Глен Бек
Залезът на демокрацията (14)

Глава 12

Изминаха няколко безкрайни секунди, в които Ноа се надяваше, че Дани Бейли няма да обърне внимание на думите му, но тази вечер всичко вървеше наопаки. Ноа хвърли предпазлив поглед нагоре и видя, че мъжът на сцената е съсредоточил цялото си внимание върху него.

— Я да видим — Бейли отиде до края на сцената и застана лице в лице с Ноа. — Изглежда, сред нас има младеж, представител на Айви лигата^[1].

Ноа седеше, вперил поглед в чашата си с бира, но Бейли очевидно нямаше намерение да остави нещата така.

— Качи се тук, Харвард, не ни карай да те чакаме. Ако имаш да казваш нещо, кажи го с прости думи, така че и ние глупаците да те разберем. Щом си такъв куражлия, говори високо и нека всички те чуят. Много се съмнявам, че си запознат с Конституцията и делото на създателите на държавата ни, но може би ще ни просветиш с расистките и комунистически мъдрости на някой истински герой… като Че Гевара например.

— Не, благодаря — отвърна Ноа и вдигна поглед.

— Не мога да приема отказа ти — заяви Бей ли и се обърна към тълпата. — И вие не можете, нали така?

Залата се изпълни с яростни ръкопляскания, дюдюкания и подвиквания. Най-накрая Ноа не издържа.

— Добре — каза твърдо той.

Допи остатъка от бирата си, изправи се и остави тълпата да го избута на сцената под светлината на прожекторите. Дани Бейли се отдръпна и направи жест, сякаш му казваше „добре дошъл“.

— Искам да започна с това — заговори Ноа, като се стремеше да модулира гласа си да звучи по-добре, — че поради професията си имам уникалната възможност да знам, че всичко казано до тук тази вечер е абсолютно вярно.

При тези думи, точно както предполагаше, тълпата утихна.

— Чакайте да си помисля дали мога да се съглася с някои от тезите, изказани от предишните оратори. Федералният Резерв изобщо не е федерален. Напълно прави сте, че по същество това е частна банка, картел, който ви отпуска кредити от вашите собствени пари, при това при висока лихва. С неговото създаване започна краят на системата на свободния пазар. Вярно е, че в основата на създаването на Съединените американски щати стои свободата на индивида, но след като в продължение на сто години сте позволявали на малоумници да ви управляват, сега държавата се крепи на огромния си дълг. Днес инвестиционната банка „Голдман Сакс“ е моторът на обществото, а американският народ е само изпълнител, в случай че не сте го забелязали. Комисията на Тристате наистина съществува. Също както и Съветът по международни отношения, групата „Билдербърг“, Тристранната комисия и Римският Клуб. Всички те са глобалисти, притежават богатство и власт, каквито не можете да си представите. Между тях има истински хищници, абсолютно безскрупулни хора, и точно както казахте, те наистина управляват света. Въпреки това тези общества далеч не са тайни. Няма никакви скрити конспирации — те вършат делата си пред очите на всички. При моята професия всички тайни излизат наяве, защото клиентите ни трябва да ни ги разкажат, за да можем ние да ги прикрием. И тук следва нещо наистина интересно. Знаете ли защо не се страхувам да споделя всичко това с вас? Защото нашите клиенти вече не се страхуват от американския народ и особено от хора като вас. Трябва само да ви оставят да продължите да се заяждате един с друг, да спорите върху противоречаща си информация, да се тормозите от мисълта за разни конспирации, да седите като хипнотизирани пред телевизорите и компютрите си или да организирате такива събирания, на които си въобразявате, че се борите против нещо. По този начин никога и с нищо няма да ги застрашите. Наистина в момента се създава Нов световен ред, но той въобще не е нов. Създаването му е започнало преди много, много години. Има хиляди теории на конспирацията, които да отвличат вниманието ви, но истината в основата на всички тях е една-единствена. Джордж Карлин го формулира много по-добре от мен: „Там горе, на самия връх, е големият клуб, към който никога няма да принадлежите. Цялата власт е в техните ръце, а не във вашите.“

— По дяволите, точно така е! — изкрещя един мъж от тълпата.

— Добре, добре, чудесно разбирам какво имате предвид. Можете да имате шанс, ако съберете достатъчно гласоподаватели, които да променят нещата. Но противниците ви лесно ще се справят с това. И сега ще ви покажа как.

Ноа посочи с ръка един едър мъж близо до бара.

— Можете ли да прочетете надписа върху фланелката на онзи човек? Вероятно тази фланелка е била ушита в Бангладеш от някое десетгодишно момиченце, което работи по шестнайсет часа на ден. Хей, пич, обърни се да видим надписа, нали се гордееш с него? „Роден в Съединените еврейски щати“. Ако това не е истински агент-провокатор, то враговете ви веднага трябва да го наемат. Заради такива като него не се страхувам да ви кажа неща, които би трябвало да запазя в тайна. Кой би повярвал и на една ваша дума, ако сред редиците ви има хора като него? При всяко ваше събиране, ако имате късмет пресата изобщо да ви удостои с внимание, снимките на такива като него ще бъдат отпечатани на първа страница. И ако се интересувате защо не можете да имате допирни точки с останалите деветдесет и седем процента от американските граждани, то е защото позволявате да ви идентифицират с хора като него. Поставянето на етикети също върши чудесна работа — продължи Ноа, като сочеше различни хора от множеството. — Тук има един, който не вярва, че Обама е роден в Щатите; двама представители на движението „Истината за 11 септември“; двама привърженици на конгресмена Рон Пол; един крайнодесен екстремист; един умерен консерватор; един бял расист; един защитник на легализирането на марихуаната; трима поддръжници на „Ти Парти“, а оня мъж там е черешката на сладоледа — той отрича съществуването на Холокоста. Изключително лесно е всички да бъдете представени в такава светлина, че нито един човек с капка здрав разум да не иска да има нищо общо с вас. А и за какво ли би му притрябвало? В новините вие всички ще сте представени като видиотени, невежи, параноични, неграмотни, зли расисти, които вярват във всякакви конспиративни теории за контрол върху съзнанието. Ето по този начин не ви оставят да съсредоточите вниманието си върху наистина важните проблеми. А промените в обществото, които вие толкова искате да разобличите, се извършват буквално под носа ви. Можете да си стоите тук и да си приказвате колкото си искате, но с това няма да промените абсолютно нищо. Никой във Вашингтон не ви уважава. Напротив, присмиват ви се. Твърдите, че искате революция? И вярвате в Конституцията, която жената размахваше преди малко? Тя ви дава правото да изразите бунта си при всички следващи избори. Осъзнавате ли, че само след няколко седмици всички места в Камарата на представителите ще бъдат свободни и могат да бъдат заети от всеки, който може да се пребори за тях? Както и за мястото на президента. И на една трета от Сената. За да влезете в Конгреса, са ви необходими около петнайсет процента от гласовете. Лесно можете да обърнете палачинката и да оставите настоящите управници без работа. Но това няма да се случи и знаете ли защо? Ще ви кажа. Ще изберете нов президент, но корупцията само ще се увеличи. Над деветдесет процента от членовете на Конгреса, а това са хора, които лобистите буквално държат в джобовете си, ще бъдат преизбрани.

Тълпата го слушаше с напрегнато внимание, очевидно още не бяха наясно дали появата на Ноа не е част от шоуто.

— Това е, което имам да ви кажа — завърши той. — Ако някой иска да се бие с мен, да знае, че излизам навън, за да чакам колата си. Честно казано едно сбиване би било чудесен завършек на днешното събиране.

Хората започваха неуверено да ръкопляскат и да коментират помежду си, докато Ноа слезе от сцената, грабна мокрите си дрехи, остави няколко банкноти на масата и се отправи към вратата. Чу зад гърба си гласа на Дани Бейли, който отново бе взел микрофона и се опитваше да привлече вниманието на тълпата, за да продължи речта си от там, откъдето беше спрял.

Ноа почти беше стигнал до вратата, когато усети една ръка върху рамото си. Обърна се и видя пред себе си жената, която бе държала реч по-рано вечерта — майката на Моли.

— Чудесна реч изнесе, особено като се има предвид, че не се беше подготвил предварително — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Ноа. — Идва ми отвътре. Вижте, не исках да ви засегна по никакъв начин.

— Няма нужда да се извиняваш — тя го гледаше мило, а в интелигентния й поглед се долавяше същият загадъчен блясък, който така безнадеждно го беше привлякъл към дъщеря й. — Според мен между нас има повече общи неща, отколкото предполагаш.

Зад тях Дани Бейли говореше разпалено, перифразирайки една от известните речи на първия губернатор на свободна Вирджиния, Патрик Хенри. По всичко личеше, че аудиторията се беше възстановила от отрезвяващата реч на Ноа и отново бе започнала да изпада в екстаз. Може би причината бе в напредналия час и агресията, вследствие на изпития алкохол и натрупаната омраза, но нещата в залата започваха да загрубяват.

Ноа потърси Моли с поглед, но не успя да я открие сред гъстата тълпа. Двама яки мъже бяха застанали пред вратата и цялото им поведение подсказваше, че пътят навън е затворен.

— Виждали ли сте дъщеря си?

— Да, преди няколко минути.

— Мисля, че трябва да се измъкваме от тук — заяви Ноа и подхвана жената за лакътя. — Веднага.

В дъното на залата светеше табела с надпис „авариен изход“ и въпреки че вероятно можеше да се излезе и от друго място, Ноа реши, че това е най-подходящото.

Придвижваха се бавно. Гласът на Бейли продължаваше да гърми, тълпата крещеше, но в главата на Ноа имаше само една мисъл — да се махаме от тук, преди да се е случило нещо лошо, защото това неминуемо щеше да стане.

— Хайде да не се залъгваме вече — продължаваше Бейли. — Направихме всичко възможно, за да предотвратим наближаващата буря. Никой обаче не чу гласа ни. Времето на надежди за промяна и молитви за мир отмина. Ако правителството не отговори на исканията ни и не направи онова, което е редно, ако продължи да нарушава клетвата си да защитава Конституцията, не ни остава нищо друго, освен да се вдигнем на оръжие и Господ да ни е на помощ! Питам ви: Ако не сега, то кога? Кога ще станем по-силни? Следващата седмица? Догодина? Ще бъдем ли по-силни, когато ни отнемат оръжието и на всеки ъгъл застанат ченгетата и наемните главорези на правителството, за да ни принудят да спазваме полицейския час? Не! Ако войната е неизбежна, то нека ние определим правилата, по които ще се води.

Ноа почти беше стигнал до вратата, но изведнъж спря, все още не бе успял да зърне Моли. Докато си пробиваха път през тълпата, беше пуснал ръката на майка й и тя бе изчезнала.

— Вече не можем да говорим за мир! — крещеше Бейли от сцената. — Харесва ли ви, или не, войната започна!

Ако определим събитията от следващите секунди като мъгляви, ще излезе, че всичко, което стана по-късно, беше объркано и неясно, а това съвсем не бе така. Всичко се случи като на забавен каданс, като в онези изящни снимки, в които капката мляко попада в купичката с овесени ядки или изстреляният куршум едва лизва ръба на картата за игра. Ноа видя всичко съвсем ясно, но изобщо не успя да реагира.

В ръката на човека до него, когото Моли по-рано тази вечер беше описала като нов член на организацията й, се появи стоманено сив пистолет, който веднага беше насочен към сцената. Нещо проблесна и последва гръм като от фойерверк или от спукана книжна кесия, после още един и още един и тълпата се разбяга встрани от стрелеца. Последваха писъци и паника, и искри от счупения прожектор над сцената. Задната врата се отвори широко и през нея нахлуха облечени в черно полицаи. Разнесе се остра миризма на лютив сос и препарат срещу насекоми, а в другия край на залата настъпи хаос, докато още един взвод за борба с масовите безредици нахълта в кръчмата.

Ноа беше притиснат от тълпата, която се мъчеше да излезе, и след малко бе избутан в центъра на залата. И тогава на около пет метра пред себе си видя Моли — един огромен мъж в черни дрехи я беше повалил на пода, държеше я за косата, а с другата си ръка болезнено бе извил ръката й зад гърба. Ноа чу приглушен вик, последван от звука на електрошоковата палка. Извърна се и видя едрия мъж, с когото се беше запознал по-рано, Холис, да се гърчи безпомощно на пода, а палката все още беше допряна до гърдите му.

Друг мъж в черно, чието лице не се виждаше зад затъмнения визьор на каската, вдигна огромната си палка, готов да я стовари върху главата на беззащитния мъж на пода.

В тази странна и бавна поредица от ярки картини се промъкна една мисъл, която му бе хрумнала по-рано през деня. През по-голямата част от времето изобщо не се променяме и после, когато настъпи повратен момент, израстваме изведнъж. Следващите събития щяха да се превърнат или в един от тези ужасни повратни моменти, или щяха да бъдат последната му, но най-голяма грешка, допусната през тази злощастна нощ. Нямаше никакво значение какво точно щеше да се случи, жребият бе хвърлен. Само защото през целия ден се бе носил в неясната сива зона между доброто и злото не означаваше, че не може да ги различи едно от друго.

Времето възвърна обичайния си ритъм и Ноа усети прилив на енергия. Докато мъжът в черно стоварваше палката си върху главата на нещастника, Ноа се протегна и сграбчи китката му с неочаквана сила, придобита от многото упорити тренировки под надзора на личния му треньор в „Медисън скуеър клъб“. Вярно е, че никога не знаеш кога коремните преси могат да се окажат изключително полезно занимание.

Не последва никаква борба. Мъжът срещу него впи поглед право в очите му. Може би той самият изживяваше някакъв повратен момент. Първо го изгледа с изненада, след това с недоумение и накрая, въпреки набора от оръжия, висящи на колана му, и подкрепата на трима колеги, притекли му се на помощ, със страх.

Мигът е само миг, отлита незабавно. Ноа усети първия жесток удар отзад в главата си, вероятно последва и втори. След това настъпи непрогледен мрак.