Пол Зюсман
Скритият оазис (48)

47.

Пътят към Александрия

Пейзажът от двете страни на магистрала 11, главната пътна артерия между Кайро и Александрия, е почти изцяло пустинен — безлична шир от пясък и чакъл, разсичани от магистралата като низ от бодове през голямо парче етамин. Понякога ненадейно се появяват участъци с пищна зеленина — игрище за голф, горичка финикови палми, красиво разположена градина — и прекъсват пустошта, преди също така внезапно да изчезнат като пометени от неустоимата сила на пустинята.

Когато стигнаха един такъв зелен участък — в случая обширна бананова плантация — Флин забави ход и насочи черокито надясно по прашен черен път, перпендикулярен на магистралата. Широките зелени листа ги обгърнаха като завеси; сред тях като полилеи се люшкаха зреещи плодове.

— Семейството на Хасан някога било собственик на най-крупната в Египет фирма за износ на банани — обясни Флин, докато с друсане се придвижваха напред; тъмнината се отдръпваше пред фаровете на джипа. — Продали я преди десетилетия за абсолютно колосална сума, затова той винаги беше в състояние да финансира разкопките си. От каквото и да се е лишил, Хасан поне никога няма да остане гладен.

Продължиха да се друсат напред, а магистралата зад гърба им се загуби в облак прах; нощни пеперуди и други насекоми се удряха в предното стъкло и го зацапваха. След около километър банановите насаждения бяха изместени от дървета манго, които, от своя страна, изведнъж свършиха пред нисък плет, зад който се простираше невероятно подредена, почистена и поддържана морава, водеща към обширна варосана къща с прозорци с кепенци. На покрива имаше ветропоказател. Флин подкара по пътя около моравата, излезе на паркинга пред сградата и изгаси двигателя. Само в една от стаите на долния етаж светеше, тънките лъчи се процеждаха през дъсчиците на кепенците.

За малко той остана неподвижен, само пръстите му барабаняха по волана, като че ли не му се искаше да напусне сигурността на черокито. Всичко беше тихо, като се изключи цвърченето на щурците и шумът от охлаждащия се метал. Накрая той отвори вратата, извъртя се навън и обувките му изстъргаха по чакъла.

— Ще е по-добре да ме изчакаш тук, Фрея. Ще поговоря с него и ако нещата потръгнат, ще дойда да те взема.

— А ако не потръгнат?

— Тогава най-вероятно ще се отправим към аерогарата.

Удари с юмрук покрива на джипа, стегна се и тръгна към входната врата. На половината разстояние системите за безопасност се включиха и го заля ярка студена светлина. В почти същия миг оглушителен гръм от огнестрелно оръжие разтърси нощта и земята около краката на Флин избухна във фонтани от кал и камъчета. Той замръзна, после направи крачка назад, замръзна отново, когато нов изстрел улучи земята точно зад краката му. Долетя сухо тракане, а после и глас — красив, културен и развълнуван.

— О, господи, ето я сладката справедливост! О, господи, това е толкова сладко!

Някакъв мъж изплува от сенките край къщата — не носеше нищо, освен провиснало долнище на пижама; тъкмо слагаше патрони в стара ловна двуцевка. Приближи се към края на кръга, очертан от прожектора, спря, затвори пушката, вдигна я до рамото си и я насочи право в главата на Флин.

— На колене, Броуди! На колене, както подобава на мръсно интригантско псе като теб!

— Хасан, моля те…

— Млъкни и падай на колене!

Флин погледна за миг към джипа, вдигна лекичко ръка, за да покаже на Фрея, че трябва да стои на мястото си и да не прави резки движения, после бавно коленичи. Мъжът злорадо се изкиска — див, гърлен звук, приличаше повече на кучешки лай, — направи още крачка напред и натриевата светлина на прожектора го заля изцяло.

— Три години чакам и накрая, накрая… Точно така! Ще стоиш на колене, мръсна предателска гад!

Ако се съдеше по високото чело, блестящите сини очи и дългия тесен свод на носа, навремето Фадауи бе привличал всички погледи с красотата си. Сега обаче приличаше на плашило. Побелялата му коса беше рошава и разчорлена, изпитото му сбръчкано лице се губеше под поне петдневна четина.

— Броуди — каза той високо, после повтори: — Броуди. — Произнесе името и трети път, гласът му ставаше по-висок, докато накрая не се превърна в писклив крясък като вик на някакво измъчвано животно.

— За бога, Хасан — изсъска Флин. Челото му се бе покрило с пот, очите му бяха впити в ловната пушка в треперещите ръце на Фадауи. — Свали тая идиотска… По дяволите…

Сви се и закри лицето си с ръце, защото пушката отново изгърмя, и с двете цеви; дъждът от сачми профуча над главата му и изчезна в тъмната градина.

Флин остана неподвижен и приведен, а Фадауи отново зареди двуцевката. Флин свали ръце от очите си.

— Моля те, Хасан. — Мъчеше се гласът му да звучи миролюбиво и убедително и да не обръща внимание на зейналите срещу него цеви. — Моля те, свали пушката. Преди да си направил нещо, за което ще съжаляваш. За което и двамата ще съжаляваме.

Дъхът на Фадауи приличаше на накъсано дрезгаво пухтене; зениците му бяха разширени, погледът — маниакален.

— Моля те — повтори Флин.

Не последва отговор.

— Хасан?

Нищо.

— За бога, какво искаш да ти кажа?

Фадауи само го гледаше кръвнишки, беше се озъбил.

— Че съжалявам? — продължи Флин. — Че ми се иска да бях действал по друг начин? Ден не минава, без да желая това от все сърце. Да не мислиш, че онова, което се случи, ми достави удоволствие? Че съм извратен тип, пожелал да съсипе живота на човек, който ми е направил толкова добрини?

Фадауи продължаваше да не реагира. В отчаянието си, като се чудеше къде да погледне, Флин вдигна очи към яркия сребърен диск на луната, сякаш от него можеше да получи указание как да постъпи.

— Виж какво, не мога да върна часовника назад — почна пак. — Не мога да променя миналото и знам какво си преживял…

— Знаеш!?

Египтянинът направи две крачки напред и застана точно над Флин, дулата бяха само на сантиметри от слепоочието му. Флин хвърли поглед към Фрея — тя тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата и се канеше да слезе — и й даде знак с едва доловимо поклащане на главата да си седи вътре. Пръстът на Фадауи се сви върху спусъка.

— Знаеш какво е да споделяш килията с убийци и изнасилвани, така ли!? — изсъска той. — Да си лягаш всяка вечер, без да знаеш дали ще си жив сутринта?

Сега бе ред на Флин да мълчи.

— Да шиеш пощенски чували по дванайсет часа на ден? Да дрискаш три години всеки ден, защото няма чиста вода за пиене? Да те пребият така жестоко, че да пикаеш кръв цяла седмица?

Всъщност Флин знаеше от опит колко е гадно последното, но не каза нищо; гледаше в земята. А Фадауи продължаваше да беснее; цевите на пушката допираха ухото на Флин като ноздри, които душат.

— Нямаш представа какво е адът, Броуди, защото никога не си бил там. А аз бях…

Египтянинът тропна с крак по земята и разтърка чакъла с пета, като че ли се опитваше да смачка нещо.

— И бях, защото ти ме изпрати там! Ти си виновен, да, виновен си за всичко! Унищожи кариерата ми, репутацията ми, живота ми. Ти… унищожи… целия ми… живо-о-о-от!

Запрати думите от последното изречение като гранати, а гласът му, за разлика отпреди, ставаше все по-нисък — започна като вик, а на финалната дума „живот“ вече се бе превърнал в проточено, скотско ръмжене. Флин продължаваше да гледа в земята, но когато Фадауи млъкна, бавно вдигна глава и промълви:

— Ти сам унищожи живота си, Хасан.

— Какво?! Какви ги дрънкаш? — Лявото око на египтянина бе започнало да трепка.

— Ти сам унищожи живота си — повтори Флин, бавно вдигна ръка и внимателно отмести дулото на пушката от главата си. — Докато съм жив, ще съжалявам, че не разговарях с теб, преди да се обърна към властите, а и ужасно съжалявам за онова, което си преживял, но все пак в последна сметка нали не аз съм отмъкнал предметите?

Фадауи се озъби, всичките му бръчки като че ли се събраха около устата и очите, пръстът му се сви още по-силно на спусъка, докато връщаше дулото към главата на Флин, този път точно между очите. Настъпи тишина, дори цвърченето на щурците изчезна, сякаш те предчувстваха какво ще се случи; после Флин отново вдигна ръка и избута пушката встрани.

— Ти няма да ме застреляш, Хасан. Колкото и да ти се иска, колкото и да ме обвиняваш за онова, което се случи. Може би искаш да ме уплашиш — и повярвай ми, наистина съм уплашен, — но нямаш намерение да дръпнеш спусъка. Тогава защо не оставиш пушката и да се опитаме поне да поговорим?

Фадауи продължаваше да го гледа навъсено, очите му потрепваха, лицето му се кривеше. И изведнъж, съвсем неочаквано, той се усмихна.

— Знам за какво искаш да говориш с мене.

Тонът му изведнъж се смекчи, стана почти весел, напълно противоположен на онзи отпреди секунди, като че ли говореше съвсем друг човек.

— Виждал си се с Пийч, нали?

Флин се мъчеше да задържи лицето си безизразно, да не издава нищо. Беше невъзможно обаче да прикрие факта, че думите на Фадауи бяха улучили целта. Усмивката на египтянина стана още по-широка.

— И той ти е разказал за оазиса, нали? Че съм открил нещо. И на тебе ти се иска да научиш какво е. Нужно ти е да разбереш какво е. Точно затова си дошъл.

Вече се хилеше, защото усещаше ефекта от думите си, радваше му се и продължаваше да измъчва събеседника си.

— Знаех си, че ще се домъкнеш тук накрая, но не очаквах да е толкова скоро. Сигурно си в отчаяно положение. Много отчаяно.

Флин прехапа устна; чакълът бодеше болезнено коленете му.

— Не е каквото си мислиш, Хасан. Не става дума само за мене.

— Ама разбира се! Това е единствено за доброто на човечеството! За да се спаси светът! Ти винаги си бил алтруист.

Ухили се доволно и даде знак на Флин да се изправи.

— Беше прекрасно — заяви радостно. — Необикновено. Нещо, от което човек може да разбере повече за уехат сещат, отколкото от всички разпилени доказателства накуп. Най-голямото откритие в професионалната ми кариера. А знаеш ли какво го прави още по-удовлетворително? — Лицето му се озари. — Че ти никога няма да разбереш какво е то. Не и от моите уста. Най-важното откритие от Имти-Хентика насам — и всички данни за него са тук. — Вдигна пушката и допря приклада до слепоочието си. — И тук ще си останат.

Флин стоеше с безпомощно отпуснати ръце. Не знаеше какво да каже, как да извърти разговора.

— Блъфираш.

— Блъфирам ли? И така да е, ти никога няма да разбереш. Нито тази вечер, нито утре — никога. — Фадауи отново опря приклада до слепоочието си:

— Всичко е тук, здраво и читаво, заключено и запечатано. Сега, ако нямаш нищо против, аз изкарах три тежки години, вече не съм в първа младост, така че колкото и да се радвам на срещата ни, ще трябва да сложа край на общуването ни. Лека нощ, стари приятелю. Пожелавам ти лек път до къщи.

Сложи пушката в свивката на ръката си, потупа Флин по рамото и с прощална усмивка се отправи към входната врата на къщата си.

— Моля ви, помогнете ни.

Беше Фрея. Досега беше мълчала в джипа и бе оставила двамината да изиграят пиеската си. Сега обаче вече не можеше да се спре, така че отвори вратата и стъпи на чакъла.

— Моля ви — повтори и се приближи до Флин. — Имаме нужда от помощта ви.

Фадауи спря и се обърна изненадано. Бе стоял само на няколко метра от черокито, но вниманието му бе така съсредоточено върху Флин, че дори не я беше забелязал.

— Божичко — възкликна той, изцъка и поклати глава, докато я оглеждаше внимателно. — Знаех си, че нямаш никакво достойнство, Флиндърс, но да въвлечеш млада дама в тази противна работа… И то толкова красива млада дама.

Изведнъж обноските му станаха изцяло чаровни и учтиви; промяна, която — като се имаше предвид, че беше само по долнище на пижама — не беше ни най-малко мила, а направо отвратителна.

— Няма ли да ни запознаеш? — обърна се той към Флин.

— Остави тая работа, Хасан — рязко отвърна Флин, за когото развоят на събитията беше явно неприятен.

— Фрея. Казвам се Фрея Ханън.

Фадауи се усмихна, но в същото време челото му се сбръчка от някаква асоциация.

— Да не би…

— Сестра й е — поясни Флин и го изгледа ледено. — Сигурно не знаеш, но Алекс почина.

Едновременно с усмивката Фадауи се намръщи — като че ли различни части от лицето му отразяваха различни противоположни чувства.

— Много съжалявам, наистина — промърмори той след кратка пауза, погледът му се местеше от Фрея към Флин и обратно. — Много съжалявам. Сестра ви беше възхитителна жена.

Вдигна ръка да пропъди някакъв комар, който жужеше около главата му; нещо в очите му, в мимолетното стягане на усмивката му говореше, че за миг се е почувствал несигурен, като актьор, който внезапно е забравил част от монолога си и не е сигурен как точно продължава текстът. Но почти веднага усмивката му отново стана широка, намръщеното изражение изчезна.

— Да, да, абсолютно очарователна жена. А и прекрасна. Трябва да добавя обаче, че сестра й е още по-хубава. Фрея казахте, нали?

— Остави тая работа! — Гласът на Флин се бе превърнал в заплашително ръмжене.

Фадауи не го и погледна, вниманието му беше насочено изцяло към Фрея.

— Съжалявам, че се срещаме при такива неприятни обстоятелства — започна той и отново замахна към комара, после свали ръка и приглади косата си. — Ако знаех, че ще дойдете, щях да се приведа в по-приличен вид. Както виждате, не съм в най-подходящото облекло. Ще разрешите ли?

Пристъпи, пое ръката на Фрея и целуна връхчетата на пръстите й.

— Божествена — прошепна. — Изцяло божествена.

— Стига вече, Хасан!

Флин бутна ръката му настрани и се обърна към Фрея:

— Хайде. Направихме, каквото можахме.

Опита се да я обърне към черокито, но тя се отърси от ръката му и остана на мястото си.

— Моля ви, господин Фадауи. Помощта ви е много важна за нас. Не мога дори да си представя какво сте преживели през последните три години и знам, че нямаме право да ви молим, но все пак ви умолявам. Помогнете ни. Кажете ни за оазиса. Моля ви.

Фадауи, изглежда, слушаше само наполовина — погледът му бе прикован в гърдите й, в добре очертаните под възтесничката блуза зърна.

— Възхитително — промълви той, очите му шареха между бедрата й и русите й коси. — Просто не мога да си спомня кога за последен път съм бил в компанията на толкова привлекателна млада дама. Всъщност това най-много ми липсваше в затвора — радостта от компанията на дами, тяхното приятелство, смехът и красотата им. А толкова обичам женската красота. Единственият допир до нея зад решетките беше една картичка с гола танцьорка в гробницата на Нахт, която някой ми беше изпратил, но мога да ви уверя — това беше жалък сурогат на истинската наслада.

Погледна за миг Флин с нещо лукаво в погледа, като ловец, който примамва животното в клопка; радваше се на предстоящото страдание на жертвата си.

— Да, да, много време изтече, откакто не съм виждал истинска жена гола — продължи той и прокара език по горната си устна. — Бедра, гърди, интимни…

— Стига! — спря го Флин. — Чуваш ли? Стига толкова. Не знам каква игра си намислил да играеш, но ние няма да слушаме как…

— Ти я харесваш, така ли е?

— Какво?

— Харесваш я.

Фадауи се хилеше, очите му святкаха още по-лукаво.

— Наистина я харесваш.

— Нямам престава за какво говориш.

— Имаш чувства към нея, привлича те. Ти…

— Спри!

Флин сграбчи ръката на Фрея по-грубо, отколкото възнамеряваше, и я задърпа към джипа. Фадауи извика след тях:

— Ще ви кажа, каквото ви интересува. За оазиса. Какво съм открил. Ще ви разкажа всичко.

Флин спря и се обърна, без да пуска ръката на Фрея.

— Къде се намира, какво представлява, всичко — обеща египтянинът. — Само че първо… — Направи пауза, замълча злобно и хлопна капана. — Искам да я видя гола.

Зениците на Флин се разшириха от гняв и отвращение и той отвори уста, готов да го наругае. Но в следващия миг Фрея отскубна ръка от хватката му и заяви:

— Добре.

Флин я погледна ужасено.

— Не! В никакъв случай!

— Тук или в къщата? — попита тя Фадауи, без да обръща внимание на Флин.

— Фрея, не мога да ти позволя…

— Тук или вътре? — повтори тя.

Флин отново сграбчи ръката й.

— Няма да…

— Да не си посмял да ми нареждаш какво може и какво не може да правя — сопна се тя, отскубна се и му се озъби. — Ясно ли ти е? Това няма нищо общо с тебе!

— Има абсолютно всичко общо! Ако не бях ти казал аз, никога нямаше да чуеш за този идиотски оазис. Няма да ти позволя да проституираш с някакъв извратен дъртак заради нещо, което Моли и аз…

— Това няма нищо общо с тебе, с Моли и с оазиса! — Лицето й пламна. — Правя го заради Алекс. Заради сестра ми. Заради мъртвата ми, убита сестра. Правя го заради нея, защото тя искаше да знае.

— Ако сериозно мислиш, че…

— Не е твоя работа какво мисля! Това е между мене и Алекс, и толкова!

— Господи, Фрея, това е последното, което Алекс би…

— Не искам да говоря повече с теб — изкрещя тя, обърна се към Фадауи и махна един кичур от очите си. — Та къде значи да се съблека?

Египтянинът се хилеше, зарадван от притеснението на Флин.

— О, в къщата. — И засмяно махна с ръка. — Да, вътре определено е най-добре. По-далече от любопитни погледи. Отиваме ли?

— Няма да ти позволя да го направиш! — вбесено извика Флин.

Фрея не му обърна внимание, кимна на Фадауи и тръгна по чакъла.

— Няма да позволя! — повтори Флин и размаха заплашително пръст. — Чуваш ли? Майната им и на самолета, и на оазиса. Забранявам ти!

Тя продължи към къщата, Фадауи отвори входната врата и й даде път да влезе.

— Може и да се позабавим малко — обърна се към Флин с триумфална усмивка, — така че можеш спокойно да се разходиш из имението, да опиташ някой банан. Все пак ще те помоля да уважиш уединението ни и да не надничаш през прозорците.

И все така триумфално захилен и зарадван от гнева на Флин, му намигна, помаха му, влезе в къщата и тресна вратата зад гърба си.

 

 

Убиването беше престанало да ги радва. До това заключение стигнаха близнаците, докато удряха топките по голямата билярдна маса на Гиргис и чакаха да им съобщят къде и кога ще са нужни отново. Дори мъченията вече не им носеха удовлетворението, което изпитваха по-рано. Като футболисти, спечелили всички възможни награди, преодолели всички висоти, те вече бяха загубили хъса си. И двамата бяха съгласни, че нещата вече са станали малко досадни.

А някога беше така различно. Изпитваха истинска гордост от работата си. Виждаха себе си като занаятчии, като истински майстори. Също както дърводелецът се радва на съвършено изработения крак на стол, а стъкларят на прекрасно оформената ваза, и те се гордееха с делата си, усещаха неподправена тръпка от тях. Като накараха онзи наркопласьор да изяде собственото си око, като накараха мечките от зоологическата градина да изядат журналиста от „Ал Ахрам“, като очистиха четирима различни врагове само за ден в Александрия и все пак успяха да се върнат вкъщи и да направят вечеря на своята мами — тези неща ги бяха карали да се чувстват щастливи, да изпитват удовлетворение.

Но от известно време магията бе започнала да изчезва, а при сегашната задача разочарованието им нарасна. Преследването с колите наистина им хареса, а и да заколят стария дегенерат в Дакла им достави удоволствие, но да обикалят с вертолета пустинята, за да търсят купчина развалини, а междувременно това лайно Гиргис да им крещи — какъв смисъл имаше? Губеха си времето, това беше ясно. Похабяваха и себе си, и заложбите си.

Ето защо когато свършиха поредната игра и започнаха да подреждат топките за следващата, решиха, че това ще е последната им работа при Гиргис. Време им беше да се махат от тук и да отварят хранителното си заведение. Бяха мислили да го направят малко по-късно, може би в началото на новия футболен сезон, но всъщност проектът можеше да се осъществи и сега. След настоящата задача щяха да поставят точката. На трийсетгодишна възраст се пенсионираха.

— Дали да го убием? — попита онзи със сплескания от бокс нос, докато наместваше червените топки в дървения триъгълник. — Гиргис. Та всичко да е изпипано.

— Бива — отвърна брат му.

— За да не ни създава проблеми в бъдеще.

— Прав си.

— Ще довършим сегашната задача…

— … ще е непрофесионално, ако не я довършим…

— … и ще му видим сметката.

— Точно така.

Поздравиха се с пляскане на десните ръце, натриха върховете на щеките с талк, наведоха се над масата и онзи с разкъсаното ляво ухо запрати бялата топка по червените, и те се пръснаха във всички посоки. Брат му почука по ръба на билярдната маса, за да покаже, че одобрява удара.

 

 

„Мисли си за това като за поредното изкачване — казваше си Фрея, докато Фадауи подпираше ловната пушка до вратата, за да я поведе по коридора. — Като за особено трудно катерене. Това е всичко — само едно трудно катерене. Съсредоточи се, свърши си работата — и после се махай от тук. А ако му хрумне да те докосне…“

Фадауи я въведе в голяма ярко осветена дневна с канапета и столове в единия край, бюро и рафтове с книги в другия. На бюрото имаше портативен касетофон. Фадауи го пусна, после я отведе към другия ъгъл на стаята; помещението се изпълни с мелодична песен, изпълнявана от жена. Гласът й се издигаше и спускаше и действаше някак странно приспивно.

— Файруз — обясни той и намали силата на осветлението с кръглия ключ на стената. — Една от най-великите арабски певици на всички времена. Прекрасен глас, нали?

Фрея сви рамене и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Да ти предложа нещо за пиене?

Тя отказа, но почти веднага се поправи и заяви: да, би пийнала нещо. Фадауи отвори шкаф с напитки — старинен, богато украсен с ленти от по-светъл и по-тъмен фурнир, — избра бутилка яркозелена течност, наля в две чаши и й подаде едната.

— „Писан Амбон“. Правят го от индонезийски зелени банани. Мисля, че ще оцениш вкуса му, въпреки не особено благозвучното име.

— Нямаш ли случайно някоя бира?

Той поклати глава със съжаление, взе втората чаша и се отпусна на бледокремавите възглавници на едно канапе; кльощавото му тяло имаше почти същия цвят като тапицерията, така че човек не можеше веднага да определи къде свършват възглавниците и къде започва кожата му.

— Е, тук стана приятно — захили се той, сложи ръка върху облегалката на канапето и отпи. — Така че… когато сама решиш.

Фрея също отпи и се намръщи на гадния сладникав вкус. Изведнъж се смути, почувства се неловко и изложена на показ. А още не беше започнала да се съблича.

— И как точно да го направя? — попита тя; мъчеше се да изглежда спокойна.

Фадауи махна с ръка.

— Както ти си решиш. Важното е да махнеш всичко… — Той направи галантен жест. — С удоволствие оставям формалностите на тебе.

— Нямам намерение да танцувам — заяви тя.

— И за миг не съм си помислял, че би го направила.

— А и няма… няма да правя нищо друго. Събличам се, и това е всичко.

Фадауи изглеждаше обиден.

— Скъпа госпожице, аз може да съм воайор, но не съм изнасилвач. Искам само да се порадвам на тялото ти, не да го пипам и да се възползвам от него.

Тя кимна и отпи още една глътка; изобщо не й харесваше, но трябваше да направи нещо, да се успокои по някакъв начин.

— А ти ще ни разкажеш за оазиса, нали? След като… приключа.

— Аз съм човек, който държи на думата си — заяви египтянинът. — Трите години в затвора не успяха да променят това. Ти спазваш своята част от сделката, а аз — моята. Ще научиш всичко. При положение, че и аз видя всичко.

Усмихна се и се настани удобно в канапето, очите му не се откъсваха от нея. Фрея вдигна глава към тавана, погледна вратата, килима, направи опит да се овладее, да проточи нещата, после тръсна глава, като че ли си казваше: „Карай, просто го направи“, довърши питието и остави чашата на бюфета.

— Окей, да свършваме.

Започна с кецовете; развърза ги и ги изу — първо левия, после десния. Последваха чорапите: и тях свали в същия ред, пъхна ги в кецовете и — сама не знаеше защо — сложи кецовете един до друг, с носовете към Фадауи. После жилетката. Свали я, сгъна я и я сложи на пода върху кецовете — през цялото това време умишлено отбягваше погледа на египтянина и се опитваше да мисли за каквото и да е, само не за онова, което правеше в момента. Последваха дънките: дългите й, загорели от слънцето крака се показаха един след друг. Движенията й бяха пластични и грациозни въпреки идиотската ситуация; мелодията в женско изпълнение все още ехтеше от касетофона на бюрото.

Фрея се изправи. До тук беше лесното. Сега стоеше по блуза и гащички — последните две неща, преди да се разкрие цялата. Пое дълбоко дъх, като се опитваше да се откъсне още повече от реалността, да се изнесе в мислите си извън стаята и да попадне в съвсем различен сценарий — първият, който по необясними причини й хрумна, беше как с група приятели бяха излезли със сърфове в залива Бодега на север от Сан Франциско и една голяма бяла акула мина покрай тях, тръбната й перка пореше водата като нож. Тя се вкопчи в този неканен спомен, удържа го, извърна се от Фадауи и почна да разкопчава блузата. Спомни си как се бяха скупчили, макар да не можеха да се защитят с нищо, как бясно загребаха към брега, а акулата застрашително кръжеше около тях. Отдавнашната сцена обхвана съзнанието й, докато изхлузваше блузата през раменете си, за да разкрие гладкия си, загорял от слънцето гръб. Пусна я на пода, наведе се леко и пъхна палци в ластика на белите си гащички, готова да смъкне и тях. И наистина започна да ги сваля…

Ластикът беше вече до заоблените задни части и продължаваше пътя си към бедрата, а тя беше все така зареяна в мислите си, когато чу гласа зад себе си. За миг се сепна, тъй като не знаеше дали е реален, или идва от мислите й, а после сцената с акулата изчезна и тя се видя права и почти съвсем гола в стаята.

— Достатъчно — говореше гласът. — Спри, моля те, спри.

Тя дръпна гащичките нагоре, прикри с ръка оголените си гърди и леко се извърна към канапето; погледна през рамо, несигурна какво не е наред, какво иска от нея той.

Фадауи гледаше настрани, с вдигната като знак „стоп“ длан; другата му ръка беше на челото и закриваше очите му. Усмивката му се беше стопила. На мястото й бе дошла смутена гримаса, сякаш се събуждаше от кошмар.

— Направо не знам какво си мислех, че… — измърмори той. Закачливостта отпреди няколко секунди бе изчезнала от гласа му и сега той беше плах и разтреперан. — Непростимо е от моя страна, непростимо. Да те накарам… моля те, облечи се. Покрий се.

Стана и като продължаваше да гледа встрани, отиде до бюрото, изключи касетофона и остана там с гръб към нея.

— Просто не знам какво си мислех — повтори Фадауи. — Непростимо е от моя страна, непростимо.

Фрея се поколеба, после започна да се облича — сложи си блузата и нахлузи дънките. Макар и доволна, че няма да се разголва, се чувстваше някак потисната, като че ли част от нея бе искала да продължи събличането. Тревожеше се и че след като Фадауи бе променил намеренията си за това, може би щеше да направи същото и по отношение на оазиса.

— Не знам какво си мислех. — Той, изглежда, успяваше да каже единствено това. — Непростимо е от моя страна, непростимо.

Фрея обу чорапите и кецовете, вдигна жилетката, пъхна ръка в единия ръкав, после се отказа и я свали. Отиде до Фадауи и го наметна с нея — изведнъж изпита съжаление към него въпреки онова, което се бе случило току-що. Той промърмори „благодаря“, пресегна се и придърпа дрехата към тялото си. Стояха потънали в смутено мълчание. Фадауи беше забил поглед в бюрото, а Фрея го гледаше.

— Сигурно много държиш на него — проговори той накрая. — На Флиндърс. Да се решиш да извършиш това заради него. Той сигурно е много важен за теб.

Тя поклати глава.

— Както вече казах, това няма нищо общо с Флин. Всичко е заради сестра ми. Аз… много я обичах.

Фадауи я погледна — очите му бяха пълни с разкаяние и срам, — след това заобиколи бюрото и отиде до етажерката зад него. Прокара пръст по един от рафтовете, откри тома, който търсеше, измъкна го и й го подаде. Фрея веднага позна корицата — фигура, загърната в бяло наметало, която се движи по най-високата част на дюна, огромното рубиненочервено слънце изглеждаше закрепено точно върху главата й: „Малкият Тин Хинан“, разказът на сестра й за годината, прекарана с берберите туареги в Северен Нигер. Обърна книгата и погледна снимката на Алекс на гърба. Изглеждаше така млада и свежа…

— Флиндърс ме запозна с нея — обясни Фадауи, седна на стола зад бюрото и придърпа жилетката още повече. — Преди пет… не, шест години. Поддържахме връзка и тя ми изпрати екземпляр от книгата си. Необикновена жена, необикновена. Наистина много съжалявам, че е починала.

Вдигна глава, отново я наведе, отвори едно чекмедже и затършува в него. След кратка пауза продължи:

— Съжалявам също за… нали знаеш… Непростимо беше от моя страна да те подложа на това. Непростимо.

Фрея махна с ръка, за да покаже, че не е станало нищо и няма нужда от извинения.

— Знаех, че с това ще разстроя Флиндърс — продължи той, без да спира да рови в чекмеджето. — Ще го подразня. Той е такъв джентълмен… Исках… след всичко, което се случи — процесът, затворът… исках някак да му го върна. Но да използвам тебе…

Поклати глава, вдигна ръка и избърса очите си.

Фрея искаше да му напомни за оазиса, но той изведнъж й се стори толкова стар и безпомощен, така объркан, че това просто нямаше да е на място, поне не в този момент. Вместо това отиде до чашата му, взе я, напълни я отново от бутилката в барчето и я постави пред него. Той й се усмихна немощно и отпи.

— Много си мила с мене. Наистина много мила.

Отпи още една глътка. Затвори първото чекмедже и отвори онова под него, като се наклони настрани, така че вече над плота на бюрото се виждаше само темето му.

— Има право, разбира се — долетя гласът му сред шумоленето на хартия. — Флиндърс. Аз сам съм си виновен, сам унищожих живота си. Мисля, че тъкмо затова му се сърдя толкова — защото така ми е по-лесно, отколкото да призная чия е вината. Не е толкова болезнено.

Изправи се на стола. Държеше аудио касета.

— Аз просто обичам тези неща, разбираш ли? Древните артефакти. Винаги съм ги обичал. Да ги имам около себе си, да притежавам фрагменти от миналото, прозорчета към един изчезнал свят — това е пристрастеност, порок, също толкова разрушителен, колкото алкохола и дрогата. Просто не можех да устоя на изкушението. И това ме правеше много щастлив.

Отново въздъхна — отпаднала въздишка на победен, на сломен човек. Подаде й касетката.

— Трябва да я превъртиш, но тук е всичко, което те интересува. Всичко е вътре — Абидос, оазисът, който открих. Флиндърс ще разбере. Имате ли касетофон в колата?

— Само си ди — отвърна тя.

— Аха. Значи по-добре вземи този.

Отвори портативния касетофон на бюрото, извади касетката на Файруз, затвори го и й го подаде, като пренебрегна възраженията й.

— Вземи го, моля те. Не е нужно да ми го връщаш. Това е най-малкото, което мога да направя след… — Сведе глава. — Колкото до книгата на сестра ти, можеш да задържиш и нея.

Тя му благодари, но не я прие, защото вече си беше купила няколко екземпляра. Той кимна, взе книгата, изправи се и я върна на рафта.

— А сега, струва ми се, дойде време да си тръгвате. Вечерта беше твърде изтощителна и Флиндърс ще се тревожи, ще крои планове да те спаси. Никога не би допуснал върху главата на една девойка да се стоварят нещастия. Типичен англичанин.

Изпрати я до входната врата, смъкна жилетката и й я подаде.

— Задръж я — каза тя. Знаеше, че Моли Кирнан няма да се сърди. — Ще ми я върнеш, като се видим следващия път.

— Имам чувството, че това няма да стане скоро, ако изобщо стане. По-добре я вземи.

За миг останаха до вратата. Фрея го погледна, целуна го по бузата и каза тихо:

— Благодаря ти.

Той я погали по ръката.

— Аз благодаря на теб. Направи стария затворник наистина много щастлив.

Погледите им за миг се срещнаха, после той хвана дръжката на вратата. Преди да я отвори обаче, тя го спря.

— Той извънредно много те цени. Флин. Въпреки всичко. Ти си образец за него. И би искал да го знаеш.

Фадауи беше приковал очи във вратата. После отвърна:

— Всъщност аз ценя извънредно много него. Той е най-големият археолог, когото съм срещал. Гений, абсолютен гений. Най-добрият специалист по полева работа в нашия занаят. — Замълча, после добави: — Грижи се за него. Това му е нужно. И му кажи да не се чувства виновен заради мен. Вината си е изцяло моя.

Отвори вратата и я изведе на чакълената алея.

— Благодаря ти — повтори тя. — Много ти благодаря.

Той се усмихна, потупа я още веднъж по ръката и затвори вратата. Вдигна пушката, която бе подпрял до нея, и въздъхна:

— Остава ми да помисля как да го направя.

Щом Фрея се появи, Флин се затича към нея.

— Казвай! Какво ти направи този мръсник…

— Нищо — отвърна тя и тръгна към колата.

— Ще го убия! — викна Флин, и тръгна след нея. — Ще го убия!

— Не, Флин. Той се държа като абсолютен джентълмен.

— Но нали те накара…

— Не, не ме накара да се съблека. Промени намерението си.

— Тогава какво правихте там толкова време?

— Говорихме си. — Тя отвори дясната врата на черокито и седна. — Може би ще ти е интересно да научиш, че той те смята за най-големия археолог, когото е срещал. Каза, че си гений. Абсолютен гений.

Това накара Флин да млъкне и да я погледне смаяно. Хвърли поглед към къщата — явно си мислеше дали да не се върне и да не поговори лично с Фадауи. После се отказа, отвори лявата врата и седна зад волана.

— Сигурно ще се проявя като голям оптимист, ако допусна, че ти е казал какво знае.

Тя му показа касетката.

— Каза, че всичко е тук. И че е сигурен, че ти ще го разбереш. Даде ни и касетофона си. Нямало нужда да му го връщаме.

Очите на Флин шареха между касетката и къщата. Накрая той въздъхна и запали двигателя.

— Ще я изслушаме по пътя.

Обърна колата към алеята и след последен поглед назад, докато Фрея пренавиваше лентата, потегли. Часовникът на таблото показваше 22:40.

— Флиндърс? — Тя повдигна вежди. — Защо?

— Моля?

— Защо Флиндърс? Флин е на галено, нали?

Като че ли беше готова да се изкиска. Той й хвърли кос поглед и притеснено сви рамене.

— Кръстен съм на Флиндърс Петри. Големия египтолог. По някакви причини родителите ми си мислели, че така ще получа нещо като предимство в живота.

Тя се усмихна.

— Хубаво име. Прочуто.

— Не се подигравай. Ако бях момиче, щяха да ме кръстят Нефертити.

И даде газ към магистралата.

В къщата зад тях проехтя изстрел, но беше твърде приглушен, за да го чуят.