Пол Зюсман
Скритият оазис (43)

42.

— Окей, окей. Само махни този пистолет.

Тя се облегна и остави пистолета на седалката, по ръката й остана върху дръжката.

— Добре, почвай.

Той не почна веднага, гледаше през прозореца на колата. Мрачните очертания на Маншиет Насър бавно оставаха зад тях, а под осветената стена на скалата Мукатам беше абсолютен мрак. Шофьорът запали цигара, пусна радиокасетофона и колата се изпълни с виещ женски глас под съпровода на далечна цигулка. Задминаха един мотоциклет — на задната седалка беше вързана овца, а мотористът караше отегчено, с примирено изражение. Измина почти минута и Фрея тъкмо се канеше да напомни на Флин, че настоява за отговор, когато той се пресегна към таблото и попита шофьора може ли да използва мобилния му телефон. Започнаха да спорят — жена му била болна, бавели се с наема, мобилните разговори били скъпи. Накрая се наложи Флин да наброи още няколко банкноти, за да може да се обади. Набра някакъв номер, натисна бутона за повикване, но веднага махна пръста си.

— Кой друг знаеше, че идваш при мен? — попита, загледан в телефона.

— Какво?

— В Американския университет. Днес следобед. Кой знаеше, че идваш при мен?

— Май забравяш, че ти трябва да отговаряш на въпросите ми.

— Стига де, Фрея.

Тя сви рамене.

— Никой. Е, Моли Кирнан. Оставих съобщение на гласовата й поща. Господи, да не се опитваш да ми кажеш, че и тя е замесена във всичко това?

— Не по начина, за който си мислиш. — Той поклати глава. — С Моли се познаваме много отдавна.

— Какво искаш да кажеш?

Той отново не й отговори, просто гледаше мобилния телефон. Накрая натисна бутона за отказ, изтри номера, който беше набрал, и бързо набра някакъв есемес. Фрея се наведе да види, но на екранчето се изписваха арабски букви. Флин привърши с набирането, натисна „Изпрати“, измърмори нещо на шофьора и върна телефона на таблото.

— Чакам — напомни му тя.

— Имай малко търпение, Фрея. Има толкова много неща… не мога… Поне не тук. Първо трябва да отидем на едно друго място. Ще ти обясня всичко, обещавам ти, но сега не е подходящият момент. Моля ти се, трябва да ми вярваш.

Заговори на шофьора на арабски — даваше му някакви указания, а после се облегна на седалката и вдигна глава към тавана. Не каза нищо повече.

Пътуваха трийсет минути — всъщност петнайсет, защото половината време чакаха в задръстванията, — на север, както се струваше на Фрея, макар да не беше абсолютно сигурна. Подминаха някакви гробища, нещо като военна база и огромен облян в светлина стадион, излязоха от магистралата и завиха по широк булевард с палми от двете страни. След това навлязоха в плетеница от мрачни прашни улички между еднообразни четириетажни жилищни блокове. Мъждивите улични лампи заливаха всичко с жълтеникава светлина, като че ли сградите и настилката страдаха от жълтеница. Шофьорът явно нямаше никаква представа накъде са тръгнали и се остави на Флин да му казва посоките, тук надясно, там наляво или направо. Накрая спряха пред един блок, който по нищо не се различаваше от останалите. Докато Флин даваше на шофьора още пари, Фрея мушна пистолета под предната седалка: съзнаваше, че никога няма да го използва, а нямаше смисъл да го мъкнат с тях. Слязоха от колата.

— И къде се намираме? — попита тя, докато вървяха към сградата. Шумната музика от таксито заглъхна по улицата и всичко потъна в зловеща тишина.

— В Аин Шамс — отвърна Флин. — Предградие в северната част на Кайро. Мисля, че е подходящо, като се имат предвид обстоятелствата.

Фрея озадачено повдигна вежди.

— Спомняш ли си папируса, който разглеждахме в музея? Имти-Хентика го е писал в големия храм на слънцето в Хелиополис, а останките на големия храм — той тропна с крак по земята, — най-важния религиозен център в Древен Египет, днес са погребани под този жилищен квартал. На това му казват прогрес!

Влязоха в мрачно фоайе — с редица газови бутилки от едната страна и купчина строшени столове от другата — и тръгнаха по стълбището.

— Тук ли живееш? — попита Фрея.

Флин поклати глава.

— Не. Те го използват.

Фрея изчака да й каже кои са „те“, но той не обясни, просто я поведе по някакъв тъмен коридор на третия етаж. Спряха пред една врата в средата и Флин наведе глава и се заслуша — тя не можа да прецени дали за шум от апартамента или от коридора, — после почука три пъти. Почти веднага, като че ли някой стоеше зад самата врата, капачето на шпионката се отмести и след миг вратата се отвори широко. Пред тях стоеше Моли Кирнан.

— Слава богу — възкликна тя, хвана ръката на Флин, после на Фрея, издърпа ги в апартамента и затвори вратата. — Много се бях разтревожила.

Макар да бяха минали по-малко от четирийсет и осем часа от последната им среща, сега Моли се стори на Фрея по-възрастна, по-угрижена, очите й бяха подпухнали от недоспиване, а кожата й — посивяла и набръчкана. Тя се втренчи в тях, в мръсните им дрехи и окървавената ръка на Флин, после ги заведе в слабо осветения хол. Флин веднага почна да разказва за преживяванията им. Не особено подробно, само в общи линии, като започна с онова, което знаеше от Фрея за трупа в пустинята, за картата, за фотофилмите, а после премина към събитията от следобеда и вечерта. От начина, по който описваше нещата, Фрея изпита тревожното чувство, че Кирнан е запозната с неща като Скрития оазис, Руди Шмит, Романи Гиргис и платото Гилф Кебир — докато конкретните събития около двамата явно бяха новост за нея, замесените хора и места определена не бяха.

Кирнан ги сложи да седнат на едно канапе в хола и излезе. Върна се след минута с купа топла вода, домашна аптечка и стоманена болнична табла с разнообразни спринцовки и ампули.

— Флин ми прати есемес, че не сте в особено добра форма — обясни тя на Фрея, клекна пред англичанина и му щракна с пръсти да си навие ръкава. — В спалните има кърпи и чисти дрехи — дано да са ви по мярка, — но първо трябва да ви позакърпя. Ох!

Намръщи се, като видя раната на Флин — десетинасантиметров прорез над лакътя.

— Съблечи ризата, ако обичаш.

Той замърмори недоволно.

— Не ми се прави на срамежлив. Хайде, махай я.

Той стана, неохотно разкопча горните копчета, извади снимките от оазиса — бяха невредими, ако не се брояха петънцата кал върху най-горната — и ги сложи на пода. После свали ризата и седна отново. Тялото му беше жилаво и мускулесто, гърдите му бяха покрити с тъмни косми. Кирнан енергично и делово нахлузи хирургични ръкавици и се захвана да почиства ръката му с вода и памук, преди внимателно да дезинфектира раната с тампон.

— Майка ми беше медицинска сестра — обясни тя на Фрея, докато работеше. — Занимавала съм се с такива неща през целия си живот. Ти знаеш ли дали са ти правени ваксинации срещу тетанус и хепатит скоро?

— Нямам представа — сви рамене Фрея. — Виж, искам да разбера…

— Нека първо те почистим, после ще поговорим — спря я Кирнан с любезен, но твърд тон, като на надзирателка, която не оставя място за разисквания. — Ще се погрижа първо за Флин, после ще бия няколко предпазни инжекции и на тебе. Човек не бива да рискува да хване някоя от заразите, с които е пълен Маншиет Насър. Там се въдят всички познати на човека вируси. А навярно и някои, които са още неизвестни.

Привърши с почистването на ръката на Флин, извади от аптечката нещо като голяма химикалка и внимателно прокара върха му по раната. Върху разкъсаната кожа се разстла гъста прозрачна течност.

— Лепило за кожа — обясни тя, докато събираше краищата на раната. — Не е идеалното средство, но ще свърши работа, докато не я зашие хирург.

Флин се беше извърнал към прозореца, явно не искаше да гледа нито ръката си, нито какво правят с нея. След кратко мълчание каза тихо:

— Не могат да го открият.

В първия миг Фрея си помисли, че говори на себе си, но видя, че очите му са насочени към Кирнан. Че думите му са предназначени единствено за нея.

— Иначе изобщо нямаше да ми покажат снимките. Не могат да го намерят.

Кирнан държеше краищата на раната и чакаше течното лепило да се втвърди.

— Ами картата на Шмит? — попита тя. — Нали казваш, че в нея имало координати, отчетени с компас, разстояния?

— Явно не са верни. Достатъчно трудно е човек да се ориентира в пустинята дори и с подходящото оборудване. Както изглежда, Шмит е разполагал само с един компас, и то със скъсана жичка на визьора. Така спокойно би могъл да отчете, че е петдесет километра встрани. Или сто.

В ситуацията имаше нещо нереално. Фрея имаше чувството, че изобщо не съществува.

— Но Гиргис има вертолети — възрази Кирнан, огледа раната да провери дали краищата са прилепнали добре, после почна да я бинтова. — Дори показанията да са сбъркани със стотина километра, той пак би могъл да го засече. Трябва му само да прелети над Гилфа най-грубо около мястото — една пълна с дървета долина не е чак толкова трудна за откриване, не мислиш ли?

— Не мога да го обясня, Моли, нито мога да обясня защо всички останали нещастници, които са претърсвали мястото през годините, са се върнали с празни ръце. Знам единствено, че ако беше открил оазиса, Гиргис щеше да ни убие, без изобщо да се замисли, без да си играе на „кажи ми къде е заснето това“. Явно е в безизходица, в сериозна безизходица.

Фрея стоеше и ги гледаше напълно объркана. Като че ли беше попаднала в някакъв сън и хем присъстваше в него, хем беше някъде другаде; беше там, но по някаква причина й беше забранено да влиза в контакт с останалите.

Искаше й се да извика: „И аз съм тук. Не съм невидима!“

Не каза обаче нищо и продължи да гледа и да слуша. Кирнан превърза и ваксинира Флин — той веднага си облече ризата въпреки петната кал и кръв, каза на Фрея също да си навие ръкава и ваксинира и нея. Двете бързи боцкания в бицепса — едно за тетанус, едно за хепатит В — едва се усетиха. Майсторка.

След това Кирнан подхвана темата за кърпите и чистите дрехи и почна да обяснява как се регулира топлата вода:

— Душът малко заяжда, за съжаление, но…

И тогава Фрея най-накрая се озъби:

— Не ме интересува проклетият ти душ! — И отстъпи заднешком към вратата. — Нито кърпите, дрехите и не знам какво. Искам да знам какво става! Чухте ли ме? Искам да ми кажете какви сте вие и какво, по дяволите, става! Ако не ми помогнете, излизам от тази сграда и тръгвам към най-близкия полицейски участък.

Флин и Кирнан се спогледаха.

— Би ли седнала, Фрея? — тихо я помоли Кирнан и преднамерено бавно започна да прибира медицинските принадлежности.

— Няма да сядам! Искам да знам какво става! Колко пъти трябва да ви моля за това? Някакъв току-що се опита да ми отреже ръката, а вие ме пращате да вземам душ. Какво ви става, по дяволите!

Гласът й се беше превърнал почти в крясък, зениците й се бяха разширили от гняв и уплаха. Кирнан я остави да довърши, да си каже всичко, после отново я подкани да седне.

— Разбирам колко е трудно за тебе всичко това — започна тя внимателно, но твърдо. — И моля те, повярвай ми, Фрея, аз искрено съжалявам за всичко, което се случи. Ако бях помислила само за миг, че ще попаднеш в опасно положение, никога не бих ти позволила да останеш сама в Дакла.

Стана, пусна използваните тампони, спринцовки и бинтове в кошчето за боклук, загледа се за миг в него, после се обърна към Фрея:

— За съжаление, събитията невинаги могат да се предвидят. — Гледаше младата жена право в очите. — Човек просто трябва да се заеме с тях, когато се случат. Точно това се опитваме да направим и сега. Напълно права си да изискваш отговори и ще ги имаш — обещавам ти, — макар че първо Флин трябва да ми опише картината подробно. Независимо какво може да си мислиш, тук си сред приятели. В безопасност си. Моля те, Фрея, хайде да седнем и да поговорим.

И посочи канапето с жест едновременно умиротворителен и заповеден. Фрея се поколеба, но седна, макар и не на канапето, а на отсрещния фотьойл — на самия ръб, като че ли бе готова да скочи всеки миг. Кирнан се вторачи в нея и по лицето й пробяга съвсем лека досада, като на учителка, чийто ученик съзнателно не е изпълнил задачата. После въздъхна, сложи купата с вода, хирургическата табла и домашната аптечка на прозорчето за сервиране към кухнята и седна срещу Фрея с ръце в скута като стара мома, с прав като дъска гръб. Нещо в обстановката, в начина, по който двамата седяха срещу нея, накара Фрея да се почувства като на интервю за постъпване на работа.

— Е? — попита тя колкото можеше по-твърдо.

— Е, както и сама се досещаш, с наскорошните събития са свързани повече неща, отколкото сме ти казали — започна Кирнан. Немигащите й сиви очи бяха като късчета кремък. — Извинявам се от свое име — а сигурна съм, че Флин ще се съгласи да го направя и от негово, — че те оставихме незапозната с някои неща. За нещастие, тук са засегнати въпроси на националната сигурност — много важни въпроси на националната сигурност, — заради които не бяхме изцяло прями с теб. А ако го правя сега, то е, защото след всичко, което преживя, по-нататъшното увъртане ще е и безсмислено, и нечестно. Ще ти обясня какво става, Фрея; ще ти обясня и защо. Преди да го направя обаче, настоявам да ме увериш, че ще проявиш уважение към поверителния характер — изключително поверителния характер — на онова, което ти предстои да чуеш. Че нито една дума няма да излезе извън тия четири стени. Ще получа ли такова уверение от тебе?

Фрея не отвърна нищо.

— Ще получа ли такова уверение от тебе, Фрея?

Тя все така не отговаряше и тонът на Кирнан стана по-твърд:

— Фрея, ако не можеш да гарантираш…

— Няма да разкаже на никого, Моли — прекъсна я Флин. — Особено след като видя що за човек е Гиргис. Тя има повече основания да го мрази от нас. Тя е благонадеждна.

Кирнан продължи да се взира във Фрея с присвити очи. Накрая кимна и изражението й малко омекна. А когато заговори, и гласът й беше малко по-любезен.

— Съжалявам, Фрея, но трябва да разбереш, че положението е изключително деликатно. Изобщо не мога да си позволя риск. Залогът е прекалено голям.

Фрея отмести поглед към Флин, после го върна върху нея и след кратко мълчание попита:

— Вие сте някакви шпиони, нали?

Кирнан приглади полата си и отново събра ръце в скута си.

— Аз работя за Централното разузнавателно управление, отдела по антитероризъм. Флин е…

— … бивш шпионин — довърши той. — Имах кратка и твърде безславна кариера в МИ6, след която се взе решение, че светът ще е по-безопасно място, ако се посветя само на керамиката и йероглифите. Все пак там се научих как се стреля, така че сигурно не е било изцяло загубено време.

За съвсем мимолетен миг погледът му срещна очите на Фрея и веднага се отмести.

— А Алекс? — Фрея вдигна вежди. — И тя ли…

Кирнан тръсна глава.

— Сестра ти беше учен, Фрея, не шпионин. Тя ни помагаше, това е всичко. Точно както ни помага и Флин.

— С какво ви помагаше, Моли? И в какво, по дяволите, сте забъркали сестра ми?

Кирнан не отмести поглед от Фрея, само докосна златното кръстче на шията си.

— Мисля, че дойде време да ти разкажа нещо за Пясъчния огън — въздъхна тя. — Той е причината да сме тук в момента, причината аз да съм в Египет вече двайсет и три години и причината един крайно неприятен човек на име Романи Гиргис да не се спира пред нищо, за да намери местоположението на изгубения оазис Зерзура.