Пол Зюсман
Скритият оазис (32)

30.

Кайро — кварталът на коптите

Като тананикаше „Какъв приятел ни е Исус“, любимия си химн, Моли Кирнан вървеше по криволичещите улички на Миср ал-Кадима, старата част на Кайро. Стигна протритите стъпала към черквата „Свети Сергий и свети Бакхус“ и заслиза по тях.

Обикновено се черкуваше в един малък общински параклис в квартала Маади, където бяха офисите на Агенцията на САЩ за международно развитие, организацията, към която работеше, и малкият й дом — едноетажна къща с две спални в сянката на жасминови дървета с огнени цветове. Днес обаче, 7 май, беше рожденият ден на Чарли и по този специален повод й се искаше да отиде другаде, на по-особено място. Затова дойде тук, в най-старата каирска черква — древна рушаща се базилика, построена, доколкото може да се вярва на легендите, на мястото, където самото Свето семейство някога се отбило да почине по време на пътуването си до Египет.

През последния четвърт век винаги правеше едно и също на рождения ден на Чарли. Приготвяше му специална празнична закуска — бекон, яйца, овесени ядки, домашни вафли и боровинков конфитюр, любимата му добавка, — отваряше подаръците, които бе купила и опаковала за него, и оставаше насаме с фотоалбумите си — прелистваше историята на съвместния им живот, усмихваше се, докато си спомняше прекрасните им мигове заедно. Колко красив и специален човек беше нейният Чарли!

— О, скъпи мой — въздишаше тя. — Скъпи мой, прекрасни съпруже.

После отиваше в зоологическата градина — там я бе завел Чарли на първата им среща, във вашингтонския зоопарк, разбира се — и едва тогава на черква. Следобед славеше бога, опитваше се да си внуши, че любимият й е отнет по този ужасен начин, защото всичко е част от някакъв по-грандиозен замисъл, макар че и след толкова години все още не можеше да проумее какъв точно е този замисъл. Толкова мил и благороден човек да бъде хвърлен във въздуха от кръвожадните диваци. О, скъпи мой! Скъпи мой, прекрасни съпруже.

Влезе в базиликата, спря за миг да погледне голямата икона на Богородица до самия вход, запали свещи на стойката под нея и чак после мина напред и седна на един от дървените столове. Две врабчета пърхаха под сводовете на дървения таван.

Обичаше това място, а чувстваше, че и Чарли би се привързал към него. Влажната простота на храма — избелелите стенописи, изтърканите черги на пода и хладният мирис на мухъл, влага, прах и камък — създаваше особено чувство. Черквата като че ли я връщаше към най-ранните дни на християнството, дните, когато вярата е била млада и чиста, невинна, непокварена от ужасните морални дилеми, с които се натоварва в по-нататъшното си развитие. Някога, струваше й се, да си християнин е било просто въпрос на любовта и вярата, че добротата на Христос е всичко, което е нужно за изцеление на света от злото. Нейният Чарли със сигурност бе виждал нещата така — с простичкото, почти детинско убеждение, че ако имаш достатъчно вяра, ако крачиш колкото е възможно по-близко до стъпките на Исус, накрая всичко ще сполучи, а доброто ще възтържествува над злото.

Но Кирнан знаеше, че нещата са по-сложни и побъркани, а това пролича и от смъртта на Чарли. Изглежда, сложността личеше навсякъде напоследък. Агнецът божи бе обграден отвсякъде от чакали, така че само с любов човек доникъде не би стигнал. Тя вече отдавна бе приела, че за да остане християнин, човек трябва да действа изключително търпеливо, да търси начин за живот в името на Христос, но същевременно непрестанно да се пази от злодеите. Покорство и сила, вяра и нетърпимост — всичко беше извънредно трудно, болезнено и тревожно. Ето защо Кирнан толкова обичаше да идва тук. Да се слее с духовното, макар и за кратко, да стане едно с ненатруфената простота на прекрасния старинен храм. Да останат само тя, бог и Чарли, обединени в мълчанието, извън дилемите, които задушаваха живота й ден след ден.

Облегна се и сключи ръце в скута си, огледа черквата, за да се наслади отново на мраморните колони от двете страни на пътеката, на прекрасно инкрустираните иконостаси, на огромния меден полилей, но през цялото време си мислеше за Чарли и за живота им заедно. За всичко, което бяха споделили през толкова краткото си време заедно. За цялата си загуба.

Бяха се оженили късно, и двамата след трийсетте. Тя беше държавна служителка, а той пастор към първи батальон на осми полк на морската пехота. Тя почти се бе отказала от надеждата вече да си намери някого и бе приела, че животът й ще остане посветен на работата, а съдбата й ще е на стара мома. В мига, когато го видя застанал редом с нея във вашингтонската Национална галерия по изкуствата, и двамата — съвсем на място — пред платното на Карпачо „Бягство в Египет“, тя инстинктивно усети, че това е той. Човекът, когото беше чакала толкова години. Започнаха разговор, той я покани на среща, след шест месеца се сгодиха и след още пет беше сватбата. Разговаряха за деца, за пътешествията, които ще предприемат заедно, как ще остареят заедно — тя беше толкова щастлива, толкова много, безкрайно щастлива…

По-малко от година след брака им обаче изпратиха батальона на Чарли в Ливан като част от международните сили на ООН за поддържане на мира. Прекараха последен вълшебен половин месец заедно, после една сутрин тя му приготви закуската — бекон, яйца, овесени ядки, домашни вафли и боровинков конфитюр, — той я целуна по бузата, подари й кръста, който тя все още носеше на шията си, хвърли мешката на рамо и изчезна в утринния сумрак. Това беше последният път, когато го видя. След един месец, на 23 октомври 1983 година, съобщиха за поредната експлозия в Бейрут, на бомбаджия самоубиец, срещу казармите на морските пехотинци и тя начаса разбра, че нейния Чарли го няма вече. Две години — толкова бяха живели заедно. Само две кратки години. Най-щастливите в живота й.

Какофония от гласове прекъсна мислите й. В черквата нахлу тълпа италиански туристи и гидът им ги настани по пейките около нея. Това я принуди да се отмести, за да им направи място. Бяха млади и, изглежда, храмът изобщо не ги интересуваше, нямаха никаква представа за светостта му. Говореха високо, хрускаха чипс, а един дори се забавляваше с електронна игра. Тя се опита да не им обръща внимание, но след малко се появи и нова група, този път японци, и черквата се изпълни с несекващи ярки проблясквания от светкавиците на фотоапаратите им. Гласът на техния гид — звучеше през някакъв мегафон — изпълни целия храм. Кирнан не издържа повече — не можеха ли да си стоят тихо и да я оставят да жали на спокойствие, — изправи се и тръгна към вратата. Момчето от една японска двойка прегради пътя й, подаде й фотоапарат и с усмивка и поклон я помоли да ги заснеме. Тя го направи, но извика:

— Какво става с вас бе, хора! Това е черква! Не схващате ли? Проявете някаква почит! Моля ви, проявете някаква почит.

Подмина японската двойка и изскочи от вратата, с препъване мина по стъпалата и тръгна по уличката. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Имам нужда от тебе, Чарли — задавено проплака тя. — Вече не мога да се справям сама. Господи, колко ся ми нужен. Съпругът ми, скъпият ми, прекрасният ми съпруг!

 

 

Навлязоха в предградията на Кайро чак след един и минаха още четиридесет минути, преди цистерната да пропълзи през почти парализираното движение до центъра. Накрая шофьорът спря в края на огромен площад, до покрита със смет леха трева, сред която имаше и няколко палми.

— Майдан Тахрир^[1] — съобщи й, без да обръща внимание на клаксоните на колите, които бавеше.

Пътят от Дакла бе продължил почти шестнайсет часа, безкрайно клатушкане, което се удължи още повече от настояването на шофьора да спира почти на всяко крайпътно заведение за чай. Фрея много пъти се канеше да го зареже и да опита да продължи на стоп с друга кола. Не се реши да го направи обаче, тъй като панически се боеше да не би хората от оазиса да са решили да я търсят и да попадне на тях. Макар да се движеха бавно, шофьорът на цистерната поне изглеждаше благонадежден.

Задрямва на пресекулки по време на пътуването — веднъж за цял час, — но повечето време остана будна. От време на време отваряше раницата и се вглеждаше във фотоапарата, ролката с лентата и компаса. Главно обаче просто зяпаше през прозореца ширещата се пустиня и броеше бавно редуващите се означения за изминатите мили, докато минаваха през Ал-Фарафра, Бахария.

И ето, накрая се озоваха в Кайро.

— Майдан Тахрир — повтори шофьорът.

— Телефон — каза тя и показа как вдига слушалка до ухото си. — Трябва да се обадя по телефона.

Той се намръщи, после се усмихна и й показа зелено-жълтата будка на обществен телефон и каза:

— Менател. — Бръкна в жабката, извади телефонна карта, подаде й я и махна с ръка, когато тя му предложи пари. Фрея благодари и за картата, и за возенето, метна раницата на гръб и скочи на паважа. Шофьорът извика за последен път: „Буус Уийлис. Амал Шваснегар!“ и отпраши.

Фрея се огледа. Безброй ръмжащи коли, подобни на мравки тълпи пешеходци, високи мръсни сгради, увенчани с гигантски билбордове за кока-кола, „Водафон“, „Саньо“, „Уестърн Юниън“. Потръпна. Въпреки вбесяващо бавния темп на пътуването в кабината на цистерната имаше нещо сигурно и успокоително. Сега тя изведнъж се почувства съвсем сама и уязвима, като охлюв, останал без черупка. На близкия светофар един шофьор на такси говореше по мобилния си телефон. И като че ли се взираше право в нея. Същото важеше и за старицата, която продаваше запалки на една преобърната щайга наблизо. Фрея наведе глава и с бързи крачки тръгна към телефонния автомат, като тършуваше в джоба си за картичката, която й бе дала Кирнан при първата им среща. Пъхна картата в автомата, избра обслужването на английски от менюто на екранчето, затисна слушалката с брадичка и набра номера. Мълчание, после сигнал и — за огорчение на Фрея — глас от телефонен секретар: „Здравейте, аз съм Моли Кирнан. Оставете съобщението си и ще ви се обадя при първа възможност“.

— Моли, Фрея се обажда — каза тя, когато чу сигнала. Говореше напрегнато и настойчиво. — Фрея Ханън. Обаждам се от уличен автомат. Нещо стана… трябва ми помощ. Едни хора се опитаха… Мисля, че те са убили Алекс… Бяха… Един човек донесе вчера в къщата някаква торба… имаше фотоапарат… каза, че ги е открил в пустинята…

Спря, тъй като усети, че говори несвързано и че би трябвало да е измислила какво да каже, преди да позвъни. По-добре беше съобщението да остане кратко, а да обясни нещата, когато се срещнат лично.

— Вижте, аз съм в Кайро… — започна тя. — Важно е да се видя с вас. Аз съм на… — Отново спря, опитваше се да си спомни какво й беше казал шофьорът. — Нещо като Мидан — много голям площад…

Огледа се и потърси някаква отправна точка.

— Има хотел „Хилтън“ и някакво заведение за бързо хранене, казва се „Хардийс“, и… и…

Погледът й се спря върху голяма кремава сграда. Архитектурата й беше отоманска — сводести прозорци с резбовани капаци, богато украсени корнизи, — около нея имаше ограда и висок прашен жив плет; на фасадата със сини букви бе изписано Американски университет в Кайро. Това не беше ли… Тя пак бръкна в джоба си, престори се, че поддържа разговора, и накрая намери визитката на Флин Броуди — професор Ф. Броуди, Американски университет в Кайро. Продължи да говори с телефонния секретар на Моли Кирнан:

— Намирам се пред Американския университет — каза с по-уверен глас. — Ще вляза и ще се опитам да открия Флин Броуди. Ако го няма, тръгвам към посолството. Мисля, че ме грози опасност. Трябва…

Телефонната връзка прекъсна. Екранчето на автомата показваше, че кредитът й се е изчерпал. Тя изруга, затвори и излезе на улицата сред забързаните пешеходци. Шофьорът на таксито с мобилния телефон си беше заминал, но старицата със запалките все още я гледаше втренчено. За миг Фрея се зачуди дали не е по-добре да отиде направо в американското посолство и да потърси някаква официална закрила, но мисълта, че ще се изправи пред множество отегчени бюрократи и ще повтори всичко от самото начало, я разубеди. В момента й трябваше най-вече познато лице, човек, на когото да се довери, който да се отнесе сериозно към разказа й. Е, тя наистина се познаваше с Броуди съвсем повърхностно, бяха разговаряли само няколко минути, но пък той каза, че с Алекс били приятели, а това напълно й стигаше. Посолството можеше да почака. Убедена беше, че Флин Броуди ще й помогне. Че ще му е ясно какво трябва да се направи.

Опипа раницата си и стрелна с поглед продавачката на запалки, която продължаваше да се взира в нея със светнали на следобедното слънце златни зъби. После забеляза пролука в потока коли, претича през улицата и тръгна покрай оградата на университета, за да стигне до главния вход.

 

 

В посолството на САЩ разполагаха с някои устройства за подслушване и наблюдение с изключително високо качество, както и с отлично подготвен персонал, който да ги обслужва. Като се имаше предвид, че основната му длъжност беше завеждащ връзките с обществеността, Ангълтън имаше пълното право да използва този ресурс. И то без никой да му задава неудобни въпроси. Би могъл да рискува да използва връзките си и да получи официално разрешение — а и все още можеше да се наложи, — но засега предпочете да импровизира. Не искаше да разкрива играта си. Поне за момента.

И така, той се снабди със собствено подслушвателно устройство извън района на посолството, в апартамент на горните етажи на кулата със захабен оранжев цвят, където се намираше интерконтиненталният хотел „Семирамис“. Машинката не беше на същото високо технологично равнище, на което бяха устройствата в посолството, а госпожа Малуф, която се грижеше за всекидневната поддръжка на апаратите, беше по-скоро компетентна, отколкото експерт. Работата обаче потръгна и Ангълтън беше в състояние да подслушва телефонни разговори, а вътрешните данни за различни кодове и пароли му позволяваха и да се хаква в гласови пощи и имейли — всичко това даваше една добра картина кой какво и на кого казва и каква е вътрешната връзка между съобщенията. Той със сигурност не научаваше абсолютно всичко — несъмнено имаше канали за връзка, за които не би могъл да има представа, — но засега и това му стигате. Парченце по парченце по парченце.

Пристигна с такси — винаги се движеше с такси, никога не ходеше пеша, освен когато се налагаше по работа, мина през обширното фоайе, спря в сладкарницата на партера, купи си два еклера и огромна целувка с резен карамелизиран лимон отгоре и едва тогава се отправи към асансьорите.

Беше избрал хотела отчасти защото американските туристи го предпочитаха и присъствието му нямаше да привлича особено внимание, но главно защото беше популярна пиаца за първокласните проститутки на Кайро. Ако някой го следеше — той не мислеше, че случаят е такъв, но предпазливостта никога не е излишна, — точно това би си помислил: че е дошъл заради забавленията и хазарта. Това означаваше, че и г-жа Малуф трябваше да се пооблече малко — или поразсъблече, както го виждаше тя, — но за парите, които й се плащаха, тя с готовност се усмихваше и го изтърпяваше.

Асансьорът дойде, той се качи, натисна бутона за двайсет и седмия етаж и влезе навътре да направи място на група възрастни дами с еднакви тениски, които една през друга натиснаха почти всички копчета на таблото.

— Ще ви накараме да пътувате по-дълго, извинявайте — обърна се към него една от тях с акцент, който говореше за чисто тексаски произход.

— Колкото по-бавно, толкова по-добре — отвърна с весела усмивка Ангълтън. — Така ще мога да остана повече в прекрасната ви компания.

Те радостно изхихикаха и забърбориха, а Ангълтън пусна в ход целия си южняшки чар, подхвърляше закачки и шеги, но в ума си прехвърляше посещението си в сградата на Агенцията за международно развитие на САЩ тази сутрин. Там работеше Моли Кирнан и там бе прекарал деня досега.

Внушителната сграда на булевард „Ню Маади“, цялата в тъмни стъкла и полирана стомана, разположена на обширно място в горния край на улица „Ахмед Камел“, беше сериозно охранявана. Ангълтън си беше уредил среща с директора — пробута му историята, че е отскоро във връзки с обществеността и мисли, че ведомството му трябва да направи повече за поддръжката на Агенцията за международно развитие на САЩ и прекрасната й работа, да направи рекламата по-действена и по-полезна. Ангълтън се усмихна — куп безсмислени менажерски дрънканици, обаче директорът се хвана: предложи му пълна обиколка на сградата, разказа му всичко, което би поискал да научи за организацията, за служителите й, за разнообразните програми, които бяха в ход.

Нищо от това не интересуваше дори и бегло Ангълтън. Той обаче изигра добре ролята си. Естествено, не би могъл да се появи в кабинета на директора и да започне: „Кажете ми всичко, което знаете за Моли Кирнан“. Кордата на рибата трябва да се поотпусне, преди да започнеш да навиваш макарата. И така, той се впусна в симулацията на интерес, въодушевяваше се от плановете по канализационна дейност и обменните програми за училищата и спечели доверието на директора, преди все така полека и фино да насочи разговора в посоката, която му беше нужна.

Кирнан стоеше в центъра на нещата, в това беше убеден. Флин Броуди, Алекс Ханън — и двамата бяха маловажни; Кирнан беше ключът към Пясъчния огън. Вече беше прегледал къщата й — една от първите му задачи, когато получи инструкциите си, — но там, както си знаеше, беше чисто. Тя беше достатъчно хитра, за да не оставя нещата току-така, достатъчно внимателна.

Не научи кой знае колко от директора, което, само по себе си, също беше показателно. Разговорът потвърди онова, към което сочеха всичките му останали проучвания — Моли Кирнан действаше много предпазливо. Беше една от най-дългосрочните служителки на Агенцията, пребиваваше в Кайро от края на 1986 г. и бе ръководила различни програми в Западната пустиня — клиника по семейно планиране в Карта, земеделско училище в Дакла, някакви научни проучвания на Гилф Кебир. Дори директорът не беше запознат с всички подробности.

— Откровено казано, Моли сама се грижи за нещата си — обясни той. — Представя доклада за полугодието и това е общо взето всичко. Ние просто я оставяме да си върши работата. Хм, защо да не ви покажа новата пречиствателна система в Асют, която финансираме? В кабинета си я имам във формат пауър пойнт.

— О, да, нека я видим — въодушевено възкликна Ангълтън.

Както можеше да се очаква, презентацията беше скучна и тъпа. За щастие не му се наложи да я изтърпи цялата, защото — както беше уговорено — по телефона позвъни един журналист, приятел на Ангълтън, и помоли директора за телефонно интервю. Ангълтън махна с ръка на извиненията му и каза, че ще използва случая да се поразходи, ако е възможно, и да усети духа на сградата. И се запъти направо към кабинета на Кирнан. Беше в дъното на един от коридорите на третия етаж, заключен, естествено, но той ловко го отвори с шперц, огледа го хубаво… не намери нищо, абсолютно нищо — и беше отново в кабинета на директора още преди интервюто да е завършило.

С това смисълът на посещението му се изчерпи. Нямаше нови улики, нови данни — едно голямо нищо. Всъщност той и не очакваше нещо повече, достатъчно беше, че се увери на място. Накрая, разбира се, щеше да я разгроми, както правеше винаги — нали затова му плащаха така добре за услугите му, — но нямаше да е лесно. Изглежда, Моли Кирнан и Пясъчният огън се очертаваха наистина голямо предизвикателство.

— Ето, вече слязохме всички — съобщиха последните две дами, когато вратите на асансьора се отвориха на двайсет и четвъртия етаж. — Беше ни много приятно да се запознаем с вас.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна Ангълтън, като с известни усилия се завърна в настоящето. — Пожелавам ви да прекарате чудесно ваканцията си. И не забравяйте, не се увличайте прекалено в гьобеците.

Те отново изхихикаха и излязоха в коридора, асансьорът тихо продължи до двайсет и седмия етаж, Ангълтън слезе, тръгна по застлания с мокет коридор, по чиито стени бяха окачени акварели от XIX в, — камили, пирамиди и мъже с чалми: типична туристическа атракция, — и спря пред бяла дървена врата с месингова табелка. Стая 2704. Почука пет пъти — три бързи и два забавени удара, — постави магнитната си карта, отвори вратата и влезе.

Вътре беше пълно с техника — жици, кабели, магнетофони, сървъри, компютри, модеми. За да се побере всичко, нормалното хотелско обзавеждане беше набутано в единия ъгъл. Г-жа Малуф седеше на бюрото до стената и държеше с едната ръка слушалки до ухото си, а другата бе поставила върху потенциометъра на голям усилвател. Макар да беше пълничка и да наближаваше петдесетте, се бе издокарала в прекалено стегната черна рокля за коктейли и имаше прекалено много грим — всичко това заради прикритието й като нощна птица, макар че според Ангълтън нощта би трябвало да е прекалено тъмна, та тя да се стори на някого дори мъничко привлекателна. Г-жа Малуф му кимна кисело, пресегна се през бюрото, взе разпечатките на записите от деня и му ги подаде. Той ги взе и излезе на балкона. Пирамидите на Гиза се виждаха едва-едва в далечината като увиснали покрай града триъгълници. Но на него пък и не му трябваше да ги гледа. Вместо това се отпусна на стола до голямата сателитна чиния и започна да преглежда документите. Различни обаждания до Броуди и от него, повечето по университетски въпроси; няколко скучни съобщения от секретаря към домашния телефон на Кирнан, малко материал от останалите подслушвателни устройства, имейли — нищо особено интересно.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Някой току-що позвъни на мобилния телефон на Кирнан — отвърна г-жа Малуф. — Още не съм записала обаждането.

Гласът й беше уморен.

— Просто ми пуснете записа.

Чу се отегчен стон, последван от щракане на бутони. Дойде силен и объркан звук, като магнетофонен запис, просвирван обратно, после женски глас, напрегнат и задъхан, на фон от улично движение и автомобилни клаксони:

„Моли, Фрея се обажда… Фрея Ханън. Обаждам се от уличен автомат. Нещо стана… трябва ми помощ. Едни хора се опитаха… Мисля, че те са убили Алекс…“

Ангълтън седеше, без да помръдне, почти не дишаше. Очите му се бяха превърнали в цепки. Когато записът свърши, той даде указания на г-жа Малуф да превърти лентата, за да го чуе още един път.

„Намирам се пред Американския университет… Ще вляза и ще се опитам да открия Флин Броуди. Ако го няма, тръгвам към посолството. Мисля, че ме грози опасност. Трябва…“

Чу се тихо щракане. Край на записа. За миг Ангълтън остана неподвижен, дишаше бавно. После се усмихна, бръкна в кутията от сладкарницата, извади един еклер и го захапа.

— Хубаво — измърмори той и от ъгълчетата на устата му изби бял крем. — Направо чудесно, да!