Пол Зюсман
Скритият оазис (50)

49.

Между Кайро и Александрия

„Събота, 21 януари. Започнах работа в светилището на Хор, като планът ми беше да прекарам три до четири дена във всяко от светилищата и да си оставя една седмица за доклада накрая. Записах размерите, направих снимки на стените, отбелязах си как са запазени характерните особености — таванът, фалшивата врата и т.н. Някаква тъпа американка се домъкна и започна да пее като болна камила. Абсурдна история.“

Флин щракна с пръсти на Фрея да спре касетката. Черокито подскачаше и се тресеше по черния път към магистралата Кайро — Александрия и зад тях се беше вдигнал облак прах.

— Какво означава това? — попита Фрея.

Той свъси вежди.

— Трябва да чуя още малко, но по всичко личи, че това са работните бележки на Хасан от последните му проучвания в Абидос. Точно преди да го хванат да краде…

Млъкна, защото трябваше да избегне една дълбока яма. Банановите листа шляпаха по корпуса на джипа като гигантски ръце.

— Хасан винаги отбелязваше резултатите от работата си на две места — продължи той. — Подробен дневник за разкопките, но и по-неофициален коментар на магнетофонна лента: мисли, впечатления, общи разсъждения, клюки. На английски, не знам защо. Все пак родният му език е арабският.

Отново кривна, този път да избегне някакво куче, което лениво се тътреше по средата на пътя.

— А тук за какво говори? — попита Фрея.

— По средата на последните разкопки — споменах за това, докато идвахме насам — го извикаха да помогне в работата по консервацията в храма на Сети I. От Върховния съвет поискаха доклад за състоянието на седемте вътрешни светилища на храма, едно от които е светилището на Хор. Мен ме назначиха за ръководител на разкопките Хасехемуи, а Хасан замина за четири седмици — трябваше да проучи положението и да напише доклад. — Почеса се по главата. — Макар че нямам никаква представа какво общо, по дяволите, има всичко това с оазиса. Храмът на Сети е построен хиляда години след като уехат сещат се споменава за последен път, а и нищо в местността и в надписите няма никаква връзка.

— Тогава защо ни даде касетката? — попита тя. Тъкмо излизаха на магистралата.

Флин сви рамене.

— Като я чуем, ще разберем.

И пусна касетофона. Безплътният глас на Фадауи — силен, добре модулиран — прозвуча отново.

„Неделя, 22 януари. Не можах да спя, така че дойдох в храма рано, съвсем малко след пет сутринта. Никой не си беше направил труда да предупреди нощната охрана, че работя там, и един от пазачите за малко да ме застреля — помислил, че съм ислямист, който поставя бомба, или нещо подобно. Изминаха девет години от касапницата в храма на Хатшепсут, но всички са болезнено чувствителни на тема терористи. Направих скица на барелефа на Хор и много снимки на горния свод, който е в твърде лошо състояние. Следобед пихме чай с Абу Гамаа, който работи по стените в предния двор — осемдесетгодишен е, но все още е най-добрият реставратор на каменни изделия в Египет. Разказа ми най-скандалния виц за Хауард Картър и пениса на Тутанкамон — дори ми е неудобно да го повторя!“

Записът продължи горе-долу по същия начин, като за някои дни се описваше най-общо какво е правил Фадауи; покрай това имаше по-дълги пасажи с описания на действителната работа, придружени от пространни монолози за всичко — от гробищната архитектура в Новото царство до това дали археоложките французойки са по-хубави от полякините (според Фадауи беше точно така).

След двайсет минути, след като пак минаха през полицейски контролен пункт — дежурният пак записа регистрационния номер на колата — Флин посъветва Фрея да превърта и да прескача несъществените моменти в записа с надеждата да стигнат до част, която да ги заинтересува. Гласът на Фадауи продължаваше монолога си, а те все не попадаха на нещо интересно — в по-кратки отрязъци разказът премина от януари във февруари, докато той бе работил в различни светилища, явно посветени на различни божества: Хор, Изида, Озирис, Амон-Ра, Ра Хорахти. Тази страна на касетката свърши; обърнаха я и я пуснаха от другата. И двамата ставаха все по-унили. За Скрития оазис дори не се намекваше.

— Имам гадното предчувствие — измърмори Флин, докато египтянинът гъгнеше за някаква повреда от срутване в горния свод на Ра Хорахти, — че това си е чиста загуба на време. Метнал ни е.

— Не, не би го направил — възрази Фрея, като си спомни лицето на Фадауи, когато се сбогуваха. — Беше съвсем искрен. Не може да няма нещо, което…

Флин изведнъж щракна с пръсти и й даде знак да върне лентата. Тя спря касетофона, върна малко записа и го пусна отново.

„… с образи на владетеля и сакраментални изрази. Докато се навеждах напред, усетих нещо много странно — лек полъх върху…“

Флин отново щракна с пръсти и направи кръгово движение — знак да върне записа още по-назад. Лентата затрака и засъска, докато се пренавиваше. Флин изчака цели пет секунди, преди да кимне на Фрея да я пусне.

„… и току-що открих нещо доста любопитно. Бях се качил на скелето в предната част на параклиса на Ра Хорахти и почиствах тавана от пръстта, на мястото където сводът се слива със северната стена. Там има един каменен блок, който оформя горния десен ъгъл на стената, само четиридесет на четиридесет сантиметра, украсен с образи на владетеля и сакраментални изрази. Докато се навеждах напред, усетих нещо много странно — лек полъх върху лицето си. В първия миг си помислих, че сигурно идва от входната врата на светилището, но когато погледнах по-отблизо — тия неща не могат да се видят от пода, — забелязах много тесен процеп, не повече от милиметър, който вървеше по горната част на каменния блок редом с други, още по-тесни пролуки по всяка от стените на блока до самия му долен край. Иначе навсякъде в параклиса стенните блокове са така плътно долепени един до друг, че не можеш да мушнеш и карфица между тях, но специално тук не беше така. И не само това, полъхът показваше, че отзад има някаква кухина. Стана много късно да направя нещо за това днес, но убедих Абу Гамаа да дойде сутринта, за да изследваме мястото както трябва, да видим дали не можем да поместим блока. Може и да няма нищо, но все пак…“

Фрея натисна бутона за пауза.

— Мислиш, че е това, нали? — Погледна Флин. — Това е искал да чуем?

Флин не каза нищо, само се пресегна и отново на записа.

„Неделя, 12 февруари. Не можах да се сдържа и дойдох да огледам блока рано сутринта, макар да знаех, че рискувам бдителната охрана да ме застреля. Колкото повече разсъждавам за това — а от снощи не съм мислил почти за нищо друго, — толкова повече ми се струва, че съм се натъкнал на нещо доста значително. Вътрешните стени на светилището са с дебелина от поне три метра и винаги се е мислело, че са изцяло плътни. Ако се окаже, че всъщност са кухи, с кухини помежду им, това би променило мисленето ни не само за самия храм, а и за начина, по който е построен. Според разпорежданията трябва да получа разрешение от Върховния съвет, но това би ме забавило поне със седмица, а аз наистина много силно искам да разбера какво има отзад. Абу ще дойде съвсем скоро и двамата можем да отместим блока, да разберем какво има зад него и едва тогава да се обърнем към властите. Вече много се вълнувам.“

Настигнаха една цистерна, която се движеше с по-малко от шейсет километра в час. Макар съседното платно да беше свободно, Флин не я изпревари, тъй като беше изцяло погълнат от записа.

„… четири следобед е и Абу Гамаа току-що дойде — занимавал се цял ден със семейни работи, нещо, свързано с братята му, и трябва да призная, че това доста ме беше отчаяло. Знам, че такива неща се случват, но точно днес ли трябваше да стане! Така или иначе, той вече е тук заедно с внука си Латиф и всички сме се качили на скелето. Донесли са два лоста, както и порест каучук, върху който да поставят блока, когато го извадят, и вече започват работата с лостовете. Калее барак, Абу… блокът е започнал да се клати и той смята, че магнетофонът…“

Дочу се леко изтракване, навярно от касетофона, който Фадауи оставяше някъде. Във вълнението си, изглежда, бе забравил да го изключи и макар вече да не говореше пред вградения микрофон, записът продължаваше. От лентата долиташе пъшкане и мърморене, скърцането на скелето, тракане и стържене на метал в камък. От време на време се чуваше гласът на Фадауи, който даваше нареждания на арабски: „Калее барак, Абу! Хареес, хареес. Батее ауее!“ — Тонът му ставаше все по-забързан и припрян, а пъшкането около него все по-тежко, докато не долетя взрив от викове и някакъв остър стържещ звук от търкащи се камъни, последван от тупване, като че ли нещо тежко се бе стоварило върху мек материал. Тишина. Последва отново гласът на Фадауи — приглушен, невярващ: „Мили боже! Всемогъщи боже, тук е пълно с…“

Цистерната пред тях изведнъж рязко забави и Флин в последния момент излезе в другото платно, за да избегне удара. Таксито, което тъкмо се канеше да ги изпревари, яростно забибипка и шофьорът му наби спирачки. Докато Флин минаваше пред камиона и махаше на таксито да продължава, Фадауи бе продължил разказа си в микрофона, гласът му трепереше от възбуда:

„… голяма кухина, пълна с каменни блокове, струпани като… барелефи, йероглифни надписи, парчета от статуи — описвам всичко така, както го виждам, това са просто множество… мили боже, та това е… свитък, да, свитък, почакай, Нефер… а това знакът «ка» ли е? Нефер-Ка-Ра Пе-пи, господи, мили боже, Неферкара Пепи — Пепи II. Просто не вярвам на очите си — остатъци от Старото царство… трябва да вляза там, трябва…“

Чу щракане — Фадауи спря касетофона. Флин се приведе със светнали очи, искаше му се записът да продължи — и след малко той наистина продължи. Сега гласът на Фадауи звучеше по-спокойно, а като фон се чуваше скърцане на стъпки по чакъл.

„Вече е полунощ, отместихме блока и вървя към централната сграда. Все още не мога да повярвам какво открихме. От толкова време смятах, че никога няма да има откритие, равняващо се на Имти-Хентика, което определях като връх в кариерата си, а сега изведнъж, съвсем неочаквано… толкова прекрасно… кой би си помислил, кой би допуснал…“

Замълча, задавен от чувства. За малко се чуваха единствено стъпките му. После той явно се овладя и продължи:

„Както подозирах, оказа се, че зад стената на светилището има голяма кухина с широчина около три метра и с дължината на самия храм. Онова, което не бях предвидил — а и не бих могъл да предвидя, — беше, че кухината е запълнена с останки от значително по-отдавнашен храм, най-вероятно изграден по време на управлението на Пепи II. Разбира се, това е било практика за древните египтяни: да използват останките от един паметник, върху които да построят нов — например Ехнатон талатат в Карнак, — но не мога да се сетя за нещо, което дори малко да се доближава до важността на сегашната находка. Огледах нещата съвсем бегло, но дори това… цветовете са просто удивителни, надписите съвършено уникални, в някои случаи има текстове, за които не съм и чувал, сред тях поне един, а навярно няколко, които имат връзка с Бенбен и Скрития оазис — ох, само като кажа на Флиндърс!“

Фрея погледна англичанина. Той се взираше право напред, очите му като че ли бяха пълни със сълзи. Щом усети, че го гледа, й посочи лентата, в знак, че трябва да се съсредоточи върху записа, а не върху него.

„… е твърде рано да се каже, естествено, но предполагам, че не само тази стена е запълнена така, а всички стени на светилището, много вероятно и други части от храма. Не е изключено да сме попаднали на най-голямата сбирка египетски архитектурни развалини… Думите ми за това не достигат, просто не достигат. Ще се върна на обекта още рано сутринта, за да проуча надписите по-обстойно — накарах Абу и Латиф да се закълнат, че ще запазят тайната, — но засега ще прегледам набързо резултата от разкопките, да видя какво са свършили днес, а после ще полегна, заслужил съм си почивката — на моята възраст тия вълнения могат да се окажат и не особено здравословни! Невероятно, просто невероятно!“

Записът отново спря. Фрея зачака да чуе отново гласа на Фарауи с описание на събитията от следващия ден. Не последва нищо обаче, чуваше се само съскането на въртящата се лента. Тя започна да превърта напред, но съскането продължи, докато лентата не свърши с рязко щракане.

— За бога! — промърмори тя. — Сигурно е продължил на друга касетка. Трябва да се върнем и…

— Няма друга касетка — въздъхна Флин.

— Но нали той каза, че смята…

— Няма друга касетка — повтори той. — Това е всичко.

Тя го изгледа невярващо.

— Откъде знаеш?

Лицето му беше пребледняло.

— Точно тази събота, на 12 февруари, обвиниха Хасан в кражба. Просто не е имал друга възможност да се върне в храма. Хвърлиха го в затвора.

Очите му наистина бяха пълни със сълзи. Той поклати тъжно глава.

— Господи, нищо чудно, че е толкова сломен. Да гниеш в затвора три години, да нямаш възможност да правиш единственото, което обичаш в живота си, а на всичко отгоре това да стане тъкмо когато си направил най-голямото откритие в професионалния си живот…

Отново поклати глава и продължи да кара безмълвно. От двете страни на пътя започнаха да се появяват къщи, в началото нарядко, като самотни препинателни знаци по иначе празния лист на пустинята, после по-начесто, отделните сгради образуваха махали, махалите прераснаха в по-обширни застроени райони — навлизаха в предградията. Пред тях се появи ярко осветена бензиностанция и Флин забави ход, насочи черокито към нея и изключи двигателя. Един от служителите — със син гащеризон и бели гумени ботуши — дойде при колата и започна да пълни резервоара, а Флин слезе и отиде при близкия телефонен автомат. Фрея го видя как вдига слушалката и набира номер. След трийсет секунди се върна. След още три минути отново излязоха на пътя.

— Бих ти предложил да те закарам до аерогарата — каза той. — Но знам, че само ще си хабя думите.

Тя не отговори нищо.

— Това е последният ти шанс да се измъкнеш от тук.

Фрея седеше и мълчеше. Пирамидите вече се виждаха. Един пътен знак показа, че се движат право към Кайро, следваха Фаюм, Ал-Миня и Асют.

— Добре — махна с ръка той, — отиваме заедно.

— В Абидос?

Флин забави и направи десен завой.

— В Абидос.