Пол Зюсман
Скритият оазис (7)

5.

Щатът Калифорния, Националният парк Йосемити

Скалният масив се издигаше на петстотин метра над долината Мерсед като вълна от сив сатен. Фрея Ханън беше на петдесетина метра от върха му, когато разбута гнездо на оси.

Стъпи на една издатина, хвана се за близкия храст — и от него изригна облак насекоми и гневно се застрелка около нея.

Осите бяха най-големият й страх още откакто една я беше ужилила в устата като дете. Странен комплекс, като се има предвид, че си вадеше хляба с катерене по някои от най-опасните скални масиви в света, но ужасът рядко може да се обясни рационално. Сестра й Алекс се страхуваше от игли и инжекции, а Фрея — от оси.

Замръзна. Стомахът й се сви. Задиша учестено и уплашено. Въздухът приличаше на мрежа от жужащи жълти стрели. После една оса я ужили по ръката и тя инстинктивно се пусна и полетя надолу. Обезопасителното й въже се замята диво, а боровата гора на четиристотин и петдесет метра надолу сякаш подскочи към нея. За миг тя се залюля само на десния с крак и дясната ръка, металните скоби и куки по ремъците дрънчаха. Стисна зъби, пренебрегна паренето в ожулената длан и се хвана здраво за една издатина, притисна се към топлия гранит като към бранещата прегръдка на любим. Остана така сякаш векове; бореше се с желанието да запищи, изчакваше оси те да се успокоят и да се махнат. И щом те се пръснаха, бързо се извъртя вдясно и се изкачи още малко до един килнат бор, който стърчеше от скалата като изсъхнал крайник. Намести се до него и задъхана се облегна на ствола.

— Господи — изстена и сякаш без причина добави: — Алекс.

От обаждането бяха минали единайсет часа. Беше в апартамента си в Сан Франциско, беше малко след полунощ и разговорът, след толкова години, беше абсолютно неочакван. Веднъж, в самото начало на планинарството си, изгуби опора и падна опасно на цел — двеста метра, преди въжето да я задържи. Така се по чувства и сега: моментна замаяност, объркване и смут, като че ли летеше от голяма височина. Истината стигна до нея като внезапно приземяване.

Остана да седи в мрака, нощният шум от баровете на Северното крайбрежие долиташе през отворените прозорци. Включи компютъра, запази си място за самолет, събра малко екипировка в сака, заключи апартамента и подкара към летището със стария си мотоциклет триумф бонвил. След три часа вече беше в Йосемити, а след още два, при първите лъчи на утрото откъм Сиера Невада, беше готова да започне изкачването.

Винаги правеше така, когато нещо я тревожеше, когато трябваше да проясни мислите си — катереше се. Пустините бяха мястото на Алекс — огромни, сухи, празни пространства, без живот и звуци; планините и скалите пък бяха за Фрея — отвесни стени, по които можеше да се изкачва към небето, да насилва ума и тялото си до крайна степен. Тези неща беше невъзможно да се обяснят на хора, които никога не са ги изживявали, невъзможно беше да ги обясни и на себе си. Най-близко до истината беше стигнала в интервю с, моля ви се, списание „Плейбой“: „Когато съм там горе, се чувствам просто по-жива — беше признала. — През останалото време като че ли съм полузаспала“.

Сега повече от всякога й трябваха мирът и чистотата, които носеше изкачването. Докато бучеше с мотоциклета по магистрала 120 към Йосемити, първият й импулс беше да пробва без помощни средства някой истински труден, наказателен маршрут като Фрийрайдър на Ел-Капитан или Астроман на Уошингтън Колъм.

После се сети за Либърти Кап и колкото повече си мислеше за него, толкова по-привлекателен й се струваше.

Не беше избор, за който човек би помислил веднага. За част от маршрута беше нужна допълнителна екипировка, което я отдалечаваше от абсолютната чистота на свободното катерене; всъщност в техническо отношение изкачването не беше кой знае колко трудно, особено по нейните стандарти, а това означаваше, че няма да се напряга, колкото й се искаше — до самия си предел, а и отвъд него.

От друга страна, това беше една от малкото големи йосемитски стени, върху които никога не бе пробвала силите си. И още по-важно, тя беше единственото място по това време на годината, което нямаше да е пълно с други катерачи, и това щеше да й осигури абсолютно спокойствие и самота — никой нямаше да й говори, да й прави снимки, разни аматьори нямаше да й се пречкат и да я бавят. Щяха да са само тя, скалата и тишината.

Сега, докато седеше на стопления от обедното слънце камък и с все още смъдяща от ужилването ръка, тя отпи от манерката и огледа маршрута, по който току-що се беше изкачила. Като се изключеха няколкото по-трудни участъка — особено петият склон, който беше издаден и нямаше как да се преодолее без сгъваемата стълба, — не беше срещнала особени затруднения. На по-неопитен катерач изкачването до билото би отнело два дни, с преспиване на някоя тераса по пътя нагоре. Тя щеше да го направи за по-малко от половината време. Максимум осем часа.

Все още не можеше да се отърве от смътното чувство на разочарование, че пътят не се оказа по-дълъг, че няма да достигне вълшебно упоителното било след цялостно физическо и психическо изтощение. И все пак гледката от тия висини беше толкова грандиозна, че компенсираше липсата на предизвикателство.

Като се придържаше към обезопасяващото въже, тя опъна крака — дълги, съразмерни, загорели, — разтри мускулите си и размърда глезени, за да раздвижи ходилата и пищялите си. Стана и проучи скалите над себе си, за да започне последния си, единайсети тур — оставаха й петдесет метра до билото.

— Allez^[1] — промърмори, докато втриваше талк от кесийката на колана в дланите си, — allez. — После, като че ли подтикната от звуковата прилика, малко го измени: — Алекс. — Гласът й обаче се загуби сред рева на водопада Невада.

По-късно, когато стигна до мотоциклета си и си опаковаше нещата за обратния път, видя двама алпинисти, които познаваше. Единият беше доста привлекателен, но точно в момента тия неща изобщо не я интересуваха. Побъбриха малко и Фрея описа изкачването си.

— Изкачила си сама Либърти Кап? Това е сериозно нещо — възкликна другият и почна да я хвали, но тя го спря и обясни, че бърза за самолета.

— На хубаво място ли отиваш? — попита красавецът.

— В Египет — отвърна тя, докато палеше мотора.

— Да се катериш ли?

Тя включи на скорост.

— Не. Да погреба сестра си.

И потегли. Русата й коса приличаше на огнена комета.