Пол Зюсман
Скритият оазис (38)

37.

Сай Ангълтън седеше на една плоча в ъгъла на градината със скулптурите и наблюдаваше как избутват Флин и Фрея от страничната врата. Макар Броуди да куцаше лошо, а хората около него да го притискаха по-силно, отколкото трябваше, явно в групата нямаше нищо нередно, така че никой — нито туристите, нито дори облечените в бяло полицаи наоколо — не й обърна внимание.

Единствено Ангълтън ги гледаше внимателно, докато минаваха през градините. Изчака малко, после стана и ги последва, видя как завиха надясно по пешеходната улица пред музея и започнаха да се отдалечават от Майдан Тахрир. Заобиколиха го таксиметрови шофьори и продавачи на джунджурии, предлагаха пощенски картички, резбовани сувенири и неизбежното „специално пътуване до пирамиди и фабрика за папируси, което не се предлага от никой друг“ — Ангълтън им махна да се разкарат и тръгна след групата покрай хотел „Хилтън“ чак до Нилския крайбрежен път, където със запалени мотори чакаха две коли — черно беемве и сребрист микробус хюндай. Близнаците се качиха на беемвето, а двамата пленници бяха натикани в хюндая и вратата се тресна зад тях. В последния момент Броуди случайно вдигна глава и май забеляза Ангълтън, преди колите да се изгубят във вечерното движение.

— Мистър, искаш нещо старинно?

Момченце на не повече от шест-седем годинки се беше лепнало за него и му предлагаше грубо изработена съвременна резба на котка.

— Двайсет египетски лири — каза момченцето. — Много древна. Искаш?

Ангълтън не отговори нищо, погледът му следеше колите, които бързо се отдалечаваха по крайбрежния път.

— Десет лири. Много добра резба. Искаш, мистър?

— Онова, което искам — измърмори Ангълтън, — са някои отговори, по дяволите.

Гледа след колите, докато не се изгубиха, после бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, пъхна ги в ръката на момчето, обърна се и с тежки стъпки тръгна обратно към музея.

— Искаш до пирамидата, мистър? Искаш магазин за парфюм? Истински египетски парфюм. Много евтин, много добър за съпруга.

Ангълтън не каза нищо, само махна с ръка и продължи.

Моли Кирнан крачеше нервно и очите й шареха между мобилния й телефон и северната врата на посолството. Целият персонал и посетителите нямаше откъде другаде да минат и от време на време вратата на будката за охраната се отваряше и някой се появяваше. Всеки път Кирнан спираше и поглеждаше само за да тръсне глава и да продължи да крачи, да попипва телефона на кръста си с желание той да иззвъни. Вярно, вече бе звънил два пъти и Кирнан се обаждаше, преди да е свършил и първият сигнал, обаче обажданията не бяха това, което чакаше, затова тя учтиво, но твърдо ги прекъсваше.

— Хайде, хайде — шепнеше тя. — Какво става? Къде сте? Хайде!