Пол Зюсман
Скритият оазис (64)

63.

Западната пустиня

Гилф Кебир

Отдалече приличаше на малък бял бръмбар, който пълзеше в пустошта и я оглеждаше с единственото си блестящо око. Едва когато се приближи, се видя какво е — очукана бяла тойота ланд крузър, която криволичеше през пустинята; багажникът на покрива й беше претъпкан с двайсетлитрови туби. Острият лъч светлина идваше от единствения й работещ фар.

Макар теренът да беше насечен, шофьорът, изглежда, познаваше местността и знаеше откъде точно да мине; дори в най-сложните участъци скоростта рядко падаше под 50 км/час и ставаше двойно по-висока на равните чакълести участъци, осеяли околността като огромни езера. Колко души имаше в тойотата, не можеше да се каже, защото вътре беше съвсем тъмно, макар че по едно време колата спря и някой слезе откъм дясната страна, вдигна края на наметалото си и се облекчи върху пясъка — така че вътре пътуваха поне двама. Освен това и явното желание на шофьора да се придвижи колкото може по-бързо, всичко друго около колата беше загадка — самотна бяла точица, проправяща пътя си през сухата пустош; ревът на двигателя отекваше из пясъците, предницата й залиташе насам-натам, като че ли душеше някаква следа в югозападна посока.

 

 

Откриха купчина сухи дърва под една издатина на скалния масив — обичайна практика на бедуините, обясни Флин, било да се оставят такива запаси под видимите забележителности. Накладоха огън и си облякоха още дрехи, тъй като застудя осезателно, и постлаха одеяла на земята. Флин отвори преносимия хладилник, извади почернели от огън канчета и тенджери, направи кафе и стопли боба, който Фрея бе взела от кухнята на сестра си.

— Също както когато с Алекс бяхме малки. — Тя се приближи към огъня и обгърна краката си с ръце, взираше се в тънката оранжева луна над дюните на изток. — Татко непрекъснато ни водеше на екскурзии. Кладяхме си огън, ядяхме боб, преструвахме се, че сме индианци или ранни заселници — всъщност по-често спяхме на открито, отколкото вкъщи.

Флин отпи глътка кафе и разбърка тенджерата, в която се топлеше бобът.

— Завиждам ти. Представата на баща ми за приятно прекарване беше да ни праща с брат ми в музея „Ашмолиън“ да рисуваме антични вази.

— Имаш брат?

По някаква причина Фрея се изненада.

— Имах. Хауи. Умря, когато бях на десет години.

— Съжалявам. Нямах представа…

Той сви рамене и продължи да разбърква боба.

— Кръстен е на Хауард Картър, откривателя на Тутанкамон. И макар и да звучи смешно, умря от абсолютно същия тип рак. Картър поне е изкарал до шейсет, а Хауи беше само на седем. Понякога ми е мъчно за него. Всъщност доста често.

Той завъртя лъжицата за последен път в тенджерата и я свали от огъня.

— Мисля, че вече става за ядене.

Сипа боба в две пластмасови чинии и подаде едната на Фрея. Нахраниха се, без да говорят, от време на време очите им се вдигаха и се срещаха. След като свършиха, Флин почисти чиниите — изтри ги с пясък, който после отми с шепа вода — и седнаха с кафето и шоколадчетата, които бе взела Фрея. Флин се облегна на скалата, а Фрея се изтегна до огъня.

Първите звезди се бяха появили още докато бяха във въздуха. Сега нощното небе пламтеше в мрежи светлина. Фрея го гледаше с чувство, подобно на онова, което бе изпитала при полета над пустинята — спокойствие и мир, дори задоволство от тишината и безмълвието, които я обгръщаха като пух. „Доволна съм, че съм тук — помисли тя. — Въпреки всичко. Доволна съм, че съм на местата, които сестра ми така е обичала, че съм само аз, пясъкът и звездите. Е, и Флин. Доволна съм, че съм тук с Флин.“

— Кое е момиченцето — обърна се тя към него.

— Моля?

Тя го погледна, после отново вдигна глава — една падаща звезда припламна в небето и изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила.

— В Кайро, като тръгвахме. Моли спомена за някакво момиченце: „Това няма нищо общо с момиченцето, Флин.“ Просто се чудех кое ли е то.

Той отпи от кафето и разрови жаравата с една съчка.

— Нещо се случи много отдавна. Когато още работех в МИ6.

От тона му личеше, че не иска да се впуска в темата, и Фрея реши да не настоява. Седна и загърна раменете си с одеяло. Каменният шпил, извисяващ се над тях, бе застрашителен и в същото време любопитно утешителен — като че ли се люлееха в скута на великан. Обграждаше ги тишина, единственият шум беше съскането и пращенето на огъня. Флин си доля кафе и въздъхна.

— Днес може да звучи безнадеждно наивно, но аз всъщност постъпих в службите, защото исках да направя добро. Да помогна на света да стане… е, не по-добро, но поне мъничко по-безопасно място.

Гласът му беше тих, едва се чуваше, като че ли говореше не на нея, а на себе си; очите му бяха приковани в огъня.

— Макар че ако ме понатиснат, навярно ще се наложи да призная, че донякъде го направих и за да ядосам баща си. Той не одобряваше институции като МИ6. Всъщност не одобряваше нищо извън академичните среди.

Засмя се сухо и започна да рисува фигурки по пясъка с пръст.

Какво общо имаше това с въпроса й, Фрея не можеше да отгатне, но почувства, че е важно за него, и не го прекъсваше.

— Постъпих веднага след като защитих доктората си — продължи след кратка пауза той. — През деветдесет и четвърта… Изкарах няколко години кабинетна работа в Лондон, след това ме изпратиха в чужбина. Първо в Кайро, където се запознах с Моли, а след това в Багдад. Опитвах се да разбера механизма, по който Саддам върти оръжейните си програми. Не особено лека задача — не можеш да си представиш какъв страх и параноя създаваше Саддам, — но след като изкарах там около година, направих пробив при един служител от МПВИ, Министерството на промишлеността и военната индустрия. Всъщност той сам дойде при мен с предложение да ни даде данни, от най-високо равнище — точно онова, от което имахме нужда.

Хвърли поглед към Фрея и отново наведе глава. В далечината се чу вой на чакал.

— Както можеш да си представиш, тази работа доста го изнервяше и той настояваше да използва за посредник дъщеря си, твърдеше, че така било по-малко вероятно да го заподозрат. От самото начало аз бях против — за бога, тя беше само на тринайсет, — но той настояваше, че ще поддържа контакт с нас само при това условие. Случаят беше прекалено апетитен, затова накрая се съгласих. Той преснемаше за нас документи от министерството, момичето ги вземаше и по пътя си към училище ми ги подхвърляше в парка Заура в центъра на Багдад — проста работа, свършвахме я за секунди.

Вече завиха два чакала, викаха се някъде из дюните на изток. Фрея почти не им обръщаше внимание, беше изцяло погълната от разказа на Флин.

— Известно време цялата работа вървеше чудесно, сложихме ръка на доста добър материал. После, пет месеца след началото, пропуснах една среща. Тия неща, разбира се, се случват, но в този случай причината беше, че предната вечер се бях натряскал и се успах. По онова време пиех сериозно, и то от доста време, главно уиски, макар че когато съзнанието ми се замъгляваше… господи, бих пил и течен парафин, ако някой ми налее и ми сложи лед.

Тръсна глава и разтри слепоочията си. Високият стенещ вой на чакалите, повече меланхоличен, отколкото застрашителен, бе неочаквано подходящ съпровод на разказа му.

— Имахме абсолютно стриктно правило за предаването на материалите — продължи Флин. — Ако единият от нас не се появеше в парка, другият просто продължаваше пътя си, не се мотаеше наоколо. Разузнавателните служби на Саддам бяха навсякъде и следяха всичко, така че беше твърде важно да не направим нещо, което би могло да изглежда необичайно. Не знам защо Амира — така се казваше момичето — нарушила правилото и решила да изчака, но направила точно това. Забелязали я, задържали я, вкарали я в ареста. Същото стана с баща й, с цялото й семейство…

Той въздъхна дълбоко и сложи чашата си на пясъка. Чакалите бяха млъкнали. Беше съвсем тихо.

— Един бог знае на какво са ги подложили, но те така и не са ме издали. Излязох си от страната жив и здрав, а те изчезнаха в Абу Граиб — страховития Абу Граиб — и повече никой не ги видял живи. Трупът на Амира бил открит след месец на едно сметище извън града. Изнасилвана многократно, с изтръгнати зъби и нокти… Можеш да си представиш…

Облегна глава на скалата. Гласът му остана монотонен, глух и безчувствен, като че ли искаше да задържи събитията от разказа си на ръка разстояние, да не се въвлича в целия им ужас. Но това явно не се получаваше. Ръцете му се бяха разтреперили.

— Имаше, разбира се, вътрешно разследване, аз си подадох оставката, върнах се към египтологията, дойдох тук и наистина започнах да пия. И щях да го карам все така, ако не се бях запознал с Алекс. Тя ме изтегли от пропастта, откъсна ме от пиенето — всъщност спаси живота ми. Не че той си заслужаваше. Беше тринайсетгодишна, за бога! Можеш ли да си представиш? Можеш ли просто да си представиш…

Скри лице в шепи и млъкна.

Луната заливаше пустинята с мека сребриста светлина. Тогава, без сама да знае защо, Фрея се изправи, заобиколи огъня, седна до него и сложи ръка на рамото му.

— Моли има право, разбира се — продължи той накрая. — За това става дума: Пясъчния огън, Гиргис, оазиса — само за това става дума открай време. Да се опитам по някакъв начин да изкупя вината си, да изплатя вината, че съм пратил едно тринайсетгодишно момиче в килиите за мъчения на Саддам. Не мога да върна нито него, нито семейството му, да премахна страданията, които е изживяло, но поне мога да опитам… нали разбираш… да опитам…

Гласът му прегракна и той спря. След дълга пауза вдигна глава и я погледна.

— Казвам ти, Фрея. Каквито и да са останалите ми разсъждения за нахлуването в Ирак — а те не са особено благосклонни, — не мога да обвиня Буш, че смъкна Саддам от власт, колкото и зле да нагласи повода. Този тип беше чудовище. Абсолютно чудовище.

Взе чашата си от пясъка и я допи. На Фрея й се искаше да каже нещо, да го успокои, но всичко, което й идваше наум, беше повърхностно и несериозно, изцяло в разрез с ужаса, който лъхаше от току-що чутата история. Затова направи единственото, което можа да измисли, за да покаже, че знае какво е да изпитваш вина и съжаление във всеки миг, когато си буден, а и много пъти, когато спиш.

— Сестра ми разказвала ли ти е какво се случи между нас? — попита тя, свали ръка от рамото му и обви ръце около раменете си. — Защо не си говорихме толкова дълго?

Той я погледна.

— Не. Никога не е ставало дума за това.

Фрея кимна. Сега бе неин ред да се вторачи в жаравата, която пулсираше и блещукаше като живо същество. Последва нова пауза — никога не бе говорила за това с друг човек, никога, беше прекалено болезнено. Накрая пое дълбоко дъх и започна.

Разказа как след смъртта на родителите им при катастрофа Алекс и годеникът й Грег се върнали в семейния дом, за да се грижат за нея. Как Грег винаги проявявал внимание към Фрея, шегувал се и флиртувал, как флиртуването се засилило, когато заживели под един и същи покрив. Как в началото всичко било уж на шега и само от негова страна, но след известно време, поласкана, Фрея започнала да му отвръща. Онова, което започнало като целувки и милувки — нередно, разбира се, но извинимо, — бързо преминало в нещо съвсем долно. Тя и Грег скачали в леглото в мига, когато Алекс тръгвала за работа сутрин, и оставали там до няколко секунди, преди да се върне вечерта. Как всичко това продължавало, докато Алекс и Грег обсъждали сватбата си… и един ден сестра й си дошла по-рано и — неизбежно и съкрушително — ги заловила в леглото.

— Не се разсърди — продължи Фрея и избърса очите си с ръка. — Беше потресена, но не и сърдита. По-добре да се беше разгневила, да бе крещяла, да се нахвърли върху мене, но тя само изглеждаше толкова тъжна, така самотна…

Изхлипа и отново избърса очи. Флин хвана ръката й; седяха в мълчание, хипнотизирани от примигващите езичета на огъня. Чакалите отново завиха, този път зад тях, по на север; воят им отекваше в нощта като скръбна ария.

— Затова ли направи онова при Хасан? — попита той след малко. — Като се съгласи да се съблечеш. Като начин…

— … да се покая? — довърши Фрея. — Е, и двамата сме направили неща, които се опитваме да изкупим.

Той стисна ръката й по-силно.

— Сестра ти те обичаше, Фрея. Непрекъснато ми говореше за тебе, за алпинизма ти — много се гордееше. Каквото и да се е случило, то е останало в миналото. И тя би искала да го знаеш. Да знаеш колко много значиш за нея.

Тя прехапа устна и прошепна:

— Знам го. Най-много ме боли, че не успях да кажа същото и на нея.

Въздъхна и го погледна. Този път погледите им се срещнаха и не се отклониха. За миг останаха така, ръката на Флин бе обвила нейната. После лицата им бавно започнаха да се приближават едно към друго. Устните им се докоснаха мимолетно — но и двамата рязко се отдръпнаха. Фрея докосна лицето му с ръка. Той вдигна ръка и я прокара през косите й, после едновременно се пуснаха и се изправиха — знаеха, че това не е нито времето, нито мястото. Особено сега, след всичко, което си бяха казали.

— Да се опитаме да поспим — каза Флин. — Утре ще ставаме рано.

Заградиха огъня с камъни и пясък, изтърсиха одеялата и легнаха от двете страни на огнището. Погледите им отново се срещнаха за миг. Кимнаха си, после всеки потъна в собствените си мисли. Чакалите продължаваха да се обаждат в далечината.

 

 

На четиристотин метра от тях фигурата нагласи бинокъла за нощно виждане. Погледа още малко, преди да се плъзне по ръба на дюната и да включи предавателя. Съобщението беше съвсем кратко — легнали са си, няма движение, нищо друго за съобщаване. След минута човекът продължи бдението си — с бинокъла до очите и снайпера М25 на пясъка до него; не обръщаше внимание на нищо, освен на двете неподвижни фигури, сгушени безобидно под извисяващия се свод на скалата. Огънят между тях постепенно догоря и накрая сред обширния, огрян от луната нощен пейзаж остана само мъничко оранжево петънце.

 

 

Вече три дни Фрея не си беше отпочивала както трябва, затова сега сънят й беше дълбок и без сънища, нямаше мисли и безпокойства — просто празно пространство, в което тя с благодарност потъна, като че ли умът й бе завит с плътно дебело одеяло. Едва когато зората оцвети с първите си лъчи изтока и зад хоризонта се очерта нежна бледорозова лента, тя лека-полека се събуди. Не защото се беше наспала — спокойно би могла да спи още няколко часа, — но защото усети някакво бръмчене и дори във все още съненото си състояние почувства, че е някак несъвместимо с това отдалечено място в пустинята.

Известно време полежа заслушана, все още под властта на съня, и се опитваше да схване какво става. Звукът заглъхваше и се усилваше, като че ли онова, което го издаваше, се движеше напред-назад, понякога идваше по-близо, понякога се отдалечаваше. Тя се претърколи и погледна към Флин, за да види дали и той го е усетил. Него обаче го нямаше. Тя се извърна на другата страна, към майкролайта, но и него го нямаше. Сега вече се събуди съвсем, скочи и зашари с поглед по небето.

Майкролайтът се носеше над Гилфа като огромна белокрила птица. Фрея не знаеше как Флин е излетял, без изобщо да го чуе — явно беше спала наистина като заклана. За съвсем кратко се разтревожи — дали той не я изоставяше? Мисълта изчезна, преди дори да се оформила добре, защото машината явно летеше в кръг, а не се отдалечаваше. Въртеше се и пикираше над гладкото плато, летеше ту на юг, ту на север в широка окръжност, чиято централна ос, изглежда, беше линията на запад от скалното образувание, под което стоеше тя.

Фрея наблюдаваше как майкролайтът лети към най-отдалечената точка, която тя беше в състояние да види вдясно от себе си, смалява се до едва забележима точица на фона на сивото небе, а после постепенно се уголемява и идва на фокус. След десет минути летателният апарат се спусна над пустинята и забръмча точно над главата й. Флин завика нещо и засочи към нея. Фрея разпери ръце, за да покаже, че не го разбира, и той направи завой и мина отново над нея. Сега се спусна още по-ниско, посочи й огъня, а по устните му тя разчете думата „кафе“. Усмихна се и му даде знак с вирнати палци, Флин разпери пръсти, за да покаже, че ще си дойде след пет минути, после отново набра височина и се насочи към Гилфа да продължи наблюденията си. Бученето на майкролайта полека затихна. Фрея донесе още съчки, разпали огъня и сложи водата да се топли. Флин направи още няколко кръга над платото, после отби и приземи майкролайта точно когато водата завря. Докато дойде до огъня, Фрея вече я наливаше в канчетата.

— Видя ли нещо?

Флин поклати глава.

— Изминах по двайсет километра на север, юг и запад, но няма нищо — само пясък, скали и тук-там горички от камилски тръни. Каквото и да стане тук по изгрев-слънце, можем поне да сме сигурни, че няма да е откриването на оазиса.

Кимна да й благодари, докато си взимаше кафето, отпи и продължи:

— Просто не мога да разбера. Няма друг начин да се интерпретира текстът: Когато Окото на Хепри е отворено, тогава ще се отвори и оазисът. Тоест оазисът е някъде тук, а при изгрев скалата някак посочва пътя. Би трябвало да значи това. Няма друг начин да се изтълкува. Освен ако…

Направи крачка назад и се взря в извитата скала над тях.

— Дали няма нещо на самия камък? — промърмори сякаш на себе си. — Някакъв надпис, указание за посоката? Текстът не ни ли казва точно това?

Огледа лъскавата повърхност, очите му се присвиха. Бавно заобиколи зъбера, търсеше знаци или йероглифи, някакви следи от човешка намеса. Нямаше нищо — скалата си беше гладка, черна и гола от основата до върха; и да имаше отделни нащърбени места или драскотини, те бяха очевидно естествени, а не дело на човешка ръка. Само една особеност го накара да спре и да се замисли — нещо, което бяха пропуснали при огледа с фенерчета предната вечер: матова леща от жълт кристал с големината на юмрук, която пробождаше зъбера от едната до другата страна на три четвърти от височината му, като миниатюрна амбразура или шпионка на врата. Любопитна подробност, геологична аномалия в дисхармония с останалата каменна маса. Флин я оглежда почти минута, преди накрая неохотно да приеме, че и тя е част от скалната формация. Тръсна глава и отиде да си долее кафе.

— Да пукна, ако знам! — Той разпери ръце. — Оазисът трябва да е тук, а това… това трябва да ни посочи точно къде е. Нищо не разбирам.

— Може би скалата се споменава само за отвличане на вниманието — предположи Фрея, докато се навеждаше над огъня да долее и своето канче. — А в последна сметка да няма нищо общо с оазиса.

Флин сви рамене и си погледна часовника.

— Изгревът е само след няколко минути, така че ще видим ще стане ли нещо. Както вървят нещата обаче, имам неприятното усещане, че може да си права, а аз да съм се издънил. И, уверявам те, не за първи път.

Отпи още глътка и погледна на изток. Пустинята бе гладка на няколкостотин метра, а след това почваше гъмжило от дюни, пясъчните им върхове ставаха по-високи и по-стръмни. Фрея се загледа към небето. Двамара с Флин посрещнаха зората, която ставаше розова, а после небето се обагри в зелено и перленосиво докато пейзажа постепенно преливаше от небесносиньо към жълто и оранжево. След още няколко минути червеният купол загоря с все по-дълбоки окраски. Показа се горният ръб, после бавно, като мехур разтопен в далечината, слънцето изплува над върховете. Пустинята като пурпурна крива започна да се движи като че ли се разтапяше наоколо, някак се огъна и заблестя, едва доловимо се затопляше от огромната топлина. Очите им се движеха и двамата гледаха ту слънцето, ту каменната кула, за някакъв знак и очакваха нещо, каквото и да е, да се открие пред тях. Но скалата беше неотстъпваща, черна и наклонена, непроменена, без да се разкрива нищичко дори когато слънцето се издигна на хоризонта, а зората се сля с неговия пек. Флин и Фрея погледаха още малко слънцето, после поклатиха глави. Надеждата им за някакви открития не се беше осъществила. Бяха пътували напразно.

— Поне се порадвахме на красивата природа — унило отбеляза Фрея.

Започнаха да събират екипировката си, за да се върнат обратно към цивилизацията. Засипаха и огъня с пясък.

— Останало ни е доста гориво — въздъхна Флин, като затваряше преносимия хладилник в кабината. — Можем да пообиколим още малко. — Имам предвид, да полетим още малко, да не сме пропуснали нещо. Предлагам да се насо…

Не можа обаче да довърши, Фрея изведнъж ахна и го сграбчи за китката.

— Виж! Там! — Беше протегнала ръка на запад и сочеше фасадата на Гилфа. Флин се вгледа в издигащата се скала — на десетина метра от равнището на пустинята, се беше появило миниатюрно светло петно — ясно се виждаше на фона на оранжево-жълтеникавия камък.

— Какво е това, по дяволите!?

Флин направи крачка напред. Фрея продължаваше да стиска ръката му. Взираха се в блестящото петно и се опитваха да разберат какво е това, какво го предизвиква.

— Нещо в скалата ли е? — попита тя. — Което отразява светлината към нас?

Флин стоеше с ръка над очите, със съсредоточено свити вежди. После изведнъж издърпа ръката си, изтича няколко крачки към Гилфа, обърна се и вдигна очи към извитата скала.

— Господи, това е прекрасно!

Фрея отиде до него и също ахна, като видя онова, което го бе поразило — езерце от разтопено злато на три четвърти от височината на шпила: слънчевите лъчи се изливаха през лещата на пустинния кристал, като че ли го възпламеняваха, и запращаха ярък лъч светлина, която като лазер се отправяше на запад към фасадата на Гилфа.

— Гледайте Окото на Хепри — прошепна Флин със страхопочитание.

Останаха загледани, зяпнали възхитено, докато кристалът като че ли прогаряше скалата като огън през черна хартия; блясъкът му ставаше все по-силен, преди бавно, едва забележимо да започне да избледнява, а кристалът да възвръща матовия си кехлибарен цвят.

— По дяволите! — изруга Флин, извърна се и затича към издигащата се стена на Гилфа. Очите му бяха впити в малкото, вече едва видимо петънце светлина — призрачен отпечатък върху скалата.

— Това сигурно става единствено при определен ъгъл на слънцето — викна той на Фрея, която вървеше след него. — Не го изпускай от поглед, трябва да видим точно къде сочи лъчът. Това е означавал надписът. Изгряващото слънце сочи към нещо върху фасадата на скалата. Не бива да го изпускаме!

Скалният шпил беше на четиристотин метра от Гилфа и бяха изминали по-малко от половината, когато лъчът изчезна напълно, светлото петно се загуби и остана единствено празната стена от жълт камък.

— Там — извика той, като намали ход и посочи. — Там беше. Точно над онзи ръб.

Фрея гледаше към същото място; очите й не се отделяха от скалната фасада. Продължиха напред и спряха в самото подножие на Гилфа. Скалите се извисяваха шеметно над тях.

— Има нещо като дупка — каза Флин. — Виждаш ли я?

Тя също я забеляза — правоъгълен отвор, висок не повече от две педи и с ширина педя, точно над щръкнала скална издатина на десет метра нагоре. Почти не се забелязваше освен ако не гледаш право в него, пък и това изискваше усилие. Безспорно беше дело на човешка ръка, тъй като страните му бяха старателно изравнени и загладени, прекалено симетрични, за да са дело на природата. И, изглежда, бе запълнен с нещо, за да се слива със скалите.

Флин вече се изкачваше. Навря пръсти в една тясна пукнатина, запъна палеца на единия си крак в миниатюрно скално отвърстие, а с другия задраска по голия камък. Обаче се изпусна и с ругатня падна надолу. Направи втори и трети опит, но все без успех. Премести се по-наляво и пробва друг, по-труден маршрут. Този път се изкачи близо два пъти по-високо, преди отново да се изтърве и да падне — стовари се тежко на пясъка. С мъка се изправи, като плюеше пясък, и беше на път да направи нов опит, но Фрея внимателно го отмести.

— Може ли аз?

Набързо огледа скалната стена и си набеляза маршрут. Върза косата си на кок, пъхна пръсти в пукнатината, която беше използвал Флин, запъна крак на същото място като него и се закатери. След минута беше стигнала до отвора и се мъчеше да запази равновесие на един ръб на метър под него.

— Май не трябва да се пробвам в други области, освен в египтологията — промърмори Флин. — Какво виждаш?

— Горе-долу каквото се вижда и отдолу — отвърна тя. — Дупка, натъпкана с лен. Определено е дело на човешка ръка.

— Някакви надписи?

Тя приклекна — ръбът беше достатъчно широк, за да го направи — и огледа скалата около отвора. Беше чиста, нямаше нищо, което дори малко да прилича на букви, йероглифи или рисунки.

— Нищо — извика тя. — Ще извадя плата, за да видя какво има зад него.

— Внимавай да няма усойници — предупреди я той. — Често се срещат тук, а нямаме противоотрова.

— Уф! — изсумтя тя и гнусливо дръпна плата, за да го извади от кухината. Беше грубо изтъкан, боядисан в матова жълтеникава охра — цвета на околните скали — и изключително плътно натъпкан, като че ли да предпази отвора от навлизане на пясък, чакъл или каквото и да е. Смяташе, че ленът е древен, но той изглеждаше изключително добре запазен; и колкото повече плат изваждаше, толкова повече се убеждаваше, че всъщност е от наши дни и няма нищо общо с Древен Египет. Сподели съмненията си с Флин, но той махна с ръка.

— Текстилът винаги се запазва добре в пустинята. Заради сухия въздух. Виждал съм завивки на пет хиляди годишна мумия, които изглеждат като току-що излезли от стана. Извади ли го целия?

— Почти.

Тя продължи да дърпа, а платът продължаваше да излиза — оказа се, че е на няколко парчета, а не само един топ. Накрая със сух звук като на изтеглена тапа последната част изскочи от отвора и вътрешността на кухината се изчисти. Фрея изрита няколко пъти натрупания плат с кеца си, тъй като все още се боеше там да не се е загнездила някоя змия, после клекна, сложи ръце от двете страни на отвора, отмести се малко, за да не спира притока на слънчева светлина, и надникна вътре.

— Има ли нещо? — проехтя нетърпеливият глас на Флин отдолу.

— Да. — И млъкна.

— И какво е, за бога?! — викна Флин.

— Ами прилича на…

Последва пауза, тъй като тя търсеше думата.

— На дръжка.

— Как така на дръжка?

— На дръжка. На лост. Както лостовете за спирачката в лифтовете.

— Никога не съм се возил на лифт! — извика той изнервено. — Защо не ми го опишеш?

Дървен лост — единствено това виждаше Фрея. Вдясно, в дъното на кухината, която навлизаше почти метър в скалата. Дръжката имаше кожен ремък за по-добро захващане, а целият лост беше поставен в дълбок хоризонтален жлеб, навярно канал, по който да се движи. А с каква цел, за това дори не беше започнала да мисли. Във всичко това имаше нещо сюрреалистично и доста притеснително — като да намериш ключ за електрическа лампа, докато седиш на повърхността на Марс. С част от съзнанието си Фрея се чувстваше и малко уплашена.

— Е? — провикна се Флин.

Тя му описа какво вижда. Той се намръщи, прехапа устна и се замисли. После й извика:

— Дръпни го.

— Дали е разумно?

— Ама за какво сме дошли тук, по дяволите? Хайде, дръпни го.

Тя не помръдна, защото чувстваше… всъщност не би могла да обясни какво чувства. Някакво смътно предчувствие за опасност; вътрешен глас, който й казваше, че ако изпълни указанията на Флин, ще задейства верига от събития, които ще са извън властта им, ще пресече линия, която не бива да се пресича. Но все пак, както и той го каза, нали тъкмо затова бяха дошли тук. И по-важното — точно това би направила Алекс. В това нямаше съмнение. Сестра й би дръпнала лоста, без да се поколебае и за миг, при това навярно още преди да й кажат. Фрея изчака още малко, после чукна няколко пъти с кокалчета по камъка — пожелание „стегни се“, което използваше, когато трябваше да е особено смела в някоя от сложните маневри в алпинизма, — и бръкна дълбоко в кухината.

Вътре беше хладно, а дръжката не беше близо — наложи се да пъхне и рамото си в отвора, за да могат пръстите й да я обхванат, а палецът да отиде отсреща за пълен контрол. Увери се, че я е хванала добре, и дръпна.

Лостът не помръдваше. Фрея задърпа с всички сили, мускулите на шията и рамото й станаха на възли и затрепериха. Успя да го придвижи няколко сантиметра, спря да си поеме дъх и да го хване по-добре и дръпна отново. Лостът започна да се движи по-лесно и бавно се плъзна по жлеба. Движението му се придружаваше от странно скърцане и стържене като от опъване на въжета и търкаляне на колела. Въртенето сякаш идваше изпод нея, като че ли от самата скала. Тя изтегли дръжката докъдето можа, чак до предната част на кухината, дръпна я за последно, за да се убеди, че няма луфт, после се показа и погледна въпросително Флин.

Той се беше отдалечил малко от скалата, а погледът му шареше по фасадата й.

— Няма нищо — провикна се. — Сигурна ли си, че го издърпа докрай?

— Да.

— Не знам — той поклати глава, — но не се отварят никакви вълшебни врати, в това поне съм сигурен.

Продължиха да наблюдават — Флин отдолу, Фрея отгоре; странното скърцане заглъхваше. Иначе всичко си остана същото, както преди тя да издърпа лоста, само слънцето стана по-горещо и небето по-бледосиньо. Скърцането постепенно изчезна. Фрея не виждаше смисъл да остава повече на ръба, така че започна да се спуска — по същия път, по който се беше изкатерила. Докато слизаше, чу нов звук — някакво тихо съскане. Спря, огледа се и се опита да проумее какво е. Флин също беше го чул и се доближи до скалата — вслушваше се внимателно. Съскането не спираше.

— Какво е това? — попита Фрея.

— Не знам — отвърна той. — Звучи като…

— Само не казвай „змии“, моля те.

— Не, прилича повече на…

Спря и пристъпи към подножието на скалата.

— Виж!

Фрея се наведе и се взря надолу. Отначало не видя нищо, но изведнъж зяпна. В самата основа на скалната стена, на мястото, където тя сключваше почти прав ъгъл с пустинята, на протежение двайсетина метра пясъкът се плъзгаше надолу като в пясъчен часовник. Флин клекна, бръкна в пясъка и загледа как той изчезва между пръстите му.

— Какво е това, по дяволите? — учудено попита Фрея. — Подвижни пясъци?

— Точно такива никога не съм виждал — отвърна той. Пясъкът започваше да се движи по-бързо, като че ли нещо отдолу го засмукваше, а песъчинките се превръщаха в поток, изчезващ под скалата.

— Но къде отива? — недоумяваше Фрея.

— Нямам представа. — Флин гледаше удължаващия се и разширяващ се поток като хипнотизиран.

— Май ще е по-добре да се отдръпнеш.

Той кимна, изправи се и направи няколко стъпки назад. Пясъкът продължаваше да се свлича и потъва, оголваше се все по-голяма част от скалата — тя някак си приличаше на корен на огромен зъб.

— Като че ли подкопава… — почна Флин.

С глухо всмукване цял отрязък от пясъчната повърхност хлътна току пред краката му. Съскането се усили, пясъкът се носеше надолу като лавина, макар че така и не беше ясно къде отива. Флин залитна назад, подхлъзна се и падна, после скочи и трескаво заотстъпва. Все по-голяма част от пясъка изчезваше и се изливаше като вода през сифон в непрестанно разширяващата се дупка в скалата — а ръбът на дупката се движеше към него.

— Бягай! — изпищя Фрея.

Флин се обърна и хукна. Дупката като че ли искаше да захапе краката му и да го всмуче в Гилфа. Размерът й стана почти петдесет метра и тя бавно започна да забавя растежа си, сякаш беше доволна, че го е преследвала достатъчно надалече. Накрая пясъкът спря. Под основата на скалния масив беше зейнал огромен кратер.

Запъхтеният Флин спря и се обърна, готов да побегне отново, ако кратерът реши да продължи да се уголемява. Но освен някои дребни приплъзвания и изтичания на пясъка отворът, изглежда, се беше стабилизирал. След малко Фрея се смъкна от скалата, внимателно мина покрай ръба на кратера и застана до Флин. Двамата се взряха надолу.

— Господи! — промърмори Флин.

Под тях, през стръмна полукръгла фуния, пясъкът продължаваше да изтича под скалата. А после там се появи отвор, черен и мрачен, като прозяваща се уста. В голата скала се отвори портал, ограден от двете страни от огромни изваяни фигури — със скръстени на гърдите ръце, високи конусовидни корони и спускащи се като сталактити заострени бради. Статуите бяха все още зарити в пясъка до кръста, както беше и долната част на портала, а пустинята протичаше между тях и изчезваше в отвъдния мрак — път през гърлото на подземния свят.

— Устата на Озирис — измърмори Флин. Лицето му беше странно застинало и безизразно. — Целия си живот посветих на египтологията, но никога… Не мога да повярвам. Това е просто… просто…

Гласът му заглъхна. Известно време останаха загледани в нямо удивление надолу. Слънцето пареше гърбовете им, един самотен мишелов се виеше над тях, очертан на фона на бледото утринно небе. Накрая Флин се овладя, помоли Фрея да го изчака, отиде до майкролайта и донесе фенерчето и черната чанта за книжа, която бе взел от дома на Алекс. Коленичи и я отвори. Вътре имаше нещо като оранжев термос със стърчаща от върха антена.

— Маяк за установяване на местоположението — обясни той, докато вадеше устройството. — Ще излъчи сигнала право до хората на Моли в САЩ и те ще съобщят на екипа си тук, в Египет. Ще са при нас до три часа.

Щракна един бутон отстрани на маяка, сложи го на земята и се изправи.

— Слизаме ли? — попита Фрея.

— Ти как мислиш?

— А ти мислиш ли, че е безопасно?

Той сви рамене.

— Не повече, отколкото беше в Маншиет Насър и Абидос.

— Е, там се справихме, нали?

Той се усмихна.

— Господи, толкова приличаш на сестра си.

Тя разпусна косата си, тръсна я, посочи портала и каза театрално:

— Египтолозите са с предимство.

Флин се засмя и тръгна надолу — спускаше се странично, за да запази равновесие; краката му затъваха в пясъка почти до бедрата. Фрея го последва. На около половината разстояние той спря и я погледна. Усмивката му я нямаше. Сега беше сериозен. Делови.

— Може да ти прозвучи глупаво, но тук сигурно има неща, които… — Потърси подходящите думи, не ги намери и махна с ръка. — Просто внимавай. Гледай да не разместваш нищо. Нали?

Погледна я в очите, за да се увери, че го е разбрала, после кимна и продължи надолу.

 

64.

 

Шестте вертолета летяха в боен ред над пустинята. Плъзгаха се над дюните като гигантски водни кончета: пет чинука в пясъчен цвят и, малко по-назад, черният „Огъста“ — Агуста, както галено наричаше машината Гиргис. Летяха на югозапад, а издигащото се слънце светеше зад гърба им. Курсът им ги отведе леко на север от самотен зъбер и затова не забелязаха белия ланд крузър, които се спотайваше в сенките под него. Когато се отдалечиха и воят на роторите им се изгуби в далечината, скритата кола излезе на слънце, спря за миг, като че ли душеше въздуха, после изръмжа след тях.

 

 

— Господи! — за кой ли път промърмори Флин.

Стояха от двете страни на портала и се взираха в мрачна стръмна шахта. Под тях пясъчният склон се спускаше стръмно още десет метра към издълбани в скалата стъпала, които се губеха в тъмното, приличащо на езеро с дълбока черна вода пространство.

Флин освети с фенера стените и тавана — камъните още пазеха следи от древните длета — и се спусна надолу. Стигна до стъпалата и спря.

— Виждаш ли нещо? — попита Фрея, докато слизаше след него.

— Само стъпала — отвърна той, осветяваше с фенерчето чернотата под себе си. — Ужасно много стъпала. Очевидно водят под Гилфа. Макар че къде точно отиват…

Той се отмести, за да може и Фрея да застане до него — шахтата едва можеше да побере и двамата един до друг. В мястото имаше нещо потискащо и неприятно — тъмнината, тишината, притискащите ги от всички страни скали, — така че известно време дори на Флин явно не му се искаше да върви по-нататък.

— Може би е по-добре да ме изчакаш горе — предложи той. — А аз ще проверя накъде водят. Така че ако се случи нещо…

Тя поклати глава и отвърна, че или и двамата вървят заедно, или никой не тръгва. Той кимна — „Също като сестра си“ — и започна да се спуска. Фрея вървеше до него. На всеки няколко крачки спираха да огледат шахтата и да се опитат да преценят къде води. Стълбите просто продължаваха надолу, все по-навътре в скалата, въздухът ставаше все по-хладен, порталът зад тях се смаляваше, превърна се в малка пролука в обкръжаващия ги мрак. Преброиха петдесет стъпала, сто, двеста и Фрея започна да се чуди дали някога ще свършат, или ще продължат безкрайно да се спускат в земните недра. Накрая, след като се бяха спуснали триста стъпала, фенерчето на Флин освети плосък камък. Шахтата се беше изравнила.

След петнайсетина метра имаше още един портал — със същите изваяни фигури като горе. Щом минаха през него, се озоваха в дълъг тунел, чиито заоблени стени и сводест таван го правеха да прилича на тръба, сякаш се намираха в някакво гигантско черво. За разлика от шахтата, през която се бяха спуснали — нейните стени и таванът бяха от гол камък, — тук камъкът беше измазан и белосан, изрисуван със странни усукани фигури. След миг Фрея се сети, че това са спиралите на множество преплетени змии.

— Нека злосторниците бъдат погълнати в корема на змията Апеп — каза Флин и освети с фенерчето една глава с разтворени челюсти и раздвоен език, който сякаш трепкаше застрашително.

— Малко ме е страх — призна Фрея.

— И мен — отвърна той. — Просто гледай да не пипаш нищо.

Стъпките им по каменния под отекваха сухо, преплетените змии ги придружаваха, навити по стените и тавана. Поклащащият се лъч на фенера създаваше неприятното усещане, че влечугите са живи и пълзят около тях. Тъмнината подсилваше ефекта, както и заоблената форма на тунела, съчетана със сънената атмосфера. Двамата току спираха и се извръщаха, убедени, че змиите наистина се движат и се плъзгат зад тях с разтворени челюсти. Това обаче бяха само рисунки, така че след като се убеждаваха, че всичко е само във въображението им, нещо като подземен мираж, двамата продължаваха напред.

Тунелът остана равен поне петстотин метра, вървеше в права линия, после постепенно започна да се изкачва и да става все по-стръмен. Изминаха още няколкостотин метра — вече сигурно бяха на повече от километър във вътрешността на Гилфа — и Флин изведнъж спря и изключи фенерчето.

— Забелязваш ли нещо? — проехтя гласът му в тунела.

Фрея се взря напред и й се стори че вижда в далечината тънка ивица светлина, миниатюрна вертикална чертица в мрака.

— Какво е това? — попита тя. — Врата?

— Ами… или е невероятно тясна врата, или е ужасно далече — отвърна Флин. — Хайде.

Светна отново и продължиха напред, вече по-бързо, тъй като и двамата искаха час по-скоро да се махнат от потискащия мрак. Коридорът продължаваше да се изкачва, почна и да се разширява. Те ускориха крачка, зажаднели за слънце и чист въздух; вече не ги беше грижа накъде води тунелът и какво има в края му, просто искаха да се измъкнат. Но макар че тунелът продължаваше да се разширява, а и те ходеха все по-бързо, ивицата светлина нито се засилваше, нито се приближаваше, само мъждукаше в далечината — слаба сивкава светлина, която ги примамваше, а оставаше все така далечна.

— Какво е това, по дяволите? — изръмжа Флин и забърза още повече.

И все пак светлината оставаше далече, примамваща и дразнеща. Ядосан, той се затича към сивата линия. За миг тунелът се изпълни със звука на стъпките му, после изведнъж се чу силен удар и изненадан вик. Фенерчето изтропа на пода и освети част от стената в трептящи петна. Фрея спря и се взря в тъмнината.

— Флин?

Чу се стон.

— Какво стана?

— Ама и аз съм един идиот… — изпъшка той.

Фрея направи няколко крачки напред, наведе се и вдигна фенерчето. Флин лежеше на пода и мигаше замаяно като боксьор, когото са свалили с особено мръсен ъперкът. Точно зад него — причината спринтът му да се прекъсне така рязко — тунелът бе преграден от тежка дървена двукрила порта. Между двете й крила блещукаше тънка като косъм дневна светлина — призрачният процеп, който бяха видели отдалече.

— Как си? — попита тя и се наведе да му помогне да стане.

— Как да съм? — пак изпъшка той. — Блъснах се право в тая гадост. Божичко, все едно ме удариха с…

Изглежда, не можа да измисли като с какво го бяха ударили. Разтри челото си, после взе фенерчето от Фрея и прокара лъча по вратата.

Закачените на бронзови панти крила бяха два пъти по-високи от човешки бой, съвършено издялани и нагласени — горните им части бяха сводести, за да съвпаднат с овала на тунела, — така че освен тънката сива чертица между тях не се виждаше абсолютно нищо.

Какво ли имаше зад тази врата?

— Чуваш ли? — невярващо попита Флин.

И тя наистина чуваше — тихо чуруликане на птици и още по-тихо плискане на вода. Флин опря лице в пролуката, мъчеше се да види през нея, но тя беше прекалено тясна. Той се наведе и насочи лъча към резето, което държеше крилата затворени. Около него беше навито въженце, скрепено с глинен печат. Преди три дни Фрея щеше да се зачуди на образа върху печата, но сега той й беше добре познат — очертанието на обелиск, а в него огненият йероглиф седжет.

— Непокътнат е. — Флин почука печата. — Каквото и да има от другата страна, никой не е стигал до него по този път вече четири хиляди години.

— Мислиш, че това е Скритият оазис?

— Не виждам как е възможно да прелетя точно над това място преди час и да не съм го видял. От друга страна пък, ако съм научил нещо за уехат сещат, то е, че нищо никога не е каквото изглежда.

Бръкна в задния си джоб, извади ножче, отвори го и опря острието до въженцето. За миг се поколеба, явно не му се искаше да повреди древния възел, но после с едно движение сряза въженцето и го издърпа.

 

 

— Без шефове.

— Само двамата.

— И мами.

— Разбира се, и мами.

— Това ще е добре.

— Много добре.

Тръгнаха по улицата ръка за ръка; разговаряха за агнешко, за бъдещото си ресторантче и за Мохамед Абутрейка, за това откъде, по дяволите, да намерят големи найлонови платна и устройство за забиване на пирони посред нощ, за да направят онова, което Гиргис им бе поръчал да направят, след като отново открият двамата чужденци.

 

 

— Фрея, нямам представа какво си мислиш…

— Ще ти кажа какво си мисля. — Тя се беше навела към ухото на Флин, за да не ги чува шофьорът. — Мисля, че е ужасно странно египтолог като тебе да борави така умело с пистолет. Или си шампион на Кеймбридж и по стрелба?

— Фрея, моля те…

Той започна да се обръща назад, но тя натисна още по-силно пистолета под ребрата му.

— Не познавам кой знае колко египтолози, но бих се обзаложила на доста пари, че няма особено много като тебе, професор Броуди. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мене, но искам да знам кой си и какво всъщност става. И искам да го науча веднага.

Той изви врат още малко, погледна я с крайчеца на окото си, после кимна и изведнъж видът му стана много уморен.

— Готова ли си? — попита я, докато махаше резето и слагаше ръка върху дясното крило.

— Никога няма да съм по-готова — отвърна тя и започна да натиска лявото крило.

— Тогава… Сезам, отвори се!

Натиснаха, двете крила се отвориха с тих като шепот звук… и ги обля ярка дневна светлина. Птичите песни и ромонът на вода долитаха отвсякъде.

 

 

Щом вертолетите се приземиха, вратите на първия се отвориха и от тях се изсипаха хора в пълно антирадиационно облекло. Отидоха до вратата в скалите, взеха проби от нея с множество електронни джунджурии, съобщиха по радиото на останалите, които още чакаха в чинуците, че всичко е наред, и те също слязоха и се пръснаха из пустинята. Една част — тежковъоръжени мъже със слънчеви очила и бронирани жилетки — оформиха защитен кордон около кратера. Други се захванаха с разтоварване на алуминиевите сандъци — внасяха ги в шахтата. Едва когато и последният сандък беше внесен, Гиргис и колегите му тръгнаха към вратата. До нея Гиргис спря, обърна се и помаха на някого на ръба на кратера. След миг групата започна да се спуска в чернотата надолу. Близнаците вървяха най-отзад, със заврени небрежно в джобовете ръце. И двамата изглеждаха изключително незаинтересувани от цялата история.

 

 

Като деца, Фрея и сестра й имаха една игра — представяха си, че зад луната съществува потаен свят, вълшебно място, пълно с цветя, водопади и птичи песни.

Алекс, макар и в друг контекст, беше споменала за него в последното си писмо. Тъкмо този свят веднага се появи в съзнанието на Фрея, когато погледна пред себе си мястото, което можеше да се опише единствено като рай.

Бяха в края на дълга дълбока долина, оградена от извисяващи се скали, по които, като сребърни конци, се стичаха фини водни струйки. Тук долината не беше по-широка от двайсет метра. При навлизането й в Гилфа обаче се разширяваше, дъното се издигаше под лек наклон, а отвесните й стени се раздалечаваха като остриета на отваряща се ножица. В отсрещния край, предположи Фрея, долината сигурно бе широка поне четиристотин метра, макар че беше трудно да се прецени от толкова далече. Летяха птици, десетки бълбукащи потоци прорязваха каньона, овлажняваха пясъка и даваха живот на богат растителен свят — дървета, храсти, пъстри килими от цветя. От скалите висяха зелени шубраци, от всяка пукнатина стърчаха снопове зеленина.

— Това е невъзможно. — Флин клатеше замаяно глава. — Толкова пъти съм прелитал над това място — и нищо. Само скали и пустиня.

Тръгнаха през гъсталака. Трябваше да мине известно време, докато очите им се приспособят към сложното съжителство на светлини и сенки. Накрая започнаха да забелязват сред растителността и други форми — извивки на украсени каменни групи, части от стени, колони и сфинксове, гигантски фигури с човешки тела и животински глави. Тук две празни каменни очи се взираха в тях изпод килим мъх, там някакъв величествен стиснат юмрук се извисяваше сред палмова горичка. Вляво остатъци от павирана алея се губеха в растителността, вдясно обелиски прорязваха листната маса като остриета на копия.

— Как са направили всичко това? — прошепна Фрея. — В средата на нищото? Сигурно им е отнело векове.

— Че и повече — съгласи се Флин. — Това превишава всичко, което… Запознат съм с текстовете, видях снимките на Шмит, но да го видя с очите си…

Гласът му се стопи в мъглата на благоговейно мълчание.

Слънцето вече се бе издигнало доста високо, което беше странно, тъй като според часовника на Флин едва минаваше осем. Той го погледна, заслонил очите си с ръка, и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нищо не може да ме учуди на това място“. Изминаха още няколко минути. Флин пусна ръката на Фрея и посочи.

— А това трябва да е храмът. — В горния край на долината над дърветата се издигаше огромна естествена скална платформа. Върху нея имаше нещо като постройка, виждаше се и структура, според Фрея, досущ подобна на портата от снимката на Руди Шмит.

— Качваме ли се там? — попита тя.

Макар видът на Флин да издаваше колко силно му се иска да го направят, той поклати глава.

— Първо трябва да намерим самолета и да видим в какво състояние е. Проучванията ще оставим за после.

Фрея го изгледа със съмнение.

— А не би ли трябвало да носим и нещо като гайгеров брояч? В случай че… нали разбираш, някой от урановите контейнери може да се е повредил при катастрофата.

Флин се усмихна.

— Каквито и тревоги да имаме, възможното ни облъчване не е сред тях. Уран 235 не е по-токсичен от гранитния плот в кухнята. Човек може да се окъпе в него и пак нищо няма да му стане. Макар че ако знаеш магазин за гайгерови броячи наблизо, с удоволствие ще ти купя един, просто да не се тревожиш. Хайде, ела.

Намигна й закачливо и я поведе по една просека. Гората бе главно от акация и тамариск, макар да имаше още палми, смокини, върби и една-единствена извисяваща се черница. Въздухът беше топъл, но не прекалено, ухаеше на мащерка и жасмин, летяха птици, пеперуди и най-големите, най-ярки водни кончета, които Фрея беше виждала. Слънчевите лъчи се спускаха през клоните като дипли златен плат, между корените лъкатушеха проблясващи ручейчета, които на места се губеха, другаде се сливаха, за да образуват чисти езерца, украсени от оранжеви нарциси и стръкове сини и бели водни лилии.

— Това просто не изглежда истинско — възкликна Фрея. — Прилича на вълшебна приказка. На райската градина.

— Разбирам те — отвърна Флин. — В Лувъра се пази част от надпис, в който оазисът се нарича уахат ресут, оазисът на мечтите. Вече разбирам защо.

Долината се разширяваше, стените, статуите и покритите с йероглифи скални блокове се издигаха навсякъде. Някои бяха идеално запазени, други бяха напукани и наклонени, повалени от бавното въздействие на дървесните корени и от наводненията. Флин и Фрея все по-ясно осъзнаваха, че в онова, което от входа към тунела им бе заприличало на случайна смесица от мазилка, изобщо няма нищо случайно. Точно обратното — грижлива каменоделска работа бе допринесла за архитектурната подредба на улиците, булевардите, сградите и обширните дворове; специфичният стил се усещаше дори сега, векове след като джунглата бе погълнала всичко.

— Господи, изглеждало е удивително — с разтреперан от вълнение глас възкликна Флин. — Когато в ръкописите съм срещал описания на Зерзура като град, винаги съм ги смятал за хипербола, но той е бил точно това. И праща по дяволите всичко, което сме си мислили, че знаем за древноегипетската технология.

Излязоха на ливада, пламнала от макове и метличина; ибиси и бели чапли крачеха достолепно и кълвяха нещо по земята. Каменната платформа, която бяха видели от дъното на оазиса, вече беше много по-близко — извисяваше се над дърветата като някаква гигантска сцена с внушителната порта от пилони, която бяха видели на фотографията на Руди Шмит. Те спряха да я погледат, после продължиха по буренясала мраморна настилка, която минаваше през средата на ливадата: от двете й страни имаше редици сфинксове и обелиски — явно оттук бе минавал пътят за процесии.

На средата на ливадата Фрея спря и хвана Флин за ръката.

— Ето го! — И посочи вдясно, където гъста палмова горичка стигаше до скалите. Над свода от палмови клонки едва-едва, като бяла гръбна перка, се виждаше опашката на самолет, а между стволовете можеше да се забележи и корпусът на машината.

— Най-после! — възкликна Флин.

Друга павирана улица, по-тясна и също така буренясала, пресичаше под прав ъгъл тяхната и изглежда, водеше право към горичката. Завиха по нея, подминаха редица гигантски гранитни скарабеи, стигнаха до палмите и тръгнаха през тях. Излязоха на малка, огряна от слънцето просека и спряха — самолетът лежеше пред тях като изхвърлен на брега кит: бял, очукан и зловещо мълчалив, целият обвит от сплетени мрежи лиани и тропически храсти.

Въпреки че беше кацнал принудително, а после се бе свличал поне сто метра в долината — белезите от колесниците все още личаха добре по скалите над него, самолетът беше запазен удивително добре. Дясното крило беше откъснато и не се виждаше никъде, половината от лявото също я нямаше, а витлото на единствения оцелял двигател беше изкорубено и криво. По долната част на корпуса зееше назъбена дупка, като че ли някой голям хищник беше отхапал огромно парче. Самолетът обаче — макар и удрян и пострадал — все още беше цял, с предизвикателно издигната през дърветата опашка, а носът му, доста сюрреалистично, беше само на сантиметри от един величествен сфинкс. Флин и Фрея тръгнаха към него и спряха пред три правоъгълни купчини под опашката му. Във всяка бе забит груб, набързо направен кръст.

— Шмит ги е погребал — замислено каза Флин. — Човек едва ли би трябвало да го съжалява, след като се знае, че е пренасял петдесет килограма уран за Саддам Хюсеин. И все пак… Господи, било е ужасно…

Фрея стоеше до него и се опитваше да си представи какво е изпитвал Шмит — сам, уплашен, най-вероятно ранен, да измъква труповете от самолета и да копае гробове…

— Колко мислиш, че е останал тук? — попита тя.

— Доста време, изглежда. — Флин кимна към почернялото старо огнище малко встрани; земята около него беше осеяна с празни консервени кутии и обвивки от храна. — Допускам, че му се е наложило да изчака поне седмица, а може би и повече, за спасение и тогава — след като никой не дошъл — е решил сам да открие пътя към цивилизацията. Как обаче се е измъкнал, просто нямам представа — със сигурност не е по пътя, по който дойдохме.

Погледаха гробовете още малко, после заобиколиха корпуса, Флин пъхна глава в отворената врата, вмъкна се вътре и помогна на Фрея да го последва. Беше мрачно, само отделни лъчи светлина проникваха през увивните растения около прозорците. Фрея закри устата си с ръка и ахна:

— О, божичко!

През десет седалки от тях имаше човек. По-точно останките от човек. Седеше изправен като свещ, съвършено мумифициран, с празни очни кухини, суха кожа с картофен цвят, уста, покрита с паяжини и отворена широко сякаш в опит да поеме въздух. Не беше ясно защо е оставен тук, а не е погребан с останалите. Едва когато се приближиха, видяха причината — силата на удара беше изместила седалките от дясната част на кабината напред и ги беше събрала като мех на акордеон — бяха стиснали коленете на човека като менгеме, но не те, изглежда, го бяха убили. Причината за смъртта му по-скоро беше големият метален куфар в скута му: движението на седалките го бе навряло в корема му и беше смачкало органите му.

— Мислиш ли, че е станало бързо? — попита Фрея и извърна глава.

— Дано — отвърна Флин. — Заради него самия.

Приклекна и внимателно проучи куфара. Не изглеждаше нито повреден, нито пипан. Бързият оглед показа, че между седалките от другата страна на пътеката има още три такива. Те също бяха заключени и в добро състояние.

— Всичко е на мястото си — заяви Флин. — И е непокътнато. Хайде, ела. Хората на Моли ще са тук до няколко часа, те ще имат грижата за урана. Ние направихме каквото можахме.

Сложи ръка на лакътя й и тя се обърна, готова да тръгне към изхода. И изведнъж погледът й се спря върху изсушеното лице на мъртвеца. Беше само за миг, но успя да долови движение — нещо помръдна в едната очна кухина и сякаш се сгърчи. В първия момент Фрея си помисли, че си представя, но после, със свито от отвращение гърло, реши, че е червей или ларва. Едва когато си наложи да погледне по-отблизо, за свой ужас видя, че е стършел — тлъст, жълт и дебел колкото пръста й, той се измъкваше от главата на трупа. Последва го още един и още един, после два наведнъж. От черепа на мъртвеца долетя ниско жужене.

Можеше да се справи с всичко друго. Осите и стършелите обаче още от дете бяха нейният най-първичен ужас — единственото, което нито можеше да изтърпи, нито да преглътне. Тя изпищя, отскочи и размаха ръце. Движението стресна насекомите и те се издигнаха заплашително във въздуха. От гнездото им някъде отзад — с гневно жужене — започнаха да излизат все повече и повече. Един стършел се заплете в косата на Фрея, друг се блъсна в бузата й и тя се разпищя истерично.

— Не мърдай! — извика Флин. — Просто стой неподвижна!

Тя не му обърна внимание. Обърна се и се хвърли към изхода с размахани ръце. Спъна се в някакво увивно растение и се стовари на пода, което вече подлуди стършелите.

— За бога, не мърдай! — изсъска Флин, хвърли се върху нея и я закри с тялото си. — Колкото повече се движиш, толкова повече ги дразниш.

— Не… — изплака тя, цялата трепереше и се гърчеше. — Ти не разбираш, не мога…

Усети изгаряща болка във врата.

— Махни ги от мене! Моля те, махни ги от мене!

Той просто хвана китките й и сключи крака около нейните — изглеждаха, като че ли се бореха, — опря буза в тила й и с цялата си тежест я прикова към пода. Тя усети, че един от стършелите лази в крачола на панталона й, друг пълзеше по затворения й клепач, още два се движеха по устните й — най-ужасният й кошмар се сбъдваше, не, повече от най-ужасния. Нови ужилвания поне нямаше и макар все още да беше непоносимо да ги усеща върху кожата си, тя успя, с върховно усилие на волята и с тежестта на Флин върху себе си, да остане неподвижна.

А мъчението не спираше. Стършелите налитаха от всички страни — как беше възможно толкова много да се натъпчат в един-единствен череп? А после неочаквано, както ги беше връхлетял, роякът започна да се разпръсква. Жуженето заглъхна, насекомите по лицето и краката й вече ги нямаше. Тя остана просната на пода, вцепенена, със затворени очи и уста, боеше се, че и най-малкото движение ще ги накара отново да се нахвърлят върху нея. Флин вероятно си мислеше същото, тъй като мина доста време, преди Фрея да усети, че вдига глава и се оглежда. След кратка пауза и тежестта му се вдигна от нея.

— Спокойно — каза той, докато й помагаше да се изправи. — Махнаха се. Всичко е наред!

Тя се притисна към гърдите му разтреперана; ужиленото на врата пареше силно.

— Всичко е наред — повтори той, без да я изпуска от ръцете си. — Няма страшно. Всичко е наред.

За миг, само за миг, изглежда, той имаше право. Защото в следващия миг отвън долетя нисък злобен кикот и един глас каза:

— За съжаление, професор Броуди, случаят не е такъв. Изобщо не е такъв. Поне от ваша гледна точка. Ако го погледнете през моите очи обаче…

 

 

Двамината се движеха бързо през шубраците. На всеки петдесетина метра спираха, клякаха зад поредното укритие — дърво, храст, стена или статуя, — за да се ослушат и да си поемат дъх, после отново се устремяваха напред. Кафявите им наметала се сливаха напълно с околността, така че дори птиците, изглежда, не ги забелязваха; от време на време, когато двамата повдигаха наметалата, за да прескочат някоя скала или рекичка, проблясваха единствено белите им маратонки. Не разговаряха — общуваха помежду си с жестове и подобни на цвърчене подсвирвания. Изглежда, знаеха точно къде отиват и напредваха през оазиса право към центъра на долината.

Стигнаха до гигантска палма и единият се покатери сръчно по нея и се сви в зеленината в короната й. Другият мина малко по-нататък и клекна зад огромна гранитна ръка. Подадоха глави, кимнаха си и вдигнаха пушките. После, когато редица мъже се появи между дърветата и тръгна към тях, двамата се приведоха и изчезнаха от поглед. Като че ли никога не ги беше имало.

 

 

За миг Флин и Фрея бяха прекалено стреснати, за да реагират. После, като по команда, приклекнаха зад седалките и погледнаха през най-близкия люк. Нямаше особено много растителност, така че ясно видяха Гиргис — стоеше насред просеката, безукорно облечен и ухилен. От двете му страни стояха рижите близнаци с костюмите си „Армани“ и червено-белите тениски на футболния клуб „Ел-Ахли“, както и още двама души — единият висок и брадат, другият набит и простоват на вид, с цигара в уста и пожълтели от никотина рунтави мустаци. Изглежда, наоколо имаше и други хора, но не можеше да се види колко са и какво правят.

— Как са го открили, по дяволите? — прошепна Фрея.

— Един бог знае — отвърна Флин също така тихо. — Може да са имали хора на пост покрай скалата, а може и да са ги изпратили в момента, когато Ангълтън ни видя да излитаме… Нямам представа.

— И какво ще правим сега?

— Ако обичате, елате тук — долетя гласът на Гиргис, като че ли отговаряше на въпроса й, макар че едва ли я беше чул. — И ако обичате, дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— Майната му! — изстена Флин.

Огледа се трескаво, погледът му обходи кабината, преди да се спре на мумифицирания труп — беше напълно облечен, изисканите риза и сако контрастираха ярко със съсухрения мъртвец. От сакото се подаваше дръжката на пистолет. Флин припълзя, издърпа го от кобура и го провери. Изглеждаше наред.

— Ако обичате, излезте — покани ги отново гласът на Гиргис. — Нямате никакъв избор, така че защо да си играем?

— Ще успеем ли да издържим? — прошепна Фрея. — Докато дойдат хората на Моли?

— Два часа с един-единствен глок и пълнител с петнайсет патрона? — Флин изсумтя пренебрежително. — Няма никакъв шанс. Това не ти е холивудски филм.

— Тогава какво?

Той поклати безпомощно глава, очите му отново обходиха вътрешността на АН-а. Спряха се на трите метални куфара между седалките зад него. Поколеба се, после сложи пистолета на пода, наведе се, грабна дръжката на най-близкият куфар и с мъка го придърпа към себе си.

— Какво правиш?

Той пренебрегна въпроса — оглеждаше двете ключалки.

— Какво правиш? — повтори тя.

Флин вдигна глока, отдръпна се, прикри Фрея с ръка и рамо и стреля два пъти, по ключалките. Отвори капака. Вътре, добре опаковани в изкуствена пяна, имаше два подобни на шейкъри за коктейл сребристи контейнера. Той извади единия и като го държеше с две ръце, се изправи.

— Професор Броуди? — Гласът на Гиргис отвън бе повече заинтригуван, отколкото разтревожен. — Моля ви, успокойте ме, че не сте се застреляли. В екипа си имам хора, които ще останат много разочаровани, ако сте им отнели възможността…

Флин се протегна през седалките и тресна контейнера в илюминатора; силният шум спря египтянина насред изречението.

— Виждаш ли това, Гиргис? — провикна се Флин и отново удари с контейнера. — Това е контейнер с обогатен уран. Твоя силно обогатен уран. Ако дойдеш и една стъпка по-близо, ще го отворя и ще го изпразня в цялата вътрешност на самолета. Същото ще направя и с останалите. Чуваш ли? Ако се приближиш още сантиметър, ще превърна тази долина в радиоактивна пещ!

Фрея — беше застанала зад него — заби пръсти в рамото му и изсъска:

— Нали каза, че уранът не е опасен!

— Не е — тихо отвърна той. — Разчитам обаче Гиргис да не го знае — той е престъпник, а не физик. А и дори да го знае, хората му едва ли са наясно. Най-малкото това ще ги накара добре да си помислят, преди да нахлуят тук и да ни пръснат главите.

Удари още веднъж плексигласа с контейнера, след това стисна капака му и го завъртя, правеше всичко бавно, за да стане съвсем ясно с какво се занимава.

— Гледаш ли, Гиргис? Искаш ли да видиш и малко уран, да разбереш на какво мирише? Защото, бог да ми е на помощ, това ей сега ще стане, ако не се отдръпнеш! Идвайте, идвайте, започва голямото радиоактивно отровно шоу!

Завъртя капачката още веднъж, после пак, изчакваше някаква реакция отвън, каквато и да е реакция. Нямаше обаче нищо — Гиргис и хората му просто стояха и гледаха — полуразвеселени, полуучудени. Флин спря. Единствено веселото чуруликане на птичките осигуряваше нестроен мелодичен фон на сцената.

А след това изведнъж долетя смях. Не се смееше Гиргис обаче, а някой сред дърветата зад гърба му. И се смееше жена.

— Професор Броуди, ти си голям смешник! — чу се един много познат глас. — Защо наистина не излезеш да поговорим? Тук всички сме приятели.