Пол Зюсман
Скритият оазис (44)

43.

Дакла

Макар Захир Сабри да живееше в къща с кухня и спалня, с две градини за зеленчуци отзад и една ливада с люцерна, истинският му дом беше пустинята. И винаги се връщаше там, когато нещо му тежеше на сърцето. Такъв беше случаят и тази вечер.

Не навлезе много навътре, само на няколко километра; ланд крузърът ту се издигаше, ту пропадаше из дюните като крехка лодчица сред океана, единственият му работещ фар хвърляше бледи отблясъци върху пясъка. Въпреки че всичко наоколо се сливаше в мрак — неясен коктейл от пясък, скали и лунна светлина — Захир, изглежда, знаеше точно накъде отива. Лъкатушеше из неравната околност, ориентираше се сред склонове и падини, движеше се сред каменистите участъци, като че ли бяха градски улици. Накрая зави в дълга долина между високи пясъчни склонове и спря до самотен закърнял пустинен храст.

Свали съчки и слама от каросерията и запали огън, той пламна веднага и се разгоря като разтварящ се под първите слънчеви лъчи портокалов цвят. Запари си чай в старо, почерняло от пламъците канче и запали наргилето. Наметна се с шал, тъй като нощта беше хладна, и се загледа в огъня, като леко всмукваше от мундщука. Чуваше се единствено тихото пращене на пламъците и някъде отдалече — меланхоличният лай на пустинна лисица.

Захир често идваше тук с брат си Саид или с любимия си син Мохсен, негов наследник и светлината на живота му. Заедно лагеруваха под звездите, пееха стари бедуински песни, разказваха и преразказваха историята на семейството си, как бяха дошли в Египет преди много векове от родината Рашайда в Саудитска Арабия. Толкова много промени бяха настъпили след това. Толкова много загуби. Палатките бяха изместени от бетонени и кирпичени къщи, камилите — от джипове, номадската свобода — от данъци и документи за самоличност, бумащина и какви ли не бюрократични ограничения. Но все пак в сърцето си те бяха останали бедуини, обитатели на пустинята и пътешественици из нея; трябваше им да дойдат тук само за няколко часа, за да си припомнят това, да възстановят връзката със знатното си минало.

Тази вечер, докато пушеше наргилето, Захир мислеше единствено за това минало. И особено за паметта на прародителя си Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда, най-великия от всички бедуини, праотеца на неговото племе, който бе пресякъл с камилите си Сахара от север на юг и от изток на запад, докато в пустошта не бе останало и ъгълче, което да не познава, и зрънце пясък, върху което в един или друг миг да не е стъпвал.

Имаше толкова много прекрасни истории за стария Мохамед, толкова много разкази и легенди, предавани от поколение на поколение. Самият Захир ценеше един от тия разкази повече от останалите, защото в него се въплъщаваше всичко най-благородно за прародителя му, а и за целия му народ. Ето каква беше историята: веднъж, докато пътувал в дълбините на Сахара, на повече от двеста километра от най-близкия оазис, Мохамед попаднал на човек, който се клатушкал из пясъците. Нямал храна, нито вода, нито камила и лешоядите вече кръжали безмълвно над него в очакване на близката му смърт.

Непознатият, оказало се, бил бедуин куфра, от племето Бану Сулаим, заклети врагове на ал-Рашайда. Самият брат на Мохамед бил убит при внезапно нападение на това племе и той би могъл напълно оправдано да пререже гърлото на нещастника още там с ножа, който до днес висеше на стената в хола на Захир. Вместо това той му дал вода, макар че собствените му запаси били съвсем зле, взел го на собствената си камила и седем дни пътували през пустинята, и двамата пред самия праг на смъртта.

— И защо направи това? — попитал го бедуинът куфра, когато накрая стигнали до оазис и намерили вода и храна. — Спасяваш ме, след като между нашите племена има толкова злоба, извършени са злини, които никога няма да се поправят?

— Много са задълженията на бедуина Рашайда, но нищо не е по-свято от грижата да помогнеш на изпаднал в беда непознат, какъвто и да е той — бил отговорът на Мохамед.

Обикновено тази история беше повод Захир да се почувства радостен и горд. Колко пъти само я беше разказвал на сина си с настоятелното пожелание той да живее, както е живял старият Мохамед, да проявява същото достойнство, скромност и състрадание.

Тази вечер обаче, след всички скорошни събития, тя не го караше да се чувства нито радостен, нито горд. Вместо това го караше да изпитва непоносимо усещане за празнота и да се самообвинява.

Много са задълженията на бедуина Рашайда, но нищо не е по-свято от грижата да помогнеш на изпаднал в беда непознат.

Той извади от джоба си металния компас, отвори го и огледа инициалите, гравирани върху вътрешността на металното капаче — АХ. Тъмните му очи отразяваха огъня, а думите на предшественика отекваха в главата му, виеха там и го тормозеха. Какъв смисъл имаше човек да познава пустинята така добре като него, да запазва живи всички стари истории и песни, щом не може да оправдае най-основното напътствие на предците си? Той имаше задължение, което не беше изпълнил. Тежестта от провала го потискаше, така че тази вечер — вместо да му помогне да заздрави връзката си с рашайдските си предци, присъствието му в пустошта само му напомняше колко недостоен е всъщност в сравнение с тях.

Много са задълженията на бедуина Рашайда, но нищо не е по-свято от грижата да помогнеш на изпаднал в беда непознат.

Допи чая и смукна още няколко пъти от наргилето. Не бе намерил мира, за който жадуваше. Засипа огъня с пясък, прибра нещата в ланд крузъра и подкара към къщи. Дюните се точеха и полюшваха покрай него, като че ли пустинята му се заканваше с глава, за да му покаже колко е недоволна.