Пол Зюсман
Скритият оазис (67)

67.

Моли Кирнан от малка обичаше фойерверките, още от ежегодните паради за Четвърти юли в родния й град Норт Плат, щата Небраска. Тогава цялото семейство излизаше на верандата и всички гледаха удивени искрящите цветни фойерверки, осветяващи нощното небе над района на панаира в покрайнините на града. Оттогава беше виждала по-големи и по-зрелищни илюминации — на тукашния национален празник при египетските пирамиди те винаги бяха изключителни, — но никога не беше виждала нещо, което дори малко да прилича на сцената във вътрешността на стъкления куб.

Всеки път, когато от Бенбена прозвучаваше дълбок плътен тътен — а те ставаха все по-чести през последните двайсет минути, — той се придружаваше от блестящ взрив светлини. Ставаха все по-ярки и Медоус настоя въпреки защитните стени на куба всички да си сложат и противорадиационни очила. В камъка започнаха да се появяват цветове, първо слаби, едва забележими, мигащи тънки лъчи в червено и синьо, зелено и сребристо; лумваха за миг в тъмната скална маса и почти веднага изчезваха. Пулсирането зачестяваше, а светлината мигаше все по-ослепително, цветовете ставаха по-ярки, тънките лъчи се превърнаха в ивици, а ивиците във водовъртежи, цялата скала гореше в брилянтен калейдоскоп от цветове, гъста мъгла излизаше от повърхността й и обгръщаше всичко в златен воал.

— Красиво е! — извика Кирнан и плесна с ръце от удоволствие. — О, господи, това е най-хубавото нещо, което съм виждала! Не е ли така? Най-хубавото нещо!

Никой не отговори, всички гледаха в нямо учудване засилващите се фойерверки; мониторите и принтерите не работеха, компютърните екрани бяха празни, електричеството примигна и угасна.

— Не е ли опасно? — Гиргис както винаги си оставаше предпазлив. Лъскавата гумена маска придържаше опънатата му назад коса, тънката му уста без устни го правеше да прилича на влечуго повече от всякога. — Сигурни ли сте, че сме в безопасност? Не искам да свърша живота си така!

Имаше предвид Осман — по-точно онова, което допреди малко беше Осман. От египтолога не бе останало много — всеки следващ взрив от светлина отнемаше по малко от тялото му, смаляваше го слой по слой като глава лук и накрая всичко, което остана от него, бяха деформирани бели кости в подножието на Бенбена, сюрреалистично заплетени в обувките, чорапите, бельото и очилата му.

— Напълно безопасно е, господин Гиргис — увери го Медоус. — Както вече ви казах, стъклената мембрана е непроницаема. Каквото и да става в зоната за наблюдение, то ще си остане там. Няма да излезе нищо, което ние не искаме да излезе.

Но промените в камъка продължаваха да се ускоряват и да набират сили, тътенът ехтеше все по-начесто, светлинните залпове ставаха все по-ярки. Дори Медоус изглеждаше несигурен, крачеше насам-натам, чешеше плешивата си глава, говореше тихо и тревожно с колегите си в бели престилки, всички се чудеха докъде ще стигне това и дали не са подценили силите, с което си имаха работа.

Само Кирнан не се обезпокои от пиротехниката. Стоеше пред другите, сияеше, пляскаше с ръце, понякога протягаше пръст и докосваше стъклената стена, като че ли се опитваше да се свърже с това, което ставаше зад нея, да убеди себе си, че е реално.

— Виж го, Чарли! — прошепна тя — Просто го погледни! Това е за теб, скъпи! През всичките тези години ми помагаше да съм силна, помагаше ми да вярвам! И сега… Боже господи, няма ли да погледнеш? Красиво е! Прекрасно е!

Беше изцяло погълната, направо хипнотизирана от необикновеното звуково и светлинно шоу, което се разиграваше пред нея, и не забеляза, че някой я вика — пращящ глас с американски акцент. Едва когато Медоус й подаде уоки-токито, което бе оставила до един от мониторите, тя откъсна поглед от камъка и се заслуша. След миг очите й се стрелнаха към Гиргис, тя поклати разочаровано глава и отсече: „Довършете ги“. Подаде уоки-токито на Медоус и пак обърна поглед към Бенбена.

— Свирете, тръбачи на Сион — прошепна тя, а уоки-токито изпращя сухо два пъти. — Дайте знак в светата планина, защото ето иде денят Господен, и дошъл е вече!

 

 

Странно как шокът може да заблуди ума. За миг Фрея си помисли, че сигурно е мъртва и преживява нещо извън тялото си.

Не беше само затова, че чу гласа на Кирнан, който заповядваше да ги екзекутират, а след това двата изстрела и глухото тупване на двата трупа на земята, но и защото всичко изведнъж застина, все едно Земята изведнъж е спряла да се върти и всичко, което е останало, е замръзнал отпечатък на последния й миг.

Това продължи съвсем кратко, защото тя изведнъж осъзна, че каквото и да се е случило, поне със сигурност не е застреляна. Примига и се огледа. Всичко си беше точно както преди няколко минути — оазисът, алеята на сфинксовете и обелиските, гигантската палма, огромната гранитна ръка; единствената разлика беше, че всички звуци от Бенбена бяха изчезнали и долината бе потънала в дълбока задушаваща тишина. Освен това мъжете с бронираните жилетки лежаха на земята. Единият по очи, горната част на черепа му беше отвяна, косата му, вратът и яката на бронираната му жилетка бяха покрити с лепкава каша от кръв, кости и мозък. Другият беше по гръб, с разперени ръце, на мястото на лявото му око зееше тъмна дупка.

— Господи — промърмори тя, не беше сигурна дали чувства ужас заради касапницата, или облекчение, че нападателите им са мъртви, а може би тревога, че това е прелюдия към нови нападения. Погледна Флин, който, изглежда, се измъчваше от същите мисли, защото вдигна вежди, сякаш й казваше: „И аз знам колкото тебе“. А после всичко стана едновременно. Някакъв мъж с кафеникаво наметало и пушка в ръка скочи до тях от палмата, друг, също с пушка и наметало, се прехвърли през гигантската гранитна ръка. Главите и на двамата бяха увити в шалове.

Флин застана със стиснати юмруци пред Фрея, готов да я защити; готов да се бие.

Мъжът до тях смъкна шала от главата си и Флин и Фрея ахнаха:

— Захир?

— Захир? — повтори Фрея. — Какво правиш тук, по дяволите?

И млъкна. Изненадата й се смени с подозрение. Всичките й опасения относно египтянина внезапно се върнаха заедно със спомените за последната им напрегната среща в къщата му в Дакла. Той забеляза промяната в изражението й и пусна пушката на земята, за да покаже, че не иска да й навреди. Другият мъж също смъкна шала си. Беше по-малкият брат на Захир, Саид — Фрея го помнеше от погребението на Алекс.

— Какво правите тук? — попита тя. — Как ни открихте?

Лицата и на двамата бяха сурови, дори намусени — изражение, което сякаш им беше семейна черта. Захир сложи ръка на гърдите си и каза:

— Аз съжалява, госпожице Фрея.

Тя поклати глава, нямаше представа за какво говори.

— Аз съжалява — повтори той с присъщата си сериозност, като че ли изнасяше реч. — Ти мой гост в Египет, сестра ти мой добър приятел — доктор Алекс. Мой дълг да се грижа за вас, да защитавам от всички опасности. Аз не защитавах теб, много лошо нещо се случи. Аз съжалява, аз много съжалява. Прости ми.

От всички нереални неща, които й се бяха случили през последните дни — преследвания с автомобили, престрелки, изгубени оазиси, камък със свръхестествени сили, — по някаква причина за Фрея най-странното беше, че сега стои до два трупа и гигантска гранитна ръка, а човекът, който току-що й е спасил живота, й се извинява без каквато и да било причина.

— Прости ми — каза той отново; имаше нещо почти детинско в сериозния му тон.

Въпреки всичко, което се случваше, Фрея не се сдържа и избухна в смях.

— Захир, ти ми спаси живота. По дяволите! Аз трябва да ти благодаря, а не да ти прощавам! Боже, бедуини…

И завъртя ръка до главата си в знак, че е луд. Захир се намръщи, опитваше се да отгатне дали жестът й е закачка, или обида, после сметна, че е първото, кимна и нещо като намек за усмивка, само кратко потрепване, се появи в крайчето на устните му.

— Всичко наред сега, госпожице Фрея? — попита той, приближи се и побутна един от труповете с крак. — Ти в безопасност. И двамата в безопасност. Няма опасност. Всичко наред.

Любопитното беше, че почти същите думи бе използвал и Флин след атаката на стършелите в самолета. Сега, както и тогава, тя усети прилив на облекчение, помисли си, че може би, просто може би, нещата са се обърнали в тяхна полза и че ще се измъкнат живи от тук.

Но както и тогава, това се оказа само отсрочка. Защото дълбокият пулсиращ звук изведнъж започна отново — бум, бум, бум. Отекваше из долината, караше скалите и дърветата да треперят, повтаряше се по-бързо отпреди, все едно това, което го причиняваше, се беше презаредило и сега искаше да навакса загубеното време.

Четиримата се огледаха тревожно. Земята под краката им сякаш подскачаше с всеки тътен, вибрациите бяха толкова силни, че за миг на Фрея й се стори, че звукът кара стените на долината не само да треперят, а и да се движат, да се приближават една към друга. Поклати глава, убедена, че си въобразява, че това е оптична илюзия. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че стените се движат — бавно, като голяма затваряща се книга. Геологичните процеси, които обикновено траят епохи, сега протичаха за секунди. Ниският смилащ звук на скала, триеща се о друга скала, се засилваше заедно с бумтящия тътен, докато не заглуши и Бенбена.

— Виждате ли това? — попита тя и посочи скалите вляво и вдясно.

Флин със сигурност го беше видял, защото вече тичаше към гранитната ръка; Захир и брат му хукнаха след него. Тримата се изкачиха на камъка, за да огледат по-добре.

— Какво е това? — изкрещя Фрея. — Какво става?

Флин беше засенчил очи и въртеше глава.

— Челюстите на Собек — измърмори той, след това повтори по-силно: — Челюстите на Собек! Боже мой, точно това се казва в проклятието! Злодеите ще бъдат смлени в челюстите на Собек! Оазисът се затваря като устата на крокодил. Ето какво означавало. Вижте! Вижте как се приближават!

Тя наистина виждаше, дори от ниското място, на което беше застанала. Оазисът — тесен в единия край, широк в другия, самите скали, оформящи гигантско V — наистина пораждаше впечатлението за огромна крокодилска паст; и сега двете челюсти постепенно се затваряха, като трошаха всичко помежду си. Скали и дървета се затъркаляха надолу по стените сред облаци прах и потоци чакъл.

— Но това е невъзможно! — извика Фрея. — Как са накарали долината да се затваря? Невъзможно е!

— Всичко тук е напълно невъзможно! — крещеше Флин и размахваше ръце. — Всичко, отначало докрай! Но това няма значение! То се случва, а ние трябва да се измъкнем. Трябва да се измъкнем веднага!

Скочи долу и Захир и брат му го последваха. Въпреки че лицата им бяха безизразни както винаги, тревогата в очите им личеше съвсем ясно. Флин хвана ръката на Фрея и тръгна към края на оазиса, към тунела. Захир обаче го дръпна за рамото.

— Не този път. Долу много хора. Минем по друг път. Качим се, както слезли. Както винаги.

И затича към храма, като им махаше да вървят след него.

— Тръгвайте! Няма време!

— Бил си тук и преди?! — попита Флин и се втурна след него. — Това ли каза? Че си бил тук и преди?

Но гласът му се загуби в рева и трясъка на трошащите се скали. Облаци прах се вдигаха от двете страни на долината, все едно оазисът гореше.