Пол Зюсман
Скритият оазис (18)

16.

Дакла

— Алекс никога не би си направила инжекция сама. При никакви обстоятелства. Тук нещо не е наред. Повярвайте ми — нещо не е наред.

Доктор Мохамед Рашид се намръщи и подръпна лявото си ухо.

— Повярвайте ми — повтори тя. — Алекс изпитваше панически страх от спринцовки. Бих подчертала това и преди, но предположих, че е погълнала хапчета или е изпила нещо. Никога не би си поставила инжекция. Никога!

Беше напрегната и тревожна още откакто Моли Кирнан на тръгване подхвърли за бодването от иглата. В мига, когато си даде сметка какво всъщност бе казала Кирнан, се опита да се свърже със Захир по мобилния телефон и да го помоли да се върне, за да й обясни това. Телефонът му обаче беше изключен. Същото беше и положението с апаратите на Кирнан и Броуди. Фрея дори не си направи труда да им остави съобщения. Обезумяла, тя просто грабна раницата си и се затича — през палмовите и маслиновите горички, по пустинната пътека към главния оазис. Нямаше представа какво точно ще направи, просто знаеше, че е станала ужасна грешка и че тя е длъжна да направи нещо. След около кило метър чу зад себе си скърцане и дрънкане. Настигна я магарешката каручка, карана от беззъбия старец, с когото Захир се бе разминал предния следобед по пътя към къщата на Алекс — Мохамед или Махмуд, нещо такова. Захир я беше предупредил да избягва всякакви контакти с него, но тя беше прекалено развълнувана, за да мисли за това. Прие предложението му да я повози, защото държеше да стигне до Мут колкото може по-бързо. Той й измърмори нещо и седна в ненужна близост до нея, ръката му дори докосна бедрото й, но тя почти не му обърна внимание.

— Мут — повтаряше тя. — Моля ви, Мут, болницата, бързо.

В селото с тухлените керемиди каручката спря пред магазина на „Кодак“ и Фрея успя да се прехвърли на един пикап, с който измина останалата част от пътя. В болницата казаха, че доктор Рашид е на визитация и ще може да й отдели време чак следобед. Тя обаче настоя да го види, почти направи сцена и накрая зазвъняха телефони, задействаха се пейджъри, той се появи и я поведе към кабинета си.

— Повярвайте ми — каза тя за трети път, едва сдържаше гнева си. — Алекс не може да се е самоубила. Особено по този начин. Това е невъзможно.

Лекарят се помести в стола си, очите му се местеха между бюрото и Фрея.

— Госпожице Ханън — започна той бавно. — Знам колко е трудно…

— Нищо не знаете! — спря го тя. — Алекс не би могла да си постави инжекция. Не би могла. Никога!

Гласът й бе станал писклив и гневен. Той я остави да се поуспокои, после направи нов опит:

— Госпожице Ханън, когато почине близък…

Тя отвори уста, за да го спре, но той вдигна ръка в настояване да му позволи да се изкаже.

— Когато любим човек почине — започна отново. — И когато това стане по този начин, може да се окаже много трудно да се приеме. Не ни се иска да повярваме, да признаем, че човек, когото обичаме, обичаме силно, може да се окаже в такава болка, че да отнеме собствения си живот, вместо да живее така.

Той сплете пръсти.

— Алекс страдаше от нелечима дегенеративна болест. Тя в много кратък срок почти я обездвижи и щеше неминуемо да я убие, най-вероятно до няколко месеца. Тя беше смела жена със силна воля и явно е решила, че щом така или иначе ще умре, поне да го направи където, когато и както тя самата би искала да стане. Аз също не се радвам на онова, което стана, и бих искал да не го беше направила, но разбирам основанията й и уважавам решението й. Колкото и да е болезнено, вие трябва да се опитате да направите същото.

Фрея тръсна глава и без да пуска дръжките на стола, се наведе напред.

— Алекс не би могла да си постави инжекция — натърти тя. — Ако беше взела свръхдоза хапчета или се бе обесила, ако…

Рязко спря, погнусена от сценариите, които описваше.

— Още от дете Алекс се ужасяваше от спринцовки — продължи тя след малко, като се бореше със сълзите и се мъчеше да говори ясно. — Ясно ми е, че двете не сме се виждали отдавна, но знам и че страх като този никога не те напуска. Тя дори не можеше да погледне спринцовка, камо ли да я напълни с морфин и да я забие в себе си. Това е невъзможно!

Доктор Рашид погледна тавана, после бюрото си и бавно въздъхна.

— Когато човек е много болен, понякога може да направи и невъзможното възможно — внимателно подхвана той. — Виждал съм го много пъти като лекар. Не твърдя, че вие грешите за сестра си или че страхът й не е бил такъв, какъвто го описвате. Просто искам да кажа, че ако човек страда, колкото е страдала тя, страхът престава да е съществен фактор. Онова, което я е ужасявало, когато е била съвсем здрава, навярно не я е плашело толкова, съпоставено с по-големия ужас на бавната, болезнена смърт, смъртта, която ден след ден отнема и малкото достойнство, което й е останало. Тогава Алекс вече се е отчаяла, а отчаяните хора правят отчаяни неща, нали? Съжалявам, че ви говоря толкова грубо за това, но никак не ми харесва да увеличавате скръбта си по този начин. Алекс е посегнала на живота си. Ние трябва да приемем…

Силният сигнал от мобилния му телефон го прекъсна. Той се извини, вдигна апаратчето, натисна едно копче и като се обърна на другата страна, заговори тихо. Фрея се изправи, отиде до прозореца и се загледа в широкия павиран вътрешен двор с голямо лаврово дърво в средата. Едно семейство закусваше в сянката му, а човек със синя пижама и цигара в ъгъла на устата минаваше в инвалидна количка покрай тях. Тя ги гледаше разсеяно, потропваше нервно по перваза на прозореца и изчакваше лекарят да свърши разговора си.

— Алекс споделяла ли е с вас, че смята да направи такова нещо? — попита тя веднага след като той затвори. — Казвала ли ви е?

Рашид се намести на стола си и отново сплете пръсти върху бюрото.

— Не мога да твърдя, че ми го е казала направо. Няколко пъти обаче е споменавала за нещо подобно по… хм, по абстрактен начин. Със сигурност не е искала моята помощ, ако това имате предвид. А и аз не бих й помогнал, ако я беше поискала. Аз съм лекар. Работата ми е да спасявам живота, не да го отнемам. Пък и тя много добре знаеше това.

Фрея пристъпи напред.

— Кой откри трупа й?

— Госпожице Ханън, моля ви, тези въпроси…

— Кой?

Тонът й беше рязък, настоятелен.

— Икономката й — въздъхна той. — Когато отишла на работа сутринта.

— Къде? Къде е открила Алекс?

— На задната веранда, струва ми се. В инвалидната количка. Тя обичаше да седи в нея и да гледа пустинята, особено в последните дни, когато движенията й бяха затруднени. Шишенцето с морфин и спринцовката били на масата до нея. Точно както би могло да се очаква.

— Оставила ли е някаква бележка?

— Не, доколкото знам.

— Това не ви ли се видя странно? Някой да се самоубие, без да остави бележка или обяснително писмо.

— Госпожице Ханън, беше съвсем ясно какво е направила и защо го е направила. Вече беше разгласила, че трябва да се свържем с вас, ако нещо се случи с нея, че искала да я погребат в оазиса близо до къщата й. Не е имало причина да оставя бележка.

— А шишенцето с морфин? — настояваше тя. — Спринцовката? Какво стана с тях?

Той поклати глава и изражението му стана малко раздразнено.

— Нямам представа. Мисля, че икономката ги е изхвърлила. При тия обстоятелства би било доста неприятно да се…

— На рамото й имаше белег — промени темата Фрея. — Голям белег. Как го е получила?

— Наистина не мога да ви кажа. — Той разпери ръце. — Може да е паднала, да се е блъснала в нещо. Състоянието й я правеше доста нестабилна. Хората с множествена склероза често се нараняват. Повярвайте ми, госпожице Ханън, ако имаше нещо…

— Къде го е направила? — отново го прекъсна Фрея.

— Моля?

— Инжекцията. Къде си я е била?

— Госпожице Ханън…

— Къде?

Изражението му стана още по-раздразнено.

— В ръката.

— Дясната ръка? — Фрея си мислеше за моргата, за голото тяло на сестра си върху масата. — Точно над лакътя. Където е останал малък белег.

Той кимна.

— А как го е направила?

Той присви очи, защото не разбра въпроса.

— Как го е направила? — повтори тя по-натъртено. — Нали ми казахте, че можела да движи само дясната си ръка, че лявата й била парализирана. Явно не би могла да си бие инжекция в дясната ръка с дясната. Това е физически невъзможно. Трябвало е да го направи с лявата. А вие казахте, че била парализирана. Тогава как? Как? Кажете ми.

Той отвори уста да й отговори, но спря. Явно не си беше задавал този въпрос.

— Как е възможно някой да си бие инжекция в дясната ръка с дясната си ръка? — настояваше тя. — Това не може да стане. Погледнете!

Сви силно дясната си ръка, извъртя китката си, но пръстите едва достигнаха горната част на бицепса. Доктор Рашид я гледаше объркано, мигаше и се мъчеше да измисли някакъв отговор.

— Множествената склероза е много несигурно състояние — започна той след малко. Говореше бавно и колебливо, като че ли се опитваше в момента да измисли думите. — Симптомите могат да идват и да отминат много бързо, така че е трудно да се предскаже какво точно ще се случи.

— Да не би да казвате, че лявата й ръка изведнъж се е оправила?

— Казвам, че при това положение могат да се случат странни и неочаквани неща, внезапни повторни пристъпи, ремисии…

Не изглеждаше обаче убеден.

— Трудно е да се предскаже — повтори той. — Болестта може да се развива много… объркващо.

— Виждали ли сте такива случаи? — не се предаваше Фрея. — Пациенти с… как го казахте, синдрома Малбург?

— Вариантът Малбург — поправи я той.

— Виждали ли сте такива случаи? Хората изведнъж да започнат отново да си служат с парализиран крайник? Виждали ли сте, чували ли сте за това?

Дълга пауза, след която той поклати глава и призна:

— Не. Не съм. При други форми на болестта, не толкова остри форми, да, може би. Но при Малбург… не. Никога не съм чувал за подобни случаи.

— Тогава как? — повтори тя. — Как е възможно сестра ми да си е инжектирала морфина в дясната ръка? Дори ако пренебрегнем факта, че беше деснячка и се ужасяваше от спринцовки… как би могла да го направи?

Доктор Рашид отвори уста, затвори я отново, разтри слепоочията си и се облегна в стола. Последва дълго мълчание.

— Госпожице Ханън — заговори той накрая. — Мога ли да попитам… какво точно твърдите в случая?

Тя се втренчи в него.

— Мисля, че някой е убил сестра ми. Тя не се е самоубила.

— Предумишлено убийство? — попита той. — За това ли говорите?

Тя кимна.

Той не отклони очи от нейните. Отвън се чуваше чуруликане на птици и, съвсем отдалече, бучене на коли. Изминаха пет секунди. Десет. Накрая той вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори бързо на арабски.

— Елате — подкани я, щом затвори, и стана.

— Къде?

Той посочи към вратата.

— В полицейското управление на Дакла.