Пол Зюсман
Скритият оазис (52)

51.

По някакви причини Фрея си мислеше, че Абидос е съвсем близо на юг от Кайро. Градът наистина беше на юг, но доста по-далече, на петстотин километра, почти половината от дължината на цялата страна — разстояние, което дори нощем, при сравнително по-малкото движение, според изчисленията на Флин щеше да им отнеме минимум пет часа, най-вероятно повече.

— Няма да ни остане много време — каза той. — Доколкото си спомням, храмът се отваря за посетители в седем сутринта, така че ние трябва да сме излезли най-късно в седем без петнайсет, за да не ни видят, което — повярвай ми — няма да е никак приятно. Египтяните стават много чувствителни, когато външни хора влизат в старините им и ги повреждат. — Погледна часовника на таблото. 23:17. — Но като гледам, ще успеем.

— Ами тогава настъпи газта.

Той направи точно това и зафучаха по платното. Единствените други возила по това време на денонощието бяха рядко срещащи камиони и петроловози.

След двайсетина километра Флин спря пред редичка паянтови магазини. Имаше отворени дори в този час. Пред един, осветени от гола електрическа крушка, бяха изложени различни сечива и инструменти — коси, чукове, сгъваеми стълби, дълги метли. Флин влезе и след минутка излезе с два метални лоста, две фенерчета и огромна резачка за болтове.

— Остава ни да се молим на обекта да има скеле или стълба — измърмори, докато хвърляше инструментите в задната част на джипа.

— А ако няма?

— Тогава ни е спукана работата. Освен ако не ни помогнат катераческите ти умения.

Почти не разговаряха. Флин прослуша още няколко пъти касетката на Фадауи, за да запечати необходимите данни в ума си. От време на време си казваха по нещо без особен ентусиазъм. Фрея сподели това-онова за изкачванията си, Флин поговори за работата си в Гилф Кебир, за някои от съвместните експедиции, които бяха предприемали с Алекс. Никой не навлизаше в подробности, просто не бяха в настроение за това; когато стигнаха Бени Суеф, на сто и двайсет километра на юг от Кайро, и двамата бяха млъкнали и единственият шум беше от бръмченето на двигателя и от триенето на гумите по неравния асфалт.

От време на време Фрея задрямваше, но се будеше, когато минаваха през някой лош участък или ги спираха за полицейска проверка. Не видя особено много от местата, през които минаваха, освен че имаше много пясък с храсти тук-там, тръстикови ниви, палми и понякога мърляви села с кирпичени къщи; черната лента на Нил проблясваше от време на време вляво от тях. Към един и петнайсет спряха в ярко осветен град, за да заредят бензин и да си купят вода — Ал-Миня, съобщи й Флин, горе-долу половината път; малко след това едва не се удариха челно с автобус, тъй като Флин не прецени добре разстоянието, което ще му трябва, за да изпревари един петроловоз. Иначе пътуването вървеше гладко, стрелката се беше лепнала на сто и двайсет, километрите отлитаха зад тях.

— Фрея.

— Ммм?

— Фрея.

Тя примигна объркано — не беше сигурна нито къде е, нито какво става.

— Събуждай се. Стигнахме.

Флин вече слизаше от джипа. Отвори задната врата, за да вземе инструментите.

За миг тя не помръдна. Прозя се и се вслуша — единствените звуци бяха далечен лай на кучета и металното потракване на изстиващия двигател. Погледна часовника на таблото — 04:02. Отвори вратата и слезе при Флин.

Намираха се в голямо село в подножието на хълм, осветен път се изкачваше по склона пред тях към сателитна кула на върха на хълма. Успореден път, на триста метра вдясно от нея, също вървеше нагоре, от двете му страни имаше неугледни магазини и бетонни жилищни сгради. Между едните и другите имаше огромен правоъгълник открито пространство, което се сливаше със страната на хълма. В горната му част — притисната от селските махали като от щипци — се виждаше ефектната ярко осветена фасада на онова, което тя реши, че трябва да е храмът на Сети I: продълговат, с плосък покрив, внушителен, ограден от дванайсет монументални колони — приличаха на заграждение пред някаква пещера на гиганти.

— Къщата на милионите години на царя Мен-Ма-ат-Ра, Щастливия, в сърцето на Абидос — каза Флин.

— Внушително, нали?

— Да.

— Бих ти предложил цялостен тур, но като имаме предвид ограниченията във времето…

Подаде на Фрея фенерчетата и единия лост, взе другия и резачката за болтове и заключи колата. Фрея тръгна към храма, но той я спря и посочи наляво. Тръгнаха по една странична улица, минаха покрай едно вързано магаре и навлязоха в селото.

— Целият район е препълнен с пазачи — обясни тихо Флин, докато завиваха вдясно по друга улица. — Трябва много да внимаваме.

Цареше пълна тишина. Изкачиха се по тясна стръмна уличка и пак излязоха на пътя, на който бяха паркирали, но вече бяха почти на върха — сателитната антена за мобилните телефони им беше отзад и вляво, а черокито едва се виждаше в началото на склона вдясно. Пред тях, зад осеяна със смет занемарена площ, имаше ограда от бодлива тел. Зад нея се издигаха отломки от колони и порутени стени, не по-високи от раменете, а отвъд тях вече беше стената на самия храмов комплекс. Бледооранжеви прожектори осветяваха пазачи с черни униформи.

— Хасан казва, че тия типове са склонни първо да стрелят, а после да задават въпроси — прошепна Флин, докато я придърпваше към сенките. — Ако не внимаваме, може да свършат работата на Гиргис вместо него. — Огледа терена, изчака да види и точния маршрут на пазачите и посочи. — Ето там, веднага след като онзи се обърне. Там можем да се промушим под телта и ще се скрием в развалините. В момента, когато се обърне пак, ще влезем през вратичката в ъгъла и ще стигнем до колонадата на храма.

— А ако ни видят?

Той само сви рамене, като че ли искаше да каже: „Да се надяваме, че няма“. След трийсетина секунди я побутна с лакът и тръгна. Фрея го последва по петите.

Бързо прекосиха занемарения участък, провряха се под телената ограда и се спотаиха зад една кирпичена стена. Чувстваха се ужасно открити, тъй като прожекторите заливаха участъка със светлина, а прозорците на отсрещните сгради бяха обърнати право към тях. Затаиха дъх в очакване на викове и тропот на крака. Никой обаче не ги бе забелязал и след още трийсет секунди Флин надигна глава, огледа района и махна на Фрея да продължат. Притичаха приведени през развалините и се мушнаха през тясната вратичка в стената около храма. След още четири крачки излязоха на успоредната на осветената от прожекторите предна част на сградата тераса.

— Мълчи — прошепна Флин и дръпна Фрея зад първата от монументалните колони.

— Какво си мислиш, че се каня да направя, по дяволите? — измърмори тя. — Да започна някоя ария?

Заослушваха се за признаци, че някой ги е забелязал, после тръгнаха към зейналия черен триъгълник на храмовия вход, като притичваха от колона към колона. Сенките им — дълги и чудовищно деформирани — се плъзнаха вляво по осветените от прожекторите стени, преди отново да се скрият зад поредната колона. Имаше един мъчителен миг, когато стигнаха колоната до самия вход — Фрея се спъна и изпусна лоста на каменния под. Дрънченето като че ли изпълни нощта. Те замръзнаха в сенките. В двора пред храма отекнаха стъпки, приближиха се до самия перваз на терасата.

— Меен? — чу се глас само на два-три метра от тях. — Кой е там?

Те стояха неподвижно, не смееха да си поемат и дъх. Ако пазачът се качеше на терасата, сто на сто щеше да ги види. За тяхно облекчение той си остана долу. Повъртя се още малко и накрая — убеден, че няма нищо нередно — си тръгна; стъпките му постепенно се отдалечиха. Флин изчака да заглъхнат съвсем и внимателно надникна иззад колоната. Нямаше никого. Подаде на Фрея и своя лост, стисна резачката, пристъпи към металната врата, с която бе затворен входът на храма, и преряза катинара — резачката мина през метала като през сирене. Флин отвори вратата, хвърли още един поглед към двора и помаха на Фрея да дойде. Щом влязоха, затвори вратата.

За миг само стояха, поемаха си дъх и се ослушваха. Нищо. Флин подпря резачката на стената — тя си беше свършила работата, — взе единия лост и едното фенерче от Фрея; светна го и я поведе напред.

Намираха се в зала с каменен под, отляво и отдясно имаше двойни редове дебели като дървета колони с височина осем метра. Всичко — стените, колоните, таванът — беше покрито със сложна плетеница от йероглифи. Фрея също светна фенерчето си и направи кръг с лъча. Преди години се беше гмуркала нощем в един коралов риф край Тайланд; тук изпитваше същото загадъчно подводно чувство. Лъчът на фенерчето цепеше мрака и осветяваше любопитни форми и образи: фигури с човешки тела и глави на животни — ястреби, лъвове и чакали, — фреска на човек, коленичил и вдигнал молитвено ръце; три глави на статуи, поставени в ниша на стената, с взрени безизразно към сенките очи. Имаше и цветове — червено, зелено и синьо, — мярваха се за миг, преди да изчезнат в общия сив тон.

Прекосиха залата и влязоха във второ обширно пространство, изпълнено с гора от украсени колони — дори за необученото око на Фрея беше ясно, че резбата тук е с много по-високо качество, отколкото в предишното помещение, йероглифите бяха барелефни, а не издълбани, образите бяха по-детайлни и по-фини. Стълба от лунни лъчи се спускаше от прозорец на покрива високо над тях. Иначе всичко тънеше в мрак, толкова гъст, че беше почти осезаем.

Прекосиха и тази зала, минаха по някаква рампа и излязоха на ниска платформа. Флин прокара лъча на фенерчето си по задната стена на залата и освети редица от седем правоъгълни врати. Насочи се към третата отляво. Минаха под повреден от годините трегер и влязоха в дълга правоъгълна зала. По сводестия таван бе полепнала черна пръст, покритите с барелефи стени бяха изкърпени на местата, където камъкът се бе разпаднал, петната бетонена замазка приличаха на екзема.

— Параклисът на Ра Хорахти — каза Флин. Все още говореше тихо, макар да бяха дълбоко навътре в храма и едва ли някой би могъл да ги чуе.

Обърна се надясно, вдигна лъча на фенерчето и го насочи към горния десен ъгъл, към точката, където стената се сливаше с дъгата на горния свод. Точно както бе описал Фадауи, там имаше малък квадратен блок, не повече от четиридесет на четиридесет сантиметра, с избелели останки от йероглифен текст, които едва се различаваха под натрупаната пръст.

— Сега ни остава само да стигнем до него — въздъхна Флин.

Върнаха се в залата с колоните и започнаха да прорязват мрака с лъчите на фенерчетата. Търсеха нещо — каквото и да е, — което да използват, за да стигнат до камъка; никой от двамата не искаше да изрази на глас страха, че сега, след толкова път, може и да не успеят да стигнат до каменния блок. След по-малко от минута обаче Фрея чу тихо подсвиркване, върна се и откри Флин, застанал до една врата. Усмихваше се облекчено. В параклиса, срещу фалшива врата на задната стена, заобиколено от чували цимент, имаше алуминиево скеле на колелца за по-лесно придвижване.

— Редно беше да го намерим тук. — Той отиде до скелето и го разклати. — Това е светилището на Птах, бог — освен на други неща — на зидарите и каменоделците. Да се надяваме това да е добра поличба.

Скелето беше прекалено високо, за да го избутат през вратата на параклиса, така че се наложи да свалят горната част, да го преместят на две парчета в параклиса и там да ги сглобят пак. След като го изправиха, Флин заключи колелцата и с лостовете и фенерчета в ръце, двамата се качиха — Фрея бързо, Флин доста неуверено.

— Господи, толкова е нестабилно — измърмори той, докато се наместваше на горната платформа. — Цялото се клати.

— Стига си мрънкал — сопна му се тя. — Само на три метра от пода сме.

Той я изгледа, като че ли казваше: „И три не са малко“, после се обърна напред и насочи фенерчето към ъгъла на стената.

Гледан от пода, каменният блок изглеждаше плътно прилепнал както всички останали в стената. Но сега, като приближиха фенерчетата само на сантиметри от него, забелязаха съвсем същото, което бе видял и Фадауи — тясна пролука до върха на камъка, както и още по-тесни отдолу и отстрани, не по-широки от чертичка, направена с молив. Флин долепи буза до стената.

— Хасан е прав. — Очите му бяха светнали от вълнение. — Съвсем ясно се усеща движение на въздуха.

Погледна си часовника — 4:24, — сложи фенерчето на платформата така, че да свети право към блока, плю върху дланите си и вдигна лоста.

— Добре, да почваме.