Пол Зюсман
Скритият оазис (28)

26.

Кайро

Момичето беше младо. На петнайсет-шестнайсет, дрогирано и облечено в ученическа униформа. Седна на леглото с изцъклени очи, объркано и не съвсем сигурно какво се случва с него. Съпроводени от одобрителен шепот, етиопците влязоха в помещението и започнаха да се перчат — правеха смешни номера с пенисите си, като подчертаваха размера и твърдостта им, преди да се заловят за сериозната работа. Разсъблякоха момичето и го подплеснаха тук-там, насила поставяха членовете си в устата му. Бизнесмените се хилеха и пуфкаха пурите си, а момичето се давеше и хлипаше, молеше да го оставят на мира.

От съседната стая Гиргис наблюдаваше през огледалото, през което се виждаше единствено откъм него, и кимаше доволно. Не заради изнасилването — тия неща, както и изобщо сексът, не го вълнуваха, — а главно заради сделката, която го предхождаше. Всички знаеха, че ако имаш делови отношения с Романи Гиргис, той ще се погрижи за развлеченията ти, ще ти осигури добър спектакъл — и в отплата бизнесът винаги протичаше гладко. Както и тази вечер. Всичко течеше дори прекалено гладко. Като знаеха какъв спектакъл ги очаква, севернокорейците с нечувана скорост подписаха споразумението — петдесет ракети „Стингър“ FIM-92 земя — въздух по $205 000 парчето, при което Гиргис получаваше двайсет процента комисиона заради посредническата си дейност при продажбата. Усмихна се, тъй като си помисли дали и момичето не заслужава процент заради усилията си. Но все пак то най-вероятно щеше да е мъртво в края на нощта, а трупът му щеше да бъде хвърлен в Нил или в пустинята, така че той явно щеше да запази всички пари за себе си. Тази мисъл го накара да се усмихне още по-широко.

Погледа още малко изнасилването, което стана изключително брутално и зверско, после хвърли поглед на часовника си, стана, излезе от стаята, мина по мраморния под на коридорите и тръгна по парадното стълбище към кабинета си на най-горния етаж. След този спектакъл щеше да има и други — съвсем млади момчета с опитна зряла жена, три момичета, момиче и куче. След това гостите щяха да бъдат отведени в персоналните си спални и да получат проститутки, наркотици, порнографски материали — каквото поискат, — а забавленията щяха да продължат до малките часове. Служителите му щяха да се погрижат за всичко това. А той си имаше друга работа. По-важни дела. По-важни дори от комисионата от двайсет процента върху десет милиона долара и четвърт.

На най-горната площадка спря да вдигне една трошица — проклети чистачи, не обръщат внимание на прецизността — и едва тогава мина по коридора и отключи вратата в дъното. Влезе в обширен, облицован с дърво кабинет. В една от стените бяха вградени монитори на вътрешната телевизия — всеки излъчваше картина от различни стаи в къщата. Гиргис седна зад бюрото, погледна отново часовника си, вдигна телефона, натисна бутона за усилване и постави слушалката на бюрото.

— Всички ли са по местата си?

Хората от другата страна на линията промърмориха, че са на мястото си и имат възможност за конферентен разговор. Бяха Бутрос Салах, дясната му ръка, Ахмед Осман, експертът по антиките, Мохамед Касри, адвокатът и човекът за връзка с полицията и службите за сигурност. Вътрешният му кръг, най-верните му съратници.

— Добре, да почваме — подкани Гиргис малката си група. — Бутрос?

Салах се покашля.

— Определено е бил вторият пилот — прозвуча гласът му: дрезгав и свистящ, глас на заклет пушач. — Проверихме подробностите от портфейла му и всичко съвпада. Изглежда, се е опитал да се измъкне пеша от пустинята.

— И е идвал откъм оазиса? — уточни Гиргис. — Доказано ли е това?

— В това няма никакво съмнение — обади се друг, по-колеблив глас: Ахмед Осман. — Абсолютно никакво съмнение. Знаехме къде е паднал самолетът и от последното радиосъобщение, но материалните останки го доказват напълно. Обреден обелиск със знака седжет, открит в близост до Гилфа — това може да е единствено Зерзура. Тук спор няма.

Гиргис кимна, сплете пръсти и попита:

— А лентата от фотоапарата?

Нова кашлица — Салах прочистваше гърлото си.

— Картата би трябвало да ни е достатъчна — просвистя гласът му. — В този момент близнаците търсят трупа му. Описанието, което им е дал бедуинският водач, е добро, а следите от камилите още личат, така че няма да е много трудно да го открият. А след като го намерят, просто трябва да следват по компаса обратната посока и по този начин да стигнат до Гилфа. На теория следите ще ни отведат право до самолета.

— На теория?

— Е, човекът трябва да е бил много зле накрая, така че е възможно да не е отчел координатите правилно. Така или иначе те ще ни отведат достатъчно близко, а след като попаднем в околността, няма да е трудно да открием мястото с вертолета дори и на тъмно. Ако всичко върви нормално, за това ще са нужни няколко часа, даже по-малко. В случай че се наложи да се върнат до Дакла за дозареждане, четири или пет. До сутринта. Със сигурност ще сме успели до сутринта.

На вратата се почука и се появи прислужник с бяло сако и чаша чай в ръка. Гиргис му махна, без да вдига глава. Човекът остави чашата на масата и си тръгна, без изобщо да вдигне очи от пода.

— А ако се намесят военните? — Гиргис вдигна вежди. — Гилфът е охраняема зона. Не искам да имам неприятности.

— Взети са нужните мерки — отговори трети глас, мек и ласкателен, на Мохамед Касри. — Генерал Зауи се оказа много услужлив.

— И е длъжен да бъде, по дяволите, след като му плащаме такива пари — изръмжа Гиргис, надигна чая и отпи.

След кратка пауза Осман се обади отново:

— А взети ли са нужните мерки за безопасност? Искам да кажа, че след толкова години ние не знаем в какво състояние е и как му се е отразила катастрофата. Наистина ще ни трябва специално оборудване и добре подготвени хора.

— Разполагаме с всичко това — отвърна Гиргис.

— Защото тук не става дума просто за партида оръжие. Няма как просто да го приберем в кашони и да го отнесем по въздуха. Тия неща…

— Разполагаме с всичко — повтори с по-твърд глас Гиргис. — С най-добрата техническа помощ.

— Разбира се, господин Гиргис — смотолеви Осман, усетил, че е прекалил. — Аз просто… просто исках да съм сигурен.

— Е, вече си — отсече Гиргис.

Отпи глътчица от чая, остави чашата на масата, попи устните си със салфетка и продължи:

— Остава само момичето. Доколкото знам, още не сме го открили.

Салах призна, че това е положението, но добави:

— Оставихме петима души в Дакла. Да не говорим, че имаме и тамошни приятели. Ако е там, непременно ще я открием.

— А полицията? — попита Гиргис. — А държавна сигурност?

— Свързах се с всички наши контакти — отвърна Касри. — Ако се покаже, ще ни уведомят веднага. Допускам, че нашата американка…

— Свързал си се — повтори Гиргис, продължи да трие уста, после сгъна внимателно салфетката и отсече: — Искам да я намерите. Дори картата да ни даде всичко, което ни трябва, искам да я намерите. Няма да допусна двайсет и три годишен труд да отиде по дяволите заради някаква повлекана, която бърбори насам-натам. Искам да я намерите и да я премахнете. Ясно ли е?

— Ясно — отвърнаха в един глас тримата му събеседници.

— Съобщете ми веднага, ако има нещо ново. — Телефонната линия изпращя — тримата затвориха едновременно. За миг Гиргис остана неподвижен, загледан в мониторите — несекваща мозайка от секс и насилие, — после се наведе над бюрото си:

— Записа ли всичко?

От слушалката долетя едва доловимо потвърждение. Беше невъзможно да се определи дали гласът е на мъж, или на жена.

— За това ще ми е нужна и твоята помощ — продължи Гиргис. — Ако американката се свърже с посолството…

Ново промърморване и линията замлъкна. Гиргис се вторачи в телефона с присвити очи. Облиза крайчето на устата си, сложи слушалката на вилката, изправи се и с чая в ръка излезе на балкона и погледна към декоративните градини, които се спускаха от имението му към Нил.

Вече двайсет години живееше тук, в луксозната колониална резиденция на предпочитания от богаташите нилски остров Замалек. Но дори и сега собственото му положение го удивляваше — че той, син на боклукчии и внук на презрени разносвачи на речна вода, днес живее в един от най-луксозните кайроски палати и дружи с египетския елит. От Маншиет Насър до настоящето, от продажби на евтина дрога по уличните ъгли до бизнес империя за много милиони долари — изминатият път беше наистина дълъг. Единствено фиаското с Гилф Кебир хвърляше сянка върху иначе бляскавата му кариера — тази сделка би трябвало да увенчае славата му, да е връх дори за неговите нескромни стандарти. И всичко това се бе провалило заради случайно влошилото се време.

Той се намръщи и устните му се свиха в сърдита гримаса. Това изражение обаче остана само за миг и чертите му отново се пренаредиха в усмивка.

Защото сделката не беше провалена. Забавена — да. Но не провалена. Ни най-малко. Катастрофата, ако се погледне обективно, се бе оказала услуга и за него, и за клиентите му, защото превърна едно и така амбициозно начинание в нещо още по-значимо. Наистина, времето за осъществяване на сделката не беше малко, но сега, накрая, той беше пред прага на добрата жътва. Всяко зло за добро. Дори от пясъчна буря може да се пръкне нещо хубаво.

Отпи от чая и се загледа през Нил към хотел „Карлтън“ и високите ярко осветени кули на Египетската национална банка срещу хотела, заслуша се в писъците — измъчени и безпомощни, — които долитаха от долните етажи. Усмивката му стана още по-широка и той изхихика. Говорете каквото ви хрумне, но Романи Гиргис винаги устройва забавленията отлично.