Пол Зюсман
Скритият оазис (59)

58.

Лиърджетът стовари Ангълтън на аерогарата в Дакла малко преди един, а след пет минути той вече беше навън във взетата под наем кола — малка жълто-зеленикава хонда сивик, чиято младост бе останала далече в миналото. Беше премислил нещата по време на полета, направил беше справка с картата и знаеше точно къде се намира домът на Алекс Ханън — от там щяха да започнат, нямаше как да не е така. Местната полиция имаше указания да му препредава всичките си наблюдения. Явно нямаше основание да се бави повече. Избърса потта от врата и челото си — мили боже, колко беше горещо, — запали двигателя, включи на скорост и със свистящи по горещия асфалт гуми излезе от паркинга и подкара към Мут.

 

 

Беше любопитно, но от мига, когато за първи път чу за Скрития оазис — наистина ли бяха минали по-малко от двайсет и четири часа? — Фрея някак си предчувстваше, че ще се озове в изгарящата пустош на Западната пустиня. Макар чувството да нарастваше с изтичащите часове, а търсенето на оазиса да се превръщаше все повече и повече в доминиращо събитие, все пак в нито един момент не бе добивало формата на нещо повече от абстрактно хрумване. Едва сега, докато се носеха по пустинния черен път към мини оазиса и дома на Алекс, реалността на предстоящото пътуване се очерта пред нея с пълна сила.

— Не ни ли трябват храна и гориво? — попита тя и се хвана за таблото, когато колата подскочи и се завъртя по неравната настилка. — Триста и петдесет километра по този лош път…

— Всичко е наред — отговори Флин. — Имай ми доверие.

Стигнаха до оазиса — гъстите заплетени шубраци сега не изглеждаха така зложелателни, както преди две вечери — и спряха пред къщата на Алекс. Фрея се чудеше дали вътре ще намерят кръв, дали трупът на стария фермер още ще е проснат на пода. Къщата обаче беше празна — хладна и подредена, точно каквато беше, когато я видя за първи път.

— Трябва да вземеш топли дрехи. — Флин посочи спалнята на Алекс. — Пуловери, палта, такива неща — в пустинята става доста студено нощем. Ще ни трябва и вода — в кухнята сигурно има туби. Напълни ги от крана, водата е добра за пиене. Ако пък намериш храна и кафе, ще е чудесно, но не се престаравай — не вярвам да се наложи да останем там повече от двайсет и четири часа.

— Но нали Захир каза, че ще ни трябват три дни само за да стигнем?

Оказа се обаче, че говори на себе си, тъй като Флин вече беше изчезнал в кабинета на сестра й.

Фрея намери една голяма найлонова торба под леглото, прерови чекмеджетата и долапите и извади няколко пуловера, горнище на анцуг и дебел вълнен шал. Допря дрехите до бузата си и усети мириса на сестра си във всяка; сгъна ги и ги нареди в торбата. Добави старото велурено яке на Алекс — беше на една кука зад вратата, метна торбата през рамо и вече се отправяше към хола, когато изведнъж се обърна и се върна в стаята. Отиде до нощната масичка, взе моменталната снимка на двете с Алекс като момичета и я мушна в джоба на дънките си.

В кухнята намери няколко петлитрови туби, напълни ги от чешмата и взе и други неща: кутия нес кафе, няколко шоколада, голяма консерва боб в доматен сос, отварачка. Натъпка и тях в торбата, после я изнесе навън и я качи в черокито.

През цялото това време Флин беше в кабинета на Алекс и единствено тракането на чекмеджета и шумоленето на хартия показваше, че в къщата има и друг, освен Фрея. Появи се тъкмо когато тя затваряше задната врата на джипа; в едната си ръка носеше обемиста чанта за книжа, а в другата — няколко карти.

— Знаеш ли къде точно отиваме? — попита тя, докато той сядаше зад волана и й махаше да се качва.

— Доста добре. Взе ли всичко?

Тя посочи торбата и тубите отзад. Флин кимна, запали мотора и заяви:

— Към Гилф Кебир.

Подкара по пътя, но след няколкостотин метра рязко зави покрай голяма купчина смет и продължи по нещо като широка пътека. Джипът едва се промъкваше между стените от гъста растителност, които го притискаха отляво и отдясно; високи туфи трева стържеха по шасито. Друсаха се така още минута, със скорост не по-висока от двайсет километра в час, подминаха една кошара и бетонена цистерна, а после растителността изведнъж изчезна и се озоваха в самия край на оазиса, срещу хамбара, където Фрея бе намерила убежище преди две вечери. Отпред беше равният пясък, по който бе спринтирала, за да се спаси.

Тя реши, че това е мястото, откъдето Флин ще навлезе в пустинята и ще потеглят към Гилф Кебир. Вместо това той спря пред хамбара, изгаси двигателя и излезе от колата. Отмести чантата за книжа, картите, книгата и торбата и й каза да свали тубите. После отиде до желязната врата, извади ключ, свали катинара и изчезна вътре.

„Сигурно ще сменяме колата“, помисли Фрея, докато сваляше тубите на пясъка. Затвори черокито и го последва.

Вътрешността на постройката вонеше на бензин и беше обляна от светлина — отчасти от високия прозорец в стената, но главно от зейналата в покрива дупка, където вихърът от хеликоптера беше отвял голям къс от палмовия покрив. Покрай стената вляво бяха подредени двайсетлитрови метални туби. Излъчваха остър мирис и Фрея реши, че е на бензин. До тях имаше малък преносим хладилник, купчина дебели одеяла и табла с натрупани гаечни ключове, отвертки и други инструменти. Но онова, което действително привлече вниманието й, беше нещо огромно в средата на хамбара — заемаше всъщност по-голямата част от помещението. Нямаше представа какво е точно, защото беше покрито с брезент, но формата му определено не беше на кола. Може би беше някакъв всъдеход.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.

— Мис Пиги — отвърна Флин потайно и се промъкна покрай завитото нещо към другия край на хамбара, където вместо стена имаше метална гаражна врата. Той хвана висящата от горните колелца верига, започна да я дърпа и вратата с тракане се сгъна, а бетоненият под на хамбара преля в блестящия жълт килим на пустинята. Флин махна на Фрея да отиде при него, хвана единия край на брезента, даде й знак да хване другия и двамата бавно тръгнаха назад, като отвиваха нещото под него.

Фрея се облещи невярващо.

— Кажи здрасти на Мис Пиги — засмя се Флин. — АКА Пегасус Куонтъм 912 Майкролайт със сгъваеми крила. За луксозно пътуване през пустинята.

— Шегуваш се! — възкликна Фрея. — Това чудо да лети? Невъзможно!

Машината беше нещо като кръстоска между делтаплан, количка от лунапарк и състезателна шейна.

Имаше конусовидна двуместна кабинка, оцветена в яркорозов металик — откъдето, реши тя, идваше и името й, — три колела, витло, прикрепено към задния стабилизатор, и огромно триъгълно платно, което висеше над кабината като огромна бяла птица.

— Невъзможно — повтори тя, докато обикаляше майкролайта и се мъчеше да го възприеме. — Ти можеш ли наистина да летиш с това нещо?

— Ами пилотът всъщност беше Алекс, но… да, мога да се оправям с него. Достатъчно, за да се издигнем във въздуха. Колкото до приземяването, там вече…

И започна да дава указания. Първо поръча на Фрея да прикрепи две от тубите към подобните на дисаги стойки от двете страни на кабината, докато той изливаше съдържанието на други две в резервоара под предната седалка.

— Това гориво ще ни стигне ли? — попита тя. Все още не можеше да свикне с мисълта какво се канят да направят.

— На косъм — процеди той през зъби. — Резервоарът побира четиридесет и девет литра, за един час полет Мис Пиги харчи около единайсет, а пътят до Гилфа е четири, така че ще ни е притеснено. Можем обаче да налеем още малко в Абу Балас и по този начин ще се оправим.

— В пустинята има бензиностанция? — възкликна тя изумено.

Той се усмихна дяволито, като че ли се радваше на изумлението й.

— Ще разберем, като стигнем. — И й намигна.

След като заредиха майкролайта, подредиха екипировката си в кабината — карти, книги, вода, торбата с припаси, одеялата, портативния хладилник, черната чанта за книжа — и забутаха машината; гумените колела проскърцваха по твърдия пясък на пустинята. На седалките имаше два шлема с вградени слушалки за интеркома. Флин подхвърли единия на Фрея, помогна й да се настани на задната седалка и включи кабела от шлема й в контакта.

— Малко е тесничко — отбеляза ненужно, докато се промушваше в предната седалка и нахлузваше собствения си шлем; краката на Фрея се намираха от двете му страни, все едно го яздеше. — А за съжаление няма и обслужване на борда. Ако обаче можеш да се примириш с това, не е чак толкова неприятен начин за пътуване.

— Ще съм най-доволна, ако не ни убиеш — въздъхна тя. Чувстваше се и притеснена, но и странно въодушевена.

Флин си погледна часовника — минаваше един и половина. Натисна няколко копчета и завъртя ключа на таблото. Двигателят изкашля веднъж, два пъти и запали; витлото забръмча отвратително точно зад главата на Фрея.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — провикна се тя.

— Летим на югозапад, докато не стигнем Гилф Кебир — отекна гласът му в слушалките. — После на юг, покрай източния ръб, докато не намерим скалата. Не би трябвало да е много трудно.

— И си абсолютно сигурен, че знаеш как се управлява това чудо?

— Е, това ще го проверим ей сега — отвърна той и издърпа един лост до седалката си. Оборотите на двигателя нараснаха и машината се раздвижи, плъзна се гладко по пясъка към туфата пустинна трева, зад която Фрея се беше крила преди две нощи. След стотина метра Флин направи обратен завой — управляваше с крака — и насочи машината към хамбара.

— Трябва да качим температурата на маслото поне до петдесет градуса — обясни той и почука по таблото пред себе си. — Иначе двигателят ще откаже.

Повториха маневрата още няколко пъти — напред и назад по пясъка, докато накрая датчикът не отчете необходимата температура. Флин зави за последен път пред сградата и спря машината. Направи няколко последни проверки и изви глава към Фрея.

— Готова ли си?

Фрея му даде знак с вирнат палец. Той кимна, обърна се напред и увеличи оборотите.

— Линията Пиги ви приветства с добре дошли на този извънреден полет до Гилф Кебир — престори се на пилот той. — Ще летим на височина…

Не можа да продължи, защото тъкмо когато бе започнал да набира скорост за излитане, отдясно, на двеста метра, като тапа от бутилка шампанско, изскочи жълто-зеленикава хонда сивик — оплескана с кал и лошо ударена. Поднесе по пясъка, но после се оправи и пое право към тях. Шофьорът натискаше клаксона непрекъснато. Беше трудно да се различи кой е, макар че и от това разстояние беше ясно, че е изключително дебел — туловището му сякаш запълваше и двете предни седалки. Флин се намръщи и гласът му изпращя в слушалките:

— Ангълтън!

Сайръс Ангълтън не говореше кой знае колко арабски — езиците не бяха силната му страна — и имаше късмет, че младата жена в магазина на „Кодак“ в село Каламун говореше прилично английски. Късметът се оказа двоен, тъй като освен че беше в състояние да общува с него, тя му даде и някои полезни данни. Преди петнайсет минути, докато отваряла магазина за следобедната смяна, покрай нея профучал бял джип и завил по отбивката към малкия оазис. Пътниците били двама, мъж и жена, а жената била същата млада американка, която посетила магазина й преди две вечери. Връщали ли са се тук, попита Ангълтън. Не, доколкото тя знаела, не се били връщали. Има ли други пътища към оазиса. Не, само този бил.

— Чудесно! — засмя се той.

Натъпка се отново в наетата кола и бързо подкара през пустинята. Хондата подскачаше по неравния път, след нея се издигаха облаци прах, като че ли се бе запалила. Сай стигна оазиса и спря пред къщата на Алекс Ханън. Черокито го нямаше никакво. Той слезе и заобиколи къщата. Пак нищо.

— Броуди! — провикна се, бръкна под сакото и хвана дръжката на Миси. — Тук ли си?

Никакъв отговор.

— Майната му!

Влезе в къщата. В спалнята, кухнята и кабинета имаше отворени чекмеджета — някой се беше приготвял за нещо. И то набързо, както се виждаше.

— Не могат — на глас изрече той. — Сами не могат. Това е невъзможно.

Излезе навън и си погледна часовника. Имаха петнайсет минути преднина, от тях поне десет бяха стояли в къщата. Ако наистина се бяха отправили към пустинята, все още би могъл да ги намери. Трябваше му високо място, наблюдателница, откъдето да проучи околността. Огледа се и забеляза някаква паянтова стълба, опряна на стената на къщата. Дотътри се до нея и започна да се изкачва. Първото стъпало изскърца от тежестта му. Второто го удържа, също със скърцане, и той продължи нагоре. По лицето му се стичаха вадички пот, задъха се. Никога не бе правил упражнения и онова, което за нормален човек би било обикновено изкачване, за него се превърна в тежко физическо изпитание, което го принуждаваше начесто да спира, за да успокои дробовете си и да остави мускулите да отпочинат от натоварването.

— Боже господи! — не спираше да пухти Ангълтън. — Боже всемогъщи.

Качи се на покрива и пропълзя на четири крака до другия край. Закри очи от яркото следобедно слънце и огледа пустинята, търсеше черокито в дюна след дюна. Нямаше нищо.

— Кучи син — промърмори той. — Къде си се дянал?

За минута погледът му продължи да се движи напред-назад по разбърканите дюни и хълмчета. После, като ударен по тила, той рязко се извърна.

— Какво, по дяволите…

Накъде иззад гърба му рев на мотор проряза унилата следобедна тишина. Бързо, доколкото му позволяваха краката, той отиде до другия край на покрива и огледа целия оазис, за да разбере откъде идва шумът. Погледът му бързо откри хамбара, а след по-малко от секунда и голямото триъгълно платно, което се движеше над пясъците отвъд него.

— Гадина! — изрева той. — Мръсна английска гад!

Извади Миси изпод сакото си, вдигна предпазителя, сложи пръст на спусъка и насочи оръжието към майкролайта. После размисли и прибра пистолета в кобура. От такова разстояние не само беше твърде несигурно, но ако забележеха, че по тях се стреля, щяха да излетят веднага, а това означаваше да пропусне възможността. Трябваше да се приближи максимално.

Майкролайтът бе обърнал посоката. Явно загряваха двигателя, а това щеше да му даде поне няколко минути. Той се затътри обратно през покрива и се спусна по стълбата, като не спираше да се задъхва и да пуфти. И да имаше някакъв път между къщата и хамбара, не го бе забелязал от покрива, така че не смяташе да губи ценно време да го търси сега. Качи се в колата, включи на първа и с буксуващи в праха колела избуча покрай къщата и влезе направо в нивите, успя да ги премине и се озова в пустинята. Завъртя волана наляво и пое покрай оазиса. След петстотин метра обаче един дълбок ров го принуди да се върне сред насажденията. С друсане мина през още една нива, смачка един плет, излезе на някаква пътека за добитък, която го отведе до маслинена горичка, а след това навлезе в гъст храсталак. Накрая успя да изкара хондата от другата страна, отново в пустинята. Далече вляво се виждаше хамбарът и бялото платно на майкролайта пред него. Ангълтън насочи хондата натам, като държеше волана с една ръка, а с другата изваждаше Миси от кобура и с лакът натискаше клаксона.

— Не, няма да тръгваш, гадино! — изкрещя той. — Чичо Сайръс иска да си поговори с теб!

В майкролайта Флин вдигна оборотите докрай и сграбчи лоста за управление с две ръце. Погледът му шареше между колата и скоростомера и обратно. Ангълтън караше така, че да пресече пътя им, и явно възнамеряваше да попречи на излитането, затова Флин обърна носа наляво в опит да спечели още малко разстояние. Летателният апарат бързо набираше скорост и фучеше по пясъка. Колата обаче беше побърза, много по-бърза, и скъсяваше разстоянието… щеше да ги спре.

— Няма да успеем! — извика Фрея и несъзнателно сграбчи рамото на Флин.

Той не отговори, само скръцна със зъби, без да откъсва поглед от развоя на събитията пред себе си. Колата ставаше все по-голяма в периферното му зрение, сблъсъкът между двете превозни средства започна да изглежда неизбежен.

— Ще ни блъсне! — изпищя Фрея.

Флин отново не отговори; издържа още няколко секунди, после дръпна лоста за управление и майкролайтът грациозно се издигна над самия покрив на хондата, която точно пресичаше пътя му. Колелата му минаха само на сантиметри от покрива й.

— Много ти здраве, дебелако! — измърмори Флин и бутна лоста още по-напред и вляво, така че майкролайтът едновременно се изкачваше и правеше вираж. Колата под тях рязко спря, шофьорът тромаво се измъкна. Размахваше пистолет и крещеше. Гласът му се загуби в рева на двигателя и макар че той стреля няколко пъти, изглежда, го направи повече от безсилие, отколкото за да ги нарани — куршумите прелетяха далеч встрани, а възпълната му фигура ставаше все по-малка, докато се издигаха над пустинята.

— Кой беше този, по дяволите? — изумено попита Фрея, докато се взираше в далечината към все още жестикулиращия им преследвач.

— Сайръс Ангълтън — отвърна Флин. — От Американското посолство. Изглежда, ни следи и изпраща сведения за нас на Гиргис.

— Мислиш ли, че и сега ще тръгне след нас?

— С тази хонда? Интересно ще ми е да го видя.

Наклони машината наляво, протегна ръка навън и показа среден пръст на Ангълтън.

— Ще се видим в Гилфа! — провикна се, преди да изравни машината и да поеме курс на югозапад; колата, хамбарът, оазисът, Дакла — всичко изчезна и не остана нищо, освен безкрайната вълниста пустош на Сахара.

На земята Ангълтън остана загледан в небето, докато майкролайтът не се превърна в мъничка точица. Тогава тръсна глава, прибра Миси в кобура и пак се натъпка в колата. За миг постоя загледан в пустинята, после заудря по таблото. „Идиот — не спираше да повтаря. — Тъп английски идиот!“ След това запали колата и тръгна към летището на Дакла. Време беше да спре да се будалка. Време беше да се оправи с Моли Кирнан.