдесет милиона граждани притежават оръжие и никога не можеш да спечелиш, ако открито им се противопоставиш. Не можеш да отнемеш свободата на един буден, просветен народ, той сам трябва да се откаже от нея. Така че войската идва последна и ако специалистите по връзки с обществеността са си свършили добре работата, в обществото не настъпват почти никакви трусове. Докато дойде време танковете да излязат на улиците, хората вече са готови да ги посрещнат с цветя. Знаеш какво се казва за „ума и сърцето“^[1]. Хората с готовност се оставят да бъдат обискирани, отказват се от всичките си граждански права и въобще не се сещат за изчезналите си съседи. Знаеш ли, че една от настолните книги на Йозеф Гьобелс е била книгата на Едуард Бернайс и едва ли е необходимо да ти обяснявам колко умело нацистите са използвали пропагандата. Сега разбирам, че това е отвратителен пример за подкрепа на пиара.

— Радвам се да чуя това.

— … но още от самото начало хората от този бизнес, както и приятелите им от управляващите кръгове, са гледали на себе си като на новите създатели на обществото. Наистина, гледали са на себе си като на пастири, а простият народ за тях е бил безпомощно стадо. Според Бернайс елитът на обществото е бил длъжен да използва всички средства и да манипулира обикновените хора така, че да вземат правилното решение, което те ни биха могли да направят без чужда помощ. Според него страната ни, както и целият свят, трябва да се превърнат в една огромна, щедра държава — майка, при която всички решения, засягащи нещастния сив живот на масите, им се подават наготово. На хората трябва да им се каже как да гласуват, какво да ядат, какво да обичат и мразят, какво да си мислят и кога да си го мислят. И, Бог да ни е на помощ, баща ми е взел уроците му присърце и ги е доразвил. Върши работата си по-добре от всеки друг, занимаващ се с този бизнес.

В този момент Ноа усети, че говори от доста дълго време, и забеляза, че Моли го гледа мрачно и отчаяно. Приличаше на хлапе, което току-що е разбрало какво се случва с малките кученца, които никой не иска да прибере у дома си.

— Май всичките тези приказки ти развалиха настроението? — попита той.

— Така е.

— Добре. Повече никакви сериозни разговори.

Колата спря пред ресторанта, прозорецът се отвори и един широко усмихнат мъж с бяла престилка се приближи, носейки табла, от която се издигаше пара.

— Добро утро, господин Гарднър.

— Добро утро, Робърт. Извинявай, ако съм те вдигнал от леглото.

— Няма нищо, с удоволствие ще включа ранното ставане в сметката ви.

— Знам, че ще го направиш. Робърт, да ти представя Моли. За първи път излизаме заедно и затова исках да я впечатля.

Готвачът им подаде покритите съдове, гарафата и увитите в салфетки прибори.

— Е, Моли, ако не друго, приятелят ти поне проявява отличен вкус.

Двамата се хранеха и почти не разговаряха, докато колата се движеше първо на юг, а след това отново на изток. Пилето и гофретите бяха наистина впечатляващи и Моли похапна добре.

— Разкажи ми нещо за майка си — помоли тя.

— Срещнали са се с баща ми през 1978 година и, честно казано, никога не съм виждал хора, които да са толкова различни един от друг. А, сетих се нещо интересно, майка ми се появява в документалния филм за фестивала „Удсток“.

— В коя част?

Той махна с ръка:

— Не знам точно. Не мога да се накарам да го изгледам внимателно. Там тя се натиска с някакъв тип с дълга коса и ми се струва, че в един момент се разголва пред камерата.

— Струва ти се? Аз отлично бих си спомнила, ако има такова нещо.

— Виж, очевидно съзнанието ми го блокира. Все пак става въпрос за майка ми, нали така? Както и да е, години по-късно, в края на седемдесетте, тя все още имала каузи, за които се е борила, но като че ли най-вече се е наслаждавала на живота. Разбираш какво искам да ти кажа, нали? Не е имала големи амбиции. Живеела в малко апартаментче на север от Ню Йорк, а едно лято работила като сервитьорка в близкия курорт. Баща ми, или по-точно мъжът, който щял да ми стане баща, притежавал огромно имение на брега на езерото, близо до курорта. Между другото имението все още е негово. Една вечер я видял в ресторанта, поканил я да излязат и така станали нещата. Била шеметна любовна история. И така тя станала четвъртата или петата му съпруга, не съм много сигурен. Но след смъртта й той никога повече не се ожени.

— Значи всички сте живеели там заедно?

— О, не, за бога! Тя не искаше да се премести да живее в Ню Йорк, а той, разбира се, не можеше да остане в малкото градче, така че почти не се виждахме, освен по празниците. Не бяхме обикновено традиционно семейство, по дяволите. До шестата си година аз дори си мислех, че ми е дядо. Той е много по-възрастен от нея — замълча за малко, бяха му необходими доста усилия, за да се откъсне от спомените си. — Както и да е, тя почина от рак на белия дроб и тъй като баща ми не знаеше какво да прави с мен, ме взе при себе си.

В продължение на няколко минути в колата цареше пълна тишина.

— Хей — тя лекичко го тупна по рамото и го погледна право в очите, — имаш ли нещо против да седна до теб?

— Не, заповядай.

Макар и широки, седалките бяха за един човек, но тя премести чиниите и без всякакво притеснение се настани в скута му. Прегърна го с едната си ръка, постави другата на гърдите му и положи глава на рамото му.

— Мисля, че ще ми хареса да стоя така.

— Това изненадва ли те?

— Май да.

Той внимателно я обгърна с ръце, страхувайки се да не развали магията на момента, но това не се случи. Тя докосна ръката му и се притисна по-близо до него.

— Мисля, че и на мен ми харесва да си стоим така — каза той. — Но да те предупредя отсега, ако сваля всички защитни маски и ти ме нараниш, нали видя какво се случи с онези мутри тази вечер?

— Тогава ще ме цапнеш с всичка сила, така ли? — засмя се тя.

— Не се съмнявай.

Колата продължаваше да се движи. Разговорът вървеше лесно, обсъждаха различни неща, често сменяха темите. Когато стигнаха до „Деветдесета“ улица, шофьорът сви и след като набързо успя да убеди конния полицай да ги пусне, навлезе в „Сентръл Парк“. Беше абсолютно забранено моторни превозни средства да се движат в парка по това време на деня, но на такава кола трудно можеше да се откаже особено когато не знаеш кой пътува на задната седалка. Движеха се съвсем бавно, не само за да не пречат на хората, излезли да потичат и да разходят кучетата си. Никога изгревът на слънцето и паркът не бяха изглеждали толкова прекрасни и те не бързаха да си тръгнат.

— Ноа?

— Да.

Тя се протегна сънливо и се притисна още по-силно към него. След това въздъхна и го погледна право в очите:

— Ще ме заведеш ли вкъщи?

— Разбира се. Къде каза, че живееш, някъде към „Томпкинс скуеър парк“ ли?

— Не, искам да ме заведеш в твоята къща.

— Така ли? — Ноа примигна учудено. — Добре.

— След всичко, което се случи тази нощ, никак не ми се иска да остана сама.

— Разбирам те.

— Не ме разбирай погрешно, в предложението ми няма никакъв сексуален намек.

— Не е необходимо дори да го споменаваш. Такова нещо изобщо не ми мина през ума.

— Наистина ли?

— Не, всъщност, не е истина, но всичко е наред. Добре, ела да преспиш у дома без всякакви сексуални намеци. Имам стая за гости.

Ноа се свърза с шофьора и му нареди да ги закара в дома му.

— Чувствам се малко неудобно да ти го кажа — продължи Моли, — но просто трябва да знаеш, че не преспивам с човек, с когото току-що съм се запознала.

— Не преспиваш в сексуалния смисъл на думата ли?

— Точно така. Просто исках да бъда честна с теб. Това не е в характера ми.

— Разбрах.

— Не че никога не съм го правила. Или че не ми се иска да го направя — тя оправи обърнатата яка на ризата му и сложи глава на гърдите му. — Просто в живота си съм допускала грешки и съм твърдо решена да не ги повтарям отново.

— Стига, достатъчно говорихме по въпроса. Нямаш представа какво пропускаш, но щом така искаш — добре.