Глен Бек
Залезът на демокрацията (12)

Глава 10

Музиката от джубокса внезапно спря и на сцената излезе една жена. Беше около петдесет и петгодишна, имаше приятното излъчване на човек, на когото можеш да се довериш. Личеше си, че на младини е била много привлекателна, а и днес още беше красива, макар че вече бе зряла и улегнала жена. Изчака, докато шумът напълно утихна, и се приближи до микрофона:

— Като ви гледам всички, събрани тук, си спомням какво Джеймс Мадисън^[1] е казал за страната ни: „Щастливият съюз между отделните щати е чудо; Конституцията им е нещо невиждано; Примерът им е надежда за свобода по целия свят“.

Последваха бурни продължителни ръкопляскания. Тя направи жест към залата да замълчи и продължи:

— Приятели, в продължение на много години Съединените щати са били пример за подражание и аз ви обещавам, че те отново ще станат такъв. Но днес над нас е надвиснала заплаха за бъдещето ни, каквато не ни е грозила от дните на Революцията. Има стотици конспиративни теории, които се опитват да обяснят какво се случва със страната ни през последния век. Тази вечер виждам между нас представители на много от тези теории. Те изразиха мненията си в речи, в разговори, както и чрез лозунгите, закачени по стените. Всички ние се опитваме да си обясним едни и същи ужасяващи факти. Аз обаче се страхувам, че понякога обръщаме внимание само на симптомите, а не на болестта. Казано с прости думи, тази болест се нарича корупция. Корупцията е вирус, който винаги се носи около властта и се разпространява сред тези, чиято имунна система е отслабена от алчност и болни амбиции. Така е било откакто свят светува, затова системата ни на управление е изградена върху разделението на трите власти, като всяка е ограничена в своето поле на действие и се ръководи от принципите на здравия разум. Още от създаването на държавата ни в Конституцията е залегнала тази нова форма на управление, за да ни предпазва от болестта, която е погубвала свободата от зората на цивилизацията, от неизбежния възход на тиранията, породена от алчността и лакомията на управляващата класа. Врагът, пред който сме изправени сега, е същият враг, който винаги се е стремял да пороби свободните хора. Тази заплаха не е нова за нас. Човешката история представлява хроника на борбата на масите срещу потисничеството на малцинството. Това малцинство е винаги сред нас, то съществува във всяко поколение, изчаква удобен момент, за да излезе на преден план и да окупира властта. Томас Соуел^[2] съвсем ясно изрази същността на борбата ни: „Основният въпрос не е кое е най-доброто, а кой ще определи кое е то.“ Не е необходимо да си изграждате конспиративна теория, за да си обясните ставащото днес около нас. Управляващата класа съвсем ясно и категорично е написала и публикувала плановете и историята си.

При тези думи тя взе в ръка голяма книга с твърди корици:

— Заглавието на този труд е „Трагедия и Надежда“. В неговите почти хиляда и четиристотин страници е разказана историята и са определени крайните цели на врага ни. Знаем, че тази книга казва истината, защото не е художествена измислица, сътворена от някой от нас. В тази книга фактите са изложени спокойно и разумно от учен и историк, който е вътре в нещата, който изцяло подкрепя целите на управляващия елит и е ментор на някои от президентите. Между другото името му е Карол Куигли.

Един мъж зад нея взе голямата книга от ръката й и й подаде една стара, тънка книжка, която тя показа на всички.

— Ако онова беше историята им, то това е ранен пример за плановете им на действие. „Обещание за американски начин на живот“ от Хърбърт Кроли^[3] е била издадена за пръв път през 1909 година, преди началото на големия упадък. Авторът й е привърженик на така наречения „Нов национализъм“. Огромно правителство, много министерства, мащабни програми, държава — майка с право на конфискация и правораздаване, контролиращо всички аспекти на живота ни. Той е бил убеден, че в новата Индустриална епоха хората просто не могат да се самоуправляват така, както добронамерените, но заблудени основатели на държавата ни са предвидили в Конституцията. В края на живота си, когато вижда до какво води процесът, чието начало е поставил, Кроли се отрича от произведението на живота си. Но трудовете му продължават да живеят и да оказват влияние върху всички фундаментални промени. Тези промени са предизвикани от така нареченото „Прогресивно движение“ през първата половина на двайсети век, като се започне от създаването на Федералния резерв и данъка върху общия доход и се стигне до спиралата на нарастващия дълг и пълната зависимост, чието начало е поставено от Новия курс на Рузвелт.

Тя остави книгата на масата и заговори съвсем бавно и ясно:

— Но Хърбърт Кроли не е бил лош човек.

Тълпата посрещна това изявление с мълчание. Жената също замълча за миг.

— Той е искал по-добър живот за хората в тази държава — продължи тя. — Изложил е идеите си как да се постигне това и е имал пълното право да го направи. Днес в Америка има множество мнения, движения и програми, които радикално се различават от нашите. Дори и ние, които сме се събрали тук, имаме различия помежду си и това е съвсем нормално. Лошото идва тогава, когато корумпираният елит започне да си присвоява добрите намерения и да ги изопачава в своя полза, когато тези, които ние сме избрали с гласа си, започнат да работят не за наше добро, а за собствената си изгода. Това се случва и днес. Управляват ни хора, които в името на собствената си изгода са готови да заменят равенството пред закона с правораздаване според социалния статус, да изтъргуват свободата на индивида за всемогъщо, всезнаещо централизирано правителство, да отхвърлят великата съзидателна инициатива на американския гражданин, на която се крепи нацията ни, в полза на общество от две класи, при което елитът управлява, а всичко останало се е превърнало в безформена, подчинена, задлъжняла сива маса. Всичко това е резултат на корупцията, която оставихме да се вихри прекалено дълго време.

Ноа откъсна поглед от жената и огледа тълпата с преценяващ поглед. В крайна сметка старите навици умират трудно. Всички слушаха внимателно, но тук-там се виждаха някои изключения. Петнайсетина мъже и жени, застанали на различни места в кръчмата, едва забележимо се различаваха от останалите. Не толкова облеклото им, колкото поведението им изглеждаше не на място. Като че ли се интересуваха повече един от друг, отколкото от това, което ставаше на сцената. И поне половината от тях държаха в ръце малки дигитални видеокамери.

— Хей — прошепна Ноа и чукна лекичко с пръст по масата.

Моли изшътка, без да отделя вниманието си от жената на сцената. Ноа още веднъж тревожно огледа кръчмата, след това и той се заслуша:

— Във Вашингтон има трийсет и пет хиляди регистрирани лобисти — продължи жената, а около нея се чуха подсвирквания и подвиквания. — Това означава, че на един член на Конгреса се падат по около седемдесет лобисти. Миналата година всички те заедно са похарчили три и половина милиарда долара — това е над шест и половина милиона на конгресмен. С тези пари са купили влияние, но не за да направят нещо във ваша полза, а за да защитят интересите на клиентите си. Могъщи корпорации, международни банки, акулите от Уол Стрийт, чужди правителства, медийни гиганти, самопровъзгласилата се управляваща класа — са всички онези, за които лобират и пишат законопроектите. Избраните от вас конгресмени са подставените лица на покварената законодателна система, затова гласуват законите така, както работодателите са им наредили. Вярно е, че не всички са такива. Все още има честни мъже и жени във Вашингтон, но повечето отдавна са преминали от другата страна. В замяна на това, че са престъпили клетвите си, им се обещават богатство и слава, и нов мандат, ако играят по правилата. Всички те много добре знаят, че ако не го направят, ще се простят завинаги с кариерата си „в служба на обществото“. Страната ни е създадена като парламентарна република, но чувствате ли се представени в Парламента?

Някой от тълпата извика гръмогласно „Не!“ и от всички ъгли на залата започнаха да се чуват викове и скандирания. Шумотевицата продължи известно време, след това жената направи знак за тишина. В ръката си държеше някаква тънка книжка:

— Това е Конституцията на Съединените американски щати. В днешния си вид представлява петнайсет печатни страници. Когато праотците ни са я изписали на ръка, се е побрала едва в четири пергамента. Ето я. Върховният закон на страната ни, рамката, която очертава цялата система на управление. И знаете ли защо е толкова малка? Защото според нея и правителството е трябвало да бъде малко. Необходимо ли е страната ни да има федерално правителство? Да. Трябва ли да съществува като същност и символ на единството ни, като компас, който да насочва нацията ни? Да. Но Конституцията нарочно е била създадена малка. Защо ли? Защото ние, вие и аз сме истинските управници на страната ни. Това е забравената истина, която струи от тези няколко страници. Създателите на държавата ни са знаели, че правителствата стават корумпирани. Затова Томас Джеферсън^[4] ни казва, че съпротивата срещу тираните е подчинение пред Бога. Знаели са, че злото, също като земното притегляне, е сила, която съществува в природата. Корупцията неизбежно избуява. Също като плевелите в градината — първо се появяват, после започват да се разпространяват, разрастват се и обхващат всичко. Внимавайте, казаха дедите ни, дръжте правителството под контрол или това царство на свободата и неограничените възможности ще изчезне в рамките само на едно поколение. И, приятели мои, ние доста дълго време бяхме занемарили тази своя отговорност. Забравихме дълга си да бдим денонощно и докато ние спяхме, нова могъща корумпирана система беше създадена, за да измести, в първия удобен момент, основополагащите принципи на държавата ни. И сега, като се огледаме, виждаме, че почти са успели да откраднат бъдещето ни. Встъпвайки в длъжност, хората, които ние сме избрали, полагат клетва, в която обещават да спазват и защитават Конституцията на Съединените американски щати. Те дори не си правят труда да почерпят от мъдростта на закона, който са се заклели да спазват. Забравят клетвата си веднага щом се закълнат и никога повече не се сещат за Конституцията на Съединените щати.

Тя остави малката книжка на съседната маса и взе в ръце голям тъмносин том с размера на телефонен указател:

— Конституцията е толкова малка, че можете да я носите в джоба на ризата си и аз най-искрено ви съветвам да се снабдите с един екземпляр, ако все още нямате. А това — продължи тя и вдигна в ръце огромната книга, — това тук е един от томовете по данъчно право.

Жената пусна книгата и тя шумно се стовари на сцената пред краката й.

— Хиляда и четиристотин страници и това е само един от томовете, с останалите можете да напълните цяла библиотека. Шейсет и седем хиляди страници, пълни с правила, глоби и престъпления, които всички вие сте извършили, освен ако не успеете да докажете, че сте невинни. Никой не признава законните ви права, когато данъчните от Националната агенция по приходите нахлуят в дома ви. И знаете ли защо този сборник със закони е толкова голям и става все по-голям всяка година? НАП е свързана със законите за здравното осигуряване по същата причина, поради която навремето Финансовото министерство е отговаряло за изпълнението на закона за Сухия режим. Защото правото да събираш данъци ти дава власт да унищожаваш. Това не е мое лично мнение, това е становището на Върховния съд на Съединените американски щати! Не ни е необходим съдия, за да ни каже това, което всеки, който се е опитал да попълни данъчна декларация, знае. Данъчните закони са написани така, че обикновените хора да не могат да ги прочетат и разберат. Те са създадени, за да служат за чадър на тези, които ние сме упълномощили с власт, и като оръжие срещу онези от нас, които се осмелят да вдигнат глас и да се противопоставят. Законите не се отнасят до тях, те са за нас, обикновените хора. Точно сега, в този момент, сто хиляди федерални служители дължат данък за отминали години и размерът на задълженията им е почти един милиард долара и между другото финансовият министър е един от тях.

При тези думи тълпата започна да свирка и да вика и за известно време цареше истински хаос. Когато най-накрая всички се умълчаха, жената заговори отново, но този път тонът й беше много по-мек:

— Ние, които сме се събрали тук тази вечер, не се борим само срещу данъците, неконтролираните разходи и огромния дълг. Ние се борим за нещо много по-голямо — за равенство пред закона. Борим се за това да се сложи край на специалните права и привилегии за тези, които имат свои хора по върховете на властта. Защо човекът, който стои начело на НАП, или конгресменът, измислил данъчните закони, както и главният изпълнителен директор, който има приятели в Белия дом, да може да мине гратис, а ние с вас да плащаме последствията от избора, който сме направили? Някога Джон Адамс^[5] беше казал, че ние имаме „правителство от закони, а не от хора“. Попитайте се дали това все още е валидно и днес. Доходът ви, името ви и връзките ви са по-важни откогато и да било. Те могат както да допринесат за възхода ви, така и да ви сринат със земята. Как е възможно това явление да съществува в общество, в което всички хора са родени равни? Отговорът е, че не може. И поради тази причина ние с вас сме се събрали тук. И затова нито един честен човек не би могъл да отхвърли искането ни за равенство пред закона. Откъде знам всичко това ли? Знам го, защото това е посланието, оставено ни от доктор Мартин Лутър Кинг.

Ноа усети, че през последните минути атмосферата в бара се бе променила. Беше настъпила абсолютна тишина, жената изцяло владееше аудиторията си.

— Важно е да помним примерите от нашата история. Те показват, че всички, които са се опитвали да постигнат целите си с насилие, са били обречени на неуспех. Но доктор Кинг не беше като тях. Той казваше на хората да паднат на колене, да се въздържат от насилие както в думите, така и в делата си, да се държат един за друг и да се борят непреклонно за каузата си. Доктор Кинг беше разбрал това, което всички ние тук трябва да проумеем — борците срещу неправдата трябва да са готови, ако е необходимо, да понесат страдание, но никога да не го предизвикват.

Всичко в бара беше замряло. Дори келнерките и барманите бяха спрели работата си и бяха съсредоточили вниманието си върху думите, които долитаха от сцената:

— В една от речите си доктор Кинг казва: „… нито една лъжа не може да продължи вечно“. Той знаеше, че когато американският народ разбере до каква степен е бил лъган и мамен, ще застане на страната на справедливостта. Днес сме изправени пред същото предизвикателство и ако сме достатъчно търпеливи, ще дочакаме същите резултати. Американците са хора с развито чувство за справедливост. Те могат да различат расизма от политическото заиграване с расовата принадлежност, насилието — от обвинението в насилие, омразата — от патриотизма. Дайте им толкова време да обмислят и преценят фактите, колкото им е нужно. И когато произнесат присъдата си, всичко отново ще си дойде на мястото. Знам, че сте ядосани и имате пълното основание за това — продължи ораторката. — Но сега искам да ви подканя, не, нещо повече искам от вас — да отхвърлите всякакви форми на насилие. Също като доктор Кинг и ние искаме да унищожим злото, а не създателите му. Ако използваме каквото и да е насилие, ние само вършим услуга на враговете си. Те и без това не жалят средства да ни създадат образ на яростни, изпълнени с омраза расисти и чакат само повод да ни очернят още повече. Не им давайте такъв повод. Вместо Бил Айерс^[6], бъдете Бенджамин Франклин. Вместо Бин Ладен, бъдете Ганди. Те отлично знаят как да използват насилието в своя полза, но нямат никаква представа какво да правят с мирната опозиция. Освен това, единственото, от което имаме нужда, нашата защита и оръжие срещу тиранията и потисничеството, дори при тази развихрила се корупция, ни е дадено ето тук — при тези думи жената отново взе в ръка копието на Конституцията. — Трябва само да намерим в себе си силата и мъдростта да отворим очите на приятелите и съседите си, да вземем властта със законни средства и да възстановим онова, което отдавна е забравено. Да възстановим. Не да пригодим или променим… да възстановим. Ще ви попитам нещо. На много от нас тук ни е залепен етикетът „противници на правителството“, но кой обича Америка повече: този, който иска да я възстанови, или този, който иска да я промени?

Тишината, обхванала залата, изчезна за миг. Отвсякъде се чуваха ентусиазирани викове и скандирания. Дори неканените гости оставиха камерите си и обърнаха гръб, съзнавайки, че заснетият материал няма да им свърши никаква работа.

— Няма защо да се лъжем, ако искаме да „променим“ нещо, значи просто не го харесваме. Ако живеете в стара къща и я обичате с цялото си сърце, какво ще направите с нея? Ще я „възстановите“ или ще я „промените“, за да я превърнете в модерно архитектурно недоразумение? Същото се отнася и за старата кола или старата картина — ние не променяме нещата, които истински ценим, ние ги възстановяваме и съхраняваме.

За момент спря и огледа хората в залата, като че ли се обръщаше към всеки един от тях поотделно:

— Не знам какво мислите вие, но според мен Америка, такава каквато са я създали праотците ни, си заслужава да бъде съхранена. Благодаря ви на всички. Бог да ви благослови и нека Бог благослови Америка.

При тези думи жената слезе от сцената, из кръчмата се разнесе кънтри музика, а Моли се обърна към Ноа, като все още продължаваше да ръкопляска на току-що завършилата реч:

— Е, какво ще кажеш?

Ноа замислено отпи от чашата си и сви рамене.

— Искаш ли газирана вода или някакъв сок?

— Не, благодаря. Какво мислиш за речта й?

— Не знам. Струва ми се, че искрено вярва в думите си.

— Така ли? — възкликна Моли. — Това беше най-уклончивото изказване, което някога съм чувала. За малко да забравя, че работиш в пиар бизнеса.

— Съжалявам — отвърна той. — Не обичам да говоря за политика. Винаги съм смятал, че това е загуба на време.

— Значи, ако съм те разбрала правилно, ти си готов да допуснеш, че жената, която говореше — между другото това е майка ми — искрено вярва в думите си и въпреки това не си струва да й отделиш нито секунда от времето си, така ли?

— Това майка ти ли е? — учуди се Ноа.

— Отговори на въпроса ми.

— Не, не казах това. Виж, всичко е доста сложно.

— Не, не е — възрази тя решително.

— Може ли само за малко да сменим темата на разговора? Не искам да споря с теб…

— За това вече и дума не може да става, господин Гарднър.

— Добре, чуй ме. Разбирам как хора с определена нагласа могат да започнат да мразят правителството…

— Ние не мразим правителството. Ние сме против правителство, което е извън всякакъв контрол, което се е отказало от принципите на Конституцията и е проядено от корупция.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш. Може би имаш право да се тревожиш за това, което се случва в страната…

— Радвам се, че поне това разбра.

— Наистина го разбирам. Положението е лошо и ще се влоши още повече, преди кризата да отмине, но всичко това тук… — той направи жест, който обхващаше всичко наоколо. — Какво смятате, че можете да постигнете?

— Събираме се всички заедно и изказваме позицията си.

— Изказвате позицията си? Срещу какво? Срещу нещата, които са си били така открай време? Защото нищо няма да се промени.

Моли се раздвижи, зае поза, сякаш се приготвяше за бой, и впери поглед право в очите му:

— Кажи ми, защо наистина дойде тук тази вечер?

Ноа въздъхна и се отпусна назад:

— Предполагам, че просто исках да те опозная по-добре.

— Е — отвърна тя, — вече видя това безсмислено събрание, тази объркана жена на сцената и тези заблудени хора. Това съм аз. Вече ме познаваш.

При тези думи тя си събра нещата, стана от масата и го остави да седи сам с бирата си.