Пол Зюсман
Скритият оазис (40)

39.

Кайро — Маншиет Насър

— Падна ми — промърмори Фрея, натисна хлебарката с маратонката си и бавно я размаза върху прашния цимент. Жълто-кафявите й вътрешности се присъединиха към останките от другите хлебарки, които беше убила през последния час.

— Как си? — попита Флин.

Тя само сви рамене.

— Не съвсем… Как е? — Тя кимна към чатала му.

— Ще оживея. Макар че известно време сигурно няма да карам колело.

Тя се усмихна вяло.

— Какво мислиш, че ще ни направят?

Сега дойде ред на Флин да свие рамене.

— Според досегашния развой, нищо особено приятно. Но те знаят по-добре. — Кимна към тримата биячи, които кротко седяха срещу тях с автомати на коленете, и им подвикна: — Хей, момчета, какво сте намислили?

Отговор нямаше.

— Сигурно държат да ни изненадат. — Той се приведе и разтърка слепоочията си.

Бяха на най-горния етаж на нещо, което приличаше на недостроена сграда — голямо сумрачно помещение, осветено от една-единствена флуоресцентна лампа, поставена на пода до охраната им. Макар подът, таванът и носещите колони да си бяха на мястото — гол бетон със стърчащи тук-там ръждиви железа, — имаше само три стени. Четвъртата страна на стаята беше отворена към нощта, зееща дупка към светлините на Кайро, като отвор на пещера, издигнат високо в скалите. Флин и Фрея бяха почти на ръба, седяха върху преобърнати щайги. Зад гърба им подът свършваше и зееше празно пространство чак до самата улица. Пазачите им бяха в средата на стаята, близо до стълбището. Въпреки липсващата стена двамата бяха на практика затворници.

— Какво е това място, по дяволите? — попита Фрея още като ги докараха тук.

— Маншиет Насър — обясни й Флин. — Тук живеят забалините.

— Забалините?

— Боклукчиите на Кайро.

— Отвлекли са ни боклукчии?

— Подозирам, че просто ни държат тук — отвърна Флин. — Според моите наблюдения забалините са порядъчни хора, макар и не от най-чистите.

Бяха се озовали тук преди един час и все още чакаха — а какво точно, никой от двамата не знаеше. Беше светло, когато пристигнаха, но вечерта се спусна бързо и сега всичко наоколо тънеше в мрак, а слабата светлина на лампата изобщо не прогонваше сенките от ъглите. Молци и други насекоми жужаха около флуоресцентната лампа, въздухът беше горещ и прашен и навсякъде — просмукващ се и обхващащ всички — витаеше сладко-киселият мирис на гниещ боклук.

Фрея въздъхна и си погледна часовника — 18:11. Флин се изправи и се обърна, пъхна ръце в джобовете си и се взря в нощта. Бяха в задната част на сграда, която се намираше на стръмен склон. Отдолу се ширеше разбъркан калейдоскоп от покриви и всичко се сливаше в неопределим хаос от мръсотия, тухлени и бетонни къщички, купчини смет. Докато останалата част от Кайро беше обляна от светлина — яркият килим от бяло и оранжево се простираше надалече, — специално този район беше потопен в мрак. Имаше някои слабо осветени прозорци — жалки мъждиви петна във всеобщия мрак, — а улицата долу грееше в мътнооранжево благодарение на няколкото натриеви лампи. Иначе всичко беше тъмно — като че ли сградите, алеите помежду им и купчините боклук бяха потопени в черно мастило. Понякога долитаха викове, тракане на съдове, далечно стържене на машини, но нямаше хора, поне Флин не виждаше никого. В квартала властваше някакво призрачно чувство — беше като селище на фантоми, избутани до ръба на града на живите.

Флин пристъпи още по-близо до ръба и погледна към улицата далече долу. Някакъв камион пълзеше по хълма вляво, към тихия шум на двигателя се добавяше шумът от шишетата, които превозваше. Мина точно под тях и забоботи нагоре, после изчезна зад завоя на улицата. След минута се появи друг камион, натоварен със стари електрически уреди. След него — в ярък контраст с порутеното обкръжение — се движеше лъскава черна лимузина. Флин се обърна към Фрея и каза:

— Изглежда, си имаме гости.

Едновременно с думите му отвън прозвуча клаксон и охранителите станаха. След малко по стълбите се чуха стъпки, отначало тихи, после по-отчетливи; пристигащите — явно бяха повече от един — се изкачваха при тях. Фрея инстинктивно стисна ръката на Флин. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо и накрая в стаята влязоха двама души. Единият беше нисък и дебеличък, чорлав, държеше плик формат А4. Другият беше по-възрастен и по-слаб, с безупречно елегантно облекло, сивата му коса беше прилепнала към скалпа, очите му бяха пронизващи, а лицето жълтеникаво, с тънки, почти липсващи устни. Изглежда, той командваше парада, тъй като другите египтяни се отдръпнаха с уважение, за да му направят път. Той застана пред пленниците и ги загледа, без да казва нищо.

— Романи Гиргис — промърмори Флин.

— Познаваш ли този човек? — Фрея пусна ръката на Флин.

— Чувал съм за него — отвърна англичанинът, гледаше новодошлите предизвикателно. — Всички в Кайро са чували за Романи Гиргис.

И след кратка пауза повиши глас:

— Трудно е да си представи човек по-уродливо лайно от него.

Дори да се засегна, Гиргис не го показа. Вместо това кимна на спътника си, който стоеше на половин крачка зад него, взе плика от ръката му и го подаде на Флин.

— Не ти прилича сам да си вършиш мръсната работа, Гиргис — процеди англичанинът, извади тесте снимки от плика и ги запреглежда. — Къде са ти дебилите?

Гиргис се усмихна — гадничко, неприятно изражение, като на влечуго, което се кани да ухапе.

— На гости при майка си — отвърна на английски. — Много предани синове са, много нежни. И са много по-добри от мен. Както сам скоро ще се увериш, впрочем.

Усмивката му започна да се разширява, но бързо се преобрази в гримаса на отвращение, понеже една хлебарка пробяга по пода точно пред него и той отстъпи с мърморене назад. Един от хората му пристъпи напред и смачка насекомото, направо го размаза върху бетона. Едва когато се увери, че гадината е напълно унищожена, Гиргис се овладя, махна няколко въображаеми прашинки от ръкавите си и отново се обърна към Флин, но сега тонът му беше хладен и режещ като скалпел. Останалите египтяни стояха безмълвно и гледаха строго; огромните им сенки се проектираха на тавана.

— Ще разгледаш тия снимки — изръмжа Гиргис злобно. — Ще ги разгледаш, а после ще ми кажеш къде са направени. Къде точно са направени.

Флин погледна снимките и започна:

— Ами тази е от Тимбукту… Тази пък е от Шанхай, тази прилича на Ел Пасо, а тази… — вдигна снимката високо. — … убий ме, ако това не е леля ми Етел в Торемолинос.

Гиргис го гледаше, все едно бе очаквал точно такъв отговор. Извади от джоба си пакетче влажни кърпички и бавно почна да си бърше ръцете. Мълчеше — чуваше се само тихото блъскане на молците във флуоресцентната лампа, а отвън — тракане на някаква каруца и далечни автомобилни клаксони. Накрая египтянинът хвърли кърпичката на пода и заговори на хората си на арабски. Един от тях вдигна лампата, сложи я на някакъв стол и насочи светлината към далечния ъгъл на стаята, където от пода до тавана бяха натрупани полиетиленови чували. До тях имаше машина, с отвор отгоре и разнообразни ръчки и бутони отстрани. Гиргис отиде до нея, дебеличкият заприпка подир него като послушно кученце. Двама от охранителите избутаха Флин и Фрея натам, като ги мушкаха с пистолетите си. Третият, човекът, който бе преместил лампата, отиде до стълбите и подвикна на някого долу.

— Знаете ли какво е това? — обърна се Гиргис към Флин и Фрея и погали с обич машината.

Те не отговориха, само го гледаха предизвикателно.

— Нарича се гранулатор — отговори египтянинът на собствения си въпрос. — Обичайно съоръжение в тази част на града. Най-често ги държат на партера, но ние качихме този тук за… специални случаи.

Изсумтя радостно и устата му отново се опъна в студената усмивка на влечуго.

— Дайте да ви покажа как действа.

Кимна на един от хората си и той извади автоматичен нож и го отвори. Флин се напрегна и мина пред Фрея, готов да я предпази. Изглежда обаче ножът не беше предназначен за тях. Мъжът отиде до купчината чували и разпори един. Отвътре шумно се изсипаха празни пластмасови бутилки и се разпиляха по пода.

— Тук няма много наука или нужда от познания — продължи Гиргис, извади нова влажна кърпичка и отново си избърса ръцете. — То е като детска игра. И то буквално, тъй като най-често именно децата на забалините управляват тези машини. Сега малкият ми помощник ще ви покаже.

Зад гърба им се чу шум и човекът, който бе извикал надолу по стълбите, доведе малко момченце. Беше мръсно и явно недохранено, най-много на шест-седем родини. Ръцете му се губеха в ръкавите на прекалено голямо за него наметало. Гиргис прошепна нещо на момченцето и то кимна, пристъпи към машината, протегна лявата си ръка и натисна един червен бутон с формата на гъба. Чу се ръмжене и пращене, после стаята се изпълни с оглушителен механичен тътен.

— Когато бях малък, тия неща ги нямаше — заяви Гиргис високо, за да го чуят покрай тътена. — Пък и от тях възникна нужда едва в последните десетилетия. В наши дни има толкова много пластмаса. Както винаги, забалините успяха да се приспособят към новото.

Момчето вече събираше с лявата си ръка бутилки от пода и ги слагаше в подгъва на наметалото си като в торба. Върна се при гранулатора и започна да ги слага една по една в отвора отгоре, пак с лявата ръка. Чу се съскане и пращене и по пода като градушка се посипаха пластмасови люспи с размера на монети.

— Както виждате, шишетата влизат цели и ножовете вътре ги нарязват — обясняваше все така високо Гиргис. — Резултатът е суровина за производителите на пластмасови изделия в града. Много просто. И много ефикасно.

Момчето вече беше вкарало всички бутилки в машината и по сигнал от Гиргис отново натисна червения бутон и тя спря.

— Много просто и много ефикасно — повтори египтянинът, гласът му ехтеше неочаквано силен в тишината, която се бе възцарила в стаята. — Макар че, уви, невинаги е особено безопасно.

Побутна момчето и то вдигна дясната си ръка. Ръкавът на наметалото му се свлече и се видя, че е ампутирана, с морави белези, като че ли е била потопена в синьо-розова боя. Стърчеше парче кост. Фрея ахна, а Флин поклати глава и от съжаление заради момчето, и от отвращение, че недъгът му се показва по този начин.

— Ръкавите им понякога се закачат за ножовете — със сияещо лице обясни Гиргис. — Ръцете попадат вътре и малките пръстчета се накълцват на каша, после китката и така нататък. Мнозина не успяват да стигнат навреме до болницата и умират от загуба на кръв. Което в много отношения е спасение. Тъй като и без това бъдещето, което ги очаква, не е особено блестящо.

Остави ги да осъзнаят думите му, като все така бършеше ръце с влажната кърпичка. После се обърна към Фрея:

— Разбрах, че сте катерачка, госпожице Ханън.

Фрея не отвърна нищо, само го гледаше и се чудеше накъде ли бие.

— За съжаление не разбирам много от тия неща — продължи Гиргис. — Те не са особено свързани с моя бизнес. Интересно ще ми е да науча повече. Например дали съм прав, ако смятам, че ще е много трудно човек да се катери само с една ръка.

Флин направи крачка напред и изръмжа:

— Не я закачай. Каквото и да искаш, по дяволите, не я закачай. Тя няма нищо общо.

Гиргис изцъка с език.

— Има, има. И то много общо. Точно затова ръката й ще замине в гранулатора, ако не ми кажеш къде са направени снимките.

— По дяволите! — изруга Флин и размаха снимките пред Гиргис. — Това са само развалини! Дървета и развалини. Как, за бога, мога да ти кажа къде са направени снимките? Може да са заснети навсякъде. Навсякъде!

— Е, остава да се надяваме, в името на госпожица Ханън, да ми кажеш точно къде е това навсякъде. Разполагаш с двайсет минути да разглеждаш снимките и да ми дадеш някои данни. След това…

Той блъсна червения стартов бутон на гранулатора и той пак застърга и затропа. Гиргис го натисна още веднъж и машината спря.

— Двайсет минути — повтори Гиргис, докато шумът от мелещия механизъм бавно заглъхваше. — Ще изчакам на долните етажи.

Захвърли влажната кърпичка и заедно с рошавия си придружител тръгна към стълбите, като внимателно заобиколи нещо — хлебарка, досети се Флин.

— Ти си убил сестра ми — викна Фрея след него.

Той спря и се обърна, очите му се присвиха, като че ли не беше сигурен дали е чул добре.

— Убил си сестра ми — повтори тя. — А аз ще убия тебе.

След малка пауза Гиргис се усмихна.

— Е, да се надяваме професор Броуди да ми каже къде са направени снимките, иначе ще трябва да го направиш с една ръка.

Кимна любезно и изчезна надолу по стълбите.