Пол Зюсман
Скритият оазис (70)

70.

Флин изкачи стъпалата и спря на площадката. От тук, отвисоко, можеше да добие представа за онова, което се случваше в оазиса.

Девственият рай отпреди няколко часа вече едва се познаваше; скалите продължаваха неудържимо да се сближават и да унищожават всичко по пътя си: палмови горички и поляни с цветя, овощни градини и езера, пътища и статуи бавно изчезваха като отломки под промишлена прахосмукачка. В долния край на долината скалите вече сякаш се бяха затворили, въпреки че не можеше да се види ясно заради кълбящия се прах. По-нагоре между тях все още имаше пространство, зеленината се простираше по-нашироко и стигаше до горната част на каньона, но и тя щеше да бъде погълната — скалите се приближаваха безмилостно една към друга и унищожаваха всичко по пътя си. Флин пресметна, че след петнайсет минути ще стигнат до скалната площадка и ще разрушат храмовите сгради. А след още десет ще се затворят напълно и оазисът ще изчезне. Нямаше достатъчно време. Дори почти достатъчно време нямаше. Обърна се и се затича.

Мина през първия двор — скалните стени се извисяваха вляво и вдясно, силата на движението им караше настилката да се гъне под краката му, и след това през втория, където половината гора от обелиски беше нападала хаотично на земята. Влезе в третия двор. Гигантският обелиск в средата му все още стоеше упорито, съпротивляваше се на напиращия хаос, макар че едно парче от златната му облицовка в долния ляв ъгъл липсваше. Флин стигна до храма и се втурна през монументалните зали. Бумтежът на Бенбена постепенно се засили, кънтеше в ушите му — повтарящ се, пулсиращ контрапункт на рева от блъскането и срутването на скалите.

„Побързай“, подкани се сам, опитваше се да тича още по-бързо, да влее последни сили в краката си. Пясък и прах валяха отгоре, откъртваха се парчета зидария. Мина през залата с гигантските корени, залата с алабастровите маси за жертвоприношения — стените се напукваха все повече и се приближаваха към него — и накрая влезе в малкия двор в центъра на храма. Езерцето беше празно, дълбока пукнатина минаваше по дъното му, лотосите лежаха безжизнени на камъните. С вик „Моли!“ Флин се затича към вратата на каменната сграда и нахлу в стаята през тръстиковите завеси. Външните звуци внезапно избледняха, пулсирането на каменния Бенбен нарасна и изпълни слуха му.

— Моли! Трябва да се махнем от тук! Хайде!

Стаята беше празна. Флин спря на прага и заоглежда изоставените монитори, стъкления изолационен куб, самия Бенбен — помещението се осветяваше от цветните спираловидни розетки, лека златна мъгла сякаш излизаше от повърхността. Понечи да се обърне, помисли си, че Моли сигурно вече е избягала и е с групата, която бяха видели да излиза през портите на храма, но просто не са я забелязали…

И в този миг Моли Кирнан бавно се изправи иззад камъка.

— Здравей, Флин.

Говореше тихо, сякаш го посрещаше на кафе.

— Боже, Моли, ти си луда! Махай се от там!

Тя само се усмихна. Абсолютно спокойна, напълно умиротворена.

— Видя какво направи това с Осман! — извика той и замаха с ръце. — Хайде! Трябва да вървим!

Усмивката й стана по-широка.

— Кажи ми честно, Флин, приличам ли ти на Осман? — Тя разпери ръце, приличаше на фокусник, който подканва публиката да го разгледа, за да се увери, че въпреки че е бил срязан наполовина, все още е цял.

— Видя ли? Не ме боли. Не ми направи нищо.

Потупа тялото си с ръце, после се наведе напред и за ужас на Флин прегърна Бенбен и притисна буза о него. И наистина изобщо не пострада. Остана още миг така, за да докаже думите си, и отново се изправи.

— Няма да навреди на никого. Ние не искаме той да вреди, Флин. Това е инструмент — нито повече, нито по-малко. И като всеки друг инструмент, просто трябва да знаеш как да го използваш.

Протегна ръка и погали камъка. Пулсиращият звук се забави и успокои, все едно тя наистина можеше да го подчини на волята си. Флин гледаше невярващо.

— Той е наш приятел — измърка тя. — Точно както е бил приятел на древните египтяни. Как го наричаха те? Инер сеуестер-ен — правилно ли го произнасям? — Камъкът, който им е давал сила. А сега ще даде сила и на нас. Ето защо не е бил открит досега, защо се озовахме тук. Това е подарък, Флин. От самия бог.

Стените на сградата затрепериха, десеттонни каменни блокове се тресяха и подскачаха като направени от стиропор.

— Моля те, Моли, няма време! Трябва да излезем! Веднага!

— И това е само началото — продължи тя, без да обръща внимание на молбите му, гласът й беше спокоен и хладнокръвен, сякаш тя действаше в съвсем различна действителност от тази, в която беше Флин.

— Първият малък знак на силата му. Помисли какво ще направи за нас, когато наистина го освободим, какво ще ни помогне да постигнем.

— Моля те, Моли!

— Един нов свят, нов ред, край на беззаконието. Божието царство на земята. С Бенбена като обезпечение никъде няма да има злодеи!

Блоковете на тавана започнаха да се разместват, през прашните процепи се виждаше синьото небе.

— Ти можеш да бъдеш част от това, Флин — продължи Кирнан и протегна ръка към него, явно забравила, че преди малко бе заповядала да го екзекутират.

— Защо да не работиш с нас? Ти знаеш повече за камъка от всички, дори и от мене. Можеш да ни даваш съвети, да ни помогнеш да осъзнаем пълния му потенциал. Другите бяха слаби, но не и ти. Ела с нас. Помогни ни да изградим един нов свят. Какво ще кажеш, Флин? С нас ли си? Ще ни помогнеш ли?

— Ти си луда! — извика той и започна да отстъпва, очите му се мятаха от Кирнан към тавана и стените, които трепереха все по-силно, чупеха се като яйчени черупки.

— Това не е нещо, което да можеш да управляваш, Моли! Това е над тебе. Над всички нас!

Тя се засмя и му размаха пръст като учителка, която хока непослушен ученик.

— Ах, ти, невернико. О, колко малко вяра имаш! Наистина ли смяташ, че бог ни е дал нещо, което не можем да използваме? Не мога да го управлявам ли? Изглежда ли ти като нещо, което не мога да управлявам?

Тя разпери отново ръце и бавно ги положи върху Бенбена. За ужас на Флин пулсиращият звук спря, а цветовете в камъка избледняха и изчезнаха. Стените и таванът престанаха да треперят. Всичко се обви в зловещо спокойствие и тишина. Флин не можеше да повярва.

— Боже мой — промърмори той. — Как… Боже мой.

Кирнан сияеше.

— Нали ти казах? Той няма да ни даде нещо, което да не можем да използваме. И повярвай ми, ще го използваме със или без помощта ти.

Пое дъх, издиша и отметна глава, затвори очи и започна, все едно четеше от книга:

— Мълчи пред Господа. За деня, в който Бог е наблизо, Той е подготвил…

Прекъсна я оглушителен грохот и сградата рязко се разклати. В същия миг Бенбенът запулсира отново, звукът беше много по-остър отпреди, по-сърдит, като ръмжене на лъв. Вътрешността на камъка отново пламна от цветове, но сега имаше и сянка: яростно червена като от пещ, като че ли всичко, което е показал досега — въртящите се нюанси, ярките светлини, златният ореол — е било само встъпление и накрая Бенбенът разкрива истинската си природа.

Очите на Кирнан искряха, устата й бе разтегната в усмивка.

Ръцете й внезапно се сковаха, сякаш бе ударена от ток.

— Бягай! — извика Флин. — Махай се!

Тя, изглежда, не можеше да вдигне ръце от повърхността на камъка. Започна да трепери, очите й се разшириха, устата й беше отворена така, сякаш челюстта ще се счупи. Флин направи крачка напред в опит да й помогне, да я измъкне от стъкления куб, но изведнъж бузата й започна да пожълтява, после стана кафява като хартия, държана над свещ, петното се разширяваше и потъмняваше и внезапно избухна в пламъци.

Появиха се и други петна — по ръцете, по шията, по челото и главата — и също покафеняха и се запалиха, пламъците се разпространиха и я обвиха цялата, стегнаха я в огнена прегръдка. Цялото й тяло беше в пламъци, бушуваща огнена топка със смътно очертана човешка фигура в центъра. За миг Флин замръзна, прекалено потресен, за да може да мръдне. Стори му се, че чу писък:

— Чарли! О, Чарли!

И тогава пронизващи лъчи светлина избухнаха от върха на Бенбена, пробиха непробиваемото стъкло на куба и проникнаха право през тавана, като изпариха всичко по пътя си.

Флин се обърна и побягна.

Оазисът се разпадаше бързо. Много по-бързо. Скалните стени се бяха сключили здраво около каменната площадка, разкривяваха я и я раздробяваха, извисяваха се над Флин като две божества. Сградите на храма се сгъваха навътре, колоните, стълбовете, стените и покривите се люлееха, изкривяваха се и бавно се издигаха като огромна къртичина от прах и отломки. Всяка надежда, че може да се измъкне по пътя, по който беше дошъл, или през някой вход на храма, се изпари. Флин хукна към задната част на комплекса, като се молеше там да има заден изход.

Криволичеше и заобикаляше, за да избегне падащата зидария, а вълната от срутващи се камъни сякаш го следваше по петите. Той се затича през поредица вътрешни дворове и зали с колони. Комплексът продължаваше и продължаваше и Флин започна да се чуди дали изобщо има край. Изведнъж се озова в поредния двор, пред петнайсетметрова стена от солидни каменни блокове. Изход нямаше, стените го обграждаха отляво и отдясно; разбра, че е попаднал в гигантска задънена улица. В капан. Изкрещя от безсилие, изтича до стената и я заудря отчаяно с юмруци, знаеше, че през хаоса зад гърба му няма път за отстъпление.

— Майка му мръсна! — изрева той, удряше стената отново и отново. — Каква гадост…

Земята под него рязко се надигна и все едно беше от детски кубчета, стената просто изчезна, срути се някъде надолу по наклонената задна част на храмовата платформа. Сред вихрушката от прах горният край на оазиса се ширна пред погледа му — висока отвесна скала, по чието лице бавно пълзяха стените на долината. Слънцето висеше над него като червена огнена топка.

Зашеметен, Флин тръгна надолу. Далече напред, в основата на скалата, видя две коленичили фигури. Сякаш разглеждаха нещо на земята.

— Какво правите, по дяволите! — изкрещя им той. — Качвайте се! Бързо се качвайте!

Самият той едва чуваше гласа си, камо ли някой друг. Не можеше да направи друго, освен да се спуска надолу през сринатите блокове и изпочупените дървета.

Оазисът се затваряше около него, а от Бенбена изригна още една огнена светкавица.

 

 

Щом Флин изчезна по стълбите към храма, Захир даде знак на Фрея и брат си да го последват и ги поведе покрай скалната площадка и след това през дърветата към горния край на оазиса — отвесна двестаметрова скала, която свързваше двете страни на долината като основа на триъгълник. Когато Фрея я бе видяла сутринта — боже, изглеждаше й, че цял човешки живот е минал оттогава, дори няколко живота, — стената беше широка четиристотин, дори петстотин метра. Сега разстоянието беше скъсено наполовина и продължаваше да намалява.

— Колко време имаме според теб? — извика тя.

Без да спира да тича, Захир вдигна ръка и разпери пръстите си четири пъти.

— Но това не е възможно! Как ще стигнем горе за двайсет минути? Аз съм професионален катерач и не мога да го направя за по-малко от два часа!

Дърветата постепенно оредяха и изчезнаха и тримата вече тичаха по гола земя. Стените на долината отляво и отдясно сега се виждаха ясно, растящите облаци прах се кълбяха около тях, докато те безпощадно смазваха всичко по пътя си. Отпред, заслоняваща слънцето и потапяща долината в дълбока сянка, се издигаше скалата, която трябваше да изкачат. Извисяващ се гладък камък — единственото, което го отличаваше, освен видимите тук-там ръбове, пукнатини и издатини, беше криволичеща цепнатина, стигаща чак до средата му. От началото Фрея я взе просто за жила с по-различен цвят, която минава през варовика, или за тънка издатина, но когато се приближиха, тя видя, че е нещо различно — не природно образувание, а огромна стълба. Или по-скоро много стълби. Бяха дървени и нестабилни, стъпалата им бяха вързани с въжета, те лазеха по скалната стена от основата до върха като шествие на гигантски стоножки, които избират зигзагообразен маршрут от корниз до корниз, от една пукнатина до друга, от издатина до издатина — използваха всички възможни природни опори, за да се изкачват нагоре, все едно свързваха земята с небето.

— Стълбата на Нут — промърмори Фрея, като си спомни надписа, който бяха намерили с Флин в Абидос.

— Много здрава — заяви Захир, приближи се до стълбата, дръпна здраво най-долното стъпало, за да покаже, че е закрепено с бронзови клинове, забити дълбоко в голите скали. — Мое семейство използва стотици години. Ние поправяме. Поддържаме добре. Дълго изкачване, но безопасно. Върви!

Отмести се от стълбата и махна на Фрея да се качва.

— Ами ти?

— Аз чакам саис Броуди. Качим заедно. Хайде, давай.

Тя се опита да възрази, но той настоя:

— Аз се кача бързо. Като маймуна.

Тя стъпи на стълбата и започна да се изкачва. Братът на Захир я следваше с преметната през рамо пушка.

Скалата трепереше като хълбок на изплашено животно, но стъпалата бяха здрави. Фрея ставаше все по-уверена и се катереше все по-бързо, фигурата на Захир остана далече долу, а все по-голяма част от долината се откриваше пред погледа й — все повече хаос и разрушения.

Беше изминала двайсетина метра, дължината на четири стълби, право нагоре, и тъкмо започваше петата, когато скалата силно се разтърси. С периферното си зрение Фрея долови движение по-нагоре. Годините опит в катеренето бяха изострили реакциите й и тя инстинктивно се долепи до стълбата и промуши глава между две стъпала, за да я защити възможно най-добре. Порой малки камъчета се посипа по раменете й, последваха го три–четири по-големи скални парчета, които минаха на сантиметри от нея. Фрея остана неподвижна, стиснала стъпалото, чакаше да види дали дъждът от камъни ще продължи. След още няколко малки парчета срутването спря. Тя предпазливо измъкна глава и погледна нагоре и надолу.

— Как си? — извика на Саид, който беше на няколко метра под нея. Той вдигна ръка, за да покаже, че е невредим. Тя започва да се оглежда нагоре, готова да продължи да се изкачва, но после рязко се обърна отново, надвеси се и погледна към земята долу.

— О, не! О, моля те, боже, не!

Саид сигурно беше видял същото, защото вече слизаше по стълбата, като й махаше да продължи да се катери. Тя не му обърна внимание, тръгна надолу след него колкото можеше по-бързо. Ревът на камъните, треперещата стена, рухването на оазиса — всичко избледня и целият й свят се сви до малкото парче земя, където Захир лежеше затиснат под скална плоча колкото автомобилна гума. Фрея стигна почти до края на стълбата, скочи тежко в пясъка и застана до Саид, който бе коленичил до брат си.

Захир бе затиснат от гърдите надолу — жив, но не задълго. Пръстите му драскаха слабо камъка, тънка струя кръв потече от ъгълчето на устата му.

— Трябва да махнем това от него — извика Фрея, промуши ръце под плочата и се напъна да я повдигне. Саид не помръдна — галеше брат си по челото, лицето му беше безизразно. Нищо не намекваше за мъката, която изпитваше да гледа брат си смачкан и прикован към земята.

— Помогни ми, Саид — изпъшка Фрея. — Трябва да махнем този камък. Трябва да го измъкнем.

Беше безсмислено и тя го знаеше, знаеше го от мига, в който видя какво се е случило. Плочата беше твърде тежка и дори ако по някакво чудо успееха да я преместят, нямаше начин да пренесат Захир по двестаметровата вертикална скала и да го измъкнат от оазиса с нараняванията, които имаше. Въпреки това тя продължи опитите си да вдигне камъка, погледът й се замъгли от сълзите.

Ръката на Захир се плъзна по скалата, стисна нейната и я отмести. Той леко поклати глава, сякаш казваше: „Безполезно е. Не си хаби силите.“

— О, боже, Захир! — задави се тя.

Той стисна слабо ръката й, вдигна очи и погледна брат си, заговори му на арабски; гласът му едва се чуваше, мехурчета гъста кръв потекоха от ноздрите му. Въпреки че не можеше да разбере какво казва, Фрея на няколко пъти долови думата „Мохсен“ — името на сина му — и инстинктивно разбра, че той дава последни нареждания и поверява семейството си на грижите на Саид.

— О, боже, Захир — повтаряше тя безпомощно, държеше ръката му и я галеше. Сълзи се стичаха по лицето й — сълзи на безсилие, скръб и вина за всички съмнения, които бе таила за него, за всички лоши неща, които бе мислила и говорила, а той бе добър човек, честен човек. Човек, дал живота си, за да спаси нейния. Тя беше несправедлива към него, както и към сестра си. И точно както не бе успяла да помогне на Алекс, беше се провалила и със Захир, така че всичко, което можеше да направи, беше да гали ръката му, да плаче и да се мрази за бедите, причинени на онези, които най-много й бяха помагали.

„Защо винаги се провалям така? — мислеше си. — И защо винаги най-добрите хора плащат за грешките ми?“

Захир сякаш разбираше какво става в ума й, защото се обърна към нея.

— Всичко е наред, госпожице Фрея. — Гласът му звучеше на пресекулки и беше хриплив. — Ти си ми добър приятел.

— Съжалявам, Захир — изплака тя. — Ще те измъкнем. Обещавам ти, ще те измъкнем.

И отново започна да дърпа скалата. Не защото мислеше, че има шанс да я помръдне, а защото беше непоносимо да не прави нищо, просто да гледа как животът му бавно изтича от него пред очите й. Захир отново поклати глава, избута ръката й и промърмори нещо. Гласът му бе слаб, а шумът наоколо твърде силен, за да долови какво й казва, така че тя се наведе и доближи ухото си на косъм от кървавите му устни.

— Тя щастлива.

— Какво?

Ръката му се стегна около нейната.

— Тя щастлива — повтори той, гласът му се напрегна, сякаш търсеше неизползвани запаси от сила, за да бъде чут и разбран.

— Тя много щастлива.

— Кой, Захир? Кой е щастлив?

— Доктор Алекс — изстена той. — Доктор Алекс много щастлива.

„Той бълнува — помисли си тя, — плава в някакъв въображаем мрачен свят между живота и смъртта.“ Захир стисна ръката й по-силно, сякаш да й покаже, че не е така, че знае какво говори. За миг оазисът около тях стана тих и неподвижен, въпреки че тя не знаеше дали е така, или сетивата й са така съсредоточени върху Захир, че всичко друго остава далеч от съзнанието й.

— Не разбирам — призна тя. — Какво искаш да кажеш?

— В Дакла — изхриптя той, задържа погледа й и се опита да й обясни. — Ти питаше дали доктор Алекс щастлива. Когато дойде. Питаше дали тя щастлива?

Умът на Фрея се върна назад през цялата бъркотия от последните събития до онази първа сутрин в Дакла, преди да започне всичко това. Захир я бе поканил в дома си на чай, тя влезе в погрешната стая и намери снимката на Алекс на стената.

— Беше ли щастлива? — попита го сега. — До края. Беше ли щастлива сестра ми?

— Много щастлива — прошепна Захир, едва успяваше да говори. — Водехме я тук. В оазиса. Когато беше болна. С въже. Спускахме я долу, да види с очите си. Въпреки агонията, която навярно изпитваше, той се усмихна. — Тя много щастлива. Тя най-щастливият човек на света.

Умът на Фрея отново се върна назад, нещо я привлече — неясен спомен, някаква връзка, която трябваше да направи. Мислите забръмчаха в главата й и се разбъркаха, когато гласът на Алекс внезапно отекна в главата й така ясно и силно, като че ли сестра й стоеше до нея. Думите, написани до Фрея в последното писмо, което бе изпратила малко преди смъртта си:

„Спомняш ли си историята, която ни разказваше татко? Че луната всъщност била врата и че ако се изкачиш там и я отвориш, можеш да минеш през небето и да навлезеш в друг свят. Помниш ли как си мечтаехме за този таен свят — прекрасно вълшебно място, изпълнено с цветя и водопади, с говорещи птици? Не знам как да ти обясня, Фрея, но съвсем наскоро аз погледнах през тази врата и зърнах нещичко от другата страна; то е толкова вълшебно, колкото си го представяхме. По-вълшебно! Когато видиш този таен свят, не можеш да изпитваш друго, освен надежда. Някъде, сестричке, винаги има врата, а зад нея царува светлината, колкото и мрачен да ти се струва светът сега.“

И Фрея осъзна, че точно това е имала предвид Алекс — не някакъв абстрактен спомен от детството или споделена фантазия, а нещо истинско, нещо осезаемо: посещението си в оазиса със Захир. Последното й голямо пътуване. И докато болката от убийството на сестра й си оставаше все така силна, сега имаше и нещо друго — проблясък светлина. Защото Фрея знаеше колко щастлива е била Алекс да види това място, колко развълнувана е била, колко удовлетворена я е направило то в последните й дни. Както Алекс й бе споделила: „Когато видиш този таен свят, не можеш да чувстваш друго, освен надежда.“

— Благодаря, Захир, — плачеше тя, стискаше ръката и галеше челото му, дори не забеляза, че оглушителният рев на движещите се скали започва отново. — Благодаря ти, че си й помогнал. Благодаря ти за всичко.

Спря за миг, после продължи:

— Ти си един велик бедуин, като предшественика си Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда.

Изобщо нямаше представа как си спомни името, но усмивката му, едва различима под кървавата маска в долната част на лицето, се разшири. Той стисна пак ръката й; силата му намаляваше, очите му се замъгляваха. С последно усилие на волята измъкна ръка и започна да рови в наметалото си — бавно издърпваше плата изпод скалата, където беше джобът му. Порови вътре, извади нещо и го пъхна в ръката й.

Беше зелен метален компас, изподраскан и очукан, с подвижен капак и месингова стрелка. Фрея веднага разбра, че е на сестра й, онзи, който си носеше на дългите разходки из Маркам Каунти, принадлежал някога на моряк от битката при Иво Джима.

— Доктор Алекс ми го даде — прошепна Захир. — Преди да умре. Сега е твой.

Фрея гледаше компаса, забравила за ужаса около тях. Отвори капака и видя инициали, изстъргани в долната част на метала: АХ. Александра Ханън. Усмихна се и отново погледна Захир, отвори уста пак да му благодари, но за секундите, през които вниманието й се бе отклонило, главата му се беше отпуснала на една страна и дишането му бе спряло.

— Отиде си — каза Саид, протегна ръка, погали лицето на брат си и затвори очите му.

— О, Захир! — заплака Фрея.

За миг останаха коленичили, земята под тях трепереше, стените на долината се приближаваха една към друга, а нещо, което изглеждаше като проблясъци на червена мълния, изригваше от върха на храмовата платформа. После Саид се надигна и посочи скалата.

— Не можем просто да го оставим така! — възропта Фрея.

— Той е в безопасност. Щастлив е. Това е добро място за бедуин.

Все пак тя остана на място, което принуди Саид да се наведе, да хване ръката й и да я изправи на крака.

— Брат ми дойде тук да ви помогне. Той не иска да умреш. Моля те, тръгвай. Заради него.

Фрея не можеше да възрази. Погледна мъртвия Захир за последно, обърна се и забърза към стълбата. Саид вече бе там и се закатери пред нея.

— Аз съм пръв — извика й. — Да няма нещо счупено.

— Ами Флин? — извика тя.

Той се извъртя и посочи към задната част на храма. Англичанинът тичаше към тях и лудо размахваше ръце, викаше им да се катерят.

— След мен — каза Саид. — Окей?

— Окей — отвърна Фрея.

Египтянинът кимна, обърна се и се заизкачва, движеше се с котешка бързина и пъргавина, сякаш краката и ръцете му не докосваха стъпалата. Фрея го последва.

През целия път от храмовата платформа Флин им крещеше, викаше им да побързат, не можеше да разбере защо са коленичили там. Но когато приближи основата на скалата и видя тялото на Захир, затиснато под скалата, му стана ясно. Забави ход и спря, поклати глава; чувствата му бяха същите като на Фрея — тъга, безпомощност, вина за начина, по който беше разговарял със Захир в дома му в Дакла. Но нямаше време за подобни размишления, нито пък да покаже уважението си така, както подобаваше. Той падна на коляно, докосна с ръка челото на Захир и прошепна традиционните думи за сбогуване на бедуините. После се изправи, хвърли се към скалата и започна да се изкачва.

Стените на долината вече бяха на по-малко от сто и петдесет метра една от друга, въздухът беше изпълнен с прах и пясък, оазисът ставаше все по-тъмен. Флин се катереше възможно най-бързо, опитваше се да настигне другите, земята остана далече долу, стъпалата скърцаха и стенеха под тежестта му. От време на време Фрея спираше, навеждаше се и гледаше надолу. Той й махваше и продължаваше да се катери, опитваше се да не обръща внимание на приближаващите се стени, на треперенето на скалата и паренето в дробовете, ръцете и краката си.

Първите трийсетина метра стълбите се изкачваха отвесно, точно една над друга, и той напредваше бързо. После, в края на осмата стълба, пътят изведнъж стана равен. Опънато въже водеше наляво покрай тесен ръб — не по-широк от пакет цигари — до основата на друга стълба, която се изкачваше още петнайсет метра и свършваше, ново въже водеше до още по-тясна стълба — този път надясно — и до друг къс равен участък. След това стълбата тръгваше на зигзаг по скалата, като нито един път не се изкачваше на повече от дължината на три-четири стълби, преди да поведе в друга посока. В пространството между стълбите имаше спиращи дъха, но обезопасени с въжета празнини покрай ръбовете и пукнатините.

Флин нямаше представа защо древните египтяни са разположили всичко това по този начин, прекъснали са стълбите, вместо да ги направят отвесни. Може би защото се е налагало да работят около места с ронлив камък, където бронзовите клинове не са можели да се задържат добре? Каквато и да беше причината — а той не се замисли твърде дълго за това, — пътят му нагоре се забавяше неимоверно: беше принуден да следва поредица отклонения вляво и вдясно, с опънати нерви да минава от една стълба до друга.

Зад и под него хаосът в оазиса набираше сила. Платформата на храма се превърна в разпадащо се, забулено в прах парче скала, великолепните сгради — в натрупана грамада развалини. Бенбенът продължаваше да излъчва подобни на лазер снопове пурпурна светлина. Сцената беше ужасяваща, апокалиптична, като картина на ада от някой средновековен художник, но пораждаше у Флин само решимост да продължава все по-бързо и все по-рисковано в отчаяния си стремеж да изпревари стените, които се приближаваха от двете му страни.

Изгуби опора, докато вървеше по тънък крехък каменен ръб между две стълби, увисна за миг на предпазното въже, завинтено в скалата — сто метра зашеметяващо празно пространство зееше под него. Изкатери се някак върху ръба и стигна до следващата стълба. Едно от стъпалата се счупи и една треска се заби дълбоко в крака му, накара го да изкрещи в агония; кръвта шурна и потече под крачола на дънките му. Флин почти се предаде, беше убеден, че не може да се справи, че челюстите на долината ще се сключат около него, преди да е стигнал до върха и спасението. Въпреки това продължаваше да се изкачва, без да обръща внимание на болката, изтощението и световъртежа, изстискваше от себе си и последните сили, за да се катери. Долината оставаше все по-далече под него, вече не се виждаше от прахта от отломките, а ръбът на скалата се приближаваше все повече. Накрая, докато изминаваше последния участък от перваза, отчаянието даде път на надеждата. Над него имаше прав участък от пет стълби, който отвеждаше право до ръба.

Фрея и Саид бяха спрели на най-горната стълба и му викаха и ръкомахаха, насърчаваха го да продължи. Той също им махна, викна им да се разкарат от този ад, пое си дъх и започна последното изкачване.

Стените на долината вече бяха застрашително близо.

Флин изкачи първата от петте стълби — всеки мускул в тялото му сякаш крещеше в знак на протест, — после втората, после третата. Беше в средата на четвъртата, само на някакви си пет метра от върха, и през него премина вълна от адреналин, щом разбра, че е почти в безопасност. Окуражителните викове на Фрея вече се чуваха съвсем ясно.

И изведнъж през скалата премина изненадващ трус — най-силният досега. Флин обви стълбата с ръце, за да го изчака да премине, после отново се заизкачва — и в същия миг усети, че стълбата се залюлява, сякаш скалата се мъчи да го оттласне. Погледна нагоре и ужасен видя, че бронзовите клинове се измъкват от гнездата си и горната част на стълбата бавно се отделя от камъка. Отчаяно залази нагоре, но клиновете изскочиха съвсем. За един кратък и нереален миг всичко изглеждаше неподвижно и Флин имаше необичайното усещане, че участва в един от онези стари неми филми, където Харолд Лойд или Бъстър Кийтън правят антигравитационни каскади високо над земята. После, непоносимо бавно, върхът на стълбата описа дъга назад и надалече от стената. Флин полетя безпомощно в пространството, стиснал дървеното стъпало; над него звънтеше някакъв истеричен писък.

 

 

Досега Фрея би трябвало да е научила, че точно когато изглежда, че нещата са наред, винаги се случва нещо, за да покаже, че не са.

Веднага щом със Саид се прехвърлиха на ръба на скалата, тя се обърна и погледна надолу, за да види как напредва Флин. Долината се беше свила само до двайсетина метра, дъното й вече не се виждаше и не се различаваше нищо, освен пробляскващите брилянтни червени лъчи на Бенбена.

При други обстоятелства очите й щяха да са приковани от ужасната гледка. Сега обаче бяха приковани във Флин, който вече се катереше по предпоследната стълба.

— Давай! — закрещя Фрея. — Още съвсем мъничко! Ще се справиш!

Точно в този миг земята се разтресе и стълбата, по която се катереше Флин — боже, той беше толкова близо, само на няколко метра под ръба, — започна да се отделя от скалата. За няколко кратки, спиращи сърцето мига изглеждаше, че Флин все още може да стигне до горната, последната, и да се спаси. След това обаче клиновете изскочиха от стената като коркови тапи и Флин полетя назад.

— Не! — изпищя Фрея и затисна очите си с ръце. — О, боже, не!

Беше сломена, съсипана, не можеше да повярва, че след опасностите, през които бяха преминали, всичко трябва да свърши по този начин, на последното препятствие. Беше толкова объркана, че когато след секунди чу далечен вик: „Ей“, го отхвърли просто като трик на въображението, измама, причинена от шока. Едва когато викът се чу отново — по-настоятелен, проникващ през отекващия грохот на скалите, — а Саид изведнъж я хвана за рамото, тя осъзна, че викът не е в главата й и че незнайно как Флин е все още жив. Свали ръце от лицето си и погледна през ръба на пропастта.

— Флин! Флин!

Той беше точно под нея, на десетина метра, изглежда, невредим, вкопчил се в стълбата под падналата от скалата — тя сега висеше неподвижно до него като счупена ръка. Фрея веднага разбра как е станало — клиновете в горния край се бяха изскубали, но долните — или поне единият — някак си бяха останали забити в скалата, така че стълбата беше направила нещо като задно салто и беше увиснала до по-долната.

Като по чудо Флин се беше удържал и дори бе успял да се изкачи на върха на относително сигурната долна стълба.

За миг Фрея усети възторжен прилив на радост — но само за миг, защото в следващия пълната картина на станалото започна да й се изяснява. Флин може и да беше оживял, но сигурно нямаше да е задълго.

Стените на долината бяха на по-малко от двайсет метра една от друга и щяха да го притиснат като гигантски длани, които смазват муха. И все пак дотогава имаше достатъчно време, та човек да се изкатери горе. Лошото беше, че нямаше по какво. Между горната част на стълбата, на която беше кацнал Флин, и долната част на последната, която щеше да го изведе до ръба на скалата, имаше пет метра гол гладък камък. За един кратък миг Фрея помисли, че по някакъв начин той може да вдигне падналата стълба и да я използва като мост. Но още докато гледаше, последният останал клин се изтръгна от скалата и стълбата полетя надолу.

— По дяволите! — изсъска тя.

И тримата стояха вцепенени, никой не знаеше какво да направи. Флин поклати глава, сякаш казваше безмълвно: „Лошо, просто няма начин.“

Потресена от обречения му поглед, без изобщо да се замисли, Фрея заслиза по най-горната стълба. Саид се опита да я спре, настоя, че той трябвало да слезе, но тя си знаеше, че нейните шансове — ако ги има изобщо — са по-добри. Отблъсна ръката му и продължи да се спуска.

Дори най-спокойните и опитни алпинисти изпитват страх и Фрея не беше изключение. Понякога безпокойството е по-слабо — ускоряване на ритъма на сърцето, стягане на вътрешностите. Друг път усещането е по-тревожно, цялото ти същество като че ли се отдръпва и смалява, докато стоиш на ръба на собствената си смърт. Фрея познаваше както крайностите, така и повечето неща помежду им. Никога, никога обаче не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега.

Някак успя да сдържи страха си от приближаващите се скали, натика го в най-далечното ъгълче на съзнанието си, насили се да върви надолу от стъпало на стъпало, докато не стигна края.

— Недей да правиш глупости! — крещеше Флин и й махаше да се качва. — Върни се горе! Махай се!

Тя не му обърна внимание. Подскочи няколко пъти на стълбата, за да се увери, че е стабилна, клекна на най-долното стъпало, провря крак покрай него, кръстоса глезени и увисна с главата надолу, протегнала ръце към Флин. Флин — беше спрял да й крещи да се маха — се изкатери на върха на своята стълба и долепен до скалата, също протегна ръка към нея. Дори при най-отчаяния им опит обаче между пръстите им оставаше около метър.

Бяха принудени да се признаят за победени. Флин слезе няколко стъпала; Фрея пак стъпи на стълбата.

— Нищо не можеш да направиш — извика той и погледна наляво и надясно. Напредващите стени бяха стигнали до външния край на стълбата — пътека; дървените стъпала се чупеха и се разпадаха с трясък, милиони тонове каменна маса бавно се свличаха около тях.

— Моля те, Фрея, всичко свърши. Просто се качи горе! Моля те, спаси се!

Тя не му обърна внимание, а започна да проучва отвесната скала, опитваше се да прецени дали има начин да се приближи до Флин, да преодолее този проклет един метър помежду им.

Оглеждаше се трескаво, търсеше нещо, каквото и да е, което да й помогне. Имаше пукнатина, която вървеше хоризонтално в скалата, на около два метра над стълбата на Флин — не беше голяма, но достатъчна, за да може да вкопчи пръстите си в нея. Проблемът беше, че дори да успееше да стигне до нея, оставаха най-малко двайсет сантиметра между пукнатината и мястото, където тя можеше да го достигне с ръка. Със същия успех можеха да са на цял километър един от друг. Тя изкрещя от безсилие. Знаеше, че е безсмислено, че няма начин да успеят.

— Съжалявам — изплака тя. — Толкова съжалявам. Просто не мога…

Замълча, тъй като нещо привлече погледа й нагоре и вляво от Флин — тънка люспа от нещо като кварц или кремък, издадено няколко сантиметра, със същия цвят като цвета на околния камък: ето защо не го беше забелязала веднага. Може би, просто може би…

— Слушай — извика тя. — Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Без въпроси, без спорове, просто го направи!

— За бога, Фрея…

— Без спорове!

— Губиш си…

— Просто го направи!

Той махна раздразнено с ръка, след това кимна, че ще следва инструкциите й.

— Трябва да се добереш до ей тази пукнатина — извика тя, докато пак увисваше на долното стъпало на стълбата; изви тялото си и му я посочи. — Разбираш ли ме? Трябва да стигнеш с пръсти до тази пукнатина.

— Няма начин…

— Направи го!

Той я изгледа сърдито, промърмори нещо и започна да се катери, стигна до четвъртото стъпало на стълбата си, след това третото, после второто, протегна ръце, притиснал тялото си плътно до камъка, прегръщаше го, плъзгаше се сантиметър по сантиметър.

— Ще падна!

— След минута така или иначе ще паднеш. Продължавай.

Той остана за миг на място, с буза, притисната до твърдата скала; трепереше, очите му бяха затворени, сякаш не може да продължи. После, с върховно усилие на волята и с рев: „Глупости!“ стъпи на най-горното стъпало на стълбата и като драскаше с нокти, посегна към пролуката, изпъваше се, напрягаше се, олюляваше се. За част от секундата изглеждаше, че няма да успее, че ще изгуби равновесие и ще падне. После ръката му напипа пукнатината и той успя да вкара пръсти в нея и се прилепи към скалата; балансираше нестабилно с крака на стъпалото, сякаш стоеше на тънко въже. Изтощена, цялата в прах, ужасена, Фрея нададе тържествуващ вик, след което предупреди:

— Сега идва трудната част.

— Сериозно? — изпъшка Флин. — Изобщо не подозирах.

Като непрекъснато поглеждаше наляво и надясно към стените, които сега бяха на по-малко от десет метра една от друга и непрекъснато се приближаваха, Фрея почна да му обяснява как да си сложи крака върху изпъкналия ръб, да го използва като опора, за да се повдигне към протегнатата й ръка. Смяташе маневрата, която бе използвала в храма в Абидос, за откачена, но това беше още по-идиотско, а Флин дори не беше професионален катерач. Нямаше друга възможност обаче — или трябваше да опитат, или да стоят и да чакат скалите да го смажат, което щеше да стане само след минути. Като се увери, че Флин знае какво да направи, тя се захвана по-здраво и протегна ръка надолу, готова да сграбчи неговата.

— Флин, имаш само един опит — изкрещя му. — Така че гледай да го направиш, както трябва.

— Щом настояваш.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Когато си готов. Само гледай да е по-бързо.

Той вдигна очи към нея, промърмори някаква молитва, въпреки че не беше влизал в черква поне от двайсет години, пое дълбоко дъх и с див гърлен рев скочи, протегнал ръка към Фрея. Тя я хвана, стисна я, другата му ръка се вкопчи в китката й, тялото му се залюля като махало на часовник, после той задрапа с крака по скалата. Беше много по-тежък, отколкото го помнеше от Абидос; усети, че ръката й започва да се изплъзва от стъпалото, рамото й изпука, сякаш цялата й ръка щеше да се откъсне. Някак си успя да не се изпусне, краката на Флин продължаваха да стържат по скалата, докато накрая, след цяла вечност, а всъщност само след секунди, той успя да намери опора първо за единия, а след това и за другия, стъпи по-устойчиво и тя успя да го удържи.

— Качи се при мен! — извика тя. — Пробвай с краката! Изкатери се до стълбата. Хайде, нямаме време!

Той си пое дъх, погледна надолу, после пак нея — и застина, с една ръка стиснал дланта й, а с другата вкопчен в китката й, заклещил пръстите на краката си в пукнатината; стените на долината се приближаваха все повече, вече бяха само на шест-седем метра една от друга. Облаци задушаващ прах се надигаха отдолу и изпълваха пространството.

— Няма време! — изкрещя тя. — Хайде, Флин, качи се при мен! Най-трудното мина.

Той не помръдна, очите му бяха приковани в нейните. Цялата му енергия отпреди минути необяснимо бе изчезнала; гледаше я с нещо средно между любопитство, тревога и решителност.

— Хайде! — викаше тя. — Какво ти става? Трябва да се махаме! Няма никакво…

— Аз бях — извика той.

— Какво?

— Аз бях, Фрея. Аз убих Алекс!

Тя замръзна, гърлото й се стегна, все едно я душаха.

— Аз й бих инжекцията. Моли и Гиргис нямат нищо общо с това. Аз бях, Фрея. Аз я убих.

Устата й се отваряше и затваряше, без да може да промълви и дума.

— Не исках. Моля те, повярвай ми: това беше последното нещо на тази земя, което съм искал да направя, за бога. Но тя ме помоли. Настоя. Беше изгубила краката си, ръката си, зрението й беше увредено, слухът й — тя знаеше, че само ще се влоши, искаше поне малко да запази истинския си облик. Не можах да й откажа. Моля те, опитай се да разбереш. Не можах да й откажа. Тя разби сърцето ми, но не можах да й откажа…

Стените на долината вече бяха на по-малко от четири метра една от друга, хвърляха черни сенки в облаците прах. Те дори не забелязваха това. Фрея висеше на стълбата, стиснала ръката му, а Флин балансираше на цепнатината, стиснал нейната, затворени в собственото си измерение.

— Тя каза, че те обича. — Гласът му беше прегракнал и едва се чуваше. — Това бяха последните й думи. Седяхме навън, на верандата, гледахме залеза, аз й бих инжекцията и държах ръката й. Точно когато си отиваше, тя произнесе твоето име. Каза, че те обича. Не можех да не ти кажа, Фрея. Разбираш ли? Не можех да не ти кажа. Тя те обичаше толкова много…

Мислите й се въртяха в безредие, чувствата й бяха в хаос, всичко в нея се преобръщаше и тресеше, все едно вътрешният й свят по някакъв начин отразяваше хаоса на всичко наоколо. Дълбоко в нея обаче оставаше нещо солидно сред водовъртежа от шок, болка и мъка, едно твърдо ядро на сигурност — че тя би направила същото, ако Алекс я бе помолила. Знаеше инстинктивно — от погледа му, от тона му, от всичко, което беше разбрала за него през последните няколко дни, — че той го е направил от състрадание, от любов към сестра й, и не можеше нито да го обвини, нито да го осъди за това. Точно обратното, по някакъв любопитен начин се почувства ужасно задължена. Той бе поел тази тежест върху себе си, за да помогне на Алекс, а тя, собствената й сестра, не беше видяла очевидното.

Всичко това мина през ума й за частица от секундата — а може би времето забави хода си и се разшири, за да побере мислите й. И изведнъж тя кимна, сякаш казваше: „Разбирам. Сега да се махаме от тук“, и започна да го дърпа към себе си. Краката му се раздвижиха, търсеха опора в скалата. За миг лицето му достигна нейното, очите им се срещнаха, те се усмихнаха един на друг, после той се изкатери още, мина над нея и стъпи на стълбата. Стените на долината вече ги докосваха — те се озоваха в тясна прашна цепнатина.

— Давай! — крещеше тя и му махаше. — Продължавай!

— Първо ти!

— Не ми се прави на джентълмен! Върви! Аз съм точно зад теб.

Извърна се и го плесна силно по гърба, за да го накара да се качва. Той тръгна, а тя го последва, катереше се толкова бързо, колкото можеше, хващаше се с ръце за поредното стъпало веднага щом кракът на Флин се отделяше от предишното, стълбата се тресеше така силно, че нямаха представа как още не се е откачила. Саид се бе навел от ръба с протегната ръка, махаше им. Стените се приближаваха все по-плътно, вече бяха само на метър и половина една от друга. Двамата се изкачваха все по-трескаво, нагоре и нагоре — и накрая Флин стигна ръба и Саид го хвана за тениската и го изтегли. Фрея беше зад него. Точно когато скалите допряха раменете й, а стъпалата с пукот се чупеха под краката й, тя се измъкна горе, в чистото, ясно, чудесно открито пространство на върха на Гилфа.

Задъхани тримата гледаха как последните сантиметри от долината се затварят. Онова, което само преди час беше широка долина, обрасла с дървета, със сгради и водопади, сега беше четиридесет сантиметра широка пукнатина, а лъчите червена светлина, идващи от дъното й, още прорязваха въздуха. Пукнатината стана само трийсет сантиметра, после двайсет, след това десет — смаляваше се все повече с глухо стържене.

Когато стените на долината се доближиха съвсем, дълбоко изпод земята се чу последен грохот, отекна като тътнещ рев — по-късно Фрея го описваше като лъв с каменни дробове, — а от пукнатината изригна лъч ослепителна пурпурна светлина. Силата му ги повали на земята.

— Не гледай — извика Флин, сграбчи Фрея за рамото, обърна я по корем и натисна лицето й в пясъка. — Затворете си очите! И двамата!

Досега мълниите се появяваха за миг, лумваха ярко и угасваха като падащи звезди. Този път светлината се задържа — огнено острие, което се издигаше все по-нагоре и в същото време се разширяваше; раздели стените на долината отново, оттласна ги назад и се превърна в извисяващ се огнен обелиск. Светлината за миг остана неподвижна, като леко се поклащаше, тътенът се усили, изпълни цялата пустиня. Фрея имаше любопитното чувство, че е прогорена, без да чувства никаква болка. След това, сякаш показала същността си, светлината изведнъж се оттегли, върна се в земята като мъждукащ пламък и стените на дефилето се затръшнаха над нея.

Фрея отвори очи. Виждаше всичко в оранжево. За един кратък миг си помисли, че ретината й е повредена, после осъзна, че се взира в цвете, деликатен оранжев цвят, изникнал някак си сред пустошта.

„Това затворено цвете е пустинна орхидея. Казвали са ми, че е много рядка. Запази я и си спомняй за мене.“

Тя се усмихна, протегна ръка и стисна ръката на Флин. Сигурна беше, че всичко ще се оправи.

След като се окопитиха, тримата напразно потърсиха някаква следа от Скрития оазис. Отказаха се и Саид ги поведе през върха на Гилф Кебир.

Необяснимо как, но слънцето се беше преместило назад. Когато избягаха от долината, беше доста по на запад. Сега беше точно над главите им, а часовникът на Флин показваше два и четвърт. Бяха прекарали в оазиса само шест часа. Струваше им се обаче, че са били там цял живот.

Вървяха на север, после свиха в тясна цепнатина, която се спускаше на изток и отвеждаше до пясъка на пустинята.

— Много е сигурна — каза египтянинът и потупа скалата с ръка. — Няма да мръдне.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Флин.

В долния край цепнатината се разширяваше в малка котловина и там, на сянка, беше ланд крузърът на Захир.

Пийнаха вода и поговориха за Захир — скърбяха за него. Саид извади кутията за първа помощ и се погрижи за раните на Флин.

— Не се дръж като жена — мърмореше неодобрително, докато англичанинът пъшкаше и потръпваше. Качиха се в джипа и потеглиха през пустинята, следваха линията на скалата на юг, обратно към скалната кула и вратата в пясъка.

Но тя вече не беше там. Откриха майкролайта лесно — блестящо розово петно, което се открояваше в пустинята като боя върху бял лист. Извитият сърп от черен камък се беше разбил на парчета. Всичко, което бе останало от него, бяха разпръснати късове безличен стъклен камък, които нямаха нищо общо с предишната си форма. А там, където трябваше да е Устата на Озирис, беше пусто — само равен пясък, абсолютно гладък, идеално чист. Дори правоъгълната дупка с лоста беше изчезнала, скалната стена беше съвсем гладка. Единственото, което намериха — знак, че тук се е случило нещо необичайно, — беше тънък метален триъгълник, стърчащ няколко сантиметра над пясъка като малка черна перка. След внимателно проучване се оказа връх на хеликоптерно витло. Недалеч в пясъка имаше и слънчеви очила със счупено стъкло.

— Като че ли всичко е било сън — промълви Фрея.

— Повярвай ми, не беше — изпъшка Флин и докосна с ръка порязаната си устна и превързания си прасец.

— Не се дръж като жена — промърмори Саид.

Върнаха се при майкролайта. Саид ги изчака в джипа, докато Флин се качи и провери двигателя. Изглежда, работеше добре и като го остави да повърти на празен ход, Флин слезе и се приближи до ланд крузъра. Фрея застана до него.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш сам, Саид? — попита Флин и се наведе до отворения ляв прозорец. — Има много път до Дакла.

— Аз съм бедуин. Син на пустинята. Разбира се, че ще се оправя. Глупав въпрос.

Беше едва забележимо потрепване на устните, но той определено се усмихна. Фрея го забеляза и докосна ръката му.

— Благодаря ти — прошепна. — Звучи толкова не на място след всичко, което ти и брат ти направихте за мен, за двама ни, но все пак ти благодаря.

Саид кимна, приведе се напред, завъртя контактния ключ, включи на скорост и даде газ.

— Когато дойдеш в Дакла, ела у нас. — Погледна я в очите. — Ще пием чай. Нали?

— С удоволствие ще дойда — отвърна тя и наистина го мислеше. — За мен ще е чест.

Той й кимна отново, вдигна ръка за сбогом и потегли през пясъците. След малко свирна с клаксона и подкара по-бързо.

Фрея и Флин го гледаха как си отива, взираха се след него, докато джипът не се превърна в далечна бяла точка, подскачаща през дюните, после се обърнаха и тръгнаха към майкролайта. Флин се наведе, вдигна бучка от онова, което допреди часове беше скалната кула, и я подаде на Фрея.

— Сувенир. За спомен от първото ти посещение в Египет.

— Ще го пазя като очите си — засмя се тя.

Напълниха резервоара на Мис Пиги, качиха се в кабинката, сложиха си шлемовете и предпазните колани и Флин увеличи оборотите на мотора, изведе машината на равния пясък, където бяха кацнали вечерта, подкара я напред-назад, за да вдигне температурата на маслото, после увеличи оборотите още и излетяха и закръжиха, докато набираха височина. Източните възвишения на Гилфа се извисяваха от едната им страна, безкрайното море на жълтата пустиня се простираше от другата.

— Бих ти предложил да разгледаме някои забележителности — чу се гласът на Флин по интеркома. — Джебел Уейнат, Пещерата на плувците. Но при тези обстоятелства сигурно искаш да се прибереш, да се изкъпеш и право в леглото. — Млъкна, после вдигна рамене. — Съжалявам, нямах предвид…

Обърна се към нея, развълнуван и объркан. Фрея само се усмихна, примигна, извърна глава и се взря в пустинята под тях.

Прелетяха над мястото на Скрития оазис. Долу нямаше нищо, освен скали, чакъл и странно закърнели храсти. А също и птици. Стотици птици: гмуркаха се, кръжаха, спускаха се, сякаш търсеха нещо.

Флин направи няколко кръга и се насочи на североизток — Сахара се простираше под тях, величествена и необятна, неописуемо красива. Известно време летяха в мълчание. После Фрея сложи ръка на рамото на Флин и попита:

— Можем ли да поговорим за Алекс?

Той хвана ръката й.

— С удоволствие бих поговорил за Алекс.

Говореха за нея, Гилф Кебир бавно оставаше зад тях, а пред тях се простираха нови хоризонти.

Грохотът на майкролайта отслабна и изчезна. Птиците също отлетяха на север в търсене на нови жилища край другите потоци нагоре по Гилфа, пустинята остана безмълвна и празна. Само слънце, небе, пясък и скали, а в подножието на скалите, излегнат в сянката на купчина безредно струпани кръгли камъни, малък пъстър пустинен гущер — очите му се движеха лениво, езикът му се стрелкаше. Когато част от пясъка пред него започна да трепери и да се мести, и той изчезна, скри се на сигурно място сред скалите.

Треперенето продължи около минута, а после пустинната повърхност изведнъж избухна и се разтвори като скъсан чувал. Появи се месеста, окичена с пръстени ръка. Няколко метра вляво земята също започна да трепери, завихри се и закипя, показа се още една ръка, израсна от пясъците като гротескна блестяща гъба. Пясъкът се раздвижи пак, завъртя се, нещо грухтеше, ръмжеше и мърмореше, мяркаха се глави, крайници и торсове, накрая две мускулести рижи фигури се измъкнаха изпод земята. Изправиха се нестабилно на крака и от тях се посипа пясък.

— Как си? — попита единият.

— Горе-долу. А ти?

— И аз.

Отърсиха се от пясъка и се огледаха.

— Хеликоптерите са си отишли.

— Да, така изглежда.

— Тогава по-добре да вървим.

— Ами да, трябва.

— Не искам мами да се притеснява.

— Разбира се, че не.

— Нали го пазиш?

— Да. А ти?

Бръкнаха едновременно в джобовете си и всеки извади шепа блещукащ златен варак. Захилиха се и плеснаха длани. После съблякоха саката си, преметнаха ги през рамо и се затътриха на изток, две малки червени точки, пълзящи в огромната необятност на жълтата пустиня, а песента им оставаше зад тях:

— Ел-Ахли, Ел-Ахли, наш любим отбор си ти. Сбрал си футболните асове, спецове по дълги пасове, с теб сме ние, Дяволи червени, към победи славни устремени!