Пол Зюсман
Скритият оазис (33)

31.

Кайро — Американският университет

Големият, храмов комплекс Иуну (мястото на колоните), а ако го наречем с гръцкото му име, Хелиополис (градът на слънцето), е бил може би — дори sans doute!^[1] — най-важната и най-значима религиозна сцена в целия Древен Египет. Днес малко неща напомнят за блясъка на това великолепно място — първостепенните някога храмове и олтари сега тънат в прах и са погребани дълбоко под кайроските предградия Аин Шамс и Матария (освен един-единствен обелиск на Сенусрет, тъжен и покъртителен). И все пак не може да се забрави, че в продължение на цели три хиляди години, от неясните далечни дни на късното преддинастическо управление до окончателното настаняване на гръко-римската култура, това непривлекателно място е било бележитият култов център на великия бог-слънце Ра, на великата Енеада, център за отдаване на почит пред слънчевия бик Мневис, птицата Бену (по-късно Феникс), свещения загадъчен хълм Бен-Бен…

— Господи! — Флин Броуди въздъхна отегчено и хвърли съчинението върху бюрото си. Беше първата от голяма купчина курсови работи, които трябваше да оцени до следващата сутрин („Обяснете и разтълкувайте значението на Иуну / Хелиополис за древните египтяни“). Както винаги се случваше със студентските работи тук, младежите си служеха с цветист и архаичен език, за да компенсират това, че английският не им е роден. Трийсет и три разработки, всяка по минимум четири страници. Явно щеше да работи до много късно.

Разтърка очи и се изправи, отиде до прозореца и се загледа в университетските градини. Група студенти, изтегнати на плетени столове, пушеха и си говореха. Би могъл да изпие едно — още по-добре няколко, — но се пребори с импулса. Дните, когато държеше бутилка уиски в горното чекмедже на бюрото, бяха отдавна в миналото и въпреки рецидива онази вечер той смяташе да продължи с трезвия живот.

В двора се появи Алан Пийч, с разсеян вид, както винаги, и студентите го изпроводиха с отегчени погледи, което подразни Флин, въпреки че самият той винаги се шегуваше за досадата, която лъхаше от Пийч. Погледа, докато колегата му се скри зад ъгъла, после се върна при бюрото. Седна, сплете пръсти зад тила си и вдигна глава към тавана.

Чувстваше се неспокоен и това не се дължеше само на перспективата да прегледа трийсет и три зле написани студентски съчинения. Не неспокоен като при възбудата, която го разтреперваше и го изпълваше с опасения, когато вътрешностите му натежаваха и заради миналото му целият свят сякаш се стоварваше върху него. Не, това беше безпокойство от друг порядък, повече като от нещо неприятно в обстановката, чувство, че нещо не е наред. Но пък с историята около Пясъчния огън нищо около него вече нямаше да е сто процента нормално.

Безпокойството се бе настанило в съзнанието му от миналата вечер, когато оня дебел американец го заговори в хотел „Уиндзър“ и направи забележките си за Гилф Кебир. Флин бръкна в джоба си и извади картичката, която му беше дал.

Сайръс Дж. Ангълтън,

отдел Връзки с обществеността,

Посолство на Съединените щати,

Кайро

Ако беше само онзи случай, навярно би махнал с ръка. Работата е, че беше видял Ангълтън още няколко пъти след това. Веднъж, онзи ден, докато се разхождаше в двора на Американския университет, и още веднъж, вчера вечерта, на трибуните на спортния клуб „Гезира“, Където ходеше всяка седмица да бяга по пистата. Първият случай можеше да се обясни лесно — нямаше нищо необикновено в това американски служител да посещава Американския университет. Появата в „Гезира“ беше по-притеснителна. Наистина, беше го зърнал съвсем мимолетно, в горния край на трибуните, а и той бе изчезнал, когато започна да бяга към него, но със сигурност беше Ангълтън. Същото кремаво сако. Същото тлъсто тяло. Нямаше никаква причина да е там, абсолютно никаква — доколкото Флин знаеше, клубът се посещаваше само от неколцина пришълци от Запада, — така че присъствието му беше, ако не друго… смущаващо.

Имаше и още нещо. Изглеждаше налудничаво, но когато се прибра в апартамента си след погребението на Алекс, имаше странното чувство, че някой е бил там. Нищо не липсваше и нямаше разместени вещи. Нямаше очевидни признаци за нахълтване, нито безредици, които да оправдаят подозренията му. И все пак шестото чувство му казваше, че някой е душил из къщата и този някой е Ангълтън. Слезе до партера и говори с Таиб, пазача на блока. Той отрече да е видял каквото и да е, но във вида му имаше нещо лукаво и виновно. От друга страна пък Таиб винаги изглеждаше лукав и виновен, така че и това не доказваше нищо.

Опасенията му бяха съвсем въображаеми, само шепоти и сенки. Безпокойството му обаче продължаваше, пък и практиката му показваше, че при девет от десет подобни случая се оказва, че това усещане се подкрепя от действителни факти. Може би си въобразяваше, може би не. Така или иначе си държеше очите отворени и беше по-предпазлив от всякога. Може би трябваше да спомене за опасенията си на Моли, да види какво мисли тя.

Поседя така още малко. После тръсна глава, сякаш да отпрати подозренията си в някое ъгълче на съзнанието си, наведе се над бюрото, взе отново съчинението и започна да го препрочита, но не успя да прегледа и два абзаца, когато го прекъсна чукане по вратата.

— Не можете ли да дойдете по-късно? — подвикна той, без да вдига глава. — Проверявам писмени работи.

Посетителят явно не го чу, защото последва ново почукване.

— Не може ли да дойдете по-късно? — повтори той, този път по-силно. — Проверявам писмени работи.

— Флин? — обади се колеблив и неуверен глас. — Аз съм Фрея Ханън.

— Боже господи! — Той хвърли съчинението на бюрото, скочи и забърза да отвори. — Фрея, каква прекрасна изненада! Не те очаквах в Кайро още…

Спря, понеже забеляза опръсканите й с кал дънки и маратонки, драскотините по ръцете и шията.

— Какво е станало, Фрея?

Тя не отговори, просто стоеше на вратата.

— Фрея? — В гласа му прозвуча загриженост. — Какво ти се е случило?

Тя все още не проговаряше. Той тъкмо понечи да я попита за трети път, когато бентът се отприщи.

— Алекс е убита — припряно каза тя. — Опитаха се да убият и мене. Снощи, в оазиса, бяха цяла група, имаше близнаци, дойдоха с хеликоптер и измъчваха…

Спря рязко, бореше се с напиращите сълзи. Флин се поколеба как да реагира, после я прегърна, заведе я до един стол и я сложи да седне.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна й. — Успокой се. Тук си в безопасност.

Тя си избърса очите, махна ръцете му, може би прекалено рязко, но това беше, защото се срамуваше от слабостта си, искаше да дойде на себе си. Последва мълчание. Флин я гледаше загрижено. После се извини, излезе и след няколко минути се върна с жилетка и с чаша, от която се вдигаше пара.

— Чай. Английското разрешение за всички проблеми.

Тя, изглежда, се бе поуспокоила и се усмихна вяло.

— Благодаря — промълви тихо. — Съжалявам, не исках…

Той вдигна ръка да й покаже, че няма за какво да се извинява, сложи чашата на ъгъла на бюрото, издърпа стола и седна точно срещу нея. Остави я още няколко минути да се съвземе и отново я попита какво се е случило.

— Опитаха се да ме убият — отвърна тя с по-твърд и по-уверен глас. — Снощи, в оазиса. Същите хора са убили и Алекс, не е било самоубийство.

Той понечи да каже нещо, но спря, остави я да разкаже историята по свой начин, както пожелае. Фрея отпи глътка чай и заговори. Описа всичко, което се бе случило предния ден, като започна с разкритието на Моли за морфиновата инжекция и продължи нататък: доктор Рашид, полицейският участък, загадъчната платнена торба, близнаците, гонитбата през оазиса — всичко. Флин я слушаше приведен напред със съсредоточено присвити очи. Не коментираше нищо и изглеждаше външно спокоен, макар че напрегнатият му поглед и леко разтрепераните му ръце подсказваха, че разказът й му влияе по-силно, отколкото му се иска да покаже. Когато тя свърши, той поиска да види нещата, които бе донесла. Тя сложи раницата на коленете си, отвори я и му ги подаде едно по едно — фотоапарата, кутийката с лентата, компаса. Флин ги огледа внимателно.

— Те са убили Алекс — повтори Фрея. — И това е свързано с човека от пустинята и с нещата в тази торба. Руди Шмит — това беше името в портфейла. Говори ли ти нещо?

Флин поклати глава, без да откъсва поглед от фотоапарата.

— Никога не съм чувал за него.

— Защо Алекс ще се интересува от неговите неща? И защо някой я е убил заради тях?

— Не знаем със сигурност, че е убита, Фрея. Не бива прибързано да…

— Сигурна съм — настоя тя. — Нали ги видях? Видях какво направиха с онзи старец. Те са убили сестра ми, те са й поставили инжекцията. И искам да знам защо.

Той вдигна глава и я погледна в очите. Като че ли се канеше да каже нещо, но отново се отказа и само кимна вяло.

— Добре, вярвам ти. Някой е убил Алекс.

Останаха загледани един в друг за миг, после той продължи да оглежда предметите. Остави фотоапарата и лентата на бюрото и отвори компаса, нагласи скъсаната медна жичка.

— Разкажи ми отново за останалите неща от торбата — подкани я. — За картата и глинения обелиск.

Тя ги описа — мистериозните символи върху обелиска, разстоянията и компасните данни за местоположението, нанесени на картата. През цялото време Флин въртеше в ръце компаса и като че ли я слушаше само с половин ухо, макар че както и преди ръцете му едва забележимо потрепваха, а блесналият му поглед издаваше повече интерес — дори вълнение, — отколкото можеше да се съди по равнодушния му външен вид.

— Според мен този Руди Шмит се е опитал да стигне пеш от Гилф Кебир до Дакла. — Фрея се загледа в англичанина в опит да разбере какво мисли, дали изобщо я възприема сериозно. — Знам, че Алекс е работила в Гилф Кебир, тя споменава за това в писмата си. Има някаква връзка между двамата. Не знам каква точно, но определено има връзка и тя е довела до убийството й.

Приведе се и взе фотоапарата и кутийката с лентата.

— Мисля, че отговорите са тук. Затова бандата от оазиса ги търсеше. От тях ще разберем какво става. Трябва да проявим снимките.

Флин мълчеше и продължаваше да върти компаса в ръце. После, сякаш взел решение, го пусна в раницата на Фрея и се изправи.

— Първо трябва да ти намерим безопасно място. — Погледна я в очите. — Ще те заведа в американското посолство.

— След като проявим филмите.

— Не, сега. — Той тръсна глава. — Не знам какво става и кои са тия хора, но явно са опасни и колкото по-бързо се махнеш от улиците, толкова по-добре. Да тръгваме.

Протегна ръка да й помогне да стане, но тя не помръдна от мястото си.

— Иска ми се да знам какво има на филмите. Те са убили сестра ми и искам да разбера защо.

— Фрея, тия филми години наред са лежали насред Сахара. Шансът да се проявят успешно е едно към сто. Едно към хиляда.

— И все пак искам да опитаме — настоя тя. — Да направим първо това, а после да отидем в посолството.

— Не! — Гласът му изведнъж стана рязък и груб. — Филмите могат да почакат, Фрея. Искам да те отведа на безопасно място. Нямаш представа какво…

И спря насред изречението.

— За какво? — попита рязко тя. — За какво нямам представа?

Макар очите й да бяха червени от преумора, а лицето й — бледо и изпито, тя реагираше бързо и енергично. Погледът й се впи в очите на Флин.

— Та за какво нямам представа? — повтори тя настойчиво.

Той въздъхна раздразнено и прокара пръсти през косата си.

— Виж какво, Алекс ми беше много скъпа приятелка…

— А на мен ми е сестра.

— … и съм задължен пред паметта й да се погрижа за твоята безопасност.

— А аз съм задължена пред нея да открия защо са я убили.

Гласовете им бяха станали доста силни.

— Няма да ти разреша да се скиташ по Кайро — троснато отсече той. — Особено след като ти се е случило това. Тръгваме към посолството.

— След като проявим филмите.

— За бога, Фрея, нужна ти е закрила.

— Не се дръж така покровителствено!

— Изобщо не се държа покровителствено! Просто се опитвам да ти помогна.

Сега дойде нейният ред да се сопне.

— Не искам нито помощ, нито закрила. Искам да разбера какво има на тия филми и защо се опитаха да ме убият. Защо са убили Алекс.

— Не знаем дали…

— Напротив, знаем! Нали видях бандитите в къщата й, видях на какво са способни. Те са убили Алекс и ще разбера защо.

И скочи така рязко на крака, че преобърна стола. Набута фотоапарата и лентата в раницата, отвори вратата и тръгна към асансьорите. Флин я последва.

— Почакай, почакай де…

Тя не му обърна внимание. Натисна бутона за повикване.

— Фрея, просто трябва да ми повярваш — умолително започна Флин. — Аз живея в Египет, познавам подобни хора. С каквото и да си задължена на Алекс, не й дължиш собствената си смърт.

Дървените врати на асансьора шумно се отвориха, тя влезе в кабината и натисна бутона за партера, все така, без да му обръща внимание.

— Фрея, моля те, изслушай ме. Аз просто се опитвам да…

Вратите започнаха да се затварят, но Флин ги блокира с крак.

— Господи, твърдоглава си като сестра си!

— О, не, Алекс беше сговорчивата — гневно се озъби тя, докато се опитваше да затвори вратите. Последва кратко мълчание, през което пръстът на Фрея продължаваше да шари по таблото, а кракът на Флин да блокира вратата; и изведнъж той се разсмя. Тя го изгледа сърдито, но после също се усмихна, макар и уморено. Флин направи крачка назад, тя го последва и вратите се затвориха зад гърба й.

— Да направим компромис — предложи той. — Ти ми доставяш удоволствието да отидеш в посолството, а аз проявявам филмите. Имам приятел, който работи в Кайроския музей за древни предмети, във фотографския отдел, ще ги обработи веднага. Щом ги получа, веднага ти ги донасям. Става ли?

Тя се замисли за миг и кимна.

— Става.

— Добре тогава — въздъхна той. — Задръж асансьора да си подредя малко книжата и да си взема портфейла и мобилния телефон.

Влезе в кабинета си и затвори вратата.

Някой беше повикал асансьора и той заслиза с тракане към партера. Фрея отново натисна бутона за повикване и започна да се мотае из коридора, където първо огледа таблото с обяви — афиши за различни концерти, за разпродажба на антикварни книги, симпозиум в чест на нобелиста Наджиб Махфуз, — после отиде до прозореца. Откъм стълбището зад асансьора се чуха далечни стъпки.

От прозореца имаше хубав изглед към университетските градини — морава, палми, цветни лехи, — а по-нататък се виждаше хаотичното движение на хора и коли из многолюдния Майдан Тахрир. Сред безцелно разхождащите се студенти Фрея видя двама яки мъже. Нещо във вида им — грубите лица, походката, прекалено мускулестите им тела, — някак не се връзваше с университетската обстановка. Изведнъж я обзе безпокойство.

— Флин! — провикна се тя.

— Ей сега идвам — обади се той иззад вратата на кабинета.

Асансьорът се изкачваше със силно бучене от електромоторите. Тя отиде до таблото, отмени повикването и се върна до прозореца. Защо ли Флин се бавеше толкова? Двамата мъже още бяха в градината — единият пушеше, другият говореше по мобилния си телефон. Стъпките откъм стълбището бяха по-силни: ритмично, отекващо пляскане на обувки по линолеума — може би от двама или трима души. Тя отвори вратата и погледна надолу. Виждаше перилата, тънка лента от стъпалата и опиращата се ръка на изкачващ се мъж. Голяма месеста ръка, обсипана с масивни пръстени — печати. Също като на… Тя се отдръпна, тихо затвори вратата, изтича до кабинета на Флин и нахлу вътре.

— Те са тук!

Той говореше по телефона и, изглежда, се стресна.

— Фрея! Аз само…

— Те са тук — прекъсна го тя. — Двамата от оазиса. Ония, които се опитаха да ме убият. Качват се по стълбите. А мисля и че с асансьора.

Очакваше Броуди да се подвоуми, да я попита дали е сигурна, но той реагира незабавно.

— Ще ти позвъня пак — каза набързо по телефона, тресна слушалката, сграбчи ръката на Фрея и я издърпа в коридора. Докато излизаха, се чу трополене, щракане и вратите на асансьора започнаха да се разтварят. Реакцията на Флин отново беше мигновена — той я прикри с тяло и пристъпи напред. Вратите се отвориха и отвътре се показа човек с костюм и пистолет в ръка. Флин удивително силно го удари с юмрук и му разби носа. Човекът полетя назад със стичаща се по устата и брадичката кръв и се удари във вътрешната стена на асансьора. Преди да успее дори да разбере какво става, Флин вече се оказа над него и му стовари още три удара един след друг — единият, в корема, го накара да се превие, другият, в бъбреците, го запрати странично в ъгъла на кабинката, а третият, в челюстта, го просна на пода замаян.

— Боже мой — поразена възкликна Фрея.

— Нямам чувството, че е дошъл на чай и приказки — обясни действията си Флин, сграбчи я отново за ръката и я задърпа по коридора и през вратата на пожарния изход. Докато тя се затваряше зад тях, вратата към стълбището рязко се отвори.

Флин и Фрея бързо заслизаха по металните стъпала, които водеха към покрива на съседната, малко по-ниска сграда, прескачаха ги през едно. Скочиха върху каменните плочи на покрива и затичаха покрай редица гигантски климатични инсталации.

— Къде си се научил да действаш така? — задъхано попита Фрея.

— В Кеймбридж — отвърна Флин и погледна през рамо, за да се увери, че не ги преследват. — Два пъти шампион по бокс. Само благодарение на това изкарах трите години специализация за жреческата култура в Средното царство.

Стигнаха до нови стъпала, които ги изведоха до много по-обширно покривно пространство с малък бял купол в центъра и саксии кактуси по ъглите. Щом тръгнаха да го пресичат, вратата на пожарния изход. Зад тях с трясък се разтвори. Чуха се викове и тропане на крака. Флин и Фрея преминаха в спринт и изненадаха група студенти, седнали на една пейка.

— Още не си предала писмената си работа, Айви Фарси — извика Флин и размаха пръст на едно дебеличко момиче с копринен шал. — Да е на бюрото ми утре сутринта.

— Добре, професор Броуди — измънка момичето, докато се опитваше да скрие цигарата в шепа.

— И никакво пушене! — подвикна той през рамо.

Подминаха една стая за молитви, където няколко реда мъже бяха коленичили с опрени в килима чела, и се шмугнаха в друга врата по-нататък. Флин я затръшна и спусна резетата отгоре и отдолу.

— Бързо!

Преведе я по полутъмен коридор, покрай семинарни зали и кабинети. Цялата сграда като че ли се тресеше от ритниците и юмруците, които се сипеха по залостената от тях врата. Вдясно от тях, някъде по средата на коридора, имаше тясно стълбище, разположено между две водни охладителни системи. Тръгнаха надолу, но веднага се върнаха, защото долу имаше двама души — същите, които Фрея бе видяла да се мотаят в двора.

— Лошо! — промърмори Флин. — Лошо, лошо, лошо!

Огледа се трескаво, хвана единия охладител, блъсна го по стълбите към двамата мъже, които вече се качваха, и викна:

— Хайде!

Хукнаха по коридора, излязоха от друг пожарен изход и слязоха в двора на университета.

— Пак ли си закъснял за лекции, Флин? — чу се глас. — Майчице, дори древните египтяни са били по-точни от тебе!

— Много смешно, Алан — промърмори Флин и бързо преведе Фрея покрай колегата си.

Влязоха в университетския стол, затичаха между редиците метални маси и столове за учудване на всички й отново излязоха на двора през вратата в другия край. Спряха, останали без дъх. Но почти веднага отляво се чуха викове и трима души се втурнаха към тях иззад ъгъла. Викове долетяха и откъм стола — близнаците нахлуха в него като хуни, блъскаха и събаряха всичко.

— Господи, те са навсякъде! — извика Флин и задърпа Фрея към един ограден с дървени решетки проход между игрищата за тенис и волейбол. Завиха надясно, после наляво и стигнаха до високата метална централна порта.

Вече бяха на улицата покрай университета; покрай тях минаваха коли и таксита.

За миг Фрея помисли, че ще се измъкнат, че ще се стопят в тълпата по тротоара. Тогава, на двайсет метра вдясно, забеляза лъскаво черно беемве, на което се бяха подпрели двама души — и двамата със същия заплашителен вид като ония, които ги преследваха. Съвсем същата кола беше спряна от отсрещната страна на улицата, пред „Макдоналдс“, също с двама души до нея, а на стотина метра вляво, до светофара, се мотаеха още трима биячи. Чу се тропот на тичащи крака и преследвачите им се появиха и отрязаха пътя и назад — щом видяха, че плячката им е в капана, спряха да тичат. Флин прегърна Фрея през раменете, привлече я към себе си, за да я предпази, и процеди през зъби:

— Мръсници!